Илса Бик
Сенки (35)

34

Промяната настъпи внезапно и отведнъж. В първия момент снегоходът се движеше с ръмжене по леда, а в следващия по-тежките задни гуми цопнаха във водата и фарът се изви към небето. Бръмченето на двигателя замлъкна. На слабата светлина Том успя да различи мъжете, тъмни като тюлени. Единият вече бе във водата. А мъжът отпред се опитваше да се изкатери върху предното стъкло. Снегоходът се килна наляво, след което се чу ужасен плясък, последван от викове:

— ЗАКЛЕЩИХ СЕ, ЗАКЛЕЩИХ СЕ. ПОВЛИЧА МЕ НАДОЛУ, ПОВ…

Шейната се наклони отново и виковете замлъкнаха. Миг по-късно изчезна и светлината.

Том свали пушката. Дишаше тежко и учестено. Пулсът бучеше в ушите му. Усети как шейната зад него се разклаща, докато кучето се изправяше на крака.

Другият мъж, който още се носеше във водата, извика с дрезгав от вцепенение глас:

— Моля те! — Гласът беше на възрастен човек. — Моля те, знам, че си там! Помогни ми, моля те, помогни ми! Моля те, не можеш просто да ме оставиш да умра!

„Напротив, мога.“ Тези мъже бяха убили Джед и Грейс. Хижата беше унищожена. Това беше врагът.

— Моля те. — Последваха нови плясъци. — Не си… не си чувствам краката и…

Том слезе от шейната.

— Стой тук — нареди на кучето, след което пое по леда.

Пролуката се намираше най-малко на четирийсет и пет метра разстояние, така че той не измина много — вероятно около петнайсетина-двайсет метра. Съблече парката, след което залегна върху покрития със сняг лед и измина остатъка пълзешком. Със закъснение му хрумна, че ловецът може да има пистолет, но после си помисли, че старецът едва ли е такъв самоубиец. Защото ако го гръмнеше, щеше да свърши на дъното на езерото.

— Идвам. Не спирай да говориш. — Усети как снегът под него се променя и взе да се ослушва за издайнически пропуквания. Запълзя напред възможно най-бързо. — Хайде, говори.

— О, благ-годаря ти, б-б-боже. Тук с-с-съм. — Старецът се задъхваше, останал без въздух; гласът му трепереше от студ и от страх. — Н-н-не м-мога д-да м-махна п-палтото… т-тегли м-ме на-надолу…

— Почти стигнах. — Том чу водата, която се плискаше в леда, и тогава дясната му ръка се намокри. Намираше се достатъчно близо. Лед с дебелина десет сантиметра би издържал тежестта му. Седем сантиметра също. Но не и пет. Наоколо беше тъмно като в рог, тъй като неестествено зелената луна не хвърляше никаква светлина, а и не можеше да разчита на отблясъците от горящата хижа да осветяват пътя му. Дори нямаше представа дали мъжът се намира от тази страна на пролуката. — Следвай гласа ми. Можеш ли да се движиш?

Чуха се плясъци, след което старецът отвърна:

— Д-да.

Звукът идваше отляво и беше много близо.

— Дръж се — каза Том.

И тогава направи първата си грешка.

Заби върховете на ботушите си в леда, след което се изви от кръста нагоре, но пропусна да съобрази нещо — изобщо не забеляза, че тялото му лежи успоредно на разлома върху тънка ивица полуразтопен лед.

— Ще ти хвърля палтото си — каза той. — Опитай се да го хванеш и…

Две неща се случиха едновременно.

Том изсумтя от изумление, щом ръката на стареца изскочи от мрака и се вкопчи в дясната му китка. Но преди да успее да се отдръпне, усети как старият ловец увисва на ръката му, борейки се да се измъкне от водата, сякаш Том е въжена стълба.

— Недей, спри! — кресна Том, опитвайки се да се освободи от хватката, ала пръстите на мъжа се бяха впили в него като нокти на граблива птица, пък и Том не разполагаше с никаква опора. Тялото му взе да се плъзга странично и скоро усети, че вода залива краката му, а пързалянето не спираше…

И тогава поради обзелия го страх направи втората си грешка — възможно най-фаталното движение в най-фаталния момент.

Щом леденостудената вода заля краката му, Том извика и се опита да се изправи на колене. Центърът на тежестта му се измести.

Ледът простена с почти животински вой. Чу се ясно пропукване като изстрел от оръжие, след което ледът изскърца и…

ПРАС!

Том също се озова във водата.