Джеймс Кейн
Милдред Пиърс (8)

Глава 8

Докато майка й правеше поредната си забележка за изчезването й през уикенда, Милдред едва се удържаше да не избухне. Последният час беше истинско мъчение. Позвъни на десетина номера, без да открие нищо, а госпожа Флойд седеше с нея и не спираше с разпалените си тиради срещу майките, които отпрашват нанякъде с разни мъже и оставят други хора да се грижат за децата им. Накрая в отчаянието си позвъни на госпожа Бидерхоф, която й каза в коя болница е Рей, както и още няколко неща, но сладникавите й благопожелания не успяха да подобрят настроението на Милдред. Веднага тръгна за Лос Анджелис и след като видя набързо Рей, седна при Бърт, Веда, свекърва си и господин Пиърс в края на болничния коридор. Чакаше заедно с тях лекаря и слушаше разказа на Бърт за случилото се. В петък вечер Рей била умърлушена, а предишния ден на плажа вдигнала температура, затова повикали доктор Гейл и той ги посъветвал да я заведат в болницата. Майка му го прекъсна и го поправи, че докторът изобщо не е казал това. Той наредил да я закарат у дома и те го направили. Но намерили къщата заключена и отново му позвънили. И чак тогава той решил да я заведат в болницата, защото нямало къде другаде да отидат. Милдред искаше да я попита какво не му е наред на техния дом, но преглътна въпроса.

Бърт отново започна да разказва: не било сериозно, просто настинка, а не грип, както били казали на Милдред.

— Лепенката на устната й нищо не означава. Просто някаква пъпчица, това е.

Майка му отново взе думата и продължи с натякванията, което накара Милдред да каже:

— Нито на теб, нито на когото и да било друг му влиза в работата къде съм била.

Свекърва й пребледня и изправи гръб, но господин Пиърс се намеси и тя се облегна назад със свити устни. Милдред се опита да си премълчи, но продължи:

— Бях в Лейк Ароухед, щом толкова искате да знаете. Приятели ме поканиха във вилата си край езерото и не виждам защо трябваше да съм единственият човек на света, който си остава у дома. Разбира се, че не трябваше да ходя. Това с готовност го признавам. Но тогава още не знаех, че имам роднини, които не могат да намерят къде да настанят едно болно дете, което е поверено на грижите им. Следващия път ще знам.

— Мисля, че майка е напълно права.

Досега Веда беше пазила хладен неутралитет, но когато чу за вилата край езерото, веднага разбра на чия страна да застане. Бърт изглеждаше нещастен и само мълчеше. Господин Пиърс я упрекна с тържествен глас:

— Милдред, всички се стараха да постъпят възможно най-добре и не виждам необходимост от лични нападки.

— Кой започна с личните нападки?

Никой не можеше да отговори на този въпрос и настъпи тишина. Милдред нямаше желание за крамоли, защото дълбоко в себе си усещаше, че Рей е много болна. Стори им се, че мина цяла вечност, преди доктор Гейл да се появи. Беше висок, прегърбен мъж, техен семеен лекар още от раждането на Веда. Заведе Милдред в болничната стая, погледна Рей и изслуша шепненето на дежурната сестра. След това каза окуражаващо:

— Имаме доста такива случаи, особено по това време на годината. Рязко вдигат температура, носът им започва да тече, отказват да се хранят и изглеждат много зле. А на следващия ден тичат наоколо. Но съм доволен, че я докарахме тук, а не в дома ви. Дори и с настинките трябва да се внимава.

— Радвам се, че сте изстискали онази пъпка. Аз смятах да го направя онзи ден, но просто забравих.

— Е, аз пък се радвам, че не сте я изстискали. Правилото е изобщо да не се пипат, особено ако са над горната устна. Не съм я изстискал. Поставих лепенка върху нея, за да не я пипа, това е всичко.

Милдред отведе Веда у дома и й разказа измислената история за хората, които се отбили в събота и я поканили край езерото. Не спомена имена, но ги представи като много богати и изискани. Съблече се на тъмно и чак тогава си спомни за пайовете. Легна си чак в три часа и беше изтощена.

През целия следващ ден беше обзета от необяснимо истерично усещане, че е лишена от нещо, за което цялото й същество копнееше: правото да бъде с детето си, да е близо до него, когато то има най-голяма нужда от нея. Но успя да зърне Рей само за няколко минути сутринта и за час след вечеря. Отиде до болницата рано и жизнерадостното бъбрене на медицинската сестра никак не я ободри. Сърцето й се сви, когато видя Рей — вече не беше весела и оживена, лицето й беше пламнало, дишаше тежко. Но не можеше да остане при нея. Трябваше да доставя пайове, да плаща на бояджиите, да провери съобщенията, да договори доставката на пилетата, да прави нови пайове. Чак когато стана време за вечеря, успя да намери свободно време, но нямаше никакъв апетит. Въртеше се нервно, докато Лети сервираше на Веда, след това натовари дъщеря си в колата и отиде за ново бдение край болничното легло. После се прибра, сложи Веда да си легне, но самата тя не можа да заспи.

Обади се в болницата в осем на следващата сутрин и когато получи окуражителни новини, остана на телефона и се опита да вмести бизнес задълженията си в следващите два часа. Около десет натовари пайовете на колата, обиколи клиентите си и пристигна в болницата към единайсет. Изненада се, когато видя, че доктор Гейл вече е там и шепне нещо в коридора на едър космат мъж по фланелка с голяма татуировка на ръката. После викна Милдред настрани.

— Не искам да изпадаш в паника. Но температурата й се е вдигнала. Вече е четиридесет градуса и това никак не ми харесва. Не ми харесва и онова нещо на устната й.

— Искате да кажете, че може да се е възпалило?

— Не знам и няма как да разбера. Взех проба от пъпката, както й от сополите, които излизат от носа й, и няколко кубика кръв. Вече пътуват към лабораторията. Ще ми се обадят веднага щом могат. Но ето какво искам да ти кажа, Милдред. Ако състоянието й наистина е сериозно, не можем да чакаме резултатите от лабораторията. Трябва да й се прелее кръв веднага. Този мъж тук е професионален кръводарител, той така си изкарва прехраната и няма да влезе в стаята, докато не получи двайсет и пет долара. Изцяло от теб зависи, но…

Без да се замисля колко бяха двайсет и пет долара за малките й спестявания, Милдред вече пишеше чек още преди лекарят да свърши с речта си. Мъжът поиска гаранция. Доктор Гейл подписа обратната страна на чека, а Милдред с потни от страх ръце, влезе в болничната стая. Погледът на детето беше мътен, лицето му гореше, а затрудненото му дишане беше съпроводено с непрекъснато мрънкане.

На устната й имаше нова лепенка, дори още по-голяма от първата, под която се виждаше марля, напоена в яркочервен антисептик. Медицинската сестра вдигна очи, без да спира да подава лед към малката трепереща устичка.

— Това стана, след като говорих с вас, госпожо Пиърс. През нощта беше спокойна, температурата й не се променяше и си помислихме, че след няколко часа ще се оправи. Но после просто ей така треската й се засили.

Рей се размърда и сестрата й заговори. Каза й, че майка й е тук, не може ли да познае майка си? Милдред също се обади:

— Мама е, скъпа.

— Мамо!

Рей стенеше и на Милдред й се прииска да я прегърне, но вместо това само хвана ръката й и я потупа. Влезе и доктор Гейл заедно с други лекари в бели престилки, медицински сестри и донора, който си беше навил ръкава, демонстрирайки цяла галерия от татуировки. Той седна, а Милдред остана права като каменна статуя, докато една сестра му мажеше ръката с дезинфектант. После излезе и започна да крачи напред-назад из коридора, бавно и тихо. Костваше й огромно напрежение на волята да издържи. Излязоха две сестри и един от лекарите, след тях и кръводарителят и няколко санитари. Тя влезе. Сестрата, с която беше разговаряла преди малко, седеше на леглото и държеше термометър и часовник. Доктор Гейл се бе привел и настойчиво се взираше в Рей.

— Температурата й е паднала, докторе.

— Добре.

— 38.3.

— Това е страхотно. Как е пулсът й?

— Също е паднал. До деветдесет и шест.

— Чудесно. Милдред, вероятно съм те вкарал в огромни разходи за нищо. Но все пак…

Излязоха в коридора, завиха и продължиха. Той й заговори спокойно:

— Не ми се искаше никак да го правя, Милдред, не ми се щеше да ти стоварвам този разход, но ще се погрижа всички харчове да са максимално оправдани. Ако трябва пак да го направя, ще ти кажа същото, което ти казах и тогава. Ето с какво си имаме работа. Всяка инфекция над устата се оттича в латералния синус, а това означава — мозъка. Нямаше как да знаем каква е тази пъпчица на устната й. Всичките й симптоми говореха за настинка, но също така биха могли да се дължат и на стрептококова инфекция и ако бяхме изчакали да се уверим, можеше да се окаже прекалено късно. Но начинът, по който реагира на кръвопреливането, показа, че алармата е била фалшива. Но те уверявам, че ако беше друго и не бяхме действали бързо, нямаше никога да си простя, нито пък ти.

— Всичко е наред.

— Случват се такива неща, нищо не можем да направим.

На етажа се чу звънец, после звукът му се повтори — пронизителен и настоятелен. На Милдред й се стори, че доктор Гейл се обърна прекалено бързо, а след това престана да ходи спокойно. Когато наближиха стаята, край тях се стрелна санитар с грейки в ръцете. Той влезе в стаята. Когато и тя го последва, видя как сестрата пъха грейките под завивките, които бяха натежали от нови одеяла.

— Втресе я, докторе.

— Санитар, повикай доктор Колинс.

— Да, господине.

През леда, който започна да обвива сърцето й, Милдред разбра, че този път тревогата не е фалшива. Седна и видя как лицето на Рей пребледня, а след това посиня; когато зъбките й затракаха, тя се извърна. Влезе санитар с още грейки, които сестрата пъхна под завивките, без да вдига очи. Последва го и доктор Колинс, нисък набит мъж. Той се наведе над Рей и я огледа, все едно беше насекомо.

— От пъпката е, доктор Гейл.

— Не мога да повярвам. Тя реагира на кръвопреливането…

— Знам.

Доктор Колинс се обърна към санитаря и му изстреля кратки заповеди: кислород, адреналин, лед. Санитарят се зае. И двамата лекари разглеждаха мълчаливо Рей, тракането на зъбите й беше единственият звук в стаята. След дълга пауза сестрата вдигна очи.

— Пулсът й се ускорява, доктор Колинс.

— Колко е?

— Сто и четири.

— Махнете грейките.

Сестрата издърпа грейките и ги хвърли на пода. Стаята започна да се пълни с хора. Появиха се още сестри, които вкараха кислороден апарат и бяла масичка, пълна с флакони и спринцовки. Стояха и чакаха нещо. Зъбите на Рей спряха да тракат и кожата на лицето й вече не беше синкава. По бузите й се появиха червени петна и сестрата пипна челото й.

— Температурата й се повишава, доктор Колинс.

— Махнете одеялата.

Две сестри махнаха одеялата, а трета се приближи с торба лед, която постави на главата на Рей. За миг всички стояха неподвижни и се чуваше само затрудненото дишане на момиченцето. Първата сестра докладваше пулса:

— Сто и дванайсет… Сто двайсет и четири… Сто трийсет и две…

Рей вече дишаше тежко като малко кученце, а стоновете й бяха толкова сърцераздирателни, че на Милдред й се доплака пред несправедливостта, че едно малко и безпомощно същество трябва да понесе такова страдание. Но седеше неподвижна, за да не разсее с нищо тези, от които Рей зависеше. Детето продължаваше да се мъчи и тогава изведнъж Милдред се вкамени. Дишането спря за секунда, след това се чуха три-четири кратки хрипа, после всичко утихна. Доктор Колинс махна припряно и две сестри се приближиха. Започнаха да вдигат и свалят ръцете на Рей, а доктор Гейл сложи кислородната маска на лицето й и Милдред усети буреносния мирис на газа. Доктор Колинс изпили гърлото на една ампула и отчупи крайчето. Напълни бързо спринцовка, вдигна завивките и я заби в бедрото на Рей. Първата сестра хвана китката й и Милдред я видя да среща погледа на доктор Колинс и мрачно да клати глава. Продължиха да я обдишват. След минута-две доктор Колинс напълни отново спринцовката и пак я заби в бедрото на Рей. Мина още минута и Милдред видя как сестрите се спогледаха. Докато доктор Колинс пак пълнеше спринцовката, тя стана. Вече знаеше истината и смяташе, че няма да понесе още едно бодване в безжизненото малко телце. Вдигна кислородната маска, наведе се, целуна Рей по устата и покри лицето й с чаршафа.

 

 

Тя седеше отново в коридора, но тук доктор Гейл беше този, който се пречупи, не тя. Жестоката внезапност на случилото се я беше направила безчувствена, сякаш неспособна да изпита каквото и да било. Той се приближи приведен, едва се влачеше. Седна до нея, свали очилата си и започна да разтрива лицето си, за да прикрие конвулсиите му.

— Знаех си. Разбрах го още откакто видях санитаря с грейките. От този миг нататък вече нямаше никаква надежда. Но направихме всичко, за което се сетихме, не можехме да се предадем.

Милдред се взираше право пред себе си, а той продължи.

— Обичах я като свое дете. Мога да кажа само едно: направих всичко по силите си. Ако нещо можеше да я спаси, това бе кръвопреливането, но и то не успя. Ти също, Милдред, направи всичко по силите си.

Седяха така няколко минути, само преглъщаха и стискаха зъби зад треперещите си устни. Накрая той я попита с променен глас:

— Имаш ли предвид някоя погребална агенция, Милдред?

— Не познавам никакви погребални агенти.

— По принцип препоръчвам господин Мърок от Глендейл, само на няколко пресечки от дома ти. Цените му са разумни, няма да те обере и ще се погрижи за всичко както трябва.

— Щом вие го препоръчвате, значи е добър.

— Ще му се обадя.

— Има ли тук телефон?

— Ще ти намеря.

Той я заведе в малък кабинет на същия етаж, тя седна и набра номера на госпожа Бидерхоф. Помоли да й даде Бърт, но тя каза, че го няма.

— Госпожо Бидерхоф, обажда се Милдред Пиърс. Бихте ли казали на Бърт, че Рей почина преди няколко минути? В болницата. Исках да му го съобщя веднага.

Настъпи дълга оглушителна тишина.

— Ще му кажа, госпожо Пиърс. Ще му кажа веднага щом го видя, но искам да знаете, че съжалявам от дъното на сърцето си. Мога ли с нещо да помогна?

— Не, благодаря.

— Може би да взема Веда при мен за известно време?

— Не, много ви благодаря.

— Ще му кажа.

— Благодаря ви, госпожо Бидерхоф.

Караше на автопилот към вкъщи, но след няколко пресечки започна да се плаши от червения светофар, защото докато чакаше да се смени, имаше време да мисли, гърлото й се стягаше и започваше да вижда пътя замъглено. Пред дома й я посрещна Бърт и я заведе в гостната, където Лети се опитваше да успокои Веда. Домашната помощница се върна в кухнята, а Веда избухна в силни хлипове. Не спираше да повтаря:

— Дължах й пет цента! О, майко, излъгах я, а исках да й ги върна, но… Дължах й пет цента!

Милдред се опита да я успокои, като й обясни, че щом наистина е смятала да ги върне, само това има значение и Веда бързо притихна. След това започна да се върти. Милдред я целуна и каза:

— Искаш ли да отидеш при баща си, миличка? Можеш да се упражняваш на пианото, да си играеш, да правиш каквото си искаш.

— О, майко, мислиш ли, че е редно?

— Рей не би имала нищо против.

Веда излезе от къщата, а Бърт изглеждаше малко шокиран.

— Тя е дете, Бърт. Те не чувстват нещата като нас. По-добре да не е тук, докато текат приготовленията за погребението.

Бърт кимна и се заразхожда из стаята. Забеляза кибритена клечка в камината и се спря да я вдигне. Докато се изправяше, си удари главата. Падна, все едно го бяха цапардосали с брадва. И Милдред инстинктивно разбра защо — когато беше надникнал в камината, си бе спомнил игрите с Рей, как се забавляваха, докато той се правеше на слон, а тя на маймунка. Милдред го заведе до дивана и го прегърна. И след това двамата заедно в тъмната стая оплакаха детето си. Когато той отново беше в състояние да говори, започна да разказва за сладкия й прекрасен характер. Каза, че тя повече от всички заслужава да отиде в рая и там ще се чувства идеално. По дяволите, тя беше точно там! Милдред знаеше, че това за него е утеха от огромната непоносима болка, че се крие във вярата си, че тя не е умряла съвсем. Тя беше твърде голям реалист и твърде прозаична, за да се вълнува от задгробния живот, но въпреки това искаше да се отърве от огромната болезнена празнота, зейнала в нея, и думите му започнаха да й изпращат малки топли вълни светлина. Те донякъде я ужасяваха, но тя се опита да не мисли за това.

Телефонът иззвъня. Бърт вдигна и каза сдържано, че семейството е загубило близък и госпожа Пиърс днес не може да говори за работа. Милдред почти не го чу. Ресторантът й се струваше толкова далечен и нереален, част от един свят, който вече не я интересуваше.

 

 

Около три и половина пристигна господин Мърок. Той беше дребен дебел мъж, който след седем секунди шепнене на съболезнования се захвана с практичните задачи. Беше се погрижил за всичко, свързано с тялото. Освен това беше изпратил съобщение до следобедните вестници, а за сутрешните трябваше да почакат, докато Милдред не реши кога иска да бъде погребението, така че може би това би трябвало да е първото, което да решат. Милдред се опита да се съсредоточи, но не успя. Беше благодарна, когато Бърт я потупа по ръката и й каза, че той ще се заеме с това.

— Всъщност татко настоя да поеме разходите. С мама искаха да дойдат с мен тук, но им казах да изчакат.

— Радвам се, че дойде сам.

— Но татко иска да поеме разходите.

— Тогава ти се погрижи за това.

И Бърт отиде да говори с господин Мърок, защото му се стори, че тя точно това очаква от него. Решиха, че погребението ще е в 12 часа на следващия ден.

— Няма нужда да го отлагаме.

Господин Мърок веднага се съгласи с това. Гробът можеше да се изкопае на парцела на семейство Пиърс в гробището „Форест Лой“, придобит след смъртта на чичото, който беше оставил на Бърт ранчото. Службата щеше да е в къщата и да се води от преподобния доктор Олдъс, когото господин Мърок каза, че познава много добре и може веднага да му се обади. Доктор Олдъс беше свещеникът на Бърт и за един нещастен миг Милдред се почувства засрамена, че няма кого да нарече свой свещеник. Като дете ходеше на неделно училище в методистката църква, но след това майка й започна да се оглежда за нещо друго и накрая се озова при астролозите, които бяха измислили имената на Веда и Рей. Астролозите, каза си тя тъжно, като че ли не бяха подходящи за този точно миг.

При избора на ковчег Бърт преговаря смело, като използва всичките си умения в бизнеса и накрая се спряха на бял емайлиран със сребърни дръжки и копринена драперия, който щеше да излезе 200 долара заедно с две лимузини и носачите. Господин Мърок стана. Каза, че тялото ще бъде доставено в пет и те го изпратиха до вратата, на която двамата му асистенти вече бяха сложили бял креп. Господин Мърок спря за малко, за да огледа поставките за цветя, които бяха донесли във всекидневната. След това тръгна да си ходи.

— О… за малко да забравя. Дрехите, с които ще бъде погребана.

Милдред и Бърт се върнаха в детската стая. Избраха бялата рокля, която Рей беше носила на училищното празненство, извадиха бельо, чорапи и обувки и сложиха всичко в един малък детски куфар. Короната и вълшебната пръчица обаче отново разплакаха Бърт и Милдред го потупа по рамото, за да го успокои.

— Тя е в рая, няма начин да не е там.

— Разбира се, че е там, Бърт.

— Сигурен съм, че не може да е на друго място.

След минута-две господин Мърок си тръгна и дойде госпожа Геслър, която седна заедно с тях в гостната. Влезе, без да поздрави, седна до Милдред и започна да я гали по ръката с безкраен такт, който се оказа нейна основна черта, скрита под на пръв поглед грубоватата й природа. Проговори чак след няколко минути.

— Искаш ли питие, Бърт?

— Не и в момента, Луси.

— Не ми представлява трудност да ти донеса.

— Благодаря, но по-добре не.

После се обърна към Милдред:

— Слушам те, скъпа.

— Искам да те помоля за някои неща, Луси.

Заведе я в спалнята и написа един номер на лист хартия.

— Би ли се обадила на майка ми да й съобщиш? Кажи й, че съм добре и че погребението е утре в дванайсет и… бъди мила с нея.

— Ще го направя от моя телефон. Нещо друго?

— Нямам черна рокля.

— Ще ти намеря. Дванайсети номер ли носиш?

— Десети.

— Воалетка?

— Мислиш ли, че трябва?

— Аз не бих носила.

— Тогава без воалетка. И без шапка. Имам една, която става. И без обувки. И обувки имам. Но ще ми трябват ръкавици. Шести номер. И ми се струва, че ще ми трябва траурна носна кърпичка.

— Ще се погрижа за всичко. И…

— Какво, Луси?

— Ще започнат да идват хора. Може би трябва да направя нещо, за което не си подготвена. Просто исках да ти кажа, за да знаеш, че имам причина.

Малко по-късно госпожа Геслър се върна и наистина направи нещо забележително. Вече бяха дошли доста хора: госпожа Флойд, госпожа Харбо, госпожа Уитли, Уоли и за изненада на Милдред — господин Отис, федералният инспектор по месото, който бе видял съобщението в един от следобедните вестници. Лети точно поднасяше чай и сандвичи, когато се появи госпожа Геслър с шапка, ръкавици и огромен букет лилии. Махна с ръка, за да освободи шофьора на цветаря, извади от букета картичка и прочете:

— Господин и госпожа Ото Хилдегард… О, не са ли прекрасни, просто прекрасни! — А след това се обърна към всички в стаята: — Това е семейството, на което Милдред гостува през уикенда край езерото. Много мили хора, ужасно ги харесвам.

Тогава Милдред разбра, че е имало клюки, и то сериозни клюки. Но след като огледа всички събрали се, осъзна, че госпожа Геслър им е затворила устата веднъж завинаги. Почувства прилив на благодарност към нея, тя се беше справила с нещо, което за Милдред беше непосилно. Бърт изнесе лилиите и ги пръсна по моравата пред къщата. След това закачи маркуча за пръскачката, за да ги освежи. Пристигнаха и други цветя и скоро на тревата се натрупа цял покров от цветове, блеснали от водните капчици. Дойде и кошница гладиоли от „Дроп Ин“, което трогна Милдред, но тя болезнено преглътна, когато видя белите гардении, към които беше закачена картичка с надпис: „Айда, Анна, Крис Макадулис, Ърнестин, Мейбъл, Арчи, Етел, Лора, Сам, Флорънс, Шърли, Фуджи“.

Докато я четеше, в стаята настъпи тишина, тя се обърна и видя помощниците на господин Мърок да внасят Рей през вратата. Под наставленията на Бърт поставиха подпорите до прозореца и сложиха върху тях ковчега. Отстъпиха, за да могат гостите да се приближат. Милдред не можеше да погледне нататък. Но тогава госпожа Геслър я хвана за ръката и тя обърна очи, колкото и да не й се искаше. Лъчите на залязващото слънце образуваха дъга над главата на Рей. Това отново разплака Бърт и повечето гости излязоха на пръсти от стаята. Но Милдред не помръдна. Имаше нещо нереално в начина, по който Рей изглеждаше. Червенината от последните минути на живота й беше изчезнала заедно с жизнеността й и смъртоносната пъпка. Беше останала само восъчна бледност, която напомняше за рая и Бърт за четвърти или за пети път започна да говори за него.

Лети поднесе останалите сандвичи за вечеря. Бърт и Милдред ядяха разтреперани и умълчани, без да усещат вкуса на храната. След това пристигнаха господин и госпожа Пиърс, които доведоха Веда. Минаха да видят Рей и отидоха при останалите в гостната. Дойде и доктор Олдъс, висок, побелял, мил човек. Той седна до Милдред и не я обвини нито за миг, че не е част от църквата му. После свекърва й и доктор Олдъс започнаха да спорят, говореше предимно тя, доктор Олдъс нямаше какво толкова да каже, а господин Пиърс я поправяше за някои елементи на ритуала. Работата беше там, че майката на Бърт беше отгледана като методистка и се бе присъединила към епископалната църква чак след като се беше омъжила за господин Пиърс. И не беше твърде наясно каква служба трябва да се отслужи утре. Господин Пиърс й обърна внимание, че бърка заупокойната молитва с причастието, псалмите и дори със сватбената церемония и й е трудно да ги разграничи. Майката на Бърт каза, че й е все тая, иска двайсет и трети псалм, той бил най-подходящ за починало дете и да не й казват, че нямало да има молитви за спасението на детската душа. А според тях те какво правели? Господин Пиърс й напомни с остър тон, че погребалната служба няма нищо общо с душата. Защото душата вече си била отишла и сега трябвало само да предадат тялото на земята. Бърт слушаше натъжен, а господин Пиърс не спираше да призовава доктор Олдъс за арбитър. Свещеникът слушаше с наведена глава и накрая каза:

— Тъй като детето не е било кръстено, трябва да се направят промени в службата. Някои дребни неща ще се пропуснат, но се налага. В този случай не виждам причина защо двайсет и трети псалм и онази малка част от причастието, за които госпожа Пиърс очевидно настоява, да не бъдат включени. Накрая на службата опечалените може да бъдат призовани да се помолят и това често се прави. Нямам нищо против тези добавки, ако майката смята, че са подходящи.

Той погледна към Милдред, която кимна. Отначало негодуваше срещу свекърва си, задето така агресивно бе поела всичко в свои ръце и усещаше как в нея се надигат дребнави забележки. Но навреме си спомни, че семейство Пиърс ще платят за всичко и си премълча. След това отиде в детската стая и събра багажа на Веда, за да могат баба й и дядо й да я доведат на сутринта подходящо облечена. Когато излезе с малкия й куфар, семейство Пиърс решиха, че е време да вървят. Доктор Олдъс обаче поостана още няколко минути. Хвана дланта на Милдред и каза:

— Винаги съм смятал, че погребалната служба трябва да е по-човешка, по-милостива към чувствата на присъстващите. Господин Пиърс е прав, че чрез нея тялото се предава на земята, а не се освещава душата. Въпреки това за повечето хора е трудно да направят разликата и не виждат в своя мъртъв близък просто тяло. За тях това е личност, която вече не е жива, но въпреки това е личност, която обичат и за която ужасно тъгуват… Е, надявам се, че ще успея да проведа служба, която да е задоволителна за възрастната дама, за майката, за бащата и… за всички.

След като доктор Олдъс си тръгна, Бърт и Милдред успяха да си поговорят по-спокойно. Тя все още имаше да опече огромно количество пайове и той й прави компания в кухнята, дори и помагаше с каквото можеше, като през това време й разказа какво се беше случило на плажа, а тя му представи окончателната версия за уикенда й край езерото, така както я беше измислила госпожа Геслър, макар да нямаше особено желание да го лъже. Просто искаше да бъде добра с него. Бърт кимна, когато тя стигна до частта с госпожа Флойд.

— Ужасен край на една приятна почивка.

— Не ме беше грижа какво мисли тя. Но чувствах, че ще стане така с Рей още преди да стигна до болницата. Знаех го още тогава.

Когато пайовете бяха готови, двамата седнаха за малко при Рей, след това се върнаха в гостната.

— Не бива да се тревожиш за мен, Бърт — каза тя. — Госпожа Бидерхоф сигурно те чака, защо не тръгваш?

— Не ме чака.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

— … Тя беше много мила.

— Милдред, може ли да ти кажа нещо? За това, което се случи в събота?

— Разбира се.

— Мама просто беше уплашена, това е. Никога не успява да се справи в такива ситуации. А аз може би приличам на нея, защото и аз се страхувах. Затова когато доктор Гейл предложи да я закараме в болница, веднага се съгласих. Но Маги не беше никак уплашена. Трябваше да минем през дома й на път за болницата, за да се преоблека в дълги панталони. А Маги ужасно ми се скара, че ще водим Рей в болница. Искаше да я заведа у тях. И аз това исках. Струваше ми се ужасно, все едно никой няма място за едно нещастно детенце. Но не знаех как ще реагираш ти.

— Ако е така, тя заслужава уважение за това.

— Тя е много добър приятел.

— Ако е постъпила по този начин, искам да й благодариш от мое име и да й кажеш, че нямаше да имам нищо против. По-добре е, че сте я завели в болница, но никак нямаше да протестирам, ако госпожа Бидерхоф се беше погрижила за… се беше погрижила.

— Беше разстроена, все едно става въпрос за нейно дете.

— Искам да й предадеш думите ми.

— Тя ще се радва да ги чуе.

Бърт донесе дърва и запали камината. Следващото, което Милдред си спомняше, беше, че е съмнало, едната й ръка беше изтръпнала, а главата й бе облегната на рамото на Бърт. Той се взираше в жаравата.

— Бърт! Сигурно съм задрямала.

— Поспа ли?

— Добре съм.

Постояха при Рей няколко минути, а после Бърт отиде да нагледа букетите. Пръскачката още работеше и след малко той каза на Милдред, че всички цветя са свежи като току-що откъснати. Тя взе бърсалка за прах и се разшета — бършеше, чистеше, оправяше. Закуси в кухнята и отиде да се преоблече.

 

 

Около десет часа госпожа Геслър й остави черната рокля и отиде да достави пайовете. После дойдоха семейство Пиърс, Бърт, който беше в черен костюм, и Веда — облечена в бяло. Пристигна и Лети в официална червена копринена рокля. Още преди помощницата й да си сложи чиста престилка, Милдред видя, че пред къщата спира колата на семейство Енгъл заедно с майка й, и я прати да им отвори. Чу гласовете им в гостната и помоли Веда да отиде да им каже, че идва след малко. Премери роклята и отбеляза с облекчение, че й е по мярка. Приготви се, взе черните ръкавици в ръка и отиде при останалите.

Майка й беше дребна притеснена женица. Стана и я целуна, същото направи и сестра й Бланш. Тя беше няколко години по-голяма от Милдред и изглеждаше като типична домакиня, но беше наследила и безполезността на майка им, която като че ли бе основна черта на възрастната дама. Нито една от тях нямаше решителния поглед на Милдред, нито апетитната й фигура. Хари Енгъл, злочестият собственик на бизнеса с котвите, стана и се здрависа непохватно и стеснително. Беше едър грубоват мъж с много загоряла от слънцето кожа, а големите му сини очи напомняха за морето. После Милдред видя и Уилям, момче на дванайсет години, облечено в първия си костюм с дълги панталони. Стисна му ръката, след това се сети, че трябва да го целуне и го направи, а той изглеждаше симпатично засрамен. Седна и отново започна да се взира във Веда, без да мига. За Веда обаче семейство Енгъл бяха пълни човешки отпадъци, а Уилям беше дори по-голям боклук от родителите си, ако това изобщо беше възможно. Докато той я гледаше, тя ставаше все по-надменна и безразлична, прекръстосваше с досада краката си и си играеше с малкото кръстче, което висеше на златна верижка на шията й. Милдред седна, а господин Пиърс започна да разказва подробно за трагедията, като този път се отнасяше с пълно доверие към версията за гостуването на Милдред у семейство Хилдегард в Лейк Ароухед. Милдред затвори очи с надеждата да бъде изчерпателен, за да не й се налага да говори. Бърт се приближи на пръсти и свали слушалката на телефона от вилката, за да не ги прекъсне случайно позвъняване.

Влезе Лети, вече с престилка, и попита дали някой иска кафе. Семейство Енгъл се притесниха и тогава Милдред разбра, че нещо не е наред. Щом момичето излезе, стана ясно, че когато ги бе посрещнала, всички се бяха здрависали с нея, защото я бяха взели за „приятелка“. Милдред сви рамене, но Бланш беше много разстроена, защото очевидно смяташе, че Лети се е самозабравила. Милдред започна да се дразни, но Веда сложи край на дискусията. Махна превзето във въздуха и каза:

— Аз лично не виждам защо имате нещо против да се здрависате с Лети. Тя е наистина много мило момиче.

Докато изисканата реч на Веда още кънтеше във въздуха, се чу как пръскачката навън спря да работи. Милдред излезе да види какво става и видя господин Мърок да внася цветя, които смяташе да сложи на металните поставки, а помощниците му носеха столове.

 

 

— Аз съм възкресението и живота, рече Бог; който вярва в мен, ще живее и в смъртта; който живее заради мен, ще живее вечно…

Не думите, а гласът накара Милдред да се свие като ударена. Седеше в спалнята с Бърт и Веда, вратата беше отворена, за да могат да чуват, а тя очакваше нещо по-различно, по-топло и успокоително, особено след това, което й каза предната вечер доктор Олдъс. Но службата започна с този равен, отчужден и вледеняващ тон, който внушаваше хладна окончателност. Тя не беше дълбоко религиозна, но сведе глава по някакъв вроден инстинкт и затрепери от тежкото чувство, което я налегна. Тогава Веда каза нещо. Бе изкопала отнякъде молитвеник и на Милдред й трябваше известно време, за да се усети, че дъщеря й четеше отговора:

— Защото те ще видят Бог… ще видят свят без край. Нека молитвата ни стигне до Теб…

Веда може би четеше малко прекалено силно и леко изнесено, сякаш се обръщаше към хората, събрани във всекидневната, а не към Бог. Но на Милдред гласът й се стори чист и детски и в нея отново потрепнаха онези топли светлинки, които тя пак се опита да потисне. Мина доста време и когато вече й се струваше, че ще закрещи от мъка, отчуждената реч стихна и на вратата се появи господин Мърок. Тя се почуди дали ще може да стигне до улицата. Но Бърт я подкрепи, а Веда я хвана за ръката и тя тръгна бавно през всекидневната. Там имаше доста хора, полузабравени лица от младостта й, загрозени от времето.

 

 

— … И Исус каза на учениците си: Ние ще тъжим…

Същият хладен, дистанциран тон. Милдред погледна над пресния гроб с положения до него ковчег и видя, че гласът идва от доктор Олдъс, нищо че свещеникът изглеждаше стар и крехък в белите си одежди. За миг снижи глас, заговори по-меко и съчувствено и тя чу познатите думи:

— Бог е моят пастир и друг не искам.

Милдред разбра, че беше дошъл мигът за молитвите, които майката на Бърт бе поискала, и за по-човешката част от ритуала. Всички зашепнаха, нейните устни също започнаха да се движат и си даде сметка, че всичко беше заради нея, за да се утоли нейната болка. Само че се почувства още по-зле. Мина цяла вечност, докато чуе:

— О, Боже, чиято милост е безпределна, приеми молитвите ни за душата на Мойра, твоята о Боже почивша рабиня, и я пусни при светлината и щастието, при светците, в името на Исус Христос, нашия Бог. Амин.

И докато спускаха детето със скрипците на господин Мърок, Милдред осъзна, че бе чула за пръв път правилно произнесено името на дъщеря й и почувства горчив срам, че тя беше изживяла краткия си живот, без дори да знае как точно се казва.

 

 

Най-лошото дойде същата вечер, когато всички си отидоха. Нямаше кой да я утешава и пред кого да се прави на смела, беше насаме със себе си. Семейство Пиърс си тръгнаха следобеда заедно с Бърт, семейство Енгъл ги последваха малко след това и взеха майка й, искаха да стигнат в Сан Диего, преди да се стъмни. След ранната вечеря накара Лети да заведе Веда на кино. А тя остана сама в къщата, от която бяха изнесени всички цветя, метални поставки и столове и вече всичко си беше като преди. Обзе я отчаяние. Крачи наоколо известно време, след това се преоблече и започна да прави пайове. Около единайсет отиде до киносалона, закара Лети до дома й и през целия път към вкъщи стискаше здраво ръката на Веда. Дъщеря й изпи чаша мляко, а през това време си бъбреха за филма. Казваше се „Жълтият билет“ и Милдред потрепна, когато чу как госпожица Елиза Ланди беше извадила пистолет и бе застреляла с него господин Лайнъл Баримор в корема. Когато Веда реши да си ляга, Милдред й помогна да се съблече и не можеше да събере сили да излезе от стаята й.

— Искаш ли да спиш при мен тази вечер, миличка?

— Разбира се, майко.

Милдред опитваше да убеди сама себе си, че го прави заради дъщеря си, но Веда никога не би позволила някой да си припише такава заслуга. Тя веднага започна да я утешава с гръмки, ясно артикулирани и граматически безупречни дрънканици.

— О, ти, бедната ми мила майка! Агънцето ми. Като си помисля през какво премина днес и колко прекрасно се грижеше за всички, без да мислиш за себе си! Разбира се, че ще спя при теб, майко! Милата ми тя!

За Милдред думите й бяха като ароматен успокояващ мехлем върху отворена рана. Отидоха заедно в спалнята, тя се съблече, легна си и прегърна Веда. Няколко минути въздиша разтреперана и с насълзени очи. Но когато Веда духна под пижамата й, както тя правеше с Рей, топлите светлинки припламнаха веднъж и след това мъката я заслепи. Затресе се от ридания и най-накрая пусна навън това, което досега потискаше: огромната, пълна с вина радост, че й бе отнето другото дете, а не Веда.