Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (65)

Повторно запалване на големия огън

Ню Йорк, 1 ноември, 1902 година

Бейли открива малката, изпълнена с книги стая без особени проблеми. Големият черен гарван, кацнал в ъгъла, примигва любопитно насреща му, докато момчето прехвърля съдържанието на бюрото.

Бейли нетърпеливо прелиства страниците на дебелата книга с кожена подвързия, за да открие страницата с подписите на Попет и Уиджит. Внимателно откъсва страницата.

Намира писалка в чекмеджето и следвайки точно инструкциите, изписва по диагонал собственото си име. Докато мастилото съхне, събира останалите неща, от които ще има нужда, като отново и отново прехвърля списъка в главата си, за да не забрави някой елемент.

Кълбото с прежда намира лесно, нестабилно закрепено на върха на купчина книги.

Двете карти — едната обикновена карта за игра, другата таро с нарисуван отгоре ангел — са сред книжата върху бюрото. Пъхва ги в предната част на кожената подвързия.

Спящите гълъби в кафеза над главата му тихо размърдват пера.

Най-трудно намира джобния часовник с дългата сребърна верижка — съзира го на пода до бюрото и когато се опитва да го изчисти от прахта, забелязва инициалите Х. Б., гравирани на гърба му. Часовникът е спрял.

Бейли оставя откъснатата страница върху книгата, после я пъхва под мишница. Кълбото и часовника прибира в джобовете си, заедно със свещта, която е свалил от Дървото на желанията.

Гарванът навежда глава настрани, наблюдава го как си тръгва. Гълъбите продължават да спят.

Бейли прекосява съседната палатка, заобикаля двойния кръг от столове — не му изглежда редно да мине направо през сцената.

Навън лекият дъждец продължава да ръси.

Момчето поема забързано към вътрешния двор, където го очаква Цукико.

— Силия каза да ползвам вашата запалка — осведомява я той.

Жената любопитно накланя глава на една страна, лицето й придобива странния израз на птица с котешка усмивка.

— Предполагам, че е допустимо — отвръща след момент Цукико. Изважда сребърната запалка от джоба на палтото си и му я подхвърля.

По-тежка е, отколкото е очаквал — сложен механизъм от зъбчати колелца, затворени в износена потъмняла сребърна опаковка, гравирана със символи, които не може да разчете.

— Внимавай с нея — предупреждава го Цукико.

— Вълшебна ли е? — пита Бейли и върти запалката в ръката си.

— Не, но е стара и е направена от един много скъп за мен човек. Да смятам ли, че ще се опиташ да го запалиш отново? — Тя махва с ръка към котела от ковано желязо, в който до скоро е пламтял големият огън.

Бейли кима.

— Искаш ли да ти помогна?

— Предлагате ми помощта си?

Цукико свива рамене.

— Не съм кой знае колко зависима от крайния резултат — отвръща тя, но нещо във вида й, докато оглежда палатките и калта наоколо, кара момчето да се усъмни в думите й.

— Не ви вярвам. Но аз съм дълбоко заинтересован от изхода и мисля, че трябва да го направя сам.

Цукико му се усмихва — първата й усмивка, която Бейли преценява като искрена.

— В такъв случай ще те оставя да си гледаш работата — казва му тя. Прокарва длан по железния казан и по-голямата част от дъждовните капки по него се превръщат в пара, издигат се нагоре в меко облаче, което се загубва в мъглата.

Без повече съвети или инструкции, Цукико се отдалечава по една алея на черни и бели райета, а зад нея се вие тънка струйка дим. Бейли остава сам на двора.

Спомня си разказа на Уиджит за първото запалване на огъня. Приятелят му бе предал историята с такива подробности, че у Бейли беше останало чувството, че лично е присъствал. Стрелците с лъкове, цветовете, целият спектакъл.

Сега стои пред котела и се опитва да постигне същия ефект единствено с помощта на някаква книга, кълбо прежда и взета назаем запалка. Сам. В дъжда.

Измърморва на глас онези напътствия на Силия, които успява да си спомни — по-сложни от намирането на книги и завързването на конци. Неща като фокус и намерения, които не разбира напълно.

Увива част от тъмночервената прежда около книгата — на места вълната е на тъмни засъхнали кафеникави петна.

Завързва краищата й три пъти на възел. Така книгата не може да се отвори. Най-отгоре лежи откъснатата страница, а между нея и корицата са пъхнати двете карти.

Джобният часовник виси над пакета и Бейли завърта верижката възможно най-умело.

Хвърля го в празния котел и той се приземява с глухо влажно думтене, съпроводено със звън от удара на метал в метал.

Цилиндърът на Марко лежи в калта до краката му. Бейли хвърля и него в котела.

Поглежда назад към палатката на акробатите, вижда върха й, извисяващ се над всички останали палатки.

И тогава момчето импулсивно измъква всички останали вещи от джобовете си и ги добавя към колекцията в котела. Сребърният му пропуск. Изсъхналата роза, която е носил на ревера си по време на вечерята с другите rêveurs. Бялата ръкавица на Попет.

Поколебава се, когато стига до малкото стъклено шишенце с аромата на неговия дъб, но после хвърля и него и трепва, когато го чува как се пръсва на парчета при удара си в желязото.

Взема бялата свещ в едната си ръка и запалката на Цукико — в другата. Известно време щрака, докато накрая успява да възпроизведе искра.

Запалва свещта с ярък оранжев пламък.

Мята я в казана.

Нищо не се случва.

„Аз си го избрах — мисли си Бейли. — Искам го. Имам нужда да стане. Моля те. Моля те, нека да подейства!“

Желае го повече от всичко друго, което си е пожелавал над свещите на всеки свой рожден ден или при вида на падаща звезда. Иска го заради себе си. Заради всичките rêveurs с техните червени шалове. Заради един майстор на часовници, когото никога не е срещал. Заради Силия и Марко, и Попет, и Уиджит, и дори заради Цукико, въпреки твърденията й, че й е все тая.

Бейли затваря очи.

За момент всичко е замръзнало в неподвижност. Дори лекият дъжд спира внезапно.

Чувства как две ръце се отпускат върху раменете му.

Усеща тежест в гърдите си.

Казанът от ковано желязо започва да изпуска искри.

Когато пламъците лумват, те са ярки и червени.

Щом стават бели, те са направо ослепителни, а дъждът от искри се сипе като порой от падащи звезди.

Силната топлина изблъсква Бейли назад, минава през него като вълна, опарва дробовете му. Той пада на земята, която вече не е овъглена и кална, а твърда, суха и оцветена като черно-бяла спирала. Навсякъде около него избухват светлини, примигват като светулки. Палатките оживяват.

* * *

Марко стои под Дървото на желанията и гледа как свещите пламват отново върху клоните.

Миг по-късно до него се появява Силия.

— Подейства ли? — пита я той. — Моля те, кажи ми, че е подействало!

В отговор тя го целува така, както веднъж той самият я е целунал насред една оживена бална зала.

Сякаш двамата са единствени на този свят.