Вадим Панов
Войни започват неудачниците (21)

Епилог

„Вчера в казино «Реактивната яребица» се проведе финалът на шампионата на града по покер. Съвсем неочаквана за експертите стана убедителната победа на известния московски предприемач Егор Бесяев, вицепрезидент на най-големия руски интернет-доставчик «Тиградком»…“

(„МК“)

„… Тъмният Двор създава прецедент? В желанието си да успокои челите, Сантяго не попречи на ареста на няколко особено активни Червени Шапки от клана Дурич. Според законите на челите, тях ги заплашват до двайсет години затвор…“

(„Тиградком“)

„… Според пресслужбата на Московското управление на полицията, обвинението разполага с неопровержими улики срещу арестувания фотограф Александър Юшлаков…“

(НТВ)

„… Сензация, каквато не е имало. Пресслужбата на Великия Дом Чуд официално обяви, че връща предишните цени на енергията на Източника си. Снижението на цените с десет процента, за което съобщихме преди няколко дни, беше проведено в рамките на кратка рекламна кампания, а също така с цел проучване на положението ни на пазара. Чуд съблюдават и ще съблюдават договореностите, постигнати с другите Велики Домове…“

(„Тиградком“)

* * *

В книжарница „Библио-Глобус“ на ул. „Мясницка“ имаше стълпотворение. Огромна тълпа любители на съвременни детективски романи обсаждаше малка и крехка на вид маса, зад която красива жена с умно изморено лице даваше автографи на новата си книга. Книгата се появи съвсем скоро, след доста дълго прекъсване, и скучаещите по любимите си персонажи читатели се хвърлиха към книжарниците. Аналитиците вече наричаха новата творба на писателката бестселър.

— Ако обичате, за Люба Степанова! Или за Люся!

Към масата се приближи рижо момиче с малко вирнато носле и подаде на писателката поредното томче с крещяща обложка.

— Вашите книги, те са толкова… толкова… — Момичето беше приготвило фразата предварително, но я забрави и сега се опитваше да измисли нещо в движение. — Наскоро разбрах, че всичко, за което пишете, е истина! Абсолютна истина! Ах, наскоро преживях истински ужас, и ме спаси истински полицай! Толкова симпатичен! Всичко беше толкова реално!

— Радвам се, че ви е харесала книгата ми, — дежурна фраза, дежурна усмивка, дежурно движение на писалката. — Много от сюжетите ми имат за основа реалността.

— И аз това казвам! Всичко това е истина! И е толкова завладяващо! Вашите книги ме оставят без дъх!

— Благодаря.

Писателката дежурно се усмихна на следващия любител, и пред нея застана следващото томче с крещяща обложка.

— Благодаря! Благодаря много!!

Изместиха рижото момиче от масата, но до писателката още дълго достигаше гласът му:

— Владик, подай ми ето тази книга! Владик, къде е чантата? Разбрахме се, че ще пазиш ред на касата.

Понякога се случва — от какофонията звуци долита само един глас…

* * *

Пътешествието през портала остави само приятни спомени. Усещането за лек, стремителен полет погълна Артьом изцяло, и почти го накара да забрави всички неприятности, които се бяха случили напоследък.

След няколко крачки Артьом се озова в огромна зала, чиито стени плавно се превръщаха в гъст мрак, или, напротив, плътната тъмнина плавно преминаваше в каменни стени.

— Ако обичате, преминете, — помоли Ортега.

След Артьом от портала излезе мокър червенокос мъж с кисел поглед, а след него орда рижи, които подкарваха седмина червеноглави. След това се появи човек (най-накрая човек!), на който Артьом наистина се зарадва. Кортес. Към едната му ръка се беше залепила Яна, а към другата — Лана. Наемникът изглеждаше доволен като пиян хомяк.

— Кортес!

— Артьом! Радвам се да те видя, приятелче!

Артьом погледна към феята и с удовлетворение забеляза огромната синина на бузата и:

— Ти ли я хвана?

— Никой не ме е хващал, — недоволно промърмори Лана.

— Артьом, Лана ни помогна, — обясни Яна. — Тя остави Амулета в колата си, Ортега го взе и го занесе на великия магистър.

За свое удивление Артьом усети облекчение, като разбра, че феята няма да има неприятности. Той още помнеше упоителната горчива целувка.

— Ще ми дадеш ли телефона си?

Лана присви очи, и в тях пламнаха малки палави светлинки:

— Възможно е.

Последни се появиха Сантяго и барон Мечеслав. Явно комисарят го беше измъкнал от шахтата.

Порталът се затвори, мракът се сгъсти, и само три кресла останаха осветени от слаба призрачна светлина. В средното, на господаря, седеше фигура в безформен плащ с ниско нахлупена над очите качулка. Князът на Тъмния Двор. В дясно от него седеше кралица Всеслав, а в ляво — великият магистър. Това беше един от редките случаи в историята на Тайния Град, когато всички висши магове се бяха събрали на едно място.

— Червените Шапки, — тихо произнесе князът, и рижите изблъскаха напред пленниците.

Седем дребни бандити, настръхнали и изплашени до смърт. Един от тях, едноок, прошепна:

— Пощафи.

— Те се предадоха, — каза вездесъщият Ортега. — И предадоха главата на убиеца ми. Ще отбележа, че кланът на Шибзичите не е взел участие в нападението над Замъка.

Князът погледна великия магистър:

— Достатъчно ли платиха Червените Шапки на Ордена?

— Достатъчно, — след кратък размисъл реши старецът.

— Кралице?

— Не мисля, че трябва да избием това семейство.

— Съгласен съм — произнесе князът. — Червените Шапки имат право на съществуване, но трябва да помнят, — пленниците още по-ниско наведоха глави, — че всяко търпение си има край.

Отведоха диваците.

— Наемници.

Явно големите вождове искаха първо да се оправят с чужденците, и след това спокойно да обсъдят делата си.

— Кортес, Яна и Артьом, — представи ги Сантяго. — Те се справиха отлично и имаха съществен принос към разрешаването на кризата.

— Тъмният Двор може да бъде благодарен, — глухо пророни князът. — Със своите действия челите заслужиха честта да носят знака на Тъмния Двор — доказателство за нашата вечна дружба.

 

 

— Значи, полицията е сбъркала? Ти не си замесен в престрелките?

— Разбира се, че не! — уверено отговори Артьом. — Те си мислеха, че съм се скрил, а съвсем не беше така. Просто ми стана лошо и си отидох в къщи. В метрото съм загубил съзнание и два дни съм се въргалял в болницата. Документите ми останаха тук, и за това не са могли да ме разпознаят. Горките ми родители, само дето не са се побъркали.

— Разбираемо, — кимна Костик, наричан Пушкин.

Интересно, какво разбираше?

Целият отдел, струпан на куп около Артьом, с огромно внимание слушаше тази простичка история. Слухът, че полицията го търси във връзка с нашумелите в целия град престрелки, не даваше на колегите му да заспят вече няколко дни. Трябваше да им даде нещо.

— А какво стана после? — нетърпеливо попита Пушкин.

— После се свестих. Казах кой съм, откъде съм, и веднага ме взеха за разпит. Признавам, че това доста ме учуди. Обадих се на родителите си, извиках адвокат, наложи се да действам.

— За какво те разпитваха?

— Разни глупости — кой е идвал при мен, къде съм излизал преди взрива. Разпитаха леля ми, тя нали дойде при мен тогава. Нашият охранител я разпозна. В края на краищата, разбраха, че нямам нищо общо. А скоро след това хванаха престъпниците и всичко окончателно се изясни.

— Беше ли те страх?

— Не, Корнилов е възпитан човек.

— Майор Корнилов?

— Да, той ме разпитваше.

— А за Вивисектора нещо каза ли? — вби се в разговора Галя Дойкина от съседния отдел.

— Галечка, — усмихна се Артьом, — той ме разпитваше, не аз него.

— Стана страшно да се живее, — проточи Костик. — Излезеш да попушиш за пет минути, а се събуждаш след два дена в болницата. Между другото, Шурочка ти праща поздрави.

— Как е тя?

— Добре е. Куршумът е минал през мускулите.

Като разбраха, че нищо интересно няма да научат, колегите се разпълзяха по работните си места, а Артьом отиде до бюрото на началник-отдела.

— Леша, трябва да свършим нещо.

— Ясно, ясно. — Началникът се облегна назад. — Искаш отпуска?

— Не позна. — Артьом остави на бюрото заявление. — Напускам.

Алексей не очакваше това и известно време тъпо се пулеше на лежащия пред себе си лист.

— Защо?

— По лични причини. — Артьом машинално докосна лявото си рамо.

Черната татуировка, изобразяваща катеричка, която гризе орех, се виждаше през тънката риза, но за щастие никой не и обърна внимание.

— Трябва да предадеш нещата, по които работиш, — събра мислите си Алексей.

— Извинявай — Артьом си погледна часовника, — закъснявам.

Формалностите отнеха двайсет минути. Артьом подписа заявлението, взе от отдел кадри трудовата си книжка, приключи със счетоводството, и вече като съвсем свободен човек излезе на двора. Беше в превъзходно настроение.

 

 

Артьом отново докосна рамото си, където се чернееше катеричката, метна чантата си на гръб и се приближи до круизъра, около който се въртеше Кортес.

— Освободи ли се? — Наемникът сгъна вестника и го хвърли небрежно на седалката.

— Да. — Артьом отвори вратата. — Да тръгваме.

Машината обърна и навлезе в Тайния Град.