Джеймс Кейн
Милдред Пиърс (17)

Глава 17

На „Пиърс Драйв“ отново беше Коледа, благодатната златна Коледа на Калифорния. След най-съсипващия период от живота си, Милдред отново започваше да се връща към нормалното си всекидневие, да се надява, че в бъдещето й няма да има само болка и дори по-лошо — срам. Но не унищожителното срутване на нейния свят парализира волята й и я накара да си мисли, че трябва да носи воалетка, за да не гледа повече никого в очите. Загубата на „Милдред Пиърс Инк“ беше тежка. А двойно по-тежка я правеше осъзнаването, че ако Уоли Бъргън не беше толкова жесток, ако госпожа Геслър беше малко по-лоялна и не беше влязла в четиридневен запой, по време на който й се обаждаше през час по телефона, за да й разказва новини за блондинката на Айк, докато сновеше непрекъснато между Санта Барбара и Сан Франциско, бурята можеше и да я отмине. Точно заради тези обаждания замина за Рино и остана там шест трескави седмици, през които слушаше речите на господин Рузвелт и се опитваше да свикне с мисълта, че тази година няма да може да гласува за него, защото вече щеше да е гражданка на Невада, а не на Калифорния. А още по-мъчително и съсипващо беше откритието, че повече няма да може да прави бизнес под собственото си име. То се оказа собственост на фирмата. Мислеше с горчивина и за огромните си дългове към Уоли.

Но това, което остави траен белег в душата й, който никога нямаше да заздравее, беше продължилият по-малко от час разговор в присъствието на стенограф и двама юристи. След като излезе от болницата, Веда отишла както обикновено в студиото за репетиция с оркестър „Плезънт“. Грубият мъжки глас, който излязъл през апаратурата, не бил точно това, за което „Плезънт“ се били договорили с нея и диригентът отменил репетицията. На следващия и по-следващия ден Веда настоявала, че иска да продължи да изпълнява договора си. При което „Плезънт“ завели дело за прекратяването му на базата на това, че Веда вече не отговаря на условията в него.

Адвокатът й, братът на нейния агент господин Левинсън, сметнал за нужно да докаже, че не е виновна за състоянието на гласа си. Така още преди да се изнесе от къщата на Берагон и да я даде под наем, преди да отиде в Рино, за да се разведе, преди дори да махне торбата с леда от главата си, Милдред трябваше да дава обяснения за скандала, да разкаже как е душила Веда, в резултат на което тя е загубила гласа си. Беше достатъчно болезнено, въпреки че нито един от юристите не я притискаше да обясни за какво е бил скандалът и я оставиха да го припише на „налагане на дисциплина“. Но когато на следващия ден вестниците решиха, че това е необикновена и вълнуваща човешка история и публикуваха под големи заглавия със снимки на Милдред и Веда, цитати от Монти и намеци, че именно той може да е станал причина за „налагането на дисциплина“, тогава Милдред наистина се почувства прикована на стълба на срама. Беше разрушила красивото нещо, което най-много обичаше на този свят. Получи нов срив и не можа да стане от леглото дни наред.

Но когато Веда дойде в Рино и демонстративно й прости, а след това се появиха още снимки и големи заглавия във вестниците, Милдред се почувства благодарна до сълзи. Веда изглеждаше странно и неестествено, когато дойде при нея в хотела й. Приличаше на тъжно усмихнат призрак, говореше шепнешком заради състоянието на гласа си и приличаше повече на своя сянка, отколкото на истинската Веда. През нощта Милдред дълго мисли за това и всичко й стана ясно. Тя беше причинила нещо лошо на дъщеря си и имаше само един начин да изкупи вината си. Тъй като я беше лишила от „средства за препитание“, трябваше да й подсигури дом и да се погрижи никога да не почувства нужда. Старият емоционален модел, но с нови оправдания. Бърт мислеше също като нея. Прати му петдесет долара и го помоли да я посети, като му обясни, че тя не може да дойде при него, тъй като не й беше позволено да напуска Невада, докато не обявят окончателно развода й. Той дойде още следващия уикенд и тя го заведе на дълга разходка с колата по пътя за Танопа. Обсъдиха всичко. Бърт беше силно потресен от подробностите около идването на Веда, от опрощението й. По дяволите, каза той, това го карало да се чувства добре. И само показвало, че когато се събирала с правилните хора, дъщеря им се държала като истинска аристократка, точно както искали от нея. Съгласи се, че най-малкото, което Милдред може да направи, е да подсигури дом на Веда. Когато тя неуверено го попита дали би искал да й помогне с това, той отвърна, че не би искал нищо повече. Идва още два уикенда подред и след като разводът стана окончателен, двамата се ожениха на тиха гражданска церемония. За изненада на Милдред Веда не беше единствената гостенка. Дойде и господин Левинсън, който каза, че случайно бил в града по работа и много обичал ориз.

Дните след Деня на благодарността бяха мрачни и празни за Милдред. Още не можеше да свикне, че будката за пайове вече не е нейна, че няма какво да прави. И че беше фалирала заради нищожна сума. Ипотекира къщата на „Пиърс Драйв“, в която се премести, и взе 5000 долара кредит. По-голямата час от тях похарчи в Рино, а останалите бързо се топяха. Въпреки това беше твърдо решена да празнуват на Коледа и купи на Бърт нов костюм, а на Веда — голям грамофон и няколко плочи. Тези неразумни покупки я възстановиха почти до старото й състояние и когато Лети съобщи, че вечерята е готова, можеше да се каже, че бе направо весела. Бърт беше приготвил яйчен ликьор, беше топло и приятно. Когато тримата отидоха в трапезарията, тя си спомни, че предния ден бе срещнала случайно господин Крис, който бил бесен на пайовете, доставяни му от „Милдред Пиърс Инк“.

— Не можа да повярва, когато му казах, че вече нямам нищо общо с тази фирма. А когато го попитах дали не иска пак от моите пайове, той почти ме разцелува. „Добре, добре, винаги когато пожелаеш, донеси ми ябълков, лимонов и тиквен.“

Беше толкова доволна от начина, по който имитира гръцкия акцент на господин Крис, че всички започнаха да се смеят заедно с нея. Бърт й каза, че ако пак й се правят пайове, може да остави всичко друго на него. Той щял да ги продава. Веда се засмя, посочи устата си и прошепна, че тя пък ще ги яде. На Милдред й се прииска да скочи и да я разцелува, но не го направи.

На вратата се позвъни. Лети отиде да отвори и след малко се върна с озадачена физиономия.

— Таксито е тук, госпожо Пиърс.

— Такси ли? Не съм поръчвала такси.

— Добре госпожо, ще кажа на шофьора.

Веда спря Лети с жест.

— Аз го поръчах.

— Ти го поръча!?

— Да, майко.

Веда стана, не беше докоснала пуешкото си. Обърна се спокойно с лице към Милдред.

— Преди известно време реших, че мястото ми е в Ню Йорк и затова тръгвам след малко от летището на „Юниън Еър“ в Бърбанк. Смятах да ви кажа.

Милдред премигна учудено срещу хладните жестоки очи на Веда и забеляза, че вече говори с естествения си глас. През главата й премина подозрение.

— И с кого отиваш?

— С Монти.

— А…

В главата й нахлуха стотици мисли, които бавно започнаха да се подреждат: думите на господин Хоби, договорът със „Сънбейк“, грандиозната сцена с опрощението, отразена от вестниците, странната поява на господин Левинсън на сватбата. Докато Веда продължаваше все така хладно да се усмихва, Милдред заговори. Езикът й се стрелкаше бързо навън и облизваше устните й като на змия.

— Сега вече разбирам… Не си си загубила гласа, просто в онази нощ си мислила най-бързо от всички… Успя да ме накараш да призная, че съм те душила, след това успя да развалиш договора си с „Плезънт“, компанията, която първа ти даде такъв голям шанс. Щом преди си могла да пееш с пълни гърди като мъж, защо да не го направиш пак, ако ти се наложи? И си го направила. Накара ме да дам показания под клетва, погрижи се да бъдат вписани в архива на съда, за да могат вестниците да ги отразят. Но после ти се е сторило, че може би си прекалила. Вестниците са разбрали за Монти, а това не е било много хубаво за публичния ти образ. Затова дойде в Рино и се снима в прегръдките ми. А после и на сватбата ми с баща ти. И дори покани на нея Левинсън, който нищо не означава за мен. Направи всичко, за да прикриеш истината, да потулиш аферата си със съпруга на майка си, със своя пастрок.

— Въпреки всичко заминавам.

— И аз много добре знам защо. След като публичността поутихне, ще пееш за „Сънбейк“ за 2500 долара на седмица. Добре, но повече не се връщай.

Милдред повиши глас, докато казваше това и ръката на Веда инстинктивно се стрелна към гърлото й. После отиде при баща си и го целуна. Той също я целуна и потупа по рамото, но извърна очи и изглеждаше малко хладен. И тя излезе. След като вратата на таксито се затръшна и колата потегли шумно, Милдред отиде в спалнята, легна и заплака. Може би имаше защо. Беше на трийсет и седем, напълняла и безформена. Бе загубила всичко, за което се бе трудила през дългите тежки години. Единственото живо същество, което беше обичала истински, се бе обърнало многократно срещу нея, беше се борило с нокти и зъби да я смачка, а накрая я беше напуснало, без дори да я целуне и да се сбогува. Единственото й престъпление, ако изобщо можеше да се нарече така, беше, че бе обичала това момиче прекалено силно.

Влезе Бърт. Погледът му бе решителен, а в ръката си държеше бутилка уиски. Разклати я няколко пъти и седна на леглото.

— Милдред.

— Да.

— Да върви по дяволите.

Тази забележка само учести хлипанията на Милдред, които вече се превръщаха във вой. Но Бърт я сграбчи и я разтърси.

— Казах — да върви по дяволите!

Дори през сълзите и мъката си Милдред като че ли разбра какво има предвид. Само тя си знаеше какво й струваше да преглътне стоновете си, да присвие очи и да пререже като с нож пъпната връв. Но го направи. Стисна Бърт за ръката, докато ноктите й оставиха отпечатъци по кожата му. После каза.

— Добре, Бърт. Да върви по дяволите!

— Ето това исках да чуя! Имаш мен, аз имам теб, нали? Да се натряскаме.

— Да, да се натряскаме.