Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mildred Pierce, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Джеймс М. Кейн

Заглавие: Милдред Пиърс

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-038-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2112

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Ден-два, след като Бърт я напусна, Милдред продължаваше да живее в наивно блаженство, защото получи две поръчки за торти и три за пай. Те й осигуриха трескава заетост, по време на която тя не преставаше да си повтаря наум какво точно да каже на Бърт, когато той се отбие да види децата. „О, справяме се чудесно, няма за какво да се тревожиш. Имам повече работа, отколкото мога да свърша. Което показва, че когато човек иска да се труди, може да го направи.“ Освен това измисли и малко по-различна версия за господин Пиърс и свекърва си. „Аз ли? Много съм добре. Получавам повече поръчки, отколкото мога да изпълня, но въпреки това ви благодаря за любезното предложение.“ Слабохарактерните думи на господин Пиърс още я глождеха и тя беше доволна, че ще може хубавичко да ужили него и жена му, а после да се облегне и да наблюдава физиономиите им. Обичаше да репетира негласно и да удържа въображаеми победи над хората, които я бяха наранили по някакъв начин.

Но скоро започна да я обзема страх. Изминаха няколко дни без никакви поръчки. После получи писмо от майка си, в което ставаше въпрос главно за акциите на AT&T, които беше купила и запазила и които се бяха сринали до абсурдни нива. Съвсем ясно обвиняваше за всичко Бърт; смяташе, че той може да направи нещо по въпроса и че дори е длъжен. А където не ставаше въпрос за акциите на AT&T, се разказваше за господин Енгъл и неговия бизнес с корабно оборудване. В момента единствените му платежоспособни клиенти били контрабандистите на алкохол, но те всички използвали лодки, а господин Енгъл бил зареден с тежки съоръжения за параходите. Затова Милдред трябвало да отиде до Уилмингтън и да види дали някой от доставчиците там няма да може да го отърве от товарите му в замяна на по-леки стоки за моторници. Милдред избухна в истеричен смях, докато четеше това, защото идеята да обикаля и да търси купувачи на котви й се стори неописуемо комична. Заедно с писмото получи и кратко съобщение от газовата компания, озаглавено „Трето предупреждение“, в което я информираха, че ако не плати сметката си до пет дни, услугата й ще бъде прекъсната.

От трите долара, които получи от госпожа Уитли, и деветте от другите поръчки й бяха останали само няколко. Затова отиде до офиса на газовата компания, плати сметката и грижливо прибра касовата бележка. След това си преброи парите и се отби до пазара, където купи пиле, сто грама кренвирши, малко зеленчуци и литър мляко. Щеше да изпече част от пилето, от друга да направи кремсупа, а от останалото — три крокета. Това щеше да й стигне за уикенда. Кренвиршите бяха лукс. Не ги одобряваше, но децата ги обичаха и тя гледаше винаги да има, за да похапват между основните ястия. Млякото бе свещен дълг. Без значение колко тежко ставаше, Милдред винаги успяваше да намери пари за уроците по пиано на Веда и за мляко за децата.

Беше събота сутринта и когато се прибра, намери стария господин Пиърс у дома. Беше дошъл да покани децата за уикенда.

— Няма нужда да ги връщам. В понеделник сутринта ще ги заведа право на училище и оттам ще се приберат у дома.

И Милдред разбра, че се мъти нещо тайно, вероятно разходка до плажа, където семейство Пиърс имаха приятели и където съвсем случайно щеше да се появи Бърт. Това никак не й харесваше, още по-малко й се нравеше, че господин Пиърс бе дошъл чак след като тя похарчи парите си за пилето. Но перспективата децата да са нахранени без пари през двата дни беше толкова изкусителна, че се съгласи и каза, че, разбира се, могат да отидат, а после им събра багажа в една малка чанта. Но като изтича обратно в къщата, след като им помаха за довиждане, неочаквано се разплака и се върна във всекидневната за бдението през прозореца, което бързо беше започнало да й става навик. Всички от квартала отиваха нанякъде, движеха се важно по улицата с одеяла, гребла и дори цели лодки в багажниците на покривите на колите и оставяха пуста тишина след себе си. След като изгледа шест или седем такива заминавания, Милдред отиде в спалнята, легна и започна да свива и разпуска юмруците си.

Около пет часа на вратата се позвъни. Имаше тревожното предчувствие, че може би е Бърт, който иска да предаде нещо на децата.

Но когато отвори, на прага стоеше Уоли Бъргън, един от тримата господа, които бяха направили на Бърт онова предложение, довело до основаването на „Пиърс Хоумс Инк“. Беше набит, сламенорус мъж на около четиридесет години и сега работеше за синдиците на компанията. Това бе друг извор на дрязги между Милдред и Бърт, защото тя смяташе, че съпругът й трябваше да вземе тази работа и ако се беше размърдал малко, сигурно щеше да я получи. Но назначиха Уоли и ето го сега него, без шапка. Махна й небрежно за поздрав с цигарата, която го придружаваше навсякъде.

— Здравей, Милдред. Бърт тук ли е?

— Не, в момента го няма.

— Да знаеш къде е?

— Не, не знам.

Уоли помисли около минута, след това се обърна да си ходи.

— Добре, ще го видя в понеделник. Изникна един проблем, мислех си, че той ще може да ни помогне. Кажи му да се отбие при нас.

Милдред го остави да измине цялата пътека до улицата, преди да го спре. Мразеше да размята мръсното семейно бельо пред повече хора, отколкото се налагаше, но щом разрешаването на някакъв проблем можеше да докара на Бърт един ден работа и няколко законно спечелени долара, щеше да се погрижи той да получи този шанс.

— А… заповядай вътре, Уоли.

Уоли изглеждаше малко изненадан, но се върна и влезе във всекидневната. Милдред затвори вратата.

— Ако е важно, Уоли, най-добре сам да намериш Бърт. Той… той вече не живее тук.

— Какво?

— Изнесе се.

— Къде?

— Не знам точно. Не ми каза. Но съм сигурна, че старият господин Пиърс знае. А ако с жена му ги няма у дома… мисля, че Маги Бидерхоф може да знае или поне ще ти каже как да се свържеш с него.

Уоли се взря в Милдред, после каза:

— И кога се случи всичко това?

— О… преди няколко дни.

— Искаш да кажеш, че сте се разделили?

— Нещо такова.

— Завинаги?

— Доколкото знам.

— Е, ако ти не знаеш, кой да знае?

— Да, завинаги.

— И ти живееш тук съвсем сама?

— Не, с децата. При баба си и дядо си са за уикенда, но те остават при мен, не при Бърт.

— Страшна новина, няма що.

Уоли запали нова цигара и пак се взря в Милдред. Очите му се спуснаха към краката й. Бяха голи, тъй като пестеше от чорапи, и тя придърпа притеснено полата си върху тях. Той я разгледа на още няколко места, за да изглежда все едно погледът му е бил случаен. После попита:

— Е, какво смяташ да правиш?

— Ами, успявам да си намирам работа.

— Не ми изглеждаш много заета.

— Събота е. Почивен ден.

— Нямам нищо против да го прекараме заедно. Винаги ми е било приятно да съм край теб.

— Определено си го пазил в тайна.

— Ами аз съм свестен човек.

И двамата се засмяха, а Милдред се почувства развълнувана и объркана, че този мъж, който никога не беше показвал ни най-малък интерес към нея, започна да я сваля в мига, в който разбра, че вече няма съпруг. Той продължи да говори, гласът му звучеше малко неестествено. Каза й колко хубаво могат да си прекарат, а тя му отвърна флиртаджийски. Беше наясно, че има нещо мътно в цялата работа, но беше замаяна от свободата си, с която още не бе свикнала. Той въздъхна и й каза, че тази вечер бил зает.

— Но виж какво…

— Да?

— Какво ще правиш утре вечер?

— Нямам никакви планове.

— Ами тогава…?

Тя сведе поглед, придърпа престорено скромно полата над коленете си и го стрелна с очи.

— Не виждам защо не.

Той стана, тя също.

— Значи имаме среща. Точно така. Ще излезем.

— Ако не съм забравила как се прави.

— О, ще се справиш. Кога? Шест и половина да речем?

— За мен е добре.

— Хайде да е седем.

— В седем ще съм готова.

 

 

Около пладне на следващия ден, докато Милдред похапваше кренвирши, госпожа Геслър намина да я покани на парти същата вечер. Милдред й наля чаша кафе и отвърна, че с удоволствие би дошла, но има среща и не е сигурна, че ще успее.

— Среща? Леле, колко си бърза…

— Няма да стоя със скръстени ръце.

— Познавам ли го?

— Уоли Бъргън.

— Уоли… Ами доведи го!

— Ще видя какви са неговите планове.

— Не знаех, че се интересува от теб.

— Нито пък аз… Луси, не мисля, че някога ме е харесвал. Дори не ми се вярва да ме е поглеждал като жена. Но в мига, в който чу, че Бърт се е изнесъл… беше направо смешно какъв ефект имаше новината върху него. Видимо се развълнува. Би ли ме осведомила защо?

— Трябваше да те предупредя за това. Ще се изненадаш колко малко мъжете вярват в морала ни. В мига, в който е научил, ти си станала много секси за него.

— Научил за какво?

— Че си сламена вдовица! Отсега нататък ще те смятат за лесна.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Точно така си мислят.

Милдред не се чувстваше по-лесна отпреди и се замисли над тази мистерия, докато госпожа Геслър отпиваше от кафето и разсъждаваше над нещо друго. Накрая попита:

— Уоли женен ли е?

— Защо… Не знам. Не, разбира се, че не. Все мрънка какви късметлии са женените мъже, защото плащат по-малко данъци. Защо?

— На твое място бих го довела на партито.

— Щом казваш.

— О, не че сме умрели за него. Но… нали разбираш, там ще бъдат все колеги на Айк със съпругите си, всичките са почтени мъже, които се опитват честно да си изкарват хляба, но са малко грубовати и шумни. Може би прекарват прекалено много време в морето, в моторниците си. А момичетата са пискливи глупачки, ти не бива да се идентифицираш с тях, особено ако си пипнала неженен млад мъж, който вече е леко подозрителен към морала ти и…

— Мислиш ли, че приемам Уоли прекалено сериозно?

— Би трябвало. И защо не? Той е прекрасен, справящ се с живота почтен млад мъж, който прилича малко на плъх с шкембе, но не е женен, има работа и това е достатъчно.

— Не мисля, че ще се шокира особено на партито.

— Още не съм довършила. Въпросът е дали правилно си оползотворяваш времето. Какви са плановете му, какво знаеш засега?

— Ами ще дойде тук и…

— Кога?

— В седем.

— Грешка номер едно. Скъпа, на твое място не бих позволила на този тъпак да ме черпи вечеря. Бих го поканила да седне и бих му сервирала един от специалитетите на Милдред Пиърс…

— Какво? Да се бъхтя, когато той има желание да…

— Това е инвестиция, скъпа, инвестиция във време, усилие и суровини. А сега млъквай и ме остави да говоря. Каквито и разходи да имаш, аз ще ги покрия, защото се вдъхнових, а когато се вдъхновя, дреболии като пари нямат значение. Ще стане страхотна вечер. — Тя махна с ръка, като видя, че навън е станало сиво, студено и мрачно, което не беше обичайно в разгара на калифорнийската пролет. — Навън не е нито за хора, нито за животни. Още повече че вечерята ти е почти готова и няма да разваляш всичко само защото някой си е втълпил глупостта да те изведе.

— Нали това беше идеята.

— Не бързай, скъпа, нека поспрем и поразсъждаваме. Защо ще иска да те извежда? Защо изобщо мъжете искат да ни извеждат? Казват, че е вид комплимент. За да си прекараме добре, да ни докажат уважението си. Проклети лъжци! Освен че са гадни копелета и големи тъпаци, те са също така и проклети лъжци. На практика нищо не мога да кажа в тяхна защита, освен че са единственото, с което разполагаме. Извеждат ни по една-единствена причина — за да пийнат. Също така и за да можем и ние да пийнем и да паднем в мръсния им капан, след като се приберем, но най-вече — за да могат те да пийнат. И, скъпа, точно тук се включвам аз.

Тя изскочи през вратата, изтича през двора и скоро се върна с кошница, в която имаше няколко бутилки. Остави ги на кухненската маса и продължи да говори.

— Джинът и скочът са от моторницата. Такива хубави питиета не е опитвал от години. На джина му трябва само малко портокалов сок, става страхотен коктейл. И му сложи повечко лед. А виното е от Калифорния, но той не го знае. Освен това си го бива, затова заложи на него. Това е номерът, скъпа. Предлагай правилно виното и ще имаш по-дълго време от скъпия алкохол. Наливай му колкото иска. Струва трийсет цента литъра и половин цент за красивия френски етикет. Колкото повече пие от него, толкова по-рядко ще се сеща за скоча. Ето ти три бутилки червено и три бутилки бяло, защото те обичам и искам да не се притесняваш за нищо. С риба, пиле или пуйка му давай бяло вино, а с червено месо — червено вино. Какво ще готвиш тази вечер?

— Кой е казал, че ще готвя?

— Чуй ме сега, трябва ли пак да ти повтарям? Скъпа, скъпа, ако излезеш с него, оставиш го да ти плати вечерята, пийнеш си и нещо се случи — какво ще правиш?

— Не се притеснявай. Нищо няма да се случи.

— О, ще се случи. Ако не тази вечер, то някоя друга. Защото ако не се случи, той ще загуби интерес и ще спре да идва, а на теб това няма да ти хареса. А ако се случи, това е грях. Грях е, защото ти си сламена вдовица и си лесна. И той си е платил, като те е черпил вечеря, така сметката му излиза.

— Уоли със сигурност има прекрасен характер.

— Характерът му е като на всички останали, нито по-добър, нито по-лош. Но ако ти го черпиш вечеря и дори му я сготвиш така, както само ти можеш, ако просто изглеждаш сладка с тази малка бяла престилчица и нещо се случи, то тогава това си е съвсем естествено. Причината ще е майката природа, скъпа, а както знаем, тя не е глупава. Тогава сламената вдовица ще си е седяла в кухнята, където на всички жени ни е мястото, и така всичко ще е наред. А Уоли няма да си е платил нито цент. Дори ще е забравил да попита за цената на картофките. Той ще разбере. И още нещо — така е по-бързо, а доколкото знам, ти си притеснена и не можеш да си позволиш да губиш време. Ако си изиграеш правилно картите, до седмица финансовото ти положение много ще се подобри, а до месец той ще те моли да плати за развода ти. А по другия начин — да го оставиш да те развежда и да те омайва с всичките думи, които знае — може да отнеме и пет години, без да си сигурна, че ще доведе до нещо.

— Мислиш, че искам да бъда издържана?

— Да.

Известно време след това Милдред изобщо не се сещаше за Уоли, или поне така си мислеше. След като госпожа Геслър си тръгна, тя отиде в спалнята и написа няколко писма. Първото беше до майка й, в което й обясняваше, че животът й е навлязъл в нов етап, заради което точно в момента няма да може да продава котви. След това закърпи някои от дрехите на децата. Но към четири часа, когато заваля, остави кошницата с шивашките принадлежности, отиде в кухнята и провери запасите си — три-четири портокала за закуска на децата и зеленчуците, които беше купила вчера от пазара. Подуши хубаво пилето, за да е сигурна, че не се е развалило. Извади внимателно млякото от хладилника, без да го разклаща, с малка лъжичка за сол махна дебелия каймак от повърхността му и го сложи в стъклена чаша. След това отвори консерва боровинки и направи пай. Докато той се печеше, напълни пилето.

Около шест часа подготви камината. Почувства се малко виновна, че го направи с мъртвите клони, които Бърт беше отрязал от дръвчетата авокадо в следобеда, когато се изнесе. Нямаше да пали огън във всекидневната, а в гостната от другата страна на комина, която си имаше собствена малка камина. Всъщност това бе една от трите спални, оборудвана със собствена баня, но Бърт я беше обзавел с диван, удобни кресла и снимки от банкетите, на които бе държал речи, и в нея посрещаха гости. След като стъкна огъня, отиде в спалнята и се облече. Сложи си рокля с щампи, най-хубавата, която имаше. Огледа множество чорапи, намери два без бримки и ги обу. Обувките, които много пазеше, бяха в прилично състояние. Обу семпъл черен чифт. След това се огледа, полюбува се на краката си, напомни си да присвива дясното коляно, метна едно палто и отиде в гостната. В седем без десет свали палтото и натисна копчето на отоплението. След това свали щорите и светна няколко лампи.

Уоли звънна около седем и десет и започна да се извинява, че е закъснял. Каза, че нямал търпение да тръгнат. За миг Милдред се изкуши от възможността да спести храната, да яде, без да се налага да готви, но най-вече да отиде някъде навън, да поседне под меката светлина, може би дори да послуша жива музика и да потанцува. Но устата й я изпревари, разбъбри се и пое всичко в свои ръце.

— О, боже, дори не си помислих, че ще искаш да излизаш в такава вечер.

— Нали така се разбрахме?

— Но времето навън е ужасно. Защо не ти приготвя нещо, а пък ще излезем някой друг път?

— Хей, хей, ще те изведа навън.

— Добре, но нека поне изчакаме малко да поспре дъждът. Мразя да излизам в такъв порой.

Поведе го към гостната, запали камината, взе му палтото и изчезна с него. Върна се с поднос, на който имаше кана портокалов сок и две чаши.

— Я виж ти!

— Помислих си, че така времето ще мине по-бързо.

— Със сигурност.

Той взе едната чаша и я изчака и тя да вземе своята, след това каза:

— Наздраве! — И отпи. — Милдред се учуди колко хубаво беше питието. А Уоли направо изпадна в екстаз. — Я виж ти! Истински джин! Не съм опитвал такъв… и аз не знам откога. По баровете има само ментета, с които непрекъснато си рискуваш живота. Ти да не си барманка?

— О, не, току-що го взех.

— Не от Бърт.

— Не съм казала откъде е.

— Контрабандният алкохол на Бърт беше ужасен. Взимаше го от някакъв тип с домашна лаборатория. Колкото повече добавки му слагаше, за да убие вкуса на спирт, толкова по-гаден ставаше. И като стана въпрос — Бърт е луд да те напусне.

Погледна я с възхита и тя му напълни отново чашата.

— Благодаря, Милдред. Не мога да ти откажа. Хей, ами ти?

Милдред и без това не обичаше да пие, а тази вечер беше решила, че ще е по-добре да се въздържа като истинска дама. Засмя се и поклати глава.

— О, едно ми стига.

— Не ти ли харесва?

— Харесва ми, но не съм свикнала.

— Трябва да те науча да пиеш.

— Аз вече усещам удоволствието от пиенето. Но нека го правим стъпка по стъпка. Тази вечер останалото е за теб.

Той се засмя развълнувано, отиде до прозореца и се загледа в дъжда.

— Знаеш ли, мисля си… че може би си права, че не бива да излизаме тази вечер. Навън е като в автомивка. Сериозно ли каза, че можеш да сготвиш нещо?

— Разбира се.

— Но така ще ти създам много грижи.

— Не ставай глупав, нищо не ми струва. И се обзалагам, че тук ще получиш по-добра храна, отколкото навън. Сигурно вече си го забелязал, толкова пъти си идвал у дома. Не знам колко разбирам от питиета, но съм ужасно добра готвачка.

— Престани да ме занасяш. Готвеше момичето, което беше наела.

— Не, аз готвех. Искаш ли да гледаш?

— Разбира се.

Тя наистина беше чудесна готвачка и той с удоволствие наблюдаваше как слага пилето във фурната, обелва четири картофа и рони грах. Върнаха се в гостната, докато се сварят зеленчуците, и той изпи още един коктейл. Тя вече беше с малка синя престилка, а той дебелашки подметна, че „иска да й дръпне връзката“.

— По-добре недей.

— Защо?

— Защото ще ти я сложа и ще те накарам да ми помагаш.

— Нямам нищо против.

— Искаш ли да вечеряме тук? Край камината?

— С удоволствие.

Донесе сгъваема масичка от килера и я сложи пред огъня. След това извади прибори, чаши, салфетки и ги подреди. Той я следваше като пале с чаша в ръка.

— Хей, това вече прилича на истинска вечеря.

— Казах ти. Сигурно не си ме слушал.

— Отсега нататък съм целият в слух.

Вечерята беше по-успешна, отколкото беше очаквала. Като първо ястие поднесе пилешки бульон, който й бе останал от средата на седмицата и който той намери за изискан. Отсервира купите и се върна с вино, което по странно съвпадение се беше озовало в хладилника веднага щом госпожа Геслър си бе тръгнала. Наля и остави бутилката на масата. След това донесе пилето, картофите и граха, умело подредени върху голяма чиния. Той показваше голям ентусиазъм към всички ястия, но когато се появи паят, настроението му стана лирично. Каза й, че майка му правела такива пайове в Карлайл, Пенсилвания. Разказа й за училище, за Маунт Плезънт, как играел футбол.

Но храната, колкото и да му бе харесала, беше само повод. Настоя тя да седне до него на дивана и да не си сваля престилката. Когато донесе кафето, откри, че е загасил лампите. Изпиха го на светлината от камината. Той си довърши чашата и я прегърна. Тя реши да се държи сговорчиво и облегна глава на рамото му, но когато той я погали по косата, стана.

— Трябва да отнеса съдовете.

— Аз ще прибера масата.

— Добре, а после ако имаш нужда от баня, вратата е ето там. А готвачката ще отнесе чиниите и после ще си сложи по-топла рокля.

При този дъжд и тази влага роклята с щампите, макар и хубава, ставаше все по-неудобна. Милдред отиде в спалнята, свали я и я закачи в гардеробната. Но когато се пресегна за тъмносинята вълнена рокля, чу шум и се обърна. Уоли стоеше на вратата, глуповато ухилен.

— Реших, че можеш да имаш нужда от помощ.

— Нямам и не съм те канила тук.

Каза го рязко, защото наистина се разгневи на нахлуването му. Но докато говореше, лакътят й докосна вратата на гардероба, тя се отвори и я откри. Той затаи дъх и прошепна:

— Господи…

Беше като ударен от гръм, стоеше и я гледаше, но сякаш погледът му минаваше през нея.

Силно раздразнена, тя свали вълнената рокля от закачалката и я нахлузи през главата си. Преди да я закопчее обаче, усети ръцете му да я обгръщат и го чу да шепне разкаяно в ухото й.

— Съжалявам, Милдред. Ужасно съжалявам. Не стана както го бях намислил. Кълна се, че дойдох само да ти дръпна връзките на престилката, за нищо друго. Просто майтап, това е всичко. Нали знаеш, че не бих ти излязъл с някой евтин номер?

И сякаш да докаже презрението си към всички евтини номера, той се пресегна и загаси лампата.

Сега да му се ядосва ли, или не? Въпреки че беше следвала всички инструкции и той беше действал точно както се предвиждаше, тя не знаеше какво иска да прави с Уоли. Но докато въртеше глава и гледаше устните й да не срещнат неговите, си мислеше, че ако не отвори скоча, можеше да вземе за него шест долара.

Към полунощ Уоли запали цигара. На Милдред й беше топло, затова изрита завивките и остави хладния влажен въздух да прониже прекрасното й голо тяло. Вдигна единия си крак, огледа го преценяващо и веднъж завинаги реши, че не е крив и трябва да спре да се притеснява за това. След това размърда пръстите му. Доста фриволен жест, но настроението на Уоли съвсем не беше такова. Той сложи пепелника до себе си и придърпа завивките върху не чак толкова прекрасното си голо тяло. Мълчеше, беше почти демонстративно мрачен, докато лежеше и пушеше. Накрая Милдред каза:

— За какво мислиш?

— За Бърт.

Още преди да го чуе какво има да казва, знаеше какво означава това — беше се позабавлявал и се канеше да се изнесе. Тя изчака малко, както често правеше, когато бе бясна, но въпреки усилието й да звучи спокойна, гласът й трепереше.

— И какво за Бърт?

— Ами… нали знаеш…

— Бърт ме напусна и вече не е част от живота ми. Защо трябва да мислиш за него, щом никой друг не го прави?

— Ние сме добри приятели. Много добри приятели.

— Но не чак толкова добри, че да се посвениш да му попречиш да получи работата, на която имаше право, и след това да започнеш да играеш игрички, за да я получиш ти.

— Милдред, тези думи не ти отиват.

— И на теб подлостта не ти отива.

— Това не ми харесва.

— Не ми пука дали ти харесва.

— Имаха нужда от адвокат.

— След като ти ги убеди, че от това имат нужда. О, да, поне десет души предупредиха Бърт какво правиш и го молеха да заеме твърда позиция, но той не го направи, защото смяташе, че не е редно. Но след това разбра какво е редно. И какъв приятел си ти.

— Милдред, давам ти честна дума…

— Тя не струва пукната пара.

Той скочи от леглото и се заразхожда из тъмната стая. Започна да разказва с горчивина историята на „Пиърс Хоумс Инк“, подробностите около фалита, процедурата по удовлетворяване на кредиторите. Защитаваше се бавно и тържествено.

— Защо не си признаеш? Получи всичко, което искаше от мен, нали? Питие, вечеря и нещо друго, което предпочитам да не споменавам. А сега искаш да се измъкнеш и затова заговори за Бърт. Странно, че не го спомена, когато влезе тук и поиска да ми дръпнеш връзките на престилката. Помниш ли ги?

— Не те чух да казваш не.

— Не, държах се малодушно.

Тя си пое дъх да каже, че и той е като всички останали мъже и после да прибави и фразата на госпожа Геслър „гадни копелета“, но думите отказваха да излязат от устата й. Дълбоко в нея имаше някаква почтеност, която не приемаше напълно житейските интерпретации на госпожа Геслър, колкото й забавни да й се бяха сторили отначало. Не вярваше, че всички са гадни копелета. Освен това беше заложила капан за Уоли. И ако той се опитваше да се измъкне от него, нямаше смисъл да го обвинява за нещо, което и на нея вече започваше да й се струва прекалено и с което той със сигурност нямаше нищо общо. Седна до него.

— Извинявай, Уоли.

— Всичко е наред.

— Напоследък съм малко разстроена.

— Че кой не би бил?

 

 

На следващата сутрин Милдред беше мрачна, докато миеше чиниите. Точно тогава се отби госпожа Геслър, за да й разкаже за партито. Не спомена за Уоли чак докато не стана да си ходи. Попита как е той, все едно току-що й беше хрумнало. Милдред каза, че е добре и изслуша още няколко подробности за партито, преди да я прекъсне.

— Луси.

— Да?

— Аз съм мръсница.

— Е… нали не искаш да кажеш, че ти е оставил парите на нощното шкафче?

— Само това оставаше.

Госпожа Геслър седна в ъгъла на масата и се взря в Милдред. Нямаше какво толкова да си кажат. Вчера всичко изглеждаше толкова просто и забавно, но нито едната от тях не допусна и половината от нещата, които се случиха, нито призна, че мъжете може и да бяха гадни копелета и проклети лъжци, но не бяха чак толкова тъпи. Вълна от безсилен гняв заля Милдред. Взе празната винена бутилка, понечи да я прибере в шкафа и се засмя истерично, когато тя се разби на стотици парчета.