Глен Купър
Библиотекарите (25)

24.

Нанси почука енергично на вратата и зачака. Канеше се да похлопа отново, когато някой вътре се размърда. Лора отвори и замръзна.

— Боже мой, Нанси, какво има? — уплашено попита тя.

— Нищо! Бях в Ню Йорк и реших да се отбия.

— Татко добре ли е? А Филип?

Нанси влезе и свали мокрия си шал.

— Извинявай, че те уплаших. Трябваше да ти звънна предварително. Няма промяна. Още не знаят дали са в онази ферма. От МИ-5 ме държат в течение, но ми е трудно да не съм на място.

Лора сложи чайника върху котлона. Водата беше още топла от последния й чай и завря веднага.

— Заминаваш ли? — попита Лора.

— Моментът е критичен — каза Нанси. — Искат утре да замина за Пекин с делегация от Министерството на правосъдието. Между нас казано, Китай заплашва да скъса дипломатическите си отношения с нас и това би трябвало да е последен опит да ги убедим, че правителството няма нищо общо с пощенските картички.

— Но нали никой от техните дипломати във Вашингтон не е умрял?

— Онова беше измама, но те още си мислят, че е било провокация от наша страна. Лора, не мога да замина за Китай, докато Филип и Уил са в беда. Просто не мога.

— Значи вместо това ще заминеш за Англия?

— Ей толкова ми остава да го направя — каза тя и доближи палец и показалец. — Това ще означава край на кариерата ми, но щом е писано, така да бъде.

Избра си билков чай и докато Лора наливаше водата, попита:

— Грег тук ли е?

— Разминахте се за около половин час.

— Кога ще се върне?

— Мисля, че ще отсъства няколко дни.

Лора й разказа, че след срещата със специалиста си по информационни технологии Грег се втурнал в спалнята да си събира багажа. Споделил, че е излязло нещо, някаква голяма история, която щяла да оправи бизнеса му, и че се налага да отсъства за известно време. Не й казал за какво точно става дума и къде отива, но щял да й се обади при първа възможност и да обясни всичко.

— Това необичайно ли е за него? — попита Нанси.

— Абсолютно.

Лора се разплака и едва сега Нанси осъзна, че очите й са зачервени.

— Разкажи ми, скъпа.

— Имахме проблеми. Мислех си, че нещата започват да се оправят, но може би съм грешила. Сигурно има връзка с друга.

— Разполагаш ли с доказателства?

— Не.

Нанси поклати глава.

— Когато една жена подозира съпруга си в изневяра, тя обикновено рови в имейлите и есемесите му. Правила ли си го?

— Никога не бих си позволила. Ти да не би да си правила това с татко?

Нанси се разсмя.

— Сигурно щях, ако баща ти използваше телефона и компютъра за нещо повече от преспапие. Знаеш ли имейл паролата на Грег?

— Не! — Лора беше ужасена от намека, ала после идеята като че ли й допадна. — Но пък и не мисля, че някога излиза от системата.

— Виж, скъпа, ако искаш да погледнеш, ще дойда да ти окажа морална подкрепа.

— Мислиш ли, че трябва да го направя? — попита Лора.

— Истината ще те направи свободна. Поне така се твърди.

Екранът в кабинета на Грег се събуди от командата на жена му, тъй като тя беше оторизиран потребител на системата. Лора отвори имейл директорията. Както и беше предполагала, Грег не се беше изключил.

Нанси го забеляза незабавно — имейл от Филип! Изломоти „Боже мой!“ и Лора отвори съобщението.

Нанси прочете заглавието.

— Криптирано е. — Погледна часовника си. — Било е изпратено преди два часа. От Филип е, но явно и Уил има пръст. Не знам какво означава „латинските очи на Лора“, но не ми прилича на нещо, което би излязло от устата на Филип. Трябва да е от Уил.

— Знам какво означава! — сети се Лора. — Когато Грег работеше със своя човек, те ме попитаха как се нарича състоянието ми — нали знаеш, очите ми са с различни цветове. Терминът е на латински — хетерохромия иридум.

— Това трябва да е ключът за дешифриране! — възкликна Нанси. — Уил си остава най-хитроумният от всички. Лора, дай ми гласово управление върху компютъра.

Нанси бързо извика програма за използване на тунели, прехвърли кодираното съобщение и въведе Heterochromia iridum като ключ.

И съобщението се появи.

Нанси видимо затрепери, докато четеше съобщението. Помъчи се да се вземе в ръце, но битката между държавния служител и майката и съпругата си личеше.

— Втора библиотека — с несигурен глас рече тя. — Някой е искал Филип да научи за нея. А сега Уил иска Грег да научи. Историята се повтаря. Виж какво, Лора. Знам, че е трудно, но за доброто на всички трябва да си мълчиш за това, става ли?

Лора ровеше в шкафа. Намери пакет цигари и запалка, пъхнати зад топче хартия.

— Извънредни запаси — обясни тя. Ръцете й трепереха, докато палеше. — Няма да кажа нищо на никого. Ти какво смяташ да правиш?

Нанси вече действаше. Беше се свързала със секретарката си по телефона и й поръча да открие за кой полет си е купил билет Грег Дейвис. Тъй като Уил не искаше тя да научава, това означаваше, че не иска ФБР да научава. Имаше основателни причини за това и Нанси смяташе да му се довери. Когато ставаше дума за други жени, за доверие и дума не можеше да става. Но когато се отнасяше за случай, беше готова да му повери живота си. И животът на сина им.

Отговорът не закъсня. Грег пътуваше с полет 231 на „Бритиш Еъруейс“ до Глазгоу, излитащ в 19:00 ч. Нанси каза на секретарката си да й запази билет за същия полет. После помоли Лора да я остави насаме, за да поговори с шефа си.

Директор Париш беше ядосан още преди началото на разговора.

— Къде си, по дяволите?

— В Ню Йорк.

— Защо?

— Работя по нова следа.

— Нещо обещаващо?

— Твърде рано е да се каже. Ще ми трябват няколко дни, за да разбера как ще се развият нещата.

— Нямаш няколко дни. Искам те утре сутринта в базата „Ендрюс“ за полета на Външно министерство до Пекин.

Нанси затаи дъх, после изтърси:

— Съжалявам, сър, но не мога да се явя.

Последва неловка пауза.

— Май не те чух добре. Това е пряка заповед, Нанси.

— Разбирам много добре. Ако смятате, че е нужно да ме освободите заради това, ще предам значката и оръжието си в отдела в Ню Йорк. Но трябва да продължа по следата и смятам да го направя със или без значка.

Не можеше да каже дали звукът от другата страна беше въздишка, или съскането на парата, излизаща от ушите на Париш.

— Господи, Нанси, надявам се да знаеш какви ги вършиш. Никак не ми се иска да те губя. Това е първото ти и последно неподчинение, което ще ти се размине.

 

 

Нанси забеляза Грег да си купува шоколад в чакалнята на авиокомпанията. Продължи да го следи известно време, като се опитваше да прецени психическото му състояние. Стори й се, че е малко нервен, но той по принцип не беше от флегматичните. Тя винаги се беше опитвала да бъде обективна спрямо него. Беше лесно да се съгласи с твърдението на Уил, че е нагаждач, че му е чоглаво, задето така и не бе реализирал многообещаващата си кариера на младини, че не е достатъчно добър за дъщеря му. Нанси обаче предпочиташе да вижда Грег от своята гледна точка. За нея той беше свестен тип, макар и малко неефективен може би. На никого обаче не би пожелала бремето да бъде зет на Уил Пайпър.

Самата тя също трябваше да пазарува, тъй като бе пристигнала на летището само с ръчната си чанта. Беше оставила пистолета си на шофьора, така че дори чантата й бе лека като перце. Започна с куфар с колелца и продължи да обикаля магазините, за да го напълни с дрехи и тоалетни принадлежности. Когато се снабди с всичко необходимо, изтъркаля куфара до мястото на Грег и разигра малка сценка.

— Грег? Какво правиш тук?

Шокираният му поглед й се стори смес от изненада и смущение.

— Нанси! А стига бе! Пътувам за Шотландия по работа. Ти какво правиш тук?

Нанси заряза преструвките.

— Отивам да прибера Уил и Филип у дома, Грег — сериозно рече тя.

— Промени ли има? — развълнувано попита той. — Преди малко говорих с Лора, но нямаше нищо ново.

— Било е преди да разбера със сигурност, че са в онази ферма в Пин. Сега вече знам.

— Откъде научи?

Тя седна до него.

— От имейла, който си получил.

Той се сбърчи като вчерашно суфле.

— Съжалявам, Нанси. Видяла си какво е написал Уил. Не искаше да ти казвам. Какво да правя?

Тя докосна ръкава му.

— Направил си това, което си смятал за правилно. Не те виня. Но ето че знам и идвам с теб. Можеш ли да повярваш? Втора библиотека?

Той кимна отсечено.

— Наистина е невероятно. Това променя всичко. — Погледна я изпитателно. — От ФБР също ли знаят?

Тя поклати глава.

— През следващите няколко дни съм обикновен гражданин. Може и за по-дълго време. Шефът ми направо е бесен.

— Защо?

— Заради китайския случай.

— Още ли няма следи?

— Не и такива, за които мога да говоря.

Той кимна и започна да се върти неспокойно, сякаш се канеше да зададе друг въпрос. Накрая не издържа.

— Как успя да стигнеш толкова бързо дотук? Получих имейла днес следобед. И как успя да го дешифрираш?

— Минах през апартамента ви.

Той се изненада.

— Защо?

— Бях в Ню Йорк. Реших да се видя с Лора, да я подкрепя малко. Заприказвахме се и от дума на дума се стигна и до това. Повече от ясно беше, че ключът е в цвета на очите й.

— Значи е ровила в имейлите ми? — с известно негодувание каза той.

— Аз го направих, Грег. Тя си мислеше, че имаш връзка.

— Аз! Не друг, а точно аз!

— Не ми влиза в работата, но си мисля, че вие двамата трябва да поработите върху брака си.

Изражението му сякаш казваше — точно така, не ти влиза в работата. Все пак Грег премълча.

— Е, какъв е планът? — попита той.

— Следваме указанията на Уил дума по дума — каза тя. — Да се надяваме, че е измислил ендшпила. Ако не е, ще се наложи да импровизираме, нали така?

 

 

Докато Нанси и Грег търсеха паркинга за коли под наем на летището в Глазгоу, Кени разкопчаваше спалния си чувал. От устата му излизаше пара.

Харпър беше поел последната четиричасова смяна на поста.

— Някакви промени? — попита Кени.

— Никакви. Полицаите не са мръднали от местата си. Всичко е спокойно.

— Умориха се от проклетия си високоговорител точно навреме, за да дремна малко. Какво има за закуска?

— Енергийни блокчета или лайняна яхния.

— Този път ще предпочета блокчетата.

Нетпенът на Кени завибрира. Докато четеше екрана, на лицето му плъзна усмивка.

Идеше му да извика, но въпреки това не вдигна децибелите.

— Алилуя! Клепсър е разбил кодирането. — Докосна екрана и докато четеше прикрепеното съобщение, челюстта му увисна. — Събуди Лопес — нареди той на Харпър. — Този ден ще го запомним до края на живота си.

В Невада адмирал Сейдж току-що беше заспал, когато телефонът му иззвъня. Жена му измърмори и се зави презглава, докато ръката му шареше по нощното шкафче.

— Да?

— Адмирале, Кени се обажда. Попаднах на нещо.

— Какво има?

— Дешифрирахме съобщение от Пайпър до зет му Грег Дейвис, онзи репортер, който беше замесен…

— Знам кой е — изръмжа адмиралът.

— Трябва да чуете съобщението дума по дума.

Докато Кени четеше, адмиралът първо седна на леглото, а после се изправи.

— Исусе Христе, мамка му — промълви той, когато Кени приключи.

— Именно, сър. Мамка му.

— Остани на линия, докато се обадя в Пентагона. И Кени?

— Да, сър?

— Може в крайна сметка и да не останем без работа.