Глен Купър
Библиотекарите (12)

11.

Нанси вървеше забързано към кабинета на директор Париш. Тъкмо пиеше кафе и отговаряше на съчувствените думи на секретарката си за Филип, когато се отприщи същински ад. Беше принудена да пропъди сина си от мислите си.

Париш започна още преди да е успяла да седне.

— Исусе Христе, Нанси. Господи, мамка му.

Телефонът му избръмча.

— Обаждат се от Белия дом — каза секретарката му по интеркома. — Началник-щаб Гладуел.

— Кажи му, че в момента ме запознават с въпроса. Ще му се обадя след две минути — отвърна Париш и се обърна към Нанси. — Казвай какво знаем.

— Подробностите още пристигат, но китайското посолство във Вашингтон е получило шест картички тази сутрин по редовната поща — каза тя, като правеше справка с бележките си. — Адресирани са до посланика, заместник-шефа на мисията, министъра на културата, министъра на икономиката и търговията, военното аташе и до един служител от отдел „Информация“.

— Какви са датите на картичките?

— Всички са за утре.

— С имитатор ли си имаме работа?

— Трудно е да се каже. Изпратихме екип, който преговаря с тяхната охрана да ни предадат картичките за изследване. Били са пуснати от Манхатън като останалите и нарисуваният на ръка ковчег изглежда идентичен с предишните.

Париш вдигна ръце.

— За какво ни е изследване? Върху никоя от картичките няма отпечатъци.

— Можем да проверим мастилото. Засега всички са изрисувани с един вид писалка.

— Нещо друго?

— Трябва да ти кажа, Боб, че работата ми се вижда съмнителна. Може наистина да е имитатор, но е възможно и извършителят нарочно да подтиква китайското правителство към някакво действие. Помисли си само. Всичко дотук говореше за стара база данни. Всички тези дипломати се намират в Щатите само от няколко години. И не живеят в посолството. Доколкото знам, базата данни на Зона петдесет и едно включва домашните им адреси.

— Е, май ще трябва просто да изчакаме и да видим дали някой или всички тези дипломати няма да гушнат букета утре, нали така? — жлъчно попита Париш.

Интеркомът му избръмча. Отново го търсеха от Белия дом. Пусна разговора на спикърфон и преразказа чутото от Нанси на Дан Гладуел.

Гладуел беше насред изречението, когато помоли Париш да изчака за момент. Когато се обади отново, той каза:

— Боб, току-що научих от държавния секретар, че китайците си събират багажа и заминават. Евакуират цялото посолство. Към „Дълес“ лети самолет, който да ги откара в родината им. Подали са официален протест. Искам след пет минути да си тук, за да докладваш на президента.

 

 

Уил и Ани разширяваха концентрично зоната на претърсване и към края на деня бяха посетили всички жители в радиус три километра от мястото на подаване на сигнала. Мълвата се бе разпространила в Пин и някои фермери знаеха предварително за посещението им. Малцина ги посрещнаха сърдечно; повечето реагираха откровено гадно на неканените гости. Никой нямаше представа къде се е дянал Филип.

Слънцето клонеше към залез, когато потеглиха обратно към Къркби Стивън. Настроението на Уил напълно съответстваше на мрачния късен следобед.

— Хайде да те поканя на вечеря — каза Ани, без да откъсва очи от лъкатушещия път. — Забелязах едно приятно заведение срещу хотела.

— Да, става — машинално отвърна той.

Тя го изгледа.

— Ще го намерим, Уил.

— Не можем ли да накараме полицията да направи още едно въздушно претърсване утре?

— Честно казано, съмнявам се. Полицай Уилсън даде да се разбере, че са приключили, но ако излязат нови сведения, да му се обадим.

Отново усети как долината го смазва и му се прииска да се освободи от хватката й и да излезе на открито, където да диша по-спокойно. Теренът скоро се промени и това му донесе известно облекчение. Филип обаче щеше да прекара още една нощ някъде в онази мрачна долина. Дали се крие? Или е задържан принудително? Уплашен ли е?

Написа есемес на Нанси, в който сбито и стегнато обясни положението.

Отговорът й бе Ох, господи… и Уил почти чу въздишката й.

Изчака за още, после я попита дали е добре.

Да. Ти?

Мърдам.

Големи проблеми с Китай. Имам нужда да чуя, че Фили е в безопасност.

Ще се погрижа. Обещавам.

— Жена ти ли беше? — попита Ани.

Той изсумтя утвърдително.

— Сигурно не е на себе си от притеснение.

В стаята си Уил си наплиска лицето и смени ризата си. Включи новините по телевизията и бързо научи за „китайския проблем“, за който бе споменала Нанси. Тя беше в средата на всичко като жълтък в яйце, това поне беше сигурно.

Мобилният му завибрира и зазвъня на леглото. Реши, че е Нанси, но когато го доближи на няколко крачки, се хвърли към устройството.

На екрана пишеше Филип!

— Филип! — изкрещя той в телефона. — Къде си?

Последва вледеняващо мълчание. Не се чуваше абсолютно нищо.

— Филип?

— Аз съм негов приятел. — Гласът беше тих. Момичешки. Със същия къмбрийски акцент, който бе слушал през целия ден.

Уил усети колебливостта й. Ако я натиснеше прекалено, щеше да му затвори. Беше прочут във ФБР с методите си на разпит.

— Аз съм татко му.

— Знам.

— Той добре ли е?

Последва тихо „Да“.

— Мога ли да говоря с Филип?

— В момента не съм при него.

— Къде е той?

— На сигурно място.

— Ти къде си?

— В библиотеката.

— В Къркби Стивън ли?

— Да.

— Ако дойда, може ли да поговорим?

— Само ако обещаете, че ще бъдете сам.

— Обещавам.

— Имате ли кола?

— Не. Да. Да, имам кола.

— Добре. Ще ни трябва кола, ако искате да го видите.

— Как ще разбера коя си?

— Аз ще ви позная. Вие сте Уил Пайпър.

Филип затвори и мислите му запрепускаха. Ако забъркаше Ани, вероятно щеше да уплаши момичето и открехнатата врата да се затръшне. Не можеше да използва такси. Ако беше доброто старо време, щеше да отмъкне кола, но нямаше представа дали подобно нещо е възможно с електромобилите на паркинга.

Изведнъж се сети какво трябва да направи. Грабна телефона и портфейла си и изхвърча навън.

Не отиде много далеч.

Ани отвори вратата. Беше по халат.

— Стори ми се, че каза след един час.

— Знам.

Нежно я отмести и влезе. Тя бутна вратата и отпусна ръце, при което халатът й се разтвори.

Беше участвал в толкова много подобни сценки, че нямаше представа колко са точно. Понякога беше трезвен, но по-често не. Понякога знаеше името на жената, понякога не. Никога не си беше падал по приказките в такива ситуации. Същото беше в сила и сега. Привлече я към себе си, целуна леко вдигнатите й нагоре устни и прокара длани по гърба й.

След малко тя се дръпна и се усмихна.

— Господи, не го очаквах. Сигурна съм, че ресторантът не затваря рано.

— Определено.

— Не предполагах, че ще бъдеш в настроение за флиртуване.

— Реших, че една привлекателна дама би могла да ме разсее от грижите.

— Това е най-малкото, което правителството на Нейно Величество може да направи за вас. Дай ми само секунда, става ли?

Той кимна и тя изчезна в банята.

Уил не изгуби нито миг. Ключовете на форда бяха на бюрото. Прибра ги в джоба си и излезе тихо, затваряйки вратата след себе си.

Няколко минути по-късно паркираше колата на една уличка зад библиотеката.

Беше един от двата дни в седмицата, в които библиотеката работеше до по-късно. Посетителите бяха много повече, отколкото при предишното му посещение. Първият етаж светеше приканващо в сравнение с безрадостния мрак на Маркет стрийт. Въпреки че отдавна се бе пенсионирал, все още беше във форма. Огледа помещението с един поглед, хващайки общата картина, но и без да пропуска нито един детайл.

Набеляза си тийнейджърката, преди да го е погледнала. Заради начина, по който нервно си играеше с кичура дълга коса. И заради ретро хипарския стил, който бе възприела и собствената му дъщеря за известно време — без грим, дълга тънка рокля с елек отгоре, ниски работни боти. Приличаше на хлапе, което би използвало името на диво цвете за прякор в интернет.

Потвърждението дойде, когато тя го видя и едва-едва се усмихна. Направи му знак да я последва към стълбите.

Бяха в мазето между лавиците, когато момичето най-сетне заговори:

— Сам ли дойдохте?

— Да.

— Филип прилича на вас.

— Къде е той?

— Наблизо.

— Добре, да идем при него.

— Не е толкова лесно.

Реши да действа по-внимателно. Момичето изглеждаше уплашено.

— Хокбит ли да те наричам?

— Името ми е Хейвън^[1].

И това си го биваше.

— Добре, Хейвън. Защо не ми обясниш какво е положението?

— Става ли да говорим по пътя? Измъкнах се. Дойдох до града на стоп. Ако не се прибера скоро, ще усетят, че ме няма.

— В Пин ли отиваме? — попита той.

Тя кимна, без да изглежда изненадана.

— Разбрах, че сте се навъртали там днес.

Уил разрови в паметта си, опитвайки се да съпостави чертите на Хейвън със семействата, които бе посетил.

— Фермата Лайтбърн?

Тя отново кимна.

— Видях се с родителите ти.

Тя кимна.

— Колата ми е отзад.

Хейвън му показа как да излязат на шосе В6259, без да минават през Маркет стрийт. Ани сигурно кръстосваше улиците и го търсеше ядосана заради куп неща. Поне успя да й измъкне ключовете, преди да му се налага да спи с нея. Пак беше нещо.

Сякаш в отговор на тези мисли телефонът му иззвъня. Беше английски номер. Не помнеше да е давал номера на мобилния си на Ани, но все пак тя беше от МИ-5. Сигурно разполагаше с негово досие. Изключи устройството. Последното, което искаше, беше Ани или местната полиция да се намесят и да оплескат всичко. Смяташе да измъкне Филип от положението, в което се е забъркал. Вече не се нуждаеше от помощта им.

Беше съвсем тъмно. Щом излязоха от града, включи дългите светлини.

Момичето седеше мълчаливо до него като безстопанствено животинче.

— Какво можеш да ми кажеш, Хейвън? Защо си поискала Филип да дойде тук?

— Помислих, че може да помогне.

Не беше от особено обстоятелствените.

— На кого да помогне?

— На мен. И на другите.

— Как би могъл да го направи?

— Като разгласи вестта.

— За какво?

— За онова, което правим във фермата.

Зададе въпроса колкото може по-внимателно, като потисна желанието да й изкрещи да изплюе проклетото камъче.

— Какво правите във фермата?

— Няма да ви казвам, направо ще ви покажа.

Дали беше минала със същия номер и при Филип?

Дали това не беше някакъв номер от страна на родителите й, за да го примамят?

— Хейвън, имайки предвид обстоятелствата, откъде мога да съм сигурен, че това не е някакъв капан?

— Опасно е, но не е капан. Филип го хванаха и ми е кофти заради него. Наистина е ужасно. Аз свих нетпена му от чичо Кийлън. Помогнах му да се измъкне.

— Но са го хванали отново, нали?

— На склона. — Гласът й звучеше скръбно.

— Каза, че бил преследван от библиотекарите.

— Така ли?

— Какво е имал предвид с това?

— Ще разберете.

— Сигурна ли си, че е добре?

— Татко ми падна и си нарани ръката, но Филип е добре. Ядосани са ми. Не ми позволяват да го виждам, но знам, че се грижат за него.

Трябваше да състави план.

— Той в къщата ли е?

— Не.

— В плевнята? В съседната къща?

— Не.

— Тогава къде?

— Под тях.

— В някакъв тунел ли?

— Повече от тунел. Ще видите.

— Как ще стигна до него?

— Има таен вход. Ще ви заведа.

— Родителите ти или чичо ти имат ли оръжие?

— Пушки.

— А нещо по-малко?

— Не съм сигурна. Не знам.

— Колко души има във фермата?

Отговорът й го озадачи.

— В какъв смисъл?

— Възрастни. Братя, братовчеди и така нататък.

— Баща ми, чичо ми, двамата ми братя и двете ми братовчедки, но те са момичета. И леля ми, но тя също минава за момиче.

Фаровете осветиха табелата на Пин в далечината.

— След около километър и половина ще трябва да излезем от пътя и да скрием колата в храсталаците — каза тя. — После ще продължим пеша през полето. Донесох фенер.

Уил беше добър в разчитането на хората — открай време го биваше в това — но не беше убеден, че уменията му са в сила и за тийнейджърки от Молерстанг. Ако това беше капан, никой нямаше да има представа къде се е дянал. Някой от фермата можеше да се върне за колата и да я откара до друго селище или да я скрие в някоя плевня. Така щеше да остане сам. Перспективата не му харесваше. Трябваше да измисли нещо, когато стигнат. Вече не беше агент на ФБР. Бе пенсионер с възстановяващо се сърце. Винаги обаче беше успявал да се оправя в трудни ситуации и нямаше да престане да вярва в себе си, когато залогът бе животът на сина му.

— Добре, Хейвън — рече той. — Както кажеш.

 

 

Кени се събуди от дрямката си от тревожния звук на нетпена си. Включи пипнешком лампата в стаята за гости, грабна устройството и му нареди да покаже текстовото съобщение.

Гласово позвъняване от Филип Пайпър до Уил Пайпър.

Получено в 18:22 ч. по Гринуич.

Филип! Къде си? Филип?

Аз съм негов приятел.

Кени дослуша разговора и надяна кубинките си. Секунди по-късно палеше лампите по коридора в спалното за гости.

Хората му скочиха тутакси, спестявайки му сънените и объркани реакции.

— Лопес, Харпър, размърдайте си задниците. Махаме се от тази дупка. Тръгваме за Къркби Стивън.

— Това човек ли е, или място, шефе? — попита Лопес, докато навличаше цивилните си дрехи в цвят каки.

— Градче, дръвник такъв. Пайпър е в движение, така че по-живо.