Владимир Борисов
Мостът на смъртта (18)

Глава XVIII

По прашния път към Йорк, облечени в дълги пътни дрехи, бавно яздеха двама конника, които след себе си водеха още три коня, солидно натоварени с добре обвит багаж. По това време на годината в Англия бе значително по-прохладно, отколкото в южните земи, откъдето се завръщаха тези странници.

Мъжете бяха видимо на една възраст, която приблизително можеше да се определи малко над четиресет. Лицата и на двамата бяха замургавели и всъщност по нищо не би могло да се предположи, че бяха от тези земи, ако не беше светлата коса на единия от тях. Макар в обикновени дрехи, по отличното телодържание по време на ездата лесно можеше да се разпознае благородното им потекло. Всеки от тях бе потънал в мислите си, но по едно време мълчанието бе нарушено.

— След селото ще се отклоним малко на запад — каза единият от тях на другия, като поясни — искам да се поумия в реката, преди да пристигнем в замъка. Трябва да бъдем посрещнати като герои. Никой няма да ни познае, ако се появим като мърляви селяни.

— Както кажете бароне. Ако желаете, мога да приготвя и доспехите — отвърна светлокосият мъж.

— Няма да е необходимо. Предпочитам да ми е удобно, а и добре знаеш, че Йерусалимските ковачи не се справиха отлично с поправките им.

— Можехме да ги оставим на някой известен майстор в Лондон.

— Не, това щеше да удължи с няколко дни и без това безкрайното пътуване — отсече категорично мъжът, започнал разговора. Искам по-скоро да видя красивото лице на любимата си.

— Да… — с усмивка въздъхна другият, която породи въпросителен поглед у събеседника му. — О, не ме разбирайте погрешно сър, просто си мислех за моята съпруга.

— Да, — кимна одобрително засегнатият — на млади години и вашата Емма би могла да поспори за място в султанския харем.

— Аз пък още виждам в очите ѝ малкия ангел, който зърнах за пръв път преди повече от трийсет и пет години.

— Дъщеричката ви сега трябва да е на възрастта, на която си срещнал майка ѝ тогава, нали така?

— Точно така. Да не повярва човек, че са изминали цели пет години откакто напуснахме домовете си…

— Хайде стига приказки, малко остана. Ето виж, това пред нас са селските ниви.

Спътниците прекратиха разговора помежду си, но и двамата продължиха да мислят за любимите си. Както бе предложил единият от тях, точно след селото хванаха десния път и не мина много време, когато дочуха шума на реката.

Когато стигнаха до самия бряг, благородниците не се бавиха много. Поумиха лицата си и поизтупаха прахта от наметките си, по които се показаха чудни бродерии на гербове с ярки цветове. След като напоиха уморените коне, те се върнаха на пътя и продължиха нататък.

Пътят минаваше по тесен мост, малко по-нагоре по течението на същата тази река. Наложи се спътниците да слязат от конете, защото в средата, облегнат на единия парапет стоеше човек, който спокойно можем да наречем вече старец. Той подхвърляше камъчета в реката като малко дете и препречваше пътя на минаващите по моста. Първоначално възрастният мъж не ги забеляза, затова те слязоха и спокойно се приближиха към него.

— За къде си тръгнал старче, та си се спрял да почиваш точно тук — попита го тъмнокосият, който явно бе по-знатния от двамата конници.

— За Йорк — отговори запитаният. — Идвам далеч от север при стари приятели.

— Ние също сме натам, но идваме от юг. Май и ти доста си се поотклонил от пътя.

— Когато човек стане на моите години му остават само спомените. Затова реших да мина от тук, та да си спомня за приятелите, загинали преди много време на това място.

— За битката с Хардрада ли говорите? И аз имам близки, намерили смъртта си тук — намеси се светлокосият мъж в разговора.

— Да, за битката с Хардрада… повтори монотонно старецът и хвърли поредното камъче.

— Това е мостът на смъртта, така го наричам оттогава — каза русокосият, потропвайки с крак по дъските. — Много кръв се проля на него онзи ден. Много английска кръв — добави пояснително мъжът.

— Говорите така, сякаш лично сте наблюдавал битката — погледна го въпросително странникът. — Та тогава трябва да сте бил едва на…

— На осем. Всъщност бях заложник на Харалд, но съдбата е била благосклонна към мен. След битката са открили тялото ми на този бряг. Нямам спомен какво се е случило, вероятно съм опитал да преплувам реката.

— Нямам нищо против да си бъбрите, — намеси се отново тъмнокосият мъж — но ни чака път. Ако искаш тръгни с нас, ако искаш остани, но само се дръпни, за да прекараме конете.

— Разбира се — отговори учтиво старецът. — А бихте ли ми казали на кого ще имам честта да правя компания.

— Пред теб стоят двама достойни рицари, макар сър Карл да е саксонец. Аз пък съм барон Джофри, наследник на малко Йоркширска земя и замъка, останал от баща ми. Връщаме се от светите земи, но не като поклонници, а като освободители.

— Значи изпълнихте папската повеля^[1]? — попита старецът.

— Разбира се! Мислех, че цяла Англия вече е научила добрата новина — учуди се на този въпрос барон Джофри.

— Както казах, аз идвам от далеч — усмихна се старецът.

Тримата странстващи продължиха разговора си в движение, като рицарите учтиво предложиха на новия си спътник да се качи на единия от натоварените с багаж коне. Сваленият багаж бе разпределен по равно между другите два коня. По време на ездата говореха предимно двамата рицари. Те разказваха увлекателно за дългото си пътуване до Божи гроб, за водените военни действия и за престоя си в свещения град. Разказите за източната култура се сториха почти митични на техния нов спътник и на няколко пъти се наложи да спират, за да вадят по някой невероятен предмет от багажа си, който да послужи като безспорно доказателство.

Часовете минаваха неусетно и ето че скоро пред конниците се разкри невероятна гледка — висок замък, чиито бели камъни ослепително светеха под слънчевите лъчи. Постройката не беше на голяма площ, но височината ѝ, която се засилваше още повече от хълма, на който бе издигната, беше повече от внушителна. В действителност замъците като този, издигнати през тези години успешно изземваха защитните функции на градските стени.

Самият град не се намираше много далеч — едва на няколко мили от крепостта. Когато тримата мъже стигнаха до разклона за него, баронът дръпна юздите на своя кон, а останалите последваха примера му.

Междувременно, докато новите приятели се канеха да се сбогуват, портата на замъка се отвори и самотен конник се приближи към тях. Това бе домакинът, чиято задача бе да посрещне своя господар.

— Е, аз съм дотук, господа — започна баронът. — Върви при семейството си Карл и не забравяй утре да се отбиеш насам. Още тази вечер ще изпратя покана до благородниците за скромния пир, който ще организирам в наша чест. Не, не. Не слизай от коня старче. Задръж го като подарък от нас, благодарност за приятната ти компания.

— Искрено ви благодаря барон Джофри — отговори старецът.

— Не, аз ви благодаря… всъщност, как казахте, че ви наричат?

— По много начини са ме наричали през годините… но сър Карл ме познава като Уилфред.

Баронът погледна въпросително рицаря. Той пък от своя страна впери замислен поглед в стареца, сякаш се опитваше да извади наяве най-дълбоките си спомени.

— Ти си онзи войник, съгледвачът от армията на Хардрада! — викна рицарят.

След секунда обаче лицето му се проясни, усмихна се и добави:

— Простете ми господине, напоследък паметта ми ме подвежда. Вие сте ловецът, който през съдбоносната за Англия година на два пъти спаси живота на сестра ми.

— Аз ще ви оставям приятели — намеси се баронът. Явно има за какво да си говорите до Йорк.

След раздялата рицарят и старецът продължиха само двамата към града. В началото яздеха мълчаливо, но накрая сър Карл не се сдържа и попита:

— Какво се случи с теб тогава? Смятах, че си загинал, също като приятеля ти. Как се казваше… а да, Бьорн.

— Останах жив и отплавах на север заедно с другите. Прекарахме зимата на Оркнейските острови, а след това се върнахме в Норвегия. Бих се известно време като наемник за различни благородници, а когато поостарях, започнах да изкарвам прехраната си с търговия. Всъщност на няколко пъти стъпвах и на английска земя, но чак сега се реших да дойда до тук.

— А какво стана с онзи езичник, който сте оставили завързан в лагера? — спомни си сър Карл.

— Флоси? След битката се върнах и го напъхах в един сандък. Качих го на същия кораб, с който пътувах и аз. Разбира се, освободих го, но той така и не се реши да ми държи сметка за стореното пред другите. В противен случай веднага щеше да бъде обвинен, че не е стоял на поста си заедно с подкрепленията. Година по-късно съдбата ни срещна в една странноприемница. В пиянството си ме обиди и предизвика на дуел. Безспорно той беше силен войн, но не трябваше да пие толкова онази вечер.

— Ами ти? — запита на свой ред Уилфред.

— Две седмици след битката при моста Уилям акостира на южния бряг на острова. Тогава Харолд направи още веднъж немислимото и прекара войската си до другия край на Англия отново за само няколко дни. Още преди Завоевателят да стигне Лондон, двете армии са се срещнали при Хейстингс. Ако не бяхте ни нападнали и ако битката край онзи пуст мост не се беше състояла, Харолд със сигурност би надвил норманите. По ирония на съдбата, казват, че Харолд също като Хардрада по-рано е бил убит от летяща стрела, но улучен в окото.

— А как така един саксонец воюва рамо до рамо с норман? — попита Уилфред, визирайки приятелството на сър Карл с барон Джофри.

— След нашествието си спомням, че имаше няколко бунта. Но докато растях, с всяка изминала година изникваха все повече и повече замъци. Този тук го построи нормана Робер, рицар, който Уилям направил барон поради заслугите по време на битката срещу Харолд. На майка ми тогава бе възложено възпитанието на сина на Робер, а именно Джофри. За мен през това време се грижеше старият Хенгист. Понякога майка ми ме взимаше с нея, за да правя компания на баронския син. Често се дуелирахме с него, а аз разбира се винаги го побеждавах, защото продължих да се упражнявам на това, което баща ми ме бе научил. На двайсет и три, с малка хитрост успях да се бия в един турнир и когато се изправих срещу Джофри, отново го победих, но този път пред няколко хиляди души. Вместо да ми се ядоса, той издейства да ми бъде възстановена благородническата титла. Само това и чаках — веднага поисках ръката на Емма. Тя вече беше свободна жена, тъй като норманите бяха забранили робството. Оттогава съм задължен на Джофри и затова го последвах на кръстоносния поход.

Унесени в приказки за отминалите дни, двамата мъже вече виждаха градските стени пред себе си.

— Спомена, че идваш при стари приятели — смени темата сър Карл. — Защо всъщност си дошъл отново в Англия? Нали не идваш пак да я завладееш? — пошегува се необмислено рицарят.

— Не, не — разсмя се Уилфред. Действително дойдох да отдам почит на Бьорн и може би, ако съдбата благоволи, да срещна отново Милдрит.

— О, Уилфред. Сестра ми почина много отдавна. За да се предпази от брак с един от норманските благородници, дошли в Йорк, тя замина към шотландските земи при чичо ни. От него разбрахме, че скоро след това е постъпила в манастир. За съжаление Бог решил да я прибере при себе си и по време на една люта зима Милдрит се разболяла по-тежко от излечимото. Тялото ѝ бе върнато тук, а гробът ѝ се намира в двора на близкия манастир. Отиди там и абат Алрик ще ти разкаже повече за нея.

— В такъв случай, приятелю, позволи ми да те оставя сам. Бих искал да посетя гроба ѝ и да видя как е твърдоглавия монах. А после ще се върна на кораба си.

— Върви, приятелю, върви. И предай на Алрик, че съм си дошъл от светите земи!

— Непременно! — отвърна Уилфред.

— А ще те видя ли отново? — добави рицарят.

— Вместо на юг, другия път тръгни на север и прекоси морето. Тогава може пак да се срещнем.