Владимир Борисов
Мостът на смъртта (8)

Глава VIII

Милдрит беше застанала на външните стълби и се бе облегнала на парапета. Стоеше там вече няколко часа. Чакаше баща си да се завърне, точно както той я бе чакал преди два дни, или поне някакви вести от графа и битката. Девойката последно се бе хранила предишната вечер, но сега нито мислеше за храна, нито въобще чувстваше глад.

Иззад последната къща в края на улицата се показа силует, който първо я разочарова, но после ѝ вдъхна надежда.

— Някакви вести? — запита тя Хенгист, който бе пратила за трети път до стражите на портата за да донесе някакви новини, ако имаше такива. Стражите биха наказали сурово нахалството на досадния слуга, но те много добре знаеха, че служи на сър Редвалд. Нещо повече — много добре знаеха кой го изпращаше в този момент. По бързата му походка, тя разбра, че този път е узнал нещо.

Денят вече минаваше, а градът тепърва взе да се раздвижва — чуваха се уплашени гласове и новините започнаха да се разгласяват мигновено из всички улици на Йорк.

— Да, но се боя, че не са добри господарке. Графът се връща, но пленен…

— А баща ми? Видя ли го край него? — прекъсна го тя с думите, при изричането на които, лицето ѝ придоби още по блед оттенък.

— Още са далеч и не успях да различа лицето му сред тези на останалите, но не се съмнявам, че графът го е запазил край себе си в битката. Щом той е жив, вероятно и рицарите му са с него — отговори слугата, като изразяваше убедеността си не само с думите и тона си, но и с непоклатимия си израз и вдигнатата глава, нещо, което рядко се наблюдава при слугите.

В това време по-страхливите се прибираха по домовете си, а по-смелите се отправиха към южната порта, за да посрещнат графа и да разберат по-скоро съдбата си от нортмените. Това, което учуди всички, бе, че нямаше такива сред тълпата войници, премина зад стените. Видяха само англичани, дори познаха лицата на някои от бившите си управници, сред които и това на бившия си граф — Тостиг Годуинсън, срещу когото преди година мнозина от Нортъмбрия въстанаха и който бе позорно прокуден от брат си, тогава само граф на Уесекс — Харолд.

Моркар и Едуин вървяха пеш и без оръжие. Всъщност всички оцелели от войската им бяха обезоръжени, а конете влачеха в носилки тежко ранените, за които беше невъзможно да ходят сами. По вида им се добиваше ясна представа, че това не бе стратегически водена битка, а пряк сблъсък на силите. Само благоразумието на графовете да се предадат беше спасило армията от пълен разгром, а оцелелите от това да утолят жаждата на земята с кръвта си.

Тостиг даде разпореждане на някои от хората си и те се разпръснаха да изпълнят нареждането му. Дори някои от гражданите се присъединиха към тях, сякаш Тостиг не е преставал да бъде владетел на тези земи.

Премеждията, озлоблението и страстта за мъст през последната една година бяха състарили по-малкия брат на Харолд и макар да бе в разцвета на мъжествеността си — четиресет годишен, изглеждаше слаб и посивял. В противоположност на това, движенията и погледът му бяха нервни и несигурни. Той дръпна юздите на коня си и като сви встрани, разкри пред погледа на Милдрит фигурата на сър Редвалд, която предизвикваше точно обратните впечатления у зрителя — лекотата, с която носеше ризницата си, засвидетелстваше за неговата непоколебима от възрастта му сила, а хладнокръвното му поведение излъчваше смирение след претърпяното поражение и по-конкретно, това над гордостта му.

Макар и победени, изморени и с неизличими рани, йоркските воини поддържаха безупречен строй, което беше и причината Милдрит да не успее да се добере до стария рицар. Той знаеше, че семейството му е там и го гледа. Чак когато вече подмина дома си, той се спря за миг, обърна глава назад и хвърли един-единствен поглед към съпругата си. Лейди Рикберт отлично го познаваше и силно се притесни от това, което бе скрито в погледа. В съзнанието ѝ изникнаха думите „прости ми“, които бяха по-ясни, отколкото ако бяха изречени.

Лейди Рикберт даде знак на дъщеря си и влезе в къщата. Милдрит хвана ръката на братчето си, което бе по-скоро разочаровано, отколкото тъжно, и я последва. Само Хенгист остана навън да наблюдава шествието. Другите слуги също продължиха да следят злощастната сцена, но от прозорците на кухнята.

— Емма, върни се обратно! — извика една от тях на малката слугиня, която бе отишла при Карл. Тя се престори, че не чува и с детската си наивност седна до момчето.

— Всичко е наред, — започна да утешава по-скоро себе си, отколкото децата си лейди Рикберт. — Важното е, че баща ви е жив и здрав. Все пак е по-добре, че градът ще остане в английски ръце, макар и безкрайно алчни. Кой знае каква щеше да бъде съдбата ни, ако нортмените бяха нахлули в града. Сега едва ли животът ни ще се промени кой знае колко. Е, ще загубим малко от приходите си, вероятно и част от земите ни ще бъдат конфискувани, но с божията помощ всичко ще се оправи.

Тези думи обаче вдъхнаха надежда само на Карл. Милдрит отлично знаеше, че баща ѝ бе един от бунтовниците, възпротивил се миналата година срещу управлението на Тостиг. Тя се опасяваше от много по-печална съдба от тази да загубят няколко ниви — страхуваше се сър Редвалд да бъде екзекутиран.

Денят преваляше и слънцето губеше все повече от светлината си, докато накрая се оцвети в червено. Беше изминал час, може би два, а никой не бе помръднал от мястото си. Изведнъж се чуха стъпки и врата се отвори с трясък, който едва не я отскубна от пантите ѝ. В трапезарията веднага нахлуха петима от хората на Тостиг. Бяха с все още непочистени от кръвта брони. Огледаха се, направиха няколко крачки и сграбчиха Милдрит и братчето ѝ.

— Но какво правите, къде ги водите?! — опита се лейди Рикберт да препречи пътя им, но двама от мъжете я блъснаха встрани.

В същия миг прага пристъпи сър Редвалд и като стисна за ръката този, който явно командваше останалите, обърна се към него с по-скоро заповядващ, отколкото умоляващ тон:

— Не е нужно Освалд, те ще ви придружат без да се противят — след което рицарят кимна утвърдително на Милдрит.

— Заповедта на Тостиг, сър, е всички заложници да бъдат вързани — отвърна му мъжът, който явно се казваше Освалд.

— Уверявам те, че в това число не е смятал жените и децата — продължи да настоява старият рицар с малко по-смекчен тон.

— Съжалявам, сър, но аз изпълнявам каквото ми се каже. Ако оспорвате нарежданията на новия си владетел, то говорете с него или пък да се бяхте били по-добре тази сутрин — отсече командващият, при което останалите четирима мъже избухнаха във всеобщ и унизяващ присмех.

Но сър Редвалд в този момент не даваше и пукната пара за достойнството си.

— Нека поне да им приготвя един от конете си. Не е прилично една дама да върви пеш — но не думите му, а няколкото сребърни монети, които пусна в ръката на Освалд, оказаха влияние над мъжа.

— Добре, само по-бързо, нямам цял ден за губене.

— Хенгист, ела тук и ми помогни — заповяда рицарят, а слугата го последва.

Когато слязоха долу, господарят затвори вратата след себе си. Извади изящно изработен пръстен от пазвата си и го сложи в ръцете на Хенгист.

— Вземи това и започвай да оседлаваш кобилата, като ме слушаш внимателно. Това е печатът на графа. Даде ми го, за да напиша писмо, с което тайно да предупредя краля за грозящата го опасност. Аз обаче имам друга работа, затова ти ще го напишеш и изпратиш вместо мен.

— Но аз не умея да пиша, сър — възпротиви се слугата.

— Не ме лъжи сега упорито магаре такова, знам, че Алрик те е научил. Напиши го на латински, та ако някой от хората на Тостиг се добере до него, да не може да разбере съдържанието му. До час да си го пратил по бърз и преди всичко сигурен куриер. Всъщност… — замисли се за миг господарят — нищо не пиши. Твърде е рисковано. Ти сам ще известиш краля, а пръстенът ще бъде потвърждение за думите ти, както би бил печатът му върху писмо. И помни, че трябва да го пазиш като светия Граал.

Докато траеха наставленията на сър Редвалд, кобилата вече бе готова и слугата я изведе отвън, където вече бяха и хората на Освалд, заедно с уплашената девойка и нейното братче.

— Не се тревожи дъще — обърна се рицарят към Милдрит. — Ще ви отведат в лагера на норвежците, — при тези думи, съпругата му едва се задържа на краката си — но не се страхувай, ще бъдете пазени от англичани. Макар и предатели, те все пак са цивилизовани хора. Тостиг и Моркар уговориха размяна на провизии срещу заложници след пет дни. Не се противи и времето бързо ще мине.

Сломеният рицар се обърна и към сина си:

— Дръж се момче и се грижи за сестра си. Загърби малко смелостта, на която съм те учил и понеси мъжки изпитанията, които Бог ти изпраща толкова рано.

Лейди Рикберт беше вцепенена и дори не можа да се сбогува със сина и дъщеря си. Ледените ѝ сълзи се стичаха по горещите бузи докато наблюдаваше как ги отвеждат.

Освалд и хората му ги качиха на оседланата кобила и се отправиха към южната порта. Когато се изгубиха от поглед, без да се бави старият рицар се качи на коня си, макар животното да не бе отпочинало след тежката битка, и се насочи към източната порта на града.

За пръв път в живота си, лейди Рикберт се почувства самотна в собствения си дом.