Джеймс Кейн
Милдред Пиърс (6)

Глава 6

Отношението на Милдред към ресторанта се промени от критично неодобрение към изгарящо любопитство. Въпреки че кухнята никак не я вдъхновяваше, господин Крис беше в бизнеса от много години и тя си даде сметка, че той владее системата, която трябва да се прилага във всяко успешно заведение. Започна усърдно да я изучава, обръщаше внимание на счетоводството, маркетинга, използването на отпадъците, особено на триковете на Арчи, който за много неща я дразнеше, но никога не правеше две движения, когато бе достатъчно едно, никога не се чудеше дали ястието е сготвено, а винаги знаеше кога да го свали от огъня. Някои от принципите му приложи веднага в приготвянето на пайовете. Беше пристрастена към надничането във фурната и все ги оставяше още една минута, за всеки случай. Сега ги слагаше да се пекат по часовник и ги вадеше по часовник, така си спестяваше доста суетня и правеше по-хубави сладкиши.

Ставаше все по-уверена, идеята й какво точно заведение да направи все повече се избистряше. Но едно нещо не спираше да я измъчва. Откъде щеше да вземе парите? В следобедите, когато имаше по един свободен час, ходеше с колата до складовете на Главната улица в Лос Анджелис и претегляше цените, смяташе и обмисляше. Стана й ясно, че й трябва оборудване за хиляда долара, за да започне, дори и за съвсем малко заведение. Половината пари щяха да отидат за продуктите, хладилника, печката и мивката, а другата половина за мебели, чинии, прибори и покривки. При сегашния й доход й трябваше много време, за да спести тези пари, а пък винаги имаше риск да си изгуби работата или да й откажат договори за пайове, да я съсипят напълно и да я върнат в положението от пролетта. Трябваше да го направи, но нямаше представа с какви пари. Помисли си за Уоли и дори за госпожа Геслър, но се съмняваше, че те разполагат с такава сума, а и инстинктите й подсказваха да не иска от тях.

Известно време се изкушаваше да помоли за заем господин Отис, пенсиониран месар, станал федерален инспектор по месните продукти, който й беше редовен клиент и винаги й оставяше по четвърт долар бакшиш. Пофлиртува с него, докато той я покани да се видят извън ресторанта и тогава осъзна, че трябва да му представи някакъв план и изчисления, ако иска да го впечатли достатъчно, че да сключи сделка с нея. Една вечер, когато Уоли вече беше стигнал етапа с прозевките и цигарата, тя светна лампата и седна пред тоалетката.

— Уоли, искаш ли да ми помогнеш с нещо?

— Не особено.

— Трябва ми спешно. Може би за утре.

— За какво става въпрос?

— Не знам как се нарича. Предварително изчисление на разходите, нещо такова. За един човек, който може да ме подкрепи да започна бизнес. Но го искам в писмена форма, написано с правилните думи, да изглежда делово и сериозно.

Уоли тръсна цигарата си в камината, обърна се и премигна.

— Какъв бизнес?

— Ресторант.

— Хей, чакай малко, чакай малко! — Смачка фаса и отиде при нея. След това дръпна един стол и седна. — Я започни отново. От самото начало. Не от средата.

Изведнъж стана колеблива и не много уверена в себе си, но му разказа плана си: малък ресторант, в който ще готви сама и ще сервира само пилешко.

— Има места, в които продават само пържоли. Има рибни заведения. И аз си помислих, че там, където работя, практически всяка втора поръчка е за пилешко и ми се стори, че ще имам доста клиенти. Така няма да си усложнявам живота с разни специални цени, счетоводство, менюта, остатъци и всякакви такива неща. Всички получават вечеря с пиле и гофрета^[1] или пиле със зеленчуци, ако желаят, но на една и съща цена. Ще има и пай за вкъщи, ще запазя и продажбите на едро на пайове, доколкото мога, и… струва ми се, че едното ще помага на другото. Имам предвид, че пайовете ще помагат на ресторанта, а ресторантът на пайовете.

— И кой е този човек?

— Един старец, който обядва при мен всеки ден. Но мисля, че има пари. И ако му докажа, че инвестицията е добра, може и да ми даде средствата, които ми трябват.

Уоли обиколи няколко пъти стаята, без да изпуска Милдред от очи. Тя до такава степен беше свикнала да мисли за него като за отпуснат дебелак, че от време на време забравяше колко пронизително можеше да я гледа. Накрая той попита:

— И наистина ли вярваш, че проектът ти може да успее?

— Ами… ти не вярваш ли?

— Питам теб.

— Струва ми се, че ще се изплати. Премислила съм всичко и съм напълно сигурна, че не съм пропуснала нищо. Със сигурност мога да готвя. Изучих и бизнеса в ресторанта до най-малката подробност, за която се сетих. Имам предвид — системата. И как да пестя пари. Това е най-важното в моята идея, Уоли. Кои разходи са пилеене на пари, както и допълнителните неща като печатането на менюта и хората, които трябва да се наемат, всичко необходимо. По моя начин няма да има никакви излишни разходи. Всички остатъци ще отиват за сос и супа, нищо няма да се печата и няма да има никакви екстри. Сигурна съм, че ще успея.

— Щом е така, може би ще мога да ти уредя сделка. И то такава, че ще започнеш с летящ старт. И която ще ти бъде толкова изгодна, че дори няма да ти трябва инвеститор.

— Уоли! Ако не внимаваш какво говориш, ще се разплача.

— Остави плача за по-късно, а сега слушай какво ще ти кажа. Нали помниш къщата, която ползвахме за мостра? Образцовия дом, който Бърт построи, за да приемаме в него клиентите и да им показваме как ще изглеждат къщите им, ако похарчат два пъти повече пари, отколкото имат?

— Да, разбира се. — Имаше специална, много романтична причина да помни тази сграда.

— Добре. Трябва да се отърват от нея.

— Кои?

— Синдиците на „Пиърс Хоумс Инк“. Които ми плащат, за да съм техен адвокат, куриер, крадец и каквото друго се сетят. Трябва да се отърват от нея и ако я искаш, за да си готвиш там пилетата, твоя е. И повярвай ми, Милдред, не съм виждал по-подходящо място за заведение. Та тази къща дори мирише на пилешко. Намира се в сенките на дърветата, има стара колониална архитектура, по която Бърт пръсна толкова пари — направо мечта! Ако посипеш малко чакъл покрай нея, ще получиш безплатен паркинг за гостите. Голямата приемна е идеална за ресторантската част. В спалнята можеш да направиш склад. А в офиса — кухня. Всичко вътре е направено според противопожарните изисквания и здравните закони, дори тоалетните, които са две, не само една. Ако наистина си сериозна, мога да ти я уредя за четири хиляди долара — къщата, парцела и всички подобрения в нея.

— Уоли, всеки миг ще се разплача.

— Не те питам дали имаш четири хиляди долара. Знам какво имаш и какво нямаш и ти казвам, че ако я искаш, е твоя. — Той се наведе към нея, огледа се мелодраматично, сякаш за да се увери, че никой няма да го чуе, и прошепна: — Трябва да отчетат загуби.

— Кои?

— Синдиците! В данъчната си декларация, която трябва да предадат следващия март. За 1931 година трябва да отчетат загуби. Ако не го направят, потъват. Затова къщата е твоя за четири хиляди долара.

— Уоли, пак трябва да намеря пари!

— Кой е казал, че трябва? Е това му е най-хубавото. В този град, след като влезеш във владение на имот, никой нищо друго не иска да знае и можеш да получиш колкото кредит поискаш, дори повече отколкото можеш да използваш. Да не мислиш, че и доставчиците на едро не усещат кризата? Не могат да си продадат стоките и затова те питат само едно: имаш ли недвижима собственост или не? Ще ти доставят всичко, което поискаш, и ще те свържат и с други. От теб се иска само да вземеш имота и веднага започваш.

За първи път в живота си Милдред усети горещата, разтърсваща тръпка на конспирацията. Схвана бързо положението с кредита, след като Уоли й го обясни, а нямаше нужда да й се повтаря колко подходящо е мястото за заведение. Вече си представяше неоновия надпис — само в синьо, без червено и зелено:

МИЛДРЕД ПИЪРС

Пиле, гофрети, пай

Безплатен паркинг

Но всичко изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина, и когато започна нетърпеливо да задава въпроси, Уоли я успокои:

— Няма уловка. Те са в ужасна дупка. Дори да се отърват от някои от другите имоти, федералните закони са такива, че става още по-лошо. Имам предвид, че тъй като не ние сме построили тези къщи, дори ако купувачът спре да плаща, няма как да докажем загуби. Но при тази сграда имаме две хиляди и петстотин долара, които Бърт е платил за парцела и които дори финансов ревизор не може да оспори. Както и единайсет хиляди и петстотин, които той похарчи, за да построи къщата. И това са пари на корпорацията, не негови. Общо стават четиринайсет хиляди и ако ти я вземеш за четири, имаме загуба от десет хиляди долара, а те са напълно достатъчни за 1931 година.

— Но защо аз?

— А защо не? Кой друг я иска? Никой не може да живее в онази дупка. Бърт построи офис на компания за недвижими имоти, не дом, но по някаква причина никой не иска офис на компания за недвижими имоти точно в момента. Затова сградата трябва да я вземе някой, който да я използва за други цели, а това си ти.

— Знам, но преди да се зарадвам прекалено много, гледай да си напълно сигурен. Защото ако просто искат да я подарят, ми се струва, че някой вътрешен човек може да…

— О, разбирам какво имаш предвид. Всъщност на двама вече им е хрумнала блестящата идея. Но аз ще се застъпя за теб. Те са учредители на корпорацията, а аз съм си имал достатъчно много работа с държавата, за да знам, че ако се скалъпи нещо прибързано, можем всички да се озовем в затвора. Такива неща трябва да се правят без задни мисли и ето тук ти излизаш на сцената. Ако на държавния служител сделката не му хареса, може да отиде да види мястото, да си хапне пиле и да остане доволен, че използваш сградата така, както си заявила. После може да погледне документите и да види, че това е била най-добрата оферта, която сме получили. Всички печелят. Ти не си вътрешен човек. Не си акционер. Ти си…

Той млъкна, седна и започна тихо да ругае, като се вбесяваше все повече. Тя усети, че нещо не е наред и попита:

— Какво има, Уоли?

— Бърт.

— Той какво общо има с това?

— Той е акционер.

— Е, и?

— Той е от учредителите, а ти си омъжена за него. Край с твоя ресторант и с най-добрата сделка, която имах възможност да сключа след фалита на „Пиърс Хоумс“.

Минаха десетина минути, докато Милдред успее да проумее усложненията, свързани със семейната собственост, и че Бърт, само по силата на брака си с нея, ще бъде съсобственик на ресторанта и това може да провали сделката. Тя започна да протестира възмутено и разгорещено, но по изражението на Уоли разбра, че положението беше сериозно. Той скоро си тръгна, като каза, че ще поговори с колегите си и ще провери закона, а тя си легна бясна, че може да пропилее първия си голям шанс заради технически подробности. Отново я връхлетя яростен гняв към Бърт и начина, по който сянката му не спираше да я преследва. На следващата вечер Уоли дойде пак в дома й и изглеждаше по-ведър.

— Е, всичко е наред. Но ще трябва да се разведеш.

— Това ли е единственият начин?

— Ами Бърт те изостави, нали?

— Ще ми се да имаше и друг начин.

— Защо?

— Защото нямам представа какво ще предприеме Бърт. На него никога не може да се разчита. Ако беше само сърцето му, нямаше да има проблеми. Но с главата му нещо не е наред и никога не се знае какво ще направи. Може да създаде проблеми.

— Как?

— Все ще намери начин.

— Няма такъв. Ако ти даде развод по негова вина, направи го тихо и възпитано, без да вдигаш много шум. Ако се опъне, натрий му носа с онази Бидерхоф и тогава трябва да се предаде, защото срещу изневяра нищо не може да направи. Не го моли. Съобщи му го.

— Отнема година, нали?

— Да не се уплаши?

— Не, но ако няма да стане, защо изобщо да започвам?

— Отнема година, за да влезе в сила решението на съда. Но веднага щом бъде произнесено, вече нямате семейна собственост и това е всичко, за което трябва да се тревожиш.

— Ами тогава… ще се видя с него.

— Стига с това „ами“. Виж, Милдред, трябва да изчистиш този проблем. Дори да не беше тая бъркотия със законите, едва ли би рискувала да започнеш бизнес, докато си още омъжена за Бърт. Не знаеш откъде му идват парите. Може скоро да се окаже, че си се натоварила с повече сметки, кредити и задължения, отколкото можеш да си представиш. Ще си разорена още преди да си започнала. Но щом се отървеш от Бърт, всичко ще бъде наред.

— Казах, че ще се видя с него.

— Ако се притесняваш за парите — недей. Аз лично ще те представлявам в съда, а останалото е нищо работа. Но започни да действаш. Сделката е много добра и нямаш и един ден за губене.

 

 

Следващата неделя, когато децата бяха поканени на вечеря у семейство Пиърс, Милдред знаеше, че Бърт ще намине. Беше му пратила съобщение, че иска да го види и се погрижи да е сама, когато дойде. Започна да пече пайовете по-рано с надеждата, че ще приключи, докато той се появи, но беше до лактите в тесто, когато Бърт влезе в кухнята. Поинтересува се как е, тя каза, че е добре и също го попита как я кара, а той отвърна, че не може да се оплаче. След това седна и дружелюбно я наблюдаваше, докато работи. Измина известно време, преди тя да повдигне въпроса отдалече. Каза му за Образцовия дом, за свързаните с него законови изисквания, а когато се затрудняваше, цитираше Уоли. След това преглътна и заяви:

— Така че, изглежда, ще трябва да се разведем, Бърт.

Той посрещна това съобщение с много сериозно изражение и мълча дълго, преди да проговори.

— Ще трябва да си помисля.

— Да не би да имаш някакви възражения?

— Имам много възражения. На първо място, религията ми има много строги правила по въпроса.

— О!

Не можа да прикрие сарказма в гласа си. Стори й се малко прекалено да вади от ръкава си формалните отношения с Епископалната църква, особено след като религията му не беше против самия развод, доколкото тя знаеше, а против повторния брак. Но преди да му го каже, той продължи.

— И трябва да ми кажеш повече за тази сделка на Уоли Бъргън. Много повече.

— Че какво общо имаш ти с нея?

— Ти си ми съпруга, нали?

Тя се извърна бързо, бръкна в тестото и се опита да си припомни, че да спориш с Бърт е все едно да спориш с дете. Тогава го чу да казва:

— Знам може би десет пъти повече за федералните данъци от Уоли Бъргън и мога да ти кажа, че тази сделка ми звучи като пълна глупост. Всичко опира до това дали има тайно споразумение. Когато става въпрос за тайно споразумение, задължение на държавата е да представи доказателствата, а в този случай не може да има никакви доказателства, защото аз мога да свидетелствам, че такова няма.

— Бърт, не разбираш ли, че не става въпрос да доказваме нещо в съда? Става въпрос за това дали ще ми позволят да взема имота или не. Ако не получа развод — няма да ми позволят.

— Няма причина да ти откажат.

— И какво да обясня на Уоли?

— Просто го прати при мен.

Бърт се потупа по бедрата, стана и по всичко личеше, че смята разговора за приключен. Тя започна яростно да меси тестото, като се опитваше да си премълчи, но накрая каза:

— Бърт, искам развод.

— Милдред, чух всяка дума, която каза.

— И нещо повече — смятам да го получа.

— Не и ако аз не се съглася.

— Ами Маги Бидерхоф?

— Ами Уоли Бъргън?

И в най-безгрижните си дни на безполезен гост у дома Бърт никога не си бе позволявал да бъде толкова нагъл, колкото сега, но тестото влезе в употреба. Удари го право в лицето, задържа се там за малко, после се раздели и под него се откри трагично изражение на наранено достойнство. Но докато се стичаше на големи капки на пода, достойнството беше заменено със свиреп гняв. И Бърт си отвори устата. Каза, че имал приятели, които знаели какво се случва. Че вече трябвало да е разбрала, че не може да го прави на глупак. После му се наложи да отиде до мивката, за да си почисти лицето и докато махаше тестото от него, тя заговори. Натякна му, че не изкарва прехраната на семейството си и че й пречи винаги когато тя се опита да го направи. Той пробва да се върне на темата с Уоли и тя му изкрещя да замълчи. Той се съгласи да престане да говори за това, но я предупреди, че ако се опита да въвлече Маги Бидерхоф в техните отношения, ще види какво ще й се случи. Щял да се погрижи никога да не получи развод, поне не и в този щат. Тя отново се развика, че ще се разведе и че не я е грижа какво ще направи той, а той й отговори, че не се знае и си тръгна.

 

 

Госпожа Геслър слушаше, отпиваше от чая и клатеше глава.

— Ето това е най-смешното, скъпа. Колко дълго живя с Бърт? Десет, дванайсет години? И въпреки това не си проумяла що за човек е, нали?

— Той за всичко е наопаки.

— Не, не е. Щом веднъж го разбереш, той престава да бъде наопаки. Бърт е като Веда. Ако не може да направи нещо грандиозно, спира да живее, това е.

— И какво му е грандиозното в поведението?

— Погледни нещата поне веднъж през неговите очи. Не го е еня за църквата, за закона или за Уоли. Казал го е просто за да прозвучи заплашително. Това, което го яде, е, че не може да направи нищо за децата. По-скоро би умрял, отколкото да се изправи в съда и да признае, че не може да им осигури и един цент.

— А да не би да прави нещо за тях в момента?

— За него това е незначителна подробност, временно състояние, което не се брои. Когато замисли нещо…

— Няма да стане.

— Ще ме изслушаш ли? Той се страхува, че е спукана гума, сигурна съм, че е в един от онези драматични етапи от живота на всеки мъж, затова се държи така. Но няма да издържи дълго. Най-малкото заради онази Бидерхоф. Няма да й хареса, когато научи, че си поискала развод, а той не ти го е дал. Ще започне да се чуди дали наистина я обича — макар че умът ми не го побира как може някой да я обича. И през цялото време ще се измъчва, че колкото повече трудности създава за теб, толкова по-зле ще става и за децата. А Бърт обича децата си. Скъпа, Бърт е на ръба на пропастта и няма къде да ходи, освен да скача.

— Да, но кога?

— Когато получи пай.

— Какъв пай?

— Който ти ще му направиш. Ще бъде много специален пай. Няма да зарадва стомаха му, това ще е само страничен ефект. А ще зарадва духа му, а при Бърт това значи суетата му. Това ще е паят, с който си експериментирала и за чийто търговски потенциал ще поискаш мнението му.

— Наистина нямам нищо против да направя на Бърт пай.

— Тогава се захващай.

И така Милдред му направи пай в дълбока тава, с пълнеж от диви ябълки, изкусително поръсени с точно толкова захар, колкото е необходимо, за да смекчи киселината на плодовете и да подчертае сладостта на кристалчетата. Търговският му потенциал беше колкото на ръчно изработена щипка за пране, но тя му написа кратка бележка, в която искаше мнението му, и малък послепис, в който му обясняваше, че е вградила инициалите му в сладкиша, за да види дали още може да изписва монограми. Прати го по Лети и напълно очаквано в средата на седмицата пристигна нова покана към децата за вечеря в неделя. Този път тя се погрижи да приключи с пайовете си по-рано и да приготви студен обяд. Тази неделя Лети беше на работа и Милдред я помоли да поднесе обяда в гостната, като преди това сервира коктейли. Бърт прие това внимание със сериозно изражение и надълго и нашироко говори за пая. Каза, че според него щял да постигне огромен успех. Смятал, че в изработването на сладкиши имало голяма ниша, тъй като хората вече нямали прислуга, а копнеели за домашно приготвен десерт. Милдред размишляваше над същия въпрос от дълго време, но не й беше хрумвало точно това, затова искрено се зарадва да чуе подобно обнадеждаващо мнение. Бърт го повтори още веднъж и след това между тях се спусна мълчание. Накрая той проговори.

— Е, Милдред, казах ти, че ще си помисля по онзи въпрос и наистина го направих.

— Е?

— Както и да го погледнеш, все е неприятно, разбира се.

— И за мен със сигурност е така.

— Просто това е едно от тези неща, за които двойките мразят да се замислят. Но наистина няма какво да направим.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Бърт.

— Имам предвид, че няма значение колко ни е неприятно. Важното е кое е най-добро за децата, за това трябва да мислим. И да говорим.

— Мислиш ли, че някога съм имала друг мотив? Заради тях искам да се възползвам от тази възможност. Ако успея, ще им дам това, което искам и което и ти би желал за тях.

— Искам да дам своя дан.

— Никой не иска нищо от теб. Знам, че когато имаш възможност, с радост ще допринесеш. Но сега и дума не съм издумала за това, нали?

— Милдред, има нещо, което бих могъл да направя и ако си съгласна, настоявам да го сторя. Искам да съм сигурен, че ти и децата ще имате покрив над главата си и че никой няма да може да ви отнеме това. Смятам да ти дам къщата.

Милдред беше като ударена от гръм, искаше едновременно да се смее и да плаче. За нея къщата отдавна беше престанала да бъде нейна собственост, беше просто място, в което живееше и което я смазваше с вноските по ипотеката, данъците и поддръжката. А предложението на Бърт да й я даде — което й направи с най-сериозно изражение — и се стори направо гротескно. Но си спомни какво й беше казала госпожа Геслър — че се намира в присъствието на горделив мъж. Стана, отиде до него и го прегърна.

— Няма нужда да го правиш.

— Милдред, настоявам.

— Щом е така, мога да направя само едно нещо — да я приема. Но наистина няма нужда да го правиш. Искам да го знаеш.

— Добре, но трябва да я приемеш.

— Съжалявам за това, което казах за госпожа Бидерхоф.

— И аз се мразя заради думите си за Уоли. Господи, сигурен съм, че никога не е имало нищо между теб и онзи дебелак. Но…

— Продължаваме да си казваме тежки думи.

— Край. И двамата не го искаме.

— И не трябва, Бърт. Да не мислиш, че на мен не ми е също толкова неприятно, колкото и на теб? Но се налага. Заради децата.

— Да, заради тях.

Останаха близо един до друг и дълго си говореха тихичко, а после се посмяха над това как е изглеждал той, когато тя го бе замерила с тестото. После се пошегуваха и с обвиненията, които тя ще трябва да повдигне, и вината, която ще му бъде вменена.

— Предполагам, че трябва да ме удариш, Бърт. В съда всички казват, че ответникът я е ударил и й е причинил огромна физическа и психическа болка.

— Говориш като Веда. Тя все иска да бъде удряна.

— Радвам се, че има нещо от мен в нея.

Той сви юмрук и го доближи до брадичката й. А след това и двамата избухнаха в разтърсващи, неконтролируеми ридания.

 

 

— Краката, краката! Никой не се интересува от лицето ти!

На Милдред й трябваше малко време, за да разбере за какво иде реч, но след това повдигна леко полата си и остана много доволна, когато фотографът подсвирна.

Госпожа Геслър, която нямаше крака, за които си струваше да се говори, стоеше зад нея. Светкавицата блесна. Следващото нещо, което си спомняше, беше как влиза в съда, вдига ръка и казва, че се кълне, че ще говори истината, цялата истина и само истината и Бог да й е на помощ; после съобщава името, адреса и занятието си — което определи като „домакиня“. После отговаряше на въпросите, които й задаваше Уоли, но някакъв друг Уоли, когото никога не беше виждала преди — тържествен, загрижен мъж, който внимателно я подканяше да разкаже на възрастния съдия за ужасния тормоз, на който я подлагал Бърт: как не й е проговарял с дни, как отсъствал от дома им, как я ударил „при спор за пари“. Тя седна до Уоли, но госпожа Геслър се изправи и потвърди всичко, което Милдред беше казала с точно премерено сдържано възмущение. Когато стигна до боя и Уоли я попита сериозно дали го е видяла, тя затвори очи и отвърна:

— Да.

След това Милдред и госпожа Геслър се озоваха в коридора, към тях се присъедини и Уоли.

— Решението вече е взето.

— Боже… толкова бързо?

— Така става, когато си подготвен за делото. Разводът е лесен, ако се води правилно. Законът изисква да се докаже тормоз и точно това трябва да докажеш, нищо повече. Този удар по брадичката ни спести два часа препирня.

Закара ги у дома, Милдред приготви питиета, а Бърт влезе, за да подпише документите. Тя по някакъв странен начин се чувстваше доволна, че откакто започнаха да се занимават със сделката по имота, на Уоли не му беше до романтика. Така можеше да седне до Бърт, без да изпитва чувство, че мами някого, и наистина да се държи приятелски с него. При първа възможност пошепна в ухото му:

— Казах им, че за имуществото е постигнато извънсъдебно споразумение. Имам предвид на репортерите. Правилно ли постъпих?

— Идеално.

Знаеше, че това елегантно изявление пред вестниците означаваше много за него. Потупа го по ръката и той й отвърна със същото. Уоли си тръгна, Бърт се взря тъжно в чашата си и реши, че също трябва да си ходи. Но в гърлото на Милдред заседна буца, докато той вървеше по алеята с дръзко килната шапка и смело изправени рамене. Госпожа Геслър я погледна косо.

— Какво пък сега?

— Не знам. Чувствам се сякаш съм му оглозгала костите. Първо децата, после колата, а сега и къщата. Взех му всичко.

— Би ли ми казала за какво му е къщата? Ще я изгуби за нула време, защото няма да може да й плаща ипотеката.

— Но той изглеждаше толкова нещастен.

— Скъпа, с всички е така. Така ни влизат под кожата.