Към десет и половина-единайсет бяхме на гарата. Във влаковата композиция имаше четири спални вагона, в които щяхме да пътуваме цялата група от 27 души. Хората бяха главно от Видинско и Михайловград, неколцина бяха от София. Не познавах никого, повечето също не се познаваха, но това не ме притесняваше. Сложих багажа си в едно купе и слязох на перона при децата и Петя. Те щяха да се приберат в Хасково с експрес „Тракия“. Разговорът вървеше трудно. Децата настояваха много да пиша, да пиша за всичко. Петя повтаряше „Пази се“. По говорителя съобщиха, че след минута влакът за Русе ще тръгне. Сбогувахме се, децата се разплакаха, Петя също, махах с ръка през прозореца, докато перонът се скри от погледа ми.

Запуших и седнах. Тогава се загледах в тримата, с които щяхме да делим купето — две млади момчета от Перник и един приблизително на моята възраст от видинския край. От един павилион на гарата Славея и Валка ми бяха купили от всички вестници и някакви списания, сложих ги на масата и всеки взе по нещо и се зачетохме. Към всеки вагон има стюардеса — руснаците ги наричат проводници. Предложи ни чай, взехме, бяха ни интересни чашите — стъклени, пъхнати в метални поставки с дръжки по формата на чашата.

Пристигнахме в Русе, последва преглед от граничните за паспортите и визите, след тях — митничарите. Нямахме никакви проблеми, спокойно беше и на румънската граница. Момчетата от Перник носеха големи куфари, сложиха два куфара на буквата Т и разгънахме богата трапеза в средата на купето. Вадеха се от чантите печени пилета, колбаси, какви ли не деликатеси. Аз предложих за аперитив от моята ракия, хвалих се с баща си какъв майстор на ракията е. Чукнахме се, всеки си пожела по нещо мълчаливо, пред всеки стоеше неизвестното, как ще бъде, как ще започне. След две-три наздравици като че ли се посъвзехме от раздялата на софийската гара. Поне за себе си бях напълно наясно, че ще има трудности, които могат да се преодоляват.

В края на коридора на вагона до вратите имаше големи антрета с пепелници и там да се пушеше. Отидохме там с Авакум, така се казваше колегата от видинския край, да запалим по цигара и се заговорихме. Разказа ми, че е строител от младежки години, повече от пет години е бригадир на бригада, която е специализирана по фаянс и мозайка.

— Правихме партийния дом във Видин, много бригади бяхме там — разказа Авакум. — Почти през ден идваше Петър Младенов, тогава беше първи секретар на ОК на партията във Видин. Разговаряше с нас, бригадирите, с техниците. Имам отлични впечатления от този човек, образован, възпитан, тактичен, неслучайно стана министър на външните работи. Та тогава — продължи Авакум — бригада двадесет човека, ръководството настоява да се вземат повече хора, обектът трябва да се завършва, а в тези хора като се вгледаш, ще видиш, че някои за пет лева работа не са свършили. И като дойде краят на месеца, отчитам много извършена, и то скъпа работа, и като разпределиш на всички съобразно разрядите им, вдигаш рамене и се чудиш защо се получава по толкова малко пари. А няма защо да се чудим — тези пари са изкарани от една трета от хората в бригадата, останалото — „помощен персонал“. Писна ми тази уравниловка и реших да не си тровя повече нервите. Намислих да отида в Съюза както и другите ходят. Ще видим и тука какво ще става. Дай да се връщаме в купето.

— Отивай — казах аз на Авакум, — ще изпуша още една цигара и ще дойда.

Запалих и се замислих над думите на Авакум. Беше напълно прав човекът, че са носели на гърба си търтеи. Няма ли и аз да бъда „търтей“ и другите да ме носят? Дръпнах силно от цигарата. Досега никога не съм оставял друг да ми върши работата, напротив, непрекъснато довършвах това, което не беше направено както трябва от моите подчинени.

На втората вечер около 22 часа пристигнахме на киевската гара. Не можахме да я разгледаме, защото веднага се прехвърлихме на влака за Харков, който минава през Полтава, където ще слезем. По информация от проводницата в Полтава щяхме да пристигнем рано сутринта. Нашата четворка бяхме пак в едно купе след смяната на влака. С много шеги и много апетит хапвахме на обедите и вечерите.

Пристигнахме в Полтава, групата посрещна представител от управлението на българската строителна група. С един икарус ни извозиха до управлението. Първото, след като прочетоха имената ни, беше настаняването ни в бекярското общежитие. Казаха ни, че ще сме по двама в стая. Спогледахме се с Авакум, взехме си куфарите и тръгнахме за втория етаж. Подредихме си нещата, имахме шкафчета, гардероб, маса, столове, мивка.

След като решихме, че стаята е подредена, слязохме пред общежитието. Имаше паркче, пейки, на които бяха насядали от старите работници. От тях можахме да съберем информация какви обекти се работят, как се заплаща и изобщо какви са условията.

Заговорихме се с двама, които втора година работеха в тази строителна група. Ние питахме за условията в групата, те питаха за България. Носталгията се усещаше. Авакум като специалист знаеше за какво да пита, каква е организацията на обекта, техническите ръководители на какво ниво са, снабдяването с материали на обекта добро ли е. Поговорихме още за много неща, пушехме от нашите цигари, те се оплакаха, че трудно се намират хубави български цигари.

Това беше първият ден, посветен на настаняването. На следващия ден трябваше да бъдем пред управлението, което беше в същата постройка на общежитието, за да ни разпределят по бригади.

Прибрахме се с Авакум в нашата стая да обядваме, имахме все още храна от България, а двамата, с които разговаряхме, казаха, че ще отидат на стола близо до общежитието.

В партера се намираше управлението на групата, някакъв клуб за провеждане на събрания, тенис маса и две холови гарнитури с фотьойли и на двете масички по един комплект за шах. Пред централния вход между партера и първия етаж имаше надпис „Българска строителна група“. Отпред в алеята на два пилона се вееха българското и съветското знаме.

След като се наобядвахме, Авакум заяви, че отива да поспи. А аз излязох да поразгледам града. На булеварда имаше и автобусна, и тролейбусна спирка, беше ми все едно, качих се на първото превозно средство, което дойде. Носех в себе си двадесет рубли от България, дойде кондукторът, платих си билета, взех ресто и се загледах през прозореца. В южната част на Полтава видях голям парк и на следващата спирка слязох. Отправих се натам. Всичко ме удивляваше, непознато и в големи мащаби. Широки алеи, големи изваяни фигури с живи цветя. Наситено с много пейки за сядане. Настаних се на една, бях взел от един павилион списание „Огоньок“, просто за да имам нещо в ръце. Беше тихо, спокойно, малко хора се виждаха по алеите, може би защото хората бяха още на работа.

Така сам, анонимен, просто никой, беше ми непознато това чувство, като че ли изпаднах в безтегловност. Стана ми смешно, засмях се на глас. Възрастна съсухрена женица, минаваща покрай мен, се обърна, изгледа ме, прекръсти се и шепнейки „Упази Бог“, отмина. Чух жуженето на електрокар, идващ по алеята от посоката, накъдето беше отминала дребната старица. Изравни се с мен, вгледах се — български електрокар, съзрях табелката отстрани на шасито „България“. Отпред бяха поставени две палета с малки сандъчета с най-различни цветя, явно от оранжерия, близо имаше жени, които ги разсаждаха в хубави цветни фигури. Така се зарадвах на електрокарчето…

Станах, поразходих се, недалеч видях кино, отпред плакат на филма „Черното лале“ с Жерар Филип. Този филм много, много по-рано бе минал на българския екран.

Впрочем вече бях виждал тези широки булеварди, големи паркове, площади с импозантни паметници на стари и нови величия. Нас, комплексните управители често ни изпращаха в чужбина като награда. Бях ходил в Киев, в Кишинев, в Германия — Берлин и други градове заедно с Петя. Сега разглеждах тази действителност от друг ъгъл, търсех своето място за решаване на въпросите, които засягат цялото ми семейство. Нямаше време за взиране в съветските подробности, тамошните хора си решаваха проблемите по своя си начин.

* * *

На следващия ден на събрание в клуба на общежитието бе формирана бригада, която всеки понеделник с автобус ще отива в град Гадеч на осемдесет километра и в петък след работа ще ни връща обратно в Полтава. Ще довършваме една детска градина, започната преди година.

При формирането на бригадата най-напред записаха хората с високите разряди и се зарадваха като разбраха, че Авакум е водил бригада за полагане на фаянс и мозайка, а в детската градина имало толкова много квадратура за полагане. При записване и на останалите Авакум каза:

— В нашата бригада искам да бъде включен този човек от Хасково — Георги Петров.

Началникът на групата Спасов се зачете в другия списък и без да погледне към Авакум, каза:

— Та той е трети разряд бетонджия, не е специалист.

Авакум се намеси:

— И такива хора трябват в бригадата.

— Добре — съгласи се началникът и ме записа в бригадата.

Бяхме осемнадесет души. Бригадирът Китанов познаваше обекта. Каза, че след два дни ще заминем, за да довършим някои неща, а и да уговори с руснаците доставянето на материали, които в момента са много необходими.

Вечерта с Авакум вече разговаряхме по друг начин. Той се обърна към мен:

— Бай Георги, няма да се притесняваш, всичко ще се нареди. Веднъж да почне работата, така е всяко начало.

Двата дни ми бяха достатъчни да отида до медицинския институт и да взема подробна информация, каквато ми беше необходима. Намерих института, отидох в деловодството, посрещна ме много любезна жена на средна възраст, интелигентна и възпитана. Покани ме да седна и каза, че е разбрала, че съм българин. Аз се извиних за лошия руски, тя се засмя и ме похвали:

— Прекрасно говорите, всичко разбирам.

Разказах всичко внимателно и след като свърших, чиновничката ми подаде лист и химикалка и ми каза:

— Записвайте си, което прецените, но и друг път, ако ви се налага, идвайте, ще ви обясня. — И започна. — Конкурсните изпити при нас са по биология, химия, физика и руски. За руснаците руският е преразказ, а на чужденците диктовка, останалите предмети — по общия ред, еднакво за всички. Документите се подават лично от кандидата на първи август. Трябва документ, че родителите работят в Украйна и са осигурени с квартира и издръжка. За да не пропусна нещо, ще помоля един дежурен от деканата да дойде.

Позвъни по телефона и след десетина минути в канцеларията влезе човек с побелели коси, но не по-възрастен от мен. Деловодителката му разказа всичко и след като помисли, попита:

— След първото кандидатстване трябва да работи осем месеца и е нужен обезателно документ, който удостоверява това.

Казах, че дъщеря ми е работила и ще вземем такъв документ. Благодарих и си тръгнах. Купих пощенски пликове с щемпел par avion, листове и марки и се прибрах. Трябваше да пиша първото си писмо, знаех, че то се чака с нетърпение от моите хора в Хасково.

Заминахме за Гадеч. В едно общежитие имаше приготвени два апартамента с по три стаи, всеки с баня и тоалетна, в стаите — по две легла със завивки. Шестима от бригадата трябваше да бъдат настанени в хотела. Авакум разговаря с бригадира и двамата с него отидохме в хотела, както и бригадирът с жена си и техническият ръководител. Не беше лошо, по две легла в стая, чистичко.

Това беше вторият ми адрес и още същата вечер написах писмо и го пуснах в пощенската кутия пред хотела. Работата започна, имаше малко зидария и измазване на втория етаж на детската градина, след това покрив, монтаж на дограма, фаянс и мозайка. Работа за цяло лято. Имаше подемник платформа за качване на материали на втория етаж. Общите работници, пардон, специалистите бетонджии трети разряд, бяхме четирима. Следователно ние бяхме главният фактор да върви строежът, материалите осигурявахме ние четиримата, на които всеки отстрани можеше да подвиква „дай вар, дай тухли, две циментови подпори за трегери над вратите“.

Това „дай“ се чуваше през цялото време. Всеки, който бе хванал мистрия, чук тесла, трион, само подвикваше „дай“ и за такива неща, които и не му са нужни в момента. На война като на война. В края на първата седмица разбрахме, че поисканите едновременно три неща не могат да се изпълнят, а и имаше моменти, когато материалите насищаха площадката, така че можеше да се изпуши по цигара. Вечерта се прибирах разглобен на части. Авакум се смееше и казваше:

— Десет дена ще имаш мускулна треска, после ще ти бъде леко. Измий се и почивай, аз ще отида до магазина, казвай какви консерви и колбаси да взема, трябва да вечеряме, пък и утре за обяд на обекта трябва да носим нещо за ядене.

След третия-четвъртия ден като се прибрахме от работа, взехме по един душ, облякохме се и излязохме из града. Тръгнахме по централния булевард. От двете му страни бяха градският комитет на партията, съветът, управлението и няколко магазина. От това, което разпитахме и от купеното от един павилион цветно списание за Гадеч, научихме с изненада, че градът има стогодишна история. В този район се е отглеждал много добитък и допреди 50–60 години тук са се провеждали най-големите тържища на добитък — и оттам носи името си — Говядина — Гадеч. В града имаше фабрика за кожи, кланица и цех за колбаси, средно музикално училище, театър и кино. Но не мога да подмина, че канализация бе прокарана само на главната улица, останалите сгради вляво и вдясно от главната улица бяха на шахти.

Влязохме с Авакум в огромен хранителен магазин, в тази страна всичко е огромно. Щандовете са подредени на буквата „П“. От входа първият щанд е за хляб. И да си призная — не бях очаквал да има толкова видове хляб и тестени изделия, чак до тези с формата на кирпич. След това захарни изделия, бонбони, какво ли не. Следващият щанд — меса, свинско и говеждо. Бях възхитен от месарите, такава разфасовка правеха на месата, че ти вземат акъла. Всичко подредено в големи тави.

Другият щанд, който бе емблема на целия магазин, беше рибният. Още от входа ви посреща миризмата от букет рибни изделия, особено на прочутата сельодка — от фино приготвена в кутии, вакуумирани пакетчета в малки разфасовки, до маринована в дървени бурета. Гледахме, че народът купува, решихме да си купим и ние. Казахме на продавачката „половин килограм“, тя се преви от смях: „Какво ще правите с толкова малко риба? Вземете килограм-два, евтино е“. И наистина — цените бяха символични. И месото струваше толкова, и колбасите. Такова беше времето — на ядене и пиене, време на застоя, както го нарекоха по-късно. Брежневото време.

И следващите щандове — домашни потреби, конфекция, книжен щанд за тетрадки, химикалки и накрая — аптечният пункт. Разбира се, там се продаваше аспирин, аналгин и такива лекарства, спиртът бе забранен, защото го купуваха за пиене. Имаше обаче така наречените горчичники — в тава счукан хардал (или синап), омесен и намазан на малки платнени парчета колкото длан. Платът се накисва във вода и се налага по гърба при простуда. Сутринта си кукуряк и ако и това не помогне, си купуваш един комплект вендузи, там вече е сигурно и при сериозни заболявания.

Решихме с Авакум да си купим една тенджера алпака, бяха по 2–3 рубли и като се приберем в петък в Полтава, аз ще направя телешко варено, а месото ще купим от същия магазин. Вареното се прави от телешки джолан, ще помолим продавачът да го насече както трябва, другото е лесно — лавров (дафинов) лист, черен пипер и картофи, колкото поискаш.

В общежитието на етажа имаше кухня с газови котлони и фурна, само да ти се готви. След цяла седмица консерви вареното беше манна небесна.

През втората седмица, когато се прибрахме в Полтава, ми казаха, че имам писмо от България, което беше пътувало цяла седмица. Прочетох го няколко пъти, разбрах, че са получили и двете ми писма. Молеха да се старая по-често да пиша, да се пазя, да не се поболея и и в този дух. Имах чувството, че нещата вече са по местата си, ходовете дотук бяха успешни.

* * *

Вече месец и половина работехме в Гадеч, преболедувах мускулната треска, свикнах с физическата работа. В съботен ден началникът на групата имаше до обяд приемен ден за работниците, записах се, прие ме. Разказах му каква е програмата ми. Казах му, че от управлението в София за набиране на работещи в СССР ще отпуснат бройка на групата в Полтава за готвач в стола от България. Този готвач ще бъде моята съпруга, която ще дойде около двадесети юли с двете ни дъщери и ми е необходим обзаведен апартамент в блоковете, където са настанени българските семейства на работници в групата. По учудения поглед на началника на групата Спасов разбрах, че съм поискал много неща наведнъж. Той се усмихна и каза: „Добре, ще трябва да помислим, а и има още време, ще се срещаме пак“.

В началото на юни казах на бригадира и техническия ръководител, че ми се налага да отида до Киев, но в работен ден. Проучих превозните средства, един директен автобус за Киев ми вършеше работа, защото пътуваше цяла нощ и рано сутринта пристигаше в Киев, или на 400 километра, и следващата вечер се връщаше в Гадеч.

В един от разговорите по телефона с Иван Димитров бях попитал къде се намира генералното консулство на България в Киев. Така че имах сламки да се ориентирам.

Пътувах цяла нощ, спирахме на какви ли не автогари, щом пристигнехме някъде, продавачки викат: „Хайде на хубавите пелмени, кифли, горещ чай!“. Пих чай, пуших, сутринта пристигнах в Киев. Голямата автогара с чакалня жужеше като кошер. Потърсих тоалетната, бе сравнително чиста, погледът ми попадна на стрелка на стената, сочеща към надпис „салон за хигиена“, влязох, по дължина на цялата стена сложени мивки и огледала, на стената — малка закачалка. Гледах — някой се мие, двама седят, говорят си и се заливат от смях като че ли са сами вкъщи. Поизмих се и излязох. Отидох в салона за бърза закуска. Господи, веднага ме удари ароматът на кафе. На истинско кафе.

Беше на самообслужване и се наредих на опашката. Две рускини обслужваха на барплота, косите им тупирани, гримирани, все едно са на модно ревю, а не правят кафета и не поднасят закуски. Дойде ми редът. „Моля, двойно кафе в пластмасова чаша без захар“. Едната рускиня зареди машината, включи я и ме загледа особено. В този момент се приближи до нея другата, която взе поръчката ми, и със съскащ шепот й каза: „Погледни, истински наркоман, иска двойно кафе без захар в пластмасова чаша“. Втората рускиня отново ме изгледа, обърна се към колежката си и каза убедено: „Абсолютно истински“.

Платих кафето и излязох веднага навън, имаше пейки, седнах, запалих цигара и отпих. От много време не бях пил истинско кафе.

За мен беше много сериозна срещата с Иван Димитров и мислех, че той няма да ми откаже, защото нищо не го затруднява да вдигне телефона и просто да каже на Спасов да нареди на инспектора си по бита да подготви един апартамент за четиричленно семейство.

Димитров ме посрещна:

— След последния ни разговор по телефона повече не ми се обади. Казвай къде си.

Разказах. Изслуша ме много внимателно.

— Това е най-малкото, което бих могъл да направя за теб и семейството ти, защото го заслужавате. Ще разговарям с началника на групата и квартирният въпрос ще бъде оправен. Добро решение е договорът на жена ти, още повече че е завършила такъв техникум и работи такава работа. Сега обаче трябва да решим какво ще работиш ти и аз имам предложение — към групите има длъжност инспектор по бита, руснаците са собственици на базите, те решават всичко, каквото поискаме ние, но за контакти е измислена такава длъжност.

— В групата има такъв — реагирах аз.

— Ще има и още един, това аз ще го реша и като те гледам колко си отслабнал, почернял и загрубял, остава да се разболееш и всичко пропада. И каква беше специалността ти — и се засмя.

Засмях се и аз:

— Бетонджия трети разряд или момче за всичко, товарене, разтоварване, пренасяне.

Иван Димитров ме гледаше мълчаливо, като че се канеше да каже нещо, но не можеше да намери думи. Реших да му помогна.

— Какво си мислите, другарю Димитров, аз съм този Петров, работил двадесет години в системата на Балкантурист, комплексен управител на представителните комплекси, винаги добре облечен, със скъпи навици и меки ръце. И сега изведнъж бетонджия трети разряд. Нещо не се връзва? Всичко е наред, и в Балкантурист, и тук не съм присадка — и там, и тук съм си аз — Георги Петров. Бил съм и по-рано на строителните скелета. Сега решавам някои семейни въпроси, но обстоятелствата могат да бъдат и променени, в това няма нищо лошо. Инспектор по бита няма да работя, не съм дошъл на екскурзия, ще работя на обекта. Преди малко ви казах, че ще дойде семейството ми тук, в Полтава. Социалните потребности на моето семейство аз ще решавам, затова ще работя на обекта и ще получавам повече пари. Децата ми не трябва да бъдат притискани, дошли са тук да учат, другарю Димитров, да оставим емоциите. Дошъл съм при вас с молба за вашата намеса по въпросите, които ви изложих, останалото е мой проблем, няма да се притеснявате, аз ще се справя. Тук нямам задължение да разсъждавам върху икономическите показатели на съветските предприятия, аз съм само общ работник, свършва работният ден и се прибирам. В България много малко можех да бъда със семейството, защото, знаете, какво е работното време на комплексния управител в системата на Балкантурист.

Иван Димитров разказа за впечатленията си от обиколките на българските строителни групи в Украйна, които бяха немалко. Спомена със съжаление, че в строителните групи имало доста от малцинствата в България — цигани и турци. Спомням си книгата, която издаде, когато се прибра в България, със заглавието „Тоталитаристът хамалин“ (Издателство „Български писател“, 1999 — Бел.ред.). В нея подробно описва интересни случки за работещи цигани. Разбира се, в същата книга е написал с каква любов и ентусиазъм е ръководил изграждането на големи профсъюзни почивни домове и санаториуми, особено този в Баня, Карловско. Това беше извършено, когато вече се бе прибрал от СССР и бе назначен за началник на капиталното строителство в Централния съвет на профсъюзите. Много от хората на Дако Еревинов отидоха при Иван Димитров след като беше закрита инвеститорската дирекция към Балкантурист, а те се познаваха с Иван Димитров от времето, когато той беше зам.-председател по строителството към комитета на Балкантурист.

Иван Димитров стана, засмя се и каза:

— Днес си ми гост, давай да отидем в стола на консулството да обядваме и след това ще отидем някъде да пием кафе, явно ти е харесало киевското кафе.

Отидохме в стола и обядвахме. Когато се върнахме в кабинета на Димитров, се сетих, че нося бутилка български коняк, извадих бутилката и я подадох на Димитров. В този момент се почука и влезе човек от консулството. Иван Димитров се засмя и го покани:

— Влизай, Бъчваров, да те запозная с един мой прекрасен приятел и да пийнем по чаша български коняк.

Служителят влезе и затвори вратата. Иван Димитров ме представи, Бъчваров отбеляза:

— Познавам този човек, беше управител на ресторант „Москва“ в Димитровград, аз бях ВКР на военното летище в Узунджово до Хасково.

Иван Димитров се засмя:

— Колко е малък светът.

Наля в чашките коняка и се чукнахме като стари приятели. Иван Димитров — в генералното консулство в Киев, Стефан Бъчваров — вицеконсул в консулството от ВКР, ето между какви солидни приятели съм се настанил. Оставаше само Иван Димитров отново да ме попита „Та каква, казваш, е твоята длъжност в българската строителна група в Полтава“, аз да отговоря и да лъсне контрастът.

Димитров разказа накратко как в първия му работен ден като зам.-председател по строителството в комитета на Балкантурист аз съм бил първият човек, на когото е одобрил и подписал генералната сметка за реконструкцията на комплекс „Аида“ в Хасково.

— Оттогава сме приятели с Петров.

Извиних се, че трябва да се придвижвам към автогарата, за да се прибирам в Гадеч. Бъчваров веднага предложи:

— Другарю Димитров, да наредя на момчето със служебната кола да изпрати човека, къде ще се измъчва с разни превози?

Благодарих на Бъчваров и се сбогувахме. Иван Димитров ме изпрати до колата и ме увери, че всичко ще стане както сме говорили, да не се притеснявам. И двамата с Бъчваров казаха, че ще имат идване до Полтава и ще се видим.

Изтърсих се аз от волгата с дипломатически номер на автогарата, взех си чантата, а шофьорът, без да гаси двигателя, само кимна за довиждане, обърна и си тръгна веднага. Един милиционер на 4–5 метра отстрани видя колата с червения номер, дотича, но тя беше заминала. Стефан Бъчваров ми беше дал две кутии хубави български цигари, защото бях запалил руски. Изкарах аз от джоба луксозната кутия и запалих цигара. Милиционерът и това наблюдаваше. Наредих се на опашката да си взема билет. Имаше няколко каси за различни направления. Руснаците бяха много търпеливи на опашки, идваха, питаха кой е последен и заставаха зад него. Тази търпеливост и дисциплина на опашката е била придобита може би през войната, при разпределянето на малкото, което да стигне за всички. Войните, революцията вероятно са създали този ред в тяхното поведение като прокарана бразда, която никога не прескачат.

Когато останаха трима души преди мен на гишето, милиционерът се приближи, облегна се на гишето, разсеяно гледайки настрани. Не го затрудних, казах на висок глас „Билет за Гадеч“. От един павилион си купих списание, вестници и бутилка вода. Автобусът и пътниците започнаха да се качват, на билетите нямаше определени места. Бях някъде по средата в автобуса, настаних се до прозореца. След половин час потеглихме.

Мислено си повторих всичко в детайли как е протекло, целия разговор до изпращането ми. Още на следващия ден написах подробно писмо до моите.

* * *

На втората седмица, когато се прибирахме в петък вечер от Гадеч в Полтава, един от старите работници в общежитието ми каза в събота след обяд да отида в канцеларията на началника на групата Спасов. Всяка събота след обяд началникът имаше приемен час за работници да споделят въпроси или възникнали проблеми. В събота преди обяд изпрахме каквото имахме, с Авакум почистихме стаята.

След обяд отидох при началника на групата. Спасов ме посрещна много вежливо, стана, ръкува се и ме покани да седна на фотьойла срещу бюрото му. Веднага попита как върви работа в Гадеч, добри ли са условията, каза също, че още месец ще бъдем в Гадеч и ще се приберем в Полтава.

— Разбрах, че си ходил в Киев по тези въпроси, които ми беше подметнал, щяхме да ги решим тук, но няма значение. Другарят Иван Димитров ми обясни всичко подробно. Изпратих писмо до управлението да ми отпуснат бройка за готвач, този въпрос ще се реши, говорих и по телефона. Наредих на другаря Шаферов — инспектор по бита, нали в нашия вход има няколко български семейства, в блоковете сме български и руски семейства. Та, има един свободен апартамент от предвидените за българи. Инспекторът ще провери всичко изправно ли е и ако има нещо, да се оправи, да се почисти и обзаведе. Апартаментите са с кухня, две спални, баня и тоалетна. Мазе също има. Разбрах, че към края на юли семейството ти ще дойде. Ако възникне нещо допълнително, ще се обадиш, надявам се да решаваме нещата, доколкото е възможно, но определено да ти кажа, досега с руснаците не сме имали проблеми.

Нямаше други хора да чакат за началника и Спасов се разприказва за какви ли не случки, бил е и на друг обект началник на българска строителна група. Дъщеря му учеше в хранително-вкусовия институт в Полтава. Имаше немалко семейства, на които децата учеха в Полтава, Киев и Москва. Имаше също млади момчета, дошли като работници и записали задочно и завършващи висше образование.

* * *

Един ден, когато се прибирах в хотела с Авакум, администраторката на рецепцията ми подаде покана за телефонен разговор. Гледам поканата: България, Хасково, Петрана Желева. Разговорът — в 22:30 в пощата. Прибираме се в стаята, чудим се за какво ме търсят моите хора от България. Вечеряхме с Авакум, аз му казах да почива, бяхме изморени. Поразходих се и отидох по-рано в пощата, седнах да чакам повикването. Вече минаваше пет минути след 22:30, гишето се отвори и телефонистката извика: „България, Хасково, втора кабина“. Бързо влязох в кабината, взех слушалката, чух гласа на Петя и веднага попитах:

— Казвай, какво се е случило, Петя?

— Нищо не се е случило, всичко сме живи и здрави, тук съм с двете деца. Чак сега имаше свободни часове за разговори. Всички сме добре, ще ти дам най-напред Валка да говорите.

И в слушалката се заредиха думичките на Валка:

— Тати, здравей, добре ли си?

— Добре съм, мила Валка, така се радвам, че ви чувам. Как си?

— Татко — заговори пак Валка припряно, — ще те зарадвам, явих се на изпитите за немската гимназия, представих се много добре. Вчера с кака ходихме да видим резултатите, оценката ми е отличен.

Трепнах пред мисълта, че разговорът може да прекъсне, преглътнах и казах:

— Слушай, мила, не можем да те оставим сама в Хасково на общежитие, ти си още малка.

Валка веднага продължи:

— В общежитието имало дежурни учители, в събота и неделя понякога ще ходя при баба и дядо на село, вие ще си дойдете в отпуска, моля те, тате.

— Разбрах, дай слушалката на майка.

Нямах избор, нищо не можеше да се отлага, трябваше да се решава сега:

— Петя, ние никога не сме говорили преди за такова кандидатстване, как така изведнъж стана?

— Аз също се намерих пред свършен факт — обясни Петя. — Няколко вечери забелязах, че след като се приберем в стаите да си лягаме да спим, до късно виждах децата будни и ми казваха „Майко, просто си четем“, а те подготвяли Валка за конкурса и една сутрин заявиха „Майко, отиваме в немската гимназия, Валка ще участва в конкурса“. Така се получи всичко. Затова сме дошли на телефона, макар да ми е ясно, че този въпрос не може да се реши така, както предлагат децата.

— Петя, ти знаеш много добре колко много ми е мила Валка и сега трябва да я наказвам, без да е виновна. На нейните години тя не може да прецени, че нашето решение не може да бъде друго, освен всички да сме заедно. Ще ви пиша подробно писмо, направете всичко възможно да я успокоите, искам да се чуя и със Славея.

Петя прехвърли слушалката на голямата ни дъщеря.

— Накрай и с тебе да се чуем. Как ви дойде тази идея за гимназията? Това е много сериозен въпрос, как сега да го решаваме?

— Татко, надявах се, че все някакво решение ще намериш.

— Славче, нямаме много време за разговор, ти знаеш какво е общежитието, подготвителният курс, първата година беше задължителна за всички да бъдат в общежитието. Спомняш си много добре един или два пъти през седмицата идвахме да те видим, така правеха и всички родители. При нея кой ще ходи? Моля те да ме изслушаш внимателно, Валка е много привързана към теб, най-добре ти можеш да й помогнеш сега да преодолее тази горчилка. Не да оправдаеш мен, а тя да се убеди, че наистина не може да бъде сама в Хасково. Тогава ще й олекне, това само ти можеш да направиш. Нали ще направиш всичко възможно Валка да се успокои и да разбере действителността.

— Разбрах те, татко, ще направя както трябва, не се притеснявай, ще ти пиша.

— Славе, четеш ли?

— Чета, татко, и всичко върви много добре.

— Дочуване милата, прибирайте се вкъщи.

— Дочуване, татко.

Слушалката щракна, излязох от кабината сякаш се стоварих отвисоко, поогледах се и тръгнах. Погледнах към гишето да благодаря на дежурната телефонистка, тя съчувствено попита: „Нещо лошо ли се е случило?“.

— Не — отговорих, — всичко е наред. Благодаря.

Излязох и на първата пейка пред пощата седнах. Запалих цигара. След минута се посъвзех и усетих болезненото чувство, че съм направил непоправима грешка. Почнах детайлно да разсъждавам, но пак стигнах до заключението, че друго решение не би могло да се вземе. И въпреки това още ми се счуваше гласът на Валка, която продължаваше да ме убеждава: „Моля те, татко, нека да запиша гимназията“. А аз бях убеден, че решението ми беше правилно. Но също бях убеден, че с нищо не бих могъл да компенсирам огорчението, което преживя дъщеря ми.

Поех към хотела, по пътя видях ръчна помпа за вода. Натиснах с ръчката няколко пъти, протече вода, плиснах няколко шепи на лицето и продължих. Беше тихо, мълчаливо, безразлично, чуждо.

Прибрах се в хотела, безшумно си легнах и не помня кога съм заспал.

На следващия ден много пъти си припомнях разговора с Петя, Славея и Валя, подробно, с интонацията дори. Авакум беше тактичен човек, повече не ме попита за телефонния разговор, аз също нямах желание да разказвам, поне засега.

Вечерта, когато се прибрахме от работа, един от старите работници от Пловдив каза, че на следващия ден ще замине за Полтава и помоли началника да му разреши да си отиде за 3–4 дни в България, възникнал някакъв въпрос, който налагал неговото присъствие. Помолих го сутринта, преди да тръгне, да му дам две писма, да ги пусне в пощата като пристигне в Пловдив. Човекът охотно се съгласи.

През нощта написах писмата, едно на Петя, в което й обясних как се развива жилищният въпрос, за договора й, че е направен в управлението за набиране на работници за СССР в Хасково, затова да отиде в МВР и да помоли да й приготвят международните паспорти, и още някои неща.

В писмото си до Валка потърсих най-подходящите думи не само да я успокоя и да й обясня, че сама не може да остане в България, а че това не е толкова фатално за бъдещето й. „Валка, това е първият ти опит в твоите ранни години и е изпълнен с успех. Трябва да се гордееш, ние също се гордеем с успеха ти. Първият ти опит в живота да се състезаваш, е успешен. Ще те помоля да приемеш нашето решение, колкото и да ти е трудно. Животът е непрекъснат конкурс, конкуренция, борба, успява този, който има такава амбиция, каквато показа ти, мила Валка. Бъди щастлива и радостна с този успех.“

Бях много доволен, че се случи пътуването на този човек. Ще получат писмата непосредствено след телефонния разговор, на който не можахме нищо да си кажем.

Няколко дни след отпътуването на пловдивчанина за България получих покана за телефонен разговор. Предчувствието не ме подведе, разговорът беше приятен. Разбрах, че всичко у дома е преосмислено и преодоляно, казаха ми, че вече мислят за идването в СССР.

Прибрах се успокоен.

* * *

С работата бях свикнал, вече не се изморявах много. Една събота инспекторът по бита Шаферов дойде при мен и ми предложи да видим квартирата. Отидохме до жилищен блок близо до общежитието, до хранителния магазин и работническия стол, където щеше да работи Петя. Изкачихме се на третия етаж, Шаферов отключи външната врата, влязохме. Беше почистен, обзавеждането беше сложено. Две спални, кухня, баня и тоалетна.

— Това е апартаментът, другарю Петров, в понеделник ще си получите заповедта за настаняване и протокола за обзавеждането. От понеделник си вземете нещата от общежитието и се пренесете.

След две седмици Петя и децата трябваше да пристигнат в Полтава. Бяхме се разбрали да ги посрещна в Киев, където се сменя влакът за Полтава. Щях да взема билет от Киев и да запазя купе за четиримата, защото вагоните са спални.

Наближаваше времето да се съберем пак заедно, макар и толкова далеч от България, без близки, при други условия, с които трябва да свикнем. Колкото повече наближаваше този ден, не спирах да мисля как ще се адаптира семейството ми. Петя ще започне работа в стола заедно с 4–5 рускини. Тя ще готви българска кухня. Не знае руски. Валка ще пътува с тролея за гимназията, където щеше да бъде записана. Славея ще сменя на втората спирка транспорта за медицинския институт, аз ще бързам с бригадата за обекта. Този режим ще започне само след 10–15 дни. Всеки от нашето семейство трябваше да застане на своето място, въпреки че всичко, което го заобикаля, е непознато и ново. И най-вече хората. Още в първия момент идва усещането, че ти си чуждият, а те са си са у тях. Оттам нататък всичко е поведение, етичност и търпимост. Такава е философията на гурбета. Но аз вярвах в най-сигурното — че вечерта ще се съберем четиримата в апартамента, ще седнем един срещу друг и спокойно всеки ще разкаже за своя първи ден, ще сподели всичко, което му е направило впечатление.

Познавах Петя, ще издържи. Децата не знаеха да хленчат, вярвах и в тях. Тогава… Тогава трябваше да бъда наясно какво е моето място в семейството ни. А то е едно — най-достойното мъжко чувство — поемането на отговорността и проявата на загриженост за семейството.

Споделяйки тези мисли и решения, не мислете, че разказвам колко тежко съм преживял този период. Не, разбира се, напротив — той беше съдържателна част от моя живот. Оставаха ми няколко години до петдесетте. Нямах право да греша, отдавна бях свикнал, когато се наложи, да остана със себе си и да обмисля внимателно решението. Бях наясно, че аз трябва да реша и аз трябва да поема отговорността.

* * *

Хубави слънчеви дни. Сутрин с автобуса ни извозваха на обекта и вечер се прибирахме пак с автобуса в Полтава. Опознахме се в бригадата, вече разговаряхме непринудено, спокойно, особено през обедната почивка. След като се наобядваме в стола, ще седнем на групички, всеки ще разкаже по нещо. Някой младеж веселяк, килнал шапката на тила, разтворил вестник „Български строители“ (издаваше се такъв на български), ще прочете високо вицове. Всички в един глас прихват да се смеят.

Така вървяха дните — кога с шеги, кога натоварено до капване, но всичко бе наред…

* * *

Влакът пристигна в 21 часа, бях проучил — в седем сутринта ще бъдем на Южната полтавска гара. Няма подходящи думи да опиша вълнението от очакването. Влакът пристигна и още в движение от един прозорец се показаха и двете ми деца, викайки: „Таткооооо“. Затичах се, стигнах с протегнати нагоре ръце. И първото, което им казах, бе да приготвят багажа, аз ще дойда и ще го свалим долу на перона. Така и направихме. На перона имаше носачи. Вече бях вдигнал ръка на един, той дойде и започна да товари куфари и чанти. Показах му билета и той обясни на кой коловоз да отиваме, където е другият ни влак.

Чак тогава се прегърнахме. Славея първа ме попита:

— Татко, добре ли си? Много си променен.

Петя беше сложила длани на лицето си и ме гледаше с широко отворени очи. После махна с ръка и отсече:

— Никаква Полтава, оттук се връщаме право в България! Та ти си болен. Никога не си бил такъв.

Разсмях се.

— Здрав съм повече от всякога. Почернял съм и съм слаб. Четири месеца съм на слънцето на обекта, където се работи, а не си разменяме любезности. Да вървим на другия коловоз. Багажът ни вече е там. Ще пристигнем в Полтава сутринта в седем. Цяла нощ ще имаме на разположение да си разказваме и ще видите, че всичко е наред.

Валка ме гледаше и по бузата й се стичаха сълзи. Прегърнах я през рамо и тръгнахме. Стюардесата видя билетите ни, каза номера на купето, почнахме да внасяме багажа. Носачът помагаше усърдно. Тайно, за да не види стюардесата, мушнах десет рубли в ръката му.

Сложихме куфарите под седалките, оправихме горните легла, разгънахме масичките. Продължавах да се смея, за да разсея тяхното притеснение и казах:

— Време е за вечеря. Сега да видя какво българско ядене сте ми донесли. Да знаете колко съм се затъжил да се нахраня по български.

Разказах за квартирата, за срещата ми с Иван Димитров. Обясних на Славея докога трябва лично да подаде документи в Медицинския институт и тогава ще й кажат на кои дати са конкурсните изпити.

— Доколкото разбрах, петима се състезават за едно място. Валка, твоята гимназия е много хубава, както разбрах от български семейства, които имат деца в нея. И руснаци ми казаха, че е на много високо ниво и няма да съжаляваш за немската гимназия. Тук постъпваш в осми клас, девети и десети завършваш и кандидатстваш във висше учебно заведение. Твоите съученици от немската гимназия, когато завършат след пет години, ти ще си изкарала две години като студентка.

Валка ме слушаше спокойно. По лицето й не можех да разбера дали още съжалява за немската гимназия или се радва на съкратената учебна петилетка. Но в очите й бях видял резултата на едно от моите решения и бях безсилен нещо да променя.

Беше вече след полунощ. Разговорите позатихнаха. Много бързо всички заспаха. Монотонното тропане на колелата по релсите действаше успокояващо. Бях легнал по гръб и погледът ми беше прикован в една точка. В съзнанието ми бе само Валка…

* * *

Преди да отидат на работа, шофьорите идваха на гарата да завъртят по един черен курс, хем да помогнат на пътниците с пренасянето на багажа, хем да изкарат по някоя рубла. И този ден един млад човек се завтече насреща да поеме куфарите ни и да ги натовари на буса си.

Пристигнахме и разтоварихме нещата. Разплатих се с услужливия шофьор. Сутрешното ни пристигане пред блока съвпадна с отиване на работа на жителите от нашия вход. Посрещна ни началникът на групата. Със семейството си той живееше в същия вход. Поздравиха ни с добре дошли и други обитатели на входа. Внесохме багажа, но никой не седна. Обикаляхме стаите, на децата им направи впечатление газовата колонка — включваш и веднага потича топла вода. В България много стриктно спазвахме кога да включваме бойлера, гледахме непременно да е на нощна енергия.

Петя и децата започнаха да разопаковат багажа. Излязох на терасата да запаля цигара и седнах на една табуретка. Бях доволен, че нещата се развиваха, както бе предвидено. Макар че през нощта, когато Петя и децата бяха заспали в купето, аз се обвиних в толкова много неща. Така е в живота — когато се решават сериозни въпроси, емоцията е лош съдружник.

Славея подаде документи за приемните изпити. Валка се записа в гимназията, след което настана усилено подготвяне на училищната униформа. Спасов съобщи, че след два дни ще отидат сутринта с Петя в стола, където ще работи. На представянето присъства и човек от руското ръководство. През тези 4 месеца бях опитвал какви ли не ястия по столовете и в ресторантите им. С Петя се бяхме разбрали, че ще готви типично български ястия.

На представянето се запознала с колежките. След края на обедната работа столът затварял и работещите в него сядали да обядват. Петя също била поканена на първия за нея обяд. Разпитвали я за какво ли не. Петя търсела начин да се извини, че не знае руски и нищо не може да обясни, а колежките й със смях отговаряли „не се притеснявай, ние всичко разбираме“. Да, но тя нищо не им разбирала. Което не притеснявало рускините, защото са си у дома.

Така Петя първа тръгна на работа, след това започнаха изпитите на Славея. Една натоварена седмица и изпитание за цялото семейство. Една вечер като се прибирахме, Валка се похвали, че се запознала с две момичета пред блока — едното от българско семейство, другото — от руско.

— И двете семейства са от нашия вход, и двете са от училището, където съм записана. Много се радвам, заедно ще ходим на училище.

Славея каза:

— Утре имам последен изпит по физика. Дотук се надявам, че съм се справила добре, но ще видим накрая резултатите.

След работа вкъщи немалко неща чакаха Петя. Освен друго трябваше да шие униформата на Валка, в понеделник започваше учебната година. Вечеряхме, децата се прибраха в детската стая. Наблюдавах Петя — мълчи, видът й угрижен и притеснен. Попитах я какво има.

Тя като че ли едва бе чакала, сви се до мене, сложи ръце на устните и беззвучно се разплака. Поуспокоих я, тя започна:

— Искам да ме разбереш, не мога да издържа. Тукашните жени са страшни. Една ти говори на руски, пита те „Разбираш ли“, другата приказва на украински. Вчера взех от работната маса двата парцала, с които хващаме горещите тави от фурната. Току-що бях извадила една тава с мусака и главната готвачка Люся дойде при мен, дръпна ми от ръцете кърпите и се развика като бясна: „Ей, защо ми вземаш тряпките (парцали, домашни кърпи — развален руски — Бел.ред.), това да не ти е България!“. Не се сдържах, отидох до умивалника и се разплаках. След малко дойде Оля, прегърна ме, смее се и казва: „Петринка, не преживявай, при нас е така — един час война, един час мир. Това са дреболии“.

— Наистина не трябва да обръщаш внимание. Ще се отнасяш към нещата и към тях така, както те се държат — успях да успокоя Петя.

Руснаци, с които съм разговарял, ми разказаха, че през Втората световна война всичко е било мобилизирано за отбраната. В заводите, особено в оръжейните, са работели само жени, ръководени от възрастни специалисти или от инвалиди, които войната е изкарала от строя. Работело се е денонощно срещу оскъдно заплащане, само за едното оцеляване. В селското стопанство на трактори и комбайни са работели жени, в животновъдството — също. Това е дало голямо самочувствие на руските жени, но и дързост и безпардонност. Те са много разкрепостени, готови са в разговора упорито да отстояват своята позиция, но като им докажеш, че грешат, приемат твоето и дори се извиняват. И край, все едно не е имало никакъв спор, макар че в разговора тя те е нарекла дурак, който нищо не разбира. Но такива са. Войната е издигнала в култ жената и в резултат на това, ако подпийналият мъж удари два шамара на жена си, делото за развод още на следващия ден е в съда, а решението е в полза на жената. И затова много рускини с гордост заявяват: „Аз съм свободна жена“…

„Утре си отиваш спокойно на работа и ще видиш, че все едно нищо не е било“, казах на Петя.

На нашия етаж живееше семейство Благоеви, имаше две деца. Благоев беше технически ръководител и секретар на партийната организация на строителната група в Полтава. Във входа живееха още началникът на групата Спасов и семейство Василеви. Васко беше багерист, жена му Севда беше касиерка в управлението. Тя ни плащаше заплатите. Василеви също имаха две деца. Дочка, по-малката, учеше в Полтава, а синът им Гриша завършваше гимназия в Киев и щеше да кандидатства ядрена физика в Москва. Жените по-бързо се опознаха, намериха език за еднаквите си грижи за децата и домашната работа.

* * *

Първият учебен ден на Валка. След работа бързах да се върна вкъщи. Петя приготвяше нещо за вечеря в кухнята. Поздравих и попитах къде са децата и как е минал първият учебен ден на Валка.

— В детската са — каза лаконично Петя, мълчаливо предупреждавайки ме, че има някакъв проблем.

Веднага отидох в детската стая. Валка и Славето нещо си приказваха, но явно нямаха настроение.

— Здравейте, деца! Валка, как мина първият учебен ден?

Валя мълчеше, навела глава. Славето излезе от стаята. Седнах до Валка, тя се разплака.

— Това ли е елитна гимназия, татко? Днес бе първият учебен ден, строиха ни пред входа на гимназията на стълбите. Пред нас директорът и почетните гости. И директорът започна приветствието. През това време, представи си, децата се изнизаха от строя по две, по три. До входа на двора се продава сладолед и всички без притеснение си купуваха и после се връщаха весели като си хапват от сладоледа. Учителките наблюдаваха и нищо. Ако е такава дисциплината в тази гимназия, тежко ми!

Прегърнах я през рамо и се засмях:

— Слушай, Валка, първият учебен ден е тържество и правилно са се веселили децата, ти също трябваше да си вземеш сладолед. От това не бива да се правят изводи за училището. Ще видиш, че има ред и дисциплина и може много да се научи. А ти можеш, аз ви вярвам на теб и Славея. Приготви си чантата за утре, след малко вечерята ще бъде готова.

Без да се обаждам, отидох до пресечката, през един блок имаше сладкарница и помолих за четири сладоледа в пластмасова кутия. Много руснаци така правеха. Върнах се вкъщи и тихичко казах на Петя:

— Тази вечер за десерт ще имаме сметанов сладолед — и сложих кутията в хладилника.

След вечеря Петя засмяна поднесе чашите със сладолед. Първа прихна Славея и след това и Валка се засмя, махна с ръка и каза:

— Ах ти, татко, кога успя да отидеш до сладкарницата!

Малко трябва да се направи, но веднага, за да се избегне натрупването на огорчения, неприятни заключения, защото това ерозира достойнството и амбицията за постигане на по-доброто. Новите условия, новите хора, сред които трябва да се вместиш, трябваше да бъдат преболедувани от Петя и децата.

След няколко дни, вечерта, когато се прибрах от работа, Славея ме посрещана на вратата, прегърна ме и каза:

— Резултатите излязоха, приета съм! Ще бъда студентка в Полтавския медицински институт!

Поздравих я, това беше още една радост в семейството ни.

* * *

Опознахме се с хората от входа, после и от съседните входове. И там имаше български семейства. След работа мъжете сядахме в беседките пред блока и си говорехме приятелски за това-онова. Когато бях в бекярското общежитие, преди да дойде семейството ми, също се събирахме на такива разговори. Спомням си, в един неделен ден бяхме седнали в една стая няколко човека, взехме си водка, сельодка за замезване, цигари и повече не ни трябваше. Имаше в компанията един мъж, Илийчо му казваха, вече пета година работеше в Съюза. Ходил бе в няколко български групи в различни градове и републики. И след като пийна повечко водка, натъжи се и заразказва:

— От две години не съм получавал писмо от България, нито пък аз пиша. Оставих детето и жената при баща ми. Той беше болен, писаха ми да си ида в България, много трудно живеели, но аз не си отидох. Преместих се в Сургут, вече не ми знаеха адреса. Баща ми може да е починал, не зная. Понякога вземам химикала и сядам да пиша, но то не тръгва. Как да започна, когато знам там колко много мъка се е натрупала. А аз през тези пет години всичко що съм заработил тука, съм го пропил, пропилял. Кажете ми, кой от вас може да напише писмо на семейството си след всичко това?

И такива случаи има в гурбетчийството. Едни тръгват за чужбина да си закърпят положението и да направят добро на семейството си. Други решават да избягат в чужбина от възникналите проблеми, като оставят времето да ги реши. Така бе решил дертовете си Илийчо. И за съжаление, има доста такива гурбетчии. Разказваха за друг: получавал писма, телеграми, че майка му е тежко болна, останала сама в България. И представете си, хората от бригадата му събрали пари за пътни до България, а той от години работел и нямал и лев. Гурбетчийството е многолико.

Така се потопихме в ежедневието — на работа, вечерта се приберем у дома и всеки имаше да разкаже по нещо от изминалия ден. Една вечер Петя се разсмя и ми разказа:

— Днес ми се случи нещо и ще ми кажеш дали съм постъпила правилно. Като приключихме обедната работа, затвориха вратите на салона и главната готвачка каза: „Днес е прекрасен ден, поработихме добре. Сега ни е нужно настроение“. И нареди: „Надя, събирай специалния фонд“. Надя тръгна и от всеки взе по тройка (три рубли). Дойде при мене и пита „Петринка, ще участваш ли в специалния фонд?“. Разбира се, казах, и дадох три рубли. Отиде Надя в магазина и донесе две бутилки водка, седнахме всички на масата, сложиха по чаша сок от компот и една ми нашепна на ухото „Това е за разреждане“. Като пийнем от водката, да дръпнем веднага глътка от компота. Наляха в чашите по 150 грама, че и повече. Главната взе чашата, стана права и обяви: „Не се бойте, да пием за нашето здраве. Все равно, война будет (все едно, война ще има)“. И като запяха техните стари романси с едни припеви на два и три гласа. Пеят, като че ли са на полето. Аз се оглеждах към прозорците, защото сигурно се чуваше навън. Главната забеляза и ми каза: „Петринка, не се притеснявай, тук е нашият дом, никой не може да ни се бърка. При нас е така — работи се здраво и здраво се почива“. Това е — завърши Петя, — моите разходи нарастват, участвам вече и в специалния фонд.

Опознахме се със съседите Благоеви, с Васко и Севда Василеви. Васкови са били и в друга строителна група в Небидак.

На нашия етаж в съседния апартамент живееше руско семейство — Саша и жена му Дария. Имаха две деца — големият в първи клас, а малката Лидка в детската градина. Още като пристигнахме, се запознахме с тях. Саша работеше в машинен завод, а Дария беше технически ръководител в строително предприятие. Един ден Петя, когато се прибирала от работа, срещнала Дария пред входа и тя ни поканила на гости. Приготвихме се. Бях поръчал на Петя да купи в България разни неща за подаръци, за да не се притесняваме, когато има нужда някъде да се занесе подарък.

Отидохме, посрещнаха ни хората, облечени с официалните си дрехи, масата бе подготвена по начина, известен като „банкет по руски“, което значи аперитив, ордьовър, предястие, основни ястия, напитки — всичко на масата. Поднесохме подаръците, настаниха ни на масата, първо децата, след това и родителите се изкушаваха да видят подаръците. На първокласника хубава химикалка в кутийка, на малката Славея и Валка бяха направили две разкошни панделки. Саша още като опипа пакета, разбра, че е бутилка, засмя се и каза „Най-хубавото е за мен“. Дария много се зарадва на небесносинята блузка и сервиза за кафе, разплака се и прегърна Петя. Вдигнахме наздравици за доброто ни съседство.

И се заприказвахме така, сякаш се познаваме отдавна. Руснаците в това отношение са далеч по-освободени от нас. Те не се вглеждат в гостите и не питат това харесва ли ви, онова харесва ли ви. Домакинята е сложила на масата всичко — колбаси, блюдо със сельодка, хайвер, туршии, печено месо и обезателно картофи. Налива чашите и приканва със самочувствие на стопанка.

Въпросите се сипят. В България нашите родители на село ли са, как изглеждат нашите колхози, заводи, фабрики в градовете. Те познаваха много добре и харесваха нашите консерви грах, корнишони, капия в буркани. Саша вече беше изпил три водки, изкара от пакета бутилката, която му бяхме подарили, сложи я на масата и засмян попита:

— Даринка, нека да опитаме българска ракия.

— Саша — каза Дария, — достатъчно водка пихме, моля те да си внимателен.

Саша взе водна чаша от масата и почна да налива българската ракия. Аз се засмях и го помолих:

— Саша, сложи малко най-напред, опитай и тогава си слагай колкото искаш в чашата.

Саша сложи бутилката на масата и с леко иронична усмивка се обърна да чуе цялата маса:

— Та… Георгий Петрович… не се безпокой… Аз съм мъж. — И вдигна пълната чаша с петдесетградусовата гроздова анасонлийка и я изпи наведнъж.

Остави чашата на масата и с две ръце сграбчи от блюдата сельодка и колбас и ги напъха в устата си и след като преглътна, отпи и няколко глътки от чашата бира пред него. Избърса се и с грейнали очи каза:

— Господи, силна, отлична напитка. Извинете, Георгий Петрович, но вие такава напитка не можете да правите. Това само японците могат да приготвят.

По онова време руснаците имаха голям афинитет към Япония, гледаха на нея като на нещо неутрално в капиталистическия свят и чудесата можеха да бъдат само японски.

След половин час Дария прикова поглед в Саша и делово заяви:

— Саша, светна червената лампичка в тебе, обявявам тревога, нали така се разбрахме.

Саша стана, помъчи се да се усмихне, обърна се към нас „беше ми много приятно, лека нощ“ и Дария го поведе към спалнята. След няколко минути се върна усмихната, все едно нищо не се е случило. Децата се спогледаха и също се надигнаха. Благодариха ни за подаръците и се оттеглиха в детската стая.

Дария остана мълчалива. След това изправи глава и заговори:

— Ние сме съседи, колкото и да се стараем, не можем да си прикрием лошите и добрите неща. И не трябва да правим и тези усилия, нека да се знаят нещата, каквито са. Саша е добър съпруг, прекрасен шлосер в завода, уважават го, получава добри пари, обича много децата, грижи се за дома, но в такива хубави моменти спирачките му изневеряват.

Говорихме до късно с Дария, беше любопитна да знае много неща за България. Тя не бе излизала от СССР и макар с техническо образование, бе прочела много книги. Разсъждаваше реалистично, не се надяваше на „узряването“ на социализма. Самочувствието си черпеше по-скоро от песента „Широка страна моя родная“. Тя бе рускиня. Толкова и достатъчно.

* * *

Децата бяха погълнати от учебните си занимания, ние с Петя ходехме на работа. Нашата бригада беше на обект до село Селешчина, където имаше медно находище с няколко пробива, едни бяха затворени, а за други трябваше да се направят площадки и да се включат в тръбопровода. Работата беше пипкава и не се реализираше обем, за да се отчита повече свършено и съответно да вземем повече пари. Разпределението на парите ставаше по разрядната система. Такива като мен с трети разряд получаваха най-ниския коефициент и естествено най-малко пари. Васко работеше към едно механизирано предприятие пак към Миннефтгазстрой, с кошов багер копаеше канали за газопровод, вземаше добри пари. С Васко станахме приятели. Преди е бил учител, но разбрал, че с учителската заплата не може да се свързват двата края и завършил курса за багерист. От доста години работеше като багерист.

Есента вече обагряше в златисто листата, особено на кестените по булевардите и парка. На нашето семейство му предстоеше за първи път да почувства руската зима. Привечер, когато се прибрахме от работа, Благоев мина по етажите на двата входа, където бяха настанени и български семейства, и съобщи, че е организирано посещение на един колхоз на 20 километра от Полтава. Които са съгласни, ще бъдат откарани с автобуси дотам. Колхозът носеше името на Димитър Благоев. Някога Дядото е идвал в тези селища, имало е много българи, емигрирали през турското робство.

В неделя заминахме няколко приятелски семейства. Икарусът беше пълен. Имаше представител от генералното консулство в Киев. Такива срещи не се импровизираха, протичаха с цялата си представителност.

Селището беше подготвено за скъпите гости. Пред съвета в парка имаше паметник на Димитър Благоев, поднесохме цветя и бяхме приветствани от партийния секретар на колхоза. От българска страна говори един другар от консулството. Поднесе приветствието си на чист руски, без акцент. Председателят на колхоза даде думата на своя предшественик, който беше почетен председател на колхоза.

— Вашите българи ни научиха да произвеждаме домати, краставици и чушки, вие, българите, сте прекрасни хора, вие можете и знаете много — каза той.

Показаха ни много неща, чувствахме се екскурзианти, за които са подготвили показна експозиция. Беше дадено малко свободно време, след което ни поканиха в една приемна до стола на малка закуска. Каква ти малка — големи блюда с риба, колбаси, водка и бира. С много сърдечни пожелания след обяд се разделихме. Прибрахме се с автобуса в Полтава.

* * *

Наближаваше новата 1978 година. Нагласихме се четири семейства да се съберем в един от апартаментите. Жените обмислиха менюто, а ние, мъжете, напазарувахме нужното. Руснаците започваха да вдигат тостове за Новата година три-четири дни по-рано. И, естествено — с шампанско. Какъв празник е, когато не се чува пукотът от отварянето на бутилка шампанско. На нашата новогодишна трапеза имахме български напитки. Ракия, коняк, ликьор. Сипеха се наздравици, докато неусетно не дойде полунощ. Загърмяха тапи от шампанско, по телевизора Брежнев отправи пожелания за здраве и щастие. Ние също се поздравявахме. Някой предложи:

— Да започваме песните.

Благоев каза:

— Нали знаете първо с коя песен винаги сме започвали?

И се поде „Я кажи ми, облаче ле бяло, отде идеш, де си ми летяло“. Песента се рееше бавно, всеки се стремеше да не срещне погледа на другия, за да не се разплаче. Ето това е носталгията, мълчаливият придружител на всеки гурбетчия. Съпругата на Васко, Севда, като касиерка на групата в управлението беше направила на пишеща машина почти на всяко семейство по един албум, нещо като „песнопойка“. Нашият беше със стари градски и народни песни. Репетиции никога не правехме, но все по-добре и по-добре се справяхме.

На обектите течеше подреждане на материали, на железни конструкции, беше истинско изпитание и ако някой не пуснеше някоя шега или закачка, поддаваш се на студа и тогава става страшно.

Децата се учеха и на студената зима гледаха шеговито. Валка разказа как като излизала с две съученички — българка и украинка — от училище, минали край сладкарница и тя предложила да влязат и да пият по един топъл чай. Украинката казала „Какъв ти чай, тук има прекрасен сметанов сладолед, хайде“. И влезли в сладкарницата, където всички с удоволствие яли сметанов сладолед.

* * *

Беше към края на февруари, бях се върнал от работа, позвъни се, отворих. Васко. Поканих го, седнахме в кухнята. Дошъл нещо да говори с мен. Предложих да пийнем по водка. Васко прие, пийнахме, имаше и сельодка, която Петя бе сложила на масата. Васко ме погледна малко смутено и започна:

— Слушай, Гошо, идвам по един въпрос с най-добри чувства, особено като знам работата ти в бригадата на Китанов, където няма голяма заработка, а ти си трети разряд и зная колко вземаш. Нашият началник на механизираното предприятие днес ме пита мога ли да предложа някой българин да отиде на курсове за преквалификация от булдозерист на роторен екскаваторчик. Трябва булдозерист, а ти никога не си бил. Би било много добре, ако се преквалифицираш, заработката на края на месеца се пише само на тебе и не е тежка работата.

Погледна ме тъжно и ме попита:

— Какво ще кажеш?

— Слушай, Васко — започнах аз, — не така тъжно, аз съм ти разказвал, че през 58-ма бях на курс за електроженист, завършил съм го, работих, падах, ставах. Като гледам тук какви ли не хора машинисти работят, човешко е да вярвам, че ще се науча да управлявам и да работя с роторен екскаватор. Въпросът е да се добера до курса. Мисля, че ще се справя на курса, разбира се, не само за документа, че съм завършил, а като се върна, ще поема роторния екскаватор и ще работя. Готов съм утре с теб да отидем при твоя началник.

— Почакай бе, човек, той ще ти поиска документ, че си булдозерист.

— Зная, ще ми иска, отиваме с теб и ти казваш, че сме работили заедно две години в предприятие Пътни строежи, ти на кошов багер, аз — булдозерист, но са набирали групата за строител и аз съм дошъл с договор за строител. Книжката ми е в България, ако брат ми не може да я намери, ще ми изпрати едно удостоверение от предприятието, където сме работили и толкоз. Такова удостоверение аз мога да получа от България.

Прие Васко идеята ми, пихме още по една водка и се разбрахме сутринта да отидем при неговия началник. Така и направихме. След като ни изслуша, Вадим Николаевич попита за колко време отива писмо до България, казахме за 10 дни и обратно още 10 дни. Той махна с ръка и каза:

— Курсът започва след пет дни, аз изгубих толкова време да умолявам наши булдозеристи, но те обещаваха, а после се отказваха.

Погледна ни и двамата внимателно, помисли, после пак ни погледна и каза:

— Добре, като ви гледам и двамата сте с побелели коси, не може да ме лъжете, вземайте този лист и пишете молба, да ви назначим в нашето предприятие като булдозерист и като такъв ви изпращаме на курс за роторен ескаваторчик.

Решила е съдбата да помага и толкоз. Направихме молбата и Вадим Николаевич каза:

— Елате утре в 10 часа да си получите заповедта за назначение и писмото, с което ви изпращаме в Бориспол на курсове. А междувременно преди да заминете, уведомете и съгласувайте с ръководството на вашата българска строителна група.

Излязохме от кабинета на Васковия директор на механизираното предприятие и почти вече и мой директор, не смеем да се погледнем в очите да не прихнем от радост за успеха и след като се отдалечихме, седнахме на една скамейка и двамата едновременно облекчено въздъхнахме. Не можехме да повярваме, че сме успели. На автостоп отидохме на работа, аз бях предупредил бригадира Китанов, а Васко си е сам на машината и няма кого да пита за разрешение.

Вечерта се събрахме двете семейства у нас. Петя и Севда се чудеха на дързостта ни, проявена пред Вадим Николаевич, вдигнахме наздравица за успеха и толкова, но само след минута Васко ме предупреди, че на курса, освен теория ще има и практика и да внимавам как работи двигателят на роторния екскаватор. Той ми напомни, че така работи и двигателят на булдозерите, с които наужким съм работил в България.

Настроението поспадна, всички ме загледаха с мълчаливия въпрос ще се справя ли.

— Ще се справя. И без повече приказки.

Пак настъпи оживление. След като си отидоха Васкови, излязох на терасата да изпуша една цигара. За курса не мислех, не можех да си го представя и беше излишно да се мъча. И друг път съм го казвал, в този момент ми мина през главата: „Никога не е излишно човек понякога да бъде малко луд“. Тази мисъл като че ли ме успокои, вече бях сигурен, че курса ще завърша успешно.

Сутринта Вадим Николаевич ме посрещна много вежливо в кабинета си. Сигурно защото му помогнах да излезе от неудобството, че не може да намери курсист. Даде ми заповедта за назначение и писмото за курса. Погледна ме с усмивка и каза:

— Наредил съм на касиера да ви даде за месец и половина заплата по тарифната ви ставка, защото за курса е осигурено жилище и само закуската, обядът и вечерята са за ваша сметка.

Получих аванса и като излязох, не можах да повярвам — толкова пари не съм получавал в бригадата за три месеца! Отидох в управлението. Помолих началника на групата Спасов да ме приеме. Разказах му всичко, представих заповедта за назначение като булдозерист в новото предприятие и писмото за курса в Бориспол. Спасов радостно прие решението ми и каза:

— Сигурен съм, че ще изкараш курса успешно. Друго си е да си сам в машината, във всички случаи много по-добра заработка ще имаш. Желая ти успех! — Стиснахме си ръцете и се разделихме.

Пристигнах в Бориспол — малко спретнато градче или по-скоро едно от основните предградия на Киев. Там беше гражданското летище на украинската столица. Беше свързано с Киев с метро, трамвай и тролей. Курсът се водеше в Бориспол, защото в него имаше завод за основен ремонт на роторни екскаватори. Това беше прекрасна база за теоретическа и практическа подготовка на специалисти.

Осемнадесет курсисти бяхме. Настаниха ни в две общежития, където живееха руски семейства, в стаи с по две легла. Бяхме двама българи в курса — аз и Стоян от Провадия, работил бе на гумен валяк към едно пътно предприятие. Разпределиха ни по квартирите, със Стоян бяхме в една стая. Показаха ни залите, където ще се водят лекциите, а практическите занимания ще бъдат в завода.

На следващия ден в десет часа ни въведоха в една от залите, седнахме на столовете. „Деловият президиум“ зае мястото си на дълга маса с червен плюш — началникът на тръста, директорът на завода, партийният секретар и трима от директорите. Партийният секретар ни приветства с добре дошли, пожела ни успешно завършване. След него напътствия ни даде и началникът на тръста — висок, строен и спокоен човек, който накрая изрази увереност, че и ние ще завършим отлично обучението, както това са правели и предшествениците ни.

Така започна курсът. Първите две седмици бяхме в кабинетите и слушахме лекции по машинно дело. В управлението имаше много добра библиотека с техническа литература. Взех две книги за роторен екскаватор и четях усилено. След двадесет дни всеки ден след обяд ходехме на практика в завода. Водеше я млад машинен инженер — беше пращан в чужбина на руски обекти и си личеше, че знае доста. В цеха имаше определено място за пушене. На третия-четвъртия ден останахме двамата и запушихме. Володя Яковимич — така се казваше машинният инженер, ме изгледа внимателно, извини се и ме заговори:

— Георги Петрович, може би вие през младите си години сте работели на булдозер и може би е бил ДТ-54. Сега тези двигатели са мощни, с големи възможности. Като ви наблюдавах в цеха, тези неща, които ви показваме, не ви правят впечатление. Предлагам ви следното. След като излезе роторният екскаватор от основен ремонт, отива на полигона в района на завода. Там трябва да се направи изпробване на машината при пълно натоварване и ако евентуално покаже дефект, се връща в цеха за отстраняване. Там има две момчета, които правят пробите. Утре отиваме с вас при тези момчета. Те ще ви научат на всичко, каквото трябва, за два месеца.

До края на курса всеки следобед бях при тези момчета, станахме приятели, те ме направиха машинист. За мен нямаше никакви проблеми нито с механичното, нито с хидравличното управление на екскаваторите.

* * *

В съседната стая живееше сам млад инженер по проучване и добив на нефт и газ. Той бил от някакъв далечен град на север. Завършил института с пълно отличие, предлагали му да остане там на научна работа, но той отказал и представете си за какво: когато бил малък, а сестра му две години по-голяма от него, баща им зарязал семейството, защото не можел да преодолее пиянството си. Майка им работела в пощата на апаратната и могла да даде на него и сестра му висше образование. След като отказал предложението в института, заявил на майка си и сестра си:

— Поисках разпределение в Украйна, в Киев. Знам, че баща ми е в Украйна, някъде в околностите на Киев. Искам да го намеря, какъвто и да е, и да се срещна с него.

Това ми разказа инженерът веднъж, когато се върнах от занятие, а той от работа. Поканих го да изпием по бира. Имаше близо до нас малко ресторантче. На табелата отвън пишеше „Идальня“, на украински ще рече гостилница.

— По-късно — ми разказа Коля, така се казваше младият инженер, — намерих баща си в едно село на 100 километра от Киев. Посрещна ме в двора пред къщата една измъчена жена. Казах й кой съм и откога не съм виждал баща си и ако го видя, не зная дали ще го позная. Имаше дървена пейка на двора, жената ме покани да седнем. Беше си притиснала устата с две ръце, очите й бяха широко отворени, явно не можеше да се държи на краката си от това, което стоварих изведнъж. Помълчахме малко и тя заговори:

— Синко, боя се да не те огорча и затова нищо няма да кажа за баща ти. И той е човек като всички. Грешни сме и дай, Боже, да ни се прощава. Твоят баща е вкъщи, спи. Пак е пиян, но няма лошо. Сутринта ще бъде добре и по човешки ще си поговорите. Има място къде да нощуваш, ще приготвя нещо за вечеря.

— Недей — казах и отидох до магазина. Купих сельодка, колбаси, хляб и три бутилки бира. Похапнахме по някой залък и се прибрахме да нощуваме. Сутринта се измих, облякох се и седнах навън на пейката да пуша. Слабата женица нещо шеташе в кухнята. Вратата се отвори и баща ми излезе на двора. Неусетно се изправих с лице към него. Гледахме се двамата в очите, баща ми нещо мърдаше ръцете си, не знаеше как да ги укроти. Прекрачи напред, пресегна се и изрече „Сине!“. Не можех повече да мисля, не можех и така да стоя. Извиках „Тате!“ и с две крачки бях до него. Прегърнахме се. С треперещ глас баща ми говореше до ухото ми и не ме пускаше.

— Защо дойде, не го заслужавам. Зачеркнете ме от паметта си!

Хванах го за раменете, отделихме се и се гледахме в очите. Казвах си: „Ето, това е моят баща, това е той и друг не ми трябва“.

— Татко, никога не съм те винил за нищо. Такава е била съдбата — и твоята, и нашата. И като малък, когато децата ми казваха: „Къде е баща ти?“, отговарях: „Не е твоя работа“. Но бях длъжен да те намеря. През целия си съзнателен живот исках да те видя. Сега съм зрял, самостоятелен и те намерих.

Обърнах се и видях — слабата жена ни гледаше усмихнато, някак доволно и с лек поклон ни покани на закуска. Седнахме на масата, там бяха и двете бутилки бира, които бях донесъл вечерта, когато така и не се стигна до бира. Едната вероятно баща ми сутринта бе пресушил, за да оправи махмурлука преди срещата. Налях от другата в трите чаши, сложих едната пред жената, втората пред баща ми. Взех третата, станах прав, те също.

— Благодаря Богу, че те намерих, татко! Бъдете живи и здрави! — и изпихме пивото. След закуска взехме два стола, излязохме на двора, седнахме. Усещах как баща ми ме поглежда гузно:

— Как е Лена? — попита той за сестра ми.

— Добре е, завърши икономика. Работи като счетоводител в едно предприятие. Съпругът й е инженер. Има двама сина, и да ти кажа — малкият е кръстен на тебе — Боря.

Баща ми се дръпна назад, като че ли някой му удари силна плесница. Замълчахме и двамата, той пак заговори:

— Майка ти сигурно няма да ми прости нито на този, нито на другия свят. И с право.

— Не говори така, татко! Майка е много добър човек, в нея е нямало никога омраза.

— Виждам, виждам. Всичко при вас е наред, защото сте мислещи и достойни хора. В мен се насели алкохолът. И се оказа с по-силен характер. Отначало много пъти мислех да се върна, но силите не ми стигаха. Но после разбрах, че е късно. И така протече моят живот. Аз сам съм си сътворил това. На никого няма да досаждам.

Не бяхме забелязали как двама човека са застанали на пътната врата и ни гледат. Единият веднага извика, щом се обърнахме към тях:

— Боря, давай да вървим на работа в колхоза. Закъсняваме.

— Вие отивайте, аз малко ще позакъснея, имам гост. Моят син ми е на гости.

Двамата се опулиха и се разсмяха високо. Единият сложи показалец на слепоочието, завъртя го и каза:

— Ти имаш ли ум? Твоя светлост и ние, твоите приятели, никога не можем да имаме такъв син, интелигентен, грамотен.

Ние станахме с баща ми, аз го прегърнах през рамо и казах отчетливо:

— Това е моят баща.

Те някак се смалиха, останаха с отворена уста, а аз ги отпратих:

— Да прощавате и довиждане.

Баща ми се обърна към мен, хвана дланта ми с две ръце, треперещо я стискаше, сякаш се страхуваше, че ще изпусне птиче, и то ще изхвърчи.

— Правилно казват моите приятели, сине, такива сме ние. Аз, вярно, ще вървя на работа, благодаря ти, че дойде и се видяхме. Ако пак дойдеш някой ден, това ще бъдат единствените щастливи моменти в моя живот, другото е сива мъгла, от която не мога да изляза. Прощавай, довиждане. — И тръгна, без да се обърне.

Отидох в стаичката, където спах, да си взема чантата и якето. На двора пред мен пак застана добрата измъчена женица. Държеше вързопче в чиста ленена салфетка.

— Вие тръгвате — каза тя. — Искам да ви кажа само това. Баща ви е бил при много жени, но те не са понесли пиянството му. Аз никога няма да го изгоня, може би такава ми е съдбата, но сега, когато видях какъв син има, какво семейство е имал, макар че е успял да опустоши почти всичко в себе си, вярвам, че в него има частица от създаденото. Простете ми и, моля, вземете това за из път — и подаде вързопчето.

Наведох се, целунах й ръка и заминах.

Това е моят разказ защо съм в Бориспол. Много исках тази среща с баща ми да беше сън, но от реалността не може да се избяга, винаги е пред тебе. Останаха ми думите на тази измъчена женица. След всичкото опустошение, което си беше нанесъл, в баща ми беше останало нещо малко, но чисто човешко. И на това съм благодарен. Другото, което съм си представял през изтеклите години, е било само илюзии. Трябва да приемаме реалността каквато е — завърши Коля и се прибрахме в общежитието.

* * *

Беше ни дотегнало да се храним в стола, където даваха разни измислени ястия. В събота и неделя почивахме. Веднъж излязохме по магазините и в една месарница видях прекрасно телешко. Казах на Стоян:

— Ще взема от него.

Посочих на продавача точно какво ми трябва за готвене. Стоян каза:

— Не разбирам от кулинария, каквото трябва, казвай.

Купихме бутилка олио, брашно, черен и червен пипер, дафинов лист, бутилка бяло сухо вино, две глави чесън и два килограма кромид лук. Стоян се подсмиваше. Аз му наредих:

— Ще поискаш от семейните на етажа една по-голяма тенджера. Останалото е моя работа. Ще правя телешко попска яхния.

— Чувал съм за такова ядене, но не съм го опитвал.

Прибрахме се в общежитието. Обядвахме и Стоян отиде да намери тенджера. А аз чукнах на вратата на Коля и го поканих с нас на вечеря. Той прие с радост.

Приготвих месото, нарязано на порции, измито, почистено и сложено в тенджерата със 150 грама олио да се задуши (запържи), след 5–10 минути се слага нарязан на ситно около две главички кромид лук, след като лукът придобие златист цвят, се добавя една супена лъжица брашно. Бързо се разбърква и след това се налива гореща вода и сол на вкус. Така се вари месото до омекване. През това време се почиства и нарязва лук около три големи шепи, три-четири маслини, срязани наполовина без костилки, две главички почистен чесън, три-четири листа дафинов лист, черен пипер. След като поомекне месото, а бульонът е останал два пръста над месото, първо се сипва отгоре половината нарязан лук, без да се бърка в бульона и месото, върху лука се нареждат дафиновият лист, маслинките, черният пипер, от едно бурканче консервирани червени домати с лъжичката шест-седем парченца, 150 грама олио се залива отгоре и 200 грама сухо бяло вино и след това се добавя останалата половина от лука. С лъжичката се поставя отгоре върху лука като венче около една супена лъжица червен пипер. Затваря се капакът и с тесто се замазва към тенджерата. След като заври, се оставя на слаб огън около час и половина. Преди да се изключи, отваря се капакът и в яденето са добавят две супени лъжици брашно, размито в сто грама вода, леко се разбърква яденето да проникне сместа и след минута се изключва. Това беше цялата технология при подготовката на нашата вечеря.

Докато готвех, Стоян купи водка, бутилка вино и безалкохолни. Коля дойде официално облечен, а като възпитан човек в торбичка носеше бутилка водка и бутилка вино. Това беше руски обичай, гостът винаги носи нещо за пиене.

Масата беше пълна. Салата от български краставички, в буркан риба сельодка, колбаси, малки чашки за аперитива, а за виното — водните чаши. Вдигнахме наздравица за нашето приятелство и почнахме вечерята.

Тенджерата беше пълна догоре, нямахме хладилник, където да сложим това, което ще остане след вечеря. Предложих да разсипя нашата вечеря в три супени чинии, което е предостатъчно да се навечеряме, и останалото да дам на семейството, от което взехме тенджерата. Стоян и Коля одобриха. Почуках на вратата, отвори ми жената, подадох й тенджерата с благодарности. Тя вдигна капака и изненадано възкликна:

— Но вътре е всичкото ядене!

— Не е всичкото — казах аз, — оставихме за нас предостатъчно, дайте по малко на другите семейства, които имат деца, и останалото за вас, още веднъж ви благодаря за тенджерата, лека нощ.

— Но как… много благодаря. Господи…

След малко се чуха тихи бързи стъпки по коридора, от готвеното в тенджерата се даваше на всички семейства по етажа. Рускините са много солидарни помежду си, вероятно войната ги е научила на това. Аз се прибрах и продължихме вечерята. Стоян и Коля бяха много доволни от попската яхния. Коля коментира, че явно поповете у нас отлично разбират от кулинария.

След вечерята със Стоян се облегнахме на едното легло, предложихме на Коля да стори същото на другото и така се разприказвахме, пийвайки вино. Коля ни разпитваше за България, за наше учудване той знаеше много неща за страната ни.

Допихме си чашите. Коля благодари за вечерята. А ние със Стоян се разбрахме пак да се видим.

Съвсем естествено, бяхме различни. Стоян не се задълбочаваше в разсъждения по каквито и да било въпроси. Беше убеден, че ще завършим курса и ще се върнем в строителните групи. Често пъти като влезем в хранителен магазин той ще спре по средата, ще се удари по челото и ще заяви: „Горката ми България! И тука е разпната на рафтовете! И в този руски магазин наш грах, домати консерва и какво ли не!“. Поглеждах го укорително, той се засмее, махне с ръка и каже: „Не се сърди, такъв съм си аз — хаплив. Не ми обръщай внимание“.

* * *

Курсът беше към края си, четяхме и се готвехме за изпитите. Казаха да си направим снимки за книжките за „машинист роторен екскаваторчик“. Имаше моментално фото, на снимките приличахме на затворници, но това нямаше значение.

Изпитите минаха успешно и се прибрах в Полтава. Вечерта поканихме Васко и Севда и разказах как е протекъл курсът, показах си книжката. Сутринта с Васко отидохме в предприятието. Представих се на началника, посрещна ме радушно и каза:

— На обекта, където работи Василев, има един роторен екскаватор. Преди месец напусна машинистът, голям пияница. Там има участък от два километра. Монтажниците трябва да монтират тръбопровода. Още тази сутрин ще ви извози колата по машините и започвате работа. Техническият ръководител ще бъде там. Желая ти успех на новата работа!

Колата ни отведе по машините. Шофьорът обяви кратко:

— В 18 часа всички на това място, закъснели не чакам.

Отидохме първо при моята машина. Техническият ръководител ни чакаше с джипа, поздравихме се, той погледна часовника си и ми каза:

— Когато стигнете до отсрещното дърво, ще дойда и ще продължим разбивката по-нататък. Ясно ли е? — Погледна ме, кимнах, той се качи на джипа и замина.

Екскаваторът ме гледаше като уморен старец, на когото е дотегнало всичко. Беше от стария модел с механично управление. Влязох в кабината да проверя и да поставя приборите в изключено положение. Страшна мръсотия! Скъсана омаслена памуклийка хвърлена на седалката, отпред на стъклото залепена снимка на засмяно момиче с надпис: „Женя, я люблю тебя!“. Проверих пусковия двигател, почистих свещта и с манивелата задвижих бензиновия двигател. Внимателно с бендикса включих главния двигател, но той само изохка през ауспуха няколко пъти и не се задвижи. Проверих резервоарите — гориво колкото искаш! Започнах отново. Пищи, нарежда бензиновият двигател, но не се получава.

Васко беше на 300–400 метра от мен, като чул неколкократно писъка на малкия двигател, разбрал, че нещо не върви и се вдигнал да дойде. Поогледахме заедно, той също опита:

— Да свалим тръбата, която води от резервоара до грубия филтър на двигателя.

Оказа се, че конци от парцала са запълнили тръбата и не може да премине гориво. Почистихме, поставихме всяко нещо на мястото му и двигателят заработи. Завих на полукръг и подходих към определената посока. Спуснах ротора и лентата започна да изхвърля пръстта встрани от канала. Васко ми махна с ръка с истински приятелски чувства и се върна при своята машина.

Никога няма да забравя този първи работен ден. Специфичният шум на двигателя, лентите, които движат ротора и ролките на веригите — богата гама от звуци с различна тоналност. Но слухът привиква с това усещане, което дава представа, освен за управлението на машината, и за това, че протича нормално целият производствен цикъл. Няма да преувелича, ако кажа, че това е един жив организъм и неговото нормално функциониране се изразява в този комплексен шум. Ако някой в този момент ми кажеше, че ще работя с такава машина три години през най-горещите летни месеци и при минус 25° през зимата, нямаше да повярвам.

В края на месеца началникът и техническият ръководител дойдоха с джипа на обекта, освободиха траншеите на Васко и тези, които бях изработил аз. Спряха при мене, аз слязох от кабината, ръкувахме се, началникът ме погледна право в очите и попита:

— Някакви проблеми?

Казах „Не, всичко е нормално“, влязоха в джипа и заминаха.

Получавах много добра заплата през месеците, не смеех да споделя с бившите си колеги, където трима от бригадата бяхме с трети разряд и получавахме най-малко пари.

* * *

Бяхме планирали отпуската през август, като се съобразявахме с ваканцията на децата. Писмено бях уведомил началника на предприятието. Два дни преди да приключа работа, отидох в кабинета на Вадим Василиевич, сърдечно разговаряхме, бях много изненадан от това, което ми каза:

— Георги Петров, вие сте сериозен човек, никога не предполагах, че нов човек в тази професия с такава стара увредена машина ще изработи толкова много. Желая ви приятно прекарване на отпуската. Когато се върнете от отпуска, ще ви чака нов роторен екскаватор с хидравлично управление и с всички екстри, които моделът има. Вие сте добър работник и добър стопанин и заслужавате това.

Благодарих и се разделихме.

Смятахме да караме отпуската в България, купуваха се подаръци за близки и приятели, това беше национална зараза и сред тези, които отиваха в чужбина, и сред другите, които ги очакваха като се завърнат. Стараехме се да не забравим някого. От завърнали се от България отпускари разбрахме, че много трудно се намирало нескафе, а тогава беше модна деликатесна напитка. Казаха също, че на павилионите на централната гара на Букурещ имало нескафе на стекове по шест буркана.

Когато тръгнахме от Киев, попитах стюардесата на вагона колко е престоят на влака в Букурещ и тя ми каза половин час. Бяха ми казали също, че непосредствено зад гарата има туристически хотел „Палас“, там можело да обменим рубли за леи за кафето. Във вагона се разбрахме с още двама и при пристигането скочихме и право в хотела, обменихме рублите и от павилиона — по два стека нескафе. Като се върнахме на перона, влакът беше заминал. Питахме ръководителя движение какво е станало и той ни обясни, че влакът имал двадесет минути закъснение и затова престоят бил само десет минути.

Излязохме на улицата да търсим такси. Две приветливи млади момчета ни предложиха с тяхната кола да ни извозят до Гюргево на цена като таксита, където да си хванем влака. Приехме, седнахме тримата на задната седалка, отпред шофьорът и приятелчето му, което пусна по касетофона високо някаква бясна музика. Водачът на колата се превърна в автомобилен състезател, на светофарите бе винаги пръв в редицата, а колата му едва не се изправяше на задни гуми при жълтия сигнал. Помислих си „Господи, заради едното нескафе ще си попилея костите в Румъния“.

Сварихме влака на Гюргево. Екшънът с кафето беше толкова абсурден, но след успешния му край добре се посмяхме.

* * *

Първите дни в България бяха като след представление с дежурните интервюта „хайде, разказвай“. И разказваш, все едно си се върнал от екскурзия. За действителността, каквато си видял, те не биха повярвали, пък и за какво ли им трябва.

В Съветския съюз се чувствах по-добре, свободен, необременен от грижите как ще приключи тримесечието, какви икономии могат да се направят от издръжката. Можеш да се вглеждаш в някое явление, да поразсъждаваш колкото си искаш. Макар че там, на върха на пирамидата, изпарението от прокиснало повече се усещаше…

А в България само се вдигаше прахоляк. Току чуеш някой да казва — в текстилния комбинат е дошъл държавен партиен контрол на проверка и веднага друг с усмивка ще добави „Хайде, изстина мястото на зам.-директора по производството или на главния инженер“.

Когато отидохме на село, почувствах, че много време ни е нямало в България. Срещата ни с родителите ми, двора пред къщи, всичко е истинско. Славея и Валка се разплакаха в прегръдката на баба си. Бяха разбрали, че детството е избягало и се е скрило зад ъгъла на къщата, така, както някога си играеха на жмичка. Бяха се изправили пред много неща и бяха пораснали, дори повече, и защо ли бързаха в това израстване.

Сложихме масата на сянка под ябълката на двора, Петя и децата отидоха да помогнат на майка ми да приготвят обяда, баща ми настойчиво разпитваше за СССР.

И му разказвах за хората, за богатата земя. И въпреки богатството народът в малките градове и в селата не живееше добре или по-скоро те не бяха претенциозни за по-висок стандарт. Не забравяха миналото, войната, когато от глад хората са измирали. Руснакът е търпелив човек, носи много, но когато му призлее, става страшен.

Веднъж с роторния екскаватор прекопавах траншея покрай едно село. Дойде възрастен човек от селото, обут с войнишки кирзови ботуши, макар да бе сред лято, буден, разсъдлив човек. Спрях машината, слязох и отидох до него. Здрависахме се и заговорихме. Той се зарадва, като разбра, че съм българин. „О, прекрасно, ние с вас имаме историческа дружба“. Поседнахме, запалихме по цигара от моите българските. Казах му: Имате много богатства, земята ви — чернозем, събирате богати реколти, и не само. Имате толкова много нефт и газ. Имате много находища, но са затворени, вашите руснаци казват „няма по-добър стопанин от матушка земля“.

Руснакът внимателно ме изслуша, помълча и заговори: „Слушай, млади човече, добре казваш какви богатства има нашата матушка Русия. Ще ти разкажа като на брат, вярно е това, което сочиш. Имаме много богатства, няма истински стопанин, който да управлява това богатство, това ти казвам като на свой. Ние, хората, гледаме телевизия, попадали са и реклами от други държави, все още има живи, които са били на фронта, разказват как живеят хората в Европа. Пък и наши специалисти ходят в чужди страни, и те разказват. Толкова ли е трудно на управляващите на тези богатства да донесат нещо ново на този народ, да му подскажат, че може и по-иначе. Ние имаме ценни хора, изобретателни, образовани, достойни, това са наши рожби, народът трябва да се гордее с тях, но той не знае името на нито един от тези велики хора.

Баща ми слушаше внимателно. Когато свърших, въздъхна и каза:

— Щом руснак го казва, за мен по-голяма истина не ми трябва. А ти как преценяваш, защо е така, май нещо ще излезе, че системата ни е такава, всичкото в един голям кюп и не му се вижда краят.

След обяда седяхме на двора и дълго разговаряхме с баща ми. За толкова време не бяхме напускали България, а трябваше да се мобилизираме за още няколко години. Всичко по двора и вкъщи се бе запазило такова, каквото си спомням от детските години. Толкова топлота, все едно нищо не е променено, запазило е всяко нещо мястото си, подредено и точно, като в молитва. Чувствах се щастлив от усещането, което щеше да ми дава сили да продължа напред.

Отпуската се изнизваше неусетно. Отидохме до Казанлък да гостуваме на брат ми, бяха се нанесли в нов апартамент. Ходих в София, видяхме се с Людмил Ангелов, чудесен човек.

* * *

Почивката приключи и отново се върнахме в Полтава. Децата се готвеха за учебната година, ние с Петя започвахме работа. Още вечерта, когато пристигнахме, Васко ми каза:

— Да знаеш, в базата те чака нов роторен екскаватор.

Като добър човек и приятел той се радваше истински. Сутринта сложих в работната чанта бутилка българска петдесетградусова гроздова и една бутилка уиски. Отидохме в базата заедно с Васко. В двора на базата наред с други машини имаше и нов роторен екскаватор. Отидохме в стаята при монтьорите. Поздравиха ме като добре дошъл, разпитаха за България, аз им дадох ракията, попитах механика за Вадим Василевич, каза ми, че е в кабинета си, отидох, посрещна ме много радушно. Заинтересува се как съм прекарал отпуската, аз му подадох подаръка — бутилката уиски.

— Благодаря много — каза той, — това си е сериозна напитка и не се пие по руски на екс.

Сложи бутилката в бюрото си и подхвана сериозно.

— Изпълних обещанието. Днес ще получите нов роторен екскаватор, ще работите с удоволствие.

Излязохме, началникът нареди на механика да направи протокол за състоянието на машината и на съответните инструменти и аз да го подпиша.

Така заработих на новата машина и наистина беше истинско удоволствие.

В края на септември Иван Димитров се обадил по телефона на началника на групата и му казал да ми предаде през седмицата да отида при него в генералното консулство в Киев. Уведомих техническия ръководител на обекта и в четвъртък вечерта заминах за Киев.

Сутринта бях в кабинета на Иван Димитров, посрещна ме доволен, че веднага съм откликнал на повикването му. Нареди да донесат кафе, попита за отпуската, за семейството и мина по същество.

— Петров, ще се изненадаш за какво те повиках, но мисля, че ще приемеш предложението ми. — И изкара една папка от бюрото. — Получих това писмо от Университета по марксизъм и ленинизъм в Полтава. За кандидатите да следват изискват препоръка от партийния секретар от съответното ведомство. Това, което се отнася до тебе, без да се изненадваш, е, че можем да дадем препоръка и на непартийни членове, какъвто си ти. Като стопански ръководител аз те познавам много добре. Искаш ли да завършиш този университет? Курсът е две години, придобиваш висше политическо образование, занятията са вечерни без откъсване от работните места. В България на пръсти се броят изпратените в Съюза да завършат висше политическо? Какво ще кажеш?

— Другарю Димитров, мен никой от България не ме изпраща в Съюза да завърша висша партийна школа, както се казва в България, нито пък ще има някакво значение дипломата ми като се върна. Сега се строи комплекс «Клокотница», като се прибера, надявам се да ми бъде възложено да ръководя комплекса и ако това стане, там ще изкарам до пенсиониране. Обичам си работата и това напълно ме задоволява. Но понеже сме работили заедно, уважавате ме и предложението го правите с най-добри чувства, не мога да откажа. Кажете какво трябва оттук нататък.

Иван Димитров се засмя, стана, подаде ръка и каза:

— Много се радвам, че прие. Ще ти прочета каква препоръка съм ти приготвил. «Другарят Георги Петров е завършил икономика на туризма, има двадесет години стаж в системата на Балкантурист като ръководител. Не е член на БКП, но има правилно отношение към решенията на Партията и е показал добри трудови и ръководни качества. Предлагам да бъде приет в университета във факултет Стопански ръководители. Генерално консулство НРБ — Киев, Иван Димитров».

— Ето образеца за молбата до ректора на университета. Препоръката ще бъде запечатана в плик, адресиран до ректора, с трите имена и адреса, на който ще получиш съобщението, че си приет. Това е цялата процедура.

Обядвахме в стола на консулството и трябваше да тръгвам. Иван Димитров ме изпрати, пожела ми успех и се разделихме. Купих някои неща да зарадвам децата и Петя, отидох на гарата и се настаних във влака. Бях взел списание «Огоньок» и вестници с нещо да се занимавам.

Във влака бяхме четирима в спалното купе. Всеки нещо правеше. След час човекът, който седеше срещу мен — двамата с него бяхме на горните легла, предложи да излезем в дъното на коридора да изпушим по цигара. Отидохме. Той побърза и извади неговите цигари: «Да запалим от тези, те са сибирски». Запалихме. Попитах го «Да не сте били в Сибир?». Той махна ядосано с ръка:

— Дявол да го вземе, да не бях отишъл, можеше да не се случи. — И заразказва. — Аз съм от Харков, на петдесет километра от Полтава. Мой приятел от Харков работи от няколко години в Сибир миньор в мините. Обади ми се, отивал в Москва, награждават го със знатна значка, герой на социалистическия труд като бригадир на бригадата. Помоли ме: «Ела в Сибир, там е семейството, приятели и колеги, като се върна от Москва, да отпразнуваме наградата». Отидох, всичко беше подготвено в голяма зала. На масите сложено всичко както трябва за голямо тържество, чашите пълни с водка. Той взе чашата си, стана прав, станахме всички и каза: «Благодаря, че дойдохте всички да споделя с вас радостта си, за голямата награда вдигам тост — за ваше и мое здраве и знайте, всичко пием на екс». Обърна чашата, и какво стана — изблещи очи, политна назад, хванаха го двамата до него, почна се изкуствено дишане, извикаха лекар, който само успя да каже «Мъртъв е». На следващия ден казаха — разрив на сърцето, не могло да издържи голямата радост. С вертолет него и семейството му откараха в Харков, там да го погребат. Така завърши нашият герой след голямата победа.

Дръпна силно от цигарата, въздъхна, изпусна пушека, пак смукна и веднага смачка фаса в пепелника. Вдигна глава и ме погледна в очите.

— Георги Петрович, всичко на този свят е една голяма измама.

Тръгнахме да се прибираме в купето, другите двама си бяха легнали. По коридора мина стюард с количка с разхладителни, бира, два термоса с чай и кафе.

— На Анатолий Лужков от мен кафе и бира. — Той прие и се върнахме пак в малкото коридорче.

Изпихме кафето, отворихме бирата, запалихме по цигара и разговорът продължи. Анатолий ми разказа, че брат му със семейството си идвал в България два пъти на Златните пясъци, водели ги на екскурзия на връх Шипка и в черквата край Казанлък. В едно село им устроили посрещане в кооперативното стопанство. С какво възхищение ми предаде Анатолий впечатленията на брат си. «Вие сте прекрасен народ». Слушах и ми беше приятно, че за България, за нас, българите, има такива хубави впечатления.

В 22 часа пристигнахме в Полтава. Анатолий продължи за Харков, пожелахме си всичко добро що има и най-вече здраве.

Моите хора не бяха си легнали, като позвъних на вратата, втурнаха се и отвориха.

— Сядай и разказвай — казаха в един глас.

Седнах, Петя ми сложи вечеря и почнах да разказвам. Не можеха да разберат какво ми се предлага, нали не бях партиен член. Славея се засмя и каза:

— Много студенти станахме в нашето семейство, кой ще ни издържа…

В понеделник преди работа отидох в университета и подадох молбата и запечатания плик. Секретарката и председателят на приемателната комисия бяха много любезни, като разбраха, че съм българин. Обясниха ми, че след десет дни ще получа съобщение.

Възцари се обичайният ред — ние — на работа, децата — с техните учебни занимания. В Съюза зимата идва по-рано, към края на септември пада първият сняг. Вече бяхме прекарали една зима. По пътя на сравнението, когато в България беше седем-осем градуса под нулата и чуехме по телевизията, че в Съюза е 20–25 под нулата, си казвахме «Господи, това значи да ти замръзнат ушите, носът и пръстите». Нищо подобно, сутрин майките тук водят децата на детската градина с шал през устата, бузките са червени, очичките блестят. Майката весело подканя Юрка «Побързай, мама закъснява за работа».

И като заговорихме за децата през зимата, няма да пропусна да споделя нещо типично руско. През зимата в детската градина учителката около 10–11 часа извежда децата добре облечени на двора, строява ги в кръг, застава в средата, плясва с ръце и извиква «Топло», всички в хор започват да викат «Топло, топло» и да пристъпват от крак на крак с вдигнати нагоре ръчички. След това спират и извикват в един глас «Здравей, дядо Мраз». След минути ги прибират. Независимо колко е студено, най-редовно ги извеждат.

След десет дни получих писмо, че съм приет в университета и в същия плик, освен писмото имаше и покана «Първокурсникът Петров, Георги е поканен на тържеството в университета по повод на откриването на учебната година. Ще има приветствие от секретаря на обкома на КПСС в Полтава». Децата четяха с почуда надлежното съобщение, че съм приет в университета и поканата за тържеството по случай първия учебен ден. Смях.

* * *

След тържественото откриване в университета се разделихме в отделни зали по факултети. Оглеждах колегите си — най-често директори, главен инженер, технолог, двама завеждащи стопански отдели в градския комитет. Всички щяхме да бъдем жив продукт на една отлежала идеология, наситена с много теория, в която, разсъждавайки задълбочено, откриваш много неизвестни, но си призован да не търсиш отговори. За тях си има институции.

Настанихме се в залата. Бавно влезе добре облечен мъж на средна възраст със симпатичен нос и студен поглед. Поздрави, представи се: «Аз съм доцент Симеон Павлович, ще ви изнасям лекции по методика и организация на стопанския ръководител». Седна, отвори една папка и започна да чете имената ни. Трябваше всеки да се представи какво работи и в какъв отрасъл. Прочете моето име и каза:

— Вие сте българин, какво сте работили в България?

Аз отговорих.

— А сега какво работите?

— Машинист роторен екскаватор към Нефтгазстрой.

Изгледа ме с приповдигнати вежди и след малка пауза се усмихна:

— Молодец. — И продължи да чете имената на останалите, бяхме двадесет и трима души.

Така започна моето студентство, за което Петя казваше, че е излишно и ме натоварва след работа «само защото не можеш да откажеш на Иван Димитров. И е несправедливо да виня него, когато те познавам много добре. И че ти е приятно да си създаваш предизвикателства». За себе си имах обяснение, когато приех предложението на Иван Димитров. Бях любопитен. Познавах директори, партийни членове, разбира се и партийни работници на ниво втори секретари в окръжния комитет. В тези хора съм виждал интелигентност и равновесие. По-зле бяха от мен, печаха се в собствената си пещ, не можеха да възприемат много решения «отгоре», а нямаха избор. От партийните редици, от секретари тихомълком ставаха председатели на окръжния съвет на профсъюзите. Няма да споменавам имената им, но определено зная, че те не станаха дисиденти след промяната. Останаха си само с човешките качества. Бяха преглътнали последните хапки на политическата попара. Исках да вляза в кухнята на това политическо котило и не съжалявам, лекциите се изнасяха от високообразовани хора. Те правеха реални анализи на глобални икономически процеси, неразривно свързани с политическите условия.

Зимата в Съюза строго спазва своето разписание, идва и показва характер. При такива минусови температури кошовите багери, какъвто беше на Васко, не могат да работят, защото земята е замръзнала до 20–30 сантиметра, а роторните екскаватори, включени на бавна скорост до две завъртания на ротора достигаха до 40 см дълбочина и там вече нямаше проблеми. Затова ниските температури не ми пречеха и всеки ден отивах на работа.

Имаше малки проблеми сутринта, докато се задвижи големият двигател. Отварям страничния капак на двигателя, където е пусковият двигател, гледам целият двигател е побелял от скреж, не можеш да пипнеш с голи ръце, ще ти залепне кожата. И се започва задвижването. Първо пусковият двигател, разбира се, пали се с манивела, там на полето не може да осъмне акумулатор. Задвижвам пусковия двигател, включвам бендикса, големият двигател не дава признак на живот, замръзнал е. Вземам парцали, някоя скъсана памуклия, натапям ги в нафта и ги запалвам под картера да загрее маслото и след няколко опита заработва големият двигател, влизам в кабината, паля цигара, докато загрее машината, и внимателно включвам ротора на място и след това на ход и пълна газ и тръгвам.

Зад гърба ми върху бялата снежна пелена се разстила черен рохкав плат от прясната топла пръст и лека пара се стели като мъгла. Птичките веднага прелитат да търсят храна в пръстта, надпреварват се с ротора да вдигат глъч. Не съм сам, имам си компания, и то толкова весела. Ако бях минал с кола край тази работеща машина, нямаше да забележа, че по прясната пръст има толкова птички. (През отпуската в България това не го разказвах на приятели, дори и на близките, те щяха да ми се изсмеят. И ще са прави. Това преживяване си е само мое).

След такъв мразовит ден е истинско удоволствие вечер да се прибереш при семейството. Един топъл душ те разтапя. Забравяш несгодите през деня и студуването. В кухнята ухае на българско ястие. Погрижили сме се и сме си донесли всички български подправки. Децата излизат от стаята си, питат как съм прекарал деня, разказват с какво са се занимавали. Друг ден бързам да се преоблека и отивам на лекции в университета…

Не можех редовно да ходя на лекции, но имах литература, следях за предаденото, обобщавах го в записки, четях в събота и неделя през почивните дни.

В такъв студен ден ми се случи нещо, с което не се бях сблъсквал. Сутринта с подгряване започнах работа, около десет часа обаче двигателят постепенно спря. Слязох, гледам в резервоара — гориво имам, отворих капаците на двигателя, разглеждам, нищо не можах да открия, развих връзката на тръбата за гориво до грубия филтър — гориво идва във филтъра, това значи — в двигателя. В този момент се зададе джипка с трима души, джипката спря, единият слезе и извика:

— Какво ти се е случило? — и приближи.

Обясних, разказах какво съм проверил, той се засмя, махна с ръка: «Дай инструмента, дреболия». Отвори капака на грубия филтър и каза:

— Гледай тука, всичко е напластено с парафин. В нафтата има и парафин, след 20–22 градуса под нулата парафинът става на кристали, ето, виждаш ги, те спират горивото да отива в двигателя — почисти филтъра, затвори го и нареди: «Пали».

Включих двигателя, заработи.

— Вземи един ръкав от стара памуклийка, напои го с нафтата и през час както си работиш, слагай запалената факла до чугунения похлупак на филтъра, той ще се затопли и няма да позволява на парафина да кристализира — обясни ми руснакът.

Махна с ръка за поздрав и тръгна, аз му благодарих.

Вечерта разказах на Васко, той се смее:

— Пропуснал съм да ти обясня тези неща, но както виждаш, работата ти го поднася и се научаваш.

В руснаците чертата да помагат е много силна. След бедите, които е преживял, народът е много състрадателен.

Лекциите в университета ми бяха много интересни, преподавателите имаха рутината да представят материала по разбираем начин.

Пьотр Фьодорович изнасяше лекциите по политикономия. Беше много убедителен.

— Икономиката и политиката са два основни гигантски двигателя в света, те създават основните противоречия, които водят до непрекъснати войни, непрекъснато преразпределение на света. Във всички случаи потърпевши са малките държави. Това е неизбежно. Икономиката е следствие на научно-техническия прогрес и интелектуалния потенциал. Икономиката не може да съществува сама в себе си, тогава тя става неуправляема и именно това налага съжителството с политическия двигател. Но икономически богатства, подплатени с политическа власт, водят до още по-неограничена власт. Правителството в държавата тогава си остава основният източник на тази власт. Това е съдбоносният исторически въпрос. Но да оставим това разсъждение, то е валидно за капиталистическите страни и само по принцип. Капитализъм в Русия не сме имали и затова толкова много се стряскаме от него, капитализмът сега е най-страшният ни враг, макар че от него бихме могли за много неща да се поучим.

Помислих си «Господи, сега ще влезе някой от КГБ и ще прибере професора».

— Под влиянието на политическия двигател в научните ни среди се отричаха специалностите психология, логика, социология като буржоазни науки — продължи професорът.

— След приключването на Втората световна война при нас в Русия икономиката ни беше на нула. Ръководството на държавата беше изправено да търси най-правилните форми тази икономиката да заработи. Наред с всички мерки е било прибегнато и към това. Изпратени са били специалисти в развити капиталистически страни да потърсят подходящи приложими форми в производството. И е показателно какво са разказали те като се върнали:

Социологът с неговия екип в завода дава на ръководството информация за психоклимата в цеховете, за социалните условия. Рискови места за производствено и социално напрежение. Научната информация е основният фактор при ръководството на производствен процес. Социологът изучава дори семейния родов статут на работниците в завода на фирмата. Има ли в тези семейства добре подготвени деца, синове, които биха постъпили в завода, където работи баща им. Там има вече трето поколение работещи. Пред централния вход на завода в алеята има голямо хубаво заведение, предлага кафе и разхладителни напитки. Това заведение е само за пенсионерите от завода. Те имат право всеки ден на две безплатни кафета и нещо безалкохолно. На масичките между фотьойлите ежедневно се слагат вестници и списания. Пропуските на тези пенсионери не са взети, когато са напуснали, по всяко време могат да отидат до бившото си работно място. Отива на работното си място един пенсионер стругар, запознава се с младия човек, който е поел струга от него, гледа отстрани с любов струга и младия човек. И в един момент тихичко пита младия стругар «От каква стомана изработвате тази машинна част?». Младият човек отговаря. «О — възкликва старият майстор, — легирана стомана. Спри струга. Погледни в настройката колко дебела стружка си пуснал. Това е високовъглеродна стомана и цялата стружка се нагрява, от голямото натоварване структурата на метала се променя и създава вътрешни напрежения. А това е машинна част със съответното допустимо натоварване. Това са скритите причини да излизат от строя нови машини, без да е нарушаван технологичният режим. Ще минете на по-тънка стружка». «Разбрах» — отговаря младият човек. И настройва струга на съответната програма.

На следващото събеседване със социолога нашият приятел стругарят пенсионер дава предложението си. «Разговаряйте с инженерния отдел за внасяне на стругове с по-големи обороти и с по-прецизни измерения». И споделя случая. Социологът внимателно си записва и след това поставя въпроса за разглеждане на съвещание на най-високо ниво на ръководството на завода. Тези безобидни контрольори на работните места подават такава ценна информация на ръководството на фирмите. Хонорарът за тази дейност е две безплатни кафета. Искате ли да ви повторя — две безплатни кафета. Нима при нашите богатства нямаме пари за такива консултанти, за хора с интелектуален заряд за реагиране в социални моменти по най-подходящия начин?

Информацията, драги стопански ръководители, е сложен продукт. За да стигне до нас, вие трябва да я преоткриете. В този мравуняк са интелектуалците и под натиска на човешкото съревнование, подклаждано от алчността, те не могат да се проявят и да изплуват от мътилката, в която е създадена една иронична инерция. Интелектуалците ще донесат прогреса, новите конкурентни производства. Те са най-голямото богатство на нацията ни — интелектуалният национален потенциал. Социолози вече имаме. Завършили в университета специалисти не могат да се реализират. Техните места са заети и ревностно са защитавани от председателите на профкомитетите, подплатени с политически имунитет. Благодаря за вниманието. Желая ви добро здраве.

Професорът бързо взе чантата си и излезе от залата. Като че ли имаше да каже още нещо или пък каза малко повече, но това бе моето впечатление. Дори не се огледах да се помъча да открия някаква реакция. Всеки бързаше да напусне залата. Аз обаче не бързах, вървях спокойно по тротоара, виждаха се малко хора. В съзнанието ми отново се появи една някогашна мисъл. За просветлението, което ни води към забранени мисли, вдъхва ни желания и мълчаливо стихва в таен страх. Между редовете на днешната лекция можеха да се разчетат точно тези мисли.

Правото да разсъждаваш свободно, разбира се, мълчаливо, използвах най-рационално. От липса на време не можех да се оплача — цял ден сам в кабината на машината. За споделянето на някои въпроси много предпазливо изчаквах удобен момент и място, и все ми се струваше, че има някой, който само това чака, за да те докладва.

* * *

Вечер като се приберях вкъщи, се изправях пред действителността. Децата и Петя започваха да разказват как е протекъл денят, а често имаше и писмо от България. Писмото караше някой да се сети за случка в България, било то в апартамента, на село или за някой празник. Слушайки разказа, всеки добавяше по нещо, някак все по-тихо, защото носталгията тихомълком се настаняваше между нас и усещахме, че това, което си разказваме, е някъде толкова далеч. Изведнъж гласът на Петя ни извеждаше от меланхолията: «Сядайте на масата, вечерята е готова. Оставете писмото».

Строгият нрав на зимата бе започнал да омеква. С облекчение свалих тежките връхни дрехи. Бялата покривка се беше разкъсала, в алеите на парка се виждаха кокичета. Времето стана приятно, машините палеха лесно без подгряване.

Напролет излезе друг проблем — работната кола ни оставяше на полския път на пет-шестстотин метра от машините. И докато отидеш до тях, на всеки двадесет метра спираш и с някакъв дървен прът си чистиш ботушите. Черноземът прави тежка лепкава кал. Натрупва се по ботушите и не можеш да вървиш. Когато слизахме от колата, шофьорът винаги тръсваше намръщено: «В 17 часа точно да сте тук. Чакам десет минути и заминавам». Затова в 16:30 часа гасяхме машините, проверявахме всичко заключено ли е, прибирахме инструментите в брезентовата торба и се пооглеждахме къде да ги заровим в прясната пръст 5 метра зад машината. Ако не направиш това, сутринта нямаш инструменти.

Не трябва да се мисли, че винаги имаше напрежение, случваха се и спокойни, весели дни. Задаваха се пролетните празници — Великден, Гергьовден. Нашата компания — четирите семейства, подготвяхме както трябва празнуването. От колхоза можехме да си купим агне — петнайсет-двайсет кила очистено за 15 рубли. Украинците не обичаха агнешкото. Те казваха «овнешкото не е месо».

Приготвяхме всичко и отивахме в гората до нас. Постилахме одеяла, слагахме трапеза и започваше веселба. Забравяш всичко, е, хайде да не е всичко. Ракията — на по-големи глътки. После минаваме на вино, бира и естествено — песни. И се започваше пак с «Я кажи ми, облаче ле бяло». Колкото сме весели, толкова се и натъжаваме. Защото и на работа, и на най-веселите празници носталгията избуява. Защото гурбетчийството не е професия или специалност, нито ти е дошло с жребий. Ти си го избрал по стечение на някакви обстоятелства и си приел неговите безкомпромисни правила.

Понякога се вглеждах много внимателно в хората от българската строителна група. Бяхме толкова различни и като характери, и като решение, което ни е довело дотук. Уж бяхме заедно, но всеки предварително си бе поставил задачи, които можеше да реши с престоя си тук, и затова не си търсеше съюзник за решаването им, те си бяха само негови.

Не бяха необходими много усилия да разбера как се чувстват децата и Петя в чуждата страна. Деликатно избягвах да коментирам това, когато бяхме заедно. Търсех да създавам равновесие, да успяваме всеки да свърши определеното за деня.

Пролетта дойде. Най-силно я усещахме ние, понеже всеки ден бяхме на полето. Колата, която ни водеше до машините, минаваше по полски път край залесителните пояси, те бяха широки четири-пет метра, бяха засадени какви ли не дървета, имаше дори и овошки. Птичата глъч, уханието на какви ли не цветя просто упойваше.

Работехме близо до механизацията на колхоза. Вадим — нашият началник, беше договорил да се храним на обяд в стола на механизаторите, плащахме си, разбира се, сумата беше символична.

В началото Васко дойде два пъти и се отказа, защото разстоянието от стола до неговата машина беше голямо.

* * *

Един ден, трябва да е било година от идването ми в Съюза, отидох да обядвам в стола сам, времето беше много приятно, бяха изнесли масите и столовете пред входа. Поздравих, вече се познавахме, и се наредих да си взема обяда. Не се заглеждах в хората около мен, всеки си вземаше прибори и от нарязания хляб в един голям панер. Дойде и моят ред, казах на готвачката «Борш не искам, само от готвеното», тя ми сложи в една чиния телешко с ориз и ми подаде чинията. В този момент един руснак, който бе след мен, излезе напред, дръпна ми чинията от ръцете и каза високо: «Сложи повече месо, сложи, ти казвам, той е българин, те са бедни, гладни и затова са дошли тука да работят». Погледнах руснака, рижав с безцветни очи, чорлав, имаше разръфана брадавица над веждата. Той присви очи, погледна ме и се изсмя лукаво. Готвачката дръпна чинията от ръката му, изгледа го свирепо и изсъска «Мерзавец». Върна ми я с извинителна усмивка.

Благодарих, излязох навън и седнах на една свободна маса. Чух как останалите руснаци един през друг хокат рижавия, докато си вземат обеда. «Как може така да се говори на човека, ти си прост, нещастник, тука си се родил, расъл си като говедо и не си мърдал извън селото. На влак не си се возил, камо ли на самолет, а си позволяваш да казваш каква е България и да обиждаш човека». Рижавият беше седнал на съседна маса, изведнъж вдигна ръце и се развика: Стига бе, какво толкова лошо съм казал?“. В този момент дойде техният механик и веднага попита какво става. Един възрастен руснак обясни какво е казал съселянинът им и защо са започнали да го ругаят.

— Как можа да нагрубяваш така човека, бе — обърна се механикът към рижавия. И заговори на останалите:

— Миналата година ме включиха в делегацията на колхозите и ни водиха на екскурзия в България. Бяхме на Шипка и в Плевен и в едно село ни посрещнаха и дадоха обяд, показаха ни тяхната кооперация, селското стопанство. След това всеки от нас го взе по едно семейство и ни заведе в къщата си. Знаете ли какво значи ред, какво има в тези къщи за ядене и пиене. Там са толкова сърдечни хората. След един час се върнахме в автобуса всеки натоварен с подаръци и лакомства. Не само че не са гладни, но и знаят как да се хранят, те са грамотни хора.

Не можех да издържам повече, все още наведен над чинията само чоплех с вилицата и не слагах нищо в устата си. Усетих ръката на механика на рамото си.

— Не се разстройвай, приятелю, простотията и невежеството, когато се настанят у човека, в него нищо ценно не остава, а такива хора има навсякъде. Но и те не са чужди, наши са си.

Станах, подадох ръка на механика, стиснах я здраво, благодарих му и си тръгнах към хълма, където беше машината ми. След като прехвърлих баира, спрях рязко, машинално потърсих в джоба цигарите, но се отказах, поех силно въздух, издишах шумно, тръснах глава, всичко си дойде на мястото, запалих цигара и отидох при машината. Пуснах двигателя, седнах в кабината, хванах ръчката за управление и заработих.

Не обичах да ме съжаляват, аз също не се жалех много, затова така бързо се разделих с механика. Претърпял съм много физически болки като електроженист, бях се постарал да натроша костите си предостатъчно, имал съм и душевни преживявания. Но днес бях много неподготвен за този як плесник, нито да изохкам, нито да вдигна глава и да отвърна с ответен шамар така, както знам. В този случай нямаш друг избор, освен да преглътнеш. А това невинаги е лесно.

Работният ден свърши и се прибрахме при семействата. Вкъщи такива преживелици от деня не се разказват, те са си мои.

* * *

Една сутрин в базата механикът ми каза да отида при началника. Отидох, Вадим ме посрещна приветливо, но делово и заговори:

— Георги Петрович, имаш голяма заработка с машината си. По правило на роторния екскаватор като този ти се полага помощник. При тази заработка можем да сложим помощник, без да се притесняваш, че заплатата ти ще се промени. Заработката ти е достатъчна и за двамата. Намери си между вашите. Не е задължително да бъде правоспособен машинист.

И продължи да обяснява:

— През зимата може да се натрупа сняг и пръст по ролките на веригата и те не могат да се въртят. По машината има много допълнителни неща по поддръжка — гресиране, потягане и прочие. Текущите ремонти се правят на обекта. Както виждаш, не ти предлагам човек, на когото държа или съм се ангажирал. Човека определи ти. Нали разбираш добрата страна на това решение?

— Приемам — отговорих кратко аз.

Благодарих и излязох. Не казах на никого. Този ден наблюдавах един по един хората в бригадата, където досега бях и аз. Разглеждах ги мислено — характери, качества. Бяхме трима с трети разряд. Тежката работа, товарене, разтоварване на материали, пренасяне, всичко вършехме с Колето, момче от Елхово, около 35 годишен, семеен с две деца. Веднъж в бригадата някой се опита да го обиди, аз се намесих. След това седнахме с Колето да запалим по цигара. Спомних си тогава как той ми каза:

— Не се притеснявай, бай Георги, свикнал съм на такива обиди, останал съм сирак от много малък и съм израснал в дом за сираци.

Споделих вечерта с Васко и той ми каза:

— Аз също съм имал помощник и няма да ти влияе на заплатата, ти изкарваш много.

Не му казах кого имам предвид, а следващата вечер като се върнах от работа, отидох в общежитието, намерих Колето, излязохме отвън на една пейка и му предложих. Казах му, че ще бъде при мен с четвърти разряд, не трети, както е в бригадата и при 150% изпълнение ще получава двойно повече от това, което получава в бригадата. Разбрахме се сутринта да ме чака пред кабинета на Спасов, началника на групата, да му кажем и след това ще отидем при Вадим.

Така започнахме работа с Колето, беше ми много благодарен.

Вече не скучаех сам в кабината, говорехме си, в чантите винаги си носехме обед, спирахме машината, сядахме отстрани под някоя сянка и добре си хапвахме.

Една неделя като се наобядвахме вкъщи отидох към общежитието да се срещнем с Колето и други приятели. Срещнах Авакум, някогашният ми съквартирант в общежитието. Ръкувахме се и Авакум веднага заговори:

— Все исках да те видя, доволен съм, че прибра при себе си Колето, в бригадата всеки се разпореждаше с това кротко момче както му дойде. Ти си добър човек, свикнал си да помагаш на хората.

— Аз също съм доволен, че взех Колето, много е теглил в живота си. Дай да отидем в барчето да изпием по една бира — предложих аз.

Тръгнахме. До общежитието имаше голям магазин за хранителни стоки, до входа му встрани имаше малко помещение, което работеше като дневно барче. Предлагаха чай, бира, чаша вино, чаша водка, безалкохолни и цигари. Сутрин, когато отиваме на работа, влизах в барчето да си купя цигари Ту-134, български, тогава виждах някой руснак да пие водка и да полива с бира, друг път — с бира и чаша ябълково вино с остатъчна захар. Сладко вино и една бира е все едно венозно сложен опиум. Такъв после излиза от барчето, усмихва се и казва „Ах, какъв прекрасен ден“. Поисках две бири „Жиголско“ и сельодка, нарязана в чинийка, платих и сложих бутилките и рибата на дългия плот, закачен на конзоли до стената. Поканих Авакум и отпихме от бирите. Мислех си: „Имам повод да почерпя, днес се освободих от преживяната горчилка, дори ако беше влязъл в барчето рижавия руснак, щях да го поканя при нас и да го почерпя една бира“.

Прибрах се, децата си четяха в тяхната стая, попитах къде е майка им, Славето ми каза:

— Леля Цонка Благоева покани майка и леля Севда на баница с праз, било неин специалитет.

— Добре, четете си, аз също ще взема да чета.

Така деликатно подтиквах Славея да чете сериозно, че наближава сесията и ще има изпити. Годината за нея беше решителна, трябваше да я приключи много успешно, защото щеше да се прехвърля в Пловдивския медицински институт. Имаше и съответна процедура за такова преместване. Славея трябваше да представи в България в Комитета за висше образование документ от Полтавския институт, че е завършила курса и са взети изпитите, за да получи разрешение да постъпи в пловдивския институт. Освен разрешението бе нужно и свидетелство от Полтавския институт и тогава ставаше записването в Пловдив.

Тези въпроси се решаваха без чернова, нямахме право да бъркаме. Ние си вярвахме взаимно и всеки вярваше в себе си.

* * *

Работехме на нов обект с машината, трябваше да се прокопаят километри канали. Колето — моят помощник, беше двайсетина години по-млад от мен, а аз вече бях на петдесет. С него се разбирахме, той ме уважаваше и ми споделяше всичко. Сиромашията го бе подгонила да тръгне на гурбет, което ни събра.

Машината работеше спокойно, държах хидравличния лост за управление, гледах напред, за да следя посоката. До мен Колето разказваше как след като се оженил с жена си се заселили в близко до Елхово село. Поспестили малко пари, купили място в града и си вдигнали къща. Там се родили двете деца.

— Работехме и довършвахме все нещо по къщата, обзавеждахме се с каквото ни е нужно и, разбира се, каквото можехме да си купим. И, честно да ти кажа, бай Георги, живеехме с моето семейство много щастливо.

Погледнах го, беше се облегнал в кабината усмихнат, погледът му зареян през стъклото. Помислих си, извръщайки очи напред, колко малко му трябва на сиромаха да му провърви, да създаде дом, да седне със семейството си на обяд или вечеря спокоен, че това е вече неговият дом, гнездото на неговото семейство. Неусетно пред очите ми се мернаха някои моменти и от нашето начало. Колко време бе минало, не съм забелязал, Кольо се бе умълчал. Пак го погледнах, усмивката му бе изчезнала, беше се привил, опрял лакти на коленете си и забил поглед в краката.

— Защо не говориш, приятно ми е да те слушам, разказвай, ние, сиромасите, всички сме започнали по този начин.

Кольо помълча малко и продължи:

— Дотук беше лесно да ти разказвам, бай Георги, защото ми беше хубаво, че и аз съм като хората, имам си семейство, двама сина, с жена ми се обичаме, така де, уважаваме се, лоша дума не сме си казали. От трудностите не се плашим, вярваме, че всичко ще се преодолее, ще успеем. — Пак спря, замисли се и продължи. — Има друго, по-назад, уж е надалеч, но си е мое. Него ми е трудно да го разказвам. Бил съм на три години, баща ми бил на фронта и уж войната свършвала, когато един ден вкъщи, помня го, се разпищяха майка, баба и дядо, викаха, нареждаха и удряха ръце по коленете, отвън на двора имаше хора. Не разбирах какво става, нито че баща ми е убит на фронта. Обзе ме мъката, която преживяваше майка ми, не знаех защо никой не се опитваше да я утеши. Помня още, че вкъщи всичко се промени, никой с никого не си говореше. Един ден на стълбите пред къщи майка ме прегърна, заплака и каза: „Милото ми сираче, няма кой да те погледне“. Думата сираче ми беше позната, в къщата до нас имаше едно дете колкото мен, то винаги идваше у нас да си играем, баба ми даваше хляб, отчупваше и на него и казваше: „То е сираче, майка му почина, а баща му отиде на работа много надалеч“. Щом се върнеше от полето, майка се хващаше да прави нещо вкъщи, а баба и дядо й викаха. Когато си лягаше, дядо казваше на майка: „Кольо ще спи при мен, няма да го вземаш в твоята стая, той е мой внук и кръстен на мен“. Една вечер дойдоха другият дядо и баба — родителите на майка ми, спореха за нещо, което не можах да разбера, баба ме заведе в малката стая на къщата и ме сложи там да спя. Сутринта, когато се събудих, майка я нямаше, попитах „Майка на полето ли е?“, „На полето“ — каза баба и нищо повече. Вечерта, когато тя не си дойде и попитах, дядо ми ме хвана за ръката, каза: „Сядай тука и слушай какво ще ти кажа. Майка ти си отиде у тях при майка си и баща си, тя повече място няма тука, в тази къща ние с баба ти ще те гледаме, държавата дава пари, дето баща ти е убит на фронта, ние ще те гледаме и ще те изучим. Но запомни, трябва много да ни слушаш, разбра ли, трябва да слушаш!“. Нищо не разбрах, бай Георги, от дрезгавия му глас и опулените срещу мен очи. Разбрах само, че е станало нещо страшно и никой не може да го оправи. Съседите не идваха у нас, не излизах и аз навън. Така дойде и си отиде зимата. Напролет веднъж дядо се развика по двора, псуваше и ми каза: „Видя ли бе, майка ти се омъжила в съседното село, такава майка е, добре, че сме ние“. Това ме смачка окончателно, седях си по двора и нищо не ми се правеше. Слушах на улицата децата играят, смеят се, отивах вкъщи да не ги чувам. Дойде есента, една сутрин баба ме облече с новите дрехи, дето дотогава май само два пъти бях с тях, дядо пак така намръщен каза на баба: „По-скоро и да хапне нещо, че път ни чака и трябва да побързаме да сварим автобуса горе на разклона“. Бях се променил толкова много, че каквото и да става, ми беше все едно. Взехме автобуса и тръгнахме, аз за първи път се качвах на автобус и за първи път излизах от селото. Дядо носеше селска торба, пълна не знам с какво. Пристигнахме в един град, чух хората да казват, че е Ямбол, погледнах към дядо, той нищо не ми отговори. Слязохме, той взе торбата през рамо, хвана ме за ръката и тръгнахме. Аз се заглеждах навсякъде, дядо все ме дърпаше и казваше: „Не се заглеждай, върви по-бързо“. Вървяхме по дълга улица, вече се бях много изморил, когато спряхме пред голяма врата. Влязохме в двора, дойде една жена, дядо каза нещо и тя веднага нареди да отидем с нея. По един коридор влязохме в голяма стая. Край стената имаше наредени столове, дядо ми посочи един и каза „седни тук“. Човек с побелели коси говореше тихо с дядо. Разглеждаха някакво писмо, дядо му говореше нещо и само повдигаше рамене, след това седна пред този с побелелите коси, помълчаха и чуждият човек дойде при мен, клекна и почна да обяснява: „Тук е дом за сираци, има много деца, ще се запознаеш с тях, ще си играете, ще ви храним, всеки си има креватче, където ще спи. Какво ще кажеш, оставаш, нали?“. И ме гледаше право в очите. „Не знам“ — казах. „Ще останеш, ще останеш“, поде пак този и ме помилва по главата. Дядо стана и излязохме пак на двора, една едра пълна жена седеше отстрани на пейката. Дядо я повика, подаде й пълната торба, която носеше, и й каза: „Това са дрехите му“. Жената ги взе и тръгна към постройката. Останахме сами с дядо, погледнах го, лицето му беше грозно, изкривено като че ли, пристъпяше от крак на крак, дойде до мен, протегна ръка и каза: „Целуни я и ме прости“. Погледнах го и мълчах, той пресегна по-близо към лицето ми: „Целуни я, ти казвам“. Отстъпих крачка назад и му казах, че не искам. „Като не искаш — твоя работа, тук ще ти дойде акълът в главата, туй да знаеш“. И си тръгна. Чух външната врата как се тръшна силно, дядо вече го нямаше. Помислих си: „Виновен съм, защо не му целунах ръка, щеше да ме заведе с автобуса на село“. Друга жена ме хвана за рамото и ми каза „Ела с мен, момченце“ и аз тръгнах. Влязохме в една стая, имаше много легла. Видях торбата, която носеше дядо, беше сложена на едно легло. Спряхме до него и жената обясни: „Това е твоето легло, на него ще спиш“. Легнах по очи и заплаках, ридаех с глас. Жената се наведе над мене и почна да ме утешава, в този момент дойде другата, едрата, и я чух да казва: „Остави детето на мира, не знаеш какво преживява, нека си поплаче, после ще му олекне и по-лесно ще разбере всичко“.

Спрях машината. Помълчахме, след това Кольо каза:

— На много малко хора съм разказвал това. Ще сляза, бай Георги, да се разтъпча, ти продължавай — и слезе.

Включих на работна скорост и тръгнах. Бях чувал за всякакви човешки истории, чел съм, филми съм гледал, но не бях ставал слушател на личен разказ от първо лице.

Кольо повървя до машината известно време, след това се отклони и седна някъде. Мислех си колко са различни съдбите и като че ли на всеки е определено какво ще трябва да понесе през живота си. След около половин час Кольо влезе в кабината, имаше стъпенки и дори по време на движение можеш да се качиш вътре, взе бутилката с вода, пи. Погледна ме, дори се помъчи да се усмихне, и заговори, оправдавайки се:

— Извинявай, че те товаря с моите някогашни преживявания. Помниш, ние с теб бяхме заедно почти година в бригадата на Китанов и двамата трети разряд вършехме най-тежката работа, товарене, разтоварване на материали, пренасяне. Много пъти на мен ми е дотягало, а ти винаги си ме окуражавал, така с усмивка ще ми кажеш „не е толкова страшно, ще си поотпочинем и всичко е наред“. Беше ми разказал какво си работил в България. Ти си волеви човек, имаш силен характер и винаги си готов да помагаш и затова днес ти разказах за моето детство, прощавай.

— Защо да прощавам — нищо лошо не си направил — отговорих. — Напротив, радвам се, че сподели с мен. Казваш, малко хора го знаят, но човек като сподели, му олеква.

Кольо наведе глава и вече с друг глас каза:

— Аз те уважавам, бай Георги, и не мога да те лъжа. Не мога да ти кажа „Да, олекна ми“. Което съм преживял тогава, не минава, нищо не може да го промени, нито да го компенсира, със същата болка го чувствам и сега, когато го разказвам. Всеки си носи кръста. И въпреки това съм щастлив човек. Имам хубаво семейство, обичаме децата си и за тях сме готови всичко да направим, за да могат един ден с радост да разказват за детството си.

Завършихме работния ден и както винаги побързахме да сложим инструментите на някакво място, да проверим машината всичко добре ли е затворено, взехме си чантите и тръгнахме към мястото, където щеше да мине работната кола да ни прибере.

През седмицата разказах на Петя за Кольо.

— Горкият човек — въздъхна тя и предложи да го поканим в неделя на обяд. — Ще наготвим нещо, както му приляга.

Дойде Кольо в неделя на обяд, беше идвал и друг път. Пийвахме аперитива, заговорихме се. Петя попита Кольо кога ще си ходи в България, той се засмя и каза:

— Изпратих покана, жена ми ще дойде през август на гости, сега урежда паспорта. Разбрала се е в предприятието си да й дадат отпуска. Обещал съм й го. Никъде не е ходила, както и аз. Разбрах, че тук в блоковете имало обзаведена гарсониера за такива случаи, когато дойде жената на работещ да има къде да прекарат гостуването. Такива са плановете ни, здраве и живот да е. Ще отидем до Киев, Харков е голям град, ще си купим някои неща. Виждате тук колко е евтино кухненското обзавеждане, ще вземем и нещо на децата. Друго не ни и трябва.

— Добре, че заговорихме за това гостуване. Ти беше ми загатнал веднъж, че нещо ще си купите, напомни ми в понеделник, когато се върнем от работа, ще отидем до личен състав в управлението. Ще обясним, че жена ти ще идва на гости и когато си тръгва, трябва да вземеш едно писмо на името на жена ти с паспортните данни, в което ще пише, че е съпруга на работещ в българска строителна група и направените покупки не подлежат на обмитяване, съгласно правилата. Иначе има вероятност на митницата да й създадат неприятности и да й огорчат гостуването.

— Това е да си имаш покровител, който никога няма да те изостави — възкликна Колето. — На мен в живота малко са ми помагали. Никога няма да го забравя.

— Не е така — казах. — Човешките отношения са така устроени, че да има допълване и взаимодействие. Наздраве! — и вдигнах чашата.

Петя и Кольо също взеха чашите си, засмяхме се и отпихме.

* * *

Така си вървяха делници и празници, вече бяхме свикнали с обстановката. Да бъда честен, невинаги дните минаваха леко. Нима когато си бяхме в България, всичко винаги беше наред?

Една вечер, когато се прибрахме от работа, началникът на групата Спасов ме повика в кабинета и ми каза, че Иван Димитров бил в Харков и утре сутринта ще пристигне с кола.

— И помоли да ти предам, че иска да се срещне с теб тук в управлението в моя кабинет около девет, девет и половина.

Сутринта бях при Иван Димитров. Седнахме в кабинета на Спасов, той беше наредил да донесат каничка кафе и разговорът започна делово:

— Петров, идната седмица Областният комитет на КПСС има пленум, поканен съм като почетен гост. Първият секретар на обкома в Полтава ми донесе поканата и ми каза, че след пленума ще има обяд в един от ресторантите в Полтава. Роди ми се идеята този прием да организираш и проведеш ти. Предложих това на секретаря — той се зарадва, но с уговорката — аз да говоря с теб да не би да се притесниш, че си в чужда среда, непознат персонал и да не приемеш предложението. Какво ще кажеш?

Запалих цигара, от много време не бях заставал така на нокти.

— Другарю Димитров, вие сте направили предложението, знаете, че няма да ви откажа. Няма да е трудно да подготвим този прием. Можете спокойно да съобщите, че задачата ще бъде изпълнена. Всичко ще бъде на ниво. Е, да, малко е деликатно — мероприятието е на чужд терен, но няма значение, поне ще си начеша крастата.

Иван Димитров се зарадва:

— Знаех си. Ти си организирал толкова приеми, ще се справиш и сега.

И докато си пиехме кафето, Иван Димитров се свърза по телефона със служителите на Първия на обкома и попита кога той може да го приеме. Отсреща разбраха с кого говорят и му казаха, че програмата му е натоварена, ще проверят и ще върнат веднага обаждането — Димитров беше казал откъде звъни. Използвах момента и поисках да ме потърсят три дни преди мероприятието, за да мога да уточня менюто, ресторанта, залата, какви са възможностите на персонала и съответните унифицирани прибори, да си назнача среща с отговорен човек, на когото мога да разчитам за пълната подготовка.

Телефонът звънна. Спасов се обади и предаде слушалката на Димитров, с няколко думи той приключи разговора и стана.

— Разбрахме се — каза той. — Ще предам дословно това, което сме говорили, ще се видим на приема, още веднъж ти благодаря.

Димитров замина, а Спасов ми предложи:

— Ако държиш да отидеш на работа, има кола, ще те закара.

— Държа да отида. Кольо е неопитен, да не се случи нещо, пък като има и кола…

Пристигнах при машината. Колето беше много поласкан от доверието сам да работи на машината.

Разказах му с кого съм имал среща и какъв ангажимент съм поел. Слушаше ме той и ме поглеждаше загрижено и като свърших, ме попита със заекване:

— А не можеш ли да откажеш, това си е тяхно мероприятие и защо тебе ангажират?

— Не трябва да отказвам, Коле — и му обясних откога се познавам с Димитров.

Не се сърдех на Кольо, че неговите разбирания за отношенията са по-ограничени. Усетих обаче, че му стана неловко само десет минути, след като ме беше попитал не съм ли могъл да откажа.

В понеделник, когато се върнахме от работа, Спасов ме предупреди, че във вторник в девет часа ще дойде кола да ме вземе да отида според уговорката. Васко работеше близо до участъка, където беше нашата машина. Помолих го да помогне, ако Кольо се затрудни в работата. А на Кольо казах, че спокойно може да разчита на Васко, ако се сблъска с проблем през тези дни.

Във вторник сутринта децата се подготвяха да отиват на занимания. Петя първа беше отишла на работа. Аз — строго официален, седях в кухнята и пиех кафе и напомнях на Валка и Славея да не закъсняват. Заминаха и те.

Запуших и се спрях по средата на кухнята, а в главата ми се промъкне мисълта „Господи, ето пак цирк“. Много е страшно, когато се изпречи пред тебе реалността като огледало и се погледнеш в нея. И ти става и грозно, и смешно. Махнах с ръка и пропъдих всичко, защото се позвъни. Отворих, беше момче от групата:

— Бай Георги, чака те колата пред управлението.

Така ми казваха почти всички от групата, защото бях един от най-възрастните. Веднъж Спасов ми каза:

— Не им се сърди, че ти казват така, това е израз на уважение.

Самият аз много-много не се докачах от това обръщение. Качих се в колата и тръгнахме, знаех къде е обкомът на КПСС, вече познавах града. Шофьорът, младо момче, ме поведе по стълбите. Кимна на часовия милиционер на входната врата, каза, че съм с него.

На втория етаж ме пое завеждащият стопанския отдел в обкома. Спряхме пред един кабинет. Завеждащият почука и влязохме.

Зад бюрото седеше мъж, може би на моите години, плешив като мен. Той излезе иззад бюрото, подаде ръка и ме представи на двамата мъже, седнали на дълга маса с десетина стола. Единият от мъжете беше директорът на Интурист (единственото държавно съветско туристическо предприятие — Бел.ред.), а другият — на Здрава храна в Полтава. Домакинът седна отново зад бюрото, облегна се назад, потри ръце и се обърна към мен:

— Георги Петрович, вие ще организирате и ръководите приема след пленума на обкома на партията. И затова предлагам да ви изслушаме. Тук са двамата директори, които ще осигурят необходимото.

Бях се подготвил вкъщи на спокойствие и бях написал по точки нужното. Извадих листа и започнах:

— Първо ми е необходимо да знам колко души ще бъдат на приема, менюто, което ще се поднесе на гостите, и салона в ресторанта, където ще е приемът. Разбира се, не на последно място — и се засмях — кадрите — специалисти, готвачи и сервитьори. Можем да обсъдим и други подробности, например, след като се уточни менюто, полагащите се прибори, чаши, салфетки, покривки и подходящи живи цветя и рязан цвят.

— Приемът да се провежда при пълни протоколни изисквания? — веднага възкликна директорът на Здрава храна. — Какво говорите, тук няма да има дипломатически представители, ние ще си бъдем само свои.

Представителят на обкома веднага се намеси:

— Почакайте, почакайте, какво лошо има, седемдесет души ще са официалните гости. Може би ще бъде малко трудно. Ще преценим, нали затова сме се събрали, сега ще повикаме главния готвач, при него са трите варианта за меню.

И се обади по телефона.

Дойде готвачът и представи проектоменютата, като обясни, че от ястията от пилешко и свинско печено за предпочитане е свинското:

— За аперитива — руска салата и сельодка, предястие по половин печено пиле, основното ястие — печеното — ще бъде порция и половина с гарнитура картофи соте, варени следястия, колбаси, десерт, плодове, сложени във фруктиери още в началото.

Замълчаха всички и аз попитах:

— Всичко е прекрасно, но бихте ли ми позволили да предложа и аз един вариант?

— Разбира се — казаха в един глас.

Имах подготвеното меню.

— За аперитива предлагам да бъде поднесен ордьовър красиво оформен от руска салата, пресни домати и краставици на рибена кост, маринована сьомга или сельодка, фино нарязани луканка, шунка и кашкавал. Предлагам две предястия. Първото — прясна риба от сладки води, например пъстърва с парче лимон, с шприц малко топче картофи соте; второто предястие — порция не повече от едно пилешко бутче, обезкостено, леко запечено във фурната, полято с препържено масло с малка гарнитура. За тези предястия се сервира бяло вино със съответните чаши, предлагам свинското печено да бъде порция и половина, а гарнитурата: пържени картофи на чипс, на пръчици, има такъв прибор за рязане, супена лъжица грах, задушен с масло и още толкова топъл задушен ориз, оформен като купол с помощта на чашка. Към основното ястие се сервира червено вино, за следястие порция натурално сирене, декорирано с нарязани тънки кръгли шайби от прясна червена чушка, нелютива, разбира се.

Всички се засмяхме.

— Десертът е торта с чаша шампанско. В нашия случай тогава се отваря възможност първият секретар като домакин на приема да произнесе заключителния тост, с който да благодари на представителя от ЦК и на почетните гости, поканени на приема. По преценка може да се приеме, че това е моментът на края на приема, всички стават и след излизането на гостите от официалните маси, останалите също напускат.

Завеждащият стопанския отдел първи се обади.

— Това вече е истински прием. Въпросът е в изпълнението, другарю Петров.

Директорът на Здрава храна вдигна рамене и отбеляза:

— Ако този прием се проведе по протокол с такова богато меню, става много сложно с хората и организацията.

Директорът на Интурист махна с ръка и убедено заяви:

— Това е истински прием, няма място за коментиране, нека приемът да не се сравнява с работен обяд или другарска среща.

Готвачът вдигна ръка, сякаш искаше думата, останалите замълчаха и той заговори:

— От толкова години съм главен готвач в различни заведения и не си спомням да сме провеждали прием по истинските правила на протокола. Защо сега да не проведем? Изслушахме другаря Петров, който обясни в детайли как ще протече приемът, за което иска да му се предостави подходящ ресторант с изпълнители, готвачи и сервитьори. Организацията и ръководенето поема той. Иначе няма от какво да се плашим, мисля аз.

Високопоставеният представител на обкома излезе иззад бюрото си, дойде и седна при нас на голямата маса. Внимателно изгледа всички и каза:

— Повече разисквания няма да се правят. Другарю Петров, с какво ще се започне?

Всички се облегнаха назад, двамата директори пушеха, вече се бях успокоил:

— Благодаря за доверието. Ще направя възможното да го оправдая. Днес трябва да направим задължителното. Първо, заедно в този състав да разгледаме възможностите на няколко от представителните ресторанти на Интурист и Здрава храна. Второ, днес да се уточни моделът на приборите, чашите, покривките, цветята. Специалистите и готвачите от двете предприятия, които ще участват в подготовката, още днес да сметнат какви продукти са необходими, да се погрижат за доставката и съхранението. Ще бъдат необходими четиринадесет сервитьора, всеки ще обслужва по пет човека, не повече. Отделно един сервитьор ще обслужва първия секретар и представителя от Централния комитет — обърнах се към двамата директори. — Готвачите и сервитьорите сте ги назначавали вие и имате впечатления за работата им. Държа сервитьорският състав да бъде само от мъже. Сега е лято, може без костюми, ще бъдат с еднакви бели ризи с дълъг ръкав, черни папионки, черни панталони, черни обувки, да има и двама резервни сервитьори.

Още като заговорих, домакинът на срещата взе листове от бюрото си, мълчаливо ги сложи на масата, за да си записва всеки.

— В който ресторант определим да стане приемът, директорът му ще изпрати писмо в ХЕИ за техен представител, който ще присъства в кухнята и ще вземе проби от суровите продукти и готовата продукция, ще ги сложи в хладилник, може и обикновен ЗИЛ (марка съветски хладилници, разпространена и у нас при социализма — Бел.ред.), но в стая, която се заключва и запечатва с подпис от представителя на ХЕИ и от директора.

С микробус посетихме два ресторанта на Интурист, бяха много добри, особено единият имаше прекрасна банкетна зала, която обаче беше малка, за около двадесет и пет души.

Отидохме в един от представителните ресторанти на Здрава храна. През пролетта бяха правили ремонт, сменени бяха завесите, пътеките и столовете. Голяма правоъгълна зона с прекрасни възможности да се подредят три блок-маси, така, както бях замислил. Попитах имат ли предприятие, което се занимава с градско озеленяване, някакъв разсадник, оранжерия. Имаха.

Разгледахме приборите и се спряхме на модел с плътна дръжка без украси, на гладки чинии със златен кант. Освен двадесет и три сантиметрови чинии за основното ястие трябваше и подложни, избрахме и тях.

Помолих директора на Здрава храна в четвъртък ресторантът да не работи — със сервитьорите щяхме да направим разпределение на масите и столовете и да репетираме някои задължителни моменти при обслужването. Същия ден трябваше да се срещна и с техника по озеленяването и да се разберем какво и кога да се направи.

— В четвъртък в девет часа ще бъда в ресторанта. Тогава да дойдат и сервитьорите, разбира се, с официалните дрехи. Готвачите ако имат какво да питат, да го направят също в четвъртък.

Директорът на Интурист се засмя и каза на колегата си:

— Няма ли да ни поканиш да седнем на масата, нали сега ти си домакин…

Обядвахме и се разделихме до четвъртък.

Сутринта, когато пристигнах в ресторанта, разбрах, че излишно съм се притеснявал, всички сервитьори бяха там, седяха и пиеха чай. Посрещнаха ме много сърдечно, веднага заприказвахме свободно, аз се извиних за руския си. „Разбираме всичко“, веднага казаха те. Помолих да махнат покривките от масите, да ги сгънат и приберат, във фоайето имаше шкаф.

В началото на залата ще поставим официалната маса, зад масата има стена, такива са изискванията — на официалните гости гърбът трябва да бъде защитен от стена. Насреща под прав ъгъл ще бъдат сложени две успоредни дълги маси, без да имат връзка с хоризонталната на официалните. Така ще се получи формата на буквата П, само че успоредните два блока ще са на разстояние около метър от официалната маса.

На официалната маса ще има десет души, на останалите две — по тридесет, като в двете челни страни на хоризонталните маси ще седят по двама с лице към официалната маса и тогава от двете страни на успоредните маси ще има по четиринадесет места.

След това остана да започнем разместването, като оставим необходимото разстояние между столовете. Бяха махнати пътеките. Масите бяха сложени, поразширихме разстоянието между двете успоредни маси. Изпушихме по цигара и разпределих по петима гости на един сервитьор, на официалната маса сервитьорите щяха да бъдат трима — единият, от Интурист, снажен, висок мъж, щеше да обслужва само госта от ЦК и първия на обкома, останалите двама — по четирима от официалните лица.

Следващият въпрос, който ни предстоеше, беше сервирането и раздигането на приборите. Това бе съпътствано от начина на влизане в салона и връщане в сервиза.

— Моето място ще бъде тук, където сега съм застанал, погледът ми е към тримата сервитьори за официалната маса и в профил — тези за двете успоредни маси. При сигнал едно кимване, което вие ще наблюдавате, един след друг тръгват тримата, след тях по двама от двете успоредни маси като първи са крайните, а последни в редицата са тези, които са от страната на официалните маси, а при отсервиране първи ще бъдат пак тримата, следвани от тези, които сервираха последни от двете маси, и нататък — останалите.

Управителят на ресторанта през цялото време беше при нас и слушаше, няколко пъти направи забележка на двама, че си приказват.

— Колега — обърнах се към управителя, — вие ще сте във фоайето, където са бюфетът и кухнята. Ще контролирате придвижването на персонала от кухнята и бюфета и ще следите за подреждането на сервитьорите, взели таблите със съответното блюдо, които тръгват по дадения знак, за да застанат правилно до масата си. Нека да опитаме само връщането в сервиза и излизането в салона.

Репетицията започна. И така — няколко пъти.

Обърнах се и видях, че в дъното на салона до прозореца е седнал директорът на Здрава храна, който ми направи знак да продължим. Помолих да сложат по една винена чаша от дясната страна на чинията, така, както ще бъде после.

Във фоайето бяха напълнени бутилки с вода, сервитьорите сложиха на таблата по две бутилки и застанаха в салона по местата си. Тогава обясних:

— Всеки от вас да е с вдигната глава, да гледа спокойно Саша, обслужващият двамата гости, аз съм дал знак на Саша и той пресяга с бутилката, разбира се, е прекрачил между двата стола. Лявата му ръка е отпусната и прибрана към тялото. И когато подходи към първия на обкома, всеки от вас започва едновременно със Саша. Моля, всеки да застане зад първия от петимата обслужвани и да наблюдава Саша. Започваме… В този момент първият на обкома ще поднесе приветствие и ще вдигне първата наздравица. След като си сложат чашите на масата, вземате бутилките и отново следите Саша, аз давам сигнал, като се предполага, че първият на обкома е предложил на госта от ЦК да поднесе приветствие, затова в чашите се налива непосредствено след първия тост. Много ви моля да го направим още два пъти и бъдете по-сериозни.

С напитките се получи. Предложих да изпушат по цигара и казах, че следващото упражнение ще бъде със сервирането на ястията. Разбира се, редът е както с напитките и в същата последователност.

Дойде директорът при нас и седна, управителят попита ще може ли да поднесат кафе.

— Дайте нескафе и гореща вода и готово — веднага се съгласи началството. — Е, юнаци, ще се справим ли? — Наблюдавах, вие сте прекрасни сервитьори, грешката е само наша, на ръководството, че не изискваме от вас както другарят Петров.

После обясни, че двама души ще дойдат след час от Паркове и градини, за да им кажем какви цветя да приготвят.

— Искам обаче нещо да ви помоля — обърнах се към директора.

— Слушам.

— Необходим ми е човек за помощник, млад, строен като сервитьора Саша.

— Има в Интурист един манекен точно като Саша. За какво ви е нужен?

Обясних:

— Когато седнат гостите и се налее аперитивът, той да се доближи до официалната маса. И ясно и точно да се обърне към първия секретар на обкома, като му произнесе името — нали той е домакин на приема, и да му заяви: „Аперитивът е поднесен. Можете да вдигнете тост“. След което се връща на мястото си. Нататък е както вече репетирахме.

— Разбрах, веднага ще се свържа с колегата да изпрати човека.

— Благодаря, за мен това беше деликатен проблем — казах аз. След което започнах упражнението със сервирането на ястието.

Чиниите се слагат на таблата, а тя се носи с лявата ръка на височината на рамото, всеки от сервитьорите взема таблата и застава зад първия от петте обслужвани и по същия ред започва сервирането както с аперитива.

По такъв начин тренирахме и отнасянето на използваните прибори. След три-четири опита стана добре.

* * *

Техниците от Паркове и градини дойдоха. Показах им как виждам разполагането на живите цветя пред официалната маса като едно разкошно зелено петно, малко по-ниско от височината на масата, а рязаният цвят да се постави в продълговата жардениера, смесен с наситена зеленина. Разбрахме се в петък в осем часа масите да бъдат застлани с нови бели покривки и те спокойно да започнат аранжировката.

Помолих управителя на ресторанта да нареди на сервитьорите да излъскат вилиците, ножовете и чашите, които бяха доставени директно от централния склад. След като свършиха, те демонстрираха по мое искане как се сгъва салфетката като пояс и как се слага на помощната чиния. Освободих ги.

Главният готвач на ресторанта и този от Интурист, който бе изготвил видовете оферти, ме поканиха да обсъдим някои неща заедно с управителя. Бяха разбрани хора и се разприказвахме като стари познати.

Главният готвач на ресторанта каза:

— С колегата помислихме върху менюто. Смятаме, че грамажът на двете предястия е много малък, това е просто по една хапка, хората обичат да си похапват. Вярно, има предястия, ордьовър и основно, всичко е прекрасно, но гостът докато го усети в устата си, и то свършило. Дайте, другарю Петров, да се спрем само на две предястия и те да са по-големички. Ще обмислим заедно как ще бъде гарнирано и то пак си остава предястие.

Двамата гледаха умолително. Може би бяха прави хората.

— Добре — казах. — Не е трудно да се увеличи грамажът.

— Имаме още една молба — сутринта да дойдете в кухнята, да обсъдим и приготвим всяко блюдо и след като ние четиримата сме определили това, повече никой да не може да проявява творчество.

— Разбира се, че началото ще бъде в кухнята, а после ще пристъпим към подготовката на салона — отговорих. — Днес получавате продуктите, вероятно всичко отговаря на хигиенните норми и е под ключ.

— Има хора за това, другарю Петрович. У нас бдителността е първостепенен въпрос.

В това време дойдоха директорът на Здрава храна и завеждащият стопанския отдел към областния партиен комитет. След като се осведоми, че сме приключили с готвачите, директорът помоли да остана, за да доуточним, по думите му, някои въпроси с човека от обкома.

Изкара бележник и каза:

— Трябва да набележим основните моменти от посрещането и протичането на приема до неговия завършек.

— Очаквах този разговор и благодаря, че го подемате — отговорих веднага аз. — Когато гостите пристигнат пред ресторанта, вие, другарю директор, посрещате на входа най-важните лица — а това са първият секретар на обкома и представителят на ЦК, и се ориентирате искат ли да ползват тоалетните за измиване на ръцете. Близо до вас ще е младият човек от Интурист, вие му казвате „водете гостите“, той им кимва вежливо и тръгва пред тях, казва им „моля“, води ги до техните места, дърпа стола назад и ги поканва. А Саша в същия момент поднася стола на първия секретар. Останалите сервитьори, застанали зад петте стола, които ще обслужват, настаняват своите гости. Вие ще определите кои гости ще бъдат на официалната маса, а останалите помислете за форма да уведомите как да заемат местата си. Желателно е, без да се бърза, но възможно по едно и също време всеки да бъде на мястото си. След като всички са заели местата си, сервитьорите наливат в чашите за вода минерална вода, ордьоврите са сервирани, заемат местата си отново и се поднася аперитивът.

Представителят на ЦК открива приема, всички сервитьори наблюдават Саша, а Саша наблюдава мен. След като налее аперитива на високия гост и се изправи и направи крачка встрани и посегне да налива аперитива на първия секретар, всеки сервитьор започва да налива на първия от петимата, които обслужва. И така аперитивът е налят за около петнадесет секунди. На шестнадесетата приблизително младият човек в ролята на управител, който ги е завел до местата им, застава между двете маси близо до цветята с лице срещу официалните гости и ясно и високо се обръща по име и длъжност, това вие ще кажете, към първия секретар. След обръщението заявява „Аперитивът е поднесен, можете да приветствате гостите“. Това се вижда и чува от всички. След тоста първият секретар може да даде думата на госта от ЦК или на някой от почетните гости за приветствие и отново по същия начин се налива аперитив в чашите. След това започва сервирането на двете предястия, основното ястие, следястието и накрая десерта. Редът е като при аперитива, пръв поднася Саша, а останалите — както казахме в началото. Десертът е в края, ако е торта, се поднася чаша шампанско, ако е кафе — коняк в специални чашки. Тази последна напитка дава възможност на домакина, в нашия случай — първият секретар на обкома, с чаша в ръка да благодари на гостите за вниманието.

И добавих:

— Дай, Боже, да изкаже и благодарност на колектива на ресторанта. Прощавайте, това беше шега. И тогава, когато домакинът стане, всички са длъжни да направят същото след официалните гости. Това е основното.

Завеждащият отдела се хвана за челото, обърна се към директора и каза:

— Гледай ти какви подробности, каква точност и ред. Това е то протоколът.

Човекът от обкома стана пак сериозен и ме попита дали има още нещо, което да уточним, за да протече добре приемът.

— Нормално е да се предполага, че повечето от гостите не са били на такъв прием — започнах аз, като предварително се извиних. — Може по време на аперитива двама другари, да кажем, се заговорят, пийват си от водката и от ордьовъра са взели само две хапки. Времето тече, аз наблюдавам управителя и Саша, който ми дава знак, че официалните гости са приключили с ордьовъра и две трети от гостите се положили ножа и вилицата си в чинията, което значи, че трябва да се отсервира и да се поднесе следващото ястие. Сервитьорът взима ордьовъра на двамата приятели, те обаче хващат чиниите и казват „Още не сме свършили“. Можете да си представите какво значи.

И двамата едновременно се хванаха за главите, погледнаха се ужасени после в един глас се разсмяха:

— Ех, другарю Петров, какво ли не сте видели през вашите години.

— Да, видял съм, но това е история, сега да мислим за настоящето.

След което се разделихме, а аз се прибрах вкъщи.

* * *

Петя и децата си бяха вкъщи, бях поизморен, притесняваше ме, че за първи път ще работи персонал, събран от два ресторанта, и че ще се спазва протоколът според всички изисквания. Най-малката грешка щеше да се набие на очи. Имах официален черен костюм, Петя ми беше изгладила всичко. Директорът на Здрава храна ми беше предложил сутринта в 7 часа колата да ме вземе от блока.

Оказа се, че най-трудното е вече зад гърба ни. След като всичко беше уговорено в детайли, всеки знаеше какво трябва да се прави.

Масите бяха застлани и техниците от Паркове и градини аранжираха цветята. В кухнята направихме модела на ордьовъра, уточнихме пак да се увеличи грамажът на предястията, месото беше сложено във фурните. От ХЕИ имаше двама представители, доста изненадани от изискванията за безопасността на храните.

В кухнята ме запознаха с една жена, облечена също в бяла престилка, била технолог в предприятието. Тя мълчаливо наблюдаваше, докато оформяхме ордьоврите и гарнирането на предястията и основното ястие. Тогава изрази приятната си изненада, по думите й, от моята компетентност. Главният готвач я представи. Каза, че е завършила Хранително-вкусовия институт в Полтава, където имаше много български студенти, каза също, че са идвали с научна делегация в Пловдив и била възхитена от големите възможности на нашия институт, в който са заложени специалности като винопроизводство, консервно производство и тютюнопреработка извън специалността технология на храненето. Имали сме отлична база и много подготвени специалисти. Беше ми приятно да слушам хубавите неща, които се говореха за България.

Около 11.30 часа всичко беше готово. Дойде директорът на Интурист с една жена и един мъж, запозна ме с тях, от управлението на Здрава храна също дойдоха и след 12 часа охраната предупреди хората, които не са ангажирани с приема, да напуснат ресторанта.

Направиха няколко снимки със сервитьорите по местата. Двамата директори останаха в салона, технологът с управителя на ресторанта — във фоайето и кухнята.

Дадоха сигнал, че гостите пристигат, директорът, малко развълнуван, отиде пред входа с управителя от Интурист да посрещат. Сервитьорите бяха заели местата си, изправени, напети. С директора на Интурист бяхме застанали зад официалната маса. Младият красавец водеше гостите, директорът ми подхвърли кой е първият секретар и кой е представителят на ЦК. Те се поспряха по средата, погледнаха масите и дойдоха до официалната маса. Иван Димитров беше сред почетните гости.

Първият секретар се насочи към нас и като се обърна към директора, попита:

— Вероятно това е българският специалист, здравейте. — И се ръкувахме.

Гостите се настаняваха приятно възбудени, аз отидох на уговореното място, минералната вода беше вече налята, сервитьорите застанаха с бутилките с аперитива, дадох знак и започна да се сервира. И действително за половин минута беше сервирано. Тогава напетият „управител“ се изправи пред официалната маса, спокойно се обърна към първия на обкома и го подкани да отправи приветствието си.

Партийният началник изслуша поканата сякаш приема рапорт. После се изправи бавно, висок, строен човек, на около 50 години, обърна се първо към представителя на ЦК, към почетните гости и след като погледна двата блока, държа реч. Говори ясно и точно като образован човек, отправи пожелания и взе чашата си. Всички като един станаха прави и така бе вдигната първата наздравица.

Дадох знак и чашите бяха налети отново по приетия ред. Първият секретар пак се изправи и даде думата за приветствие на представителя на ЦК. Официалният гост също вдигна наздравица, всички отново се изправиха на крака, чашите бяха обърнати на екс. Някои от сервитьорите леко се надвесиха над гостите. Уж да оправят нещо на масата, а иначе леко да подканят да побързат да се хранят, защото след минута всичко се вдига.

И така всичко протече нормално, стигнахме до десерта, наляха чашите с шампанско, което поизненада някои от гостите, всичко останало от масите вече бе вдигнато. Първият секретар стана и отправи прощални думи:

— Драги другари, позволете ми да споделя с вас приятното чувство от прекрасните решения, които взехме днес. И това, че съм домакин на такъв отличен прием, за което благодаря за вашето присъствие. Позволете ми също така от мое и от ваше име да благодаря на колектива на ресторанта за отличното организиране на приема. Бъдете здрави.

Отпиха и се хванаха с тортите.

От фоайето надничаха двамата директори, те трябваше да бъдат при изпращането. И двамата ми махнаха, чакаха да им дам сигнал, когато станат гостите. Всички се надигнаха, сервитьорите изтеглиха столовете да помогнат, гостите излязоха. Иван Димитров дойде при мен много доволен и ме поздрави. Първият секретар се обърна, беше се заговорил с някого, и каза на Иван Димитров:

— Има защо да си доволен, вашият специалист днес показа прием на такова високо равнище, моите поздравления — разтърси ми ръката и тръгнаха да излизат. Иван Димитров ме хвана за ръката и каза:

— Изчакай, ще те запозная с декана на твоя университет, другарката Сазонова, днес се видяхме в заседателната зала и аз й казах, че съм те ангажирал в това мероприятие.

Познавахме се само по физиономия, тя забеляза Димитров, усмихна се и дойде при нас.

— О, аз ви познавам, спомням си добре физиономията, приличате ми на грузинец, поздравявам ви, беше отлично — и подаде ръка. — Другарят Димитров е описал във вашата препоръка за приемането ви в университета много достойни качества. Радвам се, че можах да се запозная лично с вас на днешното мероприятие.

Тя тръгна, беше един от гостите.

След последния гост си отдъхнахме с облекчение, доволни, че всичко мина много добре. А и имаше специална благодарност от първия секретар. Директорите на Здрава храна и Интурист весело повтаряха как били поздравени за прекрасната организация на приема. Двамата дойдоха при мен и сърдечно ми благодариха.

Наредиха да подготвят едната блок-маса и всички да се почерпим за успешното приключване. Майстор готвачите бяха предвидили всичко. Шегувахме се, че за нас няма да е по протокол. Чашите бяха напълнени с водка. Директорът вдигна ръка, помоли за тишина, когато всички седнаха, изправи се и каза:

— Другарю Петров, приятели. Трябва да призная откровено, че бях много притеснен, особено вчера, когато слушах колко неща трябва да се извършат. Не беше проблем да обзаведем с нови прибори и чаши заведението, но тази организация е нещо, която, ще бъде честно да признаем, за първи път ни помогна да проведем прием на такова ниво. Възхитен съм от вещината на другаря Петров. Позволете ми от мое и от ваше име да му благодарим. Изказвам също голямата си благодарност на целия екип в кухнята и сервитьорите. Вие сте прекрасни, благодаря. За ваше здраве.

И пихме. Следващата наздравица трябваше да вдигна аз. След като се извиних за лошия руски, казах:

— Моля да бъда извинен, ако съм обидил някого със забележките си и с това, че бях много настоятелен, повярвайте, друг избор нямахме. За два дни такава подготовка може да стане само със спартанска взискателност. И всичко се получи отлично, защото бяхте честни, самоотвержени, благодаря ви и никога няма да ви забравя. Желая ви винаги да имате такива успехи.

Поднесоха обяда и спокойно се заприказвахме. Директорът ме попита:

— Другарю Петров, колко години работите във вашия Балкантурист?

— Двадесет, а може би и повече — отговорих аз.

— Провеждали ли сте такива приеми?

— Приемите могат да бъдат най-различни — започнах да обяснявам. — Например, посрещане на чужда правителствена делегация. Кое е тук деликатното? Имахме корейска правителствена делегация. Кои са техни любими ястия и кое изобщо не ядат, за останалото видяхте как се спазва йерархията по време на сервирането. Ако има посрещане на държавния глава на официално посещение, приемът, естествено, ще бъде на днешното ниво плюс още някои изисквания. Имах в комплекса такова посещение — посрещане на дипломатическия корпус в България. Първо, един месец преди посещението на дипломатите идват за три денонощия акредитираните журналисти към всеки чужд посланик в България, настаняват се в хотела и закусват, обядват и вечерят в определена зала. Това е общоприета политическа разузнавателна форма. Трябва много да се внимава да не се допуснат фалове, може някой чужд журналист така да те опише във вестника в своята страна, че ехото на тази статия да ти дойде като буря. При тези журналистически посещения има много подводни камъни Отговорно е и с много труд посрещането на дипломатически корпус. Това са всички посланици в България. Приемът беше на обяд, воден от министъра на външните работи другаря Петър Младенов. Пред всеки дипломат зад сервизната подложна чиния е поставено менюто на три езика, като отгоре преди текста е отпечатан гербът на България. Това значи — и най-малкият фал води до дипломатически скандал. Спомням си на този прием бяхме взели от Пловдив един камерен състав от две жени и двама мъже — две цигулки и две чела. Вечерта бе така планирана — програма в голям ресторант в барокова обстановка. Там стават неформалните срещи с посланиците. Домакин на този дипломатически уют бе Балкантурист — Хасково. Такава е нашата дейност. За съжаление, бих си позволил да споделя, понеже свободно като колеги си говорим, че и при вас, както и при нас, има едно отношение към работещите в бранша. Не ни смятат за обществено значими. Видяхте колко труд и изпипване е докато се подготви един прием. И като декор, и като действия е същинска симфония. И след като изпратим гостите, какво е останало? Да не го назовавам. Всъщност ние се занимаваме с хората през тяхното свободно време, даваме им внимание, обслужване, за да се чувстват добре. Само че след излизане от заведението ти вече не съществуваш. На другия ден те среща и се обръща на другата страна. Мрази те, защото е бил пиян и ти си го изнесъл като чувал със зеле… Но днес сме щастливи, че успяхме. Мъничко ви разказах и за обратната страна на медала. Наздраве! Въпреки всичко ние си обичаме занаята, защото той се прави само с любов, механично нищо не се получава.

Бях помолил за едно кафе. Видях, че наздравиците зачестиха. След думите ми хората ме гледаха като новопристигнал, като току-що седнал на масата. Директорът на „Интурист“ ме попита:

— Какво работите тук в Украйна?

Погледнах го и спокойно отговорих:

— Роторен екскаваторчик към „Миннефтгазстрой“ — и отпих от кафето.

Двамата директори се спогледаха, недоумението се пренесе и на близкостоящите. Директорът продължи:

— Какъв голям грях направихте в България, та дойдохте тука да го изкупите?

Облегнах се, погледнах двамата директори и другите, които ме гледаха, и с усмивка бавно отговорих:

— Аз съм тук със семейството си и тези години, които ще работя в Украйна при вас, ще бъдат едни от най-съдържателните в живота ми.

Никой не прояви желание да ми задава повече въпроси. Нито пък аз разказах подробности. Хората бяха възпитани, не като рижавия от тротоарната бригада в колхоза в Полавки…

Добри ми читателю, възможно е да ти е било отегчително с подробностите, с които описах този прием. Бих те разбрал, но аз, който ти признавам, че много пъти съм се чувствал като Арлекин, си обичах работата и затова усещането ми на такъв прием за мене е като участие в симфония. Ще кажеш: „Този е луд!“, няма да ти се сърдя, може би съм такъв.

Виждах, че атмосферата става все по-прочувствена. Наклоних се към ухото на директора и казах:

— Мисля да си тръгвам.

Той трепна, помисли за миг и каза:

— Колата е пред ресторанта, чака те и ще те закара до дома.

Станах, благодарих още веднъж и излязох. Прибрах се вкъщи, знаех, че ме чакат с известно притеснение. Още с влизането и трите ме посрещнаха с въпросителни погледи. Отговорът ми беше много кратък — с вдигнат нагоре палец.

* * *

Циркът свърши, в понеделник отново бях в роторния екскаватор с Колето и нищо не ме притесняваше. През тези няколко дни си бях свършил работата честно.

Ако трябва да изброявам добрите страни на моята работа на обекта, първата бе, че съм сам в широкото поле. Природата е неизчерпаем източник на утеха и подкрепа. Колето ме попита деликатно как е протекла „тая среща“.

— Това е за друг свят, други хора — разсъждаваше той. — Техните правила са други, те решават кой крив и кой прав, а може би така и трябва. Какво, бай Георги, твърдо си решил през август да отиваш в отпуска?

— Да, Коле, решено е, но тук имам да реша някои въпроси и както виждам, ще трябва да ходя и до Киев, но това ще бъде идната седмица. Говорих с Вадим, началника, че ти ще си работиш като помощник. Каза, че ще изпрати един руснак машинист, уверява ме, че бил добър, кротък човек и нямало да допусне някаква авария на машината. Ти познаваш всички неща и ще внимаваш. Трябва да пазим тази машина, поне още две години ще работим с нея.

Приближихме до един защитен пояс, залесен с прекрасно разлистили се дървета. Настанихме се под едно от тях, изкарахме от чантите каквото носехме за обяд. Като свършихме, запалихме по цигара и се умълчахме. Колето ме погледна, угаси цигарата и заговори:

— Бай Георги, веднъж бях почнал да ти разказвам за моето минало. Ще ме чуеш ли да ти разкажа още неща, които дори не си допущал, че ги е имало? Та бях стигнал когато дядо ме остави в дома за сираци в Ямбол. Там винаги гледах да съм сам, ей така някъде да си седна и с никого да не говоря. Едно момче, няколко години по-голямо, дойде при мен веднъж и почна да ме разпитва. Попита ме дали искам да станем приятели, но аз си мълчах, станах и се залутах из двора. Казваше се Павел. Веднъж аз се отпуснах, заговорих го, разплаках се, той ме прегърна, милва ме по главата и повтаря „Не се бой, всичко ще се оправи. Ще пораснем и тогава ще видиш“. По-сетне ми разказа. „На пет години съм бил, но добре го помня, дойде една жена тука и на пейката ми каза, че баща ми и майка ми се удавили в язовир, първо почнал да се дави татко, майка скочила да му помогне, но и тя си отишла. Тях не ги помня, все в този дом съм бил. А тази жена се озърташе и бързаше да ми доразкаже. Имал съм бил по-голяма сестра, чичо ни — брат на баща ми, ни довел тук в този дом и повече не се мярнал. Такава е твоята история“, каза жената, скочи и замина. Питах наред всички, имал съм сестра, къде е, всички ме гледаха мълчаливо, вдигаха рамене и казваха „Някой те е излъгал“.

Седнахме в машината и се хванахме пак на работа, а Колю продължи:

— Бях вече на шест или седем, един ден на нас, петнайсетина деца, наредиха да се изкъпем, да се преоблечем, защото сме щели да пътуваме. Попитах Павел, той ми прошепна, чул директорът да казва на една от медицинските сестри „Ще ги придружите до дома в Пловдив, там има учители да ги занимават, повече няма да са при нас“. Така попаднахме в дома в Пловдив, имаше учители, стаи с масички и столове и казваха „внимавайте, учете се, тук ще завършите прогимназия и повече няма да ви отглеждаме и храним, ще влезете в обществото и всеки да си намери мястото“. В дома никога не сме имали пари, в събота и неделя ни пускаха в градска отпуска, след като се наобядваме.

Павел ме научи, а той беше много умен и много хубав. Отивахме пред киното, семейства се наредили да влизат в салона. Павел познаваше добрите хора и току ми пошушне: „Ей с това семейство, отивай“, пък аз си знам какво да кажа „Моля ви, аз съм от дома, нямам пари за билет, нека да вляза като ваше дете, пък после ще ида отзад правостоящ“. И така гледахме филми. В неделен ден ходехме и в градската градина, седяхме на пейките с часове, хората вървяха край нас като дълга върволица и всички си приличаха. Само ние, като се погледнем на пейката, не приличахме на тях, ние като че ли имахме някакъв белег и той се вижда отдалече. Затова чувахме зад нас, когато някой казваше „Тези са от дома“.

Веднъж пак в градската градина бяхме трима — аз, Павел и още едно момче. Близо до нас на една площадка момичета колкото нас и по-големи даже застанали в кръг си подаваха топка. И както играеха, изтърваха топката и тя се търкулна при нас. Павел скочи, взе я и тръгна към момичетата, тупкайки с нея. Едно от тях се отдели, насочи се към Павел и спря на метър от него, гледайки го право в очите. Павел подаде топката на момичето, каза „Заповядайте“, тя я взе с две ръце, благодари му и продължи да го гледа. Павел се върна при нас, ние се смеехме: „Павка, излезе ти късметът, виж на какво момиче даде топката“, Павел седна умълчан, гледайки някъде настрани. Момичетата не подновиха играта, скупчиха се и и нещо тихичко си говореха. После се отдръпнаха и момичето, което взе топката, с още едно дойдоха при нас. Хубавото каза: „Нашата компания ви каним отсреща на павилиона да ви почерпим“. Аз и другото момче се спогледахме, не можехме нищо да кажем. Павел като по-голям изгледа момичетата, облегнат назад, и смеейки се, каза „Та ние не се познаваме, защо ще ни черпите?“. Момичето хвана Павел за ръката, изтегли го с думите „хайде, тръгвайте“ и ние станахме и се насочихме към павилиона, където другите момичета припряно поръчваха нещо. Като се появихме, тикнаха към нас отворени кутии с шоколадови вафли.

Павел и хубавото момиче се уединиха на отсрещната пейка. Той се беше навел напред и разказваше нещо, момичето, облегнато назад, го слушаше внимателно. После станаха и дойдоха при нас. Павел каза „Трябва да тръгваме, дори сме закъснели“, стискайки недоядената вафла в опаковката. Момичетата предложиха да се срещаме всяка неделя на това място, ние, малките, се спогледахме, не знаейки какво да отговорим, но Павел вместо нас каза: „Благодарим, ще ни бъде приятно да се виждаме пак“.

Тръгнахме си. Павел се влачеше зад нас. Поисках да побързаме, той се сопна: „Какво като закъсняваме, да не би да ни изгонят. За нас другаде място няма“. Докато вървяхме, Павел изведнъж се спря и се обърна към мен: „Гледай, за една шоколадова вафла разказах целия си живот. Ама че съм глупав. А като че ли нещо ме ръчкаше отвътре — разказвай, разказвай…“.

През седмицата Павел беше мълчалив, гледаше да е сам. Уж четеше, а погледът му беше някак отнесен. След това нещата се развиха страшно, да ти настръхнат косите. Ама това ние после го разбрахме.

След градината докато сме се прибирали в дома, Дария разказала всичко на родителите си. Баща й бил адвокат, майка й — учителка в някаква гимназия. Те изтръпнали — Дария била осиновена от същия дом. Отишли при директорката, повторили разказа на дъщеря си и започнали молбите „Изпратете този Павел в друг дом в друг град, само така ще ни предпазите“. Това пък бил поводът още следващата неделя Павел да бъде пратен да помага на един художник като опъва платната му. Ние, останалите, разбира се, хукнахме към градската градина. Момичетата вече бяха там. Дария веднага ни попита къде е Павел. Аз обясних, че директорката го е пратила да помага на художника. Момичето посърна, промълви „Той обеща, че ще дойде“ и се разплака.

Минаха няколко дни и един следобед Павел влезе в стаята, изглеждаше като луд. Дойде направо при мен, сграбчи ми ръката, стисна я и с трепереща уста каза: „Дария ми е сестра. Директорката ми разказа всичко“.

На другия ден отидохме в градината, видяхме момичетата и като наближихме, Дария се затича към нас. Павел я дръпна настрана и й разказа всичко. Дария беше като обезумяла. Само повтаряше „Имах това предчувствие“. Изведнъж млъкна, хвана Павел за ръка. Огледа ни всички и каза: „Елате всички у дома. Сега. И ти, Павле“.

Къщата беше близо, Дария отвори външната врата, обърна се и поиска всички да влезем в двора. Още не бяхме го сторили, когато майка й и баща й излязоха. Дария издърпа Павел напред и се обърна към родителите си: „Майко, татко, това е моят брат Павел. Днес се открихме, вие сте много добри, моля ви, приемете Павел в нашето семейство“. Майка й я прегърна, също се разплака, като я призоваваше да се успокои. Баща й се намеси: „Дария, по-спокойно“.

Дария се отдръпна назад и каза: „Ако Павел не дойде при нас, аз ще отида при него в дома“. Тогава и баща й се разплака, прегърна Павел през раменете и обяви: „От днес нататък ще си имаме син и дъщеря“, и влязоха в къщата. Само след минути дойдоха две семейства и влязоха вътре. Ние стояхме на двора. След малко спря кола пред пътната врата и пристигна директорката на дома, която също влезе.

Момичетата започнаха да се разотиват, ние също си тръгнахме. Прибрахме се в дома възбудени, защото историята на Павел беше мечтата на всеки от нас. Изпитвах смесени чувства — от една страна се радвах, че Павел откри сестра си и вече няма да бъде в дома, от друга страна ми беше много мъчно, защото той ми беше най-добрият приятел, първият, който ми подаде ръка още в дома в Ямбол и помнех как се вкопчих в него като единствен, когото имам на този свят.

Видяхме се няколко пъти с Павел, двамата със сестра му идваха при мен. Аз си отидох в нашия край, не в нашето село, в едно съседно, там беше женена леля ми — сестрата на баща ми, започнах работа в една зидарска бригада към текезесето. И после къде ли не.

Когато се оженихме с моята жена и си построихме къщата в Елхово, с Павел си пишехме понякога. Поканиха ни на гости. На къщата си в Пловдив родителите вдигнали още един етаж за двете семейства, за Павел и за Дария. Павел завършил строително инженерство, работеше, солиден човек. Дария — зъболекарка. И двамата са семейни, имат деца, щастливи са. След това Павел дойде само със сестра си за един ден на гости. Донесоха ни подарък — електрическа печка с фурна и котлони, ама много хубава. А сега пък се запознах с теб и ти разказах моето житие.

* * *

Така протичаха дните на работа с Колето, имахме какво да си разказваме. От пролетта до есента може да се работи спокойно, много нещо свършихме и добри пари взехме. Не изнемогвахме, а това е страшно в чужда страна и най-важното — не можеш да осъществиш това, за което си отишъл в чужбина.

Преместването на Славея от Полтавския медицински институт в Пловдивския институт, където да продължи следването и да завърши, беше свързано с немалко бюрократични процедури, които трябваше да се свършат.

Отидохме си в отпуска и през юли 1980 година Славея се записа в Пловдивския институт. Решихме въпроса и със студентското общежитие.

В Полтава Валка по свой начин чувстваше отсъствието на Славея. Те бяха толкова привързани една към друга, колкото са и сега. Валка споделяше всичко със Славея. Същата учебна година тя чете много сериозно, защото следващата година завършваше гимназия и щеше да кандидатства. Надявахме се, че Валка ще завърши гимназия в Съюза, ще кандидатства по общия ред, както всички, ще може да си избере желаната специалност.

Тя искаше да учи история на изкуствата, археология, дори по-специално египтология.

По този въпрос вярвах, че най-компетентно би ме информирал Цветан Ночев, помощник на Иван Димитров, и отидох до Киев да се видя с него.

Ночев ме прие и аз изложих въпроса си. Слушаше ме внимателно, стана, взе една папка от бюрото си, помълча и заговори:

— Съжалявам, че дъщеря ви държи на тази специалност. А не желае ли като сестра си да учи медицина? За жена медицината е солидно висше образование и откровено можем да кажем, че се ползва с обществено признание.

Отвори папката, погледна ме и каза:

— Има държавни документи, приети в България, и на тяхно основание са постигнати определени международни договорености. Конкретно за Съветския съюз ето какво е съдържанието на документа. Специалностите международни отношения, дипломация, право, изкуства, археология (към древните изкуства) са за деца на работещи във външното и вътрешното министерство. Те кандидатстват в България и на издържалите се определя в коя страна ще следват. Много съжалявам, че на този документ не мога да дам друго тълкуване, нито пък съветските институции могат да го променят.

С други думи — не можеше нищо да се направи.

* * *

Имаше електричка до Полтава в 13 часа, но с нея пътуването беше много тежко, колкото седящи места, два пъти и повече правостоящи. Блъсканица, въздухът не достига. Останах за вечерния влак.

Отидох на проспект „Крешчатик“, където има какво да се види, има къде да се седне в прилични и чисти сладкарници. Разбира се, не пропуснах да посетя международната книжарница. Имаше много подбрана българска литература и преведени на български чужди големи автори.

Пристигнах по-рано на Киевската гара, тя също е в духа на руските мащаби — огромна. Грабва те, освен функционалността й, архитектурното въображение и типично украинският многоцветен декор.

На втория етаж се намираше чакалнята за чужденци, непосредствено до нея имаше много изискан за времето и скъп ресторант с оркестър и високо ниво на обслужване. Отделно на етажа бяха разположени закусвални за масово хранене с ниски цени, щанд само за напитки с дълъг барплот, където ти предлагат наливна бира, квас, нещо безалкохолно.

В чакалнята за чужденци се влизаше, след като представиш на милиционера паспорта си. Обзавеждането вътре бе много хубаво. Там видях сънародник от Смолян, връщал се от отпуска в България, работел от три години в Кривой рог. Та той ми разказа как прекарал отпуската, къде бил ходил по гости на близки и приятели.

Слязохме на първия етаж да пием кафе и както си вървим по коридора и си говорим, чувам зад нас някой да казва: „Ах, тези хубави българи, как харно си хортуват на български, та драго да ти стане“. Обръщаме се и гледаме човек на средна възраст в железничарска униформа. Попитах го: „Какъв си като говориш на български?“. Той охотно обясни:

— Аз съм от молдовските българи, дойдохме тук да получим разни части и инструменти и като ви чух, тръгнах след вас да ви слушам как си хортувате.

— Ела при нас — веднага му предложих. — Ела да разкажеш кога сте дошли тук…

Засмя се той и каза:

— Та и аз не зная откога сме, тук съм се родил. И майка и татко тук са се родили. Голямо е нашето село, било е само българско, от самолет да го погледнеш, ще разбереш, че е българско, защото къщите са покрити с керемиди, а молдовяните ги покриват с ръжена слама.

Седнахме в една закусвалня, там имаше бутилирана бира „Жигульовское“ и някакви вареники — украински вариант на руските пелмени. Взех три бири и чиния вареники. Седнахме и се чукнахме. Отпихме двамата, гледам молдавянинът уж се усмихва, а два реда сълзи по лицето му. Съвзе се, избърса сълзите и каза:

— Ех, че ми е харно. — И тогава отпи от бирата. — А вие на екскурзия ли сте?

Обяснихме му, че в много градове в Украйна има български строителни групи с договор за определено време, групите са по 100 до 150 човека. Слушаше той с широко отворени очи и накрая каза:

— И всичките тези са наши българи и сте заедно? И когато решите, си отивате в България при своите? В къщите си при семействата? А ние тук какъв грях направихме, какво сгрешихме, не знаем. Бог прошка не ни дава да си дойдем в България при нашите. Не зная нашите дядовци дали са били толкова прости, или пък са се страхували да кажат, че са избягали от България. И затова сега не знаем от кое село или град е родът ни, ако знаехме, щяхме да си дойдем. Та ние сме си истински българи, вкъщи в селото си хортуваме на български и внучето хортува на български. Един от нашите разбрал от документи ли или някой му разказал, че родът му бил от едно село до Стара Загора. Отиде си и цял месец стоя в България. Водили го къде ли не, всеки ден го канели на обяд и вечеря в домовете на хората в селото и всички питали за нас тук — как живеем, знаем ли, че сме българи. В селото имаме културен дом. Като си дойде Тодор, така се казва нашият щастливец, поканихме го в залата. Застана той и почна да разказва, всички се разплакаха, посипаха се въпроси, настана хаос. Директорът на училището, кметът на селото и двама старци бяха до Тодор, намесиха се, успокоиха хората и Тодор продължи да разказва. И като слушах — и там хората си имали кахъри, но нали са си свои, си помагат, никого не оставят да затъне в бедите.

Спогледахме се. „Де да беше така…“.

Сънародникът от Смолян си погледна часовника и обясни, че е станало време да отиде до чакалнята да си вземе куфара и чантата от сейфа. Влакът му пристигал на четвърти коловоз.

Помогнахме му за багажа до четвърти коловоз. Влакът пристигна след десетина минути, сбогувахме се. Развълнуван наново, молдовянинът Иван се провикна:

— И много здраве на нашите българи там!

Аз нямах багаж в чакалнята, вече бяха съобщили на кой коловоз е моят влак за Полтава. Отидохме на перона при влака, имаше време, изпушихме още по една цигара. Трябваше да се разделим, прегърнахме се за довиждане. Иван ми каза:

— Предай много поздрави на нашите и им разкажи за нас, тукашните българи, които животът ги е научил да бъдат много търпеливи, честни и само да мечтаят за България. Никой не ги е научил да бъдат борбени и досега да са решили въпроса си с мечтата за България. Такива сме, довиждане, Георги, никога няма да те забравя. Поздрави семейството си, аз всичко ще разкажа на моето.

Настаних се в купето. Легнах си на леглото горе, не можех да заспя, въпросът, за който ходих в Киев, нямаше радостно решение. Разбира се, ние имахме информация от студенти, коментари от родители. И просто се потвърди това с документите, в които не допускаха никакъв компромис.

* * *

Пристигнах сутринта в Полтава, Петя тръгваше на работа, а Валка се приготвяше за училище. Предадох целия разговор, че категорично не може да следва археология, защото тази специалност се водела към изкуствата. Валка не се притесни.

— Утре ще пиша на кака, да чуем и нейното мнение. Тя вече учи медицина, пък още имам цяла година, все ще решим дотогава.

Учебната година свърши и заминахме за България в отпуска. Славея и Валя отидоха на почивка в Несебър „при леля Мария“. Бяха ходили и преди на квартира при тази прекрасна жена, която ги посрещаше като свои. Видяхме се с родители и роднини.

Апартаментът в Хасково, където живеехме, беше на съвета и си плащахме наема, който всъщност не беше голям. Отдавна бяхме решили с Петя да го купим. Когато тръгвахме за Съюза, някои хора от блока си бяха купили апартаментите за около осем хиляди лева. Сега ние трябваше да платим петнадесет хиляди. В живота се допускат такива недалновидности.

В едно от писмата си децата бяха ни изпратили адреса в Несебър и номера на телефона на леля им Мария. Обадихме им се и казахме, че като останат три дни от почивката им, двамата с майка им ще отидем да прекараме два дни с тях и ще се приберем заедно. Така и направихме.

Запознахме се с хазяйката. Мария беше много сърдечна жена. Беше запазила стая за нас. Къщата й беше голяма и с друга постройка в двора. На тях това им беше поминъкът — курортистите през летния сезон. На обяд отидохме в едно ресторантче, което си бяха избрали децата. Беше спокойно и уютно. Имахме нуждата от такава атмосфера и четиримата.

Славето имаше толкова неща да ни разкаже, Валка беше щастлива, че през тези дни са успели двете да си поговорят. Вече се бе оформило и решението на Валка да следва медицина. „Ако ще се давим, ще се удавим и двете“. Такава беше тяхната солидарност.

От Несебър се прибрахме в Бисер. Дойде си и брат ми Димо със семейството, децата се събраха заедно, припомняйки си детството и как са тичали по двора и какво им е готвела баба им. Нашите деца вече говореха за техните детски спомени. Това значи колко назад бяха останали собствените ни детски спомени.

* * *

Отпуската свърши и се прибрахме в Полтава. Събрахме се близките семейства, Васко и Севда, Благоеви, Цоневи, разказвахме кой как е прекарал. Започнахме пак работа. Руските колеги сърдечно ни посрещнаха.

— Георги, дано да носиш българска ракия — с ударение на я-то ми напомняха шеговито те.

Валка подхвана амбициозно учебната година. Тя повтаряше, че задачата й е да постигне максимален бал на конкурсните предмети и на дипломата като цяло. Вече твърдо бе решила да кандидатства медицина в Киевския медицински институт.

Наред с работата, от която не се оплаквах, тази година и на мен ми предстоеше да завърша университета. До десет дни всеки трябваше да заяви темата, която ще развие като дипломна работа и да я защити пред комисията. Много отдавна я бях избрал: „Държавно предприятие на самостоятелна стопанска сметка“. Това беше толкова позната материя, ние в България от години вече работехме по този начин.

Отидох в ректората на университета, където беше кабинетът на ректора проф. Павлович. Попитах секретарката дали ще ме приеме. Проф. Павлович ме посрещна много приветливо, покани ме да седна и веднага попита каква тема съм избрал за дипломната си работа.

Подадох отворен плик, в който на лист бяха написани трите имена, факултета, курса и темата. Професорът взе плика, разтвори листа и внимателно прочете съдържанието. Погледна ме и попита:

— Петрович, с вас говорихме веднъж на тази тема. На какво се основава самостоятелността на стопанската единица, която ръководите вие? Можете ли в резюме да ми обясните?

Започнах наистина накратко да обяснявам кога се приема планът.

— В края на ноември се провежда заседание на стопанския съвет на предприятието. В този съвет, освен централната управа влизат и комплексните управители. Тогава приемам плана на комплекса — обем на реализирането за следващата година. Получавам план-сметка, в която са отразени планът, ниво на бруто печалбата, издръжката поотделно — ток, вода, консумативи, горива, фонд работна заплата, амортизационни отчисления. Начислява се накрая чистата печалба. В тази план-сметка, ако не се следи през месеца, могат да те изненадат много неизвестни — преразход, допуснати нецелесъобразности, неизпълнена бруто печалба. Това води до намаляване на заплатите, социалният климат между хората в комплекса е нарушен и трябва да се вземат мерки, които да доведат до по-големи постъпления и до снижаване на разходите.

Професорът ме изслуша внимателно и когато стигнах до показаните резултати, той ме прекъсна:

— Достатъчно, разбрах в какво се състои самостоятелното ръководство на предприятието. Очаквах това да ми обясните. Бях ви казвал, че у нас опитахме в някои отрасли, но се отказахме, защото тази самостоятелност е половинчата. Основният въпрос, който създава тази половинчатост, е собствеността. Върху тази държавна собственост се провежда държавната политика. В идеологията на комунистическите партии е заложено собствеността да бъде на народа чрез държавата. Следователно тази държавна собственост се управлява от демократично избрано правителство. Останалото, разбира се, са приетите закони и правила, в които се вместват и управляващите, и народът. По-нататък произтичат социалните политики, здравеопазването, образованието, културата, изкуствата, природните богатства, националният и интелектуалният потенциал. Това последното, което ви казах — интелектуалният потенциал е най-голямото, най-ценното богатство на държавата…

Появи се секретарката и съобщи, че еди-кой си отдавна чакал да влезе при професора. Той отговори:

— Зная, след минута — прекъсна професорът думите си и стана. — Георги Петрович, не се притеснявайте, добре сте избрали темата, тя е актуална за стопанските ръководители. Вярвам ще я развиете добре. Беше ми много приятно.

Благодарих за топлия прием и напуснах университета.

След вечеря излязох на терасата вкъщи да пуша и се замислих за професор Павлович. Той беше широко скроен човек с голяма рутина. Гледаше реалистично на настоящето. Разбира се, бе достатъчно интелигентен и много деликатно намекваше как трябва да се гледа на икономическите процеси, как решаването на проблемите трябва да се предлага от високо образованите хора в СССР, за студената война, различните форми на собственост. Когато разговарях с колеги от курса, те също споделяха, че няма нови технологии и нови производства. Това беше времето на Брежнев, на „застоя“, както казваха след него.

Подготвих план, започнах да работя, не ми беше трудно, защото знаех какво представлява план-сметката за годината. Писането не представляваше проблем, повече бях притеснен за отпечатването на пишеща машина поне в три екземпляра. Преди това тормозех децата да проверят писмения руски, за да не преобладава в работата творителният падеж (кой знае защо ние, българите, много обичаме да го използваме, когато говорим на руски). Два екземпляра трябваше да предам на комисията по време на защитата. „Така е, когато човек сам си създава излишни грижи и напрежения“, повтаряше ми Петя, макар да беше съгласна, че щом съм се хванал с нещо, трябва да го доведа докрай както е редно.

Животът ни беше научил нас с Петя на търпение още като младо семейство, за да успеем да създадем нормален поносим бит и особено когато се родиха и децата. Всичко се пресмяташе много внимателно, нямахме право да грешим. Робско търпение продължаваше и на работа. Заразата на това хронично заболяване продължаваше да се разпростира. На децата с най-добри чувства казвахме „Бъдете търпеливи, четете и това, което е прието, че трябва да се постигне, вярвайте, че ще го постигнете“. И всичкото усилие е с цената на свободата, а отговорът на преодолените с толкова труд препятствия е само един. Колко близко е усещането, че робството е дошло със загубата на частица от достойнството, от самочувствието, от свободата ти…

За себе си не съжалявам, съжалявам за децата, за тяхната послушност, която им е пречка в днешния променен и безпардонен (меко казано) свят.

Има една поговорка „Не си оставяй магарето в блатото“. Не отстъпвах за нищо от набелязаното, воювах докрай, разбира се, плащах скъпо за това. Петя често ми казваше „Където отидеш, много бързо си създаваш врагове с твоите принципи“. И сега не се сърдя на тези, които ме помнят като такъв…

Самостоятелната работа на машината ми даваше възможност да пътувам до Киев и когато се наложи, да решавам лични проблеми. Затова и бях казал през втората година на началника на групата за Колю, помощника при мене, да повиши разряда му, за да получава по-висок дял от заработката.

* * *

Зимата беше в стихията си, беше много студено. Понякога се занизваха дни със силен вятър, който въртеше замръзналия на прах сняг и той проникваше вътре и през най-малкия процеп. Следобедните часове се чувствах изморен не толкова от работата, а от усилието през целия ден да се стягаш, за да не се поддадеш на студа. Трябва да призная, че и с това напрежение се свиква и се придобива нагласа за него, за да започне по-лесно денят.

През почивните дни отивахме по магазините да напазаруваме за седмицата. Оставаше време и на нас, мъжете, да излезем на улицата, в паркчето или в барчето до хранителния магазин.

Започнахме да говорим вече за посрещането на новата 1980 година. За новогодишните и великденските празници от България идваше един тир, натоварен с консерви, краставички, грах, печена капия. Имаше малко хранително магазинче, където тирът първо пристигаше и разтоварваше толкова стоки, колкото желаеха да си закупят българите. Останалото отиваше в складовете на търговия на едро в Полтава. За обратния курс камионът се товареше с водка „Столичная“.

И така за нова година нашите жени правеха руска салата с български краставици и грах. За тези празници се подготвяше възможно най-българското, което жените носеха от бита и традициите по родните си места. Мъжете винаги бяхме скътали по някоя бутилка българска домашна ракия, по някакъв ликьор за жените. Новогодишната вечер се подготвяше с такова радостно вълнение, нашите и съседските деца (пет момичета с малки разлики в годините) в съседна стая подготвяха магнетофон, обсъждаха какви записи имат.

Тържествената вечер пресъздаваше една малка и топла България. В България през целия януари срещахме познати, приятели, честитяхме си новата година и следващият въпрос винаги беше къде прекарахте — на ресторант или вкъщи, добре ли прекарахте.

На следващия ден тук не питахме никого. Но бяхме доволни, защото от нашето меню по-добро в никой ресторант не можеше да се намери. В строителната група нямаше хора, дошли на екскурзия, всички работехме, а децата учеха. Но пък се вмествахме в руската поговорка „Здраво работи и добре отдъхни“.

Празниците минаха и отново тръгнахме на работа. При студ 20–25 градуса под нулата само роторните екскаватори можеха да работят и да копаят замръзналата земя.

В един такъв мразовит ден спокойно седяхме с Колю в кабината след сутрешното „разгряване“ на двигателя, докато машината разкопае горния слой пръст. Изведнъж чухме силен удар, веднага изключих от движение и казах на Колю да слезе да погледне, аз с хидравличния механизъм ще вдигна ротора да излезе от канавката, за да може да се види на какво се е натъкнал. Колю за секунди се върна пред вратата на кабината, махайки с двете ръце да сляза, очите му щяха да изскочат, така се беше облещил. Отидох и настръхнах. Под ротора лежеше действаща газопроводна тръба с диаметър 500 милиметра, одраскана на две места. Казах на Колю да следи, ще направя малък откос на траншеята, за да може да излезе носещото колело на ротора, което е отзад. Така и направихме.

Изведох машината отстрани на двадесет метра, угасих и отидохме да видим не изтича ли газ от одрасканото. Нямаше. Взехме си чантите и отидохме на шосето. Още първата кола спря и ни взе. Беше страшен вятър, не можеше да се диша. Отидохме в базата, началникът Вадим беше там, разказахме му всичко. Както беше прав до бюрото и слушаше, пребледня като платно, успя да седне на стола, хвана се за главата и изрева:

— Господи, какво чудо щеше да стане, какво чудо! — дойде при нас, прегърна ни, оглежда ни и не вярва на очите си, че сме живи пред него.

Каза да седнем на дивана, почука на прозореца и нареди високо „Донесете чай“. След това взе слушалката нервно и започна да набира някакъв номер. Не се свърза, обаче някой се обади, той изруга „вас пък кой ви е търсил“ и тресна слушалката. Ние с Колю кротко си пиехме чая. Както седеше замислен с вдигнати вежди, изведнъж присегна, отвори страничната вратичка на бюрото, извади бутилка водка и три чаши, наля по половин чаша, погледна ни и ни подкани да вземем.

Ние механично посегнахме към чашите, началникът се изправи, изгледа ни втренчено и каза:

— Наздраве — и обърна чашата.

Спогледахме се с Колю и направихме същото.

— Трябва да дойдем на себе си — обясни Вадим и посегна към бутилката да налее отново.

С Колю дръпнахме чашите към нас и отказахме. Вадим затвори бутилката и я прибра в бюрото.

— Преди две години до Харков с машина като вашата се случи същото, тръбата се взриви, вдигна машината на десет метра и тя падна върху огъня — разказа той. — Всичко изгоря, от хората нищо не се намери. Идете си в квартирите, аз ще потърся техника, който е направил разбивката къде да върви траншеята и ако е нужно, ще ви потърсим.

На улицата се спогледахме, едва тогава като че ли осъзнахме какво е можело да ни сполети. Колю каза:

— Бай Георги, откровено да ти кажа, все още се чувствам като че ли съм в страшен сън.

От проверката се установи, че нашата разбивка е била правилно нанесена и аз съм я спазвал. Изпълнителят на действащия газопровод обаче не беше спазил проекта и беше направил отклонение. По тази причина ние с нашата машина сме се натъкнали на тръбата. И за щастие не се стигна до тежка авария.

Така е устроен животът, а неизвестните в него са много. Случилото се бързо се разнесе и сумата дни ни се наложи да го разказваме по няколко пъти на ден. След това се забрави, защото всяко чудо е за три дни.

Случаят увисна като обица на ухото за мен и Колю. Често като се погледнехме, си казвахме „живеем втори живот“. Аз кимвах и мълчаливо си казвах „Много пъти започвам отново живота си и съм длъжник на Бога за това“.

* * *

Бяхме обсъждали вкъщи, че ще се наложи да проверя дали Валя ще може да кандидатства в Киев медицина. Заминах с вечерния влак за Киев.

В консулството видях първо бай Димитър Симов, вицеконсул в генералното консулство. Като разбра какво ме води, ме насочи към Цветан Ночев, при когото вече бях ходил. Ночев ме прие веднага. Разказах аз новото ни решение, като напомних, че с него вече бяхме говорили дали Валя ще може да следва археология и той беше обяснил, че не може и че е подходящо както голямата ни дъщеря и тя да запише медицина.

— Този път въпросът ни е дали дъщеря ми може да кандидатства в Киевския институт.

Ночев се засмя и каза:

— Може, смятам, че Киев е за предпочитане. Нека да продължава да учи добре, да бъде висок балът на дипломата и по предметите, по които ще се проведе конкурсът. Доколкото си спомням, за медицина изпитите са четири — биология, химия, физика и, разбира се, руски.

Бай Димитър веднага се намеси:

— Ще бъде у нас, жена ми е сама в апартамента, аз през целия ден съм на работа, ще може спокойно да чете и като се върне от изпит, да се нахрани и да си почине. Да отидем в моя кабинет, ще пием кафе и ще си поговорим.

Отидохме, пихме кафе, говорихме, казах колко съм впечатлен от държането и обясненията на Ночев. Симов ме покани на обед у тях. Живееше в дипломатическия блок, апартаментът му бе отличен, обзаведен изискано. Жена му се оказа слънчев човек.

Обядвахме тримата, бай Димитър разказа на жена си за предстоящите изпити на дъщеря ни, жена му се зарадва много. По-късно Валка с възхищение говореше за нея като за добрата леля Анче.

Доволен от свършеното, отпътувах с влака за Полтава, мислех си как ще зарадвам Валка, че може да кандидатства в Киев. Предстояха ни много натоварени месеци през пролетта — конкурсите на Валка, записване, трябваше да обмислим кога ще вземем последната отпуска през това лято. Планът ни беше Валя да завърши първи курс в Киев и след това да се прехвърли в Пловдив и да продължи следването в България.

* * *

Много от работниците прекратяваха договорите си в края на втората или третата година. Колю също беше решил напролет да си ходи. А ние трябваше да направим четири години. Васкови си заминаха, началникът на групата Спасов — също, и на негово място дойде човек от Шумен. Жена му беше от нашия край — от Горски извор. Смените бяха нещо нормално, защото всеки бе дошъл временно.

Въпреки нагласата, че тук сме временно, можахме да се вгледаме в много характерни типично руски особености.

Руснаците нас, българите, ни приемаха. Изглежда исторически това е било наслагвано — не само освобождението ни от турско робство, а и славянският нрав, православната вяра. Имаше из цялата руска шир български дири. Разказах за молдовските българи. Тук, в Украйна, в колхоз „Благоевски“, преименуван на Димитър Благоев, има паметник на българи, заселили се по това време като молдовските. Хората от близкото до колхоза селище с признателност споделяха, че българите ги научили да отглеждат домати, чушки, краставици.

Възможно е и да е била провеждана нарочна държавна политика. Наборните военнослужещи отиваха в средноазиатските републики, казахите — в Украйна, грузинците — също. Тази смесица по естествен начин бе родила толкова смесени бракове. Понякога чувах в разговора някой да обяснява „Бяхме заедно на обекта със Степан грузинеца“. Всеки върви с републиката, откъдето е дошъл.

Зимата си отиде, черноземът така лепнеше по ботушите, че капвах, докато отида до машината. Но това бяха познати неща, бях свикнал. Валка седеше над учебниците. Сядаше при нас на вечеря, отиваше си в стаята и четеше. Не беше притеснена, очертаваха се много добри резултати по предметите. Често с Петя си говорехме — тя е още дете и ще бъде сам-самичка в милионния град. Нищо не можеше да се промени, спасението беше да мислим за добрите неща. Пред Валка не показвахме това притеснение. Но си припомняхме, че и Славето е сама в Пловдив. Трябваше да се разсее този страх, който в нищо не ни помагаше. Не пропусках удобен момент да говоря кратко и убедително на Петя, че познаваме добре децата си, че са възпитани, будни, разсъдливи. „Трябва да им вярваме, това е основното, и да мислим само доброто“, повтарях аз.

Много от приятелите, с които се бяхме опознали, си бяха заминали, дойдоха нови хора, заредени със самочувствие и голям оптимизъм. Слушах в коридора на общежитието реплики, които ме разсмиваха: „Чакай бе, на нас ни се полага това, ние сме хора. На мен ми разказва един, който се завърна (не можа да си спомни откъде), там по-малко от 500–600 рубли не са падали. Ще ги видим тези тука какво ще ни дадат“.

Излиза друг от стаята, запалва цигара и се обръща към разпаления специалист: „Какво си се развикал, тези сметки трябваше да правиш, преди да тръгнеш от България. Като знаеш как ти е писан четвърти разряд в договора, петстотинте, ако получиш, ще си благодарен. За 500 рубли знаеш ли колко работа трябва да извършиш“. „Ти ще ми кажеш!“ — отговаря му засегналият се колега. „Аз ще ти кажа, защото идвам за трети път. Знаеш какво е заложено в договора. Ако си вирнеш шапката и си тръгнеш, колко неустойка ще трябва да платиш“…

Като чуех такива приказки, излизах от общежитието, сядах в алеята на една пейка, запалвах цигара и си спомнях първите три месеца, пристигането на семейството ми — не можеха да ме познаят. Сега с усмивка гледах на подобен разговор като на лошо измислена комедия. Карах тук четвъртата година. Но явно между тези хора имаше такива, които не знаеха за какво са дошли в СССР. Когато си ходехме в България в отпуска, не пропускаха любопитно да ме питат какво работя и колко получавам. На някои отговарях, че получавам хиляда рубли, защото ги познавах и знаех, че в България и сто лева не могат да изкарат от мързел. Бях стигнал до заключението, че 40% от хората не познават себе си, дори се страхуват да се вгледат в себе си. Добър съветник им е компромисът. Хвърлили са се в обятията на майката неволя и казват „Спокойно, такава била съдбата ми. Толкова мога, аз не съм виновен. Ама нима не ми се живее по-човешки?“. Тези 40% са членове на нашето общество и по силата на лозунга „Братство и равенство“ и прогласената социална справедливост, изработеното се разпределя по пътя на уравниловката — тези 40% получават наравно с другите, които изискват от себе си да изпълняват работата си на 100%. Не смеех да търся възнаграждението и мястото на твореца, на изобретателя на новите технологии.

В кабината на роторния екскаватор като свободен човек можех да си мисля свободно по такива едни въпроси. Но само наум, без жестове и закани. Можех и да се подсмивам, което не беше малко.

* * *

Учебната година приключи, Валка взе с отличен дипломата за средно образование в украинска гимназия с преподаване на руски език. Трябваше да подготвим документите за кандидатстване в Медицинския институт в Киев по общ ред с руските кандидати. Отидохме в Киев, подадохме документите, видяхме датите на конкурсните изпити. Обадихме се на семейство Симови, разбрахме се кога ще отседне у тях Валка и се прибрахме в Полтава.

Валка се затвори в стаята си да чете. Почти ежедневно получаваше писма от сестра си, която я окуражаваше.

В Киев отидохме ден по-рано. Първият изпит беше по биология. С Валка се бяхме разбрали да я посрещна, след като свърши. Дотогава щях да се поразходя из Киев.

А градът е хубав и както неведнъж вече казах, в него има какво да се види. Като се разделихме с Валка, реших да използвам времето да се разходя, ей така, без посока. След двеста-триста метра се показа малък подреден парк — с хубави дървета, цветя, зелени алеи. От един павилион си купих вестници и списания. „Ето че се подреждат нещата“, си казах, оглеждайки се къде да поседна. Покрай мен минаха две момчета, смеейки се високо. Носеха в пластмасови чашки кафе. Погледнах и видях откъде са го купили — от близка малка сладкарница. „Ето и за мен комфорт“, си казах, взех си кафе, минерална вода, избрах къде да седна и се настаних.

Бях се зарекъл да не мисля за изпита на Валка, за да не й преча дори мислено. Пиех си кафето, пушех и мислите ми прехвърчаха насам-натам. Бай Димитър Симов, пък и останалите от консулството, както и от други чужди консулства в Киев, пазаруваха от някакъв дипломатически магазин. Винаги, когато отивах в Киев, бай Димитър ми купуваше един-два стека български цигари. Разбира се, аз си плащах съвсем добросъвестно.

Прелистих вестниците. Гледах хората — забързани, някои поглеждат часовника, двама си говорят спокойно, спират, пак тръгват…

Когато пиша, е 2010 година. Колко далеч назад е било това преживяване, очакване, трепет! Как скрито, мълчаливо, тайно си позволявах да вярвам, че всичко ще мине много добре. Сега, когато си спомням този малък парк, се чудя как никой от минаващите покрай мен хора не се спря и не ми извика „Хей… ама ти си много щастлив човек!“. Не го е направил, защото тогава и аз не съм знаел колко богат баща съм. Тези часове в очакване да видиш резултата и грейналите очи на детето си! Такива преживявания са всъщност истинското съдържание на човешкия живот. За такъв капитал инфлация няма.

Погледнах часовника и станах. В двора на института и на булеварда бяха надошли родители и близки. Започнаха да излизат някои деца. Не след дълго видях и Валка. Отмахна с ръка падналата на очите коса, огледа двора, видя ме. Като дойде, я прегърнах.

— Отдавна ли ме чакаш, татко?

— Не — казах.

— Мисля, че го взех.

Все така приказвайки за изпита и как е протекъл, се качихме на автобуса и пристигнахме в центъра.

Влязохме в една сладкарница, на сервитьорката поръчах за себе си кафе, за Валка — вода и сметанов сладолед.

— Ще отидем двамата в Симови и тази вечер с влака ще си замина за Полтава. Изпитите са цяла седмица. Когато приключат, сигурно ще обявят кога ще изкарат резултатите. Дотогава ще се чуваме по телефона. Като свършиш, ще си дойдеш в Полтава сама.

Обядвахме в един ресторант. Отидохме у Симови. Леля Анче, както й казваше Валя, много се притеснила къде сме се забавили. Дойде си и бай Димитър. Като разбра, че искам да си ходя с вечерния влак, се възпротиви.

— В никакъв случай, тази вечер ще останеш у нас. Момичето ще си се прибере след вечеря в стаята да си почине от напрежението и утре спокойно да си чете за следващия изпит. Взел съм от нашия магазин поморийска гроздова, ще се почерпим, ще вечеряме и ще си поговорим, както му е редът. Сутринта идваш до консулството, пием по едно кафе и си заминаваш веднага.

Така и направихме, на следващия ден си заминах за Полтава. Разказах на Петя как е минал денят.

На следващия ден се обадихме на Симови. Разбрахме, че и изпитът по физика е минал успешно. Минаха и останалите два — по химия и руски. Валка си дойде уверена, че е взела изпитите. Резултатите щяха да излязат след седмица и тогава ще бъде посочено кога започва записването.

Симов се обади по телефона и каза, че Валка е приета. Проверил какви документи ще трябва да се занесат и след ден-два трябва да отидем да се запише. Получихме покана за телефонен разговор със Славея от България. Отидохме и тримата в пощата. Валка се похвали на сестра си, че е приета, после и Петя говори. За себе си Славея бе лаконична: „Добре съм. Чакам ви през лятото, тогава за всичко ще си говорим“.

Отидохме в Киев в института още сутринта. В двора имаше много деца и родители. На изпитите Валка се запознала с едно момиче от Азербайджан, видяха се в двора. Тя също беше с баща си. Човекът беше угрижен, казали на дъщеря му да изчака следващия ден и тогава ще кажат дали ще я запишат. Валка влезе в института да се записва. Азербайджанецът тогава ми каза:

— Много съм притеснен, че няма да запишат моето момиче. Има неща, които не мога да ви обяснявам, още повече че сте чужденец. Но ако се запише, ще учат заедно с вашата дъщеря, ще бъдат приятелки, защото и моята дъщеря тук си е почти чужденка. Дано стане. Ще ми дойдете на гости цялото семейство да видите как срещаме приятелите.

Както си говорехме, Валка дойде притеснена:

— Изпратиха ме от канцеларията при председателя на приемната комисия и там ми казаха, че както техните момичета и аз трябва да запиша педиатрия или стоматология. Аз попитах кои техни момичета и те ми отговориха, че те това са записали и така било прието.

Отидохме в института, на входа имаше дежурни студенти от първи курс, които не пускаха външни лица и направляваха протичането на записването. Помолих да попитат председателя на приемната комисия дали ще ме приеме, като съобщих, че съм българин. След малко дойде още един студент, който ме придружи до кабинета на председателя. Влязох, поздравих, председателят остави писалката, погледна ме, поздрави и посочи стола пред бюрото. Благодарих и седнах. Председателят беше пълничък висок мъж над петдесетте, много добре облечен, с почти гола лъскава глава.

Изразих учудването си от подканата за записването и спокойно попитах защо.

— Казах на дъщеря ви да попита нашите момичета, че те всички записват педиатрия и стоматология. Обща медицина записват момчетата. Това, предполагам, е разбрала. А защо е така, на вас не мога да обясня и не е нужно. Трябва да сте доволен, че дъщеря ви ще бъде студентка в нашия институт по общия ред с нашите студенти и ще ползва всички привилегии както те. Това мога да ви кажа по този въпрос и препоръчвам дъщеря ви да се запише. Други въпроси имате ли?

— Не — казах. Станах, благодарих за вниманието, сбогувах се и излязох.

Валка беше с приятелката си и баща й на двора. Беше им разказала проблема.

— Е, Георги Петров, какво ще правим? — попита ме новият ми приятел, клатейки загрижено глава. — Ние ще ходим в министерството на просветата, а вие къде?

— Ще помислим къде бихме могли да отидем. — И се разделихме.

Тръгнахме с Валка.

— Сега накъде, татко? — попита тя.

— В консулството — казах аз. — Да побързаме.

Отидохме в консулството направо в кабинета на Цветан Ночев. Той ни посрещна приветливо, представи се на Валка и ни покани да седнем. Седна и той, на бюрото си обаче, а не на фотьойлите при нас.

— Е, какво казваш — педиатрия или стоматология? Другарят Симов ми каза, че днес ще дойдете да се записвате. Имах да ходя до един институт, но предполагах, че ще ме потърсите. Бях проверил какви са изискванията в Медицинския институт и разбрах. Това е секретно разпореждане в целия Съветски съюз. Проблемът е в това — руснаците изхождат от факта, че при война лекарите мъже са по-подходящи на бойното поле, отколкото жените.

Ночев взе телефонната слушалка и разпореди да проверят за телефонния номер на председателя на приемната комисия в медицинския институт и да го свържат с него. Остави слушалката и се обърна към Валка:

— Другарят Симов ми каза за високия успех на конкурса. Имате много високи оценки, поздравления.

— Благодаря — отговори Валка плахо, все още притеснена какво ще стане със записването.

Телефонът позвъня, Ночев вдигна слушалката, поздрави, представи се и заговори:

— Днес една наша българка след успешния конкурс е поискала да запише обща медицина във вашия институт. Хората са при мен и ми предадоха разговора с вас. — Изслуша за момент и пак продължи: — Разбирам, зная за това секретно разпореждане. Тя е българка и няма да бъде в Съветския съюз и затова ви моля, решете записването да бъде обща медицина. Нека да не усложняваме въпроса, вие знаете, че може да се реши така. — Заслуша, усмихна се и след това бавно и отчетливо каза: — Благодаря ви много, че проявихте разбиране и въпросът ще бъде решен. Ще ми бъде приятно да се срещнем. Аз посещавам висшите учебни институти в Киев и другите градове, където има български студенти. Благодаря още веднъж, приятен ден!

Ночев затвори телефона и доволно каза:

— Спокойно, въпросът е решен. — Вдигна слушалката на другия телефон и повика шофьора си. След което му нареди да ни откара до медицинския институт.

Благодарихме и отидохме в института. Ночев беше казал Валка първо да отиде при председателя. Аз останах на двора, запалих цигара и се огледах за нашите познати. Не можах да ги видя, нямаше ги в института. След половин час Валка излезе от управлението на института засмяна. Разказа колко внимателен бил председателят, парафирал документите и молбата й. Станал, подал й документите, пожелал и успешно завършване на института. „И нека да забравим случилото се недоразумение“, й казал. Валка благодарила. „А къде ще живеете, докато следвате?“ — попитал председателят. Валка учудено му казала: „Ще моля да бъда настанена в студентското общежитие, както всички студенти“. „Прекрасно“ — казал председателят. — „Разбира се, в общежитието“.

— Това е, татко. Вече съм студентка — завърши Валка.

В канцеларията, където записваха, й дадоха бележка, че е редовна студентка първи курс. И й обяснили, че в двора на института има малка постройка, която е стопанската дирекция на общежитията и студентските столове. Валка подала молба, като разбрала, че наесен в началото на учебните занятия става разпределянето на общежитията. Те се намираха в триетажни сгради и се състояха от апартаментчета с по две стаи, баня и тоалетна и кухня, за по две момичета в стая.

Излязохме от института доволни, като си помислихме пред какви проблеми сме били изправени.

На проспект „Крешчатик“ между двете платна с подлези се слиза долу в подземен етаж, където има кокетни магазинчета за сувенири, книги, павилион за вестници, хубави кафенета, където имаше истинско кафе еспресо от машина. Отидохме да изпием по едно. Бяхме се уговорили с Валка да купим разкошна торта, а имаше такива, и един голям букет на леля Анче, и да се прибираме. Купихме всичко и пристигнахме пред блока на Симови. На входа дежуреха жени, облечени строго с официална пола и сако, при тях имаше телефон, по който уведомяваха обитателите за посетителите. А вечер блокът се охраняваше от милиция.

Жените вече ни познаваха и казваха: „При семейство Симови, моля“. Докато отваряхме вратата на асансьора на етажа, бай Димитър се показа и притеснен попита:

— Защо ви нямаше цял ден? Нали всичко е наред? Днес бях служебно на едно място до обяд, но после се обадих на Ночев и той ми каза, че всичко е оправено. Какво сте се натоварили, какви са тия неща?

Влязохме в апартамента, Ани ни посрещна. Валка й поднесе букета. Разбрахме, че са поканили семейство от блока, по-млади от тях. Мъжът бил представител на БГА „Балкан“, бивш пилот.

С бай Димитър изпушихме по една цигара на терасата. Жена му предложи на Валка да се пооправи след дългия ден и напрежението.

Позвъни се, дойдоха съседите, запознахме се и бай Димитър ни покани на масата. Съседът носеше троянска сливова, традицията на руснаците — на гости се отива с бутилка — вече беше успешно усвоена. Чукнахме се, на Валка честитиха записването, пожелаха й успешно следване. В разговора се спомена, че съм от Бисер и пилотът веднага поде:

— От вашето село е моят приятел Желязко, бяхме колеги. Откровено казано, роден е за пилот. Но с него се случи неприятна история с лош край. В командването беше пристигнало донесение, че бащата на Желязко е бил деен земеделец николапетковист. Желязко също бил имал контакти с видни земеделци в Пловдив. Командването повикало Желязко и попитало: „Ти член ли си на земеделския съюз «Никола Петков»?“. „Да, член съм“, казал Желязко. Командирът се притеснил от това откровение. И се започнало. „Държиш ли на членството си в земеделския съюз?“. „Държа“, отговорил Желязко. Командирът му казал: „Ти си прекрасен пилот и прекрасен човек. Уважават те всичките ти колеги, както теб, така и ценните ти качества като способен пилот. Предлагам ти пред един по-разширен състав на командването да заявиш, че се отказваш от земеделския съюз. Не ми отговаряй сега, давам ти десет дни да си помислиш и тогава ще отговориш“. След този разговор с Желязко се видяхме. Аз настоях да заяви пред командването, че се отказва. Такава постъпка е много относителна, но го спасяваше. И друго, бях убеден, че неговото е политическа фантазия и затова не се отказва. Той обаче обясни, че неговите земеделски величия му заявявали „Гордеем се, че в земеделския съюз има такъв добър летец“. „Това пред нашите хора не съм го казвал. Но ако го кажа сега пред командването, ще изпитам чувството, че съм предател. Такъв е моят морал“. Не се отказа и го уволниха.

Симов слушаше внимателно и се обърна малко саркастично към съседа си:

— Слушайте, другарю капитан, управляващата политическа партия гледа на опозиционните партии като на врагове и в това множествено число попадат хора като твоя колега. Ти, партийният член, се възхищаваш на неговия морал и на качествата му на пилот. И ако всички тези качества ги поставим на везната, а от другата страна, че е член на земеделския съюз, ще видиш, че на политическото блюдо няма какво да натежи. И по този начин колко ценни хора декласираме и се отказваме от тях. Те могат да бъдат достойни членове на нашето общество и то ще оцени техните качества. Дотук, защото разговорът загрубява. За тези необмислени решения ще плащаме висок данък. Когато вместиш политическия фактор в средата, била тя образователно разнородна, той не се съобразява с комплексните й качества, защото стават валидни идеологическите измерения. Аз бях и съм от тази страна на бариерата, но имах възможност да се вгледам в съдържанието, в тези, които бяха от другата страна. — Помисли малко и продължи: — Плюсовете и минусите на тези различия ще се дефинират само в исторически аспект. Такива теми не са за компания, която се весели. На празник руснаците, седнали на масата както сме ние тази вечер, се веселят и с цялата си душа се надпреварват кой ще разкаже по-весели случки.

* * *

На следващия ден отпътувахме с Валка за Полтава. Петя ни чакаше с нетърпение и много преживя разказа ни какви проблеми са възникнали и как са били преодолени. На следващия ден получихме покана за телефонен разговор от Славето, отидохме и тримата.

Сигурно е естествено след тези напрежения толкова силно да искаме да си отидем в България. Там бихме могли спокойно да си поемем дъх, по-истински да усетим през какво бяхме преминали. Защото нищо не беше дошло даром. За нас, за нашето семейство повечето неща бяха постигнати с много напрежение заради възникнали непредвидени обстоятелства.

Според сметките ни тази отпуска трябваше да е последната. През пролетта на следващата 1981 година приключваха договорите ни. Бяхме обещали на семейство Симови, че когато си отиваме в отпуска, ще им гостуваме една нощ и на следващия ден ще продължим за България. Така и направихме, прекарахме много приятно. Те предложиха наесен докато Валка си уреди общежитието, да бъде при тях.

До София пътувахме нормално, пък и нямахме много багаж. Бяхме обещали на Васкови като пристигнем в София, да им се обадим. Звъннах, Васко и Севда веднага казаха: „Няма да продължавате, Васко ще дойде с колата на гарата и ще ви вземе. Тази вечер ще бъдете у нас и утре ще си продължите за Хасково“. Приехме. Имахме какво да си разказваме — записването на Валка в Киев, техният син — в Москва. Васко много ми помогна в Полтава, особено за курсовете за машинист на роторен екскаватор. Две години работихме с него съвестно, бяхме добри механизатори. Той много ми помагаше, на много неща ме научи, дори да отстранявам малки повреди, когато се случи. Бяхме добри приятели, честни един към друг и нищо не ни пречеше да си споделяме. И тази вечер в тях както си гуляехме, както казват руснаците, Васко ме попита:

— Гошо, прощавай, малко е нетактично, но колко рубли събра на влог, преведени в България?

Веднага отговорих:

— Васко, около шест-седем хиляди рубли.

— С тези пари нищо не можеш да направиш в България — продължи Васко. — Тук обаче има Кореком с рубли, внасят коли от Съюза и такива като нас, работили там, се редят със записване. Аз си взех моята кола, видя я — лада 1500, но ти можеш да си вземеш лада 1200, струва 5200 рубли. Но това си е твое решение, аз само ти казвам.

* * *

Пристигнахме в Хасково, видяхме се с близки и приятели. Всеки се бе забързал да решава проблемите си, оставаше впечатлението, че докато сме били в Съюза, хората в България също не са стояли на едно място. Всеки бе постигал основни цели. Децата бяха пораснали, хората правеха възможното да осигурят подходящото им начало. През осемдесетте години бе постигнато някакво икономическо равновесие, имаше подем в строителство, вземаха се заеми от спестовната каса. Оказа се, че хората имат сериозни спестявания.

Коментираше се под сурдинка, че категоризацията на окръжните градове, а може би и на другите, се прави според броя на жителите. В Хасково имало затруднение с категоризацията и мълчаливо била вдигната бариерата за жителство. Така неусетно от селата започнаха да се заселват в Хасково. В АПК не можеха да развият производството на интензивни култури. Основното като обем бяха зърнените култури, поддаващи се на механизирана обработка. Земята обаче бе отмиляла на хората. Те си казваха: „Ще отидем в града, там има работа. Ще образоваме децата си“.

И действително работа имаше — в леката и хранителната промишленост, в местните промкомбинати, производството на дограма, на кухненско обзавеждане, в шивашките предприятия. Понякога в магазините за конфекция можеха да се видят смайващи десени, особено на дамско облекло. Районните кооперативни съюзи пълнеха магазините на кооператорите в затънтените села с тази конфекция и тя веднага се разграбваше. Младите гражданееха, мисленето при тях отдавна беше променено. Когато се връщаха от кооперативните блокове, шаренееха като мартеници. Просто да ти домилее като ги погледнеш в тези десени и тези кройки. Но бяха щастливи, освободени от болезнената грижа: „Тази година какво ще изкараме и дали ще можем да си купим това?“. Текезесетата приключваха трудовия ден с двадесет стотинки, но след като се преболедува това, кооперациите станаха печеливши. Тогава се родиха АПК-тата и модата на басмените рокли разцъфтя.

Но пък на село купувачите започнаха да се стопяват. Селата край Хасково, Кърджали, Смолян си произвеждаха тютюна. И то хубав, скъп джебел тютюн. Имаше села с хълмисто землище, тютюнът, набран на нивата, пренасяха в кошове на гръб до селото. Стръмно, каруца не може да отиде до там — работа за жените, а мъжете отидоха в големия град, станаха строители в разгъналото се голямо строителство. Това бяха в по-голямата си част хора с мюсюлманско вероизповедание. Бяха страшно пестеливи, работеха много, но изкараните пари бяха много ценни за тях. Те не си позволяваха да се поддават на модни хрумвания и почивки с профсъюзни карти на море.

И когато големите градове ревностно се загрижиха за категорията, тихомълком повдигнаха бариерата за жителство. И само за няколко години местните граждани в големите градове ахнаха, когато изникнаха цели квартали от триетажни 120-квадратни жилища за новите граждани, които бяха пестеливи, но когато си работеха на село. Структурата на големия град се промени. Беше нарицателното време — казваше се — днес да си спортист и турчин комунист. През 1976 г. от петдесетте бройки за студенти по медицина в Хасковски окръг бяха прехвърлени 25 към Кърджалийски окръг. В института за медицински сестри в Хасково 70% бяха за мюсюлмани. На жилищата с мюсюлманско население, без изключение, а дори и на циганските апартаменти, се появиха големи телевизионни антени. Никой не проверяваше кой плаща и какви новини се слушат от Турция. И след това дойде Възродителният процес със смяната на имената и с идеята само през мандата на Тодор Живков да се създадат три поколения възстановени българи…

* * *

Отпуската ни събра и четиримата в семейството. И тогава взехме решение да си купим кола. Разбира се, това не значеше, че нещата се свеждат до липсата на кола, просто бяхме съгласни с аргументите на Васко за спестяванията от работата в Съветския съюз. Говорих по телефона с него и той ми каза: „Идвай. Ако не на първия ден, на втория ще влезем в списъка на кандидатите и ще я вземем“.

На следващия ден заминахме за София със Славея, тя доста време не беше виждала чичо си Васко и леля си Севда. И се получи както каза Васко — първия ден не можахме да се запишем в списъка на желаещите, за втория ден — четвърти номер. Казаха, че ще пристигнат вечерта от Русе десет коли.

На следващия ден рано с Васко стояхме пред заключената пътна врата, която отваряха точно в осем часа. Бях се приготвил с традиционните атрибути — в торбичка бутилка Столичная и стек Марлборо. През оградата видяхме, че вечерта са пристигнали десетте коли — жълти, зелени, червени и само една бяла. Кандидатите прииждаха и тълпата стана голяма. Васко ме погледна и каза:

— Какво ще кажеш?

— Бялата — рекох с невярващ тон, но не се отказвах.

Васко ми каза:

— Тези три момчета, които стоят пред управлението, са механиците, те изкарват колите. Дочух едно момче да казва: „Тази бялата ще я взема. Главната счетоводителка ми е позната. Като отворят, веднага отивам при нея“. А този, който е с него, каза: „Щом е така, колата е твоя“.

Имаше няколко минути до осем часа, портиерът дойде до вратата и се скара:

— Вчера нали се записахте? Виждате, има 10 коли, защо трябва да се блъскате като невъзпитани?

Отвори се вратата, аз веднага изтичах до едното от трите момчета и казах:

— Тази торбичка е за тебе, ето номера и изкарай бялата кола.

Момчето взе чантата и номера и забърза към колите. Отиде, отвори вратата на бялата кола, запали и бавно тръгна към нас на площадката пред управлението. С Васко се споглеждахме безмълвно. Пристигна колата, спря пред нас. Механикът я угаси, слезе, отвори четирите врати и подкани:

— Ето ключовете, огледайте я.

В този момент изскочи счетоводителката с познатото момче, видя, че ние с Васко оглеждаме колата, и изпищя:

— Кой изкара тази кола?

Механикът, който си беше прибрал някъде торбичката, се обади спокойно:

— Аз. Ето номера — четвърти, у мене е…

Счетоводителката погледна отчаяното момче, вдигна рамене и каза:

— Нищо не може да се направи, спазени са всички правила.

Механикът дойде при нас. Васко му каза, че липсва запалката.

— Не е открадната, само е взета за съхранение. Сега ще я донеса.

През това време отидох в управлението с бордерото за преведените суми на стойността на колата — лада 1200, по сметката на Кореком. Направиха фактурата, подписах се и ми дадоха документите. От магазина до управлението вече бях взел кутия шоколадови бонбони. Връчих бонбоните на чиновничката, която направи фактурата и ми даде всички документи, включително безплатен талон за автомивка, защото колата беше намазана с предпазно покритие.

Излязох.

Всичко беше както трябва, аз си купих кола, а нямах шофьорска книжка. Смях в залата! Васко седна зад волана, аз до него и се отправихме на първата бензиностанция, където заредихме. Минахме на една автомивка, имаше много чакащи.

С Васко вече бяхме сглобили сценария. Взимаме Севда и Славея и заминаваме за Хасково, защото аз сам не мога да си прибера колата. И след като направим една хубава вечер в Хасково по случай новата кола, на сутринта Петя и Севда ще приготвят нещо, те знаят какво, и отиваме в Казанлък. Там служеше войник Гришката, техният син.

Пристигнахме в Хасково, паркирахме под нашата тераса на апартамента, ние бяхме на третия етаж. И това си остана постоянното място на нашата Белла, както я беше кръстил Васко. Валка и Петя излязоха и ни посрещнаха на входа. Петя се загледа критично в колата и разочаровано ме попита:

— Гошо, ама ти на старо ли я взе? Като гледам, видът й е на старо.

Засмяхме се всички. Васко обясни на Петя:

— Няма още номера, а отвън е намазана с течен парафин, който е зацапан при транспортирането до България. Като отидем с Гошо на автомивката да я измият, ще грейне, няма да смееш да я пипнеш.

Взехме нещата от колата и се качихме в апартамента. Петя се беше подготвила, пък и ние бяхме готови за веселие. Бяхме купили бира, безалкохолни, а ракия имах в бутилки, отлежала от години. И така в шеги, спомени за годините в Съюза и с песни от репертоара по празниците в гурбетчийско не усетихме кога времето е напреднало много.

Изведнъж млъкнахме, защото някой настойчиво позвъни на вратата. Стана ми неприятно — кой си позволяваше да ни наруши тържеството? Станах, отидох и отворих. Бяха двама милиционери, които познавах. Васко беше зад мен, старшините се спогледаха неловко. Единият се обърна към мен:

— Другарю Петров, много се извиняваме, някой позвъни на дежурния в управлението, че след един часа се пуска музика и се пие.

Погледнах часовника си, наистина минаваше един и половина.

— Правилно са позвънили на дежурния, съжалявам.

Старшината козирува, двамата се засмяха и като се извиниха, си тръгнаха.

Върнахме се на масата след инцидента и се разсмяхме в един глас.

— Ние наистина сме били страшни с песните си бе, Гошо! — каза Васко. — Ще помним дълго, че милицията е идвала да ни усмирява. Момчетата те познават и уважават, почувстваха се неудобно, когато отвори вратата. Дори се извиниха, но си го бяхме заслужили да ни се обърне сериозно внимание.

Отново смях. Продължихме с наздравиците и веселия разговор.

* * *

Сутринта след закуска отидохме в КАТ и регистрирах колата. След това на автомивката я измихме и се прибрахме. Петя и Севда бяха приготвили нещо за Гришката. Качихме се на колата и заминахме за Казанлък. Намерихме поделението, дойде Гришката, поседяхме около два часа при него, поговорихме. Той все се усмихваше и не се оплака от нищо.

— Служба като служба — каза той. — Няма нищо лошо.

Скромно, възпитано момче. Завърши ядрена физика в Москва.

Когато се връщахме, преди да се приберем в Хасково, се отбихме в Бисер. Баща ми и майка ми се зарадваха много. Майка ми веднага се зае да меси, нали си имахме крава — имаха мляко, масло, извара.

Баща ми напали огън на двора пред фурната, където си печаха хляб, и сложи един пръстен съд, наречен сач. Майка ми взе наточена от нея тънка тестена кора, сложи на няколко места масло на малки бучки, след това поръси отгоре извара както за баница и сгъна на кръст кората, така че се образува малък правоъгълник. Той се слага на сача и се пече. След 1–2 минути се обръща с желязна лопатка, специално за това. И така след две-три обръщания бе готов, изпечен. Остави го в тавичката, намазан с масло.

Това чудо се къса на четири и се яде. Невероятно е. И докато го изядем, следващото бе готово…

В Хасково се видяхме с Делчови. Бяха се прибрали от Ростов преди ден. Срещнахме се и с други приятели, които имаха деца студенти. Това ни ориентира какво се харчи за издръжката на студент. Пък и Славето ни беше дала най-точна информация. Тя беше изкарала цяла учебна година без нас.

Видяхме се и с Деспов — директора на Балкантурист. Каза ми:

— Строи се нов комплекс с триетажен хотел, ресторант, два салона, бар и къмпинг с 10 бунгала. Идвай си, работа за теб при нас винаги има. Ти си специалист.

Вкъщи, като оставахме сами, обсъждахме с Петя дали като се приберем от Съюза, веднага да почна работа. Но имахме и един немалък проблем. Семейството от четвъртия етаж над нас бе наводнило на няколко пъти апартамента си, защото имаше малки деца, а водата често спирала. В това време нашият апартамент под техния бе стоял заключен и мокети, тапети, дори някои мебели бяха повредени. Трябваше сериозен ремонт. Проблемите си бяха наши и трябваше да се решават.

При едно отиване в село ни дойде на гости един близък — бай Павел. Той беше буден човек, по професия дърводелец. Дворът му не беше малък, имаше много добре поддържано лозе и градина. Пет години е бил председател на потребителската кооперация в Бисер. Седяхме вкъщи пред масата тримата с баща ми и разговаряхме. Бай Павел разказваше:

— Не съм вече председател, през зимата в работилницата ни все има какво да се прави, хората поръчват какво ли не, а през лятото в двора сме направили две големи оранжерии и гледаме ранни домати. Синът и снахата работят в Харманли, в събота и неделя идват. После към 10 юни като почнат да зреят, младите вземат отпуск и като се хванем — аз съм на пазара във Велико Търново, пък и другаде, а тук в село те берат домати, синът ми докарва с колата по двадесет и пет, че понякога и повече касетки с домати и аз продавам. Така за месец всичко е продадено. Около пет хиляди лева чисто остава като приспаднем разходите. Вие имате по-голям двор от моя, могат да се направят три оранжерии. Разбрах, че си купил кола. Ти сам си решаваш тези въпроси, аз само ти казвам какви са резултатите. Пък и нали напролет се прибирате окончателно. Ако решиш, близък съм ви, готов съм да помогна за оранжериите… Я остави това, разкажи за съветските хора.

Бай Павел беше партиен член в ръководството на партийната организация в селото и обичаше да слуша за съветските хора.

* * *

Отпуската беше към края си. Славето я оставихме пак сама, приготвихме й каквото беше необходимо.

Заминахме за Съюза, Валка започна учебната година. Настани се в общежитието — по четири момичета в апартамент, по две в стая. Момичето от Азербайджан не беше записано.

Отидох в университета, видях датите моите изпити. Бях подготвил темата. Получих много добра оценка, бях един от отличниците на випуска от нашия факултет.

Вече имах висше политическо образование.

* * *

От септември до март 1981-ва година имах много неща да довърша и да се подготвя за връщането в България.

Бяха минали два месеца, откакто Валка беше отишла в Киев. Решихме с Петя да ида с вечерния влак да я видя. В петък сутринта рано ще съм в Киев, ще бъдем целия ден заедно и вечерта ще се върна в Полтава, пак с вечерния влак. Петя приготви някои любими нейни неща да й занеса — баница, пържени кюфтета, кекс. Внимателно сложихме всичко в една голяма чанта и заминах. Знаех къде е общежитието. Като пристигнах, си взех карта за всички превозни средства за един ден и се запътих натам. Пристигнах, на входа ме спря портиерката:

— Вие при кого?

Обясних:

— Баща съм на студентка. — И казах трите й имена.

— Зная — засмя се тя. — Оная българка.

Имаше момичета в коридора и тя каза на едно от тях да отиде и да повика Валка да слезе, че баща й е дошъл. След малко Валка се появи развълнувана. Обърна се към портиерката:

— Извинете, това е баща ми. Нали може да дойде в нашия апартамент? След това ще излезем с него в града.

— Може, разбира се — разреши портиерката.

Взех чантата и тръгнахме. Валка се смееше:

— Нека да не бързаме много. Момичето каза, че баща ми е дошъл и всички скочиха и почнаха да оправят леглата си и да прибират дрехи от столовете.

Посрещнаха ни приветливи момичета. Поглеждаха Валка въпросително дали всичко е наред. Едното момиче й предложи:

— Да направим кафе на баща ти?

Валка се плесна по челото:

— Господи, та днес аз съм дежурна по кухня. Трябва за всички да готвя.

Обърнах се към Валка и тихичко й казах:

— Майка ти е помогнала за дежурството. Отваряй чантата и поемай изхранването на целия колектив.

Валя помоли едно от момичетата да приготви масата в кухнята, а с друго отнесе чантата.

След малко почнаха възклицанията „Ой, Господи, какви прелести!“. Гледам, всички бяха деца като Валка, а си направили график за дежурен по кухня — той трябва да купи и приготви яденето на всички. Виждах как са притеснени момичетата и реших:

— Валка, ще изляза отвън да изпуша една цигара. А вие хапнете спокойно и след това с теб ще отидем в града.

Отвън имаше алея и пейки, седнах и спокойно си изпуших цигарата. Представях си децата горе в кухнята как с наслада ще си хапват и ще си приказват, без да се притесняват. Бях доволен, че излязох. Това беше тяхната територия, техният климат в отношенията — най-ценните за възрастта им. Ще пораснат и отстояването на решенията на сериозни въпроси ще измести незабелязано тези чисти отношения. Ще се наложи грубата действителност, в която ще трябва да търсят практичното, сигурното и трайното.

Валка излезе засмяна и облечена явно за излизане в града. Носеше нещо в ръка, покрито със салфетка. Приведе се над портиерката, каза й нещо засмяна и й подаде това, което носеше. Жената вдигна вежди изненадана, също се засмя и благодари. Валка дойде при мен:

— Да тръгваме, татко. Може би ще ме питаш какво дадох на портиерката.

— Да.

— Дадох й парче от кекса и й казах, че го праща майка ми.

Още докато пушех, реших, че днес няма да се обаждам нито на семейство Симови, нито пък на Иван Димитров или на онова семейство, с което бяхме заедно на една вечеря в Симови. Всички те много настояваха да им се обаждаме.

— Нека днес да си бъдем само двамата. Ще отидем да пием истинско кафе, после ще си намерим хубаво място и ще си поговорим за всичко. А сетне ще обядваме в българското ресторантче.

Така прекарахме деня. Късно след обяд отидохме в общежитието, взех чантата и отидох на гарата, за да взема влака за Полтава.

* * *

През октомври отидох при началника и му обясних, че искам да запиша шофьорски курс. Помолих да ме преназначи да работя на булдозер на обект край Полтава — удобно за посещението на курса. Той се съгласи. Имаше една асфалтова база, изпратиха ме там. Нямаше толкова напрежение, колкото с роторния екскаватор. Там цикълът беше непрекъснат — след подготвяне на каналите веднага идват монтажниците, заварчици заваряват тръбите, други правят изолация, машини спускат тръбите в готовите канали, монтират и след тях булдозерът заравя изкопаната пръст върху тръбите, разбира се, в същата последователност. Първо глината върху тръбата и след това чернозем на повърхността.

На асфалтовата база работеше местен персонал. Говорих с някои — с години бяха там. Имаше работнически стол и там се хранехме. Обедните почивки се ползваха редовно. В много редки случаи, когато трябва да се завършва някой обект, тогава непрекъснато се подготвяше асфалтовата настилка; колите се товарят, покриват се с дебел импрегниран специален брезент и заминават за обекта.

До асфалтовата база се намираше пясъчна кариера, към базата имаше наред с другите машини и фадрома; свикнах да работя и с нея. Понякога товарех пясък на самосвалите, изтиквах с булдозера пясъка към лентите и така протичаха дните.

Записах курсовете и имах достатъчно време да посещавам часовете по теория. И след това кормуването.

* * *

Прибрах се вкъщи. Петя ми каза, че имам писмо от бай Павел от Бисер. Милият човек ми пишеше по повод на неговата идея да ни помогне в България да си направим оранжерия за ранни домати. Разгледали двора у нас с баща ми и с приблизителни измервания можели да се направят три оранжерии. Негов близък в Бисер му казал, че щял да прави доматен разсад за продан и ако аз реша да правя оранжерии, мога да драсна на бай Павел да ми запази разсад. С най-добри чувства човекът ме молеше за отговор, защото разсадът бил качествен.

С Петя бяхме обсъждали тази тема в общия разговор как бихме могли да си помагаме финансово, когато се приберем в България, но на нищо конкретно не се бяхме спирали. Писмото на бай Павел се оказа навременна провокация, която ни подтикна да приемем този вариант. Още повече че парите, които вложихме в колата, ще се възвърнат, като с нея караме доматите до пазара.

Оставихме още няколко дни за обмисляне и написахме на бай Павел да запази разсад, като има предвид, че ще си бъдем в България в началото на март. Бях говорил с братовчед си Георги, беше правил оранжерии преди няколко години, ама се отказа. Смятах да ползвам материалите от неговите оранжерии. Всъщност те представляват дълги около шест метра пръти от дебела арматура, огънати на полумесеци. Остават подпори, укрепване, тел и полиетилен за покриване.

В общи линии имахме вече програма какво ще правим като се приберем в България.

* * *

Работехме, карах курсовете. Бях намерил листовки от един инструктор.

Зимата дойде, стана студено. Асфалт вече не се полагаше, затова пускаха в отпуска по двама едновременно. Но в базата винаги имаше работа — ремонти, заготовки.

С Вадим, началника на механизацията, се виждахме често. Усещах, че той изпитва приятелско чувство към мен и затова веднъж го попитах мога ли да го посетя ей така, за да си поговорим. Той сърдечно се съгласи.

Взех бутилка водка, някакъв колбас и отидох един следобед. Посрещна ме сърдечно, настанихме се.

— Защо носиш тези неща, винаги имам с какво да посрещна гостите си. Но няма нищо лошо.

Изкара от секцията чаши, в една чиния нарязахме колбасите, чукнахме се.

— Хареса ли ти новото работно място — разпита ме той. — Механикът е интелигентно момче, машинен инженер, няма текучество, хората се държат прилично през работно време. Няма пияници. Ех, в петък е нормално като за края на седмицата, колективът се събира, на крак по чашка и толкоз.

— Такива са и моите впечатления — отговорих аз и разказах за авария със скъсана лента.

— Така е, Георги Петрович, навсякъде се работи добре, плановете се изпълняват, но заплатите са малки за стоките дори от първа необходимост. А и подрастващото поколение, роптаейки, предявява модерни потребности.

— Вие имате толкова богатства — казах. — Би трябвало да се появят нови технологии, нови модели и по-високи заплати. Аз съм виждал ваши туристи на нашето Черноморие. Разбира се, всичко е организирано групово — в хотела заедно, в определено време отиват в ресторанта за закуска, обяд и вечеря. Но през свободното време се вижда, че не разполагат с много пари.

— Така е, Георги Петрович, защото ние стоим, тъпчем на едно място, като че ли не смеем да нарушим, да събудим руската душевност. По-удобно е да бъдем непретенциозни, скромни, непридирчиви и търпеливи. У нас има два основни проблема, към които сме се приспособили. Единият е алкохолът. Този проблем гласно се признава, не се отрича. А вторият, известен като „това е дребна работа“, е компромисът. Тези две негативни проявления ерозират цялата ни държава. Закони има колкото си искаш, но не се прилагат, защото е по-лесно прилагането на компромиса. Имаме какви ли не куриози. Един свидетел по дело ми разказа как протекло в съдебната зала. Някакъв отклонил от голям обект тухли, дървен и покривен материал, прозорци и врати и си построил жилище. Пита го съдията вярно ли е. „Вярно е — казва обвиняемият — направих го, защото имам семейство и три деца. Подавах молба в съвета да ми дадат квартира, не го направиха. Сметнах точно колко дървен материал, прозорци, врати са ми нужни и си построих къща. Аз съм съветски гражданин, създал съм двама сина и една дъщеря“. Съдията обявил решението си: „Не трябва да съдите този човек, а да го поздравите. Взел е точно толкова материали да си построи къща, а не да ги пропие. Този дом не е построен във Франция, а в Русия. Този дом ще остане на неговите деца, там ще създадат семейство и така нататък“. А към подсъдимия се обърнал: „Вие сте свободен от наказателно преследване“. Какво ще кажете, къде е правосъдието, законът, държавата? Зная един началник на строителни обекти. С нелегална строителна бригада строи къщи в околните села и ги продава. Ползва материали от обектите, плаща на строителната си бригада пак от обектите. Нима това не се знае? А знаете ли защо се мълчи? В големите кабинети в големите градове знаете ли какви заплати се вземат, какви награди, ордени на труда, премии. Вече си имаме червена буржоазия, придобила аристократични маниери — пред вратите породист пес лежи. Те не слизат долу при народа, не знаят, че на него вече му дотегна. Но наздраве, ние двамата няма да оправим света…

Не ме изненада изповедта на Вадим, знаех силата на чашката. Двадесет години съм слушал много такива разпалени, разчувствали се оратори, били са и от големите кабинети, за които спомена Вадим.

Още няколко пъти се видяхме с Вадим. Добър, интелигентен човек, обичаше семейството си.

Трябваше да се готвя за шофьорския изпит. Обявиха датата. Първия ден на устен с листовките, след обяд обявяват резултатите и издържалите на следващия ден от 10 часа — на кормуване. Един майор от КАТ проведе изпитите по кормуване. Улиците бяха замръзнали, пързаляше се, но всичко мина успешно.

Реших и този въпрос и вече чаках с нетърпение да си отидем в България и да седна зад волана на нашата кола.

* * *

Наближаваше Нова година. От тези, които си взеха отпуск, за да прекарат новогодишните празници в България, открих един човек от Пловдив. Той не ми отказа да вземе колетче, което искахме да изпратим на Славея за новата година — няколко дребни подаръчета, бутилка шампанско и хубава картичка. В писъмцето й написахме, че точно в нула часа българско време на Нова година с майка й в Полтава и Валка в Киев с колежките си ще отворим бутилка шампанско. С тази наздравица четиримата ще си честитим новата година.

Подготвихме се за самия празник. А след него с Петя вече се настроихме за България. Радвахме се, че ще бъдем близо до Славея, но в същия момент ни беше тъжно, че оставяме Валка самичка в Съветския съюз до края на учебната година.

Всичко, което бяхме успели да си купим, трябваше да се сложи в сандъци, които после да се подредят в контейнер. Отидох в дърводелска работилница с бутилка водка в джоба, запознах се, запушихме по цигара и изложих проблема си. Хората там казаха, че имат маломерен материал, който не може да се ползва в производството, и щяха да ми помогнат.

Като всички семейства и ние не правехме изключение. Имахме голям котарак — сив с бели петна и дълъг косъм. Отгледахме го от малък, беше колкото юмрук. Жал ни беше да се разделим с него. Още повече че пред очите ни все изскачаше един случай, който ни беше развълнувал. Предишният началник на групата Спасов, когато си заминаваше, остави котето си ей така в коридора на входа и си замина. Това коте от рано сутрин до късна вечер чакаше пред входа своите стопани. Понякога тръгваше след някой и след като подминеше вратата на Спасовия апартамент, се връщаше обратно пред входа и продължаваше да чака.

Взимането на котето не е просто решение, защото не можеш да го сложиш в контейнера. Процедурите са много. Преглед във ветеринарна служба, имунизации, паспорт. Ако това не се направи, на границата го свалят от влака. Добре, че Валка си дойде за няколко дни в Полтава и с майка си взеха животното в чанта и му осигуриха редовен паспорт.

* * *

Отидох в българското генерално консулство в Киев. Съобщих, че ще прекратя договора си през март и ще се прибера в България. С Цветан Ночев се посъветвах какво трябва да се направи при прехвърлянето на Валка от медицинския институт в Киев в медицинския институт в Пловдив. Ночев обясни, че след завършване на първи курс заедно със студентската си книжка от института тя трябва да вземе официално писмо, че е завършила първи курс със съответните оценки, с които може да продължи втори курс в киевския или друг институт.

— С тези документи дъщеря ви ще отиде в София в Комитета за висше образование с молба да бъде утвърдена като студент и с право да се запише в посочения институт в България. След това от Киев ще си вземе отписно свидетелство, с което ще се запише в института в България. Вие ще си отидете през март, а дъщеря ви — като завърши учебната година. Тогава ще стане вземането на тези документи и прехвърлянето в България. Има много време дотогава. Ние сме тук, ще дойде и ще й обясним и всичко ще стане както е редно. Говорих с Иван Димитров и с Димитър Симов. Решил си вече да си отиваш, казва Иван Димитров. И какво, отново в Балкантурист? Там си изкарал двадесет години, казваш, си на петдесет вече.

— Да е живот и здраве — отвърнах. — Всичко си отива на мястото.

Когато си тръгнах от консулството, бай Димитър Симов излезе да ме изпрати и настойчиво ме покани като си заминаваме да останем една вечер при тях в Киев. Обещах и си заминах за Полтава.

Пътувах през деня с обикновен пътнически влак. Спираше на всички гари и спирки. Хора слизаха и се качваха непрекъснато. Младите бяха шумни и весели. Други пътници бяха мълчаливи, тихо си разменяха по някоя реплика, погледите им бяха студени. Готови да скочат и да си отмъстят за някоя голяма обида, за нещо горчиво, което са нямали сили да преглътнат. Руснаците не могат да се прикриват, не им се получава.

* * *

Времето вървеше бързо. Януари мина неусетно. Почти всичко беше опаковано и подготвено за товарене в контейнера.

Една сутрин както всеки ден отидох на работа в базата. Беше толкова студено, че трудно се дишаше. Един по един пристигнаха всички. Дойде механикът и седна при нас. Симеон Фьодоров, бригадир на шлосерите, попита механика:

— В този студ днес какво ще правим?

Механикът махна с ръка и заобяснява бавно:

— Нощната смяна на котела си отиде, но по инсталацията на тръбите се е образувал лед и трябва много внимателно да се почисти, защото всичко е сковано. Георги Петрович, към теб има такава задача. Обадиха ми се от близката станция. Ще дойдат два самосвала да натовариш с фадромата пясък от кариерата, дано се задвижи двигателят, че е много студено.

— Първо ще задвижа булдозера, за да почистя пътя до кариерата. Не могат да влязат дотам самосвалите. Ще направя всичко. Кога ще идват самосвалите?

— Когато аз им съобщя, че може да се товари.

Облякох кожуха, сложих ушанката и излязох. С булдозера нямах проблеми, веднага заработи големият двигател. Предният ден бях работил с него и маслото в картера не беше замръзнало. Пуснах греблото и тръгнах към пясъчната кариера. Студът е страшно нещо, все едно бетонни буци се къртят. Почистих пътя за самосвалите. Оставих булдозера да работи на място на малки обороти, защото можеше да се наложи да влача самосвалите, както и стана. Двигателят на фадромата не искаше да се задвижи, докато не затоплих картера, но и това стана.

Отидох и казах на механика, че всичко е готово и могат да идват самосвалите. Подкарах фадромата към кариерата и след десет минути, докато освободя пясъка от леда, самосвалите дойдоха. Един след друг заеха място. Натоварих ги и решиха да тръгват. Водачът на първия, който беше натоварен, не изкара веднага самосвала на площадката, а се върна в кабината на втория. С колегата си пушеха и на нещо се смееха весело. Когато натоварих и втория, първият самосвал забуксува, завъртя се и застана пряко на пътя. Отидох и дадох на заден булдозера, за да закача въжето за теглича и да го изтегля. Нямали въже, отидоха в работилницата и отрязаха от едно стоманено въже няколко метра. Завързаха го и го изтеглих. Вторият се справи и сам.

Оставих машините на мястото им, угасих и отидох в помещението. Върнаха се и шлосерите от естакадата, почиствали замръзналите тръби. Запушихме, свалихме горните дрехи и седнахме. Дойде механикът и доволен от свършеното, каза:

— Прекрасно почистихме инсталацията, сега човек може да е спокоен. И през нощта няма да избие отникъде. Петрович, да знаеш как са доволни в станцията. Там всичко около нея, цялата площадка и улицата, която ги извежда на главния път, били като стъкло, блокирали всички. Сега слагали по двама на самосвал и ръсели пясък. Въпросът им е решен. Благодаря, аз се притеснявах, че до кариерата няма да може да се отиде.

Нямаше какво да се работи повече и механикът каза, че може да си ходим. Асфалтовата база беше близо до механизацията. Минаваше се покрай една бакалийка. Влязох в нея, купих бутилка водка и се отбих в пресечката към механизацията.

Влязох в хангара, където вкарваха машини за дребни ремонти. Чувах в умивалнята как си говорят монтьорите, други в гардеробната се преобличаха. Отидох в стаята, където се почиваше, обядваше, задачи се поставяха и сериозно се мъмреше за допуснатите грешки. Всичко ми беше толкова познато. Мирисът на въздуха в тази стая другаде не можеше да се почувства. Механикът беше в стаята. В този момент влязоха двама от гардеробната и почти в един глас извикаха:

— О-о-о, Георги Петрович, добре си ни дошъл.

Механикът стана, ръкува се с мен и ми каза:

— Не можеш да забравиш това място, заповядай, сядай.

Седнаха и другите.

Влезе Степан засмян и показа бутилка водка.

— Георги, в добър момент си дошъл. — Сложи бутилката на масата, дойде при мен и се ръкува.

Седна. Аз изкарах от вътрешния джоб и моята бутилка. Механикът отбеляза:

— Е, какво. Освен и днес да кажете: „Какъв прекрасен ден“ — всички се засмяха.

Чашите веднага се появиха на масата. Степан отвори бутилките, взе първо моята чаша, наля, подаде ми я и каза:

— Ти си гостенин, първото е за тебе — след това наля на всички и се обърна към механика:

— Трябва да вдигнете наздравица, имаме гост.

Механикът взе чашата:

— Георги, за твое здраве. Пожелание от всички ни — не ни забравяй! — кимна и всички чаши се изпразниха.

Когато дойдох при този колектив, търпеливо преодолях преболедуването, докато свикна с техния начин на общуване, на правене на забележки. С усмивка показвах, че не се е случило кой знае какво — а бе, дреболия, както казват те. Държах да приличам на себе си, но задължително да изглеждам неуязвим, тактичен, сърдечен. По-късно започнах да усещам възвръщаемостта на тези отношения. И бях спокоен, че ще ме запомнят с добро.

* * *

Отидох на товарната гара и поръчах контейнер за багажа ни за България. Всичко по-дребно беше подредено, поставено в сандъци и затворено. Оставихме дрехите, с които ще пътуваме, и една празна чанта за Тони — обичаният от цялото семейство котарак. Контейнерът доставиха на платформа, возена от камион. Определиха деня и точния заявен час.

Последната седмица ходих два дни на работа. От асфалтовата база съобщих на две момчета да дойдат в 14 часа на следващия ден. Казах и на Степан, когато си отиваше от работа, бях му обещал, той настояваше да му се обадя. Хората бяха дошли, колата пристигна в 13.30 часа. Започнахме да изнасяме багажа и да го подреждахме в контейнера. Имаше решение в такива случаи да не се ползва асансьорът. Бях приготвил две бутилки водка и две кутии сельодка. Като натоварихме всичко, аз трябваше да замина с колата и контейнера. Там трябваше да попълвам някакви документи и затова дадох едната бутилка с кутия сельодка за Стьопа, а другата бутилка — на двете момчета от базата. Благодарих им и се разделихме, не остана време за емоции. Отправих се към товарната гара, след което се прибрах.

Нагласата за пътуването вече ни беше обхванала. Чувствахме се като деца в училище по време на междучасието. Свършил е часът и излизаш да си починеш, но в съзнанието ти е, че следващия час ще имаш контролно.

Приготвихме някои неща и поканихме семействата, с които прекарвахме празниците и се срещахме в ежедневието си. Дойдоха, чукнахме се, отправихме си взаимни пожелания — за успешното приключване на тяхното пребиваване, на нас — да ни провърви в начинанията ни в България. Неусетно като гледах и слушах хората, ме обзе особено чувство за времето, когато дойдохме, времето, когато бяхме тук, в тази действителност. И само след два дни ще си бъдем в България, в другата действителност. Един четиригодишен отрязък от време, който след два дни ще е вече минало. Една страница, която беше на ръба на нейното прелистване. Пред мен, в съзнанието ми застанаха три величини, всяка на своето място, другояче категорично не би могла да бъде. Това са минало, настояще и бъдеще.

Настоящето е само миг, това преди него е вече история без значение. Само бъдещето ти остава. В неговата неизвестност ще трябва да черпя сили, вяра, воля, въображение, дори илюзии да създам и друго, и друго. Настоящето — каква суета е всичко това в човешкия живот.

Разделихме се с приятелите ни с добри чувства, пожеланията са само етична форма в такива моменти, защото и от двете страни съзнавахме, че проблемите са само наши и всеки трябва да намери начин да ги преодолее.

* * *

Бях уредил кола да ни пренесе на гарата. Имахме две чанти, два куфара и най-ценното от ръчния багаж — чантата с котарака Тони. Билетите ни бяха с прекъсване един ден в Киев.

Пристигнахме сутринта в Киев. На гарата в чакалнята за чужденци имаше гардероб, където оставихме куфарите и чантите. Взехме тролея и се отправихме към центъра. Имахме уговорка с Валка на кое място да се срещнем в 11 часа. По телефона се обадих на Симов в консулството, че сме пристигнали, че имаме среща с Валка и след обяд около 16 часа ще отидем у тях. Помолих да се обади на жена си кога ще пристигнем.

С Петя отидохме в магазина за кухненско обзавеждане. В него бях влизал много пъти, имаше прекрасни сервизи от порцелан и стъкло. Избрахме много хубав сервиз за чай. Продавачката беше любезна, предложи да го опакова подходящо, ако ще бъде за подарък.

Валка беше много точна. Колко се радваше, че ще бъдем заедно. В същия момент се усети нотката с притеснението, че остава самичка в Съветския съюз до края на учебната година. Отбихме се на обяд в нашия ресторант с българската скара. Петя беше много изненадана от типично българско ястие. След обяд отидохме в Симови, той се беше прибрал от работа. Неудобното и комичното беше, че всичко знаехме къде да поставим, но чантата с котето държахме в ръка.

— Какво държиш тази чанта, остави я където и да е — каза бай Димитър.

Засмях се аз и отворих ципа на чантата:

— Я вижте какво има в тази чанта!

Симов така се зарадва, взе котарака, прегърна го и със смях каза на жена си:

— Я виж какво има! — тя също плесна с ръце и отиде до него. — Та ние си имахме коте в София, много ги обичаме тези животинки.

Бяхме им взели хубави подаръци. Не знаехме как да им се отблагодарим за грижите към Валка. Бяха я приели като своя дъщеря.

Симов обясни, че е поканил съседите, които познавах, представителите на БГА Балкан.

— Ей така, да бъде по-тържествено, нали ви изпращаме, отивате си в България — обясни той.

Излязохме на терасата да изпушим по цигара. Жена му на бай Димитър никак не ми хареса — бледа, променена, погледът й уморен. Пушехме на терасата, Симов ме погледна няколко пъти мълчалив и дълбоко поемаше цигарения дим. От този по-подходящ момент да попитам едва ли имаше. Обърнах се към него:

— Другарю Симов, имате проблем.

Той не погледна в очите и каза:

— Да, Анито е болна — наведе глава и запали друга цигара.

— Нещо сериозно? — попитах аз.

Двамата бяхме опрели лактите на перилата и гледахме напред. Без да се обръща към мен, отговори:

— От това по-сериозно не може да бъде, Георги.

Повече нищо не ми каза, а и аз не попитах.

Дойдоха съседите им. Валка и Петя помогнаха да се нареди масата. След като седнахме, от общия разговор разбрах, че през деня съседката е помогнала на Ани да се подготви за тази вечер.

Сутринта се сбогувахме и тръгнахме за гарата. Когато и друг път сме пътували със спални вагони, бях забелязал, че крайните купета са за двама души и се бях съобразил с това удобство, защото бяхме с „придружител“. Влакът дойде, носачът помогна, качихме всичко на място в купето и имахме малко време да бъдем отново с Валка.

Настанихме се най-сетне. Изкарахме Тони от чантата и го сложихме на масичката до прозореца, седнал на задните лапи тържествено гледаше минувачите по перона. Валка така се радваше, че ще бъдем само тримата с него в купето.

Влакът потегли, милата ни дъщеря като че ли едва сега разбираше, че остава самичка в милионния град, а ние ще бъдем толкова далеч.

Стояхме на отворения прозорец, докато се виждаше. Само живот и здраве да ни дава Бог, след няколко месеца ще си бъдем всички в България.

Разговаряхме с Петя, че в Хасково няма да бъдем повече от ден-два и трябва да отиваме в Бисер. Разсадът е поръчан, оранжерии трябва да се правят, засаждане и оттам нататък всичко каквото трябва. Почивката ни бе пътуването и един ден в Хасково. Петя се подсмихна иронично и отбеляза:

— Това пък нашето на нищо не прилича. Какво не можем да си организираме, та времето вечно не ни стига, особено когато се помисли за почивка.

Позасмях се и отидох в коридора между вагоните да изпуша една цигара. Имаше и други пушачи, говореха си нещо весело. Обърнах се към прозореца и се загледах навън, не ми се говореше за нищо.

Към следващата част или към съдържанието

Георги Петров Куражът да бъдеш (9)

Метаданни

Данни

Куражът да бъдеш

Информация

История

Сваляне / Връзки

Многото лица на гурбета

Георги Петров
Куражът да бъдеш (9)