Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (67)

Проекти

Лондон, декември, 1902 година

Попет Мъри стои на стъпалата пред главния вход на la maison Лефевр, стиснала кожено куфарче в ръка. До краката й се вижда голяма чанта. Натиска звънеца десетина пъти и удря с чукчето по вратата, въпреки че чува как звънът отеква в къщата.

Когато вратата най-сетне се отваря, на прага се озовава самият Чандреш. Виолетовата му риза е размъкната, в ръката си държи смачкан лист хартия.

— Последния път, в който те видях, беше по-малка — казва той и оглежда Попет от върха на ботушите й до високо вързаната червена коса. — И бяхте двама.

— Брат ми е във Франция — отвръща Попет, вдига чантата и влиза след Чандреш.

Златната статуя със слонска глава във фоайето има нужда от излъскване. В къщата цари бъркотия или поне толкова бъркотия, колкото може да се очаква от къща, пълна от пода до тавана с антики, книги и предмети на изкуството — по един уютен, претъпкан начин. Не е толкова бляскава, както преди няколко години, когато двамата с Уиджит тичаха по коридорите в преследване на котенца с цвят на мармалад сред дъга от гости.

— Какво е станало с персонала ви? — обръща се към Чандреш Попет, щом започват да се изкачват по стълбите.

— Освободих по-голямата част. Бяха безполезни, не можеха да поддържат в ред и едно-единствено нещо. Оставих само готвачите. Не съм организирал събиране от доста време, но те поне знаят какво правят.

Попет го следва по опасания с колони коридор, отвеждащ към кабинета му. По-рано не е влизала в тази стая, но се съмнява, че някога е била толкова пълна с проекти, скици и празни бутилки от бренди, както в момента.

Чандреш се върти из стаята, хвърля смачкания лист хартия върху една купчина на близкия стол и забива невиждащ поглед в скиците, закачени над прозорците.

Попет разчиства бюрото, за да сложи куфарчето си. Премества книги, еленови рога и гравирани нефритени костенурки. Оставя чантата си на пода.

— Защо си тук? — пита я Чандреш, като се извръща да я погледне, сякаш току-що е забелязал присъствието й.

Попет отваря куфарчето и изважда от него дебела купчина листа.

— Искам да ми направите една услуга, Чандреш.

— И каква може да е тя?

— Бих искала да прехвърлите собствеността на цирка. — Попет намира една писалка сред хаоса на бюрото и я изпробва върху къс хартия, за да се увери, че работи.

— Поначало циркът никога не е бил мой — измърморва Чандреш.

— Разбира се, че беше — възразява Попет и изписва едно извито П. — Идеята беше ваша. Но знам, че нямате време да се занимавате с него, и си мисля, че може би ще е най-добре да се откажете от позицията си на собственик.

Чандреш обмисля думите й за момент, но после кима и приближава до бюрото, за да прочете договора.

— Тук сте записали Итън и Лейни, но не и танте Падва — казва той, докато преглежда документа.

— Вече разговарях с тях — осведомява го Попет. — Мадам Падва повече не желае да има нищо общо с цирка, но е сигурна, че госпожица Бърджис може да се справя със своите задължения.

— Кой е този господин Кларк?

— Мой много скъп приятел — казва Попет, а по бузите й избиват леки розови петна. — Ще се грижи отлично за цирка.

Когато Чандреш стига до края на документа, тя му подава писалката.

Той изписва името си с треперещ замах, после оставя писалката да падне на бюрото.

— Оценявам жеста ви повече, отколкото мога да изразя с думи. — Попет духва върху мастилото, преди да върне договора в куфарчето. Чандреш махва нехайно с ръка, връща се при прозореца и продължава да гледа втренчено закачения там проект.

— За какво са тези скици? — пита го Попет, след като затваря куфарчето.

— Получих всичките тези… планове от Итън и не знам какво да ги правя — отвръща Чандреш.

Попет сваля палтото си, мята го върху облегалката на стола зад бюрото и приближава към проектите и скиците, висящи от полиците, затъкнати в огледалата, картините и прозорците. Някои изобразяват цели стаи, други представляват част от екстериор или сложни арки и зали.

Спира, когато стига до мишената със забития в нея сребърен нож. Острието му е покрито с тъмни петна. Ножът изчезва, докато Попет обикаля, но Чандреш не забелязва този факт.

— Трябва да изобразяват подновяването на къщата — обяснява той, докато гостенката му се върти из стаята, — но нещо не се връзват един с друг.

— Това е музей — казва Попет, като подрежда наум отделните парчета и вижда как съвпадат със сградата, която вече е видяла в звездите. Скиците са много разбъркани, но няма грешка. Тя дръпва няколко, замества ги с други, подрежда ги етаж по етаж.

— Това не е тази къща — обяснява тя, докато Чандреш я наблюдава любопитно. — Нова е. — Взема поредица от врати, алтернативни версии на един и същ вход, и ги подрежда една до друга на пода така, че всяка да води към различна стая.

Чандреш я гледа как преподрежда плановете и когато започва да разбира за какво става въпрос, по лицето му се разлива усмивка.

Сам променя подредбата на пруските скици, поставя наоколо чертежите с реплики на древни египетски храмове с колони от резбовани полици за книги. Двамата седят един до друг на пода и свързват стаи, коридори и стълбища.

Чандреш понечва да повика Марко, но се спира.

— Все забравям, че си е отишъл — обяснява той на Попет. — Един ден си тръгна и повече не се появи. Без предупреждение. Човек би си помислил, че е задължително някой, който непрестанно води бележки, да напише предупреждение за напускане.

— Предполагам, че не е било планирано — казва Попет. — Той съжалява, задето не е бил в състояние да уреди както трябва отговорностите си към вас.

— Знаеш ли защо го направи? — вдига поглед към нея Чандреш.

— За да бъде със Силия Боуен — отговаря Попет, неспособна да скрие усмивката си.

— Ха! — възкликва Чандреш. — Не съм предполагал, че носи подобна искра в себе си. Радвам се за тях. Да вдигнем тост.

— Тост ли?

— Права си, нямаме шампанско. — Чандреш бутва настрана празните бутилки от бренди, за да разположи поредната редица от скици върху пода. — Ще им посветим една стая. Коя смяташ, че ще им хареса?

Попет поглежда към скиците и чертежите. Има няколко, които биха се харесали и на двамата — заедно или поотделно. Спира се на рисунката на кръгла стая без прозорци, осветявана единствено от лъчите, проникващи през езерцето със златни рибки, разположено в стъклен аквариум на тавана. Спокойно и омагьосващо.

— Ето тази.

Чандреш взема молив и написва в края на чертежа: „Посветена на господин Алистър и С. Боуен“.

— Мога да ви помогна да си намерите друг асистент — предлага Попет. — Ще остана в Лондон за известно време.

— Ще ти бъда благодарен, мила моя.

Голямата чанта наблизо внезапно се прекатурва с глух удар на едната си страна.

— Какво има вътре? — пита Чандреш, като оглежда чантата с известно притеснение.

— Донесох ви подарък — ведро казва Попет.

Тя изправя чантата, отваря я внимателно и изважда отвътре малко черно котенце с бели петна на лапичките и опашката. Изглежда, сякаш е било потопено в сметана.

— Името й е Ара — продължава Попет. — Ще дойде, щом я повикате, освен това владее няколко трика, но преди всичко обича да й се обръща внимание, както и да седи по рамките на прозорците. Помислих си, че ще ви хареса да си имате компания.

Тя пуска нежно котето на пода и задържа ръка над гърба му. Котенцето опъва предните си крачка с тихо мяукане, протяга се хубавичко и облизва пръстите на Попет, преди да насочи вниманието си към Чандреш.

— Здравей, Ара — поздравява я той.

— Няма да ви върна паметта — казва Попет, докато наблюдава как котенцето се опитва да се покатери в скута на Чандреш. — Не знам дали бих успяла, дори да опитвах, въпреки че Уиджит вероятно може да го постигне. В този момент не вярвам, че имате нужда от подобна тежест на плещите си. Мисля, че е по-добре да се гледа напред, отколкото назад.

— За какво говориш? — пита Чандреш, вдига котето и го погалва зад ушите, а то започва да мърка.

— За нищо. Благодаря ви, Чандреш.

Тя се навежда и го целува по бузата.

В мига, в който устните й докосват кожата му, Чандреш се чувства така добре, както не се е чувствал от години — сякаш и последните остатъци от някаква мъгла са вдигнати от гърба му. Умът му е бистър, плановете за музея започват да придобиват смисъл, идеи за бъдещи проекти се изреждат пред очите му по съвсем постижими начини.

Чандреш и Попет прекарват часове в подреждането на чертежите, създават ново пространство, което да бъде запълнено с антики, произведения на изкуството и очаквания за бъдещето.

Докато работят, черно-бялото котенце игриво притиска с лапи навиващите се на руло краища на хартията.