Владимир Борисов
Мостът на смъртта (10)

Глава X

Тук идва моментът, в който се налага да нарушим праволинейността на нашия разказ, не своеволно, а за да проследим старият рицар, който ако читателя си спомня добре, се бе запътил за някъде, веднага след като Тостиг отведе заложниците.

— Сър Редвалд е тук!? — учуди се Бертвалд, когато го известиха, че благородникът е вече в двора и чака да влезе в кабинета му. — Та той не ни е удостоявал с присъствието си тук от години. Откакто синът му постъпи при нас. Явно тези извънредни обстоятелства са способни да ни променят, дано към по-добро. Само се моля това, което Бог ни изпраща да е изпитание, а не наказание.

— Дошъл е преди всичко да разговаря с Алрик, абате — отговори младият монах, който бе посрещнал рицаря. Думите му породиха още по-голямо учудване върху лицето на абата от това, което бе изписано на лицето му преди секунди.

— Покани го да влезе и върви повикай брат Алрик.

Монахът отвори вратата и даде знак на рицаря да пристъпи в помещението, след което излезе да потърси Алрик.

Сър Редвалд влезе в стаята с бавна и тежка стъпка. Той все още бе с бойните си доспехи, които бяха достатъчно тежки и без да смятаме умората от проведената битка. Ризницата му обаче бе почти идеално чиста — все пак не бе прилично да стъпва на божия земя, целият окъпан в кръв.

Още не се бе приближил достатъчно и настоятелят на манастира побърза да го посрещне:

— Бъдете добре дошъл на това свещено място. Преди да ви оставя насаме със сина ви, бихте ли бил така добър да ми съобщите какво се случи днес. Ние действително видяхме, че се върнахте от бойното поле претърпели поражение, но също така, преди малко този, който пратих да наблюдава от камбанарията, ми донесе, че враговете вече са напуснали града. Какво означава всичко това?

Рицарят погали бавно брадата си и тъкмо да отвори уста, бе прекъснат от Алрик, който в този момент влизаше в стаята. Абата стана от мястото си, но рицаря го спря:

— Останете, именно за битката съм дошъл да говоря с Алрик.

— Добре тогава, — отвърна абатът, сядайки отново — разкажете ни какво се случи днес, за да знаем за какво да се молим утре.

Сър Редвалд си пое въздух, по което монахът разбра, че разказът му ще бъде труден. Той подкани баща си да се настани удобно на една пейка и сам седна до него.

— Тази сутрин в Йорк ни видяха да напускаме града в не особено висок боен дух и да се връщаме още по-унили след поражението, но истината е, че не така прекарахме деня. Още след две мили силите и увереността ни се възродиха, когато посрещнахме войската на Едуин. Със значително подкрепление и под наставленията на опитен командир като него, нямахме търпение да накажем нортмените за дързостта им. И щяхме да го направим, ако друг ги бе водил вместо Харалд. Повярвайте ми, всички хвалби, които сме чували за този отличен стратег, въобще не са пресилени.

— Чел съм хронологии, макар и източни, — прекъсна го абата, прекръствайки се по католически — че след посещението му при Византийския император започнали да го наричат разорител на българите.

— След днешния ден не се съмнявам в това, което говорят за него, абате. До къде бях стигнал… а да… ние вече се бяхме разгърнали, когато забелязахме врага да се спуска по склона. Аз, разбира се, бях в редиците на граф Моркар, тоест на левия фланг, а срещу нас бяха бунтовниците на Тостиг и немалко оркнейци^[1], доведени от своите ярлове. Вместо да ги изчакаме да слязат в ниското, графът реши да ги нападнем преди да са успели да се прегрупират. Така боят започна още в канала, който ни делеше и още след първия сблъсък, застоялата вода се оцвети в алено. Макар те да имаха предимството на по-високия склон, благодарение на първоначалното ни числено превъзходство успяхме да ги отблъснем назад. Тогава се случи нещо, което спря настъплението ни. Тостиг получи подкрепление от около петдесетина норвежци, истински варвари. Капитанът им беше боядисал лицето си с кръв, а от хората му се страхуваха дори англичаните предатели, които веднага им сториха път към мелето. Мисля, че тези езичници наричаха лидера си Флоси… да, не бих забравил такова дяволско име. От този момент нататък битката се превърна в игра на надколване. Под секирите им намериха смъртта си не малко от охранителите на графа и се наложи да го изведа на по-безопасна позиция. Тогава видях, че до реката Едуин също среща сериозен отпор в лицето на Хардрада и войската му. Нортмените не спираха да прииждат, а кралят им пращаше свежите си воини към центъра и към десния ни фланг. Това бе ходът, който реши битката. Централните им сили пробиха и разделиха армията ни на две. Започнаха да ни обграждат, а не можехме да отстъпим към града, защото трябваше да минем през мочурището. Не ни оставаше друго, освен да се предадем. Но Бог ни е свидетел, че се бихме храбро! Дори бих казал, че макар армията им да бе двойно по-голяма от нашата, те дадоха повече жертви.

След разказа на стария рицар, за известно време в стаята властваше пълна тишина, само от време на време се чуваше свистенето на свещите и безгрижните песни на щурците. Алрик и абатът бяха погълнати изцяло от чутото и сега всеки от тях се опитваше да си представи описаната картина на битката, но за божи служител като тях, това действително се оказа невъзможно. Мълчанието наруши абатът:

— Наистина събитията не са се развили по най-добрия начин за вас. Щом са замесени езичници, от мен да знаете, сър Редвалд, в това има пръст самият дявол! И явно в гнева си, Тостиг е продал душата си за отмъщение — поклати глава абатът и млъкна за миг, вероятно за да го наругае наум. — Вие току-що потвърдихте това, от което се страхувахме, когато ви видяхме да се връщате. Действително сте претърпели поражение, но защо врагът си тръгна? Защо вие самият сте на свобода?

— В Йорк дойдоха само хората на Тостиг, за да вземат само това, което им е най-необходимо в този момент — гаранция, че градът ще им се предаде.

— За какво говорите сър? — зададе поредния си въпрос любопитният абат.

— Тостиг е предоставил услугите си на норвежците. Многохилядната армия, с която са дошли и с която премерихме неравни сили днес, има една-единствена цел — да завладее целия остров.

— Господи… — не въздържа вълнението си абат Бертвалд.

— Причината Харалд да не влезе в Йорк, абате, е защото се е насочил към Лондон. След няколко дни Моркар трябва да му достави още провизии, след което армията ще се отправи на юг.

— В такъв случай трябва незабавно да предупредим краля! — извика настоятелят на манастира. — Ако нортмените го сварят неподготвен, то горко на цяла Англия!

— Спокойно, вече е сторено. Изпратих слугата си още преди час, а като се има предвид, че норвежкият крал и хората му ще останат в лагера си още поне четири дни, дори повече, ако иска ранените да се възстановят добре, то Харолд ще има достатъчно време да се укрепи.

— Добре, добре, сега вече всичко разбрах. Поздравявам ви сър, за това, че сте се погрижили да известите краля, но… не мислите ли, че не е много разумно да изпращате слуга да свърши тази важна работа?

— Не се съмнявайте в Хенгист — чак сега се намеси в разговора Алрик. — Той е предан слуга не само на господарите си, но и на родината си. Нима забравихте, че именно той вчера ни предупреди за грозящата опасност?

— Да, да, монасите още говорят за лудия, който нахълта на това свято място, все едно че влиза в кръчма.

Намесата в разговора от страна на Алрик припомни на рицаря защо всъщност бе дошъл тук. Той се изправи на крака, за да покаже, че вече трябва да си ходи. Алрик и абатът също станаха. Последният взе един стар и с пожълтели стъкла фенер от масата, запали го и го подаде на рицаря.

— Алрик, вземи фенера моля те — каза сър Редвалд — бих искал да ме изпратиш до разклона, за да поговорим.

— Разбира се — отвърна монахът и взе фенера в едната си ръка. Отвори вратата и тръгна напред, за да осветява пътеката.

— Довиждане, абате и благодаря, че ме приехте в този късен час — обърна се рицарят към Бертвалд.

— Внимавайте на връщане сър, кой знае кой се спотайва в тази безлунна нощ. И помнете, добре дошъл сте в нашия манастир по всяко време — отвърна му абатът.

Двамата възрастни мъже стиснаха ръцете си и се разделиха сърдечно. След малко рицарят и монахът преминаха през портата. Рицарят хвана коня си за юздите и го поведе надолу по пътя. Като изминаха стотина крачки, сър Редвалд се обърна, за да се убеди, че са се отдалечили на достатъчно разстояние от стените на манастира и заговори на сина си:

— Слушай, Алрик, знам, че последните години не се разбирахме така, както подобава на баща и син, но в този момент трябва да обединим сили и да действаме заедно.

— Няма нужда да ме успокояваш. С божията помощ Хенгист ще изпълни поръчението си и всичко това ще свърши добре за нас — отговори хладнокръвно Алрик.

— Дано сине, дано — въздъхна тежко сър Редвалд.

Монахът се спря. Баща му не го бе наричал така от много години насам. Вгледа се в лицето му и се опита да разбере какви чувства го бяха подтикнали да направи това, но светлината на фенера мъждукаше игриво и изкривяваше всяка черта от лицата на спътниците. Като видя, че по този начин няма да научи нищо, Алрик го запита направо:

— Какво искаш да кажеш?

— Както казах и на абата, след като се предадохме Харалд изпрати Тостиг до Йорк, преди всичко, за да вземе със себе си гаранция, че градът ще остане под негова власт и че ще му бъдат направени необходимите доставки навреме.

— Гаранция? Каква гаранция?

— Заложници.

— Затова значи Харалд е изпратил именно англичанинът. Та кой друг ще познава по-добре от бившия владетел кой би се оказал ценен заложник.

— Уви, тук си напълно прав, Алрик. Подлецът отведе със себе си не малко хора от обкръжението на Моркар и дори техни близки.

— Е, явно не си чак толкова влиятелен в този град, щом те е оставил на свобода — пошегува се монахът, за да ободри баща си.

Сър Редвалд забави ход и се спря. След него същото направи и синът му, който го погледна въпросително. Рицарят въздъхна тежко и промълви едва доловимо:

— Напротив, явно ме смята точно за такъв и повярвай ми, Алрик, бих дал всичко на света сега аз да бях в плен, вместо Карл и Милдрит.

Първоначално Алрик не можа да повярва на ушите си. Когато се отърси от връхлетялото го вцепенение, започна да ругае и дори да обвинява баща си за това нещастие. В манастира той се бе научил да удържа емоциите си, но сега просто бе освободил гнева си. Сър Редвалд очакваше подобна реакция от сина си и просто изчака вълнението му да премине. След като се успокои, монахът помисли малко и запита:

— Щом си дошъл да ми съобщиш това, защо не го направи по-рано?

— Не дойдох просто да ти го кажа, а да ти искам помощ! А за да успее планът ми, абатът не трябваше да разбира. Помисли малко, ако Тостиг бе изпълнил точно това, което норвежецът му бе заръчал, сега аз щях да съм в лагера им. Но не… подлецът е хитър и алчен. С цялата тази работа, той иска да си осигури и малко допълнителни средства. Когато се състои размяната, той ще очаква от мен подобаващ откуп. Уви, реколтата от земите ми още не е прибрана, а и повечето селяни вече са на оня свят…

— Значи си разорен? Сега какво ще стане с Милдрит и Карл? Май рицарството не е такова каквото си го представяше. Сега всичко е в Божиите ръце.

— В Божиите и в твоите, Алрик — отвърна сър Редвалд.

— Разбира се, че ще се моля за съдбата им.

— Друго имах предвид.

— Какво? — учуди се монахът, но освен това чувство, в очите му старият рицар съзря и нова надежда.

— Сега ще ти обясня, но преди това ми обещай, че ще изпълниш точно моите заръки.

Алрик се замисли за момент и изрече:

— Добре, обещавам!

Сър Редвалд изрази задоволството си с кимване.

— Слушай сега. Неведнъж си споделял, че сред всички монаси в манастира, най-много на теб има доверие абатът.

— Това е така… потвърди монахът. — Продължавай.

— Предполагам знаеш къде държи спестяванията си.

При тези думи Алрик разбра целия план на отчаяния си баща.

— Сега аз ще ти обясня нещо за твоя план. Първо, парите не са негови, а на църквата. И второ, те са предназначени за Божиите цели.

— Нима живота и свободата на невинни деца не е сред Божиите цели?

— Да, но парите ще бъдат придобити с кражба, а и в крайна сметка ще попаднат в предателски ръце, за да послужат за нечестиви дела.

— Не, момчето ми — отговори сър Редвалд по-скоро с пренебрежение — това не е кражба. Веднъж, когато реколтата бъде прибрана, парите ще бъдат върнати преди изобщо Бертвалд да е разбрал за липсата им. Ще вземеш само колкото сметнеш за необходимо. При неуспех, аз ще поема цялата вина и съм готов да се лиша от рицарската си титла, която непременно ще ми бъде отнета.

Сър Редвалд продължаваше да убеждава сина си в правотата на своя план. Алрик обаче не го слушаше, а бе вперил празен поглед в новата месечина. Едва ли за този, който го наблюдава в този момент би било трудно да се досети какви мисли го бяха обзели. Дали си представяше тъжното лице на Милдрит или уплахата, която вероятно се изписваше върху това на малкото му братче?

Рицарят постави ръка на рамото му, което го накара да дойде на себе си. Монахът погледна още веднъж нагоре, но не към луната и се прекръсти.

Сър Редвалд веднага разбра, че най-накрая синът му е взел правилното решение.

Настъпи моментът да се разделят. Рицарят се качи на коня си и обръщайки се към града, се провикна:

— След четири дни ще те чакам у дома!