Владимир Борисов
Мостът на смъртта (1)

Глава I

Септемврийската прохлада вече беше заляла цяла Британия, особено северните части на острова, където започва нашата история. Въпреки черните облаци, нощта остана суха. Това не лиши жадната зеленина по земята от ценната ѝ влага, защото беше цялата покрита със свежа роса. Тая роса покриваше не само земята, но и листата на дърветата и беше дело на сутрешната мъгла, която през есента все по-често застила високите места.

С изгряването на слънцето обаче мъглата се вдигна, а росата се изпари и изведнъж, като че ли времето се върна назад и лятото отново се появи на хоризонта, пропъждайки първите редици от армията на нахалната есен. Денят вещаеше да бъде топъл и приятен за пътуване, особено когато пътуването беше на юг.

Вече беше пладне и малка група от хора се бе спряла на Адриановия вал^[1], за да обядват. Приятното време беше потиснало глада им, но знаейки, че им предстои три-четири дневен преход, нашите пътници не се лишиха от това удоволствие, дори му се наслаждаваха.

Времето беше заличило защитната стена, както се отнася безмилостно към всичко на този свят, и дори по-скоро за да се подиграе със съдбата на римляните, отколкото да напомни за някогашното им величие, беше оставило едва няколко реда бели камъни, които някога са били основата на вала, съграден да пази от съпротивата на пиктите. Тези именно камъни сега служеха на нашите пътници за столове.

На един по-висок ред беше застанала млада девойка с разпилени от вятъра коси и с доста прилично, дори изискано за времето си, но все пак удобно за езда, облекло. То се състоеше от дълга до глезените широка рокля в тъмни и светли сини цветове, а изпод широките ръкави се подаваха белите ѝ длани. На раменете си носеше наметало с богата бродерия и искрящи цветове.

До нея, но малко по-ниско беше седнал мъж, облеклото на който беше в пълен контраст с това на спътницата му. Монашеското му расо, макар и добре поддържано, беше остаряло и грубата му вълнена материя губеше цвета си, правейки го по-скоро сиво, отколкото кафяво. Това обстоятелство, заедно с възрастта на човека, която беше близка до тази на спасителя в който вярваше, сочеше, че не от скоро е божи служител. За негово съжаление обаче не беше най-подходящото време за смирение.

С отминаването на цяло едно хилядолетие, хората започнаха да губят доверие в светото писание и божите служители. Обръщаха се към различни догми и ереси, дори към езически обичаи, но пак оставаха незадоволени и простите селяни таяха скрита омраза вече не само към феодалните си владетели, но и към църквата. Година след като постъпи в абатството и даде обета си, дори неговата вяра беше разклатена от източно-западната схизма^[2]. Бяха изминали едва дванайсет години оттогава, а Инквизицията, която по-късно смаза този неприязън заедно с различните ереси, все още не съществуваше. Цялото това недоверие към свещениците се подсили още повече, когато самият папа се обяви против новия крал на Англия.

До тези две лица стояха други две, които вече бяха привършили със скромния си обяд и се бяха отдали на други грижи и занимания. Двата коня ясно посочваха броя на господарите. Двете лица, с които сега ще запознаем читателя, бяха по-просто облечени, защото бяха обикновени роби, които обаче, за да не принизяваме, в нашия разказ ще наричаме просто слуги. Те се бяха родили такива и само господарите им можеха да ги лишат от това да умрат като такива.

Едното лице беше висок и сух мъж на около четиресет и пет години, мургавият вид на който подсказваше за прекараните като полски работник летни дни. Чертите на лицето му изразяваха дълбоко хладнокръвие и дори мъдрост и го караха, в комбинация с грубата кожа, да изглежда поне с десет години по-стар. Движенията му обаче бяха запазили ловкостта си отпреди двайсет години. Той се беше заел да нахрани конете и вършеше това с особено внимание, изразяващо силната му привързаност към тях. Ризата му беше дълга до коленете и беше привързана с обикновена връв, вместо с кожен колан. Такива бяха и ремъците, с които беше пристегнал кожените си ботуши.

Другото лице беше всъщност момиченце, наполовина на годините на новата си господарка, тоест на около десетина. То се връщаше откъм едно самотно ябълково дърво с кошница в ръка. Извади най-червената ябълка, избърса я с копринена кърпичка и с лек поклон я поднесе на девойката:

— Заповядайте господарке! Още съм малка и успях да достигна едва до тези няколко ябълки и макар не толкова големи, се надявам поне да са сладки. Мога да ги опитам първа и ако са кисели, не си разваляйте вкуса с тях. Сетих се за това преди малко, но не посмях да хапна преди вас.

— Мила Емма, за кой път ти казвам да ме наричаш просто Милдрит! Ако не изпълняваш каквото ти се казва, може баща ми да те върне обратно при чичо и да прекараш още една студена зима в подножието на шотландските планини — отговори девойката с приятния си глас и лека усмивка. — Хайде опитай първо ти от тази ябълка, пък ако е сладка, ще си взема и аз.

Малката слугиня отхапа колкото е възможно по-малко парче и след като го изяде отговори с широка усмивка — Чудесна е! — и я поднесе отново на господарката си, без да забравя пак лекия поклон.

— Не Емма, тази е за теб — каза Милдрит и с грациозно движение на дясната си ръка взе от кошницата втората по червенина ябълка. — Скъпи братко, — обърна се тя към мъжа в расото — хапни тази сладка ябълка, защото видях, че едва се подкрепи с чичовия пай.

С едно движение монахът скочи на крака и ѝ отговори:

— Хапни я ти сестричке, аз не съм гладен. Отивам при Хенгист да видя дали е приготвил конете, защото мисля да тръгваме, след като приключиш с обяда. Мъглата достатъчно ни забави.

Действително имаше известна прилика в чертите им — и на двамата лицата излъчваха благородство и великодушие, но разликата в годините, подсилена още повече от грубостта на мъжкия и нежността на женския пол, правеше тази прилика едва доловима.

— Готови ли са конете ни, стари приятелю? Бих желал да потеглим отново колкото е възможно по-скоро — каза мъжът в расото на слугата и прокара няколко пъти ръката си по дългата шия на своята кобила.

— Да, господарю, когато заповядате. Остават ни около сто мили, но конете са прекрасни и не се съмнявам, че биха взели това разстояние с едва няколко почивки. Ако не бяхме ние с Емма да ви забавяме, бихте се прибрали до три дни.

— Не Хенгист, за сестра ми е трудно да измине такова голямо разстояние в тръс и галоп. Ще щадим силите си, както и тези на животните, а колкото до пристигането, ами честно казано не ми е неприятно да пътувам в това прекрасно време.

— Времето сега е благоприятно, но знае ли човек дали няма да ни застигне някоя буря.

— Не се безпокой, Бог е с нас! — отговори монахът толкова убедително, че разпръсна всякакви съмнения у Хенгист относно благополучното им завръщане и като за доказателство, изкара изпод расото си дървено кръстче със сребърен обков, така че в случай на нужда блясъкът му би се видял безпрепятствено от небето.

При тези думи пътниците се приготвиха, а малкото багаж, който се състоеше предимно от припаси на храна и вода, беше равномерно разпределен от Хенгист между кобилата и жребеца. На свой ред той пък качи леката Емма на гърба си и с премерени крачки последва господарите си.

По време на ездата девойката демонстрира отлични телодържание и умения. Скоро навлязоха в една не много гъста гора и от време на време тя се навеждаше напред, за да избегне ниските клони и светло кафявите ѝ коси се сливаха в едно с гривата на коня. Гората не беше гъста, но високите дървета хвърляха плътна сянка и след време нашите герои едва не се загубиха.

Използвайки острия си слух, Хенгист долови шумоленето на поток и като се насочиха натам, скоро пътниците преминаха река Тайн, за което им помогнаха както конете, така и множеството речни камъни в тази планинска област. Реката беше бърза и буйна, но близо до извора си тя бе все още съвсем малка. След това отклонение на изток, благодарение на което излязоха от пресечения терен, те отново поеха в южна посока и покритата с все още зелени дървета планина им остана вдясно. Тя ги беше забавила значително и сега, в гаснещия ден, им се реваншираше, като предоставяше сивите си контури за ориентир.