Владимир Борисов
Мостът на смъртта (9)

Глава IX

Тостиг и хората му се бяха сдобили с коне при посещението си в града и не обръщаха внимание на това, че повечето от заложниците ходят пеш.

Последният слънчев лъч изчезна и дневната светлина бързо се здрачаваше. В далечината, вдясно от пътя се стелеше дим и Карл проговори за пръв път от както ги бяха отвели:

— Наближаваме, погледнете, това трябва да е пушекът от лагерните огньове.

Мнозина от пленените се изпълниха с отчаяние, което не след дълго премина в ужас. Димът не беше от лагера на нашествениците, а от опожарените къщи и хамбари на селцето, което бяха опустошили по пътя си към Йорк. Ако не се свечеряваше, пред погледа на заложниците щеше да се разкрие в пълната си яркост картина — ужасна картина на изклани като животни селяни и изгорени тела. Само Тостиг и хората му я бяха виждали, тъй като бяха взели участие в рисуването ѝ, но дори и те не желаеха да ѝ се любуват отново.

Той ускори ход, давайки същевременно знак на подчинените си в края на колоната да сторят същото — заяви, че не иска да пропусне пира, който нортмените несъмнено бяха започнали да подготвят веднага след победата.

Селото остана зад тях, а Милдрит познаваше отлично местността и знаеше, че скоро ще наближат реката, но когато го сториха, тя и останалите заложници съзряха съвършено непозната гледка.

При външната страна на един от завоите на реката, където се беше образувала широка и плитка ивица, бяха закотвени стотици от безподобните викингски кораби, които бяха всявали ужас по тези места от няколкостотин години — всеки път, когато драконовите им глави се подаваха от север над морските вълни.

Характерната им форма ги правеше едновременно надеждни в открито море и подвижни в речни води. Сега, в светлината на здрача, палубите им се сливаха с черните води на реката, а огньовете на брега вдъхваха живот с блещукащата си светлина на и без това изразително изработените им глави.

На брега бяха изникнали множество палатки и навеси, набързо издигнати от нортмените. Милдрит се запита как не бе чула тази неописуема шумотевица, която сега кънтеше в ушите ѝ. Навсякъде около огньовете, на които се печеше най-различен добитък, се бяха насъбрали цели орди от нортмените, които изпълваха пространството над лагера с пиянските си песни и викове. Навярно шумът от реката прикриваше, или по-скоро се смесваше с тях и ги правеха неразпознаваеми отдалеч, но отблизо нямаше сила, която да може да ги заглуши.

Англичаните прекараха Милдрит, Карл и десетките други, споделящи съдбата им, направо през тълпата и навсякъде откъдето минаваха, песните секваха и бяха заменени с неразбираеми хули и закани. Накрая шествието мина покрай една голяма шатра, пред която Тостиг се спря и слезе от коня. Той нареди на Освалд да се погрижи за пленниците и влезе в нея. Останалите продължиха и след малко стигнаха мястото, явно определено за тях. В песъчливата почва се издигаха наскоро изсечени и здраво забити колове, за които вързаха пленниците. Те не бяха прилепени към самите стълбове, а само бяха свързани с тях с помощта на дълги по няколко метра корабни въжета по начин, че да можеха да стигат до реката, за да вършат нуждите си.

За тях нямаше огън, който да ги топли през нощта, нито навес, който да ги предпази, ако завали. Над главите им се очертаваше новата луна, по-тъмна и от черното небе. Само няколко факли ги осветяваха, за да могат оставените пазачи да ги виждат и да следят всяко тяхно действие.

На сутринта Карл се събуди пръв измежду завързаните и побутна с крак сестра си. Тя се стресна и също отвори очи. Не бе разбрала кога и как е заспала. Явно снощната врява, която първо и се стори непоносима, се бе превърнала във фон на пейзажа и я бе унесла. Сега обаче не се чуваше нищо друго, освен плисъка на водата, стъпките на няколкото постови и хъркането на спящите. Огньовете все още пушеха, но всички — и нортмените и англичаните бяха налягали кой, в каквато поза го бе заварила умората.

От вътрешността на лагера се приближаваха три силуета, на които се налагаше да заобикалят заспалите. Те се отправиха към голямата палатка, недалеч от която бяха завързани пленниците. За жалост входът ѝ бе от противоположната страна и Милдрит не успя да види лицата им, но думите, които единият от тях размени с пазача, макар и неразбираеми, ѝ се сториха като да бяха изговорени от познат глас.

— Вероятно е някой от тези, които ни доведоха, макар че те всички ми се сториха англичани — каза си девойката и тръгна към водата, където да умие лицето си. Всъщност тя се опитваше да се приближи до палатката и да дочуе нещо от водения разговор, ала въжето се оказа твърде късо и усилията ѝ останаха напразни.

Не след дълго тримата мъже излязоха и един от пазачите ги доведе до мястото, където бяха завързани заложниците. Както бе седнала на земята, Милдрит вдигна глава и позна, че двама от водените бяха ловците. Същите ловци, които преди няколко дни бяха спасили нея и спътниците ѝ и ги бяха съпроводили до дома им.

— О, Уилфред, о, Бьорн, приятели мои — рече със съжаление тя. — И вас ли плениха тези варвари? Нима се свършиха войниците и управниците, та вземат за заложници жени, деца и почтени хора като вас.

— Не, за нас няма приготвени въжета, момиче — отговори едва доловимо и със сведена глава Уилфред.

— Нима ще ви убият? — отговори с нескрито безпокойство Милдрит, след което погледна към коловете, за да се увери в думите му, които погрешно бе разбрала.

— Друга е съдба ни, защото друга и история ни… — в този момент той бе прекъснат от Бьорн, който му прошепна няколко думи на странния език, неразбираем за девойката, въпреки че звучеше подобно на англосаксонския^[1].

— Ти говориш? — учуди се момичето, опитвайки се да си спомни всичко, което знаеше за ловците и да проумее какво точно става.

— Да, — отговори вместо него Уилфред — просто не говори вашия език.

— „Вашия език“? Значи вие сте едни от тях, едни от езичниците! — най-сетне проумя девойката.

— Аз съм християнин не по-малко от вас — оправда се Уилфред и като доказателство се прекръсти пред очите ѝ. — Но ако чрез „езичници“ искате да кажете викинги, то да, ние сме такива — заяви гордо мнимият ловец и се наведе към нея, за да не чуват останалите пленници разговора им.

Това му действие обаче предостави чудесна възможност на Карл, който бе седнал до сестра си и слушаше разговора, да се изплюе в лицето му.

— Долен предател! — обиди го на свой ред Милдрит.

— Не, аз не съм от тези, които ви доведоха в лагера — изрече с презрение Уилфред.

— А името ти… а как говориш езика ни?

— Името, дадено ми при рождението, бе Ари, но с вярата приех това, с което вече ме познаваш. Колкото до езика, в отминалите дни на мир, баща ми беше принуден да лови риба и когато я търгуваше, често ме взимаше на кораба си. И ето че сега това се оказва полезно.

— И каква е ползата? Нима поздравявахте селяните, преди да ги изколите като животни — изрече възмутено девойката и посочи с навлажнените си очи все още носещият се в далечината пушек.

— За тези зверства е отговорен най-вече капитанът, който е сега с нас — Уилфред имаше предвид третият мъж, който ги доведе до пленниците. — Ние с Бьорн още не се бяхме върнали при войската си.

— А участвахте ли във вчерашната битка?

Вместо да отговори, Уилфред се извърна и замислено прикова поглед в палатката, сякаш разсъждаваше над случилото се в нея преди минути.

— Нямам какво да ви кажа повече. От мен се очаква да задавам въпроси на заложниците, а не да отговарям на техните — отсече Уилфред и сам се учуди на влиянието, което тази англичанка имаше над него. Наруга се за проявената слабост и заедно с двамата си спътници се върна обратно в палатката.

Ние обаче ще оставим пленницата да се съвземе от преживяната изненада и да обмисли току-що наученото, като се върнем малко назад, за да проследим какво се случи, когато Уилфред, Бьорн и другият мъж с тях, влязоха първия път в палатката.

Двамата норвежци, представили се за ловци, все още бяха в английски дрехи, а неразбираемият език от разговора при входа, който девойката бе доловила, очевидно бе датски^[2]. В разказа си тук обаче, ние ще представим на читателя ако не точен, то поне донякъде достоверен превод.

В дъното ги очакваха други трима души, чиито столове бяха наредени един до друг. Единият човек, който беше от единия край, бе юноша, а този по средата минаваше петдесетте. Въпреки разлика във възрастта им, приликата беше очевидна и лесно можеше да се отгатне, че бяха баща и син. Третият пък на години бе някъде между тях. И тримата бяха обърнати с лице към входа и когато при разтварянето на плаща проникна светлина, тя заблестя по златните връзки, крепящи дългите им ризи, с които бяха облечени, а ярките цветове веднага привлякоха вниманието на влизащите.

На земята, от едната им страна бяха поставени сандъци, рогозки и всякакви други предмети, чието предназначение беше да осигури кралско удобство на обитателя на палатката. В другия край пък бяха прилежно поставени меч, няколко щита, шлем и други бойни снаряжения.

Гостите застанаха в средата на палатката и се поклониха дълбоко, при което седналият в средното кресло им даде знак да се изправят. Лицето му не можеше да бъде сбъркано с никое друго, дори и да я нямаше короната, чиято красота донякъде смекчаваше строгия му поглед.

— Това са двамата разузнавачи, които повикахте, кралю — започна единият от гостите.

— Да, да, Флоси, благодаря ти — побърза да вземе думата Харалд Хардрада. — На вас също благодаря — обърна се към Уилфред и Бьорн — за това, че вашите сведения се оказаха толкова точни. Благодарете на Каменното око Орре, че ви даде възможност да се докажете. Именно негово бе предложението да изпратим вас на брега, преди самите ние да навлезем в устието на Хъмбър. Уилфред и Бьорн се поклониха на споменатото лице и след кратка пауза, кралят продължи:

— Флоси, вчера ти и екипажът ти се доказахте като смели и безпощадни воини. Безспорно пътуването през голямото море и живота в западната земя са ви калили и сега в битка струвате колкото десет кораба от моята флота, но пазете силите си за предстоящия поход до Лондон. Настоящата ситуация обаче изисква по-различен подход, поради което ти наредих да повикаш двамата разузнавачи. Заведи ги при заложниците и нека определят кои са най-ценните сред тях. След четири дни йоркчаните ще ни снабдят с храна, коне и други необходими неща. Ще им предадем само част от пленниците, а по-важните ще вземем със себе си.

— Простете, но не е ли избрал англичанинът само важни хора, още като ги е взел за заложници — попита капитанът от Винланд^[3].

— Целта на Тостиг — намеси се принцът — е да си върне графството. Но първо е необходимо баща ми да добави и Англия към владенията си. Затова англичаните ще дойдат с нас срещу Харолд, а през това време трябва да задържим влиянието си над Йорк. Тостиг несъмнено е избрал важни клечки, но не само такива. Той е алчен, но и хитър. Сигурен съм, че не би желал да ядоса всички влиятелни и способни мъже в Йорк — ако всички му имат зъб, отново ще го свалят с бунт.

След като го изслуша, Флоси погледна към Харалд Хардрада, който кимвайки потвърди думите на сина си:

— Олаф е прав. Макар пътят ни и този на Тостиг да си съвпадат донякъде, в края на краищата всеки си има свои интереси. Вървете и изпълнете новото си нареждане — отпрати ги кралят с твърдост, засвидетелстваща за даденото му прозвище^[4].

Тримата мъже му се поклониха отново и излязоха от кралската шатра. Флоси поведе двамата приятели, за да се срещнат с пленниците — сцена, която вече представихме на читателя.