Джеймс Кейн
Милдред Пиърс (9)

Глава 9

Само много свят акт можеше да компенсира случилото се и по едно време през нощта Милдред осъзна какъв трябва да бъде той и така намери покой. Даже може би нещо повече от покой. Имаше нещо неестествено и нездраво в начина, по който вдиша мириса на Веда, когато реши да посвети остатъка от живота си на това дете, което бе пощадено, и в категоричната й убеденост, че не бива да се проваля и че ресторантът трябва да бъде отворен днес, както бе обявено. Стана по изгрев-слънце, все още изпълнена с непоколебимост, приготви съдовете за пайовете и брашното, консервите и всичко, което трябваше да отнесе в ресторанта. Имаше много багаж, който внимателно се опита да натъпче в колата, но въпреки това трябваше да направи няколко курса. След последния завари персонала вече да я чака — сервитьорка на име Арлин и филипинец на име Панчо, който имаше двойното задължение да мие чинии и да бели зеленчуци. И двамата бяха наети предната седмица по препоръка на Айда. Арлин беше дребно сравнително хубаво момиче на двайсет и пет години и не изглеждаше много обещаващо, но Айда каза добри думи за нея. По всичко личеше, че Панчо е пристрастен към ярките дрехи и така си беше спечелил враждебността на Арчи, но се справяше отлично със задълженията си в кухнята.

Милдред забеляза кремавия костюм на Панчо, но не каза нищо. Даде им униформите и им намери работа. Трябваше да почистят основно ресторанта и веднага щом приключеха със залата за клиентите, трябваше да окачат памучните пердета, които лежаха на купчина на пода. Показа им корнизите и след като Панчо я увери, че е виртуоз с отвертката, се върна вкъщи с колата, взе пайовете и тръгна да ги доставя.

Когато се върна, гледката я накара да затаи дъх. Панчо наистина се беше справил чудесно, всички корнизи бяха поставени и той вече окачваше последните завеси. Арлин беше приготвила масите и купчината дърво, метал и плат в ъгъла вече се бе превърнала в ресторант — уютен, чист и приканващ. Милдред все още имаше да свърши много неща, но когато от химическото чистене доставиха салфетките, не се сдържа да нареди една маса, за да види как ще изглежда. Стори й се красива. Червено-белите пепитени покривки се съчетаваха приятно с кленовото дърво и керемидената униформа на Арлин, точно както си го бе представяла. Тя се разходи, изпивайки гледката с очи. След това даде нареждания какво да се прави в кухнята, качи се на колата и тръгна по задачи.

 

 

В банката изтегли 30 долара, като попълни бързо бланката и се опита да не мисли, че балансът й остана 7 долара. Поиска 10 долара на монети, за да има за ресто вечерта, пусна свитъците в дамската си чанта и продължи. Отиде в ранчото, където поръчваше пилетата. Там вече я чакаха двайсет и шест пилета вместо уговорените двайсет. Господин Гърни, собственикът на фермата, особено словоохотливо й обясни, че птиците били толкова хубави, че не му се искало да ги дава на никой друг. Но въпреки това тя се подразни. Той наистина отглеждаше хубави пилета, хранеше ги с царевица, не с мляко и на нея точно такива й трябваха. Но не можеше да му позволи да й ги пробутва по този начин. След като ги поопипа, тя отказа две, защото не са добре оскубани, взе останалите и му даде 8 долара. Бяха се разбрали да му плаща по долар за три птици. Натовари ги в колата и отиде на пазара за зеленчуци, яйца, бекон, масло и други продукти. Там похарчи 11 долара и беше на ръба да посегне на запаса от монети.

Върна се в ресторанта, нагледа кухнята и всичко й се стори съвсем задоволително. Арлин беше изчистила пода, а Панчо бе измил новите чинии, без да счупи нито една. Пристигна Лети и Милдред й поръча да приготви обяд за Арлин и Панчо и се зае с това, което наистина обичаше — готвенето. Извади пилетата, огледа ги за остатъчни перца и установи, че господин Гърни щавеше птиците далеч по-добре от останалите доставчици. След това взе малък сатър и ги разряза. Щеше да сервира по половин пържено пиле със зеленчуци или гофрета за 85 цента, но никак не харесваше половинките пилета, които се поднасяха в повечето заведения. Сервираха ги на масата като едно отвратително парче и тя се чудеше как хората можеха да ги ядат. При нея щеше да е различно. Първо отряза шийките, след това разполови птиците. Отдели крилцата и краката. После раздели и горните, и долните бутчета, а гърдите обработи така, че да остане само една малка костичка, без ребрата и ядеца. Спомни си системата на Арчи и сложи гърдите, бутчетата и крилцата в различни чинии, които прибра в хладилника, така че да може да взима порцията с едно движение. Постави шийките и костите в тенджера за супа. Наряза вътрешностите и също ги сложи в друга тенджера за соса. Зае се и с доматената кремсупа и накара Панчо да приготви зеленчуците.

Около четири дойде Уоли, за да огледа промените и да докладва. След последното им виждане той се занимаваше основно с разпращане на покани и беше ангажирал с това и секретарката си. Тя отвори старите списъци на „Пиърс Хоумс“ и всеки, който беше си купил дом от тях или дори само го бе обмислял, получи съобщение. Милдред остана доволна, че се е погрижил така добре за това, но той продължаваше да се навърта около нея, а тя искаше да го накара да си тръгне, за да може спокойно да работи. Забеляза, че гледа към витрината. Това беше най-скъпата мебел, която бе купила, и единствената, правена по поръчка. Основата и гърбът бяха от кленово дърво, а страничните стени, горната част и полиците бяха от стъкло. На нея щяха да излагат пайовете, които тя се надяваше да продава за вкъщи. Уоли попита малко срамежливо:

— Хареса ли ти изненадата, която ти подготвих?

— Каква изненада?

— Не си ли я видяла?

— Нищо не съм видяла.

— Хей, връщай се в кухнята тогава, докато те повикам, и повярвай ми, скоро ще видиш нещо изключително.

Озадачена, тя се върна в кухнята и се изненада дори още повече, когато видя Уоли да влиза. Той намери пайовете, взе два и ги отнесе в ресторанта, след това се върна за още два, и за още два. После го видя да ги нарежда във витрината и да си играе с нещо на стената. И изведнъж витрината светна, а Милдред извика и затича нататък. Уоли сияеше.

— Е, харесва ли ти?

— Уоли, прекрасно е!

— Направих го за теб, докато… през последните няколко дни. Идвах тук тайно през нощта. — И той гордо посочи малките, почти невидими огледалца, завинтени в кленовото дърво, които насочваха светлината надолу, към пайовете; крушките не бяха по-големи от пръста й; жичките бяха умело изведени назад, за да могат полиците свободно да се дърпат напред. — Знаеш ли колко струва това?

— Нямам представа.

— Ами да видим. Огледалата са по седем цента парчето, общо са шест, което прави четиридесет и два цента. Крушките са по пет цента, от украса за коледна елха са, можеш ли да повярваш? Трийсет цента за тях, значи дотук — седемдесет и два цента. Жиците са десет цента. Фасонките, болтчетата и щепселът са може би общо долар. Всичко е, да речем, към два долара. Какво ще кажеш?

— Не мога да повярвам.

— Отне ми може би час. Но би трябвало да продава пайовете.

— Получаваш безплатна вечеря.

— О, нямам нищо против това.

— Безплатна вечеря и допълнително.

 

 

Но часовникът вървеше неумолимо напред и тя се захвана за работа веднага щом Уоли си тръгна, но вече много по-ведра, защото усещаше, че всички се опитват да й помагат. Зеленчуците вече бяха нарязани. Прибра ги в отделни чинии и сложи вода да ври на печката. Приготви тесто за гофрети и сложи до него черпак, който загребваше точно една доза. Разточи кора за бисквитите^[1]. Пристигна и сладоледът: шоколадов, ягодов и ванилов. Накара Панчо да постави трите контейнера на един плот, за да са лесни за достигане, и показа на Арлин как да загребва от тях, като й припомни, че отговаря както за десертите, така й за ордьоврите. Приготви салата и се зае с кафето.

В пет и трийсет отиде до тоалетната, за да се преоблече. Беше мислила доста какви дрехи да си сложи. Спря се на бяло, но не банално бяло като униформа на медицинска сестра, което всички напоследък носеха. Отиде до универсалния магазин „Бълокс“ и си купи рокли от плътна коприна една идея по-тъмни от бели, почти кремави, и подхождащи им бонета. Винаги се беше отнасяла суетно към краката си, затова поръча роклите й да се скъсят малко. Щом си сложи и престилката, която щеше да носи в кухнята и да сваля, когато отива да поздрави клиентите, заприлича на готвачка от музикална комедия.

Само че не започна да пее, а събра Панчо, Лети и Арлин за последни наставления, като най-голямо внимание обърна на Арлин.

— Не очаквам много хора, защото това е първата ни вечер и все още не съм си създала клиентела. Но ако стане напрегнато, запомни: взимай поръчките, трябва да знам дали искат зеленчуци или гофрети, преди да започна да готвя, така че не ме дръж в неведение.

— И за двете ли да ти казвам?

— Само за гофретите.

— А бисквитите?

— Ще ги държа извадени през цялото време и ще си ги взимаш сама. Сама си взимаш хляба и бисквитите, но ги слагай в различни панери и не забравяй, че бисквитите трябва да се покриват със салфетка, за да са топли. По три бисквити на човек, ако искат повече — давай им, без да се стискаш и без да ги броиш. Взимай ги бързо и взимай достатъчно.

Арлин огледа заведението с опитно око и преброи масите. Имаше осем двойки покрай стените и две четворки в средата. Милдред проследи погледа й и продължи:

— Ще се справиш, стига да вземеш навреме поръчките. Има достатъчно място, ще използваш поднос, а това ще помогне. Ако имаш нужда, ще пращам Лети да ти помага и…

— Не може ли да го прави от самото начало? За да свикнем да работим заедно и да не се блъскаме и да си стъпваме по пръстите?

— Добре.

Лети кимна и се усмихна срамежливо. Вече беше облякла керемидената униформа, която доста й отиваше, и очевидно искаше да участва в представлението. Милдред се върна в кухнята, включи фурната и започна да нагрява гофретника. Ползваше уред на газ, вместо обичайния електрически, „защото така се правят добрите стари кръгли гофрети, които хората наистина обичат“. Отиде до електрическото табло и светна лампите. Последното реле включи неоновия надпис и когато той грейна, тя излезе навън да го погледа. Ето го, красив както винаги, хвърлящ синкави отблясъци върху дърветата. Въздъхна дълбоко и влезе. Най-накрая ресторантът беше отворен, най-накрая имаше свой собствен бизнес.

 

 

Чакаха дълго. Тя седеше нервно на маса за двама, а Арлин, Лети и Панчо се бяха изправили в ъгъла и си шепнеха. После се закикотиха и през Милдред премина ужасна болка. За първи път й хрумна, че може да е отворила ресторант, в който никой да не влезе. Скочи на крака и отиде в кухнята. Не спираше да пипа гофретника, за да види дали се е нагрял достатъчно. Отвън се тресна врата на кола. Тя вдигна поглед. Наистина отпред беше спрял автомобил и четирима души влизаха в ресторанта.

Изпита самодоволство, когато посегна към пилешкото — сега щеше да бъде възнаградена за всичките си наблюдения, размисли и планове. Беше разположила безплатния паркинг отзад, за да вижда колко точно клиенти има още преди да са влезли; беше опростила менюто, за да започва да готви още преди сервитьорката да й предаде поръчката; беше поставила хладилника, печката, продуктите и съдовете така, че да ги достига с минимално усилие. С чувството, че включва добре смазана машина, тя взе четири парчета пилешко, по едно от всеки вид, оваля ги в кутията с брашно край печката и ги поля с малко зехтин от бутилката до брашното. Пъхна ги във фурната за бързо запичане, след това ги изпържи в масло. Преди да затвори вратата на фурната, сложи вътре тава с бисквити. Арлин се появи.

— Четири на номер 9, две супи, една гофрета.

Напомни на Арлин, че не бива да обявява супите, а да си ги сипва сама, след това отиде да поздрави първите клиенти. Бяха й непознати — мъж, жена и две деца, но им изнесе малка реч, като ги информира, че са първите й гости и се надява ресторантът да им хареса и да продължат да идват. Арлин влезе с ордьоврите, супата, бисквитите, маслото, салфетките, водата и салатата. В Калифорния по някаква причина най-напред се сервираше салатата. Милдред погледна таблата и видя, че всичко е наред там. Влязоха още двама души. Смътно си ги спомняше като купувачи на имот от „Пиърс Хоумс“ отпреди шест или седем години, но тук на помощ й дойде опитът й като сервитьорка. Спомни си имената им още преди да види хубаво лицата им:

— Как сте, госпожо Сойър, господин Сойър? Толкова се радвам, че успяхте да дойдете!

Те изглеждаха доволни и тя ги настани на маса в ъгъла. Щом Арлин отиде да им вземе поръчката, тя се върна в кухнята и започна да приготвя пилето.

Първите клиенти си тръгнаха и Лети занесе мръсните чинии на Панчо, който веднага се захвана за работа. Но тогава се появи Арлин с разтревожен вид:

— Две порции на номер 3, но там има едно хлапе, което не желае супа. Искала доматен сок с парче лимон, целина и сол. Казах й, че не сервираме, но тя настоя и аз сега какво да правя?

Не беше трудно да се досети кое бе хлапето.

Намери Бърт и Веда на една от масите за двама. Бърт носеше светъл костюм, прилежно изгладен и почистен, но с черна лента на ръкава. Веда беше с ученическа униформа, която обличаше за първи път, и с капелата на Милдред. И двамата вдигнаха очи към нея и се усмихнаха. Веда възкликна колко хубава е роклята на Милдред, а Бърт закима одобрително към ресторанта.

— Боже, много добре изглежда. Хубав имот си взела, Милдред. Това заведение е точно каквото трябва. — И тупна с крак. — И е добре построено, погрижил съм се за това. Сигурен съм, че не си имала никакви проблеми със здравните служби, когато са инспектирали този под.

— Одобриха го, без дори да го погледнат.

— Ами тоалетните?

— И тях одобриха. Разбира се, трябваше да избием нова врата, за да може и в двете да се влиза откъм стария кабинет на секретарката. Него пък превърнахме във фоайе. Незаконно е в тоалетната да се влиза откъм кухнята. Но освен това преобразувание, боядисването, чакъла и летящите врати друго нищо не трябваше да правим. Обаче ни струваше доста пари!

— Не се и съмнявам.

— Искате ли да разгледате?

— С удоволствие.

Разведе ги и се почувства много горда, когато Бърт започна да я хвали обилно, и не чак толкова горда, когато Веда каза:

— Е, майко, мисля, че си се справила добре предвид обстоятелствата.

Чу да се затваря врата на кола и отиде да поздрави новия си клиент. Беше Уоли, доста превъзбуден.

— Ще се струпа цяла тълпа. Чу ли какво ти казвам — тълпа! Така става, когато се рекламира директно по пощата. Не е важно какво пращаш, а на кого. Погрижих се да са все хора, които те познават, и всички ще дойдат. Срещнах случайно шест души, които ми казаха, че ще бъдат на откриването — а това са само шестима, на които се натъкнах, без да искам. Казах ти — тълпа.

Уоли придърпа стол и седна при Бърт и Веда. Бърт го попита рязко дали се е погрижил за противопожарната застраховка. Уоли отвърна, че ще изчака, докато заведението се запали и изгори. „Добре, каза Бърт, просто питам.“

Милдред вдигна очи и видя Айда на входа. Отиде при нея, целуна я и изслуша многословния й разказ как и съпругът й искал да дойде, но му се обадили по работа и трябвало да отиде. Милдред я заведе до масата, от която Уоли беше взел стола и сега бе само за един човек. Айда се огледа:

— Милдред, тук е просто великолепно. И колко много място имаш! Можеш спокойно да сместиш още две четворки, само като разместиш малко двойките. И подносите ти може да са колкото си искаш големи. Нямаш представа колко ще ти помогне това. Така ще си спестиш поне една сервитьорка. Поне.

Беше крайно време Милдред да се връща в кухнята, но тя се позастоя, потупваше Айда по дланта и се радваше на одобрението й.

Добре смазаната машина вече работеше на пълни обороти, бръмчеше тихичко и теглеше товара си. Досега Милдред винаги беше намирала по няколко секунди за всички новопристигнали и особено за тези, които си тръгваха, за да им напомни, че продава пайове за вкъщи и да ги пита дали не биха искали да си вземат. Но по едно време трескаво се отдаде само на готвенето, пържеше парчетата пиле, обръщаше гофретите. Чу тряскането на врата на кола, но нямаше възможност да погледне навън и да преброи новите гости. Чу още едно тряскане и в кухнята се появи Арлин.

— Две групи от по четири души току-що влязоха, г-жо Пиърс. Имаме място само за едната, какво да правя с другата? Мога да събера две двойни маси, но не и преди госпожа Айда да си тръгне.

— Не, не! Остави я на мира.

— Но какво да правя?

— Настани четирима и помоли другите четирима да изчакат.

Не очакваше, че гласът й ще прозвучи толкова пискливо. Излезе и помоли втората група от четирима, ако обичат, да почакат няколко минути. Единият мъж кимна, но тя бързо се отдалечи, засрамена, че не е предвидила това, и донесе допълнителни столове. Върна се в кухнята. Арлин нареждаше нещо на Панчо, а след това се обърна гневна към Милдред:

— Мие чиниите, а купите за супа са свършили и ако не ми даде нови, няма как да сервирам предястията! Купите, глупако, купите!

Арлин изкрещя последното изречение към Панчо, Милдред й каза да млъкне и тогава влезе Лети. Ходеше тромаво, с крака, натежали от необичайната за нея работа. Сложи още купи за супа върху вече съществуващата купчина и тя се срути на пода. Три купи се счупиха. Милдред се хвърли безуспешно да ги хване и тогава чу тряскане на врата на нова кола. И изведнъж осъзна, че машината й е блокирала, в кухнята й е пълна бъркотия, напълно е изгубила представа за поръчките и дори ордьоврите още не са сервирани. За един ужасен миг й се стори, че откриването на ресторанта се превръща във фиаско, че всичко, на което се беше надявала, й се изплъзва от ръцете в тази кошмарна вечер. Тогава до нея се озова Айда, свали с едно движение шапката си, сложи я заедно с дамската си чанта до кутията с парите и препаса престилка.

— Добре, Милдред, заради чиниите е. Тя в момента е напълно безполезна в залата, затова я остави да подсушава, докато той мие, и всичко ще се оправи:

Милдред кимна на Лети и й подаде кърпата. Зорките очи на Айда забелязаха чиниите за десерт. Нареди ги на табла и се обърна към Арлин:

— Казвай какви супи искаш.

— От двата вида за втора, трета и първа маса, пилешка и доматена за четвърта и чакат от…

Айда не дочака да чуе колко дълго са чакали. Сипа супа в десертните чинии, извади лъжици с една ръка и бисквити с другата и забърза навън с таблата, като остави маслото, салатата и водата за Арлин. Върна се след минута.

— Добре, Милдред, накарах семейството ти да се поразходи навън. И без това бяха приключили с храненето. Настаних двама на моята маса и се погрижих за онези четиримата. Веднага щом взема сметката на първата четворка, ще настаня още четирима и…

Пискливият й глас, който Милдред някога бе мразила, продължи да нарежда и сега вече го слушаше с топлота, която започна от сърцето й и се разля по цялото й тяло. Увереността й се върна, ръцете й отново станаха сръчни, нещата се задвижиха. Тъкмо изливаше тесто в гофретника, когато на вратата се появи госпожа Геслър и се доближи на пръсти до нея.

— Мога ли с нещо да помогна, скъпа?

— Не мисля, Луси. Но благодаря…

— Напротив, има. — Айда сграбчи госпожа Геслър за ръката, както обикновено правеше с подчинените си. — Сваляй шапката и заминавай да продаваш пайове. Не притеснявай клиентите, докато се хранят, но стой край витрината и когато минат, виж какво можеш да направиш.

— Ще се постарая.

— Кутиите са в чекмеджето отдолу, не са сгънати и ще трябва да ги сгънеш сама, след това ги завържи и вдигни дръжките. Ако имаш проблеми, повикай ме или питай Милдред.

— Каква е цената, Милдред?

— Осемдесет и пет цента. Всичко е по осемдесет и пет цента.

Госпожа Геслър сложи шапката си до тази на Айда и излезе. Скоро Милдред я видя да се връща, да слага банкнота от един долар в кутията, да взима ресто и да излиза. За кратко време в кутията се натрупаха доста банкноти, тъй като Айда често влизаше, взимаше монети и пращаше Арлин да ги връща, за да си вземе бакшиша. Когато настъпи затишие, си свали престилката и излезе. Нямаше правостоящи, всички места бяха заети и тя се почувства като предния ден на погребението, когато влезе във всекидневната и видя всички онези полупознати лица. Това бяха хора, които не беше виждала с години, поканени чрез хитрата система на Уоли. Говори с тях, попита ги дали всичко е наред и получи поздравления, както и съболезнования за Рей.

Малко след осем часа чу отново да се затръшва врата на кола. Бърт, Уоли и Веда се бяха преместили по предложение на Айда край автомобила на Уоли и Милдред известно време ги чуваше как си говорят, докато работеше. Но сега, когато чакълът захрущя под нечии обувки, те замълчаха, а след това Веда се втурна през задната врата.

— Майко! Познай кой влезе току-що?

— Кой, миличка?

— Монти Берагон!

Сърцето на Милдред подскочи и тя погледна строго Веда. Но блесналите очи на дъщеря й не подсказваха да е скандализирана, затова внимателно я попита?

— И кой е Монти Берагон?

— О, майко, нима не знаеш?

— Май не.

— Играе поло за Мидуик, живее в Пасадена и е богат и красив. Момичетата нямат търпение снимките му да се появят във вестниците. Той е страхотен!

За първи път разбираше, че Монти не е кой да е, но беше прекалено заета, за да се развълнува. Веда затанцува наоколо, влезе и Бърт, последван от Уоли, който сякаш току-що бе зърнал самия Бог.

— Ти да видиш! Щом този човек е тук, Милдред, вече си в голямата игра! Няма ресторант в Лос Анджелис, който да не му плати да яде в него. Нали, Бърт?

— Много е известен.

— Известен? Той е звезда!

От залата се появи Арлин.

— Една гофрета.

Веда отиде до вратата, надникна и изчезна при останалите клиенти. Уоли започна да се чуди как ли Монти е научил за откриването. Не беше в списъка му с поканените и едва ли беше чел глендейлските вестници. Бърт каза с известно раздразнение, че кулинарната репутация на Милдред е станала широко известна и на него това му се струвало достатъчна причина, нямало нужда от специални разследвания. Уоли отвърна, че би искал да знае, но точно тогава застина и зяпна, а Милдред усети как някой бавно я обръща. И се озова лице в лице с Монти, който я гледаше сериозно и съсредоточено.

— Защо не ми каза за малкото ти момиче?

— Не знам. Нямах сили да се обадя на никого.

— Не знаех, докато сестра й не ми каза току-що.

— Тя май ти е голяма почитателка.

— Тя е най-очарователното малко същество, което съм срещал от доста време, но не за нея говорим сега. Искам да знаеш, че ако имах и най-малка представа, щях да ти се обадя.

И сякаш за да потвърди думите му, под носа на Милдред се появи кутия заедно с разписка, която доставчикът я помоли да подпише. Тя отвори кутията и намери вътре две огромни орхидеи. Но Монти взе картичката и я скъса.

— Съмнявам се, че си в настроение за шеги.

Тя сложи цветята в хладилника и представи Бърт и Уоли. Изпита облекчение, когато Айда влезе и поиска всички да напуснат кухнята. Монти я потупа по рамото и се върна в залата за гости. Бърт и Уоли излязоха навън, като преди това я изгледаха малко странно.

До девет бяха останали само двама клиенти и тъй като дояждаха последните парчета пиле, Милдред отиде до електрическото табло и угаси неоновия надпис. След това си преброи парите. Беше се надявала да дойдат трийсетина души и беше поръчала пет допълнителни пилета за всеки случай. И след като я бяха изнудили да купи още четири, те едвам й бяха стигнали. Наистина, както Уоли й беше обещал, се бе събрала цяла тълпа и тя установи, че приходите й бяха 46 долара, с 10 повече и от най-смелите й очаквания. Сгъна банкнотите, за да усети дебелината на пачката.

Нямаше какво толкова да прави, докато Арлин, Панчо и Лети почистят, затова си свали престилката, закичи си орхидеите и влезе в залата за гости.

Айда все още обслужваше последните клиенти, а Бърт, Уоли, Монти, Веда и госпожа Геслър седяха и си приказваха край една от масите за четирима. Бърт и Монти обсъждаха конете за поло — тема, по която Бърт изглеждаше впечатляващо компетентен. Веда се беше гушнала в него и попиваше всяка дума за света, който единствено означаваше нещо за нея. Милдред дръпна един стол и седна до госпожа Геслър, която веднага започна да издава странни звуци. Взря се във всеки поотделно и повтори настоятелно „Хм? Хм?“, предизвиквайки само озадачени погледи. Но само Монти я разбра. Лицето му грейна и той извика:

— Да!

След това всички повториха на висок глас същото, а госпожа Геслър отиде до колата си. Върна се със скоч и газирана вода. Милдред накара Арлин да донесе чаши, лед и отварачка, а госпожа Геслър се зае с древния ритуал. Бърт се погрижи за питието на Веда, но Милдред му забрани да изиграе обичайната игра с размяната. Знаеше, че това ще й напомни за Рей, а не искаше. Веда си получи чашата с две капки скоч без никакви трикове и Бърт внезапно скочи на крака. Вдигна уискито си към Милдред и каза:

— За най-великата малка жена, която някой достатъчно луд мъж е позволил да му се изплъзне.

— Ти най-добре знаеш това, глупако.

Госпожа Геслър го произнесе доста убедено и всички се засмяха и вдигнаха наздравица за Милдред. Тя не знаеше дали да направи същото, но накрая се присъедини. Айда, която вече беше приключила с клиентите и бе застанала до нея, прие празничното настроение с крива усмивка, която изглеждаше странна и жалка на изключително невзрачното й лице. Милдред скочи, наля й питие и каза:

— А сега аз предлагам тост. — Вдигна чашата си и произнесе: — За най-великата малка жена, който никой не е бил толкова луд, че да изпусне.

— Рей! — каза Уоли.

— Рей! — повториха всички.

Айда беше объркана и отначало се изкикоти, но после за малко щеше да се разплаче и не чуваше нито дума, докато Милдред я представяше на останалите. Отпусна се на стола и каза:

— Е, Милдред, ще ми се да беше чула коментарите. Нямаш представа колко им хареса пилешкото. И в какъв възторг бяха от гофретите. Казаха, че не са яли такива гофрети от деца и че нямали представа, че някой все още може да ги приготвя по този начин. Истински хит си, Милдред. Ще пожънеш голям успех.

 

 

Милдред отпи от чашата си, беше разтреперана, засрамена и непоносимо щастлива.

Можеше да седи там цяла вечност, но трябваше да се погрижи за Веда, а и за Айда също — след огромната й помощ можеше поне да я закара до дома й. Напомни на Бърт, че дъщеря им е на училище, прибра безценните банкноти в дамската си чанта и се приготви да затваря. Ръкува се с всички, като извърна бързо глава, щом стигна до Монти, и най-накрая успя да ги изкара навън. Те се събраха около колата на госпожа Геслър и Милдред предположи, че са отишли там да довършат скоча в неформална обстановка, но не чака, за да се увери. Извика на Бърт да не позволява на Веда да стои будна до късно, натовари Айда на колата и пое с пълна скорост по булеварда.

Когато стигна до дома си, с изненада видя, че синият корд я чака отпред. В къщата беше тъмно, но тя зърна трепкаща светлинка в гостната, където намери Монти и Веда. Стояха на тъмно, само под блясъка на огъня, който бяха напалили, и очевидно си прекарваха превъзходно. Монти обясни на Милдред:

— Имахме среща.

— О, нима?

— Да, уговорихме се да я изпратя до вкъщи и така й направих. Разбира се, първо трябваше да приберем татко.

— Да, при онази Б…

Но преди Веда да довърши апатичната си забележка, и двамата избухнаха в смях. Когато си пое дъх, тя продължи:

— О, майко! Видяхме онази Бидерхоф! През прозореца! Така и се подмятаха!

На Милдред й се стори, че би трябвало да е шокирана, но без да иска, се присъедини към тях и тримата се смяха, докато ги заболяха коремите и по лицата им потекоха сълзи, сякаш госпожа Бидерхоф и нейният пуснат на воля бюст бяха най-смешното нещо на света. Мина много време, докато Милдред най-накрая събра сили да прати Веда да си ляга. Искаше й се тя да остане при тях, да се порадва на слънчевата, безгрижна дружелюбност, която никога преди не беше виждала у нея. Но когато дойде време наистина да я прати да спи, лично я заведе, помогна й да се съблече, сложи я в леглото и я прегърна силно, все още в екстаз от случилото се чудо. А Веда прошепна:

— О, майко, не е ли прекрасен!

— Много е мил.

— Как се запозна с него?

Милдред смотолеви, че Монти е идвал в ресторанта в Холивуд няколко пъти и после попита:

— А ти как се запозна с него?

— О, майко, не съм! Искам да кажа, че не съм го заговорила аз, а той мен. Каза, че приличам много на теб и затова знае коя съм. Ти казвала ли си му за мен?

— Разбира се.

— После попита за Рей и когато му разказах за нея, той пребледня, скочи и…

— Да, знам.

— И онези орхидеи, майко!

— Искаш ли ги?

— Майко! Майко!

— Добре, можеш да ги носиш на училище.

 

 

От дивана във всекидневната се разнесе дрезгав и несигурен глас:

— Цяла вечер гледам проклетите ти дрехи и едвам се въздържах да не ги разкъсам. А сега ги сваляй.

— О, не съм в настроение за…

— Сваляй ги.

Дрехите паднаха и тя се подчини на този видимо съвсем логичен финал на вечерта. Но беше прекалено развълнувана, за да се съсредоточи изцяло върху Монти. Легна си уморена, щастлива и разплакана. Бърт, Уоли, госпожа Геслър, Айда, Монти, неоновият надпис, ресторантът и 46-те долара плуваха в сълзите й под лунните лъчи. Но лицето, което грееше над всички тях, по-красиво от останалите, беше това на Веда.