Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (45)

Молба

Конкорд, Масачузетс, 30 октомври, 1902 година

Днес овцете са в ужасно настроение, докато Бейли се опитва да ги подгони от едната ливада към другата. Не се трогват от сръчкване, ругатни и бутане, настояват, че тревата на мястото, където се намират в момента, е много по-хубава от тревата от другата страна на портата в ниската каменна стена, независимо колко упорито се опитва Бейли да ги убеди в противното.

И в този момент зад гърба му се разнася глас:

— Здравей, Бейли.

Попет стои от другата страна на стената. Сякаш нещо не е наред с нея. Дневната светлина е твърде ярка, а наоколо е толкова обикновено и зелено. Дрехите й, макар да са за всеки ден, изглеждат прекалено модерни. Полата й е обсипана с доста къдрички, за да става за всекидневна употреба; ботушите й, макар и прашни, са прекалено деликатни и непрактични за разходки из ферми. Не носи шапка, червената й коса е пусната свободно и вятърът я развява около главата й.

— Здравей, Попет — отвръща Бейли, щом се окопитва от изненадата. — Какво правиш тук?

— Трябва да говоря с теб. Да те питам нещо.

— Не можеше ли да почака до довечера? — пита Бейли. Срещите с Попет и Уиджит веднага след отварянето на цирка са станали рутинни.

Попет поклаща глава.

— Мислех, че ще е по-добре да ти дам време да помислиш.

— За какво?

— За това — да дойдеш с нас.

Бейли примигва насреща й.

— Какво? — едва успява да попита.

— Тази вечер ни е последната тук — обяснява Попет. — И аз искам да дойдеш с нас, когато си тръгнем.

— Шегуваш се — казва Бейли.

Попет поклаща глава.

— Не се шегувам, заклевам се. Исках да изчакам, докато се уверя, че е правилно да те помоля за това, че е правилно да го направиш, и сега съм сигурна. Важно е.

— Какво искаш да кажеш? В какъв смисъл е важно? — пита Бейли.

Попет въздъхва. Вдига поглед нагоре, сякаш търси звезди, скрити зад обсипаното с пухкави облаци синьо небе.

— Трябва да дойдеш с нас — казва тя. — Това го знам със сигурност.

— Но защо? Защо аз? Какво бих могъл да правя? Просто да се мотая наоколо? Не съм като теб и Уиджит, не ставам за нищо специално. Не принадлежа на цирка.

— Напротив! Сигурна съм, че принадлежиш. Още не знам защо, но съм сигурна, че си неразделна част от мен. Исках да кажа — от нас. — По бузите й полазва ярка руменина.

— Бих искал, бих го направил. Просто… — Бейли поглежда към овцете, към къщата и към хамбара на опасания с ябълкови дървета хълм. Това или щеше да разреши спора за Харвард, или щеше да го усложни много повече. — Не мога просто така да си тръгна оттук — произнася той, макар че иска да каже нещо по-различно.

— Знам — отвръща Попет. — Съжалявам. Не биваше да те моля. Но мисля… Не, не мисля, знам. Знам, че ако не дойдеш с нас, ние няма да се върнем.

— Няма да се върнете ли? Защо?

— Няма да се върнем, където и да било. — Попет отново вдига очи към небето, намръщва се, преди да се обърне обратно към Бейли. — Ако не дойдеш с нас, циркът ще престане да съществува. И не ме питай защо, те не ми казват каква е причината. — Момичето махва с ръка към небето, към звездите зад облаците. — Само ми казват, че за да има цирк и за в бъдеще, ти трябва да си в него. Ти, Бейли. Ти, аз и Уидж. Не знам защо е толкова важно да сме ние тримата, но е. Ако това не се случи, циркът просто ще се срине. Вече е започнал.

— Какво искаш да кажеш? Всичко с цирка си е наред.

— Не съм сигурна, че може да се забележи отвън. То е… Ако някоя от овцете ти се разболее, аз ще забележа ли?

— Вероятно не.

— Но ти ще разбереш?

Бейли кима.

— Ето, така е и с цирка. Знам какво трябва да е усещането в него, а в момента то е различно — и е така от известно време. Знам, че нещо не е наред, и чувствам, че той се разпада като торта, върху която не са сложили достатъчно глазура, за да я държи в едно цяло. Но не знам какво точно се случва. Стана ли ти ясно?

Бейли само я гледа втренчено и тя въздъхва, преди да продължи:

— Спомняш ли си онази нощ в „Лабиринта“? Когато се оказахме приклещени в стаята, приличаща на клетка?

Бейли кима.

— Никога по-рано не съм се озовавала в подобно безизходно положение, докато съм била в „Лабиринта“. Никога. Ако не можем да открием пътя си от някоя стая или коридор, аз се съсредоточавам и усещам къде се намират вратите. Мога да кажа какво има зад тях. Опитвам се да не го правя, защото така не е забавно, но онази вечер, когато не успяхме да открием изхода, го сторих и то не подейства. Циркът започва да става непознат и не знам какво да направя по въпроса.

— Но с какво мога да помогна аз? — пита Бейли.

— Ти си този, който най-накрая откри ключа, помниш ли? Не спирам да търся отговори, да се чудя какво точно да се направи, но нищо не е ясно, с изключение на теб. Знам, че те моля за твърде много — да напуснеш дома си, семейството си, — но циркът е моят дом и моето семейство, и аз не мога да ги загубя. Не и ако има нещо, което бих могла да сторя, за да го предотвратя. Съжалявам.

Тя сяда на каменната стена, извърнала глава настрани. Бейли се настанява до нея, с лице към полето и упоритите овце. Известно време двамата седят смълчани. Овцете се въртят в лениви кръгове, пасат трева.

— Харесва ли ти тук, Бейли? — пита го Попет, докато гледа към фермата.

— Не особено — признава момчето.

— Някога мечтаел ли си някой да се появи и да те отведе надалеч?

— Уидж ли ти го каза? — Бейли се чуди дали мисълта е толкова нередна, явна и лесна за разчитане.

— Не. Просто предположих. Но Уидж ме помоли да ти дам това. — Попет изважда едно стъклено шишенце от джоба си и му го подава.

Бейли знае, че макар шишенцето да изглежда празно, то всъщност най-вероятно не е, и е твърде любопитен, за да не го отвори на минутата. Измъква миниатюрната запушалка, облекчен, че тя си остава закрепена за бутилката с парче тел.

Усещането, което идва отвътре, е толкова познато, толкова успокояващо, разпознаваемо и реално, че Бейли може да усети грубостта на дъбовата кора, аромата на жълъдите, дори бъбренето на катеричките.

— Искаше да можеш да вземеш дървото си със себе си — казва Попет. — Ако решиш да дойдеш с нас.

Бейли запушва шишенцето. Известно време никой от двамата не казва нищо. Лекият вятър си играе с косата на Попет.

— Колко време имам, за да помисля? — пита тихо Бейли.

— Потегляме, когато циркът затвори довечера. Влакът ще е готов преди зазоряване, макар че ще е по-добре, ако дойдеш по-рано. Заминаването може да се окаже малко… сложно.

— Ще си помисля. Но нищо не мога да обещая.

— Благодаря ти, Бейли. Но ще ми направиш ли една услуга? Ако решиш да не идваш с нас, може ли тази вечер изобщо да не се появяваш в цирка? И това тук да бъде нашето сбогуване? Мисля, че така ще е по-лесно.

За момент Бейли я гледа с празен поглед, думите й не успяват да докоснат съзнанието му. Това е дори по-ужасно от решението да си тръгне от фермата. Но той кима, защото чувства, че така е правилно.

— Добре. Няма да идвам, освен ако не реша да се присъединя към вас. Обещавам.

— Благодаря ти, Бейли. — Попет се усмихва, въпреки че момчето не може да определи дали усмивката й е щастлива, или не.

И преди да е успял да й поръча да каже на Уиджит довиждане от него, в случай че се наложи, тя се навежда и го целува, но не по бузата, както е правила хиляди пъти, а по устните. И в този момент Бейли разбира, че ще я последва, където и да е.

Безмълвна, Попет се обръща и се отдалечава. Бейли я изпраща с поглед, докато косата й се изгубва на хоризонта, и продължава да гледа след нея, стиснал шишенцето в ръка, без да е сигурен как се чувства или какво да прави. Остават му само няколко часа да реши.

Зад него останалите на самотек овце решават да преминат през отворената врата и да се прехвърлят в другото пасище.