Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (16)

Стратегия

Лондон, април 1886 година

— Прекалено добра е, за да я държим навън сред тълпата — казва Чандреш. — Тя трябва да разполага със собствена палатка. Ще подредим столовете в кръг или нещо от този род, за да може публиката да е в центъра на действието.

— Да, господине — отвръща Марко, като си играе с тефтера си, прокарва пръсти по страниците, които само до преди няколко минути са били птичи криле.

— Какво ти става? — пита Чандреш. — Блед си като платно. — Гласът му отеква из празния театър. Двамата са сами на сцената, мадам Падва е излязла да изпроводи госпожица Боуен навън, като се възползва от възможността да я отрупа с въпроси за рокли и прически.

— Добре съм, господине — отговаря Марко.

— Изглеждаш ужасно — настоява Чандреш и дръпва от пурата си. — Върви си у дома.

Марко го поглежда изненадано.

— Господине, трябва да приключа с работата по едни документи — протестира той.

— Ще го направиш утре, имаш достатъчно време за подобни неща. Танте Падва и аз ще поканим госпожица Боуен на чай у нас, а документите и разните там детайли ще оправим по-късно. Почини си или пийни нещо, или направи каквото обикновено правиш в такива случаи. — Чандреш махва разсеяно с ръка, димът от пурата му се извива на кълбета нагоре.

— Щом настоявате, господине.

— Настоявам! И ни отърви от онези хора във фоайето. Няма нужда да гледаме цял куп костюми и пелерини, когато вече сме открили нещо далеч по-интересно. И твърде привлекателно, смятам, ако предпочитанията на някого вървят в тази насока.

— Точно така, господине — отвръща Марко, а по пребледнялото му лице плъзва червенина. — В такъв случай, до утре. — Той кима, почти се покланя, преди грациозно да се извърне и да се отправи към фоайето.

— Не те смятах за човек, който се плаши лесно, Марко — извиква след него Чандреш, но младежът не се обръща.

Марко любезно отпраща чакащите илюзионисти, обяснява им, че позицията вече е заета, и им благодари за отделеното време. Никой не забелязва как треперят ръцете му, нито колко здраво е стиснал писалката, та чак кокалчетата на пръстите му са побелели. Нито виждат как писалката се счупва на две в юмрука му и по китката му потича черно мастило.

След като илюзионистите си тръгват, Марко събира нещата си, избърсва мастилото в черното си сако. Преди да излезе от театъра, слага цилиндъра на главата си.

С всяка стъпка притеснението му става по-видимо. Хората от оживения тротоар се отместват от пътя му.

Той стига до апартамента си, пуска чантата си на пода и с тежка въздишка се обляга на вратата.

— Какво има? — пита го Изобел от стола до угасналата камина.

Момичето скрива в джоба си плетеницата, която плете; мръщи се, защото знае, че ще трябва да я разплете цялата и да започне отново, тъй като концентрацията й е нарушена. С тази част изпитва най-големи затруднения — с концентрацията и фокусирането.

Но засега изоставя заниманието си и наблюдава как Марко прекосява стаята, за да стигне до етажерките с книги.

— Знам кой е опонентът ми — казва той, измъква огромен куп книги от полиците и ги разпръсква хаотично по масите, като струпва няколко разхвърляни на купчинки по пода. Останалите на етажерките се свличат, някои дори падат, но Марко сякаш не забелязва.

— Да не е японката, към която изпитваше такова голямо любопитство? — пита Изобел, без да откъсва поглед от хаоса, в който пада цялата безупречна система от записки на приятеля й. В апартамента винаги цари идеален ред и този внезапен безпорядък я притеснява.

— Не — отвръща Марко, а пръстите му прелистват страниците. — Дъщерята на Просперо е.

Изобел вдига саксията с теменужки, съборена от падащите книги, и я връща обратно на полицата.

— Просперо ли? Магьосника? Онзи, когото видя в Париж?

Марко кимва.

— Не знаех, че има дъщеря — добавя тя.

— Аз самият нямах ни най-малка представа — обяснява Марко, оставя една книга настрана и хваща друга. — Чандреш я нае за илюзионистка в цирка.

— Наистина ли? — възкликва Изобел, но Марко не отговаря. — Значи, тя ще прави онова, което ми каза, че е правел и баща й — истински магии, скрити под формата на сценични илюзии. Направи ли го по време на прослушването?

— Да — кимва Марко, без да вдига поглед от книгата си.

— Трябва да е много добра.

— Прекалено добра е — поправя я той, издърпва друга полица книги от местата им и ги пренася до масата; теменужките отново се превръщат в невинна жертва. — Това може да се окаже изключително голям проблем — измърморва той сякаш на себе си.

Купчина тетрадки литват към пода, страниците им прошумоляват подобно на крила на птици.

Изобел отново вдига теменужките и ги поставя в другия край на стаята.

— Тя знае ли кой си?

— Не мисля.

— Това означава ли, че циркът е част от предизвикателството? — пита Изобел.

Марко спира да прелиства страниците и я поглежда.

— Трябва да е така — казва, преди отново да насочи вниманието си към книгата. — По всяка вероятност съм изпратен да работя за Чандреш именно за да бъда въвлечен в тази работа. Циркът е сцената.

— Това добре ли е? — пита пак Изобел, но Марко мълчи, погълнат отново от морето от хартия и мастило.

Пръстите на едната му ръка си играят с ръкава на другата. Белият му маншет е изцапан с черно мастило.

— Тя промени материята — мърмори той на себе си. — Как го направи?

Изобел пренася купчина от изоставените книги до бюрото, където лежи тестето й с марсилските карти. Тя поглежда към Марко, който е напълно погълнат от една книга. Тихо разпръсква картите в дълга редица.

Изтегля една карта, без да откъсва очи от него. Обръща я върху бюрото и поглежда към нея.

Един мъж стои между две жени, херувимче с лък и стрела се рее над главите на тримата. L’Amoureux. Любовниците.

— Тя красива ли е? — пита Изобел.

Марко мълчи.

Изобел изтегля друга карта от редицата и я поставя върху първата. La Maison Dieu. Домът на Бог.

Тя се мръщи на картинката на срутващата се кула и падащата фигура. Връща обратно двете карти в тестето и го събира на правилна купчинка.

— По-силна ли е от теб?

Марко отново нищо не казва, прелиства страниците на една тетрадка.

В продължение на години се е чувствал добре подготвен. Упражненията с Изобел са извадили на показ превъзходството му, дали са му възможност да подобри някои аспекти от илюзиите си до такава степен, че дори тя, която е запозната с тях, невинаги може да разбере кое е реално и кое — не.

Но след изправянето му лице в лице с опонентката му, отношението му към предизвикателството се променя внезапно, заменя се от нервност и объркване.

Винаги е очаквал, че ще знае какво да прави, когато моментът настъпи. Освен това не му е била чужда и мисълта, че този момент може никога да не дойде, че обещанието за играта цели просто да го мотивира в обучението и нищо повече.

— Значи състезанието ще започне, когато циркът отвори? — пита го Изобел.

Той почти е забравил, че тя е в стаята.

— Предполагам, че така е логично. Не разбирам как ще се състезаваме, когато циркът ще се движи непрекъснато, а аз трябва да стоя в Лондон. Ще се наложи да правя всичко от разстояние.

— Бих могла да отида аз — предлага Изобел.

— Какво? — Марко вдига поглед към нея.

— Каза, че циркът все още има нужда от гледачка, нали? Мога да върша тази работа с моите карти. Не съм гледала на никого, освен на себе си, но ставам все по-добра. Мога да ти пиша писма, когато циркът е далеч. Така поне ще има къде да бъда, ако не мога да съм при теб по време на играта.

— Не съм сигурен, че идеята е добра — отвръща Марко, макар да не може да обясни защо. Никога по-рано не е обмислял възможността да включи Изобел в другите аспекти от живота си, онези извън границите на апартамента му. Държал я е встрани от Чандреш и цирка — както, за да има нещо, което е единствено негово, така и защото по този начин му се е виждало редно, особено след изпълнения с недомлъвки съвет на учителя му по този въпрос.

— Моля те — казва Изобел. — Така ще мога да ти помогна.

Марко се колебае, поглежда надолу към книгата си. Мислите му продължават да са преизпълнени с момичето от театъра.

— По този начин ще си по-близо до цирка — продължава Изобел, — а аз ще имам занимание по време на твоето предизвикателство. Когато свърши, мога да се върна в Лондон.

— Дори не съм сигурен какво ще представлява предизвикателството — отвръща Марко.

— Но си сигурен, че не мога да остана при теб, докато то тече?

Марко въздиша. И по-рано са обсъждали този въпрос — не с големи детайли, но достатъчно подробно, за да се уточнят, че когато играта започне, тя ще трябва да напусне.

— Вече и без това съм прекалено зает с работата си при Чандреш, а ще се наложи да се съсредоточа върху състезанието, без да се… разсейвам — повтаря думите на учителя си от една заповед, скрита под формата на съвет. Не е сигурен кое го притеснява повече: включването на Изобел в играта или отказването от единствената връзка в живота му, която не му е била натрапена.

— По този начин няма да те разсейвам, а ще ти помагам — продължава Изобел. — А ако правилата не позволяват да ти се оказва помощ, само ще ти пиша писма, какво лошо има в това? На мен ми изглежда като идеалното разрешение на проблема.

— Мога да уредя да се срещнеш с Чандреш — подмята Марко.

— Би могъл… да го убедиш да ме наеме, нали? — пита Изобел. — Ако се наложи да бъде убеждаван?

Марко кимва, все още не е сигурен, че идеята е добра, но почти отчаяно се нуждае от някаква стратегия. Тактика, която да използва, за да се справи с новата си конкурентка.

Той прехвърля името й в съзнанието си отново и отново.

— Как се казва дъщерята на Просперо? — любопитства Изобел, сякаш прочела мислите му.

— Боуен. Силия Боуен.

— Красиво име — отбелязва Изобел. — Някакъв проблем с ръката си ли имаш?

Марко поглежда надолу. С изненада забелязва, че държи дясната си ръка в лявата и несъзнателно гали празното място, където някога един пръстен е прогорил кожата му.

— Не — отвръща и взема една тетрадка, за да са заети ръцете му. — Никакъв.

Изобел сякаш приема отговора му, вдига куп книги от пода и ги струпва върху бюрото.

Марко изпитва облекчение, че приятелката му не разполага с нужните способности, за да изличи спомена за пръстена от ума му.

Огън и светлина

Пристъпвате в осветения вътрешен двор, заобиколен от раирани палатки.

От него тръгват виещи се алеи по целия периметър, вливат се в невиждани мистерии, поръсени с мигащи светлинки.

Из тълпата наоколо кръстосват улични продавачи, предлагат своята стока: закуски с аромат на ванилия и мед, шоколад и канела.

Върху една платформа наблизо се огъва жена каучук, облечена в лъскав костюм, тялото й приема невъзможни форми.

Един жонгльор хвърля високо във въздуха черни, бели и сребърни кълбета, където те сякаш замръзват за миг, преди да паднат обратно в ръцете му. Погълнатите от майсторството му зрители го аплодират.

Всичко е окъпано в блестяща светлина.

Тя струи от огромния огън, запален в центъра на двора.

Приближавате и виждате, че е стъкнат в широк черен котел, закрепен върху метални крака с извити нокти. Там, където би трябвало да е ръбът на котела, той се разпуква на дълги ленти извито желязо, сякаш е стопен и обезформен — като парче карамел.

Виещото се желязо се издига нагоре, после се връща отново надолу и се увива около самото себе си, вплита се в другите извивки и създава ефект на клетка. Пламъците се виждат през отворите, издигат се леко нагоре. Скрити са само на дъното, така че е невъзможно да се каже какво точно гори — дърва, въглища или нещо друго.

Танцуващите пламъци не са жълти или оранжеви, а бели като сняг.