Глен Купър
Библиотекарите (22)

21.

Нищо от досегашния ми опит не би могло да ме подготви за гледката, на която се натъкнах в онази съдбовна нощ. На светлината на фенера на Абигейл се разкри странна Вселена. Сякаш бях открил пещерата на Аладин, макар богатствата в нея да бяха далеч по-големи от цели купища злато, сребро и бижута. Бидейки стар печатар, направил своето състояние от ръкописи, за мен бе неизразима радост да открия най-голямото съкровище, известно на човека, между кориците на прекрасно подвързани книги.

 

 

Когато и двата му крака стъпиха на земята, Бенджамин Франклин се озова насред дебели книги в кожени подвързии, потопен в аромата на животинска кожа. Абигейл стоеше до него и държеше високо вдигнатия фенер.

— Ето, нали ви казах — гордо рече тя. — Казах ви.

— Каза ми, че ще открия доказателство за съществуването на Бог, дете. Тук обаче виждам единствено голяма библиотека под земята.

— Това не е обикновена библиотека, господин Франклин. Вземете някоя книга. Вижте какво пише вътре.

Той се пресегна напосоки към книгите на нивото на очите си и измъкна една от лавицата. Върху гръбчето имаше гравирана година: 1324. Отвори я и гръбчето изскърца, сякаш книгата се отваряше за първи път. Сети се, че е без очила, подаде книгата на Абигейл и затърси кутийката. След като нагласи телената рамка на носа си, взе книгата и погледна страницата.

— Прилича ми на някакъв регистър. Имена и дати. Хм, доста любопитен регистър. Всякакви чуждоземни имена, не като онези, които биха се срещали по тези земи през четиринайсети век. Какво ще търсят китайци, араби и португалци не другаде, а тъкмо на остров Уайт?

— Погледнете датите, господин Франклин — подкани го момичето.

— А, natus и mors, mors и natus навсякъде. Дати на раждане и на смърт. Още не виждам смисъла, нито пък разбирам произхода на записаното население.

— Тогава аз ще ви покажа — рече Абигейл. — Елате.

Франклин върна книгата на мястото й и тя го поведе покрай безброй рафтове с еднакви книги в кожени подвързии. В центъра на огромната подземна зала попаднаха на коридор, изопнат като стрела по дължината на помещението. Завиха наляво, но момичето забеляза, че датите върху гръбчетата вървят назад, и затова тръгна в обратната посока, дърпайки смаяния старец за ръкава.

— Къде отиваме? — попита Франклин.

— Към хиляда седемстотин седемдесет и четвърта.

— Мога ли да попитам как може да има такива книги, щом сега сме хиляда седемстотин седемдесет и четвърта? Ясно е, че тази зала е била запечатана много отдавна.

— Ще видите — кратко отвърна тя.

— Това място ме озадачава — рече той. Фенерът осветяваше в радиус не повече от десетина метра около тях. Ако коридорът имаше край, Франклин не можеше да го види. От умората и смайването краката му бяха натежали и се тътреха по камъка.

Датите все повече и повече приближаваха към настоящето. От време на време Франклин се изкушаваше да вземе някоя книга, но Абигейл продължаваше уверено напред, а той нямаше желание да изостава. Но когато забеляза годината 1581 върху гръбчетата, извика на момичето да спре. С периферното си зрение забеляза нещо на земята.

— Ела тук!

Вдигна високо фенера и тръгна по тясната странична пътека. На земята имаше купчина дрехи, безформен кафяв и черен плат. Приближи и рязко пое дъх, когато видя лежащия по гръб скелет.

По черепа беше останала суха кожа и тъмна коса. До него лежеше черно кепе. Франклин коленичи с любопитството на следовател и обясни на вцепененото момиче, че тилът на черепа е хлътнал и че камъните под него са покрити с ръждиви петна от старата кръв. Облеклото на скелета беше черно — ватиран жакет с висока яка, бричове до коленете, чорапи по дългите кости, кожени ботуши. Тялото лежеше върху дълго черно наметало, поръбено с козина при яката.

— Съдейки по облеклото му, вероятно този джентълмен е дишал по времето на кралица Елизабет.

— Кога е било това? — попита момичето.

— Погледни годините на книгите наоколо — отвърна Франклин. — Предполагам, че се е интересувал от своето настояще по същия начин, както ние търсим нашето. И заради това главата му е била разбита. Още ли мислиш, че трябва да потърсим книгите от нашата година? — попита той.

— Трябва, ако искате да разберете това място — настоя Абигейл.

— Добре тогава, да оставим този джентълмен на мира. Не се страхувам от него. Живите ме притесняват.

Продължиха нататък по централния коридор покрай книги от XVII, след това от XVIII век. Колкото повече доближаваха 1774 г., толкова по-силно безпокойство изпълваше Франклин. Какво беше това място. Какво искаше да му покаже това момиче?

Накрая видя първите книги от 1774 г., но Абигейл продължаваше да върви напред.

— Но ние стигнахме! — извика той. — Това е хиляда седемстотин седемдесет и четвърта!

— Почти стигнахме — отвърна тя.

Той я последва. Когато видя книга с надпис 1775, тя се върна и влезе в прохода между рафтовете.

— Вдигнете фенера — помоли го Абигейл.

Взе една книга, погледна страниците й, върна я на мястото й, направи няколко крачки и взе друга.

— Какво търсиш? — нетърпеливо попита Франклин.

— Кажете ми на коя дата е починала съпругата ви.

Франклин едва не изпусна фенера.

— Защо ти е да знаеш това, за бога?

— Моля ви. Просто ми кажете датата.

— Деветнайсети декември.

— Какво е било моминското й име?

— Що за въпрос е това?

— Кажете!

— Дебора Рийд.

— Кажете го буква по буква.

— Р-И-Й-Д. Наистина, дете, това вече е прекалено!

След няколко минути търсене по лавиците безпокойството й се смени с ликуване.

— Ето, господин Франклин. Вижте това!

Страницата бе пълна с имена, но всички сякаш изчезнаха, когато той видя името Дебора Рийд, изписано със сбит почерк.

До него пишеше: MORS 19 декември 1774.

На Франклин му се зави свят. Краката му омекнаха и трябваше да се облегне на близкия рафт.

— Сега разбирате ли? — попита момичето.

Той с мъка си възвърна дар слово.

— Как е възможно това?

— Ръцете на онези, които са написали книгите, са били водени от Бог. Ето как.

— Просто не мога да повярвам. Това е невъзможно.

— Ще ви покажа още — рече тя. — На коя дата сте роден?

— На седемнайсети януари хиляда седемстотин и шеста.

— Тогава да идем да ви открием.

Върнаха се назад и десет минути по-късно Франклин се взираше в собственото си име.

Бенджамин Франклин NATUS 17 януари 1706

Нямаше къде да се седне, затова той просто се отпусна на каменния под и направи знак на Абигейл да седне до него.

— Трябва да ми кажеш всичко. Имам толкова много въпроси, че не знам откъде да започна. Откъде знаеш за съществуването на тази библиотека?

— Знанието за Библиотеката на Вектис се предава в семейството ми. Бях сигурна, че я има, но се страхувах, че няма да мога да я открия.

Лицето му се бе зачервило и той започна да изстрелва въпросите един след друг.

— Откъде знае семейството ти за това място? Какво знаеш за хората, които са написали тези книги? Каква част от бъдещето е предсказана? Защо…

Тя го прекъсна.

— Моля ви, господин Франклин, успокойте се, че ще ви стане зле. Ще ви разкажа всичко, което знам.

Когато приключи с разказването на устно предаваната история, Абигейл беше с приповдигнат дух, а Франклин изглеждаше изтощен. Беше извадил бележника, с който не се разделяше, и забързано си водеше бележки. Когато най-сетне остави молива, бе изписал думи като манастир Вектис, монаси, Орден на имената, писари, рижа коса, Клариса Лайтбърн, Пин.

Вдигна уморено глава.

— Цял живот изучавам света на природата, създаден от Бог. Винаги съм се възхищавал безкрайно на делото на Твореца, но сега разбирам абсолютно ясно, че Той държи здраво поводите на фундаменталните елементи на нашата съдба. Това наистина буди страхопочитание.

Абигейл кимна в знак на съгласие.

— Скъпо момиче, да не искаш да кажеш, че тази библиотека продължава да расте в дома ти в Йоркшър? — попита Франклин.

— Да — отвърна тя. — Точно затова се махнах оттам.

— Обясни ми.

— Дойде времето да родя един от тях.

— А, сега разбирам — добродушно я погледна Франклин. — Но въпреки това сега искаш да се върнеш.

— Изобщо не трябваше да бягам — рече Абигейл. — При барона видях и правих много по-лоши неща, като онези в пещерите.

— Разбирам. — Франклин стана и закуцука на болния си крак. — Абигейл, скоро трябва да напусна Англия, но ще те отведа в Йоркшър. Ще наема най-добрата карета и най-силните коне. Ученият в мен не може да устои на изкушението да види тези създания в плът и кръв. Трябва обаче да свършим нещо друго тук.

Тя го погледна щастливо.

— Какво? Само кажете.

— До коя година стига тази библиотека?

— Нашата започва от две хиляди двайсет и седма, така че тази вероятно е дотогава.

— Боже мой! — възкликна Франклин. — Толкова далеч в бъдещето. Направо не знам какво да кажа. Моят интерес обаче е далеч по-скромен. Трябва да надникна в съвсем близкото бъдеще.

С тези думи той написа нещо на нова страница в бележника си и откъсна листа.

— Виж, Абигейл, в Америка стават важни неща. Другарите ми се готвят за война с Англия. Скоро във Филаделфия ще се проведе Вторият континентален конгрес и се надявам да стигна навреме, за да участвам в него. Ще ме търсят за съвет. Дали да продължим с приказките, или да посегнем към оръжието? Можем ли да победим, или със сигурност ще изгубим? Имам идея, която може да ми помогне неимоверно. На този лист съм записал имената на най-големите политици в Америка. Макар задачата да ми тежи страшно, датите на смъртта им могат да ми кажат много неща.

Той й показа написаните имена:

Джон Адамс

Томас Джеферсън

Джордж Вашингтон

Александър Хамилтън

Джон Джей

Джеймс Медисън

Подаде й листчето.

— Да действаме колкото се може по-бързо. Започваме от днешната дата и продължаваме напред. Ще си разделим работата. Аз поемам датите на смъртта на тези господа за седемдесет и пета и ще продължа напред с нечетните години. Ти започни от седемдесет и шеста и проверявай четните. Нали разбираш? Ако намериш някое име, извикай ме незабавно.

Нужни бяха малко повече обяснения, но след като Абигейл схвана идеята, двамата се разделиха и започнаха да свалят книгите от лавиците.

Минаха часове. В мрака на залата Франклин нямаше как да знае, че нощта отдавна е отминала. Погълнат от работа, той изгуби представа за всичко около себе си, само погледът му се плъзгаше по безкрайното море от души, търсейки интересуващите го имена.

Едно по едно те се появяваха при него или при Абигейл, докато накрая той не извика момичето и не обяви край на издирването. Само едно име не беше открито.

— Работата ни приключи — каза той. — Открихме всички без Медисън. Ти намери трима, аз двама, така че отговорът е ясен.

— Аз намерих още един — каза тя, забила поглед в краката си.

— Значи все пак си попаднала и на Медисън? — попита той.

— Не. Открих вас.

Франклин въздъхна тежко.

— Не искам да научавам. — Последва дълго неловко мълчание и накрая той добави: — Скоро ли е?

— Не, не е скоро.

— Е, това е добре, защото имам много работа за вършене, преди да заспя завинаги. И тъй, ето с какво разполагаме: Вашингтон — четиринайсети декември хиляда седемстотин деветдесет и девета, Хамилтън — дванайсети юли хиляда осемстотин и четвърта, Адамс и Джеферсън, колкото и да не е за вярване, на една и съща дата — четвърти юли хиляда осемстотин двайсет и шеста, Джей — на седемнайсети май двайсет и девета. Медисън, Бог да благослови душата му, ги надживява, ако не сме го пропуснали. Знаеш ли какво означава това, Абигейл?

Тя поклати глава.

— Ако започне война, тези хора, нашите най-добри лидери и генерали, няма да загинат на бойното поле, нито ще бъдат обесени от британците. Ще живеят хубав и дълъг живот. Това означава, Абигейл, че ако се вдигнем на оръжие срещу Англия, ще победим! Точно това ще кажа на другарите си — да бъде война!