Илса Бик
Сенки (82)

81

Фитил с дължина един метър и половина и скорост на горене две минути и четирийсет и пет секунди на метър означаваше приблизително четири минути, а той го беше прерязал надве. През първата минута Том тичаше презглава по стълбите. А в края на втората се носеше по галерията, водеща към забоя, където би трябвало да го чака Люк.

Взривът беше много силен — нещо повече от двоен бумтеж. Експлозията проряза въздуха и скалата се разтресе толкова силно, че от тавана заваля дъжд от пясък и чакъл. Няколко секунди по-късно в тесния тунел нахлу задушлив поток стрита на прах скала и изгорели газове. Кашляйки заради посипалия се наоколо пясък, Том тичаше с все сили през галерията, без да се опитва да пази тишина и ослушвайки се за друг — още по-голям — взрив, но такъв не последва.

„Добре. — Помисли си, че самият забой не се е срутил, което беше добре. Това обясняваше също и повишената концентрация на сероводород. Но го измъчваше лошото предчувствие, че ако наистина имаше друг вход, тази част от мината съвсем скоро щеше да стане доста пренаселена. Часовникът в главата му тиктакаше. — Осемнайсет секунди.“

Наближавайки забоя, Том надуши острата миризма на никотин.

— Колко още ти остават? — попита той.

Люк тъкмо палеше нова цигара.

— Шест — закашля се той и се изплю. С помощта на тиксо залепи запалената цигара от страната на филтъра за фитила. — Боже, тия неща са отвратителни.

— На мен ли го казваш. — Беше единственият непушач във взвода си. — Минах през шест марки цигари. Накрая реших, че единствените, които стават, са „Лъки“. Ако бях продължил да сменям марките, сигурно щях да умра от рак на белите дробове.

Люк се закашля и засмя едновременно.

— Мислиш ли, че блокира изхода?

— Поне така се надявам.

— Добре. Стори ми се, че чух изстрел, но…

— Тук няма никой, освен нас. — Том извади една цигара, запали я, вдиша дълбоко, усещайки парливия вкус в устата си, и бързо издиша. Устата му моментално се напълни със слюнка и той се извърна настрани да се изплюе, докато залепяше цигарата за фитила. — Поне засега.

— Има ли начин да стигнат дотук?

— Не знам — отвърна той. — Да се надяваме, че отговорът е „не“.

Уелър ги чакаше свит в ъгъла си.

— Какво направихте? — изгъгна старецът. — Първо чух пушката, а после експлозията. Ако не бяхте извикали, щях да ви отнеса главите.

Том му разказа надве-натри, след което подаде ръка на Уелър и каза:

— Трябва да тръгваме. Можеш ли да вървиш? Ами въжето? С него ще се справиш ли?

— Разбира се. За мен не се тревожи. — Изкривявайки лице в гримаса, старецът се изправи на крака. — Мога да се закълна, че чух още един изстрел.

— Аз също — отвърна Люк.

— Може да са били Чъкитата. Има ли друг път надолу? — попита Том стареца.

Уелър се намръщи.

— Не би трябвало, но не е изключено. Дявол ги взел, ако наистина умират да се доберат до нас, могат да се спуснат до рудната жила и да се проврат по вентилационните тръби. Но не мисля, че са чак толкова съобразителни.

„Не съм толкова сигурен. — Том се замисли за Обезобразената и за приятеля й с гранатите. — Открили са как да си служат с оръжията? Питам се само колко време ще им е нужно да се сдобият с гранатомет?“

Уелър вървеше по-бавно отпреди, така че им отне близо девет минути да стигнат до първия забой. Докато и тримата издухваха дима от цигарите, помещението заприлича на сбирка на пушачи, но след по-малко от минута и половина бяха приключили и — най-важното — още бяха сами.

— Няма да успеем да се доберем до шахтата, преди да са избухнали първите експлозиви — отбеляза Люк. Тъкмо прекосяваха галерията с релсовия път, осеяна с разглобени машини и късове от златото за глупци, които отразяваха светлината на фенерчетата им, като Уелър вървеше на чело, а Люк по средата. Право напред, от дясната страна на галерията, Том зърна широкия отвор на вентилационната шахта. Момчето се озърна през рамо: — Ще се озовем в капан.

— Едно помещение не е достатъчно за това — изтъкна Уелър, ала в гласа му отекна нотка на несигурност. — Няма смисъл да се тревожим сега. Първо трябва да…

Някъде над тях отекна серия от приглушени гърлени експлозии, с толкова кратки интервали помежду си, че прозвучаха почти като рев на животно. Ала Том знаеше какво е това: втората зала бе избухнала. Усети промяна едва ли не в мига, в който ударната вълна от детонациите премина по скалата и накара въздуха да завибрира, а краката му да заиграят. По стените потече водопад от каменни отломки, които изтрополиха като боб в тенекия, и в следващия миг устата му беше покрита с плътен слой пясък и прах. Въздухът стана още по-тежък и труден за дишане. Отекнаха нови шумове: някакво монотонно стържене като далечна бетонобъркачка, последвано от странно пляскане, сякаш нещо клокочеше.

— Срутва се! — извика Уелър, ала в гласа му се долавяше вълнение, граничещо с радост. — Май ги спипахме, май спипахме онези малки негодници, май…

От лявата страна на стареца, където имаше тръба за пренос на руда, внезапно изригна силна струя вода. Макар и не с тягата на пожарникарски маркуч, налягането беше достатъчно силно, че да събори Уелър, който се озова легнал на земята, впил нокти в каменната стена, без да може да се изправи.

— Мили боже! — изкрещя Люк. Пропълзявайки под тръбата, двамата с Том изтеглиха Уелър от потока, изправиха го на крака и тримата се замъкнаха надолу по галерията.

Това, помисли си Том, беше истинска катастрофа. Водата, пенлива и сивкава, продължаваше да приижда, а пътят им се спускаше надолу, което означаваше, че потокът ще ги преследва по целия път. Освен това бяха прогизнали до кости.

— Какво става? — надвика грохота Люк. Косата му беше залепнала за главата, а по шията му се стичаше вода. — Откъде се взе всичката тази вода? Защо продължава да приижда?

Том знаеше отговора, също както и Уелър. Намираха се точно под водоносния пласт; дълбоките нива на мината отдавна бяха под вода, а този потоп се изливаше някъде отгоре. Така че в крайна сметка може би нямаше да свършат погребани живи, разкъсани на парчета или натровени от блатен газ.

Затова пък беше възможно да се удавят.