Вадим Панов
Войни започват неудачниците (2)

Пролог

— Защо се притесняваш? — момчето рязко се обърна.

Но не можа да я завари неподготвена.

— Аз? — Жената учудено повдигна тънките си черни вежди.

Момчето се смути:

— Чувствам го. Знаеш, че усещам аурата ти ясно. Ти си силно обезпокоена.

Жената се усмихна едва забележимо. Лекичко, с ъгълчетата на устните си, и буквално го принуди да търси усмивката на красивото и слабо лице.

— Ти притежаваш огромна сила, Любомир, и нищо не може да се скрие от теб. Това ще потрябва на бъдещия господар на Великия Дом. Къде ми е кутията за бижута?

Изящната златна кутийка, в която стояха само най-любимите и скъпоценности, стоеше на малка масичка от дясно на креслото, в което се беше разположила жената. Достатъчно беше само да протегне ръка.

Момчето бързо заобиколи креслото, взе кутийката и отвори капака. Изглеждаше на тринайсет. Светлокосо, невзрачно, слабичко, твърде крехко според стандартите на Зеления Дом, то би изглеждало даже смешно, ако не бяха очите. Огромните яркозелени очи на Любомир привличаха, хипнотизираха, отразяваха невероятната сила, която се криеше в сърцето му. Дива сила, създадена от магията, сила, на която би завидял всеки маг в Тайния Град.

— Бъди така добър, подръж кутийката.

Този път жената дари момчето с истинска усмивка. Пълните, добре очертани устни се отвориха, показвайки равен ред дребни бели зъби, на бузите и заиграха малки закачливи трапчинки, а в яркозелените и очи за момент пламнаха ослепителни и леко безумни пламъчета. Любомир се олюля — усмивката и действаше като наркотик, караше го да забравя целия свят и да чака, да чака, да чака кога в очите на жената ще се появи отново това прекрасно, опияняващо пламъче.

— Трябва ми нещо, което не се набива на очи — замислено произнесе жената, разглеждайки богатата си колекция.

Любомир не сваляше очи от загорелите и рамене, стройната шия и гъстата светла, почти бяла коса, подредена в сложна прическа. Той не успя да се въздържи, леко се наведе и усети идващия от косите и слаб аромат на жасмин.

— Наистина е прекрасен, нали? — Жената нежно погали току-що сложения пръстен. — Не мислиш ли?

Момчето трескаво кимна.

— Много е красив.

Пръстенът наистина беше направен с вкус. Тънка златна халка, покрита с причудливи орнаменти, и голям изумруд с необичаен цвят, който, изглежда можеше да блести даже през нощта под светлината на звездите. Беше и го подарил Мечеслав, широкоплещестият барон Мечеслав — господарят на домен Соколники. Любомир виждаше как жената разцъфва при появата на тъповатия побойник, и всеки път безсилната ярост стягаше скулите му, караше го да стиска малките си крехки ръце в също толкова малки и крехки юмручета.

— Харесва ми как проблясва, — тихо произнесе жената, гледайки замислено изумруда. — Чия ли душа живее в него?

— На герой или на красавица, — усмихна се Любомир, — или, може би, на бижутер.

Той ненавиждаше този пръстен.

Кутийката се върна на масата. Любомир направи няколко неуверени крачки и спря в средата на стаята.

— Не ми каза защо си развълнувана.

Тя вече достатъчно добре познаваше момчето, за да разбере, че то няма да забрави въпроса си.

— Няма да е преувеличено да кажа, че днес нашият народ ще преживее велик ден, който сме чакали много дълго, Любомир. Някои даже престанаха да вярват, че пророчеството ще се сбъдне, и ти, Вестителю, ще дойдеш. Че отново ще имаме надежда. — Тя бавно обхвана с поглед крехката фигура на момчето. — Днес е един от най-важните дни в моя живот, предстои ми да съобщя на поданиците на Зеления Дом великата новина. Нима мислиш, че мога да бъда спокойна?

— Само че голяма част от поданиците ще останат в неведение относно моята поява — Любомир отново рязко се извърна.

— И ще продължат да са в неведение, — подчерта жената.

„Не си ли прекалено умен за тринайсетте си години, пале?“

— Длъжни сме да пазим тайната.

— Защо?

— Имаме твърде много врагове, — жената премести поглед на отражението си в огледалото. Май всичко беше наред, въпреки… Тя леко повдигна глава и внимателно оправи с нокти измъкналия се кичур. — Ярослава не ти ли разказа?

— Не.

— Странно, обикновено тя е много приказлива.

— Много съм задължен на жрица Ярослава, — намръщи се Любомир. — Тя е с мен практически от деня на раждането ми и…

— Да, помня.

„Как тая тарикатка изобщо разбра за раждането ти? Проклета интригантка“.

— Ярослава каза, че трябва да бъда представен на народа, но ти настояваш за идването на Вестителя да разбере само Кралският съвет.

— Имам основания за това.

— Бих искал да ги науча.

„Само Ярослава му е подшушнала. Няма да спре, докато не ме измести от трона“.

— Бароните на Зеления Дом трябва да знаят, че предсказанието се е сбъднало и Вестителят е дошъл. — Жената разсеяно взе от масичката четчицата за пудра, но веднага я върна обратно. Гримът и беше идеален. — Бароните са само осем, и на тях можем да се доверим. Ако за идването ти узнае народът, по Тайния Град ще плъзнат слухове. След два, максимум след три дни аналитиците на Великите Домове ще разберат за появата ти и ще обявят началото на лова. Възможно е даже да започнат война.

Няколко секунди Любомир мълчеше, стоеше в средата на стаята и гледаше някъде в тавана. През това време жената не сваляше очи от отражението му в огледалото.

— Какво искат от мен? — попита най-накрая момчето. — Аз не желая война.

— За съжаление, появата ти е достатъчен повод. Великите Домове няма да чакат да пораснеш, да се научиш да управляваш силата си и да ги унищожиш. Те ще се постараят да го направят първи. Ти на тяхно място би постъпил точно така.

Любомир потрепери:

— Аз не съм на тяхно място.

— Това не е важно. Хилядолетията преследване са изострили инстинкта ни за самосъхранение и ние усещаме заплаха най-добре от всички на този свят. Предсказано е, че ти ще възродиш нашата империя. Зеленият Дом ще се възправи, и Танцуващият Жерав ще разпери криле над всяко ъгълче на Земята. За останалите Велики Домове това означава смърт.

— Аз нося война, — тихо произнесе момчето. — Аз нося смърт на Великите Домове.

До този момент той рядко се беше замислял за предназначението си, и суровите думи на жената го разтърсиха. Сърцето на Вестителя заби по-силно.

— Предсказано е ти да поведеш похода. — Тя отново се усмихна. Весело, съвсем истински. — Имаш велико бъдеще, Любомир, велико предназначение.

— Излиза, че те имат повод да ме убият.

— За убийство винаги се намира повод, — отсече жената. — Не се безпокой. Великият дом Люд може да пази тайните си, а в краен случай ще те защитим, докато не укрепнеш.

— Аз съм Вестителят, — твърдо произнесе момчето.

Сърцето му се успокои и сега биеше с бавни, тежки удари.

„Вестителят!“

Прекрасните очи на жената яростно пламнаха. За първи път от десет хиляди години сред людите се беше родил мъж с магически способности, и то точно сега. Тя беше още толкова млада, пълна със сили, имаше толкова планове, толкова идеи…

— Имам подарък за теб, Любомир. — Жената се изправи и позвъни с малко златно звънче.

Тя бързо се взе в ръце. Беше разбрала още при първата им среща, че зверчето чувства и най-малките промени в настроението, и беше станала много внимателна.

На подноса, който държеше появилата се фрейлина, лежеше тънък златен обръч, украсен с голям изумруд.

— Това е твоята първа корона, мой малък принце.

Жената сама сложи украшението на наведената глава на Любомир и нежно го целуна по челото, а ароматът на жасмин отново го обгърна. Беше почти щастлив. Подозренията, които му беше внушила жрица Ярослава, се разсеяха.

— Днес за първи път ще видиш поданиците си, Вестителю.

— Няма да ги разочаровам.

— Ваше Величество, — вратата се открехна, — време е.

Прекрасната Всеслава, Кралица на Великия Дом Люд, върховна жрица на Зеления Дом и пазителка на Кладенеца на Дъждовете, за последен път погледна отражението си и леко кимна на момчето:

— Очакват ни, Вестителю.

 

 

Тронната зала на Зеления дом блестеше с безсмислена крещяща пищност, която е свойствена за тържествените, но съвсем ненужни мероприятия. Наистина, да почувства това можеше само постоянен посетител. А тези, които рядко присъстваха на големите кралски приеми и простосмъртните, които не познаваха тънкостите на етикета, щяха да бъдат потресени от великолепния интериор. Тъмнозелената мозайка на пода плавно преминаваше в меките маслинови тонове на драпираните с коприна стени, прорязани от ярките мълнии на устремените към високия таван малахитови колони. В специални цветарници покрай стените цъфтяха гъсти храсти и създаваха в залата неповторим аромат на упоителна свежест, а огромният полилей от планински кристал с помощта на многобройни бра заливаше помещението с ослепително ярка светлина. Кралският трон, елегантен, украсен с огромни изумруди, се намираше на невисок подиум, а точно зад него, на голям щит беше разперил изящно криле Танцуващият Жерав — гербът на Великия Дом Люд.

Тронната зала правеше впечатление, не можеше да не прави, но гостите, дошли днес, бяха постоянни посетители на кралските приеми, и разбира се, забелязаха, че леката атмосфера на несдържано и безгрижно веселие, която винаги присъстваше у Зеления дом при управлението на кралица Всеслава, липсва. Пищността беше подчертано делова, тържествеността — подчертано официална, и даже усмивките на лакеите бяха подчертано дежурни. Нейно величество непринудено даваше да се разбере, че събитието, заради които беше събрала поданиците си в двореца, не е празник.

— Щом не е празник, за какво е целият този цирк? — тихичко измърмори под нос барон Светломир. — Текущите въпроси трябва да се решават в работна обстановка, кълна се в брадата на Спящия.

Баронът отдавна беше прехвърлил седемдесетте, и диалозите със самия себе си за него бяха по-скоро правило, въпреки, че от друга страна, никой не подлагаше на съмнение неговия колосален опит и житейска мъдрост. Обикновено около Светломир винаги присъстваше някой от многобройните му внуци, който тактично прекъсваше господаря на Измайловския домен, и не даваше диалогът да прерасне в спор или, абсолютно недопустимо, в скандал. Но този път в тронната зала се допускаха само избрани, и сподвижниците на Светломир, както и на останалите поканени, чакаха предводителите си в хола на двореца.

След като изпи чаша шампанско, Светломир изпита необходимост от по-дейно общуване. Той юнашки засука сивите си пухкави мустаци и се обърна към стоящия наблизо барон Святополк:

— Кръгът поканени днес е удивително тесен, синко, не мислиш ли?

Тъй като беше по-млад от Светломир поне с половин век, Святополк не се обиди от фамилиарното обръщение:

— Ако нейно величество беше поканила само бароните, щеше да ни се наложи да се търсим един друг в тази зала доста дълго. Признавам, никога не съм мислил, че е толкова голяма.

Светломир недоволно поклати глава:

— Говори по-бавно, синко, изяждаш думи.

Господарят на Измайловския домен нямаше никакво намерение да си признае, че просто не може да следи хода на мислите на младия си събеседник.

— Съгласен съм с вас, бароне, — едва ли не по букви произнесе Святополк. — Такъв малък прием не е в стила на нашата кралица.

Младият барон се огледа. Поканените не се чувстваха уютно в огромната, направена за кралски приеми зала. Нямаше пищни свити, високомерни виконти и превзети дами. Нямаше ги привичната суета и глъчка, гордите погледи и надутите речи. Лидерите на Великия дом Люд — осем барони и осем жрици на Зеления Дом — се бяха разпръснали из великолепната зала и рядко си разменяха къси фрази.

Святополк с неудоволствие погледна простите, прекалено затворени рокли на жриците и притвори очи. Кралските приеми винаги са празник. Дамите се състезават с пищността на тоалетите си, бароните с важен вид попийват винце и заглеждат младите феи, на които строгите правила на вълшебниците на Зеления Дом все още позволяват фриволно облекло. По всеобщо мнение, Всеслава, даже след като стана жрица, остана в душата си палава и разкрепостена фея, което едни считаха за недостатък, но много други — за огромно предимство. Феите по приемите са винаги в центъра на вниманието. Около тях задължително се струпва дворянската младеж — виконти, воеводи и даже шумните рицари на Великия Дом Чуд. От тяхната компания се носи силен смях, винаги има много зъбати епиграми и двусмислени шеги, а под завесите младите лейтенанти-чуди задължително си уговарят дуели с младите виконти-люди. Отдясно, до малахитовите колони, обикновено се събират представителите на Тъмния Двор: смуглите и дългоноси шаси в тъмносини дрехи, язвителните ерлийци — родени лекари и големи лакомници и накрая, навите — високи, слаби, изучаващи чуждата за тях пищност с непроницаемите си черни очи. Никой не знае получават ли навите удоволствие от кралските приеми, но се явяват винаги навреме, нито един път не са оскърбили с отказ честта на Зеления Дом, строяват се по-близо до стената, и само Сантяго с непринудеността на самолетоносач се носи по тронната зала, сипе комплименти и опитва колекционерски вина. Странен нав е тоя Сантяго…

Святополк прогони призраците на спомените.

— Чух, че Всеслава по някакви причини не иска официално да свика Големия Кралски Съвет, — буботеше през това време Светломир. Старецът беше успял да обърне още една чаша шампанско и се беше зачервил. — За това са ни изпратили поименни покани за тази „аудиенция“. Какво мислиш за това, синко?

— Явно крие нещо.

— Кралица Всеслава винаги крие нещо, но този път е за хубаво, — промърмори преминаващата наблизо Ярослава, една от жриците на Зеления Дом.

Тонът, с който произнесе думата „кралица“, не оставяше съмнение за отношението и към повелителката на Великия Дом Люд.

Мъжете учтиво се поклониха на високата жрица и се спогледаха.

— Явно е в течение, — отбеляза Святополк.

— Жриците винаги са в течение, не като нас, бароните, — въздъхна Светломир. — Използват ни за изтривалки, кълна се в брадата на Спящия. В своя домен вече не мога и да кихна, без да поискам разрешение от тая… жрица. Момиченцето си е наумило да ме учи, кълна се в брадата на Спящия. Аз събирам данъците, пак аз…

— Не мисля, че е чак толкова зле, уважаеми Светломир, — разумно отговори младият барон. — В края на краищата, мъжете в нашето семейство нямат магически способности.

— Магия, — изсумтя старецът. — Трябва да взимаме пример от челите — никаква магия! Добре си живеят, кълна се в брадата на Спящия. Щом мъжете нямат магически способности, значи, магия не е нужна!

— Разбира се, разбира се. — Святополк любовно потри изумруда на баронската си верига и реши да смени темата: — Между другото, обърнахте ли внимание на опозицията в гласа на уважаемата жрица Ярослава?

— Ти също ли го забеляза, синко? — енергично отговори Светломир. — Мисля, че тя и до сега не може да прости на кралицата изборите. Нали помниш, Ярослава също претендираше за трона.

— Минаха вече две години.

— Какво от това? — Светломир се усмихна многозначително. — Ярослава е убедена, че резултатите от изборите са фалшифицирани, кълна се в брадата на Спящия.

— Сплетни, — със спокойна увереност заяви неочаквано приближилият се барон Мечеслав. — Всеслава е и по-млада, и по-умна от Ярослава. Изборът на жриците беше абсолютно оправдан.

— Съгласен съм, — кимна Светломир. — Глупав слух. Не знам, защо си спомних за него.

— Едва ли подобни разговори са от полза за Зеления Дом — Мечеслав присви очи и изгледа стоящата наблизо групичка жрици, сред които стърчеше длъгнестата фигура на Ярослава.

— Съвършено вярно, — наведе глава Святополк.

Всички знаеха за особените отношения между нейно величество и широкоплещестия господар на домен Соколники, за това да се проявява неуважение към кралицата в присъствието на Мечеслав би било крайно непредвидливо. Баронът минаваше за най-добрия фехтовач на Великия Дом Люд.

— За съжаление, мнозина завиждат на кралицата, — обобщи Мечеслав.

— Цената на властта, — потвърди Святополк. — Между другото, бароне, да знаете случайно за какво сме се събрали?

— Разбира се, че знам, — веднага отговори той, втренчил в събеседника си мътнозелените си очи. — За да консолидира нацията, нейно величество взе решение да увеличи данъците с 25%, и да вдигне стойността на енергията на Кладенеца на Дъждовете. Днес това ще бъде официално обявено.

Лицата на бароните рязко се стегнаха.

— Наистина ли?

— Не може да бъде! Ние и така едва връзваме двата края!

— Като ви гледам, не бих си го и помислил, приятели! — доволен от произведения ефект, Мечеслав едва сдържаше смеха си. — Вижте мен — ето кого е налегнала нуждата.

Бароните свиха устни. Домен Соколники беше най-богатото владение на Зеления Дом, въпреки че неговият господар се славеше с удивителна небрежност към облеклото. И сега костюмът му беше доволно смачкан, а като бижу носеше само масивна златна гривна на дясната китка. Беше пренебрегнал даже баронската верига.

— Да ви имам шегите… — недоволно промърмори Светломир.

Мечеслав само го потупа по рамото, но не успя да каже нищо — в залата доплава надут майордом.

Шумът утихна. След кратка пауза майордомът важно огледа присъстващите и със силен, звучен глас обяви:

— Нейно величество кралицата на Зеления Дом Всеслава!

Въпреки очакванията на повечето присъстващи, Всеслава не влезе през главната врата, за да премине през цялата зала, съпроводена от многобройни фрейлини и пажове, а излезе през малка, практически незабележима вратичка зад трона. Последва кратко объркване, след това бароните съгласно етикета се наведоха в дълбок поклон.

— Благодаря, че се отзовахте на поканата ми.

С махване на ръка Всеслава освободи майордома и остана със своите васали. Бароните и жриците се изпънаха с опулени очи — за първи път от възкачването си на престола кралицата изглеждаше толкова скромно, колкото подобава на жрица. Проста тъмнозелена рокля, която подчертаваше идеалната фигура на Всеслава и оставяше открити нежните и рамене, изумрудена диадема и само един пръстен — това беше даже по-необичайно от странната „аудиенция“. Обхванати от смътни предчувствия, присъстващите се събраха около трона.

— Мои верни поданици, — започна Всеслава, без да заеме полагащото и се място, — новината, която искам да ви съобщя, изисква да свикам Големия Кралски Съвет. Само че, след като обсъдих всички нюанси с някои жрици на Зеления Дом, реших да не спазвам правилата, за да се запази тайна. Всеки от вас, мои храбри барони, получи покана за аудиенция. В домените си ще кажете, че е ставало дума за промени в данъчната политика на короната.

— Както заповяда ваше величество, — покорно наведоха глави изгарящите от любопитство люди.

Всеслава се приближи към трона, и полуобърната към залата, леко прокара ръка по покрития със зелено кадифе подлакътник.

— Властта — замислено произнесе тя, — е могъщество. Спомняме ли си, какво означава това? Времената на величие на Зеления Дом отдавна минаха. Много векове изтекоха, откакто нашата империя управляваше този свят и сянката от Крилете на Жерава падаше върху цялата земя. Сега сме принудени да се свиваме в този мъничък град, да съжителстваме с мънички раси, да обсъждаме с други неудачници дребни проблеми, да делим с тях трохите, които получаваме и да се крием, да крием истинската си същност. Животът ни се превърна в безсмислен шепот. Живеем, само за да живеем. Всяка сутрин посрещаме слънцето като тъпи фермери — с благодарност и покорство, и всеки ден децата ни все по-малко и по-малко си спомнят за величието на нашата раса. Появяват се все повече и повече нечистокръвни. Израждаме се.

Бароните се развълнуваха. За първи път кралицата повдигаше толкова сериозен въпрос. От времето на последната война между Великите Домове бяха минали няколко години, нима отново?

— Запомнете ми думите, ще им покажем на тия негодници, кълна се в брадата на Спящия! — радостно заяви почервенелият от пиене Светломир и извика — Води ни, кралице! Ние сме с теб!

— С какво можем да се гордеем? — продължи през това време Всеслава. — Какво ни чака за напред? Какво ще оставим на децата си?

Явно война! Бароните започнаха да се споглеждат крадешком.

Война? Но с кого? С Тъмния Двор? Едва ли. Всеслава е млада, но не е луда. Пак с чудите?

— Време е да установим нашия ред в Тайния Град! — не мирясваше Светломир. — Кълна се в брадата на Спящия, щастлив съм, че доживях този ден!

Святополк, на когото беше омръзнало да удържа разпасания старец, мълчаливо допи топлото шампанско. По време на миналата война неговият Перовски домен беше пострадал твърде много от нашествието на рицарите, и баронът не гореше от желание да се включва в нова битка. Но явно беше малцинство, всички останали внимателно слушаха думите на Всеслава.

— Аз не ви призовавам да започнете война!

Из залата се понесоха разочаровани въздишки. Кралицата се усмихна:

— Засега. Призовавам ви да си спомните старото предсказание, направено преди осем хиляди години.

Преди осем хиляди години кралица Изара, последната владетелка на великата империя Люд и най-велика сред жриците в историята на Зеления Дом, предчувствайки задаващия се упадък, съсредоточила всичките си сили в заклинанието на Великото Пророчество. Последното и най-силно заклинание в живота и.

Всеслава вдигна глава, и, притваряйки очи, цитира:

— „И ще дойде час, когато от тъмнината на развалата ще блесне лъч надежда за някога великия род, ще се роди мъж, който превъзхожда жените в магьосничество, и ще се казва Вестител. Велика ще бъде силата на Вестителя, никой не ще може да се сравни с него нито в магьосничество, нито в силата на заклинанията, нито в черната магия, нито в бялата, нито в магията на огъня, нито в магията на въздуха, нито в магията на земята, нито в магията на водата. И няма да има врагове, достойни за него. Велик император ще стане Вестителят и ще управлява два века без един ден, и след него Люд ще управлява света, докато не се събуди Спящия“.

Кралицата замълча и отвори очи:

— Преди тринайсет години Вестителят се роди.

В залата се разнесоха викове. Ярослава гордо се изправи и в очите и заиграха тържествуващи огньове. Светломир изтри сълзите си:

— Най-накрая мъж-магьосник, кълна се в брадата на Спящия, мъж! Войната е близо! Да живее Великият Дом Люд!

— Смърт на враговете на Зеления Дом!

— Война!

— Да живее Вестителят!

Кралицата потрепери, яростта на бароните я ужасяваше.

Малката вратичка зад трона отново се отвори и в залата неуверено влезе слабичко момче, облечено в проста зелена риза до коленете и панталони, затъкнати в ботушите. Дългите му светли коси бяха прихванати с тънък златен обръч с голям изумруд.

В абсолютна тишина Вестителят се приближи до трона и бавно огледа присъстващите. Сърцето му биеше бавно, и с всеки негов удар главите на управниците на Зеления Дом се навеждаха все по-ниско.

— Предсказанието на кралица Изара се сбъдна, — обяви Всеслава. — Вестителят дойде!