Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (22)

Забележителни илюзии

Входът е отворен и опашката от зрители бавно изчезва в палатката на илюзиите. Бейли се присъединява към нея.

Покрай овалните стени на шатрата са поставени черни метални свещници. Вътре няма нищо друго, освен прости дървени столове, наредени в кръг. Едва двайсетина, в редици на две нива, за да е еднакво добра гледката. Бейли си избира място на вътрешния ред, точно срещу входа.

Останалите места се запълват бързо, остават само две: едното е точно до него, от лявата му страна, другото — отсреща.

Бейли веднага забелязва две неща.

Първо, че вече не вижда къде е входът. Мястото, откъдето е влязла публиката, сега изглежда като солидна стена, слива се идеално с останалата част от палатката.

Второ, сега до него седи чернокоса жена, облечена в черно палто. Сигурен е, че жената не е била там, преди входът да изчезне.

После вниманието му престава да се занимава с тези две подробности, тъй като столът отсреща избухва в пламъци.

Паниката настъпва веднага. Онези, които са най-близо до горящия стол, зарязват местата си и се спускат към вратата само за да открият, че такава вече липсва и насреща им се издига единствено здрава стена.

Пламъците постепенно се извиват все по-високо и по-високо, но не се отдалечават от стола, ближат дървото, макар то да не гори.

Бейли отново поглежда към жената, седнала вляво от него, и тя му намига, преди да се изправи и да тръгне към центъра на кръга. Насред паниката тя бавно разкопчава палтото си и го сваля, мята го с деликатен жест към горящия стол.

Онова, което само допреди миг е било дебело вълнено палто, се превръща в парче черна коприна, стелеща се на вълни върху стола. Пламъците изчезват. Остават само няколко кълбенца дим, както и острият мирис на изгоряло дърво, който бавно се трансформира в успокояващ аромат на горяща камина с нотка на канела или карамфил.

Жената в центъра на кръга от столове дръпва обратно черната коприна с драматичен жест и разкрива недокоснатия стол, на който сега са накацали няколко снежнобели гълъба.

Още един подобен жест и черният копринен плат се сгъва сам, превръща се в черен цилиндър. Жената го слага на главата си. Роклята й сякаш е изрязана от нощното небе: черна коприна, обсипана с блестящи бели кристали. Жената се покланя смирено на публиката си.

Илюзионистът е излязъл на сцената.

Няколко души, сред които и Бейли, успяват да изръкопляскат, докато зарязалите местата си се връщат обратно, едновременно притеснени и изпълнени с любопитство.

Представлението е непрекъснато. Всички чудеса, които се показват и които Бейли съвсем не може да нарече „трикове“, се преливат едно в друго. Гълъбите често изчезват само за да се появят върху шапки или под столове. Има и черен гарван — прекалено голям, за да е възможно предварително да бъде скрит някъде. Едва след като представлението е продължило известно време, Бейли бавно осъзнава, че поради кръга от столове, както и поради формата на палатката и тясното пространство, няма място за огледала или светлинни илюзии. Всичко се случва на момента, пред очите на всички. Илюзионистката дори превръща джобния часовник на човек от публиката в пясък, а после отново в часовник. В един момент всички столове се издигат на известно разстояние над земята и макар че движението е бавно и сигурно, пръстите на краката на Бейли едва докосват пода и момчето нервно се вкопчва в страничните облегалки.

В края на представлението илюзионистката се покланя и оказва внимание на целия кръг от зрители, а те я аплодират. Докато се върти, тя изчезва. Остават само няколко блещукащи светлинки, ехо от кристалите по роклята й.

Вратата отново се появява в стената на палатката и малобройната публика поема навън. Бейли се влачи последен, хвърля погледи назад към мястото, на което допреди малко е стояла илюзионистката.

Макар преди влизането му в палатката на илюзиите отвън да е нямало нищо, сега той се натъква на друга платформа, много подобна на онази на жената каучук. Но фигурата върху тази платформа не помръдва. Бейли за малко да я вземе за статуя, облечена в бяла рокля, поръбена с кожа, стелеща се на вълни по платформата и надолу към земята. Косата и кожата й — дори миглите й — са бели като скреж.

Но жената се движи. Много, много бавно. Толкова бавно, че момчето не може да регистрира точното движение, а само бавната промяна. Меки снежинки с цветовете на дъгата се сипят по земята, сякаш се ронят, подобно на листата на дърво.

Бейли я обикаля, оглежда я от всеки ъгъл. Очите й го следват, макар че миглите, покрити със скреж, не трепват.

На платформата се вижда малка сребърна табелка, частично закрита от полите на роклята.

На нея пише: „В памет“. Не се уточнява на кого.