Илса Бик
Сенки (88)

87

„Мили боже. — Звукът сякаш прониза с нож ребрата му. — Това не е възможно.“

— Откъде идва това? — попита Люк.

— От мястото, където видяхме прилепите — отвърна Том. Земята потрепери отново и той залитна, след което запъна крака в несигурния сняг. Обходи с трескав поглед хоризонта. „Прилепите се виждаха като силуети на фона на луната; бяха точно там!“ Доловил ново движение, той промени посоката, в която гледаше, олюля се за миг, щом земята отново се разтресе, и накрая нагази в дълбоките преспи, вдигнал високо узито.

— Том! — извика Уелър. — Почакай, Том! Не знаеш къде…

Не обърна никакво внимание. Продължи напред, като си пробиваше път през несигурния сняг, и тогава зърна един прилеп, който се изстреля в небето на няколко метра вдясно от него. Том пусна узито на земята, коленичи в снега и включи светлината на фенерчето. Земята потръпна отново, той се олюля и започна да разчиства снега, като описваше широки дъги с ръце и търсеше отвора в земята. „Хайде, хайде, хайде, трябва само…“

Последва нов трус и той долови нещо ново: удар на скала о скала. И тогава го видя. Отворът представляваше тъмен процеп в снежната покривка, широк само шейсет-деветдесет сантиметра и също толкова дълъг.

Отпусна се по корем. Въпреки че земята не спираше да се люшка, той разчисти напълно снега, за да може да надникне вътре. Виковете на Уелър и на Люк вече звучаха по-наблизо, ала той не им обърна внимание. Отдолу долетя тътенът на далечен трясък и стърженето на плъзгаща се скала. Отвътре изхвърча още един прилеп.

Вероятно това също беше част от мината: някоя забравена шахта или странична галерия. А може би стар авариен маршрут.

Враговете им се намираха там долу. Но освен тях в мината имаше и хора.

Шансът беше едно на милион, но познаваше само един човек на света, който имаше свирка.

— Ели? — Том сви ръцете си на фуния и извика: — Ели?

Първо от тавана се посипа ситен сняг като бял пясък. Не много, само колкото да поръси леко косата й.

В следващия миг се случи нещо невероятно и сърцето й потрепна от разнеслия се аромат на мускус, сладък дим и подправки.

И накрая гласът. Далечен. Едва доловим.

Но тя различи тази една-единствена дума.

„Ели.“

„О, боже.“ За миг остана на мястото си като вцепенена. Сърцето й се поколеба, след което отново се върна към живот.

„Това е той. Това е той! Значи е жив. Само той знае това. Усетих неговия аромат. Това е той. Не може да не е той. Това е…“

— Том! — изкрещя тя. — Том! Това съм аз, Алекс, аз…

 

 

„Алекс? — Той се вцепени от изненада. — Тя е тук?“

Гласът й се разнесе отново и въпреки че едва я чуваше, разбра, че тя се намира много далеч, извън обсега му, а думите й — името му — избухнаха вътре в него със силата на ядрен взрив. Земята отдолу трепереше, също както самия него, и тогава той изкрещя през процепа:

— Алекс! Алекс! Това съм аз, Том! Алекс, къде си? Къде…

— Какво става? — Люк коленичи до него и Том усети как момчето улавя ръцете му и се опитва да го издърпа обратно. — Божичко, Том, внимавай! Нали не искаш да паднеш!

Но той не му обърна внимание.

— Алекс! — продължи да вика. — На какво разстояние се намираш? Можеш ли да ме видиш? Виждаш ли светлината?

— Коя е Алекс? — попита Люк.

— Тихо. — Последва много дълга пауза, през която имаше чувството, че ще избухне на парченца, и затова той захапа юмрука си и зачака. Долови хруптящите стъпки на Уелър, но не се обърна. „Той каза, че била в Рул, само че тя е тук, тя е…“

— Далече. — Гласът й беше като онези сребристи мехурчета, които излизаха от дробовете му и се пукаха във въздуха и в които се съдържаше остатъкът от живота му, преди да се удави. — Не… те… виждам.

„Но аз те чувам, чувам те, о, боже, чувам те.“

— Дръж се! Имам въже! Ще те измъкна! Ще можеш ли да се покатериш? Ще можеш ли… — Гласът му замря, защото Уелър го сграбчи за дясната ръка и го завъртя към себе си.

— Откажи се, Том — изграчи Уелър. — Сигурно е поне на шейсет-деветдесет метра разстояние. А въжето, с което разполагаме, е дълго само шест метра! Тя е прекалено далече и освен това нямаме време!

— Не, дай ми проклетото въже! — изкрещя Том. — Вие с Люк вървете, но аз оставам!

— И защо? Нима мислиш, че можеш да й помогнеш?

— Дойдохме заедно, така че ще си тръгнем заедно! — извика Люк. — Никъде не отивам без теб, Том! Така че аз също оставам!

— Ето, видя ли? Ще обречеш на сигурна смърт това момче. — Уелър беше на сантиметри от лицето му. — Искаш ли да носиш такава отговорност? Искаш ли да изцапаш ръцете си с кръвта му?

— Не се опитвай да ми вмениш тази вина! — изкрещя в отговор Том. — Никой не иска от вас да оставате! Така че просто си вървете!

— В такъв случай можеш просто да си теглиш куршума! Защото цялото възвишение ще се сгромоляса! Но дори това да не стане, Чъкитата няма да се откажат и скоро ще бъдат тук!

— Тогава ще ги избия! — изрева Том. По лицето му се стичаха сълзи, ала изобщо не му пукаше. Малко му оставаше да гръмне стареца. Обръщайки се на другата страна, го наруга. — Нали каза, че била в Рул, точно така каза!

— Не знам какво съм казал! — кресна Уелър. В следващия миг се чу силен пукот, който не беше предизвикан от куршум, а от разцепващо се дърво, при което Люк започна да крещи нещо за поддаващи дървета, а Уелър додаде: — Ето, чуваш ли, чуваш ли? Ще убиеш това момче и себе си за едното нищо!

Не, не, не за нищо. „А заради нея.“ Тя извика отново името му, ала гласът й беше съвсем слаб. Не беше сигурен дали това, което чува, е истинско, или само ехо. Или пък се намираше в капана на безкраен низ от спомени, защото наоколо имаше прахоляк, горещо слънце, сив камънак, а отнякъде долетя и гласът на Джим: „Срежи жицата, срежи жицата и се омитай оттук, просто вземи детето, вземи детето и бягай, бягай, бягай!“.

— Но, боже мой, кое от тях? — кресна той. Стоеше на колене в снега, на някакъв кален път, под тази странна луна, под палещото слънце, а главата му кънтеше от гласове, от пукота и тракането на автоматична стрелба, от стоновете на мъже и жени някъде наблизо, от гласовете на приятели — всичките мъртви, всичките покойници — по лицето му се стичаше солена пот и разяждащи сълзи. — Как да избера?

Защото онзи път — в онзи ден — детето с пристегната на тънкото му кръстче бомба не беше само едно.

Освен момичето имаше и едно момче.

— Господи, как да избера? — изкрещя отново, след което притисна длани към слепоочията си. — „Остави ме на мира, остави ме на мира, вземи детето, вземи детето, срежи жицата, срежи жицата, остави ме на мира, остави ме, остави ме, остави ме!“ — Как можеш да искаш това от мен?

— Том! — извика Люк, ала от друго време, от друг живот. — Моля те, Том, хайде!

„Божичко, Алекс. Помогни ми да остана.“ Той се хвърли към процепа в земята с последна надежда, като провря в мрака отдолу главата, а после и ръцете си. Усети хрущящите камъчета и снега, който се топеше от топлината на ръцете му. Отвътре се носеше чудовищен грохот, сякаш долу имаше нещо живо, което ревеше със зинала паст, готово да ги погълне и двамата.

— Алекс, моля те, опитай! Опитай да се покатериш!

— Стига, Том! — Усети нечии ръце да се увиват около кръста му. — Остави я — изрева Уелър. — Том, остави я! Трябва да вървим!

„Трябва да вървим, срежи жицата, срежи жицата, вземи детето и бягай, бягай!“ Като се изтласкваше с крака и сипеше ругатни, той протегна ръце през гърлото на прохода, като се напрягаше толкова силно, че мускулите му затрепериха, а ставите пламнаха от болка — но колкото и да се стараеше, пак не беше достатъчно. Тя беше просто един глас в необятната празнота, така безкрайна, че би могла да го погълне завинаги. Само че трябваше да опита; не можеше да се откаже. Трябваше да стигне до нея, защото така щеше да я докосне, а после да я спаси; щеше да я измъкне от този ад; двамата щяха да се избавят взаимно.

— Алекс!

— Опитвам се. — Гласът й бе толкова слаб. — Много е далече… няма време. — А после: — Бягай, Том, бягай. Изчезвай оттук… махай се, преди да…

— Не! — изрева Том. — Не се отказвай, Алекс, да не си посмяла да се откажеш! Аз съм тук, Алекс, точно тук!

— Няма време. Моля те, Том, бягай…

— Изкачват се по възвишението! — изкрещя Люк над него. — Те са тук, те са тук, изкачват се по възвишението! — Нещо пропука — първо веднъж, а после още два пъти — и куршумите изсвистяха покрай тях. — Кажи какво да правя! — изкрещя Люк пискливо заради обзелата го паника. — Някой да ми каже какво да правя, да стрелям ли, ще се бием ли, ще…

„Дръж се, Алекс, дръж се; кажи отново името ми, кажи го отново, не ме оставяй тук, защото никога няма да си тръгна.“

— Алекс! — Юмруците му се свиха, ала нямаше какво да сграбчи, освен треперещия мрак. Опита се да се провре още по-навътре, ала не можа да помръдне, защото Уелър се бе вкопчил здраво в кръста му, можеше само да балансира на ръба между кошмара отгоре и съдбата си отдолу. — Алекс, Але…

Без никакво предупреждение земята внезапно се надигна и набъбна, след което се отпусна с грохот и го фрасна в корема — удар, който усети с гръбнака си. Щом земята се раздвижи, от прохода изскочи силна струя въздух, а когато камъните под ръцете му поддадоха, откъртвайки се от мястото си, се разнесе съскащ, свистящ, надигащ се шепот. Накрая отскочиха и се понесоха надолу към шахтата. Внезапно изгубил равновесие, тъй като под ръцете му не остана нищо друго, освен въздух, Том политна напред и сигурно щеше да се изтърколи надолу… може би точно това искаше.

Ала хватката на Уелър се оказа желязна. Старецът го изтегли от ръба, без изобщо да го пуска, като в това време Люк крещеше:

— Моля те, Том, да се махаме оттук; не мога да те оставя. Моля те!

„А аз не мога да оставя нея. — Само че нямаше кой да му помогне. Не можеше да я спаси. Беше невъзможно да стигне до нея навреме и тя го знаеше. — Да спася себе си ли? И за какво?“ Но останеше ли с нея до края, това момче щеше да плати с живота си, а също и Уелър — и всичко това по негова вина.

— Помогни ми! — Насъбралата се в него скръб и гняв се изляха от гърдите му в един-единствен мощен, продължителен и измъчен вик: — Господи, моля те, помогни ми! Моля те, недей, не ме карай да правя това отново!

И отговорът не закъсня. Миг по-късно въздухът наоколо затрещя и се изпълни със съскането и свистенето на куршуми. Сипейки проклятия, Уелър го остави на земята, след което Том се запрепъва в снега, отдалечавайки се от нея, а Люк не спираше да крещи, докато самият той викаше името й сред глухото и пресекливо татататататата на узитата, а разстоянието помежду им растеше.

Случваше се отново. Изборът беше направен. Жицата беше прерязана и той се чувстваше също толкова прокълнат и изгубен, както през онзи ден, когато едното дете щеше да умре, защото не бе в състояние да спаси и двете.

И тогава — въпреки цялата дандания и пукотевица наоколо — му се стори, че долавя високия пронизителен звук на свирката. Но, разбира се, това беше невъзможно. Вероятно това беше звукът на неговия разпадащ се разсъдък: един вопъл, който ставаше все по-слаб и по-слаб, докато накрая не се стопи под блясъка на тази налудничава луна — също като сърцето му.

Ала земята продължаваше да се надига и разтърсва, а снегът се местеше и пропукваше под ските им, докато бягаха надалеч. Но накрая, даваше си той сметка, това също щеше да престане, когато земята се умореше и — също като него — се предадеше.

Само че той се предаде пръв.