Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mildred Pierce, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Джеймс М. Кейн

Заглавие: Милдред Пиърс

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-038-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2112

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Една сутрин няколко месеца по-късно тя пътуваше с колата от Ароухед заедно с Монти. Той вече беше част от живота й, макар и не чак толкова задоволителна, както й се бе струвало в първите една-две седмици. Първо откри, че голяма част от привличането й към него бе физическо, а това й се струваше обезпокоително. Досега сексуалните й преживявания бяха ограничени, рутинни и скучни, дори в първите дни с Бърт. Тази гореща страстна възбуда, която Монти разпалваше в нея, й се струваше някак срамна; освен това се боеше, че може да загуби контрол над нея и това да повлияе на работата й, която беше започнала да се превръща в целия й живот. Защото въпреки неудачите, гафовете и катастрофите, които понякога я караха да избухва в сълзи, малкият ресторант просперираше. Трудно бе да се каже дали има наистина някакви бизнес умения, но здравият й разум и трудолюбието, което сякаш никога не я напускаше, засега й вършеха идеална работа. Бързо разбра, че продажбите на цели пайове са ключът към всичко останало и упорито продължи да развива тази част от дейността си, докато накрая тя започна да плаща всички разходи, дори й оставаше нещо отгоре, след като изплатеше и надницата на Ханс — пекаря, който нае. Приходите от ресторанта бяха чиста печалба, или щяха да станат веднага щом погасеше дълговете си, които все още бяха отвратително големи. Затова възможността Монти да съсипе безценната й кариера наистина я плашеше.

Освен това усещаше как комплексът й за малоценност, който той събуди у нея в онази първа нощ край езерото, все повече се задълбочаваше. С небрежните си подигравки беше успял да омаловажи успехите й, да ги направи незначителни. За нея ресторантът беше Светият Граал, получен с огромни усилия и жертви, а за него беше будка за пайове. Веда бързо възприе това определение и го съкрати за удобство на „будката“. Монти понякога водеше приятелите си там, представяше й ги и я канеше да седне с тях, но тя забеляза, че са само мъже. Никога не беше виждала негова приятелка, нито член на семейството му. Веднъж неочаквано бе обърнал колата към Пасадена и й беше казал, че иска да й покаже дома си. Тя се притесни от вероятността да се срещне с майка му, но когато стигнаха, се оказа, че нито тя, нито сестра му са у дома, а прислугата си беше тръгнала. Тя намрази огромния задушен палат още от пръв поглед, едва не намрази самия него заради неприятното чувство, което изпита, когато я въведе през задния вход. Нямаше секс онази вечер и той изглеждаше озадачен и обиден от поведението й. У нея нарастваше подозрението, че за него тя беше просто жена от простолюдието — забавна, с хубави крака, ласкава и отзивчива в леглото, но все пак просто жена от простолюдието.

Въпреки това никога не отказваше поканите му, не си поставяше спирачки, въпреки предупрежденията на инстинкта си, не направи нищо, което би изложило на риск връзката им, която знаеше, че е обречена. Защото той бе донесъл нещо изключително в живота й — близостта й с Веда, която възникна с появата му и тя се боеше, че ще изчезне заедно с него. Монти изглеждаше привързан към Веда. Водеше я навсякъде със себе си — на мачове по поло, на изложения на коне, у майка си, признаваше я за социално равна, нещо, което отказваше на Милдред, а детето живееше в елегантен рай, пълен с елитни жребци. Милдред също живееше в свой собствен рай — по-скромно устроен, леко вгорчен от наранена гордост, но и в него се чуваше музика от арфи. Тя се къпеше в лепкавата любов на Веда и купуваше безропотно скъпите аксесоари, които раят на дъщеря й изискваше: екипи за езда, голф, плуване и тенис; несесери с монограми. Милдред не познаваше никого в Пасадена, но й стигаше утехата, че Веда познава всички там и толкова често виждаше снимките й в светските страници, че скоро престана да й прави впечатление. И докато това продължаваше, Милдред се примиряваше с Монти, с дразнещия му мироглед, с хлапашката му надменност, с пренебрежението му към нея, което болезнено я нараняваше. И не просто го търпеше, а бе залепнала за него.

Точно в тази сутрин обаче тя беше в приятно настроение. Беше се наспала добре след романтична вечер; отново беше ранна есен, дърветата в планината бяха пожълтели и тя говореше високопарно за господин Рузвелт. Напоследък често й се случваше да говори високопарно, особено за политика. Скоро след като влезе в бизнеса, стана дяволски наясно с данъците, а това съвсем естествено я отведе към политиката и господин Рузвелт. Каза, че смята да гласува за него, защото той ще сложи край на цялото това разточителство на Хувър и ще внесе ред в бюджета. Кому са нужни изобщо всички тези безполезни хора, които искат помощи, питаше тя. И защо изобщо Хувър дори обмисля да направи нещо за тях. Нищо им нямало, само дето били прекалено мързеливи. И да не й приказвали, че не всеки можел да се справя, независимо от рецесията, трябвало им само малко хъс. Монти може би долови самодоволните нотки в думите й и опита й да му обърне внимание върху онова, което сама бе направила с малко хъс. Във всеки случай я слушаше с половин ухо и накрая рязко попита:

— Може ли да ти кажа нещо?

— Ако е нещо в подкрепа на Хувър, не искам да го чувам.

— За Веда е.

— Какво е намислила пък сега?

— Иска да се занимава с музика… Е, какво пък толкова. Не ми е работа да ти давам съвети. Знам само как се чувства детето.

— Тя взима уроци.

— Взима уроци от някаква неудачница в Глендейл и се възмущава. Смята, че не напредва. Е, не е моя работа.

— Продължавай.

— Според мен в нея има нещо.

— Винаги съм казвала, че е талантлива.

— Да казваш, че е талантлива, и да се погрижиш за това, са две различни неща. Не се сърди, но мисля, че разбираш повече от пайове, отколкото от музика. Смятам, че трябва да я повериш на грижите на някой, който наистина ще я шлифова.

— Кой например?

— Ами има един човек в Пасадена, който може да направи чудеса с нея. Може и да си чувала за него — Чарли Ханън, допреди няколко години беше доста известен концертиращ музикант. После белите му дробове пострадаха и той се озова тук. Вече не се занимава почти с нищо. Той е органист, хоров диригент и какво ли още не в нашата църква, води кротък живот, но обучава няколко ученици. Сигурен съм, че мога да го заинтригувам да започне да се занимава с нея. Ако я вземе, наистина ще напредне.

— Ти пък откога знаеш толкова за музиката?

— Нищо не знам за музиката. Но майка ми знае. Спонсорира филхармонията от години и е наясно с всичко в тази област. Смята, че хлапето наистина има талант.

— Аз пък така и не познавам майка ти.

Монти не отговори на тази язвителна забележка. Но помълча няколко минути.

— Друго, което ме кара да си мисля, че е талантлива, е начинът, по който работи. Добре, съгласен съм, че разбирам само от коне, но когато видя някой рано сутрин на терена, преди всички да се опитва да си усъвършенства удара, си казвам: е, може би някой ден ще стане добър състезател по поло.

— Май е така.

— С нея е същото. Доколкото знам, не пропуска да се упражнява на стария раздрънкан шкаф у дядо си, а когато идва у майка ми, първо свири два часа сутринта и чак тогава започва да мисли за тенис, езда или каквото там мама е предвидила за нея. Работи упорито и няма нужда да си музикант, за да го забележиш.

Въпреки религиозната й убеденост, че Веда има талант, Милдред не беше впечатлена. Познаваше дъщеря си прекалено добре и не тълкуваше фактите като Монти. Упоритите й упражнения на пианото у госпожа Берагон можеха да означават страст и отдаденост към музиката, но също така можеха да означават горещо желание цялото домакинство да разбере за присъствието й. А този господин Ханън може и да е бил някога прочут пианист, но фактът, че сега свиреше на орган по църквите на Пасадена, хвърляше известна сянка на съмнение върху избора му за учител. Милдред беше сигурна, че тук става въпрос за един от подмолните планове на Веда. Освен това никак не й харесваше това, което очевидно започваше да се превръща в конспирация — да й казват какво трябва да направи за детето си и да й намекват, че според стандартите на Пасадена свършеното от нея никак не е достатъчно.

Известно време не спомена нищо на тази тема пред Веда. Но мисълта не й даваше мира и започна да я изпълва със страх, че вероятно отказва на детето си това, от което то наистина имаше нужда. Една вечер Веда избухна и започна да хули госпожа Уитакър — жената, на която Милдред плащаше по 50 цента на седмица, за да дава уроци на Веда. Но този път тирадата й не звучеше толкова фалшиво, колкото обикновено. Милдред се разтревожи и веднага я попита дали ще е по-добре да й преподава господин Ханън от Пасадена. Последва развълнувано танцуване наоколо и на нея й стана ясно, че ще се подчини на желанието на дъщеря си. Обади се, насрочи среща и в уговорения следобед приключи набързо с работата си и се втурна към вкъщи, за да вземе Веда и да я заведе при учителя.

За случая беше приготвила най-хубавите й дрехи: кафява копринена рокля, кафява шапка, обувки от алигаторска кожа и копринени чорапи. Веда се прибра от училище, видя купчината на леглото и разпери ужасена ръце.

— Майко! Не мога да се издокарам! О, това би било толкова провинциално!

Милдред разбра какво й казва с този светски тон, затова въздъхна, прибра дрехите и се загледа във Веда, докато тя си приготвяше облеклото, което според нея би било подходящо: кафяв пуловер, плисирана пола, яке, кожена барета, вълнени чорапи и обувки с равни подметки. Но извърна очи, когато дъщеря й започна да се облича. За година и половина във външността й бяха настъпили някои промени. Все още не беше над средния ръст, но надменната й походка я правеше да изглежда по-висока. Бедрата й бяха все така стройни, но бяха започнали апетитно да се закръглят. Краката й бяха като на Милдред до последния изящен контур. Но най-забележима беше промяната в това, което Монти грубо наричаше Млекоцентралата — на гръдния й кош буквално за една нощ се бяха появили две обли, напращели повдигнати издатини. Бяха големи дори за зряла жена, а за дете на тринайсет години бяха направо плашещи. Те предизвикваха мистични усещания у Милдред, караха я да си мисли трепетно за любов, майчинство и подобни млечни неща. Когато Монти пренебрежително ги обяви за „вулгарни“ и каза на Веда да си купи хамак и да ги прибере в него, Милдред беше шокирана, почервеня и побесня. Но Веда весело се засмя и най-делово си купи сутиени. Трудно й беше да си представи дъщеря й да се изчерви за каквото и да било. А сега с този бюст — Млекоцентралата — и с леко заоблените си бедра, тя се движеше наперено като горда чистокръвна гълъбица.

Господин Ханън живееше съвсем близо до центъра на Пасадена, в къща, която изглеждаше съвсем обикновена отвън, но вътре се оказа гигантско студио, разположено на целия първи и част от втория етаж. Милдред беше поразена не само от огромните му размери, но и от празнотата му. Вътре нямаше нищо друго, освен роял, дълги полици с ноти, дървена пейка до едната стена и бронзов бюст в единия ъгъл, на който имаше надпис „БАУЕР“. Самият господин Ханън беше набит мъж на около четиридесет години с криви крака, едър гръден кош и огромни длани. Малко приведената му стойка и разчорлената прошарена коса намекваха за болестта, за която и Монти беше споменал. Държеше се приятелски и бъбреше с Милдред, докато тя свали защитата си и стана разговорлива. Когато спомена за ресторанта, Веда метна нервно глава, но господин Ханън каза „А!“ по доста ласкателен начин, спомни си, че е чувал за него, записа си адреса и обеща да намине. След това небрежно се прехвърли на Веда, погледна нотите, които бе донесла, и каза, че е най-добре да приключват с неприятната част. Веда изглеждаше малко нерешителна, но той й махна да сяда на пианото и й каза да изсвири нещо — каквото и да е, но само да е кратко. Веда тръгна тържествено към инструмента, седна на скамейката, изви ръце като истинска професионалистка и се замисли. Господин Ханън се настани на пейката край стената до Милдред и също се замисли. След това Веда засвири нещо, което на Милдред й беше известно като Прелюдия от Рахманинов.

За първи път от доста месеци чуваше дъщеря си да свири и беше впечатлена. Не беше много сигурна в музикалната част, освен че шумното дрънчене й се стори великолепно. Но нямаше никакво съмнение относно авторитетния начин, по който Веда вдигаше и отпускаше дясната си ръка или пък прекръстосваше лявата отгоре. Изпълнението набираше скорост, докато стигна до разтърсващата кулминация, а след това необяснимо се срина. Веда изсвири раздразнено един акорд.

— Винаги съм искала да го изпълня точно по този начин.

— Ще кажа на господин Рахманинов, когато го видя.

Господин Ханън прозвуча малко иронично, но после сбърчи вежди и погледна остро Веда. Това я отрезви и тя довърши пиесата. Той не коментира, само стана, взе някакви ноти и ги сложи пред нея.

— Да видим как четеш ноти.

Веда издрънка това парче равно, все едно свиреше механично пиано, а господин Ханън ту се смръщваше като при силна болка, ту се взираше напрегнато в нея. Когато в помещението милостиво се възцари тишина, той извади калъф за цигулка, постави го до Милдред, отвори го и започна да маже лъка със смола.

— Да опитаме акомпанимент. Как ти беше името?

— Госпожица Пиърс.

— Ъ…?

— Веда.

— Акомпанирала ли си някога, Веда?

— Малко.

— Малко, какво?

— Моля?

— Трябва да те предупредя, Веда, че с по-младите ученици съчетавам общото възпитание с музикалните напътствия. И ако не искаш да ти издърпам ухото, ще ме наричаш „господине“.

— Да, господине.

На Милдред й се искаше да се разсмее с глас, когато видя как Веда изведнъж стана мека и почтителна. Но се направи, че не е чула нищо и поглади копринената подплата на калъфа на господин Ханън сякаш беше най-интересното парче плат, което някога бе виждала. Той вдигна цигулката и се обърна към Веда.

— Това не е моят инструмент, но трябва да те чуя как акомпанираш, така че ще свърши работа. Дай ми ла.

Веда натисна един клавиш, той настрои цигулката и постави ноти на пианото.

— Добре, свири пъргаво, не се влачи.

Веда погледна с празен поглед нотите.

— Защо сте ми дали партията на цигулката?

— ?

— Господине.

— О, така ли съм направил?

Прегледа полиците и поклати глава.

— Е, партията на пианото е някъде тук, но в момента не я виждам. Добре, гледай цигулковата партия и сама си измисли акомпанимента. Да видим. Имаш четири такта, преди аз да се включа. Отброй последния на глас.

— Господине, но аз дори не знам…

— Започвай.

Веда хвърли отчаян поглед към нотите, след това изсвири дълго неуверено въведение, което завърши във високите тонове. После натисна тежко басите и отброи:

— Едно, две, три, четири и…

Дори и Милдред забеляза, че цигулката със сигурност не беше инструментът на господин Ханън. Но Веда продължаваше да удря басови акорди и когато той спря, тя повтори дългата мелодия от началото, натисна отново басите, преброи на глас и той отново се включи. Това продължи известно време, но на Милдред й се струваше, че свиренето става все по-гладко. Когато господин Ханън отново спря, Веда пропусна дългата мелодия и я замени с последните акорди, които той бе изсвирил, и когато той пак се включи, всичко стана съвсем плавно. Накрая господин Ханън остави цигулката и отново се взря във Веда.

— Къде си учила хармония?

— Никога не съм учила хармония, господине.

— Хм — каза той и закрачи из стаята. — Е — каза накрая замислено, — техниката ти е просто ужасна. Звучиш като ксилофон, влюбен в латерна, но това може да се поправи. А самонадеяността ти е направо невероятна. Това със сигурност трябва да се поправи. Вече малко я пооправихме, нали?

— Да, господине.

— Но… изсвири отново онова от Рахманинов по начина, по който каза, че винаги си искала да го изсвириш.

Веда неохотно се подчини. Той вече седеше на скамейката до нея, стовари огромната си лапа върху клавишите и започна да свири заедно с нея. През Милдред премина тръпка, предизвикана от начина, по който той докосваше пианото и изтръгваше от него богати, мрачни и вълнуващи звуци. Забеляза, че ръката му вече не беше космата и груба, а придоби безкрайна грация. Той огледа клавишите и каза:

— Да предположим, че наистина го изсвириш по този начин. Ще си имаш проблеми, не мислиш ли? — Той натисна още няколко акорда. — А какво ще направиш от тук нататък?

Веда също изсвири един-два акорда и той внимателно ги повтори след нея. След това кимна:

— Да, можеше и така да е композирано. Но наистина смятам, че начинът на господин Рахманинов е по-добър. В твоя откривам известна баналност, ти не мислиш ли така?

— Какво е баналност, господине?

— Искам да кажа, че го правиш сладникаво. Евтино. Прилича малко на „Поет и селянин“ от Супе. Изсвири го една октава по-високо и сложи малко трели и ето ти я „Чуй присмехулника“[1].

Веда изсвири мелодията с октава по-високо, вкара малко трели, добави и акорд от „Чуй присмехулника“ и силно се изчерви.

— Да, господине, май сте прав.

— Но пък имаш музикален… усет. — Това му се стори толкова невероятно, че поседя в мълчание известно време, преди да продължи: — Имам много ученици с талантливи пръсти, но малко са тези, които имат нещо в главата си. За твоите пръсти, Веда, не съм сигурен. Има нещо в начина ти на свирене, което не е точно както трябва, но няма значение. Ще видим какво можем да направим по въпроса. Но виж, главата ти е друга работа. Четеш ноти забележително, което е знак, че си имам работа с истински музикант. И този номер, който ти погодих, като те накарах да импровизираш акомпанимента в онзи гавот… Разбира се, че не се справи добре, но беше удивително, че въобще успя да го направиш. Не знам защо реших, че ще успееш, може би заради идиотската ти интерпретация на Рахманинов. Така. — Той се обърна към Милдред. — Искам я при мен два пъти седмично. Ще й преподавам един урок пиано, хонорарът ми е десет долара, урокът е половин час, така че ще ви струва скъпо. Ще й преподавам и един урок музикална теория, който ще е безплатен. Не съм сигурен какво ще излезе и затова няма да е честно да ви карам да плащате за експериментите ми. Но тя все ще научи нещо, най-малкото ще й избия част от това високомерие. — След като каза това, той смушка здраво Веда в ребрата. — Предполагам, че нищо няма да излезе, ако трябва да сме честни. Мнозина са призваните в тази област, малцина са избраните и почти никой не успява да разбере колко трябва да е добър, преди наистина да стане добър. Но… ще видим… Боже, Веда, свиренето ти е ужасно. Би трябвало да ти взимам по сто долара на урок само защото трябва да те слушам.

Веда се разплака, а Милдред само се взираше като ударена от гръм. Почти не беше виждала това студено дете да плаче, а ето я сега: от очите й се стичаха две вадички и капеха на сребристи капки по кафявия пуловер. Господин Ханън махна тържествено с ръка.

— Остави я да реве. Това е нищо в сравнение със сълзите, които ще лее, докато приключа с нея.

Веда продължи да плаче, не спря и когато се качиха в колата и поеха към вкъщи. Милдред непрекъснато я потупваше по ръката и напълно се отказа от идеята да я подкачи за обръщението „господине“. Веда заговори, като се задавяше от истерия.

— О, майко… толкова ме беше страх… че няма да ме приеме. А после се оказа… че ме иска за ученичка. Каза, че имам нещо… в главата си. Майко… в главата си!

Тогава Милдред разбра, че във Веда нещо се беше пробудило, че то съвсем не беше фалшиво и беше същото, в което тя самата безмълвно бе вярвала през всичките тези години. Сякаш пред нея внезапно се бе появила Витлеемската звезда.

Така Монти беше отмъстен, но когато една вечер в гостната Милдред се присламчи към него и поиска да поговорят за случилото се, резултатът не беше много добър. Той запали цигара и започна да изрежда причините, поради които смяташе, че у Веда „има нещо“. Всичките те бяха чудесни и все в полза на Веда, но май все не уцелваха най-важното. Когато тя се опита да преодолее навика му да се отнася към всичко с надменно безразличие и отбеляза колко прекрасно е, че се е досетил, той се почувства неудобно от гальовността й и я прекъсна малко грубо. По дяволите, каза той. Всеки, който познава детето, би направил същото на негово място, защо да си приписва заслуги? След това сякаш се почувства отегчен от цялата тема и започна да й сваля чорапите.

 

 

Но сърцето на Милдред беше силно зажадняло да сподели това чудо с някого и когато усети, че не издържа повече, повика Бърт. Той дойде в ресторанта следващия следобед, когато нямаше клиенти и можеше да разговаря с него. Помоли Арлин да им сервира обяд и му разказа всичко. Той вече беше чул част от историята от майка си, която пък беше научила кратката версия от Веда, но сега вече узна всичко в пълни подробности. Милдред му разказа за студиото, за прелюдията на Рахманинов, четенето на ноти, акомпанимента само по партията за цигулка. Той слушаше със сериозен вид, разсмя се само като чу за епизода с обръщението „господине“. И след това произнесе тържествено.

— Страхотно дете е тя. Страхотно дете.

Милдред въздъхна щастлива. Най-накрая се случи разговорът, който тя искаше. Той я похвали, задето винаги бе казвала, че у Веда има нещо артистично и галантно призна, че е имал съмнения по въпроса. Не че не оценявал Веда, за бога, по никакъв начин! Само дето не бил чувал някой от семейството на Милдред да има музикален талант, а доколкото знаел, тези неща се предавали по наследство. Това само показвало, че всеки би могъл да сбърка и много се радвал, дявол да го вземе, че всичко завършило така. Наистина много се радвал. След като изясниха миналото, той обърна поглед към бъдещето. Увери Милдред, че не бива да се притеснява за сръчността на пръстите. Да предположим, че Веда не стане велика пианистка, каза той. Пък и доколкото знаел, този пазар бил преситен така или иначе. Но ако този човек се окажел прав и тя наистина имала талант, тогава можела да започне да пише музика, а там били големите пари и нямало никакво значение дали може да свири на пиано или не. Защото, продължи драматично той, нека погледнели Ървинг Бърлин. От сигурен източник знаел, че не можел да изсвири и една нота, но имал един милион долара в банката и богатството му нараствало с всеки изминал ден, затова нямало нужда да се притеснява дали се оправя с клавишите. О, не, Милдред не бивало да се тревожи вече за Веда. На него му се струвало, че детето вече е на прав път и много скоро щяло да направи нещо голямо.

Представата за Веда като Ървинг Бърлин, със или без един милион долара в банката, не беше точно това, което Милдред бе намислила за дъщеря си. Тя вече я виждаше облечена в бледозелена рокля, на която красиво изпъква медночервената й коса, седнала зад роял пред хиляди хора, как изящно прекръстосва дясната си ръка над лявата и после малко надменно се покланя на бурните аплодисменти. Но нищо, духът беше важен. Бърт изговаряше мечтите й, а тя само притвори очи и задиша дълбоко. Арлин му наля още кафе от кафеварката, точно както той обичаше. След известно време Милдред се върна на земята и внезапно попита:

— Бърт, може ли да те помоля за услуга?

— Разбира се, Милдред.

— Не затова те поканих тук, просто исках да споделя. Знаех, че ще искаш да чуеш за това.

— Знам защо ме покани. Кажи сега какво има.

— Искам онова пиано на родителите ти.

— Нищо против. Те ще се радват…

— Не, чакай малко. Не го искам като подарък, нищо подобно. Искам го само назаем, докато мога да купя на Веда пиано, което…

— Всичко е наред. Те ще…

— Не, чакай. Ще й купя пиано. Такова, каквото заслужава, истински роял, струва хиляда и сто долара. Мога да го взема на изплащане, но не искам да се товаря с още дългове. Ще отворя сметка в банката и ще внасям в нея, сигурна съм, че до следващата Коледа, след година, ще успея да събера парите. Но засега…

— Ще ми се и аз да допринеса с нещо.

— Никой не го иска от теб. — И бързо сложи длан върху неговата и я потупа. — Направил си достатъчно. Може би си забравил как ми даде къщата, как се грижеше за мен преди, но аз не съм. Ти изпълни своя дял. Сега е мой ред. Искам майка ти и господин Пиърс да знаят, че няма да им взимам нищо. Просто искам пианото назаем, за да може Веда да се упражнява вкъщи и…

— Милдред.

— Да?

— Би ли млъкнала, ако обичаш?

— Добре.

— Всичко е под контрол. Остави на мен тази работа.

Скоро пианото бе пренесено, а на 2 януари Милдред отиде до банката и внесе първата седмична вноска от 21 долара. Така до края на годината в сметката щеше да има почти 1100.

 

 

Милдред изпадна в такава паника заради почивните дни за банките и всички други усложнения покрай встъпването в длъжност на господин Рузвелт, че почти не обръщаше внимание на нищо друго, гледаше да посреща само най-непосредствените нужди. Но когато напрежението й намаля, започна да забелязва, че Монти бе станал замислен и отнесен, а от обичайната му насмешливост не беше останало почти нищо. Една вечер в заведение, в което се сервираше нелегално алкохол, той погледна смръщено сметката и й каза, че няма достатъчно пари в себе си. Друга вечер отказа питие, което очевидно искаше, и тогава тя разбра, че Монти има финансови трудности. Веда издаде тайната. Веднъж, когато си тръгваха от ресторанта, тя внезапно попита Милдред:

— Чу ли новината?

— Каква новина, скъпа?

— С фирмата на Берагон е свършено. Бум, прас, храс! Уви, това е краят. Всичко е потънало.

— Подозирах нещо такова.

Така Милдред се опита да прикрие факта, че никой нищо не й беше казал. По целия път към вкъщи се чувстваше потисната, че Монти преминава през мъчителен прелом, без да й каже и думичка. Но скоро любопитството победи тъгата и тя попита за подробности.

— Ами, майко, не знам много, само че цяла Пасадена говори за това и почти за нищо друго. Дуенята, това е майка му, и Инфантата, това е сестра му, имали акции от някаква банка на изток. Но те били под запор, каквото и да означава това. И банката не ги освободила, което се оказало голям проблем. Какво е „под запор“?

— Чух да се говори за това, докато банките бяха затворени. Май означава, че няма достатъчно пари, за да се плати на вложителите и тогава се взима от акционерите.

— Точно това е. И обяснява защо са им иззели собствеността и защо Дуенята и Инфантата са пътували до Филаделфия, за да им представят някакви документи. И разбира се, нещата се влошили допълнително, защото „Братя Берагон“, добрата стара фирма „Братя Берагон“, основана през 1893 година, фалирала.

— Кога се е случило това?

— Преди три или четири месеца. Фермерите, които отглеждали плодовете им, всички до един подписали договори със стоковата борса и това подпечатало смъртната присъда на Монти. Вече няма нищо. Всичките му вложения били в компанията за плодове и когато тя потънала, майка му се притекла на помощ. Но когато и банката фалирала, тя вече нямала с какво да му помага. Така че сега на моравата им е поставена голяма табела „Продава се на половин цена“ и Монти развежда потенциалните купувачи.

— Имаш предвид дома им?

— Имам предвид палата им на бул. „Ориндж Гроув“ с кучетата отпред и пауните в задния двор, но ако скоро не се появи купувач, на Монти ще му се наложи да изяде пауните. По всичко личи, че старият лентяй ще трябва да работи.

Милдред не знаеше от какво беше по-шокирана, дали от историята, която чу, или от бездушието, с което Веда я разказваше. Но едно беше ясно — Монти не търсеше съчувствие от нея, така че известно време тя продължи да яде, пие и спи с него, преструвайки се, че не знае нищо. Но скоро цялата работа се разчу, във вестниците се появиха снимки на конете му за поло, които също бяха обявени за продан, кордът изчезна и на негово място се появи разбит малък шевролет и така малко по-малко всичко излезе наяве и на него му се наложи да говори за това. Но се отнасяше към случилото се като към някакъв незначителен проблем, който скоро ще бъде разрешен, досадна маловажна неприятност. Нито веднъж не позволи на Милдред да поговори откровено с него за това, да го погали по главата, да му каже, че всичко ще е наред, и да направи някои от нещата, които според нейния мироглед жената би трябвало да свърши при подобни обстоятелства. Тя изпитваше съжаление към него, положението му ужасно я разстройваше. И в същото време се чувстваше изолирана и отблъсната. И не можеше да се отърве от чувството, че ако я приемаше за равна нему в социално отношение, щеше да се държи по друг начин.

Една вечер се прибра и го завари да я чака заедно с Веда. Бяха в гостната и спореха разгорещено за поло. Продължиха да се разправят и когато тя седна при тях. Изглежда, се беше появил нов отбор в Сан Диего и Монти бил поканен да отиде и да се включи в него. Веда, която беше специалист по тези неща, го насърчаваше.

— По-добре да имат един човек, който може да вкара осем гола, иначе трябва да спрат да се наричат „Победителите“ и да се прекръстят на „Мусолини прави преглед на кавалерията“, защото точно на това ще заприличат — парад на коне. И няма да се събудят, докато някой ден не ги бият с четиридесет на нула.

— Имам прекалено много работа.

— Като например?

— Ами, това-онова.

— Доколкото знам — нищо. Монти, трябва да отидеш при тях. Ако не го направиш, ще потънат. Ще бъде унизително. И ще ти съсипят конете. Все пак и те имат някакви права.

За Милдред полото беше пълна мистерия. Не разбираше как може Монти да продаде конете си и да продължи да ги язди. А най-вече не разбираше защо изобщо някой яздеше. А сърцето й се късаше, че той трябва да отиде, а не може. Продължи да си мисли с тревога за това дълго след като Веда си легна. Когато стана да си ходи, тя го попита:

— Имаш ли нужда от пари?

— О, боже, не!

Гласът, видът и жестовете му бяха на човек, който изпитва неописуема болка, че някой може да предположи нещо толкова абсурдно за него. Но Милдред вече от почти две години се занимаваше с ресторантски бизнес и трудно можеше да бъде заблудена.

— Мисля, че имаш — каза тя.

— Милдред… не знам какво да ти кажа. Напоследък късметът ми изневерява, така е. Майка ми има проблеми… Всички ние имаме. Но… те не се решават с малки суми. Все още мога да се оправям… ако това питаш.

— Искам да играеш в онзи мач.

— Не ме интересува.

— Чакай малко.

Тя намери дамската си чанта и извади от нея новичка двайсетдоларова банкнота. Приближи се до него и я мушна в предния джоб на сакото му. Той я извади с раздразнено изражение и я хвърли към нея. Банкнотата падна на пода. Тя я вдигна и я пусна в скута му. Със същата раздразнена гримаса, но този път със значително повече гняв, той я взе и отново понечи да я хвърли към нея, но се поколеба и започна да я мачка с пръсти, а тя силно запука. После, без да я поглежда, й каза:

— Ще ти ги върна.

— Няма проблем.

— Не знам кога… трябва да оправя едно-две неща първо… но няма да ми трябва много време. Така че, ако се разбираме, че е просто заем…

— Както пожелаеш.

Същата седмица юнското време се затопли и бизнесът й рязко спадна. За първи път й се наложи да пропусне вноска за пианото на Веда.

 

 

Следващата седмица, когато той отказа да отиде в заведение, което му харесваше, тя мушна десет долара в джоба му и чак след това тръгнаха. Преди да се усети, започна редовно да му пъха десетачки и двайсетачки, или сама се сещаше, или той със заекващ глас си искаше още един малък заем. Бизнесът й продължи да линее и когато летният застой свърши, въпреки строгото пестене, беше успяла да направи само три вноски за пианото. Беше ужасена колко много пари й струваше Монти и едва успяваше да потуши надигащото се у нея раздразнение. Казваше си, че вината не е негова, че просто преминава през период, какъвто хиляди други преди него бяха преминали и още преминаваха. Че е неин дълг да помага, особено на човек, който означава нещо за нея. Освен това си напомняше, че тя на практика бе наложила това споразумение между тях. Но нищо не помагаше. Покупката на пианото вече се беше превърнала в мания за нея и вероятността да й се изплъзне извикваше объркване и разочарование, които почти я задушаваха.

А пък и нищо човешко не й беше чуждо и жертвите, които правеше за него, трябваше да бъдат компенсирани. Започна да го командва, кротките молби да закара Веда до господин Ханън, за да не й се налага да хваща автобус, се превърнаха в заповеди; съобщаваше му накратко кога трябва да дойде, кога да се върне, дали ще вечеря в ресторанта или в дома й и кога тя ще отиде при него. По стотици дребни начини се издаваше, че го презира, задето й харчи парите, а пък и той почти не полагаше усилия да оправи нещата. Уви, Монти се оказа същият като Бърт. В живота му беше настъпила катастрофална промяна, а той никак не можеше да се нагоди към нея. В някои отношения дори беше по-зле и от Бърт, защото Бърт живееше с мечтите си и те поне го правеха по-добродушен. Но Монти беше циник, а циниците не могат да мечтаят. Беше роден в среда, в която властваха добрият вкус, изисканите маниери и безгрижното пренебрежение към парите като нещо, което е под нивото на един джентълмен. Не осъзнаваше, че всичките тези неща почиват единствено върху пари — трябва да ги имаш, за да можеш да се отнасяш нехайно с тях. Дните му бяха изпълнени с игра, игра и пак игра, на която вестниците придаваха доста голяма важност, но все пак си беше игра. Парите му вече ги нямаше, а той бе неспособен да се откаже от стария си начин на живот, нито да намери нов. Превърна се в позьор, зад който нямаше нищо, освен жалки илюзии и претенции. Смяташе, че е запазил гордостта си, но тя бе безсмислена и се изявяваше главно в нарастваща злоба към Милдред. Непрекъснато се заяждаше с нея, подиграваше й се заради лоялността й към господин Рузвелт, казваше й, че майка му познава цялото му семейство, а самият Франклин Делано бил фалшиво и смешно човече. Шегите му за будката за пайове, които някога бяха добронамерени, покровителствени и понякога дори смешни, започнаха да стават злобни, а Веда, която винаги се стремеше да е модерна, ги правеше още по-пиперливи и стигаше до чиста жестокост. Малкото им весело трио вече не беше толкова весело.

Една вечер в гостната, когато Милдред пъхна нови двайсет долара в джоба му, той пропусна както обикновено да смотолеви, че ще й ги върне. Вместо това взе банкнотата, потри я в перчема си и каза:

— Твоето жиголо ти благодари.

— Това ми се стори малко грубо.

— Но е вярно, нали?

— Това ли е единствената причина да идваш тук?

— В никакъв случай. Каквото и да става, в богатство и в бедност, в добро и зло, ти продължаваш да си най-готината фуста, която някога съм имал и която мога да си представя.

Изрече го през тих, нервен, дрезгав смях и за няколко секунди Милдред изтръпна, сякаш кръвта се отля от тялото й. След това лицето й пламна и тя почувства тежкото, заредено с напрежение мълчание, което се настани между тях. Гордостта й изискваше да каже нещо, но въпреки това не можеше. След това произнесе с тих разтреперан глас:

— Монти, май е време да си ходиш.

— Какво има?

— Мисля, че знаеш.

— Кълна се във всичко свято, че нямам представа.

— Казах ти да си вървиш.

Вместо да си тръгне, той поклати глава, сякаш за да й покаже, че е изключително тъпа, и се впусна в дълга лекция за отношенията между половете. Есенцията й беше, че докато сексът е налице, всичко е наред; че това е най-силната съществуваща връзка и че ако имала достатъчно разум, щяла да разбере, че й прави комплимент. Но тя възразявала само срещу езика му, нали така? Ако го бил казал напудрено и поетично, щяла да се почувства съвсем иначе?

И непрекъснато се кикотеше по оня невротичен и дрезгав начин, а тя отново остана без думи. Но скоро успя да се изправи, макар й с усилие, и изпадна в един от редките си пристъпи на красноречие.

— Ако ми го беше казал с намерението да ми направиш комплимент, може би наистина щеше да прозвучи така, не знам. Комплиментът е в намерението. Но когато го произнасяш, защото не знаеш какво друго да ми кажеш, тогава не е комплимент. Това е най-отвратителното нещо, което са ми казвали през живота ми.

— О, значи сега искаш обяснение в любов.

— Искам да си тръгнеш.

В очите й избликнаха горещи сълзи, но тя премигна, за да ги скрие. Той поклати глава, стана, после се обърна към нея сякаш се налагаше да обясни нещо на дете:

— Не спорим за главното, а за думите. Не съм поет. Дори не искам да бъда. За мен това просто беше смешно. Казвам ти нещо по мой си начин, а ти изведнъж започваш да ми четеш морал. Сега аз какво трябва да направя? Това твоето е лицемерна скромност и…

— Това е лъжа.

Дробовете й започнаха да се изпълват с въздух и й се стори, че ще се задуши. Присви очите си, които бяха блеснали от сълзи и заради това изглеждаха още по-строги и хладни, като на котка. Седеше неподвижно с кръстосани крака и се взираше в него, а той стоеше прав в другия край на стаята и също я гледаше. След дълга пауза тя продължи със страстен и треперещ глас.

— Значи откакто ме познаваш, съм това за теб — фуста. Водиш ме по планински хижи и забутани заведения, но никога не си ме запознал с приятелите си, освен с неколцина мъже, които понякога водиш на вечеря, нито с майка си, нито със сестра си, нито с който и да е член на семейството ти. Срамуваш се от мен, а сега ми дължиш пари и трябваше да ми кажеш точно това, за да ми отмъстиш. Но не съм изненадана. Винаги съм го знаела. А сега можеш да си вървиш.

— Това изобщо не е вярно.

— Всяка моя дума е чиста истина.

— Що се отнася до приятелите ми…

— Те не означават нищо за мен.

— … не ми е хрумвало, че ще искаш да се запознаеш с някои от тях. Повечето са скучни, но щом за теб е толкова важно да се срещнеш с тях, това може лесно да се уреди. А що се отнася за майка ми…

— И тя не означава нищо за мен.

— … що се отнася до майка ми, не мога да направя нищо по въпроса, защото не е тук, както и сестра ми. Но може би си забравила, че заради ресторанта режимът ти е странен. Ще е идиотски трудно да се уреди среща, затова правя каквото мога. Водя дъщеря ти там и ако изобщо разбираше нещо от обществени порядки, щеше да знаеш, че по свой начин се справям с нещо, което би могло да се превърне в проблем. И със сигурност майка ми обърна на Веда точно толкова внимание, колкото се очакваше от нея, даже малко повече от теб, струва ми се.

— Не съм се оплаквала от това.

Дълбоко в сърцето си Милдред знаеше, че Монти лъже за Веда точно толкова, колкото и за всичко останало. Очевидно харесваше дъщеря й и я смяташе за забавен експонат, който мъкнеше навсякъде със себе си, защото беше същият сноб като него и повечето му приятели. Освен това, като правеше толкова много за детето, хитро избягваше необходимостта да прави каквото и да било за майката. Но ако започнеше спор по този въпрос, щеше да застраши омагьосания живот, който в момента водеше Веда, затова Милдред промени посоката на разговора.

— Монти, защо не си признаеш? Гледаш на мен отвисоко, защото работя.

— Да не си се побъркала?

— Ти гледаш отвисоко всички, които работят, както изрично ми призна в първата ни нощ заедно. Добре, работя. Работата ми не е представителна, но е единствената, която мога да върша. Готвя храна и я продавам. Но най-добре ще е рано или късно да проумееш нещо — ти трябва да си намериш работа!

— Разбира се, че ще си намеря!

— Ха-ха. Кога?

— Веднага щом продам проклетата къща и оправя бъркотията, в която се озовахме. Докато не приключа с това, е немислимо да работя. Но веднага щом всичко свърши…

— Монти, не ме карай да се смея. Бях омъжена за компания, продаваща недвижими имоти, и няма нужда да ме лъжеш за къщата и за това как ще се отървеш от нея. Няма никаква причина да не наемеш агент, който да я продаде, както правят всички останали. Не, не е това. Предпочиташ да живееш в нея, да имаш адрес на булевард „Ориндж Гроув“, да си приготвяш яйца там сутрин, следобед да ходиш с колата си до клуба, после да вечеряш тук с мен и Веда и да ти давам джобни, вместо да работиш. Така е, нали?

— Разбира се.

Лицето му грейна в очарователна усмивка, приближи се до нея, бутна я и я прегърна.

— Не бих взимал от никой друг пари. Твоят жиголо е ужасно добре задоволен.

Тя го отблъсна, опита се да се отърве от него. Но той успя да я изненада и борбата й бе немощна. Колкото и да се съпротивляваше, не можеше да се противопостави на физическото му въздействие върху нея и когато накрая се предаде, последвалият час й се стори по-страстен и по-срамно възбуждащ откогато и да било преди. Но въпреки това за първи път дълбоко в себе си усети някакво отвращение. Не можеше да забрави, че двайсетачката не беше спомената нито веднъж, нито чу предложение да й върне заема. Разделиха се приятелски, като се извиниха за обидните забележки. Тя го помоли да забрави какво е казала, защото била разстроена и не знаела какво говори. Но и двамата много добре знаеха какво говорят и нито един от тях нямаше да го забрави.

Бележки

[1] Популярна американска балада от XIX в., една от любимите песни на Ейбрахам Линкълн. — Б.ред.