Глен Купър
Библиотекарите (9)

8.

Осветлението в икономичния салон на големия „Боинг 807“ беше приглушено и повечето от пътниците се опитваха да подремнат. Уил беше изключение. Мърдаше неспокойно едрото си тяло на средната си седалка и се взираше в курса на самолета, начертан на екрана, закрепен на облегалката срещу него.

При последното му пътуване в Англия Филип беше новороден. Уил бе завел Нанси и бебето на остров Уайт, за да разгледат руините на манастира Вектис. Бяха се разхождали из поляната сред пасящи овце и бяха гледали неспокойното море и прибоя на Солента. Под краката им лежаха останките на подземното хранилище на Библиотеката, унищожено от военните, след като книгите били извадени през 1947 г. и предадени на американците. Навремето беше решил, че трябва да иде там и да види Библиотеката с очите си, но след това продължи напред и престана да мисли за нея. Имаше живот за живеене. Беше устоял на увещанията да изнася лекции и да участва в телевизионни предавания и бе решил да разкаже историята само веднъж, при това в книга. И когато книгата най-сетне изчезна от списъка на бестселърите, той също изчезна — на лодката си, в синьо-зелените води на Мексиканския залив.

По време на полета преди петнайсет години Филип беше раздразнил Уил — така и не престана да реве през целия път от Нюфаундленд до Ирландия. Сега момчето го дразнеше отново. Тревогата не преставаше да го гризе. Защо беше избягал? Какво се опитваше да постигне? Постъпката му някакъв бунт ли беше? Толкова ли му беше ядосан, задето е нескопосан баща, че е решил да се изрази по такъв начин? Дали се беше запознал с момиче, което го е омаяло дотам, че да го накара да прекоси Атлантика? Или ставаше въпрос за нещо много по-зловещо?

След като прехвърли всеки възможен сценарий, започна да се безпокои за сърцето си. Беше казал на Нанси, че е достатъчно добре, за да понесе пътуването, но честно казано, самият той не бе напълно убеден в думите си. Беше излъгал. Така и не се обади на кардиолога си за разрешение. Беше си казал, че трябва да направи това, което е длъжен. Че духът е над материята.

Мина през митническата проверка на Терминал 6 на „Хийтроу“, обмени долари за евро и забута куфара си към мястото на срещата. Някакъв мъж в шинел държеше табелка с името му. Уил последва шофьора навън и го изчака да докара колата. Беше студено и влажно; небето бе свъсено и едноцветно, също като настроението му.

След един час по задръстени улици се озова в централната част на града при Темс Хаус на Милбанк. От една страна, това бе онзи Лондон, който помнеше, все същата оживена смесица между старо и ново, но звуците и миризмите бяха различни. Сякаш си беше сложил тапи на ушите. Ръмженето на дизелови и бензинови двигатели беше изчезнало, нямаше ги и вонящите им отработени газове. Всички автобуси и коли бяха електрически или от по-новите клетъчни модели и уличният шум бе сведен до тихото жужене на трамваите и съскането на гума върху асфалт. У дома, особено в по-малките градчета като Панама Сити, все още имаше упорити консерватори, готови да плащат по двайсет долара на галон за привилегията да карат бензинови антики, но те бяха динозаври като него, които просто не можеха да се простят с младостта си. Собствената му играчка беше „Файърбърд“, модел 1969, прекрасно реставрирана машина, която си бе купил през 2012 г. с част от авансовия хонорар за книгата. Изминаваше шест мили с един галон^[1] — много скъпо за каране бебче, но пък си струваше всеки цент, когато го форсираше на зелен светофар.

Уил мина под масивната арка на входа на Темс Хаус и се яви на рецепцията. Беше се досетил, че няма да го приемат като първостепенен гост и четирийсет минути по-късно подозренията му се потвърдиха — още чакаше. Накрая се появи да го посрещне някаква млада жена. Отначало Уил си помисли, че е секретарка — отчасти заради възрастта й и отчасти заради полата, която изглеждаше твърде тясна за агент. Според опита му, макар и поостарял, агентите обикновено не се опитваха да привличат внимание към задниците си. Оказа се, че греши.

— Господин Пайпър? — попита тя. — Аз съм Ани Лок, агент по вашия случай.

Имаше къса руса коса като от фина коприна, яркосини очи и много бяла кожа, под която прозираха капилярите й.

„Поредната трийсетинагодишна красавица с хубави крака — помисли си пренебрежително той. — Точно каквото ми трябваше.“

— Наричайте ме Уил — каза той.

— Добре, Уил, надявам се, че сте пътували удобно. Какво ще кажете да идем в кабинета ми?

— Водете — каза той и зае удобна позиция, от която да наблюдава приятно полюшващите й се задни части.

 

 

Кабинетът й на петия етаж беше малък и му каза всичко, което му трябваше, за положението й. Без връзките на Нанси изобщо нямаше да е тук, но англичаните явно бяха предоставили помощ само на думи, без реална движеща сила зад тях.

— Откога работите в службите за сигурност? — попита той.

— Вече пета година — отвърна тя, докато сядаше зад бюрото си и му посочваше стола.

— А преди това?

— Университет — каза тя.

Господи, няма дори трийсет, помисли си той.

— Разбирам.

— Е — започна тя, — да поговорим за сина ви. Има ли някакви новини от снощи?

Уил поклати глава.

— Обадих се на жена ми от колата. Нищо ново.

— И нищо друго освен съвпадението по време, което да дава основания да се предполага, че екскурзията му до Англия има нещо общо със случая „Китайски апокалипсис“.

— Не.

— Сигурна съм, че разбирате, Уил — момчетата горе се съгласиха да отделят ресурс по случая само заради минималния шанс от връзка между двете неща.

— Разбирам, Ани. — Не беше поискал разрешение да се обръща към нея на малко име. — Разбирам също, че това е направено като жест между службите.

— Именно.

— Е, оценявам го. И съм благодарен. Надявам се, че не ви откъсвам от нещо, което смятате за по-важно.

Тя даде гласова команда и на стенния екран се появи лицето на Филип.

— Нека просто намерим сина ви, а?

Беше експедитивна, това поне не можеше да се отрече. Разполагаше с всички необходими данни на екрана. Записи от камери на летището, метрото, гарата Кингс Крос. И презентацията й беше стегната. В някои отношения му напомняше за младия специален агент Нанси Липински, като му бе стоварила случая „Апокалипсис“. Ани Лок обаче нямаше онази жар, не бе така ревностна и проявяваше известен цинизъм — качество, по което си падаше открай време.

Гледаше с известна гордост снимките на Филип. Момчето определено беше самостоятелно. Някой можеше и да го следи, но никой не го водеше. Ето го, оправяше се сам в един чужд град. Няколкото кадъра, запечатали лицето му, показваха известно безпокойство, смесено с решимост да изпълни мисията си — каквато и да беше тази мисия.

— Не ми прилича на отвлечено или подлъгано дете — отбеляза Ани. — Напротив, върви целенасочено. Никакво мотаене и зяпане на забележителности. Използва нетпена си, за да обмени пари след минаването през митницата, напуска „Хийтроу“ с Пикадили Лайн^[2], отива направо на Кингс Крос, където вероятно си купува билет с пари в брой и изчезва.

— Знаете ли кой влак е взел?

— Боя се, че не. Не успяхме да го открием на записите от камерите.

— Накъде може да се отпътува от Кингс Крос?

— На север. Мидлендс, Къмбрия, Йоркшър, Шотландия.

— Не можете ли да го проследите по мобилния?

— Изглежда го е изключил.

— Ах, малък…

— Предполагам е наясно, че родителите му разполагат с повече средства да го открият, отколкото семействата на други деца.

— Умно хлапе е.

— Син на Уил Пайпър. Както и може да се очаква, нали? Случаите ви са включени в подготвителните ни програми, между другото.

Забележката го накара да се почувства като изкопаемо.

— Поласкан съм — излъга той, — но Филип се е метнал на майка си. Тя е човекът с мозъка. Значи това е положението? Изчезнал е някъде на север?

— Не точно. Какво знаете за онова момиче Хокбит?

— Нищо. От разговора им изглежда, че са се запознали току-що.

— Съгласна. Прякорът също е нов. Още не съм преровила напълно базата данни, но досега не съм го открила никъде в социалните мрежи или като имейл адрес.

— Явно наистина е диво цвете.

— Май да. Не разбирам особено от ботаника.

Уил се наведе над бюрото й.

— И с какво разполагате?

— Съобщението до сина ви по Соко е било изпратено от една градска библиотека. Не гледайте така втрещено, все още са ни останали няколко такива. Намира се в малко градче на име Къркби Стивънс в Къмбрия, в най-западната част на Йоркшър Дейлс. Дотам се стига с влак от Кингс Крос, така че всичко си пасва достатъчно добре.

Уил рязко стана.

— В такъв случай, да тръгваме към Седбер^[3].

— Вече резервирах билети за влака — каза тя. — Имаме достатъчно време да минем през кафенето за закуска и кафе.

— Влак? Няма ли да летим? — изненада се Уил.

— Явно нямате представа какъв ни е бюджетът. Не се безпокойте, ще стигнем за нула време.

 

 

Пътуващият на север влак пресичаше средата на Великобритания — Питърбро, Донкастър, Лийдс, Брадфорд. Населението на страната беше набъбнало до почти 70 милиона и концентричните предградия около всеки метрополис означаваха по-малко зелена земя и селски райони, отколкото си спомняше Уил от последното си пътуване с влак из Англия преди години. Седеше до прозореца и се радваше на краткотрайните успехи на слънцето да пробие облаците и да разведри донякъде сутринта. Северно от Питърбро обаче облаците се събраха в плътна покривка и мрачната атмосфера се възцари напълно.

Ани седеше срещу него и отпиваше оранжада, без да откъсва очи от развития си нетскрийн. В ушите й бяха затъкнати слушалки. Уил не можеше да определи дали тя работи, чати с приятели, или играе някаква игричка. Пък и не му пукаше особено. Бяха я натоварили да го дундурка и той го разбираше. Успееше ли да свърши едно-две полезни неща за деня, това щеше да е достатъчно. Филип беше негов син и ако трябваше да нарече всичко това случай, то случаят бе негов.

Стана на два пъти и се разходи до тоалетната, за да наплиска лицето си. Вагон-ресторантът работеше и го изкушаваше ужасно.

Четири часа след потеглянето от Лондон пристигнаха в Къркби Стивън. Ани изпъна загорели крака да вземе сака си и той галантно го свали от багажника над седалките им.

Следобедът бе хладен и мъглив. На перона почти нямаше хора и не се наложи да се надпреварват с други пътници за чакащите таксита. Шофьорът слезе и изключи колата от захранващия възел, върна се на мястото си и мрачно попита „Накъде?“ с тона на човек, на когото са прекъснали дрямката.

— Искате ли първо да минем през хотела? — попита Ани.

— Не — рязко отвърна Уил. — Към градската библиотека.

— Долу на юг не останаха ли библиотеки, човече? — попита шофьорът.

 

 

Обществената библиотека на Къркби Стивън беше сравнително нова, но се помещаваше в най-старата сграда в града — Старата гимназия от XVI век. Намираше се на Викъридж Лейн, срещу отдавнашното жилище на енорийския пастор и един пансион. Подобно на повечето стари постройки, библиотеката беше построена от груб червеникав пясъчник. Прозорците бяха покрити с плакати за градски събития и публични четения.

Когато влязоха, Уил остана поразен от липсата на хора. До входа имаше купчини книги, но те бяха предимно за показ. Кой четеше книги в днешно време? Само твърдоглавата старата гвардия, вкопчена до последен дъх в усещането от допира и миризмата на хартия. Малкото библиотеки, които бяха оцелели при орязването на бюджета, се бяха преобразили в клубове за старци и места, където заетите майки оставяха хлапетата си, за да напазаруват. Освен това предоставяха достъп до интернет. Устройствата бяха евтини и почти всеки разполагаше с тях, но тази част от страната беше бедна и някои домакинства нямаха покритие. Цялата средна част на партера беше предназначена за точки за достъп до мрежата, отделени от останалите със звукоизолирани прегради, за да могат хората да подават гласови команди на тънките като лист екрани, без да пречат на съседите си.

Ани отиде при централното бюро и привлече вниманието на библиотекарката — стегната белокоса дама с ярък, ръчно плетен пуловер.

— Здравейте, вие ли сте госпожа Мичъл? — попита тя.

Жената се усмихна.

— Да, Габриел Мичъл. Вие трябва да сте дамата от правителството.

— Точно така. — Ани показа картата си, което впечатли донемайкъде госпожа Мичъл.

— Обичам шпионски романи — изгука тя.

— Аз също — рече Ани.

— Значи да разбирам, че още не сте открили момчето — прошепна библиотекарката, сякаш около бюрото имаше цяла тълпа, жадна да подслуша разговора им.

— Боя се, че не. Това е бащата на момчето, господин Пайпър.

Загрижеността на библиотекарката за положението на Уил се стопи, отстъпвайки пред любопитството на зяпач.

— Много се радвам да се запознаем въпреки обстоятелствата, господин Пайпър. Рядко се случва да ни посещават знаменитости. — Поиска да се ръкува и Уил се подчини. — Толкова е хубав — прошепна тя на Ани, сякаш бяха клюкарстващи съученички.

Уил реши да сложи край на глупостите.

— Бихте ли ни показали точката за достъп, от която е било пратено съобщението до сина ми?

Клетката се намираше в края на реда и не се различаваше по нищо от останалите — тапициран стол, бюро, празен полимерен екран, на който при махване с ръка оживя гербът на графство Къмбрия. Едва половин дузина от двайсетте работни станции бяха заети.

— Има ли логове за потребителите? — попита Ани.

— Не, не държим подобни неща — отвърна библиотекарката. — Идентификаторът на потребителя се записва само когато се включва, за да заеме е-книга, а това явно не се е случило по време на въпросната сесия.

— Значи всеки може да използва терминалите анонимно? — попита Уил.

— Абсолютно. Тук нямаме манталитета на кучета пазачи. Желанието ни е да насърчаваме използването на мрежата за обучение и развлечения.

— Повечето публични центрове забраняват определени сайтове — обади се Ани.

— Използваме филтри за ограничаване на порнографията и адреси с неподходящо съдържание за непълнолетни. Имам предвид стандартния филтър на Асоциацията на обществените библиотеки. Кой сайт е използвал синът ви, господин Пайпър?

— Соко.

— Популярен, много популярен — отбеляза Мичъл. — Особено сред младите, доколкото разбирам. Много е технически и прекалено цветен за по-възрастните.

— Било е преди три дни, около осем и четирийсет сутринта — каза Ани. — Както гледам, през седмицата едва ли имате много посетители.

— Всеки ден е различен, скъпа.

— Идват ли много хора преди девет сутринта? — попита Уил.

— Отваряме в осем. Някои сутрини минават ученици на път за училище, за да се видят с приятели. Имаме машини за закуски и кафе, които се радват на популярност. Нали разбирате, налага се да предлагате и подобни услуги, за да сте в крак с времето.

— Вие ли бяхте дежурна онази сутрин? — попита Ани.

— Да.

— Било е момиче. Или жена. Използвала е прякора Хокбит — каза Уил.

— Така разбрах и аз. Името не ми говори нищо.

Уил се опитваше да бъде вежлив.

— Момиче, прекарало повече от половин час онлайн със сина ми преди три дни. Седяло е на този стол, а вие ми казвате, че не можете да си спомните?

— Точно това ви казвам, господин Пайпър. Ако ставаше въпрос за книга, може би щях да помня. Паметта ми за хора далеч не е така добра.

Уил извади снимка на Филип.

— Това е синът ми. Виждали ли сте го?

Тя поклати глава.

— Ани, дайте визитката си на госпожа Мичъл. Ако го видите наоколо, моля да й се обадите веднага, госпожо.

Библиотекарката закима като кукла.

— Много хубаво момче, не мислите ли?

 

 

Извървяха пеша краткото разстояние до хотел „Черният бик“ и си взеха съседни стаи. Предварително ангажираният „Форд Малтиз“ ги чакаше на възела за зареждане на паркинга. Ани предложи на Уил да си почине, но той отхвърли предложението и й каза да го чака в лобито след петнайсет минути.

Седна на тънкия матрак. От нашарения червен мокет и тъмночервените стени му призляваше. Чуваше приглушените звуци през тънката стена — Ани отваряше и затваряше гардероба си. За момент се запита дали се преоблича и как ли изглежда без дрехи. Пропъди незабавно мисълта и забеляза с облекчение, че между стаите няма врата.

Никога не си беше падал особено по нетпените. Старият му телефон беше съвсем прост; стари модели като неговия вече не се търсеха. Ставаше единствено за телефонни обаждания, есемеси и най-опростено браузване из мрежата на малкия, вече античен LCD дисплей. Нямаше навиващи се екрани, триизмерни изображения и команди с жестове. Използва клавиатурата, за да напише кратко съобщение на Нанси — свързал се е с МИ-5, пристигнал е в Къркби Стивън, засега няма нищо за съобщаване.

Прекараха остатъка от деня в обикаляне. Най-напред спряха в местния полицейски участък — офис без служители, управляван от Кендал. Служител от Общинския патрул, с когото Ани се беше свързала предварително, отвори вратата и им предложи да свари вода за чай. Ани се представи на младия мъж, който като че ли беше на седмото небе от перспективата да участва в случай на Министерството на вътрешните работи. Служителят извади снимки на Филип, върху които беше изписан телефонният номер на полицията, след което тръгна с тях по улиците и площадите на градчето, като оставяше фотографиите по кръчми, кафенета и магазинчета и питаше минувачите дали са виждали момчето.

Високият и строен Брент Уилсън дърдореше дружелюбно и разказваше за поверената си територия.

— Хубаво малко градче — рече той. — Тихо. Разбира се, от време на време има по някой проблем, но обикновено главните герои са едни и същи. Обадят ли ти се от някой адрес, можеш да си сигурен за какво точно става дума. Обикновено проблемите се коренят в икономиката. Историята с девети февруари ни удари здравата, но предполагам, че знаете за това повече от мен. Работните места се свиха. Хората станаха апатични и депресирани. Пие се повече. Употребата на наркотици расте. Най-лошото е, че сума ти младежи, някои на по тринайсет години, посягат на живота си. Оставят ужасни предсмъртни писма. Като епидемия е — въздъхна той и гласът му заглъхна. — Е…

Уил знаеше това. Същото се случваше в градчетата и метрополисите в Америка и в останалия свят, доколкото можеше да се вярва на приказките. Хоризонтът наближаваше. Тежеше на всички и по-уязвимите не успяваха да се справят. Лично той беше твърдо решен да не обръща внимание на датата. Que sera, sera^[4] беше публичното му становище за Хоризонта. Майната му — личното.

Свечеряваше се, когато Уил и Ани направиха последното си посещение за деня в гимназията на Къркби Стивън — малко училище в края на града, в което учеха по-малко от 400 деца. Директорката ги посрещна съчувствено и им позволи да окачат снимки на таблото за обяви в библиотеката. Хокбит? Местно цвете, нали така? Това беше всичко, което можеше да им каже.

Уил вече едвам влачеше крака. Ани му каза, че ще се оправи и сама, и го увещаваше да хапне в стаята си и да си почине, но той бе твърде старомоден за подобно нещо, пък и му се стори, че тя се държи с него като с немощен дъртак. Настоя да вечерят заедно в ресторанта на хотела.

Помещението бе слабо осветено. Миришеше на бира. Бяха заети само три маси и сервитьорката се движеше като дрогирана. Уил все се опитваше да види зениците й, за да потвърди подозренията си. Храната беше някакъв опит за паста, извадена от фризера. Изяде я машинално и прояви по-голям интерес към бутилката френско вино, което горе-долу ставаше. Имаше медицинско разрешение да пие много умерено, но умереността беше разтегливо понятие. Реши, че половин бутилка е достатъчно умерено.

Ани обаче не поддържаше темпото. Уил реши, че тя ще се ограничи с една чаша. Игриво я запита за причината.

— По време на работа трябва да сме на линия денонощно. Едно питие с вечерята е позволено, но се боя, че това е всичко.

— Много пуритански ми звучи — рече той. — По-скоро като американска нагласа.

Тя се разсмя.

— Не съм достатъчно отдавна в службите, за да науча кои правила са по-гъвкави. Затова предпочитам да спазвам строго предписанията.

— Не мисля, че съм попадал на правила със строго определени граници — каза Уил, изпи остатъка от виното си и отново посегна към бутилката. — А защо решихте да постъпите точно в службите?

— Работата ми се струваше доста вълнуваща. Важна и тъй нататък. Или това, или в Сити — това бяха възможностите. Всичките ми братя се занимават с финанси, а се боя, че никак не ме бива в правенето на пари.

— Значи сме двама. Явно не сте типичен представител на поколението си, което използва Хоризонта като извинение да кръшка.

— Не, но доста от приятелите ми от училище го правят. Много от тях изглеждат изключително доволни от себе си, бих казала. Разбиване на нормите и тъй нататък. Работливите пчелички продължават да осигуряват всички стоки и услуги до последно, докато те купонясват така, сякаш няма да има десети февруари.

— Ако това казват нормите, е доста потискащо, не че имам нещо против хедонизма. Практикувах го през по-голямата част от живота си.

— Не сте ли работили след случая „Апокалипсис“?

— По онова време бях на служба от близо двайсет години. Пенсионираха ме по-рано, за да се отърват от мен. Около година по-късно отново се замесих, оповестих съществуването на Библиотеката като средство за оцеляване, след което окончателно се оттеглих.

Тя замислено почука с пръсти по масата.

— Мога ли да ви питам нещо? Винаги съм се чудила — и дори имахме такава тема в школата — дали личните ви мотиви са се простирали отвъд желанието да осигурите собствената си безопасност и тази на семейството ви. В смисъл имахте ли някакво философско или морално становище относно правото на обществеността да научи това, което политическият елит вече е знаел?

Уил беше разисквал неведнъж този въпрос по време на турнетата си след излизането на книгата преди години. Тогава беше заемал съвестната позиция за правото на всеки човек да знае това, което знаят и лидерите му, за абсолютното право на хората да са наясно, че датата на смъртта им е предопределена. Беше оставил на по-мъдрите от него да решават дали отделният човек трябва да знае своята конкретна дата. Каза, че в крайна сметка подкрепя решението на президентската комисия, според което за хората и обществото като цяло ще е по-добре, ако датите си останат в тайна, за да се защитят правата на индивида.

Сега беше малко пиян и толкова уморен, колкото не се беше чувствал от много време.

— Искате да знаете защо разтръбих за Зона петдесет и едно и наблюдателите? Наистина ли?

— Наистина.

— Защото шибаните кучи синове ме вбесиха.

Когато се прибра в стаята си, Уил се съблече и се строполи на леглото. Беше поркан, но достатъчно с ума си, за да направи обичайната вечерна проверка. Постави чашката на гърдите си и зачака гласовия отчет:

Пулс 74. Нормален синусов ритъм. Не е нужно да се предприемат мерки.

Изсумтя, махна устройството и изгаси светлината.

Утре щяха да повторят упражнението с раздаването на снимката на Филип в Епълбай и Седбер. След това щяха да продължат с по-малките села. Какво друго им оставаше?

През стената чу как Ани се готви да си легне.

В доброто старо време…

 

 

Тъмнината беше почти пълна. Луната беше изгряла, но облаците я затулваха и бе като размътен червеникав диск високо в нощното небе. При липсата на светлина можеше само да тича и да се препъва, да става, да тича и отново да се препъва.

Нищо в този живот не го беше подготвило за това. Страхът действаше като кураре и постепенно парализираше краката му; трябваше да полага усилия, за да заповяда на мускулите си да работят.

Теренът бе пресечен и коварен. През деня беше валяло и мократа трева беше хлъзгава като лед, особено по склоновете. Движеше го гравитацията. Всеки път когато установяваше, че върви нагоре, променяше курса.

Равното е добро, помисли си той.

Нагоре е лошо.

Хълмовете водят към пустош и изолация.

Тръгнеш ли по равно, има по-голяма вероятност да стигнеш до път.

Спря да си поеме дъх и да се ослуша.

Вятърът фучеше покрай ушите му. Освен него чуваше единствено собственото си зъзнене. Не беше облечен за февруари в тази част на света и бе вир-вода от тревата. Иначе беше спокойно. Напълно спокойно. Затърси нетпена си. Още беше в джоба му въпреки многобройните падания. Нямаше представа дали е достатъчно зареден, нито дали тук има покритие.

Трябваше да работи.

Отново затича в тръс, отчаяно опитвайки се да измине колкото може по-голямо разстояние, преди да спре и да използва мобилния. От колко време тичаше? Половин час? Или повече?

Ослепителна болка!

Беше се натъкнал на нещо твърдо и здраво и то го бе повалило на земята. Коленете го заболяха, усети вкуса на кръв в устата си.

Опипа препятствието. Ниска каменна стена. Беше се забил достатъчно силно в нея, за да го заболят зъбите.

Надигна се и предпазливо прескочи високата до кръста му преграда.

И чу нещо зад себе си. Глас в далечината. Сигурен беше.

Приклекна зад стената и надникна към посоката, от която беше дошъл. Там се виждаше лъч синкава светлина.

После видя тъмни фигури, които бавно го приближаваха.

Искаше му се да стане и да побегне отново, но коленете го боляха, беше изтощен и страхът бе стегнал гърлото му.

Фигурите се приближиха.

Затвори очи.

Бееее.

От мрака се появи овца.

Протегна без страх ръка, за да докосне вълнената топлина, но животното се закова на място, след което към него се присъединиха и други. Овцете спряха и впериха погледи в него. После стадото бавно и предпазливо се оттегли.

Оттатък стената се чу друг глас. Двама мъже си подвикваха.

— Натам — чу се в далечината. — Тъй-тъй, натам.

Извади нетпена от джоба на панталона си и със затаен дъх натисна копчето за включване. То засвети в червено — на батерията й оставаха секунди, най-много минута.

Развиването на екрана щеше да я изтощи още по-бързо.

— Изпрати сигнал за помощ — прошепна той в устройството.

— Получател? — попита нетпенът.

Той намали звука.

— Уил Пайпър.

— Да прикача ли съобщение?

— Да.

— Продиктувайте съобщението — заръча нетпенът.

 

 

Сигналът бе тих и мелодичен и нямаше да събуди Уил, ако беше заспал дълбоко. Но непознатият матрак, задушливата стая и часовата разлика го бяха потопили само в неспокойна дрямка.

Примигна и се опита да установи източника на настоятелния звук.

Мобилният му телефон.

Приличаше на сигнал за есемес, но не преставаше, а продължаваше да звъни.

Посегна към апарата на нощното шкафче, докосна екрана и прочете съобщението:

Сигнал за помощ от Филип Пайпър.

Да пусна ли прикрепеното съобщение? Да/Не.

Уил се надигна и докосна „Да“.

 

 

В Грум Лейк беше четири следобед. Роджър Кени седеше зад работната си станция шест етажа под пустинята и се готвеше за следобедния Изход — ритуала, известен като „Стрип^[5] и скан“, при който всеки служител трябваше да мине през високотехнологично претърсване, за да е сигурно, че базата данни няма да напусне сградата. Разбира се, това не бе попречило на гения Марк Шакълтън да надхитри системата през 2009 г., като завре пластмасовата флашка в задника си, но сканиращата технология вече беше напълно непробиваема.

Прозвуча предупредителен сигнал и на стенния екран се отвори прозорец:

Първостепенна важност. Значителна активност по досие 189007, Уил Пайпър.

Кени вдигна очи, обхванат от известно любопитство. Беше вкарал рутинно Пайпър в матрицата за събиране на данни, след като научи, че ФБР е поискало помощта на МИ-5 за издирването на сина му. Направи го заради малко вероятния шанс инцидентът да е свързан по някакъв начин с Китайския апокалипсис. „Аз съм педантичен кучи син — обичаше да казва той на хората си. — Искате ли да се оправите в този свят, вървете като мен, говорете като мен, дръжте се като мен. Не съм арогантен, народе, просто съм прав.“ Пък и на цялата планета имаше малко хора, които Кени мразеше повече от Уил Пайпър. Не той беше дръпнал спусъка срещу Малкълм Фрейзър, но спокойно можеше да го е направил. Всяко законно извинение да го следи беше добре дошло. Пък и човек никога не знае. Едно нещо можеше да доведе до друго. Тази посока на мисли беше повече от привлекателна.

— Покажи файла — нареди Кени.

Беше аудиофайл. Изпратен преди 60 секунди от нетпен, регистриран на името на Филип Пайпър. Сигнал за помощ. Ширина 54.4142, дължина –2.3323, Пин, Къмбрия, Обединеното кралство.

— Пусни файла.

Момчешки глас — стегнат, уплашен глас, почти шепот.

Татко. Аз съм. Загазил съм! Избягах. Библиотекарите. По петите ми са. Помощ! Аз…

Пет минути по-късно Кени беше в кабинета на адмирал Сейдж и пускаше отново прихванатото съобщение.

— Какво иска да каже с тези библиотекари? — попита адмиралът.

— Нямам представа, сър. Терминът липсва в базата данни.

— Това не ми харесва.

— И на мен, сър.

— Добре си направил, че си поставил Пайпър под наблюдение. Чудесно мислене. Историята на Зона петдесет и едно ни е научила, че когато стане дума за Уил Пайпър, има ли пушек, трябва да има и огън.

— Благодаря, сър.

— Наградата ти е да си замъкнеш незабавно задника във Великобритания, лично да следиш развитието на нещата и да се намесиш при нужда. Давам ти пълна свобода на действие. Събери екип. Ако това нещо е свързано с Китайския апокалипсис, Грум Лейк ще разнищи случая, а не някакви си аматьори от ФБР или МИ-5. А сега си събирай партакешите и изчезвай.