Глен Купър
Библиотекарите (28)

27.

Грег се свлече на пода като изтощен беглец, който дълго е бягал и най-накрая се е озовал притиснат в ъгъла.

Устата на Уил започна да се отваря, за да излее първия порой въпроси, а Кийлън грабна мобилното устройство от ръката на Нанси, хвърли го на пода и гневно го смачка с приклада на пушката си. Направи същото с нетпена на Нанси и разрита електронните останки.

— Дани, май вече няма нищо за обсъждане, а? — рече той. — Няма да оповестяваме за нас на другите. Няма да преговаряме с полицията. Ще защитаваме земята си и живота си. Хайде да закопчаем тези копелета и да се връщаме по местата си, че може да ни се стоварят, без да им отвърнем подобаващо.

Още две легла бяха замъкнати в изолатора за Нанси и Грег. След като бяха отново закопчани, пленниците останаха сами.

Грег мълчеше мрачно и избягваше погледите на останалите. Нанси заговори за него в трето лице, сякаш го нямаше.

— Пощенските картички са били от него, Уил.

Уил попита „Как?“, а Филип „Защо?“.

— Ще трябва той да ни каже — отвърна Нанси. — Но го засякохме от записите на камерите как пуска пакети в точните пощенски кутии в Манхатън на точните дни. Той е един от малцината на света извън Зона петдесет и едно, през чиито ръце е минавала базата данни. Всеки федерален департамент, в това число и любимите ти наблюдатели, Уил, бяха проверени най-внимателно. Информацията не изтича от тях. А от него.

— Това е версия. Вероятна — рече Уил. — Но какво правим с мотива? Както каза Филип, защо?

Нанси впери поглед в зетя си.

— Е, Грег?

Всички го загледаха и зачакаха да каже нещо, но той остана безмълвен, поглеждаше ги крадешком и извръщаше очи. Накрая на Уил му писна.

— Ето как стоят нещата, Грег. Трябва да си откровен с нас. Ние сме твоето семейство. Случвало се е помежду ни да има разминавания и ако вината е моя, приеми извиненията ми, но съм адски уплашен за Филип и трябва да увеличим максимално шансовете му да се измъкне от това положение. Затова те моля да бъдеш откровен. Каква е ролята ти във всичко това? Какво искат китайците?

Грег заговори монотонно, без да откъсва очи от пода. Не беше много конкретен относно мотивите, но Уил можеше с лекота да запълни белите петна — хронично разочарование, засенчена от жена му кариера, финансови проблеми, несбъднати мечти. Потърсил го човек, работещ в китайската делегация в ООН. Бил дружелюбен, интересувал се от сайта му за американците от китайски произход. Казал, че китайското правителство се стреми към позитивен културен обмен и искал да помогне със статии за Китай. Предложил средства, пари в пликове — отначало скромни суми, с обяснението, че дискретността е много важна. Така се започнало. Сприятелили се — обеди, вечери, клубове. Уил си представяше, че Грег може да бъде податлив на скъпа храна и вино, може би с някоя елитна проститутка за разнообразие. Накрая дошъл големият въпрос. За американската база данни от Зона 51. Успял ли е да запази копие? Ако е така, китайското правителство било готово да му плати щедро.

Тогава Грег направи шокиращото признание. През онзи ден на 2009 г., когато Уил му прати базата данни от Зона 51, Грег беше минал през един магазин на „Епъл“ в Джорджтаун и бе влязъл в имейл акаунта си във „Вашингтон Поуст“. Уверил се, че никой не го гледа, и прехвърлил файла на флашка. Елементарна работа. По-късно, когато от Министерството на правосъдието сложили ръка на копието на вестника и конфискували всички файлове по сървърите, не открили никакви доказателства за копиране на базата данни в рамките на компанията.

Защо го беше направил? Кълнеше се, че никога не е гледал датите на смъртта, но Уил не му вярваше. Изкушението да се почувстваш като Бог беше прекалено силно. Обяснението на Грег беше мъгляво. Все едно да откраднеш „Мона Лиза“. Не можеш да кажеш на никого, че притежаваш картината. Само ти ще й се възхищаваш. Но усещането за власт…

Грег заявил, че няма да даде на китайския си приятел базата данни. Това било държавна измяна. Мъжът го ухажвал, подарил му „Ролекс“, който все още беше на китката му (и за който беше казал на Лора, че го е купил при разпродажба), танцувал около темата, докато не стигнали до компромис. Грег щял да изпълнява поръчките им. Щял да търси имената — срещу заплащане, при това доста добро — но искал да знае с каква цел. И без това базата данни била почти изчерпана. Хоризонтът наближаваше.

Искането на китайците било необичайно. Трябвало да потърси американци с китайски произход или китайци, чиято смърт предстои.

Поискали от него да изпраща пощенски картички, имитирайки стила на убиеца от случая „Апокалипсис“; всичко било изчислено така, че да предизвика максимална реакция на медиите. Така и не му казали причината, но той решил, че тя е очевидна. Китайците искали да изкарат нещата така, сякаш зад провокацията стои американското правителство. Нуждаели се от политически повод да покажат мускули пред света като потърпевша страна.

Договорили се за цената и Грег започнал да изпраща картичките. Не било кой знае какво престъпление, нали? В края на краищата, тези хора така или иначе щели да умрат. Той не ги беше убивал.

Последната му задача била да изпрати фалшиви картички до служители в китайското посолство във Вашингтон. Така или иначе, нито един от получателите не фигурирал в американската база данни. Действал според инструкциите. Това трябвало да бъде последната изпълнена поръчка. И този път, поне според него, не вършел нищо лошо. Посланикът и хората му изобщо не били изложени на опасност.

Последното плащане било получено. За щастие всичко приключило. Не бил човек за потаен живот с целия му стрес. Направил добри пари — достатъчно, за да си живее адски приятно до Хоризонта. Двамата с Лора щели да пътуват, да си купуват хубави неща, да си прекарат супер. Всичко било свършило.

А ето че имейлът на Уил открил цял нов свят от възможности, които не можели да останат без внимание.

Хоризонтът бил най-обикновена дата! Светът продължавал и след него. Още пари — още много пари — нямало да му дойдат зле. С подобна информация би могъл да направи милиони.

Обадил се на връзката си от посолството, използвайки защитения нетпен, който му дали китайците. Оказал се прав, че ще проявят интерес.

Вчера, докато пътувал към летището, се срещнал със своя човек при банката и разменили куфарче с два милиона долара срещу имейла на Уил. Не знаел какво са направили с информацията.

— Очевидно е какво са направили, Грег — рече Уил. — Изпратиха военни да превземат фермата. Първо ще издигнат знамето си. А после ще обявят, че са установили контрол върху материала.

Грег беше приключил с обясненията и отново се умълча. Промърмори, че бил ужасно уморен, обърна се с лице към стената и се сви като зародиш.

— Всички ще го искат — каза Нанси.

— Британското правителство никога няма да се откаже от нещо, което е негово по право — заяви Ани. — Това е просто немислимо.

— Ще видим — язвително отвърна Нанси.

Уил погледна двете жени и поклати глава.

— Очертава се нещата да станат гадни — рече той. — Ужасно гадни.

 

 

Премиерът Хейстингс прие китайския посланик в Теракотения салон на Даунинг стрийт 10. Предвид обстоятелствата двамата мъже не се ръкуваха. Посланик Чоу говореше безупречен английски, така че нямаше нужда от преводачи. Беше дошъл само с един сътрудник.

— Правителството на Негово Величество изисква спешно и подробно обяснение за незаконното и безобразно военно нашествие на наша суверенна територия — остро започна Хейстингс, преди Чоу да има време да се настани удобно в креслото си.

Чоу прочисти гърлото си и по измъченото му изражение си личеше, че не е във възторг от срещата.

— Искрено съжалявам, че подобно действие е било сметнато за необходимо от моето правителство. Ръководството е решило, че няма алтернатива.

— Няма алтернатива на нахлуване на територията на Обединеното кралство ли? — изрева Хейстингс.

— Разбирате ли — продължи Чоу с изтънял от напрежение глас, — като най-многолюдната страна в света, с милиард и половина население, ние не можем да си позволим да изоставаме по отношение на всички налични ресурси за планиране. Сигурно знаете какво има в Йоркшър.

— Зная, разбира се — отвърна премиерът.

— В продължение на осемдесет години Съединените щати имаха абсолютното предимство да притежават Библиотеката от Вектис — каза посланикът. — Те използваха този ресурс единствено за свои цели. Не са споделяли с вас никакви данни преди две хиляди и десета, прав ли съм?

Премиерът и министърът на външните работи се спогледаха смутено.

— Оттогава имаме ограничен достъп до тях — каза Хейстингс.

— Е, господин премиер, как е станало така, че на Съединените щати, които нямат суверенно право върху Библиотеката, им е било позволено да контролират този жизненоважен ресурс?

— Решението е било взето от Уинстън Чърчил преди много време. Той несъмнено е сметнал, че за тогавашния момент това е било най-правилното действие. И вижте, посланик Чоу, как това изобщо може да даде основания страната ви да започне де факто война срещу нас?

Чоу потръпна от думата.

— Война е неприятен и прибързан термин в случая, господин премиер. Нашата операция на британска територия беше начинът ни да заявим законното си право, което едва ли щеше да се приеме сериозно без подобен акт. Тези книги съдържат имената и датите на раждане и смърт не само на британски граждани. И не само на американски. А на всички народи по света. Китай има най-многобройното население и затова трябва да контролира ресурса. Готови сме да обсъдим начини, по които Обединеното кралство може да има, както сам се изразихте, ограничен достъп за собствените си социални и политически нужди.

Хейстингс изригна:

— Нахлувате в страната ми и после ни казвате, че можем да се задоволим с някакви си жалки трохи? Да не сте полудели? Вие…

В официалния салон влезе служител с бележка и прекъсна премиера насред изречението.

Хейстингс прочете бързо съобщението и се помъчи да запази самообладание.

— Господин посланик, току-що бях информиран, че вашият Северен флот, воден от самолетоносача „Дзябао“ и няколко ядрени подводници, тип деветдесет и четири, е потеглил от островите Фароу и се движи с пълна скорост към Северно море и съответно към източния бряг на Великобритания. Срещата ни приключи. Вие и целият ви екип ще напуснете посолството и ще се върнете в страната си. Ще ви бъде изпратено официално писмо, но можете да смятате, че отсега нататък между нашите две държави няма дипломатически отношения.

 

 

Премиерът осъществи куп спешни обаждания. Беше организирана среща на екипа му по национална сигурност. Министърът на отбраната получи нареждане да промени нивото на заплаха на „критично“ и да заповяда на командващите отделните родове войски да приведат частите си в съответствие с новия режим. За сутринта беше обявено извънредно заседание на Парламента. Кралят беше извикан от някакво благотворително начинание, за да бъде запознат с положението. Медийната асоциация бе посъветвана да не разпространява новините от Йоркшър до сутринта. Говорителят на премиера вече нахвърляше черновата на обръщението към нацията.

Накрая Хейстингс се обади във Вашингтон.

— Господин президент, имах крайно необичайна среща с посланик Чоу. Китайците изобщо не се церемонят. Искат новата Библиотека и са готови да я вземат със сила, ако се наложи. Северният им флот е потеглил от Фароу и се движи към нашия бряг.

Президентът Дюмон беше приел разговора в ситуационната зала, заобиколен от екипа си.

— Да, следим ги — бързо отвърна той. — Китайската позиция определено е неприемлива, нали, Мартин?

— Категорично неприемлива. За ваша информация обявихме критично ниво на заплаха и ще внеса в Парламента искане за обявяване на война, ако китайците не прекратят провокацията си и не предложат извиненията си и някакъв вид компенсация. Ако сметнем за необходимо да обявим война, очакваме пълното съдействие и подкрепата на Съединените щати и НАТО.

Линията напълно замлъкна. Хейстингс посочи бутона за изключване на звука, за да покаже на хората си, че американският президент е натиснал своя.

Когато няколко секунди по-късно връзката отново оживя, Дюмон каза:

— Мартин, нека не бързаме с декларациите. Изкараш ли пастата за зъби от тубата, трудно ще я върнеш обратно. Във Вашингтон смятаме, че китайците далеч не се притесняват да тормозят Великобритания. Може и да не са толкова нахални, ако им се наложи да си имат работа със Съединените щати.

Хейстингс сбърчи чело.

— Именно затова е наложително вие и съюзниците ни от НАТО да заявите по най-категоричен начин позицията си пред китайското правителство. И да го направите още тази нощ.

— Ето как стоят нещата, Мартин — уверено отвърна президентът. — Смятаме, че сте ужасно уязвими в Йоркшър. Китайците ще разберат, че ви е трудно да защитавате отдалечен обект срещу една атака на Северния флот. Освен това ще разберат, че страните от НАТО може и да не са склонни да започнат военни действия. Така де, наистина ли ще ескалираме положението до трета световна война само заради купчина книги?

— НАТО има моралното и законно задължение да ни подкрепи! — избухна Хейстингс. — Наистина ли искате да ми кажете, че намеренията ви са други?

— Не, изобщо нямам предвид това. Просто изразявам опасенията си, които, ако позволиш да добавя, се споделят от германците и французите. Просто смятаме, че най-благоразумният начин да се справим с тази криза е да махнем колкото се може по-бързо проклетите книги от онова място. Ако го направим, какво ще атакуват китайците? Празно помещение ли?

Премиерът се поуспокои.

— Вече имахме дискусия дали да не преместим Библиотеката на по-сигурно място. Разполагаме с доста бункери дълбоко под земята, свързани с военни обекти, които могат да свършат работа.

Линията отново замлъкна и остана така доста време.

— Извинявай за прекъсването — каза накрая президентът. — Честно казано, нашето мнение е, че най-доброто място за Библиотеката е Грум Лейк, Невада. Помисли само. Вече разполагаме с идеален подземен комплекс, способен да издържи на бомби и земетресения, както и всякакви суперкомпютри и аналитици, които са способни да обработят материала по подходящия начин. Смятахме да закрием обекта, но лесно можем да го модифицираме, за да поеме новата стока. Ще се наложи да изхарчите десетки милиарди евро, за да построите нещо, което вече съществува в Зона петдесет и едно, и ако решите да го направите, ще са ви нужни години, преди да сте в състояние да използвате информацията. С готовност приемаме да пратите ваша група аналитици в Грум Лейк, за да можете да преравяте от време на време базата данни и да се възползвате от нея заедно със Съединените щати. Какво ще кажеш, Мартин? Частите ни в Милдънхол са в повишена бойна готовност. Само кажи и ще стоварим за нула време целия необходим транспорт и жива сила в Йоркшър. Ще смажем всякаква съпротива във фермата вместо вас, ще решим проблема със заложниците и до сутринта книгите ще бъдат на път за Невада. Китайците ще пикаят газ, но не мисля, че ще предприемат нещо. Ще бучат и фучат, но няма да посмеят да действат срещу Съединените щати, при това на наша територия.

Сътрудниците на Хейстингс му даваха енергично знаци да изключи звука, за да го посъветват как да отговори. Той не им обърна внимание и каза ледено:

— Господин президент, предложението ви е много мило, но отговорът е „не“. Библиотеката е била създадена на британска земя и ще си остане на британска земя. Уинстън Чърчил е бил мъдър човек и един от любимците ми, но през четирийсет и седма е допуснал ужасна грешка, като ви е предал такова национално съкровище. Нямам намерение да я повтарям.

 

 

Студен въздушен фронт стигна до долините и разпръсна мъглата. В небето се появи лунният сърп, рязко очертан на черния фон. Въздухът беше свеж и кристален.

Положението под позицията на Кени беше овладяно и под контрол. Военните се разполагаха около фермата Лайтбърн, подсилвайки полицейското присъствие. Пристигаха и заминаваха линейки. Заради непрекъснатото движение до и от командния микробус Кени реши, че се води разпалена дискусия относно юрисдикцията, но след като полицаите се отдръпнаха зад военните и образуваха втора линия, стана ясно, че армията е успяла да се наложи.

Кени грабна вибриращия нетпен. Адмирал Сейдж се обаждаше редовно за новини, но този път разговорът започна различно.

— Положението е критично — каза Сейдж. — Имам мисия за вас.

— Да, сър — отвърна Кени, усещайки, че всяка друга дума няма да бъде приета добре.

— Пентагонът и Белият дом искат ти и хората ти да сте острието на клина. Знам, че сте само трима, но твоят екип е най-доброто оръжие в арсенала ни. Така им казах.

— Благодаря, сър — предпазливо отвърна Кени.

— Съединените щати твърдо са решили, че мястото на новата Библиотека е в Грум Лейк и както можеш да се досетиш, аз напълно споделям това становище. Сигурен съм, че ти също.

Кени незабавно се съгласи.

— Англичаните явно не са съгласни с тази идея, така че планът е следният. Ако през следващите няколко часа дипломатическите усилия не могат да решат въпроса, точно в два часа ще проникнете във фермата и ще поемете контрол върху целта. След като изпълните задачата си, ще пристигнат американски сухопътни и въздушни части от Милдънхол, за да потушат местната опозиция със сила, ако се наложи, и да транспортират Библиотеката до Грум Лейк.

— А заложниците, сър?

— Разполагаме с картбланш, капитане. Получих лични уверения, че няма да бъдат задавани никакви въпроси. Няма да е нужно да пишете доклади за операцията. След започването на мисията заложниците и всички вътре във фермата трябва да бъдат неутрализирани. Не бива да изтича никаква информация. Ясно ли е?

— Напълно ясно, сър. Аз и хората ми ще подготвим план и ще очакваме заповед за действие.

Когато прекъсна връзката, една мисъл заглушаваше всички останали в главата му.

„С Уил Пайпър е свършено и аз съм онзи, който ще се погрижи за това.“

 

 

Стационарният телефон във фермата Лайтбърн звънеше непрекъснато, но Даниъл не вдигаше. Семейството се спотайваше и гледаше да стои далеч от спуснатите завеси. Не им бяха прекъснали електричеството, но Даниъл и Кийлън предупредиха жените и децата да очакват и това. Горе Кейша и сестра й Гейл се опитваха да накарат двете малки момичета да си легнат, преструвайки се, че всичко е напълно нормално. Хейвън участваше в представлението, като им четеше любимата приказка за лека нощ.

Дъглас обходи подземните помещения, за да се увери, че никой не се е промъкнал през склада, и докато беше долу, погледна заложниците и писарите, които продължаваха да се занимават с делото си, без изобщо да подозират за разигралата се драма.

Кийлън се беше върнал в плевнята да наблюдава задната част на имота, а Даниъл бе поел къщата с Ендрю, който хапеше устни и трескаво търкаше металните части на пушката си с мазен парцал.

Когато телефонът зазвъня отново след краткото затишие, Кейша извика от стълбите на Даниъл да го вдигне, за да могат момичетата да заспят.

Даниъл я наруга и запълзя по корем, като мърмореше, че няма да се учуди, ако някой снайперист открие огън към телефона.

— Сега пък какво? — попита той в слушалката.

— С кого разговарям? — Гласът бе скован и хладен.

— С Даниъл Лайтбърн. А ти кой си, по дяволите?

— Полковник Бари Улфорд от Британската армия. Аз командвам операцията, господин Лайтбърн. Бих искал да поговорим на четири очи.

— Няма начин, приятел.

— Разбирам. В такъв случай да поговорим сега, по телефона. Нещо против?

— Както желаеш — отвърна Даниъл. — Но искам да ви кажа да оставите мен и семейството ми на мира и да се разкарате от земята ми. Разбрахте ли?

— Да, чувам ви съвсем ясно, но се боя, че нещата не са така прости. Разбирате ли, Лайтбърн, знаем много добре с какво разполагате, но по-важното е, че китайците също знаят и явно го искат страшно много. Справихме се с жалкия им опит да се доберат до вас, но за съжаление, те струпват значителни части и сериозно се съмнявам, че следващият им опит ще бъде отблъснат така лесно. Тревожа се за вашата безопасност и тази на вашите близки, а също така и за заложниците ви.

— Те са моя грижа, не ваша — озъби се Даниъл.

— Да, но отново се налага да не се съглася с вас. Ще говоря направо. Предлагаме да ни пуснете да влезем мирно, да поемем заложниците и да се погрижим за логистиката. Вие и вашите близки ще бъдете отведени на безопасно място и ще получите пълен имунитет въпреки разигралата се по-рано престрелка. Как ви се струва тази новина? Искаме обаче това да стане колкото се може по-скоро. В противен случай се опасявам, че щедрото предложение ще бъде оттеглено.

— А какво ще правите, ако ви кажа да си заврете щедрото предложение отзад? — подигравателно попита Даниъл.

— В такъв случай ще атакуваме и ако окажете съпротива, най-вероятно ще има катастрофални жертви от ваша страна. Но ние не искаме да се стига дотам, нали?

— Майната ти.

— Разбирам — с равен глас каза полковникът. — Вижте, обсъдете предложението с хората си и след малко ще ви звънна отново. Надявам се, че ще стигнем до изгодно и за двете страни споразумение, господин Лайтбърн. Моментът е критичен за вас, за страната и за целия свят. Така или иначе, положението ще бъде решено. Залогът едва ли може да бъде по-висок.