Владимир Борисов
Мостът на смъртта (15)

Глава XV

Орре и Уилфред препускаха с такава скорост, сякаш яздиха не коне, а самия вятър. Жежкото слънце печеше в гърбовете им, но нито за миг не се забавиха да изпълнят поръчението на Харалд. До лагера щяха да стигнат бързо, но предвижването пеш на няколко хиляди души до бойното поле щеше да отнеме време. Уилфред отлично разбираше доколко бе важно подкреплението да пристигне по-скоро, като в същото време съжаляваше, че битката ще започне без него.

Каменното Око също бе смел мъж, с разликата, че предпочиташе да допринесе с опита си на съобразителен военачалник. Първоначално Орре не прие радушно командата на краля, но бързо осъзна, че повечето от воините при корабите са именно от неговите подчинени. Затова сега той бързаше не по-малко от спътника си. От далеч, случаен наблюдател би решил, че двамата са си спретнали забавно състезание. Съвсем друга картина би видял обаче, ако се намираше по-близо до пътя. Сериозният израз на лицата им бе покрит в пот, като че ли не конете, а самите те бягаха с все сили.

Когато навлязоха на територията на лагера, видяха, че всички вече бяха на крака и ги гледаха. Воините чакаха търпеливо да получат заповеди — такова бе нареждането — да бъдат в готовност, ако лагерът бъде нападнат. В интерес на истината тези воини бяха по-подготвени за битка, отколкото тези на реката, когато ги свари Харолд Английски.

Двамата ездачи спряха чак когато стигнаха в средата на лагера, защото Орре искаше всички да чуват заповедите му. Без да слиза от коня, той привлече вниманието към себе си и се провикна:

— Всички в боен строй! Няма да се налага да ходим до Лондон!

За войниците не беше трудно да се досетят какво означаваха тези думи. Все пак, в лагера настана лек смут и вълнение, затова командирът сметна за необходимо да даде малко повече сведения на подчинените си.

— Графовете не удържаха на думата си! Извикали са своя крал на помощ и той е довел петнайсет хилядна армия тук!

— Да ги избием до крак! — възкликна някой, а останалите подеха думите му.

— Предайте на всички в лагера, че тръгваме всеки момент! — продължи Каменното Око. — Братята ни се нуждаят от нас!

След като хората се поуспокоиха и смутът започна да се превръща в боен ред, годеникът на кралската щерка се обърна към Уилфред:

— Намери Флоси, хората му ще ни бъдат от голяма полза.

— Последно го видях при пленниците — обади се един от войниците, дочул разговора.

— Веднага отивам — отговори Уилфред и се насочи към познатото ни място, като си преправяше път през тълпата.

Когато се добра до заложниците, младият мъж не намери там капитана от Винланд и затова като се доближи до поставения пазач, го запита:

— Тук ли е Флоси?

— Беше тук до преди малко. Отведе една от пленничките към ей ония дървета там — посочи с глава войникът. — Бурничка е, но девойката ще разбере, че капитанът ги харесва именно такива! — довърши мъжът, кикотейки се злорадно.

Обръщайки се, Уилфред се огледа наоколо — сред лицата на завързаните пленници не видя това на Милдрит.

— Кой е командващ на отряда му в негово отсъствие?

— Аз — отговори същият този пазач.

— Събери хората си и тръгвайте веднага с Орре към бойното поле! Не чакайте Флоси.

— Но… — опита се да отговори войникът, но Уилфред го прекъсна.

— Заповед на краля! И побързайте, битката сигурно е вече в разгара си! Флоси аз ще го намеря.

Нашият герой не загуби нито миг повече. Обърна се към оказаната посока и тръгна натам, прикривайки чувството на тревожност, което го беше завладяло. Въпреки че девойката бе англичанка и че по време на съжителството им в лагера тя показваше силното си презрение към него, той беше спасил живота ѝ неотдавна и сега не искаше това да е било напразно.

Уилфред бе един от малкото норвежци, които действително възприемаха новата религия. Не смяташе, че Бог направлява земните пътища на смъртните, но вярваше, че ще отговаря за делата си пред него, когато настъпи Страшният съд.

Навлизайки в малката горичка, която образуваха множеството струпани дървета по брега на реката, Уилфред дочу звуци от борба. Спря на място, за да се ориентира откъде точно идваше шумът.

След като определи посоката, нортменът започна да си проправя път през храстите, докато не видя пред себе си силуета на Милдрит. Ръцете на девойката бяха вързани назад около ствола на една неголяма върба. За да бъде по-стегнат възелът, китките ѝ бяха вдигнати до положение, което със сигурност ѝ причиняваше болка. Въжетата не ѝ позволяваха да се съпротивлява, а превръзката на устата да вика за помощ.

Излизайки на голото пространство около върбата Уилфред забеляза всички подробности по тези обстоятелства и бързо си даде сметка, че дочутият по-рано шум не идваше от англичанката. На земята, на около двайсетина метра от нея, двама мъже се бяха скопчили в люта схватка. Мнимият ловец очаквано разпозна, че единият от тях беше Флоси, но какво удивление само се изписа на лицето му, когато видя, че противникът му е не друг, а монахът от Йорк!

Наблюдавайки лагера на норвежците през последната нощ, монахът не бе разпознал Уилфред сред воините, нито сър Редвалд го бе забелязал по време на битката преди няколко дни. Така че към този момент Алрик все още смяташе Уилфред за обикновен английски ловец, като какъвто го познаваше.

— Ловецо! — задъхано извика той, доколкото ръцете около врата му позволяваха да говори. — Ти да не си божи пратеник, та се появяваш точно когато имаме нужда от помощ? — тук Алрик направи пауза, но не за да изчака отговор на въпроса си, а за да си поеме дъх. — Освободи сестра ми! Аз сам ще се справя с този дявол тук!

Флоси не разбра думите на съперника си и мислейки, че англичанинът говори на девойката, продължаваше да се бори с него, опитвайки да го задуши. По стечение на обстоятелствата и двамата мъже не бяха въоръжени, което се оказа от голяма полза за монаха.

Алрик не умееше да си служи с оръжие, но притежаваше голяма физическа сила и рядко срещана упоритост. Той се възползва от краткото разсейване на нортмена и успя да го обърне по гръб, като започна на свой ред да го задушава. И двамата се стискаха яростно за гърлата, но Флоси реши да вземе съдбата си в свои ръце. С едната си ръка, той се опита да измъкне малък двуостър нож от ботуша си. Ако камата стоеше на колана му, щеше да я е извадил още когато му се бяха нахвърлили, но уви, той чак сега успя да се добере до нея.

Когато замахна, за да я забоде в ребрата на съперника си, тежка стъпка прикова дланта му към земята. Уилфред предпочете да се притече на помощ на монаха, вместо да развързва Милдрит, тъй като съобрази, че изплашената девойка вероятно би се втурнала да бяга в първата посока, която види и имаше голяма възможност да попадне отново в лагера им.

Изненаданият Флоси едва успя да зърне лицето на Уилфред, когато силният юмручен удар на Алрик едва не го изпрати в безсъзнание. Още преди да се опомни, езичникът бе със здраво завързани ръце и крака, със запушена уста и парче плат около очите.

— Ти май наистина си божи пратеник — отрони монахът по адрес на ловеца, прекръствайки се с една ръка и тупайки дрехите си от прахта с другата.

Уилфред не отговори. Той си даде вид, че е зает с прерязването на въжетата, пристегнали ръцете на девойката. Когато Милдрит беше вече свободна, тя се отблъсна от него и се хвърли в прегръдките на брат си.

— Заведи я у дома ѝ! За по-голяма безопасност заобиколете и тръгнете на запад — каза Уилфред на англосаксонски. Също така, не те съветвам да сваляш превръзката от устата ѝ. Още е уплашена, а ако издаде и най-малкия стон сте обречени!

— Прости ми сестричке, — обърна се монахът към Милдрит — но мисля да го послушам.

След това се обърна към ловеца и го попита учудено:

— Няма ли да дойдеш с нас? Въобще как се озова тук?

— Случайно — отвърна небрежно Уилфред. — Вие вървете, аз ще ви настигна по-късно. Първо искам да се уверя, че никой друг не е дочул шума и че няма да бъдем последвани.

— Нека Бог те измъкне невредим от тук! — каза на свой ред Алрик.

Момичето се противеше, но монахът я хвана здраво за ръката и я поведе през дърветата. Когато се загубиха от поглед, Уилфред се обърна обратно и побягна отново към корабите надолу по реката, оставяйки Флоси да лежи безпомощен на земята.

Когато се озова в лагера, Уилфред видя, че всички, с изключение на тежко ранените от предишната битка, вече са потеглили в помощ на своя крал. Освен осакатените си съратници, намери само телата на десетината пленници, чиито прерязани гърла оцветяваха реката в червено. Гледката не беше приятна дори за войник като него. Труповете бяха предимно на жени и застаряващи мъже. Явно в гнева си Орре е заповядал неспазената уговорка с Нортъмбрийския граф и дързостта на английския крал да бъдат отмъстени с кръв.

Уилфред извърна поглед, който по случайност попадна върху Тангриснир. Той все още пръхтеше от умора, а тялото му бе облято в пот, но Уилфред не се съмняваше, че с негова помощ ще успее да настигне войската. Въпреки че познаваше този кон едва от седмица, откакто Бьорн го открадна на път за Йорк, Уилфред много скоро доби представа за неговата митична бързина, за която говори даденото му име.