Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (36)

В светлата памет на Тара Бърджис

Глазгоу, април 1895 година

Погребението е тихо, въпреки многото присъстващи. Липсват ридания и вадене на носни кърпички. Сред морето от традиционно черно проблясват цветни петна. Дори лекият дъждец не е в състояние да създаде атмосфера на отчаяние. Вместо това наоколо цари замислена меланхолия.

Може би е така, защото никой няма усещането, че Тара Бърджис си е отишла безвъзвратно, докато сестра й седи тук — жива и в цветущо здраве. Едната половина от двойката, все още дишаща и пълна с живот.

И в същото време всеки, спрял поглед върху останалата сама сестра, си мисли, че има нещо, което съвсем, ама съвсем не е наред. Нещо, което не могат да определят. Нещо без баланс.

От време на време по бузите на Лейни Бърджис се търкулва по някоя сълза, но тя посреща всеки пристигащ с усмивка и му благодари, че е дошъл. Шегува се, че Тара не би се въздържала от някоя саркастична забележка, ако не се намираше в ковчега от полирано дърво. Не присъстват други членове на семейството, макар някои по-далечни познати да допускат, че белокосата жена и мъжът с очилата, които рядко се отделят от страната на Лейни, са майка й и съпругът й. Грешат, но нито мадам Падва, нито господин Барис имат нещо против тази заблуда.

Розите са безчет. Червени, бели, розови. Сред цветовете се вижда дори една черна роза, въпреки че никой не знае кой я е оставил. Чандреш си признава само за белите, дори е закачил една на ревера си и разсеяно си играе с нея по време на службата.

Лейни говори за сестра си, а думите й са посрещани с въздишки, смях и тъжни усмивки.

— Не оплаквам загубата на сестра си, защото тя винаги ще бъде с мен, в сърцето ми. Но истински съм ядосана, че моята Тара ме остави да се справям сама с всички вас. Без нея не виждам толкова добре. Нито чувам толкова добре. И не чувствам толкова добре. За предпочитане бе да загубя крак или ръка, отколкото сестра си. Поне щеше да е тук, да се присмива на вида ми и да твърди, както никога, че сега тя е по-красивата от двете ни. Всички ние загубихме нашата Тара, но аз загубих и част от себе си.

На гробището присъства една-единствена циркова артистка, която разпознават дори някои от опечалените, които не са свързани с Le Circque des Rêves, макар че жената, облечена от глава до пети в искрящо бяло, е добавила към костюма си чифт крила, покрити с пера. Те се спускат по гърба й и леко потрепват на вятъра, докато жената стои неподвижна като камък. Много от присъстващите са изненадани от появата й, но получават обяснение от Лейни, която е доволна от фигурата на живия ангел, застанал над гроба на сестра й.

В края на краищата именно сестрите Бърджис са поставили началото на традицията в цирка да има подобни живи статуи. Актьори, стоящи напълно неподвижно в пищните си костюми, и боядисани лица върху платформи, разположени нестабилно между палатките. Ако бъдат наблюдавани с часове, ще се установи, че понякога изцяло променят позицията си, но движението е агонизиращо бавно — до такава степен, че мнозина твърдят, че това са умно замислени автомати, а не живи хора.

В цирка има няколко такива артисти. Покритата със звезди Императрица на нощта. Тъмният като въглен Черен пират. Жената, която в момента се е надвесила над Тара Бърджис, най-често е наричана Снежната кралица.

Чува се съвсем тихо ридание, когато ковчегът е спуснат надолу, но е трудно да се определи откъде точно идва и дали е от един човек, или колективен звук от смесването на въздишките, вятъра и стъпките на околните.

Дъждът се засилва и сред гробовете като гъби поникват чадърите. Влажната пръст скоро се превръща в кал и погребението приключва набързо.

Церемонията замира, вместо да завърши подобаващо, редиците от опечалени неусетно се разпадат и хората се смесват в безредна тълпа. Мнозина остават, за да поднесат допълнително съболезнования на Лейни, но някои бързат да се скрият от дъжда.

Изобел и Цукико стоят една до друга на известно разстояние от гроба на Тара. Изобел държи над главите им голям черен чадър. Сложила е черна ръкавица само на едната си ръка. Цукико твърди, че няма нищо против дъжда, но въпреки това Изобел я предпазва от него, благодарна, че си има компания.

— Как умря? — пита Цукико.

Същият въпрос е задаван шепнешком и от останалите през целия следобед. Отговорите са най-разнообразни, но малко от тях са задоволителни. Онези, които са запознати с детайлите, мълчат.

— Казаха ми, че е починала в резултат на инцидент — тихо отвръща Изобел. — Била смазана от влак.

Цукико кима замислено, изважда сребърна табакера и запалка от джоба на палтото си.

— А каква е истината?

— Какво искаш да кажеш? — вдига вежди Изобел, после се оглежда наоколо, за да види дали някой не е чул разговора им.

Повечето присъстващи са изчезнали в дъжда. Останали са само неколцина, в това число Силия Боуен, за чиято рокля се е вкопчила Попет Мъри. Изражението на момичето е смръщено — по-скоро гневно, отколкото тъжно.

Лейни и господин Барис стоят до гроба на Тара, около тях се носи ангелът — достатъчно близо, за да постави длани върху главите им.

— Виждала си неща, които противоречат на всеобщите вярвания, нали? — пита Цукико.

Изобел кима.

— Мислиш ли, че може би тези неща са по-трудни за приемане, ако самата ти не си част от тях? Може би до степен на полудяване? Човешкият мозък е чувствителен.

— Не вярвам нарочно да се е изпречила пред влака — Изобел се опитва да говори възможно най-тихо.

— Сигурно не е — съгласява се Цукико. — Но според мен това е една от възможностите. — Тя запалва цигарата си, огънчето пламва с лекота въпреки влажния въздух.

— Може наистина да е било инцидент — казва Изобел.

— На теб да са ти се случвали някакви инциденти напоследък? Да си си счупвала кости, да си се изгаряла — нещо от този род?

— Не — признава Изобел.

— Да си се разболявала? Дори леко да си кихвала?

— Не. — Изобел ровичка из паметта си, за да си спомни последния път, когато е боледувала, но се сеща единствено за една настинка отпреди десетина години — през зимата, преди да се срещне с Марко.

— Не мисля, че на когото и да било от нас му се е случвало нещо подобно от отварянето на цирка насам — отбелязва Цукико. — Освен това до момента никой не е умирал. Нито пък някой се е раждал след появата на близнаците Мъри. И не е заради липса на опити, като знае човек какво правят акробатите.

— Аз… — започва Изобел, но не може да довърши. Прекалено е сложно, за да го осъзнае, а и не е сигурна, че иска да го разбере.

— Ние сме като риби в аквариум, скъпа — казва й Цукико, а филтърът на цигарата й опасно увисва между устните й. — Много внимателно наблюдавани риби. От всички ъгли. Ако някоя от нас изплува на повърхността, това не е случайност. И ако случилото се наистина е инцидент, започвам да се притеснявам, че онези, които ни наблюдават, не внимават толкова, колкото би трябвало.

Изобел замълчава. Иска й се Марко да бе придружил Чандреш, макар да се съмнява, че щеше да отговори, на който и да било от въпросите й — ако изобщо решеше да разговаря с нея. Много пъти е хвърляла картите, за да разбере нещо за отношението му към нея, но безуспешно. Въпреки че на него винаги му се пада силна емоция. Тя знае, че Марко го е грижа за цирка, никога не е имала причини да се съмнява.

— Някога гледала ли си на човек, който не разбира с какво се е захванал, макар че на теб ти става ясно само след един кратък разговор? — пита Цукико.

— Да — отвръща Изобел. Стотици пъти е срещала такива хора — любопитни, които не могат да видят нещата такива, каквито са в действителност. Слепи за предателства и разбити сърца, и винаги много упорити, независимо колко внимателно се е опитвала да им обясни.

— Трудно е да видиш една ситуация такава, каквато е, когато си в нея — подхвърля Цукико. — Твърде е позната. Твърде удобна.

Тя млъква. Облачетата дим от цигарата й се плъзгат сред дъждовните капки, правят кръг около главата й, преди да се извият нагоре във влажния въздух.

— Може би покойната госпожица Бърджис е била достатъчно близо до ръба, за да види ситуацията различно — казва накрая.

Изобел се намръщва, поглежда назад към гроба на Тара. Лейни и господин Барис бавно се отдалечават от него. Той е преметнал ръка през раменете й.

— Била ли си някога влюбена, Кико? — пита Изобел.

Раменете на Цукико се напрягат и тя бавно изпуска цигарения дим. За момент на Изобел й се струва, че въпросът й ще остане без отговор, но после жената каучук казва:

— Имала съм връзки, които са продължавали десетилетия, и други, които са траели само няколко часа. Обичала съм принцеси и селянки. Предполагам, че и те са ме обичали, всяка по свой начин.

Отговорът е типичен за Цукико — всъщност не дава истинска информация по въпроса. Изобел не разпитва повече.

— Всичко ще се разпадне — продължава Цукико след дълго мълчание. Не е нужно Изобел да пита какво има предвид приятелката й. — Пукнатините вече са се появили и се забелязват. Рано или късно аквариумът ще се счупи. — Цукико млъква, дръпва за последно от цигарата си. — Още ли се опитваш?

— Да — кимва Изобел. — Но не мисля, че помага.

— Трудно е да разпознаеш ефекта от подобни неща. В края на краищата, твоята перспектива е отвътре. Най-малките заклинания могат да се окажат най-ефективни.

— Не изглежда така.

— Може би заклинанието ти контролира хаоса вътре повече, отколкото хаоса отвън.

Изобел не отвръща. Цукико свива рамене и не добавя нищо.

След момент двете се обръщат да си вървят, без да си разменят нито дума повече.

Остава само снежнобелият ангел, надвесен над пресния гроб на Тара Бърджис, стиснал една-единствена черна роза в ръка. Ангелът не помръдва, дори не примигва. Лицето му, покрито с пудра, е замръзнало в скръбно изражение.

Силният дъжд изскубва перата от крилата му и ги запраща в калта.