Георги Петров
Куражът да бъдеш (3)

Защо написах тази книга?

Нямаше никакво съмнение. Имах рак на белия дроб. Биопсията го потвърди. Събитията като лавина набираха скорост и не ми оставиха време да се опомня от шока.

И ето ни в онкологията пред кабинета на д-р Дамянов. Почукахме и влязохме.

— Ще бъда искрен — започна той.

Разменените погледи с д-р Дамянов бяха безкомпромисни. И двамата не проявявахме и най-малкото усилие да се скрием, да избягаме от реалността. За мен тази среща беше основата, върху която щях да изградя цялата си психическа нагласа. Разчитах на интуицията си, на целия си опит от работата с хора. На основни външни белези, които говорят много, които нескрито излъчват интелект, характер. Аз търсех моя спасител, но не сред многото, защото има едни много верни, скрити човешки измерения, които не лъжат, ако правилно си настроил собствените си сетива.

Д-р Дамянов, средна възраст, не много висок, ниско подстригана бяла брада и бяла коса, светли очи, поглед спокоен, делови, но открит, слънчев. Пое документите, разгледа ги, като през това време не пропускаше да ме поглежда. Затвори папката, не коментира нищо по документите. Валя разказа какво сме направили до момента. Д-р Дамянов се обърна към нея:

— Вие сте лекар?

— Да — отговори тя.

Той пристъпи от крак на крак, гледайки към Валя, и каза:

— Значи разговорът ни ще бъде открит като между колеги — и се обърна към мене. — Знаете ли, възрастта не е порок, но при лечението на такова заболяване като вашето е фактор.

Веднага си помислих — значи това е слабото ми място. Д-р Дамянов продължи бавно:

— Лечението е натоварващо, но знайте, всичко е специфично, до организъм. Имах един пациент от същото заболяване, беше над седемдесет. (Господи, моите са седемдесет и пет, си помислих). Проведохме лечението, немалък курс шест-седем месеца, направихме изследванията — пълна ремисия. Подсказах какви контролни прегледи да прави, какви симптоми, ако забележи, да не чака, а да дойде, пожелах му добри старини и се разделихме. Минаха три години, ни вест, ни кост, както казват. Просто случайно видях тук един човек от неговия край и попитах. Човекът се засмя и разказа: „Познавам го много добре, здрав е, живее си старините прекрасно в Балкана, в някаква вила, негова ли, каза, или на близки, но там се настанил и си пишел мемоарите“. И наистина това е най-благодарното, което човек би могъл да прави след такова боледуване.

Аз вече усещах прилива на някаква енергия, категорично си казах: „Това е моят лекар, никой друг, само той ще ме излекува“.

— Такъв случай имам с болен от тази възраст. — Доктор Дамянов погледна един разтворен лист на бюрото си, обърна се към мене и каза: — С вас ще започнем с химиотерапия, като гледам — пак погледна листа — от двадесети можем да започнем.

Аз трепнах, имаше десет дни дотогава. Д-р Дамянов разбра реакцията ми. Поизправих се повече, отколкото можех, погледнах го в очите и казах:

— Д-р Дамянов, аз поемам въздух на малки хапки и след всеки изминат ден става все по-тежко.

— Да, разбрах това — погледна ме, помълча малко и заговори, като се обърна към Валка: — Утре сутринта ще отидете в дъното на коридора, на първия етаж, там е лабораторията, ще дадете кръв за изследване, ще ви дадем талон какво да бъде изследването, след два часа ще вземете резултата и ще дойдете при мен. Ако всичко е наред, започваме химиотерапията.

Д-р Дамянов се обърна към мен, гледаше ме право в очите и без да се усмихва, ме попита:

— Ще се лекувате ли? Аз съм оптимист, вие какво ще кажете?

— Да — казах аз като не снемах поглед от него.

Прибрахме се вкъщи и от ума ми не излизаше разказът на д-р Дамянов за неговия пациент. И тогава си дадох сметка, че дълбоко в себе си, дори без да съзнавам кога, бях взел решението. Че дай, Боже, ако оздравея като неговия пациент (и той е бил след седемдесетте) и аз ще седна, няма да бързам, ще има живот напред и ще опиша спомените си. Или по-правилно, ще опиша живота си, моя живот със семейството си, живота такъв, какъвто е бил във времето, в което съм го преживял… Мълчаливо се бях врекъл пред себе си, пред Валка и д-р Дамянов — държах никого от тези тримата да не излъжа, ако оздравея.

* * *

Искам да разкажа на близките си за времето, което сме преживели заедно с всичките различия и повратности, за едни основни за човека качества, за доброто и злото, за силата и слабостта, за любовта и омразата, за хубостта и грозотата. Чрез тези качества ние се припознаваме, мълчаливо се търсим един друг. И може би защото не можем да намерим друго обяснение за срещата на единия с другия, го наричаме съдба.

Тази книга е прекалено лична и ще се помъча да бъда откровен, макар това да е невъзможно.

Сега съм на осемдесет години и с истинско удовлетворение мога да прелистя страниците на спомените. Те са най-ценният капитал, само твой, с твоите преживявания, с твоето усещане.

Има една немска поговорка, която казва „Споменът е единственият рай, откъдето човеците не могат да бъдат изгонени от никого“.

За тези спомени искам да разкажа, макар че са през една поредица от години с толкова големи промени, противоречия, повратности. Разказът е труден, защото се определя от гледната точка на хората и от мястото, на което са застанали. Думите на младостта и на старостта за едно и също изживяно събитие са различни.

Но определено казвам, че това не е панихида на миналото, това е един живот, преживян истински. Подправките му са горчилката, която сме преглътнали, и радостите, които са ни разплаквали. А такива е имало, съдбата нищо не е спестявала, давала ни е щедро и от едното, и от другото. Трудното е било тогава, през младите години. Сили и воля за преодоляване на трудности имах достатъчно, дори бях дързък. Посрещах нещата спокойно, не се плашех, но и не вярвах в чудеса. Всичко, което исках, трябваше много внимателно да премисля какво може да се направи, какво е необходимо, и в същия момент дали се вмества в законовите и обществените порядки.

Аз бях член на този разнороден мравуняк, почти незабелязан, и ми предстоеше най-трудното. Трябваше да намеря своето място в него.

За това място, моето, за името, моето, за живота, моя, за любовта, радостта, болката, разочарованието, битките, за близките ми и за огромния брой различни хора, с които ме сблъска животът, е тази книга.