Владимир Борисов
Мостът на смъртта (16)

Глава XVI

Докато вражеските подкрепления все още пътуваха, битката при Стамфорд Бридж вече беше в разгара си. Англичаните, водени от Харолд Годуинсън и брат му Гирт бяха преминали през злополучния мост и бяха отблъснали викингите назад.

Превъзхождани повече от двойно по численост, войниците на Харалд Хардрада се бяха вкопчили в отчаяна защита, сформирайки триъгълна формация. Към тях непрекъснато летяха копия и стрели, но паднеше ли някой, веднага друг заемаше мястото му. Повечето от английската армия също бе съставена от пехота, а без солидна кавалерия, нортменската защитна линия трудно може да бъде разкъсана.

Вече изминаваха няколко часа, а от Орре Каменното Око и хората му още нямаше ни вест, ни кост. Постепенно формацията на Хардрада губеше строй и скоро тя се превърна в силно свита и зле оформена окръжност. Норвежкият крал не можеше да чака повече. С ясна заповед той даде нареждане защитата да се разпръсне и всички да се впуснат в близък бой, който по-точно можеше да се опише като меле.

Харолд това и чакаше! Войниците му дадоха път на малкото конници в армията, търпеливо пазени до този момент. Те не бяха много, но скоро след като препуснаха към беззащитните норвежци, наклониха везните още малко в полза на англичаните.

Сър Редвалд също беше сред тях. Той не просто се биеше. Копитата на коня му стъпкваха всеки, който се изпречи на пътя му — без значение дали е нортмен или английски бунтовник. Сам изгуби бройката на посечените врагове. Скоро рицарят се намери доста навътре във вражеските редици, но дори когато конят му беше ранен, вместо да отстъпи, обезумял от гняв той скочи на земята сякаш беше трийсетина години по-млад. Разочарован поради провалянето на преговорите, на стария рицар не му оставаше друго, освен да защити страната си.

До сутринта той не бе губил надежда, че макар и малко вероятно, начинанието на Алрик можеше да се увенчае с успех. Уви, когато с пукването на зората нямаше и следа от сина му, сър Редвалд се присъедини към армията на Харолд с единствената мисъл да изпълни дълга си към краля.

Също обзет от отчаяние, и Харалд Хардрада като сър Редвалд се беше хвърлил в боя без да мисли за собствената си безопасност. С такава бързина и ловкост се впускаше в схватките си, че телохранителите му често изоставаха и не бяха в състояние да го прикрият с щитовете си от сипещите се като градушка стрели, които дългите английски лъкове изпращаха чак от другия бряг.

Провидението реши да срещне на бойното поле именно тези двама доблестни мъже. Докато рицарят беше в пълно бойно снаряжения, на гърба си изпод синята риза, викингът носеше само ризница. Щитът му бе захвърлен някъде назад, затова Харалд трябваше както да атакува, така и да се защитава с дългия си меч. Дори шлем нямаше — предпочиташе да носи на главата си короната, като че показваше на врага, че вече е крал и на Англия.

Един от охранителите му се хвърли напред, но сър Редвалд изби щита му с един удар на меча, а с втори го прободе смъртоносно в корема. Въпреки възрастта си, старият рицар демонстрираше отлична бойна техника, на която дори нортменската ярост не можеше да се противопостави.

Умората и тежките доспехи обаче си казаха думата и малко по малко Хардрада взе надмощие в двубоя. Той се славеше като опитен стратег, а рицарят се увери, че може също толкова умело да върти меча, когато се налага.

По ирония на съдбата последният викингски крал не падна посечен от меча на доблестен английски рицар. Вместо това, случайно изпратена стрела се заби в гърлото му. Харалд Хардрада изпусна меча, хвана стрелата с ръце и понечи да я извади от трахеята си. Но раната бе смъртоносна. Давейки се в кръвта си, този висок като канара величествен владетел се сгромоляса мъртъв на земята. Короната му се търколи в краката на охранителите му, които безуспешно се опитваха да се намесят, ала твърде късно.

Олаф, който до този момент се биеше редом с баща си, бе изостанал малко по-назад и не видя какво точно се случи. Когато обаче го видя мъртъв на земята, неописуем гняв овладя съзнанието му. Воден от жаждата за отмъщение, Олаф се нахвърли над първия англичанин, който се изпречи на пътя му, а това беше старият рицар.

Принцът нанесе няколко бързи удара с меча си, които в крайна сметка обезоръжиха сър Редвалд. Отблъсквайки щита на опонента си с ритник, Олаф успя да нанесе много тежък удар отдясно, който попадна в ребрата. Ако не беше ризницата, англичанинът непременно щеше да е разсечен на две. Все пак острието успя да я разкъса и се впи дълбоко в плътта му.

За негово разочарование обаче Олаф не успя да довърши рицаря. След смъртта на краля тревога превзе съзнанието на войниците от норвежката армия. Те веднага отстъпиха, за да се прегрупират, понасяйки със себе си и принца.

Междувременно командването пое Тостиг, тъй като Олаф нито бе достатъчно опитен, нито бе в състояние да мисли трезво. За разлика от Харалд и Олаф, неговата природа не му позволи да се впусне по такъв безразсъден начин в мелето. Бунтовникът започна да раздава заповеди ту на англосаксонски, ту на датски. Стената от щитове веднага бе възстановена. Оказаната съпротива продължи още няколко часа, но до към късния следобед нортмените, загубили кураж след смъртта на краля си, както и поради липсата на подкрепление, започнаха да губят позиции, а броят им намаляваше все повече и повече.

До този момент двете армии бяха дали почти равностойни загуби. С всеки следващ паднал човек обаче, численото превъзходство на Харолд Годуинсън ставаше все по-значимо. Скоро неприятелските редици бяха разпръснати, а когато и Тостиг падна посечен безмилостно, битката се превърна в истинско заколение.

Изведнъж над дрънчащата стомана се разнесе воят на боен рог. Войниците и от двете враждуващи страни преустановиха за кратко боя и насочиха взора си на запад. Там те видяха самотен конник, който се спусна устремено надолу по хълма. Първоначално англичаните го помислиха за луд, ала миг по-късно конникът беше последван от няколко хиляди нортмена.

Уви, беше твърде късно. За разлика от другарите си, те бяха в пълно бойно снаряжение и сега много от тях се свличаха на земята от умора. Тези, които се включиха в битката, просто не бяха в състояние да победят, въпреки отпора, който дадоха в началото. За разлика от тях, Уилфред беше пропътувал цялото това разстояние на гърба на коня си, а лекото му въоръжение бе съхранило силите му. Той се справи набързо с няколко англичанина, когато пред погледа му попадна тежко раненият сър Редвалд, лежащ на едната си страна. Нортменът се приближи до него и го обърна по гръб.

— Да те избавя ли от мъките ти, старче? — попита го той.

Рицарят погледна разузнавача в очите и кимна утвърдително.

— Давай, прати ме при децата ми. И без това съм смъртоносно ранен.

— Какво говориш? — учуди се Уилфред — Милдрит успя да избяга от плен.

— Кога? Как? — опита се да се надигне рицарят.

— Преди няколко часа.

— Значи Алрик е успял — замисли се сър Редвалд. — Съжалявам, че не повярвах в него.

— Той не само ѝ върна свободата, той я спаси от сигурна смърт. Всички останали пленници бяха убити.

— Карл… — отрони старият англичанин.

— Той беше сред заложниците, доведени тук. Съжалявам, но не знам какво е станало с тях.

— В такъв случай ще те помоля да отложиш малко смъртта ми. Така или иначе съм пътник, но бих желал да видя семейството си за последно. Обещах на лейди Рикберт, че ще върна сина и дъщеря ни живи и здрави. Ако има малка надежда Карл също да е успял да избяга в суматохата, то трябва да разбера какво е станало с него.

— Така да бъде — отвърна Уилфред. — Виждам, че Хенгист идва насам. Той ще се погрижи за теб. Ако не възразяваш, ще се връщам при своите. Аз също трябва да потърся приятеля си.

— Кой? Бьорн? Не видя ли смъртта му на моста?

— Уви… не бях тук — сведе поглед Уилфред. Героично ли умря?

— Не, но се би героично. Сега върви, кралските хускарли наближават. Ако не загинеш днес, нека Бог ти прости за злините, причинени на Англия.

Не след дълго англичаните взеха пълен превес над битката и подкреплението беше разгромено. В този момент хората на Орре разбраха, че са тичали дотук, само за да умрат. След падането на Харалд и Тостиг, сега Каменното Око бе военачалникът на норвежците.

Слънцето клонеше на запад, а денят към края си. С притъмняването на небето, много от английските бунтовници започваха да се предават един по един, но за повечето от тях нямаше милост.

Хускарлите на Харолд обградиха Орре Каменното Око. Той не можеше да се брани срещу няколко противника едновременно и след няколко отбити удара също падна мъртъв. Тогава и останалите живи нортмени също захвърлиха оръжието.