Илса Бик
Сенки (78)

77

Грохотът от стрелбата беше истински кошмар, който ехтеше и отскачаше от каменните стени:_ка-ка-ЧЪНК-ЧЪНК-крънч-кръ…_

Том запрати камъка по права линия, сякаш мяташе фризби — номерът беше в китката. Камъкът изсвистя във въздуха и уцели момичето право в гърдите в мига, в който тя вдигаше пушката — Том бе забелязал проявената от нея немарливост и прекомерна самоувереност, щраквайки затвора на пушката още преди да е вдигнала приклада и насочила дулото. Разполагаше с две секунди за скок и той пое риска.

Пушката гръмна. Грохотът беше оглушителен. От дулото лумна ярка светлина, но той беше жив, за да я види. Втори шанс нямаше да получи. Въпросът беше: узито или нейната пушка, но узито беше по-близо. Той се хвърли надясно, но тя се завъртя, презареждайки пушката, и зачака да види къде ще се приземи.

Имаше време само да си помисли: „Твърде късно…“.

Изобщо не чу изстрела, защото още не бе възвърнал слуха си. Но болката, която очакваше да изпита от разкъсващия плътта му куршум, така и не дойде. В следващия миг той се строполи на пода и грабна узито…

Момичето падаше. Пушката се изплъзна от ръцете й. В мрака на отсрещния коридор Том зърна нов проблясък, щом някой стреля по хилавото момче, ала то беше вече офейкало. Сърцето на Том биеше бясно — усещаше го, без да го чува, заради силното бучене в ушите си. Една налудничава мисъл прекоси съзнанието му: още няколко изстрела от близко разстояние, и щеше окончателно да оглушее. Той зачака, като трепереше и дишаше учестено, докато накрая светлината не стана съвсем ярка и той успя да зърне достатъчно, за да разбере кой стои пред него.

— Тук съм — каза той, без да си прави труда да шепне. Насочи узито към тавана.

Люк свърна към него. Лицето му беше бледо. Устните му се раздвижиха:

— Добре ли си?

— Да. Благодаря, че не ме послуша. — Том долови леко свистене, щом гласът му взе да си пробива път през монотонното бучене.

На угриженото лице на Люк се появи леко крива усмивка.

— Щях да остана на място, само че забелязах децата, които се бяха запътили право към теб. — Веждите му се извиха нагоре, щом зърна импровизираната мрежа от фитили. — Еха. Това е много яко.

— Да. — Ала тогава му хрумна, че целият му труд можеше да отиде на вятъра. Щом Хилавия се върнеше заедно с приятелчетата си, трябваше просто да прережат фитилите. Замисли се за двата калъпа С-4 в раницата си. — Хайде, трябва да блокираме достъпа до тази зала, след което да се омитаме.

Той накара Люк да постави единия калъп на пода на изхода, а другия закрепи на самия му свод. Всеки от тях свърза с фитил, втъкнат в капсул-детонатор, и с помощта на ножа преряза надве детониращия шнур.

— А сега върви. Довърши си експлозивите и включи часовниковите механизми. Ако не се появя до трийсет секунди, този път не ме търси.

Очите на Люк обходиха лицето му, вероятно за да провери дали говори сериозно.

— Не се шегувам — каза Том.

Люк кимна отривисто.

— Но се надявам да дойдеш. Моля те, Том.

„Повярвай ми, и аз искам същото. — Когато Люк се отдалечи, Том се втурна обратно в залата, извади от раницата си два възпламенителя М60, след това изрови едно фенерче и го включи. Докосна мрежата от фитили. — Дано само експлозията на изхода не ги запали прекалено рано.“ В такъв случай нямаше да успее да се измъкне навреме.

Той се спусна към изхода и огледа тунела. Люк вече не се виждаше. От стрелбата бе изминала близо една минута. Том закрепи фенерчето в джоба на панталоните си, извади възпламенителя, отстрани предпазната тапа и промуши свободния край на фитила възможно най-навътре. След това затегна тапата и махна безопасната игла. Повтори същото с другия фитил.

„Дано стане от първия път.“ В краен случай възпламенителите М60 позволяваха да бъдат запалени повторно, но той предпочиташе да не го прави. Том хвана халката, след което я натисна, завъртя и дръпна. Чу се едно остро пук и възпламенителят се запали.

„Бързо, бързо, бързо.“ Той коленичи до другия възпламенител и хвана халката — натисна, завъртя и дръпна.

Пук.

И побягна.