Глен Купър
Библиотекарите (19)

18.

Уил подозираше какво ще види зад вратата, но подозренията се оказаха недостатъчни за смайващата реалност, която се разкри пред очите му.

Беше си представял, че ще се озоват в зала като тази, пълна с писари, сред които щяха да изглеждат дребни и незначителни, но това бе все едно да си представя, че се връща с машина на времето и наблюдава живота в двора на Хенри VIII или скита из залите на Ласко, докато праисторическите хора са рисували по стените им.

Бяха само седем.

Най-възрастният сигурно наближаваше осемдесетте, а най-младият бе не по-голям от собствения му син. Седяха на две прости маси в началото на помещението; зад тях имаше още много други, всичките празни.

И седмината вдигнаха глави, когато той и останалите влязоха. Уил видя седем чифта изумрудени очи, които се спряха за момент върху него, след което писарите продължиха с работата си.

— Всичко е наред, това са приятели — каза им успокояващо Кейша, но на Уил му се стори, че им говори по същия начин, по който би говорила и на добитъка си.

В поведението им не се долавяше страх, нямаше любопитство, нито пък чувство, че нарушават личното им пространство. Бяха неми и с безизразни лица, устните им бяха отпуснати, очите им не мигаха. Всички имаха рижа коса, права и фина; тази на стареца бе оредяла и голият му скалп прозираше на темето му.

Вниманието на Уил бе привлечено от ръцете им. Дълги деликатни пръсти, хванали черни химикалки и изписващи с изящен почерк белите листа, формат А4. Писарите седяха на тапицирани дървени столове до двете маси, осветявани от мощни крушки. Всички имаха бледата кожа на подземни обитатели и вида на хора, чиито тела съществуват само за да поддържат ума.

Докато вървеше през Библиотеката, той си ги бе представял облечени в дълги монашески роби, но облеклото им се оказа съвсем обикновено и някак неуместно. Носеха нещо като униформи, но дрехите показваха предимно практичност — жълто-кафяви панталони, бели чорапи, сандали и светлосини памучни ризи.

— Татко — обади се Филип. Хейвън държеше ръката му, но той я пусна.

— Знам — отвърна Уил. — Знам.

Отново загледаха мълчаливо с увиснали челюсти как рижите мъже вършеха онова, с което се бяха занимавали още от осми век — записваха имена и дати. И до всяко име имаше проста бележка — natus или mors, роден или умрял.

— Може ли да приближим? — попита Уил.

Хейвън ги поведе напред, докато не се озоваха между двете заети маси.

— Работят върху тринайсети април две хиляди шестстотин и единайсета година — тихо рече Кейша. — На тази дата са вече близо седмица.

Хейвън отново беше хванала ръката на Филип.

— През двайсет и седми век на ден ще се раждат и ще умират около сто хиляди души — тихо рече тя с онзи приглушен тон, с който хората разговарят в библиотеки.

— Ще има баланс — каза майка й. — Надявам се, че естествен.

— Моята работа е да броя страниците — каза момичето на Филип. — Когато се съберат шестстотин, Ендрю, един от братята ми, ги събира в книга.

Телесната миризма на мъжете, миризма на ферментирало, изпълваше ноздрите на Уил.

— Как ги наричате? — попита той.

— Всеки си има име — отвърна Хейвън. — Но иначе им викаме писарите. Както са ги наричали дванайсет века наред.

Уил и Филип се стреснаха, когато един от писарите пред тях бутна стола си назад и се изправи.

— Спокойно — каза Кейша. — Хейвън, погрижи се за Матю.

Матю беше млад, може би на около двайсет, с червеникава четина по брадичката и над горната устна. Той отиде при вратата и застана пред нея с отпуснати ръце, пристъпвайки от крак на крак.

Хейвън отвори и двамата излязоха.

— Трябва да иде до тоалетната — обясни Кейша. — Същински деца са. Нуждаят се от постоянни грижи. Трябва да ги храним, да ги чистим, да ги бръснем, защото не обичат бради, да ги слагаме да си лягат вечер и да ги будим на сутринта. Не се оплаквам, това ни е призванието, но работата е много, повярвайте. Всички Лайтбърн участват. Цялата ферма съществува, за да ги издържа. Видяхте съпруга ми и брат му. Хейвън има двама по-големи братя, Ендрю и Дъглас, както и леля си Гейл и нейните две момичета, по-малки от моето. Както казах, това е дългът ни. Всеки върши своята работа през цялото време.

Уил забеляза, че Филип е престанал да наднича над рамото на един от писарите и я слуша.

— Но Хейвън ходи на училище — рече той.

— Така е, при това не по свой или по наш избор. Никак даже. Винаги е била свободен дух, все се запилява някъде, ходи да бере цветя или да гони пеперуди из поляните. Преди години директорът на училището в Къркби Стивън се разхождал из хълмовете над фермата, попаднал случайно на нея и се учудил, че не я познава. По онова време беше малка и се издала, че живее долу във фермата. Е, местните власти ни дойдоха на гости и поискаха да научат защо момичето не ходи на училище. Много грижи ни създаде. Гледаме да живеем, без да се набиваме на очи, нали разбирате. Не ходим на лекари, не вземаме социални помощи, а ето че те дойдоха да душат наоколо. Обръщахме се единствено към хората от Министерството на земеделието и селското стопанство да бележат овцете и кравите, но никога не ни се е случвало да идват непознати и да се интересуват от децата ни. Налагаше се да крием малките долу при писарите всеки път, когато се появи някой. Те обаче спипаха Хейвън и трябваше или да я пратим на училище, или да я обучаваме у дома, което е по-лошо, защото през цялото време ще ни идват разни инспектори. Така че — да, Филип, Хейвън е единствената Лайтбърн, която ходи на училище. Това сигурно обяснява защо е направила глупостта да се свърже с теб.

Уил също не закъсня с въпросите си.

— Тук има седмина писари. Те остаряват, умират, но не свършват, нали?

Кейша въздъхна.

— А, забеляза най-голямото предизвикателство, пред което сме изправени.

Уил беше открил слабото им място. Трябваше да го използва, макар че това щеше да разстрои сина му.

— Кажи ми, Кейша, Хейвън ли е следващата?

Кейша кимна сериозно.

— Искаме да порасне още малко, но да.

Уил беше познал за Филип, защото момчето едва не изскочи от обувките си.

— Сериозно ли говорите? С някого от тях?

При вика му писарите спряха работата си, но няколко секунди по-късно я продължиха като един.

— Това е начинът, Филип. Винаги е бил — търпеливо отвърна Кейша.

— Оставете я на мира! — реагира Филип като истински рицар. — Щом това е вашият начин, защо вие не го направите?

Кейша докосна леко по рамото един млад писар.

— Това момче е мое. Матю също.

Уил продължи да дълбае:

— Какво мисли Хейвън за този свой дълг?

— Не е очарована, естествено. Видяла е големия свят в училище. Пада си по момчета. Предполагам, че харесва и теб, Филип. Може би всичко това я е накарало да те потърси. Но ще направи онова, което се очаква от жените Лайтбърн. Вършим го за възхвалата на Бог. Това е по-голямо от нас. А и нашето поколение отслабва. Сега са само седмина. Вижте всички онези празни маси зад вас. Навремето са били по двайсет-трийсет.

— Значи от Хейвън и по-малките й братовчедки зависи да попълните бройката — остро рече Уил.

— Татко, не можем да позволим това! — обади се Филип.

— Моите уважения, но ще ви помоля да не ни съдите — тъжно рече Кейша. — Във вселената има по-висши сили от чувствата на някакви си момичета.

Хейвън се върна с Матю.

— Татко идва — рече тя. — По-добре да се връщаме в спалното.

На Уил му минаха куп идеи. Да сграбчи някой от рижавите за врата и да го използва за заложник, за да излезе. Да стори същото с Кейша или момичето. Да направи нещо! Но всеки път си помисляше за безопасността на Филип и реши да се бори само с думи.

— Кейша, трябва да ни пуснете — рече той. — Хейвън е права. Светът трябва да научи, че Хоризонтът не съществува. Милиарди хора страдат ненужно, уплашени до смърт от нещо, което няма да се случи.

— Съжалявам, Уил. Това не може да стане. Светът не бива да научава за нас. Няма да ни оставят на мира. Това ще бъде краят на писарите и краят на нашето дело. Не можем да допуснем това. А сега да побързаме. Трябва да вървим.

 

 

След доклада на Ани Мелроуз реши първо да посетят фермата на Скар, после на Лайтбърн и накрая тази на Брук. Ако не откриеха нищо, щяха да продължат, докато не обиколят всички имоти.

Ани ги беше предупредила, че хората във фермата Скар говорят на странен диалект, но въпреки това Мелроуз се заоплаква раздразнено:

— Не им разбирам абсолютно нищичко. Направо се замислям дали да не си наемем преводач за този пущинак.

— Начукай си го — посъветва го фермерът.

— Да преведа ли? — усмихнало предложи Ани.

— Кажи им, че имам право да влизам в имотите им съгласно Закона за сигурност от две и деветнайсета — каза Мелроуз.

— Ей ся ше зема пушката — каза фермерът и изчезна в къщата.

Мелроуз нареди на едно от момчетата си да го укроти и след кратка схватка старият фермер се оказа закопчан със свински опашки, а жена му се задъхваше на пода в кухнята.

Докато другият агент стоеше на пост в градината с ръка върху дръжката на пистолета си, Ани държеше под око възрастната жена, като й предлагаше вода и се опитваше да я успокои.

Мелроуз и колегата му претърсиха къщата и околните постройки.

Кени и хората му бяха заели позиции в храсталака от другата страна на пътя. Сега той наблюдаваше екипа на МИ-5 през бинокъла.

— Що за оръжия носят според теб, шефе? — попита Харпър.

— Най-вероятно водни пистолети — отвърна Кени. — И не е сигурно дали могат да улучат мишените си.

 

 

Уил заряза постите и изяде обяда, който им донесе Хейвън. Баща и син седяха закопчани за леглата си в преграденото помещение в по-голямото спално. Момичето обясни, че се използвало като изолатор, когато някой писар настине, за да не зарази останалите.

— Какво казаха майка ти и баща ти, че ще правят с нас? — попита я Уил колкото може по-небрежно.

— Не говорят пред мен — отвърна Хейвън. — Вече ми нямат доверие. Чувам ги обаче, че се препират.

— Можеш ли да ни намериш ключовете за тези неща? — попита Уил и вдигна закопчаната си ръка.

— Крият всичко от мен — каза тя, — ключовете, нетпена на Филип.

— Можеш ли да се обадиш в полицията? — попита Филип.

— Не! Ще ме видят да използвам телефона в дневната.

— Не можеш ли да се измъкнеш и да идеш до някого от съседите? — попита Уил.

— Едва ли — отвърна момичето. — Чичовците ми са горе на стража. Пускат ме да ви нося храната само защото мама им каза, че не може да се справя сама.

Момичето седна на леглото до Филип толкова близо, че раменете им се докоснаха. Попита го дали е приключил и той отговори, като я целуна леко по бузата. Лицето й пламна.

Хейвън забързано събра чиниите и тръгна към изхода. Каза им, че ще се върне при първа възможност, и се обърна, за да се усмихне срамежливо на момчето.

— Добър ход — отбеляза Уил. — Тя вече беше на наша страна, но малко допълнително насърчаване не е излишно.

— Не беше ход — отегчено отвърна Филип.

Хлапето е влюбено, помисли си Уил.

— Тя е хубаво момиче — рече той. — Имаш добър вкус.

— Когато се разкараме оттук, искам да ми обещаеш, че ще се погрижиш да не й се случи нищо, ясно? — настоятелно рече момчето.

— За нея съм готов на всичко. Имаш ми думата — отвърна Уил.

— Ще се разкараме оттук, нали? — попита Филип, но вече без такава увереност.

— Да. Определено.

— Трябва да го направим — каза момчето, като се протягаше и прозяваше. — Светът трябва да научи за това място.

Докато синът му прохъркваше следобеда, Уил лежеше на леглото си, скръстил ръце на гърдите, и се мъчеше да обмисли положението от всички страни. Хлапето вече беше омаяло Хейвън, така че той трябваше да приложи чара на Пайпър върху майката. Нямаше да се измъкнат от тук, разчитайки на насилието. Беше прекалено рисковано. Както се беше изразил синът му, трябваше да правят любов, а не война.

Тъкмо започна да се унася, когато вратата на малката им стаичка се отвори и Кейша влезе с две чаши чай. Видя, че Филип е заспал, и прошепна:

— Става ли да си поговорим?

Уил кимна и вдигна закопчаната си ръка.

Тя го освободи, остави чашата на Филип до леглото му и поведе Уил към преддверието с трите врати.

Той отпи от чая с мляко и посочи към Библиотеката.

— Да се поразходим?

Вътре тя запали лампите и Уил вдиша древния аромат.

— Страхотно място — рече той.

— Така си е. Вълшебно е. Именно затова трябва да го защитаваме.

Уил започна съставената си наполовина реч:

— Кейша, да изложа ли моята гледна точка? Вашите писари, книжници или както там ги наричате… нямам представа откъде са се взели тези техни способности. Никога не съм бил особено религиозен, но предполагам, няма начин да пренебрегнем факта, че дарбата им говори за наличието на някаква висша сила. Може да е Бог. Може да е нещо друго. В едно обаче съм сигурен — имената в тези книги принадлежат на истински хора. Тук са имената на повечето от милиардите, които днес живеят на планетата. И имената на другите милиарди, които още не са се родили. Става въпрос за хора, нали така? А не за книги.

Тръгнаха бавно по централния коридор.

— Какво искаш да кажеш, Уил? Че трябва да загърбим дълга си да поддържаме Библиотеката, така че хората да научат съдбата си ли?

— Виж, мисля за това всеки ден, откакто открих първата Библиотека. Не мисля, че е здравословно или естествено хората да знаят на коя дата ще умрат. Те трябва да се съсредоточат върху живота, не върху смъртта. И смятам за отвратително, че моето правителство е използвало данните десетилетия наред за геополитически цели. Не мога да понасям обаче, че целият свят е останал с погрешното впечатление, за което в известен смисъл съм виновен аз самият, че е смъртник. Хората се измъчват от мисли за Хоризонта. Време е да им съобщим, че следващият девети февруари ще бъде просто обикновен ден.

— Ако беше възможно това да се постигне, без да се разгласява за нас, това не би представлявало проблем — рече тя.

Уил се обърна към нея. Намираха се до книги за XXIV в., само на сантиметри един от друг; от нея се носеше аромат, но не на парфюм. А естествена, земна миризма, която възбуждаше.

— Само че имате проблем. И то голям. Филип и аз. Не можете да направите така, че да изчезнем безследно. Не сме просто обикновени баща и син, Кейша. Заради жена ми се превръщаме във важни клечки.

— Тогава ми разкажи за госпожа Пайпър — каза тя с лека усмивка и отметна кичур коса.

— Тя наистина е страхотна, добра майка, а същевременно и човек номер три във ФБР. Сега щеше да е тук, ако не беше задържана от важен случай у дома.

— Е, значи е жена с власт. Харесваш ли силни жени, Уил?

Уил имаше добра представа какво следва, така че не се слиса, когато тя се надигна на пръсти и го целуна страстно. Отвърна на целувката й, като за момент се наслади на меките й гостоприемни устни, преди да се дръпне.

— Харесвам жените, точка — рече той. — Но се справям добре и със силните. Как се справя Даниъл с тях?

— Уф, не говори за мъжа ми — рече тя с ръце на кръста.

— Да не би да се карате? — усмихна се Уил. — Случайно да е свързано с това какво да правите с нас?

Тя кимна.

— Той и брат му искат да ни убият, нали? Имате проблем, така че се погрижи за него. Схващам психологията. Проблемът е, че сме отвъд Хоризонта. Така че поради една или друга причина краят ни няма да настъпи преди следващия девети февруари. Това означава, че единственият начин да ни накарате да мълчим, е да ни оставите тук кажи-речи завинаги, което също няма да се случи. Заради жена ми британските служби за сигурност вече са тук и имат доста добра представа къде да ни търсят. Всичко това няма да свърши добре за вас, Кейша. Трябва да спасявате себе си. Дръж на своето, не се уповавай на Даниъл и Кийлън.

Тя каза нещо под нос — нещо тихо, като неволно изтървана мисъл. Звучеше като „Знам как ще приключи това“.

— Извинявай, какво каза? — попита Уил.

— Нищо. Абсолютно нищо. Между другото, за онзи голям случай на жена ти. Имам чувството, че ще го разреши.

Уил сбърчи чело, но не каза нищо. Вместо това отново закрачи бавно.

— Предпочиташ да продължиш с разходката или искаш да надникнеш в бъдещето? Можеш да разгледаш двайсет и седма година, ако искаш — рече тя.

Уил се разсмя.

— Честно казано, не искам да знам какво ще се случи с мен и с близките ми. Преди години трябваше да погледна. Признавам, изпитах облекчение, че сме ОХ, но това изобщо не ми допадаше. Мисля, че прекрачих граница, която не биваше да прекрачвам. А ти?

— Не съм търсила собствената си дата, ако това ме питаш. Нито датите на близките ми. Живеем само за книгите. Пък и доколкото знам, нашите дати изобщо не са в тази Библиотека. Може да са в другата.

Той спря, прегърна я през кръста и я придърпа към себе си.

— Искрено се надявам да не е така.

Тя отново го целуна, този път по-дълго. Докато я прегръщаше, той крепеше чашата си, за да не разлее остатъка от чая върху нея. Когато се нацелуваха, задържа главата й върху гърдите си със свободната си ръка. Тя отново мърмореше, но той не се опита да разбере какво казва.

Стигам донякъде, помисли си Уил. Този подход с любовта против войната си има своите плюсове.

Погледна през рамото й към най-близкия рафт и забеляза нещо особено. Всички томове в библиотеката бяха еднакво дебели, но един на средната лавица беше тънък само около сантиметър, без надпис върху гръбчето.

Воден от непреодолимо любопитство, Уил остави чашата да се изплъзне от пръста му. Тя се разби в каменния под.

Той започна да се извинява и щом Кейша коленичи да събере парчетата, се пресегна към книгата и я мушна отпред в панталоните си, като се постара да прикрие кражбата с края на ризата си.

— По-добре да се връщаме — рече тя. — Ще ида за метла и лопата. Не искам Даниъл или Кийлън да открият някое парче. Не е нужно да знаят, че сме се разхождали, ако разбираш какво имам предвид. Господи, хич не ми се иска отново да те закопчавам.

За всеки случай Уил я целуна още веднъж.

— Поне ми даде приятен материал за размисъл — рече той.

С охота се върна на леглото си и я остави да закопчае китката му. Филип все така хъркаше. Когато Кейша излезе, Уил незабавно бръкна в гащите си.

Книгата имаше хубава яркосиня кожена подвързия с пищно украсени червени ъгли.

Отвори я и зяпна невярващо титулната страница. Прочете я, после я прочете отново, за да е сигурен, че е разпознал уверените, изписани с много заврънкулки букви.

Личен дневник

за посещението ми в невероятните библиотеки на Вектис и Пин

Бенджамин Франклин

1775

След това с несигурна ръка бавно обърна страницата и зачете.