Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (40)

Тринайсет

Лондон, петък, 13 октомври, 1899 година

Голямото празненство по случай годишнината от откриването на Le Cirque des Rêves не се провежда на десетия му юбилей, както би било редно според очакванията и традицията, а на тринайсетата година. Някои твърдят, че е така, понеже десетата годишнина е дошла и си е отишла, и никой не се е сетил навреме да организира парти по този повод.

Приемът е в градската къща на Чандреш Кристоф Лефевр в петък, тринайсети октомври 1899 година. Списъкът с гостите е ексклузивен; присъстват само членовете на цирка и някои специално подбрани лица. Разбира се, събитието не е широко обявено и макар някои хора да предполагат, че е свързано с цирка, няма как да са сигурни. Пък и никой не би предположил наистина, че известният с черно-белите си краски цирк може да бъде свързан с толкова цветно събиране.

А то е наистина много цветно: както къщата, така и гостите, са отрупани с дъга от цветове. Светлините във всяка стая са специално подбрани — зелени и сини в някои, червени и оранжеви в други. Масите, изпълващи трапезарията, са покрити с ярки покривки. Букетите върху тях се състоят само от най-ярките цветя. Членовете на оркестъра, който изпълнява странни, но мелодични и танцувални мотиви, са облечени в костюми от червено кадифе. Дори чашите за шампанско са кобалтово сини, вместо прозрачни, а обслужващият персонал е в зелено, вместо в черно. Самият Чандреш е в костюм от наситено пурпурно и със златиста жилетка на индийски мотиви, и през цялата вечер пуши специално изработени пури, от които излиза виолетов дим.

В златния скут на статуята със слонска глава във фоайето е поставен цял спектър от рози — от естествен до най-невероятен цвят. Листенцата им се ронят, щом някой мине покрай тях.

На бара се наливат коктейли в разнообразие от странни по форма и цвят чаши. Има червено като рубин вино и мътнозелен абсент. Гоблени от ярка коприна висят от стените. В свещници от цветно стъкло горят запалени свещи, хвърлят танцуваща светлина върху партито и присъстващите на него.

Попет и Уиджит са най-младите гости — двамата са на една и съща възраст с цирка. Червените им коси са изложени на показ в целия им разкош, а дрехите са подбрани в топлото синьо на среднощно небе, поръбено с розово и жълто. За рождения ден на близнаците Чандреш им подарява две пухкави оранжеви котенца със сини очи и панделки около вратлетата. Попет и Уиджит се прехласват по тях и веднага ги кръщават Бутис и Паво, макар че по-късно не могат да се сетят кое от двете напълно еднакви котета е Бутис и кое — Паво; когато е възможно, говорят за тях в множествено число.

Заговорниците основатели на цирка са тук, с изключение на Тара Бърджис. Лейни пристига във феерична яркожълта рокля, придружена от господин Итън Барис, облечен в тъмносин костюм — възможно най-цветното, което може да си позволи, макар вратовръзката му да е малко по-ярка, а на ревера му да е забодена жълта роза.

Господин А. Х. идва в обичайното си сиво.

След известен натиск от страна на Чандреш, мадам Падва се появява в рокля от златна коприна с червена бродерия, подобна на дантела, и яркочервени пера в бялата си коса. По-голямата част от вечерта прекарва на един от столовете до огъня и наблюдава развоя на събитията край себе си, вместо да се включва в тях.

Хер Фридрих Тийсен е тук по специална покана — при условие че няма да напише нито дума за събитието, нито ще разкаже на някого за него. Той с удоволствие обещава и пристига, облечен преобладаващо в червено, с едно-две черни петна — пълна противоположност на обичайното му облекло.

Вечерта прекарва предимно в компанията на Силия Боуен, чиято рокля променя цвета си така, че да е в тон с облеклото на човека, до който застава в един или друг момент.

Представя я на господин А. Х., тъй като не си спомня дали двамата са се срещали и преди. Силия твърди, че не го познава, макар да се сеща за джентълмена, който любезно поема ръката й — той изглежда по абсолютно същия начин, както по времето, когато тя е на шест години. Само костюмът му се е променил, осъвременен е, за да отговаря на настоящата мода.

Някои настояват Силия да им покаже няколко трика. В началото тя отказва, но по-късно отстъпва, дръпва обърканата Цукико по средата на дансинга и бързо прави така, че жената каучук да изчезне, въпреки тълпата наоколо. В един момент в центъра на кръга се виждат две жени в нежнорозови рокли, в следващия остава само Силия.

Секунди по-късно откъм библиотеката се разнасят викове, тъй като Цукико се появява в обрамчения с лампички саркофаг, подпрян в единия ъгъл. Тя взема чаша шампанско от таблата на един удивен сервитьор и му се усмихва съвършено спокойно, преди да се върне в балната зала.

Жената каучук минава покрай Попет и Уиджит. Момичето учи котенцата с цвят на мармалад да се катерят по рамото й, а момчето измъква една по една книгите от плътно изпълнените лавици на библиотеката. По някое време Попет насила издърпва брат си от стаята, за да му попречи да прекара цялото парти в четене.

Гостите се движат на цветни талази из балната зала, коридорите и библиотеката — постоянно променяща се дъга от смях и бъбрене. Настроението остава приповдигнато и свежо дори в малките часове на деня.

Силия минава сама по предния коридор, а Марко я хваща за ръката, придърпва я в потъналия в сянка алков зад блестящата златна статуя. От внезапното движение във въздуха розовите листенца политат надолу в лудешко въртене.

— Знаеш, че не съм напълно свикнала с това — казва Силия. Дръпва ръката си от неговата, но не отстъпва назад, пък и между стената и статуята няма особено голямо разстояние. Цветът на роклята й става тъмнозелен.

— Изглеждаш точно както първия път, когато те видях — отвръща Марко.

— Да приема ли, че нарочно избра да се облечеш в зелено?

— Не, просто щастлива случайност. Чандреш настояваше целият персонал да носи зелени дрехи. А и не можех да предвидя колко хитро ще бъде замислена твоята рокля.

Силия свива рамене:

— Не се решавах какво да облека.

— Красива си.

— Благодаря. — Силия отбягва погледа му. — Ти също си красив. Предпочитам истинското ти лице.

Лицето му се променя, става същото, което си спомня до най-малкия детайл от вечерта, която са прекарали три години по-рано в същите тези стаи при много по-интимни обстоятелства. От онзи момент насам са имали твърде малко възможности за нещо повече от прекалено кратки откраднати мигове заедно.

— Не е ли малко рисковано тук? — пита Силия.

— Правя го само заради теб — признава Марко. — Останалите ще ме виждат такъв, какъвто ме знаят.

Те стоят и се гледат мълчаливо, докато една весела група пресича фоайето от другата страна на статуята. Шумът отеква в пространството, въпреки че двамата са достатъчно далеч, за да не бъдат забелязани, а роклята на Силия остава мъхесто зелена.

Марко вдига ръка, за да отмести една непокорна къдрица от лицето на девойката, затъква я зад ухото й и погалва бузата й с върховете на пръстите си. Клепките й потрепват и се затварят, а розовите листенца в краката им прошумоляват.

— Липсваше ми — прошепва нежно той.

Въздухът около тях се наелектризира, когато Марко се навежда и докосва с устни шията й.

В съседната стая гостите се оплакват, че внезапно е станало по-топло. Изваждат вентилатори, които плющят с перки като тропични птици.

В сянката на статуята със слонска глава Силия рязко се дръпва. Не става веднага ясно защо го е направила, докато през зеленото на роклята й не плъзват сиви облаци.

— Здравейте, Александър — казва тя и кимва на мъжа, който беззвучно се появява зад тях; дори пръснатите по пода розови листенца не трепват.

Мъжът в сивия костюм я поздравява с любезно кимане.

— Госпожице Боуен, бих искал да поговоря насаме с вашия събеседник, ако не възразявате.

— Разбира се — отвръща Силия.

Тя се оттегля, без дори да поглежда към Марко; роклята й променя цвета си от сива зора на виолетов залез, докато върви през фоайето към мястото, където близнаците Мъри предизвикват котенцата си с малки сребърни лъжички за кафе.

— Не мога да кажа, че намирам това поведение за приемливо — казва на Марко мъжът в сивия костюм.

— Познавате я — тихо отвръща Марко.

Очите му продължават да следят Силия. Тя спира на входа на балната зала и когато хер Тийсен й предлага чаша шампанско, роклята й се обагря в наситено червено.

— Срещал съм я. Не мога да твърдя, че я познавам в каквото и да било отношение.

— Знаели сте точно коя е тя, преди всичко да започне, и въпреки това не ми казахте?

— Не мислех, че е необходимо.

Една групичка гости се появяват откъм трапезарията и по пода отново се поръсват талази розови листенца. Марко придружава мъжа в сивия костюм до библиотеката, плъзва настрани стената от разноцветно стъкло, за да влязат в игралната зала, където да продължат разговора си.

— Тринайсет години почти не съм чувал и дума от вас, а сега искате да говорите с мен?

— Нямах нищо конкретно за казване, просто исках да прекъсна твоя… разговор с госпожица Боуен.

— Тя знае името ви.

— Очевидно има много добра памет. Какво искаш да обсъдим?

— Искам да знам дали се справям добре — гласът на Марко е нисък и студен.

— Напредъкът ти е задоволителен — отговаря учителят му. — Работата ти тук е стабилна, намираш се в подходяща позиция, от която да действаш.

— И въпреки това не мога да бъда самият себе си. Учите ме на всичките тези неща, а после ме поставяте тук, за да се преструвам на онова, което не съм, докато тя е в центъра на сцената и прави точно онова, което може да прави.

— Но никой в онази стая не вярва. Мислят, че ги заблуждава. Не я виждат такава, каквато е в действителност — така, както не виждат и твоя истински образ. Тя просто е по-забележима. Тук не става дума за имането на публика. Просто доказвам нещо. Ти можеш да правиш същото, което и тя, без да го представяш за екстравагантен спектакъл. Можеш да запазиш относителната си анонимност и да се равняваш с нея по постижения. Настоявам да стоиш настрана и да се концентрираш върху собствената си работа.

— Влюбен съм в нея.

До този момент нищо от онова, което Марко някога е казвал или правил, не е предизвиквало подобна реакция от мъжа в сивия костюм — дори когато веднъж, без да иска, подпалва масата по време на урок. Изражението, което преминава по лицето на учителя му, сега е откровено тъжно.

— Съжалявам да го чуя. Това ще направи предизвикателството много по-трудно за теб.

— Играем повече от десет години, кога ще свърши всичко?

— Когато има победител.

— И колко време ще отнеме?

— Трудно е да се каже. Най-близкото предишно предизвикателство е продължило трийсет и седем години.

— Не можем да държим цирка отворен трийсет и седем години.

— В такъв случай не ти е останало да чакаш много време. Беше добър ученик, сега си добър състезател.

— Откъде знаете? — повишава глас Марко. — Не смятахте дори за нужно да говорите с мен в продължение на години. Не съм направил нищо за вас. Всичко, което съм сътворил, всяка промяна, която съм направил в цирка, всяко невъзможно постижение и спираща дъха гледка съм направил за нея.

— Твоите мотиви не се отразяват на играта.

— Приключих с вашата игра — казва Марко. — Напускам.

— Не можеш да напуснеш — отвръща учителят му. — Обвързан си. Предизвикателството ще продължи. Един от двама ви ще загуби. Нямаш избор.

Марко грабва една топка от масата за билярд и я запраща към мъжа в сивия костюм. Последният с лекота отстъпва встрани и вместо в него, топката разбива стъклената стена с цветовете на залеза.

Без да каже дума, Марко обръща гръб на учителя си. Връща се обратно в стаята, подминава Изобел във фоайето, без да я забележи, но девойката е била достатъчно близо, за да чуе кавгата.

Марко влиза директно в балната зала, прекосява дансинга. Хваща Силия за ръката, отделя я от хер Тийсен.

Привлича я към себе си в изумрудена прегръдка — толкова близко, че между костюма му и роклята й не остава никакво разстояние.

Докато Марко я държи в ръцете си, Силия изведнъж престава да вижда останалите хора в залата.

Но преди да успее да изрази изненадата си на глас, устните му покриват нейните и тя потъва в безмълвно блаженство.

Марко я целува така, сякаш двамата са единствени на този свят.

Въздухът около тях се извива в буря, блъска стъклените врати и те се отварят към градината, завесите се издуват.

Всички погледи в препълнената бална зала са насочени към тях.

И тогава Марко я пуска и се отдалечава.

Докато излезе от стаята, присъстващите вече напълно са забравили за инцидента. Изненадата им от него е заменена с краткотрайно объркване, което отдават на топлината или на по-голямото количество изпито шампанско.

Хер Тийсен не може да си спомни защо Силия така внезапно престава да танцува, нито пък се сеща кога роклята й се е обагрила в сегашния тъмнозелен цвят.

— Нещо не е наред ли? — пита я той, когато установява, че девойката трепери.

* * *

Господин А. Х. излита от фоайето, като по някакъв начин успява да избегне спъването в Попет и Уиджит, които са се опънали на пода и обучават Бутис и Паво да правят кръгове на задните си крачета.

Уиджит подава Бутис (или Паво) на Попет и тръгва след мъжа със сивия костюм. Наблюдава го как прекосява фоайето, взема сивия си цилиндър и сребърния си бастун от иконома, после излиза през входната врата. След като мъжът се скрива от поглед, Уиджит притиска нос към най-близкия прозорец и го вижда как минава под уличните лампи, преди да изчезне в тъмнината.

В този момент Попет се присъединява към него, котенцата са кацнали на рамото й и мъркат щастливо. Чандреш е плътно зад нея, проправяйки си път сред тълпата.

— Какво? — пита Попет. — Какво има?

Уиджит отделя лице от стъклото.

— Онзи човек няма сянка — отвръща момчето, а Чандреш се навежда над близнаците, за да погледне навън към пустата улица.

— Какво каза? — пита Чандреш, но Попет, Уиджит и красивите котенца вече са хукнали по коридора и са се загубили сред разноцветната тълпа.