Джеймс Кейн
Милдред Пиърс (13)

Глава 13

Минаха два дни, но Милдред все още не се беше отървала от усещането, че Веда е жертва на несправедливост, и реши, че господата Ханън и Тревизо не са единствените учители по музика в Лос Анджелис. Битки не се печелеха с отказване, а с упорита борба. Веда трябваше да продължи с музиката, независимо дали на тези двама маестро им харесва или не. Но когато се опита да го каже на дъщеря си, тя така я изгледа от леглото, че я накара да замлъкне насред изречението. Но Милдред не можеше да се откаже от убеждението, че Веда „има талант“, и реши, че трябва да се занимава с танци. В ресторанта в Лагуна Бийч често вечеряше прочут руски балетист и тя беше сигурна, че комбинацията от красотата на Веда и правилните инструкции на руснака ще свърши работа. Но като чу това, Веда само се прозя. След това Милдред реши, че дъщеря й трябва да започне да учи в някое от местните училища, вероятно в „Марлборо“, и да се подготви за колеж. Но и това й се стори малко глупаво, когато чу Веда да казва:

— Майко, вече не съм дете.

Момичето продължи да се цупи в стаята си, докато Милдред започна силно да се притеснява и реши, че каквото и да ги чака в бъдеще, в настоящето трябва да се вземат мерки. Затова един ден предложи на Веда да се обади на приятели и да ги покани на парти. Преодоля лоялността си към къщата и убеждението си, че е подходяща за всичко, което Веда би могла да прави в нея, и каза:

— Ако не искаш да ги каниш тук, защо не го направиш в Лагуна Бийч? Ще ти отделя цяла зала. Ще накарам Луси да ви приготви специална маса, можем да ангажираме оркестър, ще танцувате, ще правите каквото си искате.

— Не, майко, благодаря.

Милдред може би щеше да продължи да настоява, ако не беше Лети, която дочу част от разговора. В кухнята тя каза на Милдред:

— Няма да ги покани. Не и хората от Пасадена.

— Защо?

— Нима не знаете? След като е била любимата ученичка на господин Ханън? Която е щяла да ходи в Ню Йорк, да свири на пиано и да получава овации? Да не мислите, че сега ще иска да се вижда с хора и да се държи естествено? Не и тя. Или ще е кралица, или няма да свири изобщо. Няма да прави никакво парти, и вие не го правете.

— Просто трябва да предприема нещо.

— Защо не я оставите на мира?

Лети вече беше гореща почитателка на Веда. Каза последното остро и Милдред излезе от кухнята, за да не избухне. Не й беше хрумвало да остави Веда на мира, но след като се успокои, се замисли върху това. Обаче не можеше да я остави просто ей така. Първо, искрено се тревожеше за нея. И второ, толкова беше свикнала да доминира в живота на много хора, които зависеха от нея, че търпението, мъдростта и търпимостта й почти се бяха изпарили. И трето, отношението, което беше развила към Веда, вече се бе пропило във всяка нейна частица и оцветяваше всичко, което правеше. Когато Веда свиреше специално за нея, изпитваше наслада. Когато й крещеше, се разкъсваше от болка, но усещането беше поносимо, защото поне крещеше лично на нея. Но да лежи на леглото, да се взира в тавана и дори да не се сеща за нея, беше агония, която не можеше да понесе. Опита се да бъде безпристрастна, да претегли думите на Лети. Реши, че Веда принадлежи на киното, и се замисли как да заинтригува един режисьор, редовен клиент на Айда. Но брилянтният й план не получи възможност да бъде изпитан. Защото Веда излезе от вцепенението, просто изведнъж. Пристигна една вечер в ресторанта в Лагуна Бийч, поиска безгрижно коктейл, изяде пържола за три долара и петдесет и започна непринудено да общува с всички в заведението. Когато си тръгваше, попита небрежно Милдред дали може да си поръча нови дрехи, защото се срамувала да се появи, където и да било в „тези парцали“. Зарадвана и от най-малката проява на интерес, Милдред не обърна внимание на изпития коктейл и й каза да си поръча каквото си иска.

Беше малко изненадана, когато започнаха да пристигат сметките, възлизащи на над 1300 долара. И силно се разтревожи, когато видя тоалетите. Досега Веда носеше скромни, добре ушити и някак си неутрални дрехи, които в Пасадена се смятаха за подходящи за нейната възраст. А сега, със скъпите шапки, официалните вечерни рокли, с пудра, руж и червило тя вече не приличаше на същото момиче. По всички стандарти изглеждаше необикновено добре. Косата й все още беше с медночервен оттенък, но вече бе подстригана и пусната на вълни над раменете. Луничките й бяха изчезнали и горната част на лицето й, в която толкова приличаше на Бърт, беше станала дори още по-привлекателна. Сенките под очите придаваха естественост на красотата й, и макар светлосините й очи и решителната уста да изглеждаха малко хладни на пръв поглед, те напомняха за модерния свят, за булеварди, театри и коли по поръчка. Не бе пораснала много през последните три години и макар стойката й да издължаваше оптически ръста й, тя беше съвсем малко по-висока от Милдред. Фигурата й се беше заоблила, оформила и претърпяла известни промени, така че „млекоцентралата“ вече не беше в асиметрия с останалите части на тялото й, както по времето, когато Монти я подкачаше за това, а се сливаше приятно, дори възбуждащо с всичко останало у нея. Но когато пристигнаха новите й скъпи вещи, Милдред беше поразена най-вече от прозрението, че дъщеря й вече не е дете. На седемнайсет тя беше жена, и то доста обиграна. Милдред се опита да хареса дрехите й, но не успя. Но не можеше и да я съди. Само се вбеси на палтото от норки — същото, каквото си бе харесала преди години, но така й не успя да си купи. Каза заядливо, че не може да направи такава покупка, без преди това да се „консултира с нея“. Но когато Веда го облече, нарече я „скъпа майко“, целуна я и я помоли да го задържи, тя се предаде.

След това почти не я виждаше. Сутрин, когато излизаше, Веда още спеше, а вечер, когато се прибираше, тя все още бе навън и обикновено си идваше в два или три през нощта. Една вечер, когато чу как на Веда й трябваха няколко маневри, за да нацели гаража на заден, а после по коридора отекнаха тежки стъпки, Милдред осъзна, че дъщеря й е пияна. Отиде до стаята й, но намери вратата заключена и никой не й отговори, когато почука. После пък един следобед, когато се прибра за обичайната си почивка, колата на Веда си беше на мястото, а в дома им беше онова ужасно момиче Илейн. Оказа се, че живее в Бевърли Хилс и е актриса, макар че когато Милдред я попита в кои филми е играла, отговорът й беше: „Изпълнявам само характерни роли“. Беше висока, хубава и леснодостъпна и Милдред инстинктивно изпита неприязън към нея. Но тъй като това беше първото момиче, с което Веда някога се бе сприятелявала, се опита да бъде мила. После започна да дочува разни неща. Една вечер Айда я дръпна в ъгъла и й зашепна дълга тирада:

— Милдред, може би не е моя работа, но е време да разбереш какво става с Веда. Идвала е тук десетки пъти с онова ужасно момиче, с което непрекъснато се мъкне. И не само тук, но и в ресторанта на Еди отсреща, и на други места. И само свалят мъже. И мъжете ги свалят! Обикалят с колата на Веда, понякога с един мъж, понякога с петима. Петима, Милдред! Веднъж видях трима с тях тук, натискаха се с момичетата, а двама ги чакаха отвън при колата — по един на всяко странично стъпало. А при Еди пият…

Милдред чувстваше, че трябва да говори с Веда и една неделна сутрин събра кураж и започна. Но Веда се направи на наранена.

— Но, майко, нали ти ми каза да не лежа по цял ден. И само защото онази лицемерка Айда… О, не ме карай да започвам тази тема! Няма за какво да се тревожиш, майко. Може би ще опитам в киното, това е. А Илейн може и да е пройдоха — няма нужда да си затварям очите, веднага схванах, че е евтина уличница — но познава режисьори. И то много. Всичките. А ако искаш да те поканят на проби, трябва да познаваш режисьори.

Милдред се опита добросъвестно да приеме тази версия, напомни си, че филмовата кариера беше и нейна идея. Но продължи да се чувства напълно съсипана, направо изпитваше физическа болка.

Един следобед в ресторанта в Глендейл Милдред проверяваше инвентара заедно с госпожа Креймър, когато Арлин влезе в кухнята и каза, че някоя си госпожа Ленхард иска да се види с нея. След това сниши глас и добави развълнувано:

— Мисля, че е съпругата на онзи режисьор.

Милдред бързо си изми ръцете, подсуши ги и излезе. И усети как лицето й пламна. Арлин беше казала, че я очаква госпожа Ленхард, но жената край вратата беше същата онази госпожа Форестър, при която преди години беше ходила да кандидатства за длъжността на икономка. Имаше време колкото да си спомни, че тази госпожа Форестър щеше тогава да се омъжва, но след това жената се обърна, усмихна се и протегна ръкавица с тревожна любезност.

— Госпожо Пиърс? С такова нетърпение очаквах срещата ни. Аз съм госпожа Ленхард, госпожа Джон Ленхард. Сигурна съм, че ще успеем да решим великолепно малкия ни проблем.

Поздравът силно притесни Милдред и докато водеше госпожа Ленхард към една от масите, започна трескаво да се чуди за какво ли би могло да става въпрос. Обзе я панически страх, че има нещо общо със срещата им в миналото, че Веда сигурно е разбрала как навремето е кандидатствала за слугинска работа и че последиците ще са ужасни. Застана лице в лице с посетителката си и изведнъж взе твърдо решение, че за каквото и да става въпрос, ще отрича докрай; ще отрича, че някога се е виждала с госпожа Форестър, че е била в дома й, дори че е обмисляла дали да не й стане икономка. Тъкмо си го помисли и забеляза, че госпожа Форестър й хвърля остър поглед.

— Не сме ли се срещали и преди, госпожо Пиърс?

— Вероятно в някой от ресторантите ми.

— Но аз не ходя по ресторанти, госпожо Пиърс.

— Имам един в Бевърли Хилс. Може да сте се отбивали там за чаша горещ шоколад, много хора го правят. Вероятно там сте ме видели. Със сигурност щях да помня, ако сме се запознали.

— Вероятно е така.

Докато госпожа Ленхард продължаваше да се взира в нея, влезе Арлин и започна да бърше масите. На Милдред й се стори, че ушите на сервитьорката й са станали по-големи от обикновено, затова я повика и попита госпожа Ленхард дали не може да й предложи нещо. И когато тя отказа, натъртено съобщи на Арлин да остави масите за по-късно. Госпожа Ленхард се нагласи в палтото си като кокошка в полог и започна:

— Дойдох да поговорим за нашите деца, госпожо Пиърс. За нашите бебчета, както се изкушавам да кажа, защото наистина така го чувствам.

— За нашите…?

— Вашата малка Веда е такова прекрасно момиче, госпожо Пиърс. Не си спомням откога не съм се привързвала към дете както към Веда. И моето момче…

Милдред се почувства нервна и уплашена. Взря се в нея за момент и каза:

— Госпожо Ленхард, нямам представа за какво говорите.

— О, стига, госпожо Пиърс.

— Не знам какво имате предвид.

Милдред каза последното изречение доста рязко и госпожа Ленхард я изгледа продължително. Устните й се усмихваха, но погледът й беше невярващ. След това се изсмя пронизително.

— О, разбира се, че не знаете! Колко глупаво от моя страна, госпожо Пиърс. Трябваше да ви обясня, че моето момче, моето бебче, е Сам Форестър.

И тъй като Милдред продължаваше да я гледа неразбиращо, госпожа Ленхард най-накрая се убеди, че това може би не беше преструвка. Поведението й се промени, тя се наведе напред и попита заинтригувано:

— Искате да кажете, че Веда не ви е казала нищо?

— Нито дума.

— А!

Госпожа Форестър вече изглеждаше развълнувана, очевидно си даваше сметка за преимуществото да може първа да изложи версията си за ситуацията пред Милдред, каквато и да беше тя. Свали си ръкавиците и огледа преценяващо събеседничката си, преди да продължи.

— Значи да започна от самото начало, госпожо Пиърс?

— Моля ви.

— Запознаха се… Сякаш беше вчера, а всъщност стана преди няколко седмици в дома ми. Без съмнение сте чували за съпруга ми — той е режисьор. Преценяваше Веда за роля. И както често прави в такива случаи с деца като нея, я покани на парти у нас. Веда и приятелката й Илейн, също очарователно дете, госпожо Пиърс. Съпругът ми я познава от години и…

— Да, аз също я познавам.

— Та Веда и Сам се запознаха в собствената ми къща, госпожо Пиърс. И беше просто любов от пръв поглед. Сигурно така е било, защото моето момче, госпожо Пиърс, е толкова безхитростно и…

— Искате да кажете, че са сгодени?

— Ще стигна и до това. Не, не бих казала, че са сгодени. Всъщност сигурна съм, че Сами не е имал това предвид. Но Веда някак си го е втълпила. Е, разбирам я, то се знае. Всяко момиче иска да се омъжи, но Сам няма такива намерения. Искам това да е ясно.

Гласът на госпожа Ленхард започваше леко да се вдига, да става напрегнат. Размаха показалеца си пред Милдред и продължи:

— И съм напълно сигурна, че ще се съгласите с мен, госпожо Пиърс, че всякакво решение за брак между двамата ще е напълно неприемливо.

— Защо?

Милдред смяташе, че брак на тази възраст за Веда ще е истинско бедствие, но отношението на госпожа Ленхард я накара опърничаво да настръхне. Госпожа Ленхард отвърна троснато:

— Защото са още деца! Веда не може да е на повече от деветнайсет…

— На седемнайсет е.

— А моето момче е на двайсет. Прекалено млад е. Госпожо Пиърс, и двамата са прекалено млади. Освен това се движат в различни светове…

— Какви различни светове?

Очите на Милдред светнаха и госпожа Ленхард побърза да отговори:

— Не това имах предвид, госпожо Пиърс. Но да речем — в различни общности. Имат различен произход, различни идеали, различни приятели. И разбира се, Сам е свикнал да живее с много пари…

— И мислите, че Веда не е?

— Сигурна съм, че й давате всичко, което можете…

— Може да се окаже, че е свикнала точно с толкова, колкото и вашият син, дори с повече. Аз не съм на социални помощи, уверявам ви.

— Но вие не ме оставихте да довърша, госпожо Пиърс. Ако Веда е свикнала с богатство и социален статус, това е още една причина тази възможност дори да не се обсъжда и за секунда. Искам да бъда напълно ясна: ако Сами се ожени, остава напълно сам и това със сигурност ще донесе трудности за млади хора, родени със сребърни лъжички в устата, които ще трябва да живеят с това, което успеят да спечелят.

След като уточни това, госпожа Ленхард се опита да се успокои, Милдред — също. Каза, че за първи път чува за тази ситуация и ще трябва да поговори с Веда, преди да каже какво мисли. След като госпожа Ленхард се съгласи, че идеята е отлична, Милдред започна да подозира, че не е чула цялата истина и внезапно попита с рязък тон:

— Защо Веда ще го иска, а вашият син — не?

— Не чета мисли, госпожо Пиърс. — Госпожа Ленхард каза това гневно и страните й почервеняха. След това добави: — Но нека ви кажа нещо. Ако вие, дъщеря ви или който и да било друг пробвате още някой номер, за да се опитвате да изнудвате сина ми…

— Какво да се опитваме!?

Отговорът на Милдред изплющя като камшик и за известно време госпожа Ленхард остана безмълвна. Очевидно разбираше, че е прекалила и се опитваше да се овладее. Но усилието й се оказа безуспешно. След като ноздрите й се разшириха и свиха няколко пъти, тя избухна:

— Най-добре веднага да проумеете, госпожо Пиърс, че няма да позволя този брак. Ще го предотвратя по всеки възможен начин, дори ако се наложи и с намесата на властите. — Начинът, по който произнесе „ако се наложи“, беше направо зловещ.

Милдред вече започваше да разбира причината за това посещение и стана спокойна, хладна и пресметлива. Вдигна очи и видя, че Арлин отново бърше масите и ушите й се напрягат повече и отпреди. Повика я и й каза да оправи столовете на съседната маса. Когато тя се приближи, Милдред се обърна към госпожа Ленхард и попита:

— Моля да повторите. Не ви чух.

Госпожа Ленхард направо закрещя:

— Казах, че ако получим още заплахи и пак се появят служители на прага ни, ако тя си позволи още номера, ще поискам да я арестуват и съдят за изнудване и няма да се поколебая нито за миг, защото границата на търпението ми бе достигната.

Госпожа Ленхард задиша тежко, стана и тръгна да излиза. Милдред погледна към Арлин.

— Чу ли това?

— Не слушах, госпожо Пиърс.

— Попитах те дали чу какво каза тя?

Арлин се взря в Милдред, за да разбере какво трябва да отговори.

— Каза, че Веда се опитва да изнудва сина й да се ожени за нея и ако продължи, ще насъска властите срещу нея.

— Помни го, в случай че ми потрябваш.

— Да, госпожо.

Същата вечер Милдред не отиде нито в Лагуна Бийч, нито в Бевърли Хилс. Остана си у дома, ходеше напред-назад и се измъчваше от опасения, че Арлин вероятно вече е разказала на всички в ресторанта какво е станало и от несигурност относно ужасната бъркотия, в която Веда се бе озовала. Направо й се гадеше от болезнена ревност, на която не беше в състояние да се съпротивлява. В единайсет се прибра в спалнята, легна си и се зави с одеялото, но без да се съблича. Около един, когато чу колата на Веда по алеята, не рискува да намери вратата й заключена, а скочи и я пресрещна в кухнята.

— Майко!… Боже, стресна ме!

— Извинявай, скъпа. Но трябва да поговорим. Случи се нещо.

— Е, остави ме поне да си сваля шапката.

Милдред отиде в гостната, изпълнена с облекчение, че не беше подушила никакъв алкохол. След около две минути се появи и Веда, седна, запали цигара и се прозя.

— Честно да ти кажа, намирам киното за пълна скука. Ти как мислиш? Или поне филмите на Нелсън Еди. Все пак, не мисля, че вината е негова, защото не е въпросът как пее, а какво. Пък и предполагам, че той няма нищо общо с това колко ужасно дълги са.

Отчаяна, Милдред се чудеше как да започне. Накрая каза с тих примирен глас:

— Някоя си госпожа Ленхард дойде при мен днес. Съпругата на Джон Ленхард.

— О, нима?

— Каза, че си сгодена за сина й, че си намислила да се омъжиш за него или нещо подобно.

— Много е приказлива. Друго?

— Тя не е съгласна. — Колкото и да се опитваше, Милдред не можеше да премине на темата. Накрая изстреля: — Скъпа, какви ги говори тази жена? Какво означава всичко това?

Веда пушеше замислено. После отговори с типичния си ясен и любезен глас:

— Би било пресилено да кажа, че идеята да се оженим със Сам е моя. След целия този зор, който ми дадоха — баща му си потроши краката да ме заведе на проби пред камера, майка му се скъса да ме кани сутрин, обед и вечер, а синчето ми звъни, пише ми писма и телеграми и ми казва, че ако не се омъжа за него, ще сложи край на младия си живот. Изглеждаше направо като заговор. Аз естествено не съм му отговорила, дори не съм се замисляла над това, докато не стана препоръчително.

— Какво имаш предвид под „препоръчително“?

— Ами, майко, всичко беше много сладко, или поне така изглеждаше, а и те непрекъснато ме насърчаваха, а пък и аз не съм много щастлива, откакто Ханън умря. Илейн има хубав малък апартамент. И аз проявих известна недискретност. И след целия този панаир отношението им, уви, изведнъж се промени. И сега топката е у мен. Може дори да се каже, че бях малко наивна.

Ако в тази рецитация имаше някаква трагична нотка или болка, то тя не се долавяше с невъоръжено ухо. Усещаше се само разкаяние заради проявената глупост, може би дори самосъжаление, но нищо повече. Милдред обаче не обръщаше внимание на подобни тънкости. В този момент тя се интересуваше само от един основен факт. Седна до Веда, хвана я за ръката и каза:

— Скъпа, трябва да те попитам нещо. Налага се. Да не би да очакваш дете?

— Да, майко, боя се, че е така.

За секунда изпита такава всепоглъщаща ревност, че й се стори, че ще повърне. Но Веда я погледна сладко и разкаяно, като грешница, която е сигурна, че ще получи опрощение, и после отпусна глава на рамото й. Тогава гаденето изчезна и докато притискаше дъщеря си към гърдите си, през нея премина сладостна тръпка. Прегърна я силно, погали я и се разплака.

— Защо не си ми казала?

— Страхувах се.

— От мен? От майка си?

— Не, не! От страданието, което ще ти причиня. Нали знаеш, че не мога да понасям да те гледам нещастна?

Милдред затвори за миг очи, за да се наслади на ласката. След това си спомни нещо и попита:

— А какво имаше предвид тя, когато говореше за „служители“?

— Служители на реда? Полицаи?

— Предполагам. Били идвали в дома й.

— Боже, колко смешно.

Веда изправи гръб, запали нова цигара и се засмя звънливо и присмехулно.

— От това, което успях да науча за този младеж след случилото се, стигам до извода, че всяка млада актриса в града, всичките осем хиляди, биха могли да пратят служители на реда в дома му. Не подбира. Е, това наистина е смешно, като се замислиш, нали?

С надеждата за още захаросани приказки, Милдред попита Веда дали иска да спи при нея „само тази нощ“, но тя отвърна, че това е нещо, с което трябва да се справи сама и се прибра в стаята си. Милдред спа неспокойно заради разяждащата я ревност. На сутринта отиде в ресторанта в Глендейл и се обади на Бърт. Освободи Томи и отиде с колата до улицата на госпожа Бидерхоф, за да вземе бившия си съпруг. Пое към планината и му заразказва. Сподели с него всичко, което й се струваше подходящо — започна с кръвоизлива на господин Ханън, наблегна на тъгата на Веда по него. Когато стигна до господин Тревизо, лицето на Бърт помръкна и той наруга грубия жабар за начина, по който се е отнесъл с момичето му. На Милдред и ставаше все по-трудно да говори, но разказа за Илейн, пиенето и думите на Айда. И накрая със сетни сили и почти извън себе си, му съобщи за госпожа Ленхард. Понечи да му каже и за разговора си с Веда, но само изстреля:

— Бърт, тя ще има бебе! Ще се жени!

Бърт я стисна силно за ръката.

— Чакай! Спри проклетата кола. Имам нужда да се раздвижа.

Тя спря и паркира до тротоара на булевард „Футхил“. Той слезе и започна да крачи край колата. След това започна да ругае. Каза, че ще убие кучия син, ако ще това да е последното нещо, което ще свърши в живота си. Дори и ако го обесели заради това, душата му щяла да гние в ада. Изрече още няколко страховити ругатни и се впусна в подробности как щял да си купи пистолет, как щял да причака момчето, какво щял да му каже в лицето и как щял да го накаже. Милдред гледаше абсурдния дребен мъж, който крачеше напред-назад, и усети дълбоко в нея да се надига силна и пареща гордост. Дори ругатните му й доставяха странно, зловещо удоволствие. След малко каза:

— Качвай се, Бърт.

Той седна до нея, зарови лице в дланите си и за миг й се стори, че ще се разплаче. Но той не го направи и тя запали колата.

— Знам, че искаш да го убиеш, Бърт. Знам, че би го направил и ти се възхищавам за това. Обичам те заради това. — Хвана ръката му, стисна я здраво и очите й се наляха със сълзи, защото той беше успял да накара силната й болка да избие навън и някак си, чрез яростта си, да я облекчи. — Но… това няма да помогне на Веда. Ако той умре, тя нищо няма да постигне.

— Така е.

— Какво ще правим?

Със задавен глас Милдред повдигна въпроса за аборт. Не знаеше много за процедурата и я ненавиждаше, не само заради физическия й аспект, но и защото беше против всеки инстинкт на женската й природа. Бърт й махна да замълчи.

— Милдред, момичетата умират по време на аборт. Умират! А ние няма да позволим тя да умре. Вече загубихме едно дете, стига толкова! Няма да прави аборт и да улеснява мръсния плъх, който се е възползвал от нея и сега се опитва да се спаси. — Бърт се обърна с лице към Милдред, очите му блестяха. — Ще се ожени за нея, ето това ще направи. След като даде името си на детето, може да се спасява. И най-добре да го направи възможно най-бързо, преди аз да го докопам. Ако питаш мен — да върви по дяволите, но преди това ще отиде с нея пред олтара и ще каже „да“. Ще се погрижа за това.

— Това е единственият изход, Бърт.

Милдред продължи да кара, но се чувстваше празна отвътре, защото й се стори, че се върнаха там, откъдето бяха започнали. Добре, решиха, че момчето трябва да се ожени за Веда, но как да го накарат да го направи? Внезапно тя каза:

— Бърт, ще наема адвокат.

— И аз точно за това си мислех.

— Двамата с теб нищо не можем да направим. Всяка минута е ценна и трябва да действаме. И първото нещо, което трябва да свършим, е да наемем адвокат.

— Добре. Направи го бързо.

Когато Милдред се прибра, Веда току-що ставаше. Затвори вратата и се обърна към рошавото момиче в зелен халат.

— Казах на баща ти. Поговорихме. Той се съгласи, че имаме нужда от адвокат. Ще се обадя на Уоли Бъргън.

— Майко, смятам, че това е отлична идея… Всъщност аз вече му се обадих.

— Какво си направила!?

Веда говореше сънено и малко нетърпеливо.

— Майко, не разбираш ли, че се опитвам да се справя сама, без да те натоварвам? Правя всичко възможно да те щадя. Искам всичко да мине възможно най-леко за теб.

Милдред премигна и се опита да проумее това поразяващо откритие.

 

 

Уоли пристигна към три часа. Милдред го заведе в гостната, после прати Лети по задачи, които щяха да й отнемат целия следобед. Когато се върна в гостната, Веда вече беше там, облечена в семпла синя рокля, която струваше на майка й 75 долара, а Уоли разглеждаше снимки на Бърт от различни банкети. Каза, че случаят не е сложен, и заговори делово направо по темата. Бил поразпитал и ето какво разбрал:

— Момчето ще наследи пари на двайсет и първия си рожден ден, това е най-главното. Не знам точно колко, но сумата е със сигурност шестцифрена. Става наследник. Няма никакъв начин майка му, вторият му баща или някой друг да подправят документите и да го лишат от парите, а когато той умре, собствеността му остава за жената, която е омъжена за него към този момент. Ето това е цялата работа, нищо друго. Затова ще се претрепят от бързане. Няма нищо общо с факта, че са прекалено млади, че са възпитани по различен начин и останалите глупости, които майка му ти е наговорила. Става въпрос за пари, нищо ново под слънцето.

Когато Уоли млъкна, Милдред пое дълбоко дъх и заговори бавно, с леко приповдигнат глас.

— Уоли, не ме интересува какво ще наследи той, нито колко — нищо от този род. Докато съм на този свят, не мисля, че Веда ще има нужда от пари. Но тук имаме неприятна ситуация. Ужасна ситуация за Веда и единственото нещо, което това момче може да направи, е да се ожени за нея. Ако е почтен, ще го направи по собствено желание, независимо какво казва семейството му. Ако не е, ще трябва да бъде принуден. Уоли, тази жена наговори страшни неща, за които не съм казала на Веда, но имам свидетели, които ще ги потвърдят — как щяла да насъска закона срещу нас, какво друго щяла да направи. Ще действам толкова агресивно, колкото и тя. Ако това е единственият начин, искам това момче да бъде арестувано и можеш да му кажеш, че има късмет, че само полицията ще се занимава с него и няма да се налага да се среща с Бърт.

— Арестът му може да се окаже малко труден.

— Нима нямаме закони?

— Той е изчезнал.

Уоли хвърли поглед към Веда, която помисли няколко секунди и каза:

— Мисля, че е най-добре да й кажеш.

— Виж сега, Милдред, вече сме помислили за това. Преди два-три дни, дори може би преди седмица, заведох Веда при шерифа и я накарах да подаде оплакване срещу Сам. Не за изнасилване или нещо друго толкова неприятно. Само морални обвинения. Същия следобед двама полицаи са отишли да му връчат призовка. Но него го нямало и досега…

— Значи това е имала предвид, като каза служители!

Веда се размърда неспокойно под обвинителния поглед на Милдред.

— Майко, ако имаш предвид разговора ни снощи, тогава не знаех, че служителите на реда вече са ходили у тях.

Милдред се обърна към Уоли:

— Струва ми се, че за такива работи, за нещо толкова сериозно би трябвало първо да говориш с мен. Как въобще ти хрумна да предприемаш законови стъпки, без да ми кажеш нито дума!

— Успокой се, моля те.

Погледът на Уоли стана много хладен. Стана, започна да крачи напред-назад и чак тогава продължи:

— Не забравяй, че трябва да се съобразявам с нещо, което се нарича адвокатска етика. Разбира се, че исках да ти кажа. Ние винаги сме си говорили откровено, нали? Но когато клиентката ми изрично настоява да не ти казвам…

Когато Милдред се извърна, Веда вече беше готова с отговора.

— Майко, крайно време е да проумееш, че не ти, а аз съм главното действащо лице в тази неприятна ситуация, както ти я нарече. Не се гордея с това. С готовност признавам вината и глупостта си. Но когато на базата на това предприемам нещо и се опитвам да те разтоваря от отговорност, когато се мъча да ти спестя болката, ми се струва, че можеш да ми признаеш някаква заслуга и почтеност, вместо да избухваш по този глупав начин.

— Никога през живота си…!

— Майко, никой не те е молил за помощ и тъй като Уоли ми направи огромната услуга да поеме случая, мисля, че най-малкото, което можеш да сториш, е да го оставиш да ни съветва, тъй като според мен знае много повече за тези неща от теб.

Милдред притихна, малко уплашена от тона на Веда, а Уоли продължи по същия делови начин, по който беше започнал:

— Що се отнася до това, което той трябва да предприеме, бих казал, че следващият ход е техен. Според мен спечелихме първия рунд. Когато им пратихме призовка, показахме, че не се шегуваме. По моралните обвинения съдът ще иска да знае единствено възрастта на момичето и тогава ни е в кърпа вързан. А и те са изправени пред огромни трудности. Докато има обвинение срещу него, той няма да посмее да припари в щат Калифорния, не може да се върне в колежа, нито дори да използва истинското си име. Разбира се, може би ще трябва да свършим още няколко неща, като например да съдим майка му, но тогава ще се появим по страниците на вестниците, а това не е добре. Смятам засега да оставим всичко така. Рано или късно те ще се свържат с нас и колкото повече се правим на безразлични, толкова повече се увеличават шансовете ни.

— Но, Уоли! — нададе отчаян писък Милдред. — Уоли! Времето тече! Дните минават, а знаеш в какво положение е това момиче! Не можем да чакаме! Ние…

— Смятам да оставим всичко в ръцете на Уоли.

Веда сложи край на спора с леден глас, но Милдред не можа да се успокои цял ден и цяла нощ, а на сутринта вече беше бясна.

 

 

Когато Томи се яви на работа по обяд, тя му нареди да я закара у госпожа Ленхард, „за да се разберат“. Но когато завиха по алеята пред дома, тя видя портиера, който я беше въвел в къщата онази сутрин преди години, и изкрещя на Томи да продължава напред, защото си е променила решението. Докато колата минаваше пред входа, тя се облегна назад, за да не я видят. След това каза на Томи да я закара при Айда, откъдето се обади на Бърт. Остави Томи в Бевърли Хилс, взе пак Бърт от улицата на госпожа Бидерхоф и пое към планината.

Бърт я изслуша и поклати глава.

— Господи, Милдред, да ми беше казала, че имаш предвид Уоли Бъргън. Не го харесвам, не ми допада и начина, по който си върши работата. Да оставиш всичко в ръцете му, е все едно да… Нали знаеш, че от осем години ликвидира „Пиърс Хоумс“. И фирмата още не е ликвидирана. Той не се опитва да постигне брак за Веда, а да изтръска семейството за пари.

Продължиха напред, като всеки опитваше да измисли нещо, накрая Бърт каза:

— Да върви по дяволите! Ние искаме да намерим това момче, нали така? Прав ли съм?

— Точно така! Вместо да…

— Имаме нужда от частен детектив.

През Милдред премина гореща дива тръпка. Най-накрая й се стори, че са на прав път. Обсъдиха го развълнувано и Бърт я помоли да го закара до супермаркета или някъде, където може да намери телефонен указател. Тя спря в Сан Фернандо, а той скочи още докато колата беше в движение. Върна се след минута-две с лист хартия в ръката.

— Тук са трима, с телефоните и адресите им. Предлагам ти да отидем първо в детективска агенция „Саймънс“. Чувал съм за нея, пък и се намира наблизо в Холивуд.

Детективска агенция „Саймънс“ беше разположена в малък едноетажен офис на „Вайн Стрийт“ и господин Саймънс се оказа дружелюбен дребен мъж с буйна черна коса. Изслуша внимателно Бърт, който му изложи проблема им, и се въздържа от неудобни въпроси. След това се облегна назад в стола си и каза, че случаят не му се струвал особено труден. Непрекъснато получавал подобни задачи и повечето приключвал успешно. Но тъй като времето ги притискало, щяло да има известни разходи, а той трябвало да помоли за аванс.

— Трябват ми двеста и петдесет долара, за да започна. Първо, за да намеря снимка на младежа и цялата информация, от която ще имам нужда. Ще се наложи да ползвам услугите и на помощник, а той ще ми струва десет долара на ден. След това трябва да обявя награда и…

— Награда?

Ужасена, Милдред си представи снимка, окачена в пощенските станции.

— О, не се тревожете, госпожо Пиърс. — Господин Саймънс очевидно отгатна страховете й. — Всичко е напълно поверително и никой няма да знае нищо. Работим чрез контактите си, а те не са в този бизнес за удоволствие. Бих казал, че в този случай петдесет долара за награда ще са напълно достатъчни. Освен това трябва да се печатат съобщения и да се плати на момичето, което ще адресира към двеста пощенски плика и…

Бърт предложи половината от аванса да се изплати веднага, а останалата половина — след като намери момчето, но господин Саймънс поклати глава:

— Това са пари, които ще трябва да платя преди изобщо да мога да започна, още не съм казал за цената на услугите ми. Разбира се, друг може да ви свърши работа и по-евтино и сте напълно в правото си да отидете, където поискате. Но както винаги съм казвал — колкото по-евтино, толкова по-бавно, а и по-рисково.

Милдред написа чек. По пътя към вкъщи и двамата щедро се потупаха по гърба за това, което бяха направили, и се съгласиха да си остане между тях, да не казват нищо нито на Уоли, нито на Веда, докато не получат някакви резултати. Няколко дни Милдред се криеше в телефонни кабини и говореше предпазливо с господин Саймънс. Един следобед той й каза да отиде при него. Тя взе Бърт и двамата отидоха до малкия му офис. Господин Саймънс беше широко усмихнат.

— Извадихме късмет. Е, не беше точно късмет. В този бизнес трябва да си много прецизен. Открихме, че младежът е напуснал града с една от колите на втория си баща и след като разпространих тази информация, дойдоха резултатите. Това е разбивката на разходите и ако може да ми дадете чека, докато момичето ви пише адреса…

Милдред написа чек за 125 долара за „услугата“. Господин Саймънс й даде визитка с адреса на нея.

— Това е ранчото на един човек край Уинслоу, Аризона. Младежът се представя с истинското си име и не мисля, че ще имате проблем да го намерите.

По обратния път се взираха в една от листовките на господин Саймънс, на която се виждаше слабото красиво лице на момчето, което бяха избрали за свой зет. След това нервно обсъдиха какво трябва да предприемат и стигнаха до извода, че трябва „да отидат до края“, както се изрази Бърт. Когато го свали от колата, двамата се разбраха, че е дошло време да поискат реални действия от Уоли. След това Милдред мрачно пое към вкъщи. Отиде в кухнята и прати Лети по друга трудоемка задача. Когато тя тръгна, се върна в гостната и се обади на Уоли. Разказа му развълнувано какво е направила и му прочете адреса, предоставен й от господин Саймънс. Той я помоли да почака, докато вземе молив. Накара я да повтори бавно адреса и каза:

— Чудесно. Това ще помогне. Хубаво е да го имаме, за всеки случай.

— Как така за всеки случай?

— Ако се опънат.

— Няма ли да се обадиш на шерифа?

— Няма смисъл да действаме прибързано. Те са вече точно в това състояние, в което ни трябват, и както вече ти казах, трябва да ги накараме те да дойдат при нас. Остави нещата да се развиват от само себе си и…

— Уоли, искам това момче да бъде арестувано.

— Милдред, защо не ме оставиш…

Милдред тресна слушалката и скочи. Очите й блестяха, шапката й беше леко килната. Когато понечи да излезе, видя Веда на вратата. И веднага се впусна в упреци към Уоли.

— Той дори не се опитва да направи нещо. Казах му къде е момчето. Наех детектив да го намери, а той пак не иска да си мръдне пръста. Повече няма да му се обаждам! Сама ще отида при шерифа!

Разтреперана и обзета от праведна решимост, Милдред се втурна към вратата. Сблъска се с Веда, която се премести, за да й препречи пътя. Китката й се озова в желязна хватка и тя бавно и неумолимо бе върната обратно и принудена да седне на дивана.

— Няма да правиш нищо подобно.

— Пусни ме! Защо ме блъскаш? Как така няма да правя нищо подобно?

— Ако отидеш при шерифа, полицаите ще върнат тук младия господин Форестър. А тогава той ще иска да се ожени за мен, а това не ми влиза в плановете. Може да ти е интересно да узнаеш, че вече се е връщал. Промъкна се незабелязано в града, даже два пъти, и много хубаво си изкарахме. Той се държа като добро момче и се върна там, където мама го е пратила. Направо е луд по мен. Погрижих се за това. Но що се отнася до брака — моля да бъда извинена! Предпочитам парите.

Милдред си свали шапката и се взря в хладното красиво същество, което седеше срещу нея и което сега се прозяваше, сякаш цялата тема я отегчаваше. Събитията от последните няколко дни започнаха да й се изясняват, особено странните отношения, които се бяха появили между Веда и Уоли. Милдред присви очи и физиономията й се изопна.

— Сега разбирам защо онази жена каза, че я изнудваш. Ти просто се опитваш да я оскубеш, да обереш семейството. И изобщо не си бременна.

— Майко, на този етап това е въпрос на мнение и моето мнение е, че съм.

Очите на Веда блеснаха, докато казваше това. Милдред искаше да се откаже от спора, да избегне една от онези сцени, от които винаги излизаше премазана, унизена и наранена. Но нещо се надигаше в нея, което беше започнало с появата на омаломощаващата ревност отпреди няколко дни, а сега заплашваше да я задуши. Гласът й трепереше, когато заговори:

— Как можа да направиш подобно нещо? Ако обичаше това момче, нямаше да мога да ти кажа нито дума. Докато си мислех, че го обичаш, нямаше да те обвиня в нищо. Любовта е право на жената и когато обичаш, даваш всичко от себе си, че и повече. Но да се преструваш, че го обичаш, да го подвеждаш, за да му изкопчиш пари… Как можа?

— Просто вървя по стъпките на майка си.

— Какво каза?

— О, престани, толкова си досадна. Сравни датата на сватбата с датата на моето раждане. И сама си отговори на въпроса. Единствената разлика е, че тогава си била малко по-млада от мен — поне един-два месеца. Предполагам, че се предава по наследство.

— Защо мислиш, че се омъжих за баща ти?

— По-скоро съм склонна да допусна, че той се е оженил за теб. Но ако питаш защо си забременяла, предполагам, че по същата причина, по която и аз — заради парите.

— Какви пари?

— Майко, още малко и ще се ядосам. Естествено, че сега той няма пари, но тогава е бил доста богат и съм сигурна, че си го знаела. Когато парите му свършиха, го изрита от вкъщи. А когато се разведе с него, той беше толкова съкрушен и съсипан, че трябваше да отиде при онази Бидерхоф да го издържа, а ти щедро го освободи от последното нещо, което му бе останало — имам предвид този прекрасен, несравним дворцов коптор, в който живеем.

— Това беше негова идея, не моя. Искаше да даде своя дял, да допринесе с нещо за отглеждането ви с Рей. А и къщата имаше ипотеки, на които той дори лихвите не можеше да плаща, да не говорим за…

— Но ти прие подаръка, нали?

Милдред вече разбираше, че отегчението на Веда е чиста преструвка. Всъщност тя се наслаждаваше на болката, която й причиняваше, и сигурно беше репетирала предварително основните реплики. Обичайно подобно поведение щеше да накара Милдред да отстъпи, да търси примирие, но чувствата й я разкъсваха отвътре. Опита се да си премълчи, но накрая избухна.

— Но защо? Защо… Би ли ми казала? Не ти ли давам всичко, което може да се купи с пари? Да съм ти отказала едно-единствено нещо? Ако ти е било нужно нещо, не можеше ли да дойдеш при мен, а не да прибягваш към… изнудване. Защото онази жена ще се окаже права! Това е истината! Изнудване! Изнудване! Изнудване!

В тишината, която последва, Милдред се почувства първо уплашена, а след това хладно дръзка и сякаш нещо извън нея я управляваше. Веда всмука дим от цигарата си, помисли и попита?

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

— Настоявам да ми кажеш!

— Е, щом питаш… Ако имам достатъчно пари, ще мога да се махна от теб, нещастна малоумна тъпачке. От теб и будката ти за пайове, от пилешкото ти, гофретите и цялата ти кухня, от всичко, което вони на мазнина. И от тази дупка, от която ти пропъди баща ми с натякванията си за онази Бидерхоф, от малкия спретнат двуместен гараж и противните мебели. От Глендейл, от разпродажбите му, от мебелните фабрики, жените с униформи и мъжете в работни дрехи. От всички прогнили вонящи неща, които ми напомнят за това място и за теб.

— Разбирам. — Милдред стана и си сложи шапката. — Е, радвам се, че разбрах какво си намислила. И веднага мога да ти кажа, че ако беше довършила плана си или дори се беше опитала да го пуснеш в действие, щеше да изхвърчиш оттук малко по-рано отколкото си представяш.

Тръгна към вратата, но Веда стигна първа до нея. Милдред се изсмя и скъса визитката, която господин Саймънс й беше дал.

— О, не, не се тревожи, няма да отида при шерифа. Ще мине доста време, преди да научат от мен къде се крие момчето, както и ти.

И пак тръгна към вратата, но Веда не помръдна. Милдред се върна назад и седна. Ако дъщеря й си мислеше, че този път ще отстъпи, много грешеше. Седеше неподвижна със свирепо, хладно и непроницаемо изражение. Дългото мълчание беше разтърсено от звъненето на телефона. Веда се втурна към него. Произнесе четири-пет неразбираеми едносрични думи, затвори и се обърна към Милдред със злобна усмивка.

— Беше Уоли. Може би ще ти е интересно да научиш, че са готови на споразумение.

— А ти?

— Ще се срещна с тях в неговия офис.

— Тогава се махай. Веднага.

— Това аз го решавам. И от мен зависи кога.

— Събирай си багажа и се махай от тази къща на часа, иначе ще си намериш нещата насред „Пиърс Драйв“, когато се върнеш.

Веда започна да ругае Милдред с пълен глас, но скоро осъзна, че този път по някаква причина е различно отпреди. Излезе, изкара колата на заден до кухненската врата и започна да пренася нещата си и да ги товари в багажника. Милдред седеше съвсем спокойна и когато чу шума от потеглянето на Веда, я обзе такава студенина, че не почувства нищо. Не осъзнаваше, че се държи не като майка, а като жена, която току-що е разкрила изневярата на любовника си и си отмъщава за това.