Глен Купър
Библиотекарите (13)

12.

Клариса спусна крака на земята и остана да седи известно време на леглото, за да не й се завие свят. Опря длани в подутия си корем и запя песничка на нероденото си дете, която бе измислила навремето майка й.

Малък непослушно, малък Джон

легна си по панталон.

Обувка на земята, обувка на крачето,

ей така заспа момчето.

Пеейки, тя се изправи, напъха крака в сандалите си и се затътри към умивалника.

След като приключи с простия сутрешен тоалет, тя почука по заключената врата и повика сестра Хейзъл.

Вратата се отвори, но сестра Хейзъл я нямаше. Вместо това на прага стоеше друга монахиня, която не бе виждала дотогава.

— Къде е сестра Хейзъл?

Жената говореше със силен германски акцент.

— Снощи я повали треска и я настаниха в лечебницата. Аз съм сестра Ингрид. Мога ли да ти помогна?

— Искам да отида до клозета преди закуска.

Възрастната жена като че ли се смути и не знаеше какво да прави.

— Изпратих друго момиче до клозета. Не бива да се виждате и да разговаряте помежду си. Така ми е заръчано. Изчакай, докато се върна да те повикам.

Сестра Ингрид се отдалечи в тръс, като забрави да затвори и да заключи вратата. Клариса чу женски плач в дъното на спалното. Излезе предпазливо в коридора да види дали има някого. Когато видя, че е чисто, запристъпва крадешком към скръбния звук.

Някои от вратите бяха затворени, докато други зееха. Надникна през отворените врати и видя стаи досущ като нейната, но неизползвани. Плачът стана по-силен, когато приближи последната врата отдясно. Долепи ухо до дървото и чу отчаяно хълцане.

Това беше Фей, момичето с топчестия нос, която като че ли бе чула преди месеци. Сигурна беше.

— Фей? Ти ли си?

Плачът рязко спря.

— Кой е? — чу се приглушен глас.

— Аз съм, Клариса.

Фей не отговори.

— Мога ли да вляза?

— Вратата е заключена!

Погледна надолу. В ключалката беше пъхнат черен ключ. Озърна се към коридора, завъртя ключа и се вмъкна вътре.

Фей седеше на леглото си сама, очите й бяха зачервени като цвекло, сълзите продължаваха да текат, въпреки че вече се беше поуспокоила. Но после видя издутия корем на Клариса и отново се разрева с пълен глас.

— Фей, какво има? — попита Клариса.

— Взеха го!

— Кого?

— Бебето ми?

— Защо?

— Престана да суче — изхлипа тя. — И те казаха, че бил готов.

— Готов за какво?

— Да отиде при своите.

— Как така да отиде при своите?

— Знаеш. Дълбоко в сърцето си знаеш. И с теб се случи същото като с мен, нали? Видяла си ги на онова ужасно място долу.

Клариса беше правила всичко по силите си да изключи онзи ужасен ден от ума си и да се съсредоточи върху растящото си бебе. Но в сънищата — или по-скоро кошмарите — миризмата на катакомбите, редиците неми, бледи, рижави писари, сбърченият старец, който я облада като някакво добиче — всички тези неща се появяваха на плашещи проблясъци.

— Занесли са бебето ти долу ли? — попита тя.

Фей прехапа устна и кимна.

— Какво ще му правят?

— Когато порасне и може да държи перо, ще започне да пише като другите. Така ми казаха.

— Какво правят те? Какво пишат изобщо? — попита Клариса.

Фей отново се поуспокои и избърса сълзите си.

— Ще ти кажат, когато ти отнемат бебето. Сестра Сейблин ми каза, защото според нея съм се справила добре и ще ме накарат да го направя отново. Веднага щом съм готова, ще ме отведат отново в катакомбите. Но преди това ще мога да видя сина си. — Тя пак се разхлипа. — Толкова много ми липсва! Беше тихичък. Не се усмихваше, но знам, че обичаше майка си.

— Фей, искам да ми кажеш какво пишат — настоятелно рече Клариса.

— Тайна е. Тайна, предавана от много време. Синовете ни са специални. Имат дарба, която идвала направо от Бог, така казват. Знаят кога ще се роди някой и кога ще умре. Записват това на пергамент, а после монасите ги събират в големи книги, които пазят под земята в библиотека. Синовете ни са благословени. Те са свещени писари.

Клариса потръпна.

— Някои от тях са много стари. — Помисли си за онзи, който я бе изнасилил. — Да не искаш да кажеш, че прекарват целия си живот под земята?

— Не зная — отвърна Фей. — Така мисля.

— Е, моето бебе няма да ми го вземат! — заяви Клариса. — Няма!

Фей зарови лице в дланите си и се разрева неудържимо.

Клариса излезе в коридора и заключи вратата на Фей за доброто и на двете. През прозорчето на една от отворените стаи видя сестра Ингрид да бърза обратно към спалното.

Взе решение за миг. Извади ключа от ключалката на отворената врата и го скри в юмрука си. Изтича в собствената си стая, затвори вратата и седна на леглото си, мъчейки се да изглежда спокойна.

Сестра Ингрид се появи на прага.

— Господи! — промърмори тя. — Оставила съм вратата отключена.

— Не съм забелязала, сестро — отвърна Клариса. И си спомни за ключа в юмрука си.

— Е, няма значение. Клозетът вече е свободен. Ела с мен, момиче.

Клариса се изправи и се престори, че й прилошава. Падна на колене и успя да скрие ключа в сламеника си.

— Господи, дете! Дай да ти помогна! — възкликна монахинята и я хвана за раменете.

— Всичко е наред, сестро. Мина ми. Вече съм по-добре.

 

 

От този момент една-единствена мисъл се въртеше непрекъснато в главата на Клариса.

Няма да дам бебето си.

Няма да дам бебето си.

Но коя беше тя, че да се изправи срещу силата на сестра Сейблин, а може би и на самия абат? Не беше дори монахиня. Беше едно нищо. Момиче, полезно единствено като съсъд — ни повече, ни по-малко.

И как можеше да избяга от този приличащ на крепост манастир? При това на остров. В непознат край. Домът й беше далеч, много далеч оттук. Да се върне в родното си село беше все едно да намери начин да стигне до папата в Рим. И ако случайно успееше да се справи с всички тези трудности, как щеше да оцелее по пътя без абсолютно никакви пари?

Последният въпрос непрекъснато тормозеше мислите й. Макар баща й никога да не благоволяваше да й даде някой съвет, Клариса неведнъж го бе чувала да казва как една кесия сребро може да реши всичките му проблеми, само да му падне в скута.

Къде ли се държеше среброто в манастира? Беше виждала лъскавата утвар в катедралата, но нямаше начин да стигне до нея. И тогава се досети — може би абатът имаше скъпи неща в жилището си.

В главата й започна да се оформя дързък план и отчаянието я накара да го изпробва едно ледено януарско утро, много преди зазоряване. Винаги проспиваше катедралната камбана, която звънеше в четири и половина, призовавайки сънените обитатели на Вектис на утреня, но тази сутрин се събуди.

Приготви се, като запали къса и дебела свещ от непрекъснато горящото кандило в стаята. Изчака камбаната да зазвъни отново, отбелязвайки началото на службата. След последния удар долепи ухо до вратата, каза една бърза молитва и вкара откраднатия ключ в ключалката. Започна да го върти и ръчка, за да избута ключа от другата страна. Когато го чу да пада с прекалено силен звън на пода, се захвана за работа.

Пъхна докрай крадения ключ в ключалката и бавно го завъртя. Чу се прещракване и резето се дръпна. Ключът ставаше! Беше свободна!

Коридорът бе черен и пуст, пламъкът на свещта й хвърляше диво танцуващи сенки по стените. Тръгна на пръсти и излезе от спалното във виелицата навън. Знаеше добре пътя до жилището на абата, тъй като то беше до катедралата. Сърпът на намаляващата луна надникна през пролука между облаците. Клариса се придържаше към сенките на постройките и дърветата, затулила с длан свещта, за да скрие светлината от някоя заблудена душа и да не позволи на вятъра да я угаси. Вървеше бавно, като внимаваше да не се подхлъзне на калната пътека. Мисълта, че може да падне по корем, я ужасяваше.

Дрехата й не бе пригодена за ужасното време. Когато стигна до къщата на абата, трепереше неудържимо. Зъбите й тракаха, но чуваше песните от катедралата. Прекрасно резбованата врата на Болдуин се отвори при първото побутване и въпреки страха, че могат да я открият, Клариса се успокои от топлината на огъня в огромната камина на приемната.

Огънят гореше толкова ярко, че жалката свещ не й трябваше. В помещението липсваха хора, но не и предмети. Не, не и предмети. Стаята беше пълна с всякакви великолепни неща — гоблени, пъстроцветни килими, тапицирана мебел и болезнено красиви рисунки на Господ Исус Христос. И със сребро. Сребърни свещници и блюда, огромно сребърно разпятие на стената колкото половин човешки бой.

В момент на безумие си представи как остава тук, топли се на огъня, отдава се на разкоша на това място. Бързо се отърси от тези мисли и излезе. Беше изпълнила задачата си. Абатът наистина имаше сребро. Сега трябваше само да се върне обратно в стаята си, без да я забележат.

Клариса не бързаше, чакаше да събере кураж и нощното небе да стане безлунно. Продължи да живее по обичайния начин — миеше се, хранеше се колкото може повече заради бебето, прекарваше деня в молитви и медитация. Молитвите й обаче се промениха. Вече не рецитираше наизустените откъси от Евангелието и Псалтира; молеше се за безценния живот, който растеше в нея.

Няма да дам бебето си.

Януари мина и дойде февруари. Нощем Клариса се завиваше с две одеяла, а през деня се намяташе с едното, докато крачеше напред-назад в стаичката си. Откраднатият ключ беше скрит в сламеника. Изчезването му като че ли не създаде проблеми. На следващия ден след кражбата на мястото му имаше друг. Сигурно разсеяната сестра Ингрид беше решила, че сама го е изгубила някъде.

Вечер, когато отиваше до клозета, си отбелязваше каква е луната. Прецени, че след по-малко от седмица, на дванайсетия ден от февруари, ще има новолуние. Това щеше да бъде нейната нощ.

Една вечер на връщане от тоалетната видя сестра Хейзъл да води ново момиче за ръката. Всъщност не беше точно водене, а грубо дърпане. Момичето плачеше и се съпротивляваше, опитваше се да се отскубне и да побегне. Клариса срещна погледа й. Контактът бе много силен. Сякаш времето спря и двете заобщуваха без думи.

Момичето — на не повече от шестнайсет — беше дребно, с деликатни черти, съвършена брадичка, високи скули и перленобяла кожа. Очите му бяха насълзени и ужасно тъжни, сякаш умоляваха Клариса да му се притече на помощ.

Времето отново потече и Клариса продължи напред.

В спалното разпозна стаята на новото момиче по отворената врата и разхвърляното легло. Реши да я посети през нощта.

След като се стъмни, използва крадения ключ. Отвори колкото се може по-тихо стаята на новодошлата и влезе.

Момичето беше будно, стоеше право в леглото си, притиснало се в ъгъла. На светлината на свещта приличаше на уплашена, изгубила майка си сърничка.

Клариса долепи пръст до устните си.

— Не се бой. Моята стая е нататък по коридора. Аз съм Клариса.

— Как успя да излезеш от стаята си? — попита момичето.

— Обещаваш ли да не казваш?

Момичето кимна.

— Откраднах ключ. Мога да влизам и да излизам когато си поискам — заяви гордо Клариса. — Стига да внимавам. Как се казваш?

— Елизабет.

— Аз съм Клариса.

— Носиш дете — забеляза Елизабет.

— И то от доста време. Остават ми още два, най-много три месеца.

— Как се случи? — попита Елизабет.

Клариса се поколеба. Момичето изглеждаше твърде ужасено, за да му казва истината.

— По обичайния начин, по който се случват тези неща.

— Долу в криптата ли те отведоха?

— Откъде знаеш това! — възкликна Клариса и се усети, че е повишила глас.

— Другите момичета говорят. Чували са за някакви мрачни неща, ставащи на това място, макар никое да не е стъпвало там.

— Мога да кажа, че то съществува, но това е всичко — рече Клариса.

Елизабет отговори на признанието й с плач. Клариса седна на леглото й и се опита да я успокои, като протегна ръка и хвана нейната.

Елизабет внезапно млъкна и избърса сълзите си.

— Този твой ключ. Можеш ли ми направиш услуга? Искам да се видя за малко с един човек.

— С кого? — попита Клариса.

— С един млад монах. Казва се Лука.

Клариса беше потресена.

— Какво ще правиш с монаха?

— Да правя? Само ще поговоря с него, макар да мисля, че май го обичам. Виждахме се от време на време из манастира и сме разменяли по някоя дума. Личи му обаче, че е влюбен в мен. А и аз усещам едно свиване на сърцето, което сигурно е любов. Ще го помоля да ме отведе от това място. Не искам да споделя твоята участ, Клариса.

— Моята участ — тихо повтори Клариса, пусна ръката на Елизабет и погали издутия си корем. — Изобщо нямам намерение да се примирявам с участта си. Искат да ми отнемат бебето, след като го родя и отбия. Няма да позволя това да се случи. Аз също смятам да се махна оттук.

— И къде ще идеш?

— У дома. На север. В Къмбърленд.

Елизабет отново сграбчи ръката й.

— Ще ми помогнеш ли, скъпа Клариса? Ще ми помогнеш ли да видя моя Лука?

Клариса не отговори и се замисли. Накрая рече:

— След пет дни, когато луната изчезне, ще се махна. Тогава ще ти дам ключа и ще можеш да правиш с него каквото пожелаеш.

Елизабет отново сграбчи ръката й и я стисна толкова силно, че я заболя.

— Ти си като ангел, притекъл се в нужда.

— Изобщо не съм ангел. А само момиче като теб, което иска да си иде у дома.

 

 

На дванайсетия ден от февруари нощта беше тъмна, студена и облачна. Клариса приключи с последните си приготовления и изчака камбаната да призове всички на молитва в катедралата.

През изминалата седмица беше искала повече храна и бе крила дълготрайната като сушените плодове и сухарите в една кърпа, която държеше под леглото. Когато спалното утихна и бе заключено, събра запасите си във второто си одеяло. Беше го навила на руло и бе завързала краищата му. Така се получаваше вързоп, който можеше да се носи през рамо и да побере провизиите и крадените вещи.

Когато камбаната зазвъня, Клариса изчака началото на службата, взе свещта и използва ключа за последен път, за да излезе на свобода.

Тиха като бълха, тя отключи стаята на Елизабет и влезе. Хубавото момиче я чакаше напълно облечено.

— Ти дойде!

— Казах ти, че ще дойда. Ето, вземи ключа. Ще се заключиш отвътре, но ще можеш да излезеш. Моля те да изчакаш известно време. Пипнат ли те, не споменавай нищо за мен. Кажи им, че си откраднала ключа. Трябва ми време, за да се махна от острова. Обещаваш ли?

— Ще направя каквото поискаш, скъпа Клариса.

— Значи ще се видиш с твоя монах?

— В конюшнята. Успях да говоря с него днес следобед, докато ходих до клозета. Очакваше ме наблизо. Слава богу, сестра Хейзъл се грижеше за едно момиче с треска.

Клариса я прегърна и я целуна по бузата.

— Желая ти успех, Елизабет. Внимавай. Желая ти дълъг и щастлив живот.

— И аз ти желая същото. Ще се моля да стигнеш жива и здрава до дома си.

Клариса потупа издутия си корем.

— Моли се и двамата да стигнем живи и здрави.

Промъкна се крадешком навън и тръгна по вече познатия път към покоите на абата, където всичко беше точно така, както го бе видяла по време на разузнаването си. Взе два сребърни свещника и сребърно блюдо, инкрустирано със скъпоценни камъни. Не посмя да отмъкне още. Одеялото й беше доста по-тежко, когато се измъкна от къщата и тръгна към портата на манастира.

Оказа се, че на входа няма никого, но се появи друг проблем, който не беше очаквала. Железният портикул беше спуснат. Как можеше да мине? Определено не беше в състояние да се покатери!

До единия стълб имаше лебедка. Сърцето й заблъска в гърдите, когато грабна дръжката и я завъртя. Натисна с цялата си тежест и колелото направи един оборот. Портикулът се вдигна мъничко.

Явно можеше да се справи с адската машина, но не биваше да избяга и да остави портата отворена. Някой щеше да забележи и щяха да я хванат!

Хрумна й идея, несъмнено вдъхновена от милостивия Бог. Наблизо се търкаляше сух клон, паднал от едно дърво до манастирската стена. Клариса го взе и отново завъртя колелото, докато не повдигна решетката достатъчно, за да може да пропълзи по гръб под нея. Притисна с рамо лоста и пъхна клона между зъбците на колелото. Отпусна рамото си и чу как дървото изхрущя от силния натиск. Портикулът обаче си остана вдигнат!

Клариса бързо легна по гръб и се промъкна под решетката, ритайки с обутите си в сандали крака, обхваната от ужас от скърцането на дървото. Ако клонът се счупеше, решетката първо щеше да прониже бебето й, а после и нея и двамата щяха да умрат от ужасна и болезнена смърт.

За щастие успя да премине и се изправи тържествуващо от другата страна на стената. След това с цялата си сила хвана решетката и я натисна надолу.

Клонът се прекърши и земята се разтресе под краката й, когато портикулът рязко се спусна.

Клариса обърна гръб на манастира Вектис и затърси пътеката към кея.

 

 

Конете запръхтяха неспокойно, когато Лука влезе в конюшнята. Беше тъмно и студено, а той бе уплашен от собствената си дързост, че се е осмелил да дойде тук.

— Ехо? — повика тихо. — Има ли някой?

— Тук съм, Лука — отвърна тънък гласец. — В дъното.

Откри я благодарение на лунната светлина, проникваща през отворената врата. Елизабет беше в яслата на голяма кафява кобила и се бе сгушила до корема й, за да се стопли.

— Благодаря, че дойде — рече тя. — Страхувах се, че няма да го направиш.

Вече не плачеше. Беше твърде студено за сълзи.

— Премръзнала си — отбеляза той.

— Така ли? — Тя протегна ръка към него. Когато докосна алабастровата й китка, той хвана ръката й и я задържа.

— Да. Премръзнала си.

— Ще ме целунеш ли, Лука?

— Не мога!

— Моля те.

Младият монах бе ужасно смутен.

— Защо ме измъчваш? Знаеш, че не мога. Дал съм обет! Пък и дойдох да чуя мъката ти. Говореше за някакви крипти.

Пусна ръката й и се дръпна назад.

— Моля те, не ми се ядосвай. Утре ще ме заведат в криптата.

— Защо?

— Искат да легна с мъж, нещо, което никога не съм правила — изплака тя. — И други момичета ги е сполетяло същото. Видях ги. Родили са деца, които им отнемат, след като ги отбият. Някои раждат отново и отново, докато не полудеят. Моля те, не позволявай същото да стане и с мен!

— Това не може да е истина! — възкликна Лука. — Това е Божие място!

— Истина е. Има тайни във Вектис. Не си ли чувал какво се приказва?

— Чувал съм много неща, но не съм виждал нищо с очите си. Вярвам на онова, което виждам.

— Но вярваш в Бог — възрази тя. — А не си Го виждал.

— Това е друго! — запротестира той. — Не ми е нужно да Го видя. Чувствам присъствието Му.

Елизабет започна да се отчайва. Събра кураж, пресегна се и успя да хване ръката му.

— Моля те, Лука, легни с мен. Тук, в сламата.

Придърпа ръката му и я допря до гърдите си. Лука почувства стегнатата плът под наметалото й и ушите му забучаха от нахлулата кръв. Прииска му се да обхване с длан прекрасната й гръд и за миг едва не го стори. Но успя да се овладее и се дръпна назад, като се удари в стената на яслата.

Тя го погледна с обезумели очи.

— Моля те, Лука, не си отивай! Легнеш ли с мен, няма да ме отведат в криптата. Няма да им бъда от полза.

— А какво ще се случи с мен! — изсъска той. — Ще бъда прокуден! Няма да го направя. Посветил съм се на Бог. Моля те, трябва да те оставя!

Докато тичаше към изхода, Лука чуваше тихия плач на Елизабет, смесен с цвиленето на разтревожените коне.

 

 

Клариса беше сигурна, че е на прав път, защото ревът на морето се усилваше. Фериботът беше завързан за дървения кей за през нощта. До кея имаше схлупена къщичка с тъмни прозорци. Реши, че лодкарят е заспал. Когато се събудеше, тя щеше да му направи предложение.

 

 

На сутринта буреносните облаци бяха надвиснали ниско и тежко над острова. Обърканият и смутен Лука беше будувал цялата нощ. На утреня му бе почти невъзможно да се съсредоточи върху химните и псалмите, а през краткото време преди да се върне в катедралата за отслужването на първия час, претупа задълженията си.

Накрая стана непоносимо. Притисна ръка към корема си, отиде тихо до наставника си брат Мартин и го помоли за позволение да пропусне молитвата, за да отиде до лечебницата.

След като беше освободен, нахлупи качулката си и тръгна по заобиколен път към забранените постройки. Избра един голям клен на близкото хълмче, който бе достатъчно близо да наблюдава, но и достатъчно далеч, за да остане незабелязан. Долепи се до дървото и зачака в сивата мъгла.

Камбаната удари за първия час.

Никой не влезе и не излезе от подобната на параклис постройка.

Камбаната удари отново, за да отбележи края на службата.

Всичко бе тихо. Запита се колко ли дълго може да остане, без да го забележат, и какви ще бъдат последиците от хитруването му. Беше готов да приеме наказанието, но се надяваше, че Бог ще погледне с известна любов и разбиране на прегрешението му.

Усещаше грубата кора до бузата си. Победен от умората, Лука задряма за момент, но се събуди със стряскане, когато кожата му се одраска в грапавата повърхност.

Видя я да приближава по пътеката зад сестра Сейблин, сякаш бе вързана с въже. Дори от разстояние личеше, че плаче.

Поне тази част от слуховете беше истина.

Двете жени минаха през главния вход на параклиса и изчезнаха от поглед.

Пулсът му се ускори. Стисна юмруци и леко заудря дървото. Замоли се за напътствие.

 

 

Приклекнала зад един храст, Клариса гледаше как изсветляващото небе сякаш докосва морето и го съживява. Вятърът задуха и вълните се затъркаляха по-високи и по-силни. Страхуваше се, че фериботът може да не отплава в такава буря.

Тънките струйки пушек от комина на лодкаря станаха по-плътни. Явно се беше събудил. Съдържанието на нощното гърне бе изхвърлено през прозореца и не след дълго човекът излезе отвън, загледан в корабчето си и бушуващите води.

Клариса се изправи и го приближи с радостна физиономия, опитвайки се да скрие, че е бегълка.

— Добри ми господине, искам да ме откараш — рече тя.

— Ти пък коя си? — попита посивелият мъж.

— Просто момиче от Нюпорт, което трябва да се прибере при съпруга си.

— Цяла нощ ли си стояла тук?

— Не, господине, току-що пристигнах. Нощувах при близки във Фишбърн.

— Не ми звучиш като някоя от Нюпорт — отбеляза мъжът.

Мислите на Клариса запрепускаха.

— Родена съм на север.

Лодкарят подръпна брадата си.

— Морето е бурно и не виждам други пътници. Не си струва да рискувам лодката си за едно момиче.

Клариса погледна изсветляващото небе. Сестра Хейзъл скоро щеше да дойде в спалното със закуската и да открие бягството й. Заряза преструвките.

— Трябва да отплавам веднага! Не мога да чакам. Ще си платя. Ще си платя пребогато.

Лодкарят повдигна скептично вежда и поиска потвърждение на думите й.

Клариса коленичи и разви одеялото си, колкото да извади единия свещник.

— Ще ти дам това — рече тя.

Лодкарят го взе и го претегли на ръка, после го задраска с нокът.

— Чудесно сребро, дума да няма. Откраднала ли си го?

— Не съм! Подарък от близките ми е.

По ироничната му усмивка ясно се разбираше, че не се е хванал на лъжата й, но предпочете да не я притиска повече.

— Имаш ли още съкровища в това твое одеяло?

— Не и за теб, господине. Това е повече от достатъчно, за да ме откараш до сушата. Чака ме дълъг път на север и ще срещам и други хора, които ще искат да им платя за услугите им.

Лодкарят запрехвърля свещника от ръка в ръка, докато мислеше.

— Добре тогава — рече накрая той. — Приготви се за тежко плаване. Ако си яла нещо, със сигурност ще се простиш с храната.

Клариса кимна и мислено благодари на Бог.

„Хайде, бебчето ми, ще се махнем от това място.“

— Предпочитам да задържа по-голяма част от това твое съкровище в моето семейство — каза лодкарят. — Като пристигнем, ще те заведа при брат ми, който има кон и каруца. Доколкото го познавам, за такова сребро ще те откара и на края на света.

 

 

Сестра Сейблин издърпа ужасената Елизабет през вратата на параклиса и я поведе по някакво стълбище, което се виеше надолу към преизподнята.

Подобно на агне, водено на заколение, Елизабет бе прекарана през Залата на писарите, където някакъв жалък хилав младеж надигна рижавата си глава и изсумтя. От залата се озова в противната пустота на катакомбите.

Там светлината на свещта заигра по гротескните черепи и старата сестра трябваше да подхване светлокосото момиче с двете си ръце, за да го задържи на крака.

Не бяха сами. Някой стоеше до нея. Елизабет рязко се завъртя и се озова срещу тъпото безизразно лице и зелените очи на младия писар, който препречваше изхода. Сестра Сейблин се дръпна настрани. Ръкавът й закачи краката на един скелет и сухите му кости изтракаха мелодично. Монахинята вдигна високо свещта и загледа в очакване. Елизабет се задъхваше от страх. Рижавият мъж стоеше на педя от нея, отпуснал вяло ръце. Секундите се нижеха мъчително.

— Доведох ти момиче! — извика му отчаяно Сейблин.

Нищо не се случи. Измина още време.

— Докосни я! — заповяда сестрата.

Елизабет събра сили и затвори очи, очаквайки докосването на живия скелет.

Изведнъж усети ръка на рамото си, но тя не беше студена и кокалеста. Допирът беше окуражаващ.

— Какво правиш тук! — чу се крясъкът на сестра Сейблин. — Какво правиш!

Елизабет отвори очи и видя чудо — лицето на Лука. Бледият рижав младеж лежеше на земята, където го бе блъснал монахът.

— Брат Лука, махай се! — изкрещя Сейблин. — Ти оскверни свещено място!

— Няма да се махна без това момиче — твърдо рече Лука. — Как може това да е свято? Тук виждам единствено зло.

— Ти не разбираш! — изрева сестрата.

Изведнъж откъм залата се разнесе шум.

Глухи удари и трясък, последвани от плясъци и мятане, сякаш рибари бяха изтеглили на сушата някаква огромна риба.

Рижавият младеж им обърна гръб и тръгна към шума.

— Какво става? — попита Лука.

Сестра Сейблин не отговори, а взе свещта и се втурна към залата, оставяйки ги сами в мрака.

— Добре ли си? — нежно попита Лука. Ръката му все още бе върху рамото на Елизабет. Не я беше пуснал през цялото време.

— Ти дойде за мен — прошепна тя.

Той й помогна да излезе от тъмнината на светло, в залата.

Това вече не беше Залата на писарите.

А място на страховита смърт.

Единствената жива душа бе Сейблин, чиито обувки бяха подгизнали от кръв. Щураше се безцелно сред морето от трупове, нападали по маси и нарове, свлекли се на купчини по земята. Телата бяха безжизнени, само тук-там някое потръпваше конвулсивно.

Сейблин гледаше изцъклено и повтаряше: „Боже мой, Боже мой, Боже мой“, сякаш припяваше молитва.

Подът, масите и столовете в залата бавно се покриваха с кръвта, изтекла от пробитите с пера очи на почти сто и петдесет рижави мъже и момчета.

Всички бяха мъртви или умираха, а насред тях лежеше престарелият писар Тит, който бе забил писеца толкова дълбоко в окото си, че от главата му сякаш растеше перо.

Лука поведе за ръка Елизабет през касапницата. Беше достатъчно на себе си, за да хвърли поглед на листата пергамент по писалищата. Някои бяха залети от локвички кръв. Как би могъл да знае, че импулсивното му желание да грабне един лист щеше да спаси Елизабет от пълна нищета и разруха много след собствената му смърт?

Побягнаха нагоре по витата стълба, прекосиха тичешком параклиса и се озоваха навън в мъглата и дъжда. Продължиха да тичат, докато портата на абатството не остана далеч зад тях. Чак тогава спряха да си поемат дъх и се заслушаха в тревожния звън на камбаната.

В далечината фериботът се връщаше от първия си курс за деня. На кея се бяха събрали хора, очакващи да се качат до сушата. Лука затърси няколкото монети в робата си, които му бяха останали, след като пристигна във Вектис като младеж, решен да се отдаде на Бог. Двамата с Елизабет щяха да се наредят на опашката и да оставят ужаса на утрото зад гърба си.

 

 

Подгъвът на бялото расо на абат Болдуин бе подгизнал от кръв. Всеки път, когато спираше да докосне поредното студено чело или да прекръсти безжизнено тяло, дрехата му се окървавяваше все повече.

Приор^[1] Феликс, як бретонец с настръхнала черна брада, стоеше до Болдуин и го подкрепяше, за да не се подхлъзне на мокрите от кръвта камъни. Двамата обикаляха кланицата и проверяваха всеки от рижите писари за признаци на живот, но без резултат. Единственото друго биещо сърце в Залата на писарите бе на стария Вартоломей, пазителя на подземната Библиотека, който правеше своята мрачна проверка в другия край на помещението. Болдуин бе отпратил сестра Сейблин, защото истеричните й писъци го изнервяха и му пречеха да си събере мислите.

— Мъртви са — рече той. — Всички са мъртви. Защо се случи това, за бога?

Вартоломей систематично вървеше от редица на редица, като стъпваше внимателно покрай труповете и се мъчеше да запази равновесие. За грохнал старец се движеше доста пъргаво от едно писалище на друго и събираше страниците.

Тръгна към Болдуин с цял топ пергаменти в ръка.

— Виж! — каза старецът. — Погледни! — Остави страниците на масата. — Това са последните пергаменти, които са изписали.

Болдуин взе един лист и го прочете.

После следващият, и следващият. Накрая ги разпръсна по масата, за да ги прегледа по-бързо.

Всеки лист носеше датата 9 февруари 2027 г., следвана от един и същи надпис.

— Finis Dierum — произнесе Болдуин. — Краят на дните.

Феликс потръпна.

— Значи тогава ще настъпи краят на света.

Вартоломей леко се усмихна на откровението.

— Делото им е било завършено.

Болдуин събра страниците и ги притисна до гърдите си.

— Но нашето още не е завършено, братя. Трябва да бъдат положени да почиват в криптата. После ще отслужа меса в тяхна памет. Библиотеката трябва да бъде запечатана, а параклисът — изгорен. Светът още не е готов да научи за случилото се тук.

Феликс и Вартоломей бързо кимнаха в знак на съгласие и абатът се обърна да си тръгне.

— Две хиляди двайсет и седма е далеч в бъдещето — уморено рече Болдуин. — Човечеството има много време да се подготви за Края на дните.

 

 

Приор Феликс се зае с прискърбната си задача.

Наглеждаше полагането на самоубилите се писари в криптата и крачеше през огромната Библиотека между безкрайните рафтове, заети от свещените книги.

С натежало сърце изкачи за последен път каменните стъпала до параклиса, носейки страниците, върху които бе изписано Finis Dierum. Щеше да ги използва като свети подпалки.

По негова заръка докараха каруци сено и го натрупаха около параклиса.

Щом всичко беше готово, той поиска факел и мрачно сведе глава, когато заповедта му бе изпълнена.

Вдигна очи, когато чу сестра Сейблин да го вика. Идваше от специалното спално, следвана от сестра Хейзъл.

Двете монахини бяха опулени и задъхани от бързането.

— Кажи му! — заповяда сестра Сейблин. — Кажи какво е станало.

Сестра Хейзъл хриптеше и пръскаше слюнки, но накрая успя да заговори разбираемо.

— Едно от момичетата, Клариса. Беше бременна. Изчезнала е!

— Как така изчезнала? — попита Феликс с умората на човек, току-що преживял ужасна катастрофа.

— Явно е откраднала ключ и е избягала снощи след вечеря — каза сестра Хейзъл.

— Не е откраднала само това! — добави сестра Сейблин.

— От къщата на Болдуин е изчезнало сребро. Проклетото момиче е планирало добре бягството си. Изпратих един брат до ферибота. Момичето е отплавало по зазоряване, макар че лодкарят не каза как е платило.

— В такъв случай не е единствената, която е избягала — примигна внезапно озареният Феликс. — Нероденото й дете също се е махнало. Детето на Тит Достопочтени. През цялата дълга история на Библиотеката нито един писар, роден или нероден, не я е напускал. А ето че сега се случи точно това! — Погледна наръча пергаменти в ръката си и промърмори: — Защо отнеха сами живота си? Дали защото тежкият им труд записа последния ден на света и вече не е имало какво да се пише? Или защото са почувствали, че един от тях им е бил отнет? Дали това не е техният Край на дните?

Сестра Сейблин скри лице в дланите си и зарида.

— Мисля, че никога няма да научим — рече Феликс.

Поднесе пергаментовите листа към факела и запали с тях сеното. Остана да гледа как огънят поглъща гредите и сградата рухва.

Но не хвърли факел в подземието, както му бе заръчал Болдуин.

Казваше си, че не би могъл да понесе да стане свидетел на унищожаването на Библиотеката. Казваше си, че това решение трябва да бъде взето единствено от Всемогъщия.

Не помръдна от мястото си през целия ден, вперил поглед в димящите останки, като се питаше дали огромната Библиотека не е загинала в пожара. Едва когато камбаната удари за вечерня, обърна гръб на черната земя, за да потопи душата си в молитва в зимния студ на катедралата.