Илса Бик
Сенки (77)

76

Алекс се бе натрясквала до козирката един-единствен път, и то съвсем сама: тогава се бе затворила в мазето на леля си заедно с приятелите си Глок и Джак. В пиянството й нямаше нищо забавно — не изпита никакво чувство на облекчение или еуфория, нямаше го и кискането, а само едно влудяващо замайване на главата: не толкова виене на свят, колкото усещането, че пада назад и потъва в много дълбока вода. Затвореше ли очи, ставаше триста пъти по-лошо — мракът зад клепачите й се въртеше ли, въртеше. Не й прилоша, нито й се доплака, само че следващия път, когато се настани удобно с глока, реши да я кара по-полека с Джак.

Онова чувство — сякаш се носи в черен водовъртеж — го изпитваше и сега.

„О, не, защо точно сега?“ Тя стисна зъби, опитвайки се да овладее този шеметен световъртеж. Разбира се, знаеше каква е причината да се чувства така. Той мислеше за нея, кроеше какво ще направи. Дори нещо по-лошо — филмът вече се прожектираше в главата му, а образите проблясваха в забързан ярък калейдоскоп: Алекс размахва ръце, докато Леопарда я приковава към земята, стиска гърлото й с една ръка, за да не може да вика, а с другата разкъсва и съдира нейните…

„Стига. — Тя се зашлеви по дясната буза с парещ шамар, от който дъхът й пресекна, а очите й се насълзиха. Образите моментално се разсеяха, също както идеалното отражение на небе и дървета в езеро се разкъсват в мига, в който хвърлиш камък във водата. — Хайде, хайде, съвземи се…“ Тя се зашлеви втори, а после и трети път, само че толкова силно, че плясъкът отекна оглушително в мрака. В главата й сякаш нещо изщрака; ослепителна светкавица разсече влудяващия световъртеж и тогава ужасното чувство на пропадане се изпари, а умът й се проясни.

Дишаше тежко. Леопарда, чиято миризма беше гореща, плътна и сладникава като врял мед, размесен с нечистотии, сигурно се бе хранил наскоро, защото дъхът му излъчваше лепкавата мазна воня на тлъсто месо и влажен бакър. Жълтата светлина на електрическото му фенерче приличаше на мътно сияние, което с всяка изминала секунда ставаше все по-ярко и по-отчетливо. Тя отстъпи заднешком като рак и в бързината се спъна в Даниел. Усетила, че дишането му се променя, Алекс си помисли, че би било от полза да извика, докато все още можеше. Глупачка. Тук нямаше кой да я чуе, да й се притече на помощ, намираха се прекалено дълбоко. Единственото живо същество, което се интересуваше от Леопарда, беше Черната вдовица, но тя сигурно беше заета някъде. Може би да реже пържоли за дългата редица гладни гърла.

Лъчът на фенерчето обходи отрупания с камъни под и накрая я прикова на място. Алекс замижа, заслепена от внезапната ярка светлина, и заслони очите си с ръка, но при все това не виждаше нищо. Светлината за миг я остави на мира и приклещи Даниел, който почти не реагира. Клепачите му потрепнаха и той извърна глава; преглътна. Но това беше всичко. Той не можеше да й помогне. Никой не можеше да й помогне. Светлината се плъзна обратно и в продължение на пет секунди остана прикована върху нея. И тъй като вече знаеше какво да очаква, тя впрегна цялата си воля да попречи на мозъка си да даде на късо, но или чудовището си играеше на криеница, или наистина бе в състояние да го контролира. Във всеки случай нищо не се случи. Стига да останеше жива през следващите десет минути, би могла дори да открие причината за това.

Щрак.

Пълен мрак. Единственото, което виждаше, беше виолетовият контур на главата и раменете на Леопарда и очертанията на узито. Дали не би могла да грабне оръжието? Ушите й се наостриха. Долови леко шумолене, търкането на памучен и кожен плат и накрая стърженето на метал о скала. „Оставя оръжието си.“ Ботушите му проскърцаха наблизо. Изхрущя камък.

Тя приклекна, готова да побегне. Планът на галерията беше прост. Даниел се намираше от дясната й страна; Леопарда — пред нея и малко наляво; тъй като беше десничар, той носеше узито с препасан на гърдите ремък, така че да може да го свали с дясната си ръка. Значи, пушката беше от лявата й страна. Едно оръжие по-малко. Обикновено Леопарда носеше и един глок, затъкнат на кръста му. Беше ли го зърнала по-рано този ден? Не помнеше.

Усети как момчето се приближава. Миризмата му беше всепроникваща — вряща черна мъгла. Дъхът му беше накъсан и накиселяваше от възбудата.

Щрак Светлината, ярка и пареща, блесна право в очите й. Беше толкова наситена, сякаш пронизваше очите й с иглички, и Алекс усети, че по страните й потичат сълзи.

Леопарда, който се намираше само на три метра от нея, беше изправен пред важно решение. За да остане верен на намерението си, което Алекс бе зърнала като мимолетно видение, той щеше да има нужда от двете си ръце. Би било трудно да усмири съпротивляващо се момиче с една-единствена ръка. Следователно щеше да изключи фенерчето или да го остави на земята, за да свободи ръцете си. По-скоро ще го остави, помисли си Алекс. От досегашния си опит знаеше, че Променените не изпитват особена нужда от светлина, но интуицията й подсказваше, че момчето я бе донесло със себе си, за да може тя да проумее напълно какво ще се случи, а може би искаше жертвата му не само да усеща, но и да вижда какво прави с нея. Но не беше изключено да остави светлината просто по навик. В предишния си живот Леопарда сигурно е бил от онзи тип хора, които обичаха да наблюдават.

И тогава Леопарда стори нещо неочаквано. Той отстъпи вдясно, без да я изпуска из очи, и приклещи фенерчето между две дървени подпори на нивото на кръста си. Умно. Така светеше в гърба му и право в нея. Ала щом момчето отстъпи встрани, погледът й попадна на кръста му и тя успя да го разгледа добре, тъй като Леопарда не носеше яке. Все пак в мината беше сравнително топло, пък и сигурно е смятал, че ще плувне в…

Изведнъж той се озова до нея с такава бързина, че не и остана време нито да побегне, нито да забие коляно в чатала му или палци в очите му. В първия миг беше на разстояние три метра, а в следващия я притискаше към студения под. Главата й се удари в скалата. В черепа й се отприщи болка и въздухът изсвистя от дробовете й.

Останала без дъх, тя започна да се гърчи и извива, докато той я притискаше под себе си: яхнал гърдите й, той се опита да сграбчи ръцете й. Тогава тя замахна с лявата си ръка и усети как изпотрошените й назъбени нокти издират лицето му. Той се дръпна от нея, изръмжавайки от болка, и на светлината на фенерчето Алекс зърна потеклите струйки кръв. Хватката му се отпусна и тогава тя се надигна, сви ръката си в юмрук и се прицели в адамовата му ябълка.

Ръката на Леопарда се стрелна напред. Избягвайки удара, той сграбчи китката й и заби коляно в болното й рамо. Алекс нададе писък. Тогава той я зашлеви с бързо отсечено движение и много по-силно, отколкото преди малко се бе ударила сама. Експлозия от болка избухна точно под лявото й око. Съзнанието й избледня и тя отпусна ръце. Като през мъгла забеляза как той се извива, сякаш да я удари отново…

Оттатък галерията отекна приглушен грохот, нисък, но непогрешим: изстрели от пушка.

Леопарда замръзна и тя усети как тежестта му се измества. Той изви шия, за да погледне през рамо, и тогава натискът върху рамото й отслабна.

„Сега е моментът!“ Лявата й ръка се стрелна напред, напипа с пръсти твърдата пластмаса и издърпа глока, затъкнат на кръста му. Тя заби дулото на пистолета в корема на Леопарда, точно в пъпа.

Глокът си е глок, а красотата на всеки глок беше в това, че нямаше предпазител и изобщо нищо, което собственикът му да пропусне да дръпне напред или назад. Просто се прицелваш и стреляш. Алекс познаваше много добре това оръжие. А и бе разполагала с много време да изучи тъкмо този пистолет. С него Леопарда бе убил Рей пред очите и. Можеше да познае един „Сайдърлок“^[1] в мига, в който го зърнеше, защото бе монтирала такъв на пистолета от баща си. Така че глокът на баща й разполагаше с вграден предпазител на спусъка.

За разлика от пистолета на Леопарда. Единственият залог беше дали Леопарда държи патрон в дулото. Нямаше време да проверява, нито да натиска превключвателя, защото за това бяха нужни две ръце, а тя разполагаше с една.

Наистина голям залог.

А тя имаше право на един-единствен опит.

И просто го направи.