Глен Купър
Библиотекарите (8)

7.

През първия трескав час след откритието, че синът й го няма, Нанси звънеше на приятелите на Филип и на родителите им. Не знаеха нищо, нито го бяха виждали от предишната вечер.

Уил се обади на полицията в Рестън и в местната болница. Никой не знаеше нищо за Филип Пайпър. Сержантът от полицията разпозна името на Уил и му предложи да започне издирване, ако момчето не се появи до следобеда, но също така го увери, че 99% от хлапетата, които не са се прибрали вечерта, на следващата се оказват в леглата си.

— Не вярвам — каза Нанси на Уил. — Знам го като майка. Ти също го знаеш. Филип не би извършил подобно нещо.

— Вчера имахме малка разправия — тихо рече Уил.

— Защо не ми каза? — гневно му се нахвърли Нанси. — За какво се разправяхте?

— Заради това, че е зарязал борбата. Но разговорите с Филип винаги са за нещо друго.

— Какво си му казал? Кълна се, Уил, ако си му казал нещо, което го е накарало да избяга, никога няма да ти простя.

Уил въздъхна. Винаги той беше виновният. Нанси обаче беше разстроена, така че той не се обиди.

— Не беше кой знае каква разправия, Нанс. Дори не трябваше да използвам тази дума. Бих се шокирал, ако това е причината да извърти такъв номер.

Намираха се в стаята на Филип. Тя започна да рови из бюрото и чекмеджетата му.

— Липсва ли нещо? — попита той.

— Куп неща. Нетпенът му, джинси, тениски, може би бельо, една раница.

— Разполагаше ли с пари в брой?

— Може би. Не знам. Използва нетпена, за да купува неща.

— Колко има в сметката му?

— Няколко хиляди. Спестяваше всичко от почасовата работа и подаръците за рождените дни и Коледа. Години наред.

— Ти си попечител на сметката му, нали? Той е още непълнолетен.

Тя кимна енергично, извади собствения си нетпен, разви екрана и започна да дава гласови команди. Докато я гледаше, нещо заседна в гърлото му и времето сякаш се върна назад. Все едно отново работеха заедно по случай, само че това сега не беше случай. Ставаше дума за сина им.

— Ох, по дяволите — дрезгаво изруга тя. — Изтеглил е две хиляди и осемстотин долара вчера в шест и пет вечерта.

— Откъде?

Нанси изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да рухне.

— От банкомат. На летище „Дълес“. Няма да успеем сами, Уил. Ще се обадя в Бюрото.

 

 

Директор Париш даде пълен ход на издирването на Филип въз основа на теорията си, че всяко подозрително изчезване на член от семейството на някой от важните му служители е потенциален терористичен акт до доказване на противното. И според личното му мнение съвпадането на инцидента със случая „Китайски апокалипсис“ не можеше да се пренебрегне току-така.

Следобед къщата им се напълни с агенти от полевия отдел във Вашингтон. Главен специален агент Линда Чиприан беше жена, която Нанси бе покровителствала лично повече от десет години, и двете разговаряха в дневната, опитвайки се да намерят правилното съотношение между личната загриженост и професионализма.

Уил стоеше в стаята на сина си като някаква голяма статуя и мълчаливо гледаше как двама млади, късо подстригани агенти ровят из вещите на Филип.

Единият намери лула за марихуана в някакъв чорап.

— Синът ви употребява ли наркотици, господин Пайпър?

Той сви рамене.

— Не мога да ви кажа.

Агентът помириса лулата.

— Употребявана е.

— Шокиран съм — призна Уил.

— Никога ли не сте долавяли миризма от стаята му?

— Живея във Флорида. Не се задържам дълго тук.

Агентът сведе поглед.

— Разбирам.

Другият агент попита какви социални мрежи посещава хлапето. Фейсбук? Соко? Лайт Сейбър?

Уил го попита кои от изброените поддържат триизмерни изображения.

Всички, последва слисаният отговор, сякаш питащият бе излязъл от някоя пещера.

Последва кратък разпит за спомените на Уил, когато е засичал сина си онлайн. Накрая агентът стигна до заключението, че момчето е използвало Соко. Той отвори своя нетпен и откри личната страница на Филип. След като Нанси каза, че не знае никнейма и паролата, агентът получи е-разрешително от дежурния федерален съдия и го препрати на отдела за сигурност на сайта. Целият отъпкан юридически процес отне по-малко от час, след което агентът заразглежда личните страници на Филип.

— Бинго! — възкликна тържествуващо той. — Чатил е с непознат на име Хокбит вчера следобед в четиринайсет и трийсет и пет. В четиринайсет и четирийсет и две са използвали тунел.

— Това пък какво означава, по дяволите? — попита Уил.

Агентът реагира с малко уважение и още по-малко търпение.

— Явно не сте в крак с тези неща, господин Пайпър.

— Опитвам се да не съм, специален агент… кой бяхте вие, Финърти или Джонсън?

— Джонсън — остро отвърна онзи.

— Трябва да носите табелки с имената си. Приличате ми на близнаци.

— Тунел е хакерски термин за използване на система за криптиране за абсолютно поверителен чат. Използването на нещо по-сложно от шестстотин и четири байтов ключ е незаконно, тъй като не можем да разбием защитата.

— О — неразбиращо рече Уил.

— А така! — възкликна агент Джонсън. — Той е използвал шестстотин и двайсет байтов ключ. Това е потенциално престъпление, господин Пайпър. Абсолютно забранено и подозирам, че синът ви го е знаел.

— Както кажеш, приятел. Това означава ли, че не можете да го дешифрирате?

— Няма начин да го направим.

— Значи всяко петнайсетгодишно хлапе може да ви се изплъзне в мрежата?

— В такъв свят живеем — каза другият агент. — Терористите са като свине в кочина с тези тунели. Ние разбиваме кодовете, а хакерите разработват още по-сложни.

— Покажете ми онова, което можете да прочетете. От онзи Хокбит.

Уил прочете чата. Хокбит се оказа момиче. Ама че изненада.

Нанси нахълта в стаята заедно с Линда Чиприан.

— Откриха колата му! Оставена е на гараж при международния терминал на „Дълес“.

— Някой проверява ли самолетите? — попита Уил.

— В момента го правим — отвърна Чиприан.

— Нанси, срещал се е онлайн с момиче на име Хокбит, с което се е запознал вчера — каза Уил. — Чела е есето му и му е казала, че е единственият, на когото може да се довери. След това са използвали тунел, което било…

— Знам какво е тунел — спести му обясненията Нанси.

— Явно аз съм излишният. Предполагам, че въпросната Хокбит го е извикала и нашият Филип е отвърнал.

Нанси сърфираше с нетпена си.

— Намери Хокбит. — Тя обърна екрана и му показа някакво жълто цвете, подобно на маргаритка. — Растат в Европа, части от Азия, Австралия и Нова Зеландия.

Уил въздъхна.

— Е, с близо три хилядарки може да стигне почти до всяка точка на света, поне в едната посока. А дори не ни е оставил бележка! Пипна ли го, ще му съдера задника, помни ми думата.

— Имате ли айпи адреса на Хокбит? — обърна се Нанси към Джонсън.

— Работим по въпроса — отговори той. — Май е извън страната. Ще ни трябва специално разрешение.

— Свържете се със съдията и действайте! — рязко му нареди тя.

Скоро научиха, че Филип се е качил на Полет 57 от „Дълес“ до „Хийтроу“ предишната вечер в 20:20 ч. Платил в брой за двупосочен билет без фиксирана дата на връщане. Самолетът кацнал в 8:30 сутринта в Лондон, така че разполагаше с девет часа преднина. По всяка вероятност не се беше прекачвал и явно още се намираше във Великобритания, макар да не бе изключено да е продължил към континента с ферибот или през тунела под Ламанша.

— Как е възможно непълнолетен да си купи билет за международен полет, без да го спрат? — слисано попита Уил.

Джонсън (или може би Финърти?) беше готов с отговора си. Филип бе свалил формуляр за родителско разрешение и беше подправил подписа на Нанси.

Нанси и Уил се оттеглиха в спалнята си и затвориха вратата.

— Току-що разговарях с него. Париш не ме пуска — трепереше от гняв Нанси. — Каза, че не може да си позволи да отсъствам.

— Майната му на Париш — отсече Уил.

— Освен това ми каза, че според полевата преценка не става въпрос за отвличане или терористичен акт, а просто за хлапе с проблеми, решило да избяга от вкъщи.

— Това е работа на онези двама клоуни долу. Ще ида да им набия канчетата — заяви Уил и тръгна към вратата.

Нанси го спря.

— Уил, успокой се. Париш ми предложи да потърся помощ от МИ-5. Ще натоварят агент, който да се помъчи да го открие. Ще проверяват записи от камери, ще проследят нетпена му, такива неща.

— По дяволите, Нанси! — кипна Уил. — Нямам намерение да седя в дневната и да чакам да ми се обадят по телефона! Става въпрос за Филип!

— Знам, знам — скръбно рече тя.

— Вземам следващия самолет до Лондон.

— Не можеш, Уил! Едва не умря преди два месеца и половина!

— Ще се справя. Мога да го направя, Нанси — каза той, докато отваряше гардероба и вадеше куфар. — Отивам да намеря сина ни и да го прибера у дома.