Владимир Борисов
Мостът на смъртта (7)

Глава VII

Лъчите на септемврийското слънце едва-едва проникваха през тесните отвори на залата и падаха върху самотния престол. С този ефект се целеше да се подчертае властта на седящия в него. Това налагаше залата да се осветява допълнително от свещи. Но престолът бе празен, а тишината бе нарушавана само от виенето на вятъра по коридорите и стълбищата. Макар и тиха, залата съвсем не бе празна.

Графът се бе разположил на масата за хранене, на която бяха насядали всичките му съветници и военачалници. Мълчанието се осмели да наруши най-възрастният от тях:

— Моркар, — само той измежду присъстващите си позволяваше да се обръща към графа на Нортъмбрия по име — Хардрада не може да превземе града без обсадни машини. Да го оставим да се опита и сам ще се откаже.

— Говорите за обсада, — намеси се друг — но докога мислите ще издържим? Та още дори не сме прибрали реколтата.

— Достатъчно дълго, за да извикаме на помощ краля — отговори възрастният съветник. За пет дни вестоносецът ще стигне до Лондон и още седмица, за да се придвижи армията. Можем спокойно да изчакаме две седмици, дори ви гарантирам, че нортмените вече ще са се отказали, освен ако не се напият и избият един друг преди това.

Още няколко от приближените на владетеля изказаха одобрението си за последното изказване. През това време графът стана и се поразходи из залата, като неумело се опитваше да скрие безпокойството си. Приближи се до прозореца и отправи взора си на юг. Замислен, той стоеше като замръзнал няколко минути, като накрая сведе поглед надолу и бавно седна отново на мястото си. Междувременно останалите продължаваха да развиват плановете си.

— Подгответе вестоносец — намеси се графът, който до този момент бе погълнат изцяло от собствените си мисли и хвърли бърз поглед към картата, разтворена на масата пред него. Чувайки думите му, на лицето на стария съветник се появи задоволна усмивка, а погледът му шареше по лицата на другите. След това, мъжът даде знак на един от слугите да извика дежурния вестоносец.

— Подгответе вестоносец, — повтори отново графът — но не до Лондон, а до брат ми.

Толкова голяма бе изненадата на всички, че вместо да изразят недоумението си, започнаха мълчаливо да се споглеждат един друг, след което вдигнаха очи към графа, за да му искат обяснение. Той обаче вече се бе заел да пише писмото и не им обръщаше никакво внимание.

В това време повиканият вестоносец влезе, застана на известно разстояние от графа и изчака да бъде завършено писмото. Графът му го подаде и го отпрати, чак след което срещна въпросителните погледи на събеседниците си. Изпусна тежка въздишка и им отговори:

— Кралят няма да дойде. Не би оставил южния бряг незащитен. Ще го известим за нападението след битката. Точно така, заедно с армията на Едуин ще нападнем наглите нашественици. Ако се затворим в града, ще дадем шанс на нортмените да се отправят към Лондон и да превземат незащитения град. Не бива да им даваме това време, затова още утре ще излезем срещу тях.

— Дори и с войниците на брат ви, норвежците ще ни превъзхождат двойно по численост — каза сър Редвалд, който седеше в дъното на масата, но до сега не си беше позволил да изкаже мнение по създалата се безизходна ситуация.

Графът го погледна с отчаян поглед и прошепна:

— Може би слугата ви преувеличава, знаете ги какви са простите селяни… пригответе се рицари мои и не забравяйте да се помолите довечера, защото утре Бог ни е приготвил тежко изпитание.

Едуин, графът на Мърсия и по-голям брат на Моркар, вероятно не би одобрил този план на действие, но предвид скорошно насрочената среща, той нямаше време за отговор. Моркар знаеше това и не се съмняваше, че Едуин ще му се притече на помощ, затова се отказа от по-нататъшни размишления и се отдаде изцяло на приготовления за утрешния ден. Военната стратегия също бе оставил на по-опитния си брат, предупреждавайки го в писмото за вероятните сили на противника.

След решението на графа, целият град закипя от работа и приказки. Старият рицар си проправяше път измежду този жужащ пчелен кошер, като непрекъснато избутваше хората от пътя си. Същите тези хора, които в мирно време му правеха път и не забравяха да го поздравят, сега бяха обладани изцяло от собственото си безпокойство. Едни тичаха към домовете си, други се тълпяха и викаха, трети пък продължавайки досегашната си работа, допринасяха още повече за хаоса, който сега цареше в Йорк.

Нощта премина също толкова бързо, колкото се и спусна. Градът осъмна в невероятен контраст с вчерашното оживление. Войниците вече бяха отвъд защитните стени и бързо се губеха в сумрака на хоризонта. Мястото на определената среща между войските на двете графства не бе далеч, но имаше и предвидено време за обмисляне на бойните действия. Жителите мълчаливо наблюдаваха, докато и последните редици не изчезнаха и гражданите започнаха малко по малко да се разотиват по къщите си. Нямаше тържествено изпращане. Нямаше го воят на фанфарите, само този на уличните песове.

Семейството на сър Редвалд също беше сред тълпата изпращачи — всички, освен Алрик, който се бе върнал в манастира. Хлапакът Карл се бе покатерил върху бойниците, е, с малко помощ от страна на Хенгист, и бе единственият, който кипеше от жизнерадостност в очакване на бащините си подвизи. Съпругата на рицаря умело прикриваше страховете си — тя първа предложи да се прибират, като че ли маршът на войската ѝ бе напълно безразличен. Дъщеря ѝ неохотно, но смирено я последва.

Уговореното място се намираше на не повече от две мили южно от града и представляваше нисък блатист терен, набразден с напоителни канали и заобиколен от юг с ниски хълмове, от запад граничещ с река Оуз, а от изток все още неожънати класове блестяха на светлината на изгряващото червено слънце. Почвата, или по-точно калта, беше трудно проходима за пешаците.

Армията на граф Моркар тъкмо пристигна, когато войниците ясно дочуха гласове и стъпки. Малко след това зад близкия хълм се показаха първите редици от конницата на Едуин. Самият граф на Мърсия слезе от коня, поздрави брат си и го запита:

— Е братко, какво е положението? — Моркар умишлено бе спестил точната численост на нападателите в писмото си, но сега не можеше да я скрие.

— Всички сведения, с които разполагам, са от едни слуги, прости селяни от Рикол. Доколкото може да се разчита на преценката им, нагоре по течението на реката са придошли и дебаркирали триста кораба — като доказателство за притеснението си, графът започна внимателно да оглежда и изчислява доведеното подкрепление.

За разлика от него, на по-опитният Едуин му трябваше само един поглед, за да прецени ситуацията:

— Повече са от нас.

— Не мисля, че биха могли да предвидят нашата контраатака. Сигурно е, че очакват от нас да се защитаваме в града — отвърна графът на Нортъмбрия.

— А защо не постъпи именно по този начин, а реши да ги посрещнем на това голо поле?

— Сред норвежците е имало и англичани.

— Тостиг? — учуди се Едуин — Ах, този предател, трябваше кралят да го преследва до край!

— И аз съм сигурен, че е той. Затова бях убеден, че ако се скрием, той ще насочи Харалд Хардрада и пасмината му на юг. Тостиг не може да си върне Нортъмбрия сам, но заедно с норвежкия крал могат да превземат столицата, а с нея и цяла Англия. Точно за това мисля, че са дошли.

— А защо тогава не нападнат Лондон по море, а ще губят толкова време и сили в пътуване по суша? — продължаваше да недоумява Едуин.

— Вероятно Хардрада си мисли, че Харолд е свикал повечето си сили на юг, за да се противопостави на Уилям, а Тостиг го е убедил първо да превземат изоставените и слабо защитени северни графства.

— И добре са сторили. Ето, чети — нареди новопристигналият и извади едно писмо изпод бронята си. Граф Моркар разгъна листа и позна красивия почерк на тяхната сестра:

„Скъпи братя, кралят се завърна след дълго очакване на норманските кораби, които така и не се появиха. Провизиите привършваха и Харолд бе принуден да разпусне мъжете за жътва. В случай че херцогът все пак се появи и стъпи на английска земя без съпротива, бъдете готови за поход, с който да изпълните дълга си. Нека Бог да пази Англия.

П.П. По Божията воля, идния месец ще даря краля с наследник.

12 септември на 1066

Едит“

— Нямам търпение да видя изражението на предателя Тостиг, когато ни види срещу себе си — каза графът на Нортъмбрия като приключи с четенето. — Ако страхливецът побегне, лесно ще натикаме нортмените обратно по корабите им.

— Да вървим тогава — решително отсече брат му и се зае да инструктира войниците относно предстоящата среща с врага.

Общо взето планът му бе следният: да изчакат настъплението на неприятеля към града и да го посрещнат на отсамния бряг на канала, където бързо ще изравнят силите, разбивайки викингската стена от щитове. Хората му, които бяха по-малобройната част от обединената армия, щяха да заемат десния фланг, до река Оуз, преграждайки основния път към Йорк, докато Моркар трябваше да разпростре редиците си наляво, за да попречи на нашествениците да заобиколят откъм изток.