Джеймс Кейн
Милдред Пиърс (12)

Глава 12

Известно време след това Милдред беше прекалено заета, за да обръща внимание на Веда. След като се отърва от Монти, имаше повече пари въпреки вноските за пианото и всичко останало. Независимо че времената бяха трудни, бизнесът й се разрастваше; барът се оказа печелившо допълнение; но най-важното беше, че успя да плати последните пари, които дължеше за имота и за оборудването. Пайовете натоварваха ужасно кухнята, затова вдигна пристройка към паркинга и отдели производството им от ресторанта. Имаше известни трудности с регулацията. Но когато представи приемливи застроителни планове, според които тя изглеждаше като голям частен гараж и се съгласи да не поставя други рекламни знаци, освен неоновия надпис, който вече беше окачила, проблемът се разреши. Когато това приключи, добави към менюто още сладкиши, които лесно се разнасяха с ресторантски колички и нямаше никакви трудности с продажбата им. Скоро Ханс имаше нужда от помощник, а после и от още един. Купи нов камион, този път наистина хубав. Горе-долу по същото време върна колата, която така и не се оправи след пораженията от бурята, и си купи нова — лъскав кафяв буик с бели гуми, който Веда целуна, когато търговецът им го продаде.

Айда, вече редовен посетител на ресторанта, видя пристройката и се замисли. После една вечер започна да убеждава Милдред да отвори ново заведение в Бевърли Хилс и да я назначи за управител.

— Милдред, знам какво говоря. Там плачат за място, в което да се продават десерти. Помисли си какво забавление тече в Бевърли Хилс. Кинаджиите правят партита всяка вечер и десертите са истинско главоболие за жените им. А ти лесно можеш да им дадеш това, което им трябва, виж как се справяш тук. И помисли за приходите. За продажбата на газирана вода. На сандвичи. И мога да го направя само с четири момичета, един човек за напитките, един готвач и мияч на чинии.

Милдред не искаше да поема рискове, когато имаше вече сигурност, затова не бързаше. Но отиде до Бевърли Хилс, поразпита и започна да подозира, че Айда е права. Докато разузнаваше един следобед, се натъкна на свободен имот, който беше идеален за целта. Когато разбра, че може да го вземе за абсурдно нисък наем, взе решение. Последва още един трескав месец, в който се купуваха мебели, правеха се ремонти и промени. Искаше да обзаведе всичко с кленово дърво, но Айда упорито настояваше за светло зелени стени и удобни тапицирани сепарета. Милдред се съгласи, но един ден преди откриването едва не припадна. Без да се допита до нея, Айда беше поръчала голямо количество плодови консерви, сладкиши, здравословен хляб и други неща, за които тя нищо не знаеше. Айда обаче заяви, че разбира доста от това или поне толкова, колкото е необходимо. До края на седмицата Милдред не само че не се убеди в този факт, но вече беше напълно объркана. Но Айда беше като в транс:

— Милдред, в играта сме. Първо, правя обеди почти като в „Браун Дарби“ — за хора, които не искат пушена бяла риба и хамбургери, а моите малки сандвичи и плодови салати. Само да чуеш коментарите! Едва успявам да ги изгоня, преди да дойдат колежанчетата, прекрасни възпитани деца, прибиращи се от Уестууд, които желаят да изпият по един шейк, преди да идат да играят тенис. Когато си тръгнат, започвам да сервирам чай, а след това и вечеря за онези, които искат да хапнат нещо леко, преди да отидат на кино или нещо подобно. И накрая — започват късните продажби за клиентите, които идват за по чаша горещ шоколад и просто да поговорят. От дванайсет на обяд до полунощ все имам работа. А това, което поръчват за вкъщи — направо ще ти спре дъхът!

И сметките потвърдиха думите й. Айда искаше по трийсет долара на седмица плюс два процента от печалбата. Надяваше се с времето да печели по петдесет долара на седмица. Още първата събота Милдред й написа чек за 53 долара и 71 цента.

Но не всичко вървеше гладко. Когато госпожа Геслър чу какво е направила Милдред, се разгневи и поиска да знае защо Айда е получила привилегията да управлява ресторанта в Бевърли Хилс, а не тя. Милдред се опита да й обясни, че идеята е била на Айда, че някои хора стават за едно нещо, други — за друго, но нищо не постигна. Госпожа Геслър продължи да се цупи и Милдред се притесни. Зависеше от своята висока, слаба и малко грубовата барманка както от никой друг, не само заради добрите й бизнес съвети, но и заради емоционалната подкрепа, която й оказваше. Загубата й щеше да е истинско бедствие и затова започна да обмисля какво да направи.

По това време се заговори за възхода на Лагуна Бийч, курорт на брега на няколко километра от Лонг Бийч. Милдред се зачуди дали мястото не е добро за откриването на още един ресторант, който да повери на госпожа Геслър. Ходи дотам няколко пъти да огледа. Видя само един ресторант, който я впечатли, курортът без съмнение се развиваше и имаше туристи не само през лятото, а и през цялата година. И отново добрият наем я накара да вземе решение. Намери голяма къща с доста земя покрай нея на скалист висок бряг над океана. Опитното й око забеляза, че се налагат промени и поддръжката ще е скъпа, но когато чу цената, тя се оказа толкова ниска, че веднага разбра, че печалбата ще е много добра, стига да успее да привлече клиенти. Наемът беше толкова нисък, че отначало изпълни Милдред с подозрения, но агентът й каза, че има просто обяснение. Преди постройката била частен дом, но собствениците не успявали да го дават под наем, защото бил прекалено голям за повечето хора, които идвали от града просто за да понатрупат малко тен. Освен това брегът бил скалист и неподходящ за плуване и, общо взето, къщата не ставала за нищо, така че ако я искала, можела да я има на въпросната цена. Милдред прецени гледката, сградата, земята наоколо и се развълнува. Веднага плати 25 долара за десет дни и същата вечер задържа госпожа Геслър, след като затвориха, за да си поговорят. Но едва беше започнала, когато тя й каза:

— О, млъквай, за бога!

— Но… не се ли интересуваш?

— А патицата обича ли да плува? Намира се между Лос Анджелис и Сан Диего, нали? Точно на главния път. А Айк още има камиони. Това ще е първата му прилична възможност отново да влезе в бизнеса, и то легално, след като… нали знаеш. И ще се измъкне от това скапано място. Да не би да искаш да ти се разплача на рамото?

— Какво му е на това място?

— Не е до мястото, а до Айк. Аз работя, а той трябва да си намира какво да прави вечер. И си намира. Казва, че ходи да играе билярд и наистина се връща със следи от креда по себе си. Това му го признавам. Но ме лъже. Ходи при една проскубана блондинка, която работи в стара мебелна фабрика в Лос Фелиз. Най-вероятно не е нищо сериозно, но се вижда с нея и затова напоследък съм толкова нервна, ако искаш да знаеш. А сега, ако успея да го замъкна там, да го вкарам отново в бизнеса и да му вдигна самочувствието… Е, може би това ще помогне. Хайде, разкажи ми повече.

И Милдред отново влезе във водовъртежа на ремонти, покупка на инвентар и спорове за политиката на заведението. Искаше да направи копие на ресторанта в Глендейл, да се специализира в продажбата на пилешко, гофрети и пайове и да печели допълнително от малък бар. Госпожа Геслър обаче имаше други идеи.

— Никой не бие път до океана само за да хапне пиле. Не и доколкото познавам тези хора. Искат морска вечеря — риба, омари, раци — и точно това ще им дадем. Ще изкарваме пари. Не забравяй, че рибата е евтина. Ще трябва да предложим разнообразие, да има и пържоли, приготвени на дървени въглища.

Милдред протестира, че не разбира нищо от пържоли, риба, омари и раци и ще е безпомощна в стратегията, но госпожа Геслър й отвърна, че ще се наложи да се научи. Чак когато изпрати да повикат господин Отис, федералния инспектор по месото, който си падаше по нея, докато беше още сервитьорка, малко се успокои. Една вечер той дойде в ресторанта в Глендейл и потвърди подозренията й, че има стотици начини да загуби пари с пържоли. Но беше впечатлен от разговора си с госпожа Геслър. Каза на Милдред, че приятелката й е умна и вероятно знае с какво се захваща. Според него всичко зависело от готвача и за нейна изненада й препоръча Арчи от заведението на господин Крис. Увери я, че от години похабява уменията му във второкласни ресторанти, но все още бил най-добрият майстор на пържоли в града. Освен това можел да готви и риба, затова да не се притеснява. Но за пържолите й трябвал човек, който разбира, и нямало да сбърка с Арчи.

Така Милдред открадна Арчи от господин Крис и под строгия му поглед направи барбекю с дървени въглища. Скоро след като поставиха табели по пътя и пуснаха обяви в лосанджелиските вестници, ресторантът отвори. Така и не се превърна в уютната златна мина, която ръководеше Айда, но госпожа Геслър беше щедра в разходите и по всичко личеше, че отдава предпочитанията си на бара, а не на кухнята. Изобретателността й в работата предизвика неохотно възхищение у Милдред. Голямата всекидневна на къщата беше превърната в бар с облицовка от кленово дърво и приглушено осветление. Стаите зад нея станаха свързани малки сепарета с приятно усещане за уют. Една от тях имаше излаз на обикалящата сградата веранда, на която също поставиха маси за почитателите на пиенето на открито, слънчевия тен и добрата храна. Но най-изненадваща за Милдред се оказа цветната градина. Никога не беше подозирала, че госпожа Геслър има такава слабост, но само няколко седмици след откриването целият терен над стръмния бряг беше засаден с храсти, край които Луси прекарваше сутрините си, като копаеше, плевеше и даваше наставления на японския градинар. Разходите за градината и градинаря бяха големи, но госпожа Геслър само сви рамене:

— Това е заведение от висока класа, скъпа, и трябва да имаме нещо по-специално. По причини, които не разбирам, старомодните типове по масите обичат да слушат жуженето на бръмбарите, докато похапват.

Когато цветята цъфнаха, Милдред плати, без да протестира, защото гледката й хареса. По здрач, точно преди тълпите да започнеха да прииждат за вечеря, тя се разхождаше сред тях, вдъхваше аромата им и се чувстваше горда и щастлива. Госпожа Геслър я придружи на една от тези разходки, а после я заведе две пресечки по-надолу по главния път, който минаваше през целия квартал. Спря и й посочи нещо от другата страна на улицата. Милдред видя табела:

ГЕСЛЪР

ПРЕВОЗИ НА КЪСИ И ДЪЛГИ РАЗСТОЯНИЯ

ДЕНОНОЩНА УСЛУГА!

Госпожа Геслър се взря в надписа.

— Непрекъснато е на повикване. Трябваше му само шанс. Другата седмица ще си вземе нов камион, чисто нов.

— Всичко наред ли е на горния етаж?

Милдред имаше предвид условията, при които беше наела госпожа Геслър. Тя не взимаше по 30 долара на седмица и два процента от печалбата като Айда. Получаваше по 30 долара и 1 процент, а останалото й се изплащаше чрез безплатна квартира на горния етаж на къщата с включено осветление, отопление, вода, храна, пране и мебелировка. Госпожа Геслър кимна.

— Всичко е прекрасно. Айк направо се влюби в големите стаи, морето и пържолите и — ако щеш ми вярвай — дори харесва цветята. Смята да напише на новия си камион „Бонус към услугата — гардения“. Просто отново живеем, това е.

Милдред вече не готвеше нищо сама, нито пък обличаше униформа. В Глендейл госпожа Креймър беше повишена в главен готвач и имаше помощничка на име Белла; работата на госпожа Геслър пое барманът Джейк; а във вечерите, в които Милдред беше в Бевърли Хилс или в Лагуна Бийч, Зигрид обличаше бяла униформа и ставаше хостеса. Милдред се трудеше за разрастването на бизнеса си от изгрев-слънце до дълго след залеза му; работеше толкова усърдно, че започна да се чувства притисната и да се освобождава от всяко дребно задължение, което можеше да делегира на някой друг. Продължи да пълнее. Фигурата й все още беше апетитна, но доста заоблена. Лицето й стана още по-безцветно и вече не изглеждаше по-млада отколкото беше. Всъщност започна да заприличва на матрона. Откри, че шофирането доста я уморява и затова нае за шофьор Томи, по-големия брат на Карл, който караше камиона. След известни разсъждения го заведе в универсалния магазин и му купи униформа, за да помага и на паркинга. Когато Веда за първи път го видя в новите му одежди, не го целуна, както бе направила с колата. Изгледа продължително и замислено майка си и в очите й се появи нещо, което можеше да се опише и като уважение.

И въпреки нарастващите разходи, шофьора и момичето, което Милдред нае да води сметките, парите не спираха да прииждат. Тя купи пианото, изплати ипотеките, с които Бърт беше натоварил къщата; ремонтираше, боядисваше, взимаше ново оборудване за всичките си заведения и въпреки това трупаше печалба. През 1936 година, когато господин Рузвелт се кандидатира за втори път, все още я болеше от данъците, които беше платила за 1935 г., и за няколко седмици лоялността й беше разколебана. Но когато бизнесът й потръгна и той обяви, че точно това е бил планът, тя си каза, че медът си върви с жилото и гласува за него. Започна да си купува скъпи дрехи, особено се стараеше с бельото, което я правеше да изглежда по-слаба. Взе на Веда малка кола, пакард 120, тъмнозелена, „да отива на косата й“. По съвет на Уоли основа акционерно дружество и посочи Айда и госпожа Геслър за директори заедно със себе си. Според Уоли най-много трябвало да се притеснява от възрастните жени в Лонг Бийч.

— Да си представим, че някоя баба е пресякла на червено, Томи е набил спирачки и тя хич не е пострадала, но гледай какво ще стане, когато разбере, че имаш три ресторанта. И друго може да се случи. Рано или късно ще се появят поне пет души с натравяния от рибата, или поне така ще твърдят. И ако се стигне до съда, тези харпии могат направо да те съсипят. Ако имаш акционерно дружество, личната ти собственост е в безопасност.

Възрастната жена от Лонг Бийч, както и петте харпии с натравяния притесняваха ужасно Милдред — наред с много други неща. Затова плати фантастични застраховки за колата, пекарната за пайове и ресторантите. Бяха ужасно скъпи, но си струваха парите, ако искаше да е сигурна за собствеността си.

Въпреки многото работа, безкрайното обикаляне с колата, притесненията и усещането, че денят не й стига за всичко, което има да свърши, тя си позволяваше поне един лукс. Каквото и да ставаше, се прибираше у дома в три следобед, за онова, което наричаше „почивка“. И наистина си почиваше, но това не беше основната идея. В общи линии пристигаше вкъщи за концерт, на който тя беше единственият слушател. Когато Веда навърши шестнайсет, убеди Милдред да й позволи да напусне гимназията, за да може изцяло да се отдаде на музиката. Сутрин учеше хармония и се занимаваше с „бумащини“ — както тя се изразяваше. Следобед два часа свиреше упражнения, а в три започваше да изпълнява произведения и точно тогава майка й пристигаше. Влизаше на пръсти през задния вход в коридора, заставаше там и поглеждаше към всекидневната, където Веда седеше зад лъскавия черен роял. Гледката винаги успяваше да я развълнува: красивият инструмент, за който беше работила и който беше платила, не по-малко красивото дете, което тя беше създала. Напълно можеше да си припише собствеността над тази картина. След това казваше тихичко: „Скъпа, прибрах се!“, отиваше също така на пръсти до спалнята, лягаше и слушаше. Не знаеше заглавията на повечето произведения, но имаше любими и Веда обикновено изсвирваше поне едно от тях. Особено едно, нещо от Шопен, което й харесваше най-много, „защото ми напомня за песента за дъгата“. Веда понякога иронично отбелязваше:

— Страхотна причина да го харесваш, майко.

Но въпреки това го свиреше. Милдред беше щастлива от начина, по който се развиваше дъщеря й; топлата срамежлива близост между тях продължаваше и тя през смях си спомняше как някога си беше въобразявала, че Монти може да е причината за нея. Само тази близост, мислеше си Милдред, придаваше смисъл на всичко.

 

 

Един следобед концертът беше прекъснат от телефонно позвъняване. Веда вдигна и по тона й Милдред разбра, че нещо не беше наред. Дойде при нея и седна на леглото.

— Какво има, скъпа? — попита я Милдред, но тя не отговори веднага. След няколко мрачни минути мълчание каза:

— Ханън е получил кръвоизлив.

— О, боже, това е ужасно!

— Знаеше, че ще се случи. Вече имаше два или три по-малки. А този го е заварил на улицата, докато се е прибирал от пощата към вкъщи. Лекарят в линейката оплескал всичко — накарал да го вдигнат за раменете или нещо подобно — и станало много по-лошо, отколкото би могло да бъде. Госпожа Ханън е в истерия.

— Трябва да отидеш там. Веднага.

— Не днес. Навсякъде около него има торби с лед и му дават да вдишва някакъв газ. Истински ад.

— Мога ли да направя нещо? Имам предвид — дали има нужда от някаква специална храна, която да изпратя. Каквото и да е — нещо топло, готово за сервиране…

— Ще разбера.

Веда тръгна към къщата на семейство Геслър, която сега се даваше под наем. После каза:

— Господи, проклетият мечок ще ми липсва.

— Мили боже, той още не е мъртъв.

Милдред произнесе последните думи остро. По тези въпроси като истинска калифорнийка беше пълна оптимистка; за нея бе направо светотатство да не се надяваш на най-доброто. Но Веда се движеше с усилие и говореше тихо:

— Майко, нещата никак не са добри. От начина, по който се държеше напоследък, знам, че е бил наясно колко зле ще бъде. Личеше си и по това как тя виеше по телефона… И нямам представа какво ще правя сега.

Оказа се, че има отчаяна нужда от специална храна — болният трябваше да бъде някак си изкушен да хапне и да събере сили. Затова всеки ден цяла седмица Томи доставяше голяма кошница с пилешко, сготвено собственоръчно от Милдред, малки сандвичи, направени от Айда, раци върху лед, приготвени от Арчи, шери, подбрано от госпожа Геслър. Всички от „Милдред Пиърс Инк“ си плюха на ръцете, за да покажат на какво са способни. Един ден Милдред и Веда лично занесоха кошницата заедно с огромен букет червени рози. Когато пристигнаха, намериха сутрешния вестник на моравата пред къщата. Под вратата бяха подпъхнати реклами. Звъннаха, но никой не им отвори. Веда погледна Милдред и Томи отнесе нещата обратно в колата. Същия следобед пристигна дълга неразбираема телеграма за Милдред от Финикс, Аризона, подписана от госпожа Ханън. В нея се разказваше как тръгнали на пожар към местния санаториум и имаше молба към Милдред да изключи газта.

Три дни по-късно, когато Милдред помагаше на Айда да се приготви за най-натоварения час по обед, колата на Веда спря до тротоара. Самата Веда слезе, беше несресана, изглеждаше странно. Майка й отключи вратата, тя й подаде вестник, без да каже и дума, отиде до едно сепаре и седна. Милдред се взря в снимката на господин Ханън, правена преди косата му да побелее, прочете съобщението за смъртта му и се почувства объркана. Не изпитваше почти нищо. Забеляза, че погребението ще е в Ню Йорк, отиде до телефона и поръча цветя. След това се обади в „Уестърн Юниън“ и пусна дълга телеграма на госпожа Ханън, пълна със съчувствие от нейно име и от името на Веда. Но не можеше да се отърве от мъглявото усещане, че трябва да направи още нещо. Застана неподвижна и се опита да се сети какво. Но като че ли това бе всичко. Отиде и седна при Веда. След малко дъщеря й помоли едно от момичетата да й донесе кафе.

— Искаш ли да дойдеш с мен до Лагуна Бийч, скъпа? — попита Милдред.

— Добре.

До вечерта Веда се влачеше по петите на Милдред. Не говореше за господин Ханън, но очевидно се боеше да остане сама. На другия ден не излезе от къщи и когато Милдред се прибра в три часа, пианото мълчеше. Когато и на по-следващия ден я видя вцепенена, реши, че е време да я развесели. Откри я в гостната и й каза:

— Скъпа, знам, че той беше прекрасен човек и ти бе привързана към него, но направи всичко по силите си. В края на краищата такива неща се случват и…

— Майко — заговори тихо Веда, все едно се обръщаше към дете. — Не че не бях привързана към него. Не че не обичах този неугледен грубиян. За мен той винаги ще си остане единствен и… както и да е. Но… той ме учеше на музика и…

— Скъпа, има и други учители.

— Да, седемстотин измамници, които се рекламират по вестниците, и то само в Лос Анджелис. Всичките си приличат и освен това…

Веда замълча. Очевидно беше възнамерявала да каже нещо, но се бе отказала. Милдред усети това и зачака. Но дъщеря й мълчеше и тя вметна:

— Не може ли да поразпиташ?

— Има един човек, само един, към когото Ханън изпитваше уважение. Името му е Тревизо, Карло Тревизо. Диригент е. Дирижира опери и други произведения в „Холивуд Боул“. Не знам дали преподава пиано, но може да познава някого.

— Искаш ли да му се обадя?

Веда мълча толкова дълго, преди да отговори, че Милдред стана нетърпелива, а искаше да знае какво дъщеря й задържа в себе си.

— Да не би да е заради парите? Знаеш, че не ми се свиди нищо за твоето обучение и…

— Тогава му се обади.

 

 

Студиото на господин Тревизо се намираше в центъра на Лос Анджелис в сграда с няколко табели на входа и когато Милдред и Веда се качиха на втория етаж, до ушите им долетя какофония от звуци; тенори се упражняваха, пианисти изпълняваха бясно гами; цигулари стържеха по струните. Не успяха веднага да се доберат до господин Тревизо. След като почукаха, им отвори ниска пълна жена с италиански акцент, която ги настани в преддверие без прозорци и влезе в студиото. Отвътре веднага се чуха звуци. Баритон изпя някаква фраза, после спря. Чу се приглушен разговор. После същата фраза се повтори и някой пак заговори. Това продължи дълго и накрая Милдред се ядоса. Веда обаче не изглеждаше ни най-малко заинтригувана.

— Това е краят на пролога на „Палячо“ и той не може да вземе вярно сол. Е, нищо не може да се направи по въпроса. Няма нужда Тревизо да си губи времето.

— А какво да кажем за моето време?

— Майко, той е жабар. Така че трябва да чакаме.

Скоро баритонът, набит младеж с червендалесто лице, изскочи през вратата и си тръгна подплашен, а жената се върна при тях и им махна. Милдред влезе в помещението, което никак не приличаше на студиото на господин Ханън. Беше почти толкова просторно, но не изглеждаше строго и пусто. Роялът стоеше до прозорците, а мебелите бяха подбрани така, че да му подхождат както по размер, така и по елегантност. Стените бяха почти изцяло покрити със стотици фотографии на толкова големи знаменитости, че дори Милдред беше чувала за някои от тях. И всички бяха с посвещения на господин Тревизо. Самият господин, облечен в сив костюм и жилетка, обточена в черно, ги посрещна като херцог, приемащ придворни дами. Беше висок слаб италианец, вероятно около петдесетте, с остро лице и мрачен поглед. Изслуша Милдред, която му обясни защо са дошли, кимна хладно и им махна с ръка да седнат. Когато Веда се намеси, за да съобщи това, което майка й не беше споменала — че е учила при господин Ханън, той престана да бъде чак толкова официален, зае трагична поза и отвърна:

— Бедният Чарл. О, горкичкият, горкичкият Чарл.

След това изрази възхищението си от таланта му и каза, че той го определя като велик артист, не просто пианист. Усмихна се леко и си позволи да се отдаде на спомени.

— Запознах се с Чарл през 1922 година. Бяхме заедно на турне в Италия, аз изпълнявах програма на Респиги с оркестъра, Чарл свиреше концерт на Чайковски. Беше скоро след като Мусолини се възкачи на власт. И Чарл се страхуваше, че някой може да му сложи рициново масло в напитката. Направо умираше от ужас. Купи си сив костюм, черна шапка, научи химна на фашистката младеж, промени си името на Анино, направи всичко, за да прилича на италианец. Та последният концерт беше в Торино. След това всички отидохме в малко кафене да пийнем и да се сбогуваме. Концертмайсторът се изправи, цялото заведение веднага притихна. Той произнесе малка реч, каза колко изящно Чарл е изсвирил концерта на Чайковски и че целият оркестър иска да му подари нещо малко, с което да изразят възхищението си. И му дадоха голяма махагонова кутия, която изглеждаше така, все едно в нея има златна чаша или нещо наистина скъпо. Чарл също изнесе реч, благодари на момчетата, заяви колко е изненадан. Отвори кутията и какво да види: руло тоалетна хартия!

Господин Тревизо вече беше широко ухилен и черните му очи искряха толкова силно, сякаш светеха със собствена светлина. Дали заради самата случка, дали заради скорошната смърт на нейния главен герой, или защото осъзна, че гледната точка на разказвача й бе напълно чужда, но на Милдред никак не й беше смешно, макар че леко се усмихна от учтивост. Но Веда заяви, че това е най-забавното нещо, което е чувала в живота си, и насърчи господин Тревизо да й разкаже още истории. Той си погледна часовника и каза, че предпочита да я чуе как свири.

Тази Веда, която седна зад пианото, беше много по-различна от онази, която бе застанала пред господин Ханън преди три години. Беше искрено притеснена и на Милдред й хрумна, че насърчавайки господин Тревизо да разказва още истории, може би се е опитвала да печели време. Помисли известно време и после със сериозно изражение започна да изпълнява произведение, което беше известно на Милдред като Рапсодия от Брамс. Не й харесваше много. Беше прекалено бързо за нейния вкус, с изключение на бавната част в средата, която звучеше малко като химн. Но се настани удобно и зачака похвалите на господин Тревизо към дъщеря й, за които после цяла вечер щеше да разказва на Айда.

Господин Тревизо отиде до прозореца, застана там неподвижен и се загледа в улицата долу. Когато Веда стигна до бавната част, той се обърна наполовина, сякаш за да каже нещо, но после се отказа. През цялата бавна част се взираше в улицата. Когато Веда отново засвири бързо, той закрачи към пианото и когато стигна до него, затвори капака, като преди това даде достатъчно време на момичето да си махне ръцете от клавишите. В последвалата тишина отиде в далечния ъгъл на студиото и седна, а на лицето му се появи зловеща усмивка, като на гробар преди погребение, който се опитва да се държи любезно.

На Милдред й трябваше малко време, за да се сети какво е направил и защо. Обърна се към пианото, за да подскаже на Веда да изсвири нещо по-бавно. Но нея вече я нямаше там. Беше до вратата и си слагаше ръкавиците и преди майка й да успее да каже нещо, изхвърча навън. Милдред скочи и я последва. В коридора извика след нея, но Веда тичаше надолу по стълбите и не се обръщаше. Следващото нещо, което си спомняше, беше как Томи ги кара към вкъщи, а Веда седи до нея с изкривена физиономия и стиснати юмруци и се взира упорито в пода. Докато Милдред я наблюдаваше, на едната й ръкавица се появи бяла линия и тя се спука.

 

 

През целия път към вкъщи Милдред не спираше да се ядосва на начина, по който господин Тревизо се беше отнесъл към тях. Каза, че никога не била виждала подобно поведение в живота си. Ако не му харесвало как Веда била изсвирила произведението, можело да го каже като възпитан човек, а не да се държи така. А и самият факт, че си уговорил среща с две дами в четири часа, а ги накарал да чакат до пет без петнайсет и им разказал история за тоалетна хартия веднага щом прекрачили прага му… И ако това било единственият човек в Лос Анджелис, към когото господин Ханън изпитвал уважение, то тогава тя определено си имала мнение за вкуса на предишния учител. Голяма част от казаното наистина изразяваше раздразнението на Милдред, но някои от думите й целяха да успокоят Веда, с тях искаше да й покаже, че е на нейна страна след възмутителната случка. Веда мълчеше и когато стигнаха до вкъщи, изскочи от колата и затича към входа. Милдред я последва, но когато стигна до стаята на дъщеря си, намери вратата заключена. Настоя да отвори, но нищо не се случи, а вътре цареше тишина. Появи се Лети и попита уплашено какъв е проблемът. Без да обръща внимание на домашната помощница, Милдред изтича до кухнята, грабна един стол и излезе навън. Изведнъж я беше обзел вцепеняващ страх какво прави Веда в стаята си. Сложи стола до прозореца, качи се на него и го отвори. Влезе в стаята. Веда лежеше на леглото и се взираше в тавана със същия невиждащ поглед, с който се беше взирала в пода на колата. Свиваше и разпускаше юмруци, а лицето й беше мрачно. Милдред беше очаквала да види празен флакон от лекарства да се търкаля някъде наблизо, затова първо изпита облекчение, а след това се ядоса. Отключи вратата и каза:

— О, боже, няма нужда да плашиш всички до смърт.

— Майко, ако още един път кажеш „о, боже“, ще закрещя!

Прошепна го дрезгаво и зловещо, след това затвори очи. Разпери изправените си ръце, сякаш беше прикована на кръста, и заговори с горчивина на себе си през стиснатите си зъби:

— Можеш да го убиеш… и то веднага… да го прободеш с нож в сърцето… за да умре, умре, умре… да забравиш, че някога си се опитвала да свириш на пиано… да забравиш, че изобщо е съществувало пианото… можеш…

— О, б… Да му се не види, пианото не е единственото поприще на тази земя. Можеш… можеш… да пишеш музика. — Милдред млъкна и се опита да си спомни какво й беше казал Бърт за Ървинг Бърлин, но тогава Веда отвори очи.

— Проклета глупава идиотка, да не би да се опитваш да ме побъркаш? Да, мога да пиша музика. Мога да ти напиша мотет, соната, валс, соло за корнет с вариации — всичко, което поискаш. И нито една нота няма да струва дори колкото клечката кибрит, с която ще изгоря партитурата. Мислиш ме за голяма работа, нали? Всеки ден лежиш на леглото си и си мечтаеш за фойерверки. Е, не съм. Аз съм просто вундеркинд от Глендейл. Знам всичко за музиката и има по една като мен във всеки бедняшки квартал по земята, във всяка тъпа консерватория, във всеки смотан университет и градински оркестър. Можем да четем всякакви ноти, да изсвирим всичко, да направим какъвто си искаме аранжимент, но просто не ставаме за нищо. Нещастници. Също като теб. Боже, сега разбрах откъде съм го наследила. Не е ли странно? Отначало сме вундеркинди, а после откриваме, че сме обикновени проклети нещастници.

— Е, ако е така, наистина е странно, и той не е имало как да го знае. Господин Ханън имам предвид. И както вече ти казах, вместо да…

— Да не мислиш, че не го е знаел? И не ми го е казвал? Казваше ми го всеки път, когато ме видеше — че тоновете ми са отвратителни, че свиренето ми е противно, че всичко у мен е ужасно, но ме харесваше. И знаеше как се чувствам. Господи, беше прекрасно, при положение че съм принудена да прекарам целия си живот с теб. Затова продължавахме и той смяташе, че зрелостта може да ми помогне по-нататък. Друг път! В тази работа или ставаш, или не ставаш. И махни тази глупава физиономия от лицето си и престани да се преструваш, че вината е на някой друг.

— Така ми се струва, след всичкия този труд…

— Нищо ли не ти влиза в главата? Трудът няма никакво значение, само талантът е важен! Просто не ставам! Не съм добра, не съм изключителна и нищо не може да се направи по въпроса!

Когато покрай главата й прелетя обувка, Милдред излезе, взе си дамската чанта и тръгна към Бевърли Хилс. Не беше съсипана от случилото се. Разбираше, че с Веда е станала истинска катастрофа и че не е по силите й да го проумее. Но случката нямаше да я спре да се опитва по свой начин да промени нещата.