В Бисер с оранжерийно производство на домати и краставици се занимаваха почти две трети от жителите. В селото останаха много млади хора, защото намериха работа в „Марица Изток“ и брикетната фабрика в Гълъбово. Автобуси на предприятието ги извозваше на работа и ги връщаше в Бисер. Изкарваха смяна от 12 часа и след това два дни почивка. Това им даваше възможност в дворовете да направят оранжерии и когато продукцията е готова, да взимат един месец отпуска и да продават на пазара.

Имахме косвена представа за тази дейност от обясненията на братовчед ми Гошо, от когото ще взема желязната част за оранжериите, които съм решил да правя, и от бай Павел. Заглеждал съм се в съседи, не виждахме нещо сложно в това производство с всичките му операции, докато се стигне до пазара. Не се страхувахме от работата, ще я работим както всичко сме работили досега, само да сме здрави.

В Бисер щяхме да сме в бащината ми къща, брат ми със семейството си живееше в Казанлък. В този дом съм роден и отрасъл. Майка ми и баща ми физически не можеха да ни помагат, но пък нямаше да ги държим настрана. В селото имахме близки и добри хора, които са идвали в Димитровград и в Хасково, пък и аз съм помагал на много хора.

Пристигнахме в София, имахме три часа до тръгването на нашия влак за Хасково, но багажът ни беше много плюс животинчето. Платих на един хамалин да ми пренесе багажа на перона за влака ни. Взех си вестници, в бюфета на гарата продаваха кебапчета, купих да вечеряме във влака. Той пристигна, настанихме се, тръгнахме. Не можехме да излезем от едно необяснимо състояние, близко до безтегловност. Може би от умората от пътуването.

В 22:30 часа пристигнахме в Хасково, видях познати, които ни помогнаха да пренесем багажа до едно такси и се прибрахме в блока. Отворихме, завинтих бушоните, светнахме, беше неподредено, тапетите — набръчкани и избледнели от наводняването от горния етаж. Съседите, чули внасянето на багажа, дойдоха, поговорихме, разказаха някои неща за квартала, за града. Хората работеха, израснали бяха нови квартали на места, за които никой не мислеше, че могат да се застроят. Там сега се бяха наредили панелни блокове, между блоковете — детски площадки, засадени декоративни дървета. В тези квартали се вдигнаха внушителни частни кооперации и къщи на три етажа. Хората имаха пари. Трябваше да влезем в крак с тази динамика. Умората обаче ни събори и бяхме буквално неадекватни. Петя разтреби за спане, защото в това беше единственото спасение.

На сутринта познатият глъч и ехото между панелите приятно ни разбуди. Петя започна да разопакова куфарите и чантите. Избръснах се, измих се, облякох се прилично. На вратата се позвъни, с Петя с поглед си казахме: „Само сме за гости“. Отворих и в един глас и четиримата:

— О, така значи, дошли сте си!

— Дойдохме си! — и след поемане на въздух и четиримата избухнахме в продължителен смях.

Генчо и Теменужка от Димитровград. Големият син и снахата на добрия ми бай Кольо, който отдавна го нямаше. Седнахме и като домакини се заоглеждаме да сложим нещо на масата, освен пепелника. О, в термоса имаше още кафе от Киев, бяхме го забравили. Теменужка обичаше нес кафе. Генчо запали цигара и каза:

— Не слагайте нищо, трябва да знаете каква натоварена програма ви чака. Снощи ни се обадиха от Бисер притеснени, че сте щели да си идвате, пък още ви нямало, затова да сме идели до Хасково с колата. И ето ни, дойдохме. Има и още — поръчали сте разсад за домати за оранжерия. Пораснал бил и имал вече първа китка цвят. Трябва да тръгвате днес. Ако можем нещо да помогнем…

— Добре — казах. — С теб с колата ще идем до банката да изтеглим малко пари. Оттам — на едно място, където е оставена колата ми в гараж, да не забравя ключовете и книжката. Ще вземем колата и отиваме в КАТ, колата е регистрирана, ще платя, каквото трябва, получавам си номерата и мога да я карам. Петя, дай работни дрехи за село и всичко, което прецениш, взимай. Ще си идем с нашата кола.

За два часа изпълнихме с Генчо нашата програма. Вкъщи Петя и Теменужка бяха приготвили нещата за Бисер. Времето беше като пред буря, пълзяха смръщени облаци. Генчо предложи:

— Бате Георги, дай да натоварим багажа в колата и елате до Димитровград, имам инструменти, алуминиеви шинички и ще сложим номерата. Иначе няма да имаш време и с това да се занимаваш.

Добро предложение. Едва успяхме да натоварим багажа в колата, излязохме и започна да вали. Генчо тръгна напред, аз след него. Притъмня много, изсипа се толкова силен дъжд, че чистачките не успяваха да трият стъклото, но не спирахме. Излязохме на двупосочния път за Димитровград, нямаше насрещно движение. Като пристигнахме в Димитровград, дъждът спря. Спряхме пред Геновия блок, слязохме от колите и четиримата се чудим:

— Какво беше това чудо?

— По вода ще ни върви — казах аз. — С буря и дъжд се започва, значи ни очакват сериозни неща.

Петя и Теменужка се качиха до апартамента, там бе кака Тона, майката на Генчо. Още като младо семейство ходехме у тях. Тя беше и си остана докрай стопанката на къщата. На пръв поглед открит, слънчев човек, ще посрещне хората с такава усмивка, толкова сговорчива, беше добра домакиня, чиста, готвеше вкусно. В разговора умееше да разпитва и за всички споменати в него само добри неща ще каже. Каквото и да знаеше за близки и познати, тя никога не коментираше, на въпроси, засягащи някой или нещо, категорично казваше: „Не знам. Което не знам, не знам“. А всъщност тя знаеше много неща, но не приказваше. Това си беше нейно основно достойнство. Много умело, в неин стил на деликатност никога не те допускаше до проблемите на своето семейство, какви планове имат, кое им харесва много и дали го искат. Дори и за радостите, които се случваха у тях, тя се държеше все едно така е трябвало да бъде. Никога не заявяваше, че този въпрос трябва да се реши по този начин, но въпросът се решаваше точно както тя е искала. Тя не можеше да нагрубява, беше добра християнка, доброто не го искаше като просия, а с доказана справедливост, открита пред всички. До края на живота си не промени нито една запетая в житейския си почерк.

С признателност съм я уважавал и в паметта ми наред с бай Кольо са заемали достойно място сред близките ми.

Генчо не току-тъй каза да минем през Димитровград, за да сложим номерата на колата. Когато всичко беше готово, се качихме в апартамента само за 10–20 минути. Генчо поприхвана ръцете си една с друга, с което изразяваше неудобството си за това, което имаше да каже:

— Бате Георги, с Теменужка сме втора смяна, предлагам, преди да тръгнем, да ви изведа от Димитровград до моста на Марица и оттам с колата ние ще си отидем в комбината на работа, а вие ще продължите за Бисер. Съжалявам, но трябва да тръгваме…

Това пътуване беше бойното ми кръщение като шофьор, първото ми самостоятелно пътуване с колата. Пристигнахме в Бисер, спрях пред пътната врата, слязохме, отворих. Пред къщи майка ми и баща ми ахнаха. Прегърнах ги. Баща ми се беше стопил толкова много. Товарът, пренесен през годините, си бе свършил работата. Като го пуснах, погледнах го в очите, той разбра, засмя се и каза:

— Всичко е наред, горе главата. Както те могат, така и ти ще можеш да гледаш домати.

Още на следващия ден започнахме да сглобяваме оранжериите. Бай Павел ръководеше цялата работа. Как да се подкастрят коловете, колко дъги ще има на една оранжерия и на какво разстояние да бъдат коловете, как да се опъне полиетиленът, за да покрие. Всичко това беше добре познато на бай Павел, още повече че той като майстор мебелист бе и много прецизен — и при най-малкото несъответствие разглобяваше и започваше отначало. Докато работехме, като не хареса някоя греда, викваше: „Махни тази, не става. Дай друга. Изправи я. Какво държиш като на шега? Хвани както трябва. Работата е сериозна“.

До вечерта оранжерията беше готова. Решихме сутринта да отидем да вземем доматения разсад и да засеем първата оранжерия.

На следващия ден построихме втората оранжерия и в тази последователност за една седмица бяха направени три оранжерии и засадени 2000 корена домати.

Това беше първата ни седмица, откакто се прибрахме в България. Бях изпратил телеграма на Славето, че сме в Бисер, някоя събота и неделя да дойде да се видим.

В оранжериите нямаше какво да се прави. Сутрин около 9 часа се повдигаха отворите по малко и от двете страни, след залез-слънце се затваряха плътно.

* * *

С Петя седнахме в колата и отидохме в Хасково. Не бяхме се виждали с Петините близки, аз исках да се срещна с Деспов — директора на Балкантурист, пък и да напазаруваме някои неща от Хасково. Много ни се радваха хората, разказвах им с какво сме се захванали на село.

Обадих се по телефона на Деспов и помолих да се срещна с него на някое място вън от управлението. Нямах време в управлението да се изреждат заместници и началник-отдели. Обясних, че до края на юли имам поета работа, която трябва да доведа до край, от първи август съм готов. Предложи ми да стана началник-отдел „Хотели и ресторанти“ към предприятието поради това, че началник-отделът влязъл в затвора заради една глупава история.

— След една година ще бъде готов новият комплекс „Клокотница“ — триетажен хотел, ресторант с два салона, бар лукс категория, къмпинг с 10 бунгала, дневен бар. Там ще бъдеш комплексен управител, но сега ти ми помогни. Няма кой да отиде да погледне в Свиленград, Харманли, Димитровград, пък и в Хасково.

— Първи август — казах.

— Приемам — съгласи се директорът и се разделихме.

* * *

В събота и неделя си дойде Славето от Пловдив, много й се зарадвахме, когато влезе в двора, тя пък беше смаяна как е направено всичко. Нашият котарак се разхождаше из двора, беше привързан към Петя, винаги гледаше да е близо до нея. С всичките им сложни процедури доматите започнаха да зреят и на петнадесети юни набрахме двадесет касетки. Бай Павеловите хора отдавна продаваха, техните бяха още по-ранни.

Те щяха да ходят на пазара във Велико Търново този ден и предложиха да тръгна с тях. Аз не познавах пазарите и затова се съгласих. Пазарът там действително беше много голям, добре подреден с много сергии, където да сложиш касетките с доматите и да продаваш спокойно.

До около 15 часа следобед продадох всичко. Върнах се през Шипка, за първи път минавах по шосе с такъв наклон и завои.

Друг близък, който също произвеждаше домати, ми препоръча да отида в Созопол. Действително Созопол се оказа най-изгодният пазар, особено на къмпингите. Там имаше зеленчуков павилион на Балкантурист, цените бяха високи, а качеството на доматите беше далеч по-лошо от моите.

На пазарите вече ходехме с Петя, разтоварвахме десет касетки, масички и теглилката и там заставаше Петя, аз отивах на друго място в къмпинга.

Веднъж оставих Петя на стария пазар, а аз отидох в новия Созопол. Туристите, наредени на опашка, купуваха. Изведнъж чух някой да казва на висок глас:

— Гледайте бе, това е Петров от Балкантурист.

Проектантска организация имаше почивна станция в Созопол, три семейства бяха дошли на пазара и ето ти среща. Разменихме няколко приказки, взеха си от моите домати, смее се един от тях и каза:

— Петров, тази дейност в Съветския съюз ли я усвои?

— Не — отговорих, — това е една от най-ранните ми специалности.

Де да знаеха, че ми викаха Бахчеванов Георги…

Созопол стана постоянното ни място. Когато нямаше узрели домати, почивахме си, но Петя из къщи, аз по двора все имаше нещо да се прави. Понякога отивах привечер на площада. Хората от село казваха: „Не пропускай да идеш на ресторанта, може само една лимонада да изпиеш прав до тезгяха, но все нещо ще научиш, всеки разказва къде какво се продава, всякакви новини ще чуеш“.

Прибирах се и си мислех какво бе станало с тези хора толкова да се променят само след две поколения. Не можех да ги позная. До петдесетте години в селото живееше 75% от населението на България, само 25% бяха гражданите. Преди един век битът на хората в селата беше като религия, мисленето, разговорите бяха за земята, жътвата, хармана, тютюна, царевицата, зеленчуците. Всичко под откритото небе. Загрижеността беше обща да не се случи суша или градушка, шап по добитъка. Селянинът, откак се помни, е свързан с природата, на нея той вярва и ако нещо не се получи, тихо ще си каже „Май някъде съм сбъркал“. Грешка в земята и природата не може да има, хранила е рода ни, откакто е създаден. Селската работа заема достойно място в семейството.

Промени се селото, вече на две поколения като че ли още в цветната им възраст някой направи някакво изкуствено опрашване и израснаха селски граждани, някакъв нов хибрид. В града такъв гражданин е подритван, в селото не му харесва, земята пустее. Със създаването на АПК-тата земята беше отмиляла на селяните.

Приключихме с доматите, изкарах корените, изхвърлих ги извън село, изорах оранжериите. Приспаднахме разходите и останаха чисто четири хиляди и петстотин лева. Толкова пари накуп, изкарани за четири месеца, и то наши, не бяхме виждали.

Направихме сметка закъде колко трябват. Но бяхме спокойни, че няма от какво да се страхуваме. Всякакви въпроси можеха да бъдат решавани, само да сме живи и здрави. Имахме нужда от къща, която да си построим в парцела зад старата къща. Той беше мой от 1975 година. Често пъти, като се съберяхме с брат ми, с неговите и нашите деца, настаняването ставаше трудно.

* * *

Отидох в управлението на Балкантурист, посрещнаха ме сърдечно. В това предприятие бях работил вече 20 години, уговорката беше около една година да бъда на длъжността началник хотели и ресторанти в предприятието.

Така и започнах. Петя си беше вкъщи, на нейното място имаше назначен човек на редовна работа, но и не търсехме другаде. Решихме и следващата година да засеем домати. Поне за тази година работата щеше да ми позволява през седмицата, когато съм в Свиленград и Харманли, след обяда и вечерта да си бъда вкъщи, което пък ми даваше възможност да свършвам немалко работа по оранжериите.

В управлението нямах особена работа, по-скоро ми бяха необходими впечатления от обектите. Намерих нови хора като заместник-директора по обмена на валута и валутна търговия, особено — по валутните магазини в Свиленград. В кабинета на Деспов се запознахме със Забунов — въпросният зам.-директор по валутата. Всъщност ние се познавахме с него отпреди да замина за СССР. Той беше партиен секретар в строителната организация СМК.

Зам.-директор по експлоатация на хотели и ресторанти бе Делчо Стоянов — млад, интелигентен, много възпитан човек. От старите ръководители беше останал главният счетоводител Цанов. Той не прие много радушно решението на директора да бъда назначен, макар и временно на тази длъжност. С Цанов ни свързваха стари спомени. Преди да замина за СССР, имахме парливи разговори с директора, тогава Вълчо Атанасов, като сценарият за тези разговори подготвяше именно Цанов. Вълчо Атанасов беше преместен на друга работа и на негово място дойде Деспов.

По обектите имаше какво да се прави, с колегите разговарях като равен, не се правех на началник и при обсъжданията откривахме резерви, които те приемаха с радост. Бяха откровени с мен, знаеха, че при констатирани грешки разговорът си оставаше между нас, и го оценяваха.

При едно обсъждане директорът ми обърна внимание върху Свиленград. Валутната търговия, по-скоро обмяната на валута вървеше много добре, там началник-отдел беше Славея Тенева, прекрасен човек, умееше да работи с хората си. Хотелът и ресторантът в комплекса „Свилена“ били зле, години наред приключвали със загуби. Цанов отишъл с микробуса, взел счетоводители да проверят как работи счетоводството в Свиленград, там беше управлението на филиала със счетоводството.

Счетоводителят на филиала беше добър човек, разбираше си от работата, разговарях с него, обсъждахме. Призна си човекът, че основното му внимание е върху обмяната на валута и валутната търговия. Имаха големи валутни магазини на границата.

Помолих да проверя документите по разходите две години назад. Това бе обемна работа, но там беше разковничето — постъпленията бяха налице, въпросът бе какви са разходите. Започнах по месеци. След един месец открих една фактура на ВиК Свиленград, което перо се повтаряше всеки месец и сумата бе десетки хиляди левове. Попитах счетоводителя откога е така. Обяснението му бе, че от две години водомерът на входа на комплекса е повреден.

— От ВиК ни казаха да си намерим водомер, защото този е повреден и водата се фактурирала не по потреблението, а по някакъв техен нормативен документ. Ние обаче не можем да намерим такъв водомер и да сменим повредения.

Взех три последователни фактури с еднакви стойности, показващи изразходвана вода. По телефона се представих на директора на ВиК и помолих да ме приеме, той се съгласи и аз веднага отидох. Показах фактурите, той извика главния счетоводител, който показа веднага една тяхна наредба. Обясних, че като техен клиент, на когото те продават водата, искам да плащам за това, което съм консумирал. И изправен водомер трябва да се постави от ВиК като специализирано предприятие. Главният счетоводител каза:

— Аз изпълнявам нормативния документ, повече нищо не мога да ви помогна.

Взех си фактурите и си излязох. Кмет на Свиленград тогава беше Иван Мангъфов, с него бяхме лежали в кардиологичното отделение в болницата в Хасково 15 дни. Познавахме се много добре, той беше много оперативен човек. Правиха му операция на сърцето във Франция и след това пак кметуваше. Прие ме Мангъфов, разказах му всичко, вдигна телефона и каза на директора на ВиК заедно със счетоводителя да вземат пет последователни фактури за консумацията на водата, преди да се повреди водомерът, и с тях да бъдат след два часа при него.

В посоченото време бяхме в кабинета на кмета. Той внимателно изслуша директора и главния счетоводител, поиска петте фактури с действителни показатели, отдели тази с най-голяма консумация и се обърна към представителите на ВиК.

— По тази фактура за две години ще начислите вода на „Свилена“ и до десет дни ще намерите и поставите нов водомер, който те ще заплатят, а вие ще върнете разликата от сумата, която сте надвзели досега. Ако не го направите, ще наредя на нашия юрисконсулт да заведе дело от името на Балкантурист — Свиленград срещу вас и не само за надвзетите суми, но и за лихви за тези две години. До края на седмицата в петък искам да ми представите бордерото от банката, че сте превели парите. Ако не го направите, в понеделник делото ще бъде заведено. Имате ли въпроси?

Главния счетоводител предложи:

— Не може ли да се споразумеем помежду си?

Мангъфов едва го изслуша, удари с ръка по бюрото и на висок глас заговори:

— Кои сте вие да правите споразумение за държавните пари? Тогава ще наредя да се заведе наказателно преследване срещу вас. Свърших, чакам до петък — и стана, всички станахме.

В петък отидох в Свиленград в съвета, секретарката ми каза, че кметът е наредил да го уведоми, когато пристигна. При кмета имаше хора, излезе и в стаята на секретарката ми даде банковото бордеро за превода на парите от ВиК.

— Прощавай, имам много работа, по-нататък ще се видим.

Отидох до директора и счетоводителя на „Свилена“, представих им бордерото, те не можеха да повярват. Счетоводителят попита по телефона инспектора, който води сметката на филиала Балкантурист Свиленград. От банката потвърдиха: „Да, преведена е сумата, толкова хиляди от ВиК, основание — погрешно надвзети суми“.

Помолих счетоводителя и директора да не повдигат въпроса пред Деспов и Цанов.

Не след дълго установих, че разходите на административното управление в Свиленград се отразяват в издръжката, като в Хасково същите разходи се дублират при съставяне на баланса. Това е правено ежемесечно от три години. С данните на ВиК и двойното отчитане на разходите за администрацията направих докладна до директора Деспов и сутринта в папка я дадох на секретарката с молба със сутрешната поща да я внесе.

Бях в моята канцелария, четях един бюлетин на Комитета по туризъм. Имаше много информация за приключване на туристическия сезон. Изведнъж вратата се отвори и секретарката с изплашен вид изрече:

— Другарю Петров, бързо при директора.

Отидох, директорът стана от стола и дойде до фотьойлите.

— Седни, Петров — и продължаваше да държи листовете на моята докладна. — Тази докладна твоя ли е?

— Моя — отговорих, — там е написано от кого е и съм се подписал.

— И това всичкото вярно ли е?

Погледнах към директора обидено:

— Ако не вярвате, хвърлете тези листове и да разговаряме за нещо друго.

— Чакай бе, защо бързаш да се сърдиш като ученичка? Ами питам те, какво лошо има.

Позвъни, дойде секретарката:

— На Цанов домашния телефон имаш ли?

— Да — каза секретарката и донесе бележника.

Цанов бил в отпуска и затова Деспов му звънна вкъщи, но никой не се обади. Обърна се към секретарката и нареди:

— Колата да дойде пред управлението. Петров, тръгваме за Свиленград.

— Добре — казах, — ще си прибера нещата от бюрото и идвам.

Пристигнахме в Свиленград, посрещна ни директорът, който ни чакаше отвън, влязохме в кабинета му. Деспов нареди да извикат счетоводителя. Седнахме четиримата и Деспов започна:

— Какви са тези изненади? Петров ми носи една докладна и не мога да проумея защо всичко това е лежало спокойно в папките.

Счетоводителят се засмя и каза:

— Излязохме на печалба. Голяма печалба. Становището на другаря Петров е тази печалба да не я отчитаме. Сега сме в края на годината, да я изразходваме като бракуваме. Набрали сме толкова изхабени малоценни и малотрайни неща, досега не смеехме при тези лоши резултати.

Предадох разговора, който водих с ръководството на ВиК, след това — с кмета, който ги изправи на нокти, хората си признаха грешката и преведоха парите.

— Въпросът е приключен, кметът Мангъфов нареди в десетдневен срок да намерят и поставят нов изправен водомер, който ние ще им заплатим, когато го монтират. Искам обаче да се съгласите с предложението ми тази нереална печалба, която всъщност представлява спестяванията, направени от отчитане на загуби, да отиде за закупуване на нова посуда за ресторанта, в хотела ще се сменят чаршафи, калъфки, хавлиени кърпи. Ще си сложат в склада малко резерв — нови неща, същото и в ресторанта — покривки, салфетки. И когато трябва да се посрещнат гости от висок ранг, да има нещо ново под ръка. Разбира се, всичко трябва много внимателно да се прецени с управителите на хотела и на ресторанта. Аз ще помогна на управителите и ще съгласуваме заедно със счетоводителя и директора.

— Добре е замислено, наближава краят на годината и сега могат да се направят тези разходи, защото има какво да ги покрие. След нова година започваме от нулата. По едно кафе ще ни почерпите ли? — засмя се и приключи Деспов.

Изпихме си кафето и се отправихме за Хасково. Седяхме двамата на задната седалка и докато излезем от Свиленград, мълчахме. Да си призная, в тези няколко минути мълчание вече съжалявах, че така се развиха нещата. От това, което открих, не само че нищо не печелех, а си създадох врагове, защото все някой щеше да бъде подозиран, че е виновен за това, което се откри. И че нещата няма да се променят. Или както казва поговорката — всяко чудо за три дни. Деспов заговори:

— Добре бе, Петров, мога ли на всекиго да стоя на главата и да проверявам как си върши нещата. Това е счетоводна работа и като погледнеш, всички стаи са пълни с бюра и на всяко бюро — човек. С такива недоглеждания изтичат пари, пилее се материална база и като си помисля, всички са грамотни, образовани, нямаме млади неопитни хора. Не зная, не мога да си обясня каква е тази безотговорност. Какво ще кажеш?

— Когато ми предложихте тази временна работа, аз ви казах, че чиновник не мога да бъда, това е служба, не е работа. Тези хора, за да седнат зад бюрото, знаете много добре колко усилия полагат. Някои са дори с ходатайства, но смятат за голямо завоевание, че са заели тази длъжност. С нокти и зъби пазят мястото си, много внимателно са научили правата си от кодекса и социалните закони, но никой от тях не си е направил труда да прочете длъжностната си характеристика, защото там законодателят е написал какво трябва да знае, какво трябва да може и как да го изпълнява. В действителност работният ден започва с коментар за филма „Робинята Изаура“, след това каква конфекция е дошла в магазина и „препоръчайте ми зъболекар, трябва зъб да правя“. В дванадесет и в пет часа всички са готови и червилото е сложено, мантото — облечено, чантата — в ръката и точно на минутата излизат, няма нарушение, а сутрин се бърза да се пристигне точно навреме, след това всичко си върви както преди сто години. Другарю Деспов, навсякъде, където има бюра, е така, без никаква разлика от министерството до последната чиновничка в малкото селце. Но това е много народ и е страшно срещу него да излезеш, с кръв ще пази заетите позиции.

— А ти защо не работиш като тях?

— Защото с вас направихме уговорката, че временно ще изпълнявам тази длъжност с малката промяна, че няма да седя в канцеларията, а ще бъда там, където работят хората, и ще правя това, което да им помага. И още нещо, вие ми казахте наред с нещата, които засягат другите обекти, да се вгледам в комплекс „Свилена“, който затъва в загуби и даже като носим в София баланс, ни подмятат: „Дайте я тази «Свилена» на Одрин, там е близо и ще се отървете от един комплекс, който ви трупа загуби“. Аз ви изслушах внимателно и ви обещах, че ще направя всичко, каквото мога, и само съм си изпълнил обещанието. Държа си на думата.

Пооткрехнахме прозореца и запалихме вече втора цигара. Поизгледа ме другарят Деспов и каза:

— Това са чиновниците и нашите са както всички в България. Браво бе, ти страшно ме успокои. От Цанов ще започна аз, рибата се вмирисва от главата. Това са счетоводни пропуски.

— Другарю Деспов, имам молба, когато ще си разговаряте с другаря Цанов, не искам да бъда в кабинета. Вие сте ръководител на предприятието, аз съм изпълнител, няма какво да доказвам при вашия разговор, всичко е ясно. Мога ли да разчитам на това?

— Можеш, няма да присъстваш, знам той колко много те мрази, а сега ще побеснее, място няма да може да си намери. Исках да те попитам кой те насочи да отидеш при кмета в Свиленград?

— Никой. С другаря Мангъфов се познаваме още когато бях в „Аида“. Двамата сме лежали в една стая в болницата.

* * *

Валка завърши първи курс в медицинския институт в Киев и се прибра. Регистрира се в Комитета за висше образование и отиде и да си вземе отписното свидетелство. Тогава изникна неприятен проблем. Бяха открили медицински институт в Пазарджик и студентите по медицина от Хасково задължително трябваше да учат в Пазарджик вместо в Пловдив след втори курс.

Първата година Валка записа в Пловдив. Настаниха се със Славея в общежитие, двете в една стая, след като са били три години разделени. Молихме в Пловдив поради това, че по-голямата й сестра е в Пловдивския институт, да оставят и малката, казаха, ако толкова настоявате, и голямата ще изпратим в Пазарджик, макар че по право продължава в Пловдив.

Най-добре би разбрал какво изпитвах от това решение читателят, който е имал възможността и удоволствието да прочете „Бесове“ на Достоевски. Бесът е порокът, загнездил се в човека. Но съвременната ни действителност не отваряше скоба за разглеждане на такива нравствени проявления. Имаше създаден ред и трябваше да се вместваме в него… В същия момент като си помисля този ред какво ми коства, как разходите ми отново се удвояват за двете ми дъщери, които следват медицина. Три години те бяха разделени, едната в Пловдив, другата в Съветския съюз. И сега, когато могат да бъдат заедно в една стая, в едно общежитие, сутринта заедно да отиват на лекции…

След втори курс Валка замина за Пазарджик.

* * *

Приключих с временната си длъжност. През 1982-ра бях назначен за комплексен управител на още недовършения комплекс „Клокотница“. Бях много доволен, че по стечение на обстоятелствата започвах отново на съвършено нов комплекс. Чудесна архитектура, богато въображение в конкретен стил, гъвкаво раздвижен във впечатляваща среда. Комплексът бе изграден в пазвите на малък хребет с борова гора. Пред централния вход бе опъната тържествена площадка, която продължаваше отляво на паркинга. Още три хиляди квадратни метра вертикална планировка, разположена амфитеатрално на три нива, обточени с пешеходни алеи, обшити като кенари с цветя, декоративни храсти и зеленина. Накрая на кота нула две асиметрични водни огледала.

Не може да се разказва за комплекс „Клокотница“, винаги имаш чувството, че си пропуснал нещо. Само когато си там, усещането е цялостно и несравнимо.

След дългото и мъчително акуширане комплексът се роди в целия си ръст в очакване на своя жив организъм — персонала.

И персоналът беше назначен. Едни се познаваха, други се виждаха за първи път, но всички се бяха изправили пред нещо ново и непознато. Кадровата политика в едно търговско предприятие като Балкантурист е приоритет, защото качеството на туристическия продукт се определя от квалификацията, културата и професионалната отговорност на кадрите.

Въпросът с готвачите и сервитьорите не беше труден. В Хасково има техникум, откъдето излизат теоретически грамотни хора, институтът по икономика на туризма също подготвя качествени хора — управител на ресторант, на хотел, администратори с езикова подготовка.

Дотук добре, ами камериерките? Знаете ли колко неща трябва да се подменят в една ползвана хотелска стая в един петзвезден хотел след основното почистване? От камериерките, които бяха назначили, само една беше работила на такава длъжност, половината от останалите дори не бяха нощували в хотел. Можете ли да си представите каква организация е нужна, какво показване, повтаряне и пак, и пак. Разбира се, без висок тон, търпеливо, внимателно. Обявяваш малка почивка, излизаш на една тераса, запалваш цигара и си повтаряш „Ще се научат, ще свикнат, ще се справят“.

Трябва да вярваш в хората и ако не го постигнеш, става лошо, те бързо усещат и почват да се чувстват чужди и по-нататък нищо не върви. Нищо не липсва, но няма мотивация, няма топлота, която да те освободи и спокойно да посегнеш и да си вършиш работата, без да се страхуваш, че ще сбъркаш. Дори и да сбъркаш, ще се справиш, защото вярваш в себе си, вярваш и в отсрещната страна.

Така е и със сервитьорите, готвачите, барманите. Много са чувствителни миячките на съдове, чистачките в салоните на ресторанта и бара. Те вършат най-неблагодарната работа, на тях грешка винаги можеш да намериш, но преди да посочиш недовършеното, им кажи, че те създават приветливия вид на комплекса, накъдето да се обърнат гостите, е чисто и приветливо. Работех с хора на един обект с различни професии, различен ценз, различия дори в нивото на квалификация. Пред тези хора, които ръководех, трябваше да съм сигурен в себе си, че при каквито и да са обстоятелства в процеса на работата, ще доказвам, че зная и мога повече от тях. Те имат достойнство, когато похвалиш някого от колектива, забелязват и усещат, но и когато наругаеш и наскърбиш някого, повече се забелязва. Ръководителят никога не трябва да толерира някого от колектива, както и не трябва да оставя някого без зрънце човещинка. Правото да прощаваш е правото на силния, когато простим на сгрешилия, той неизменно остава при теб. Не му ли простиш, той не вярва на себе си, не вярва и на теб, бяга и не се връща.

Ръководството в комплекса трябва да знае, да е убедено, че работи с две различни групи хора. Едната е персоналът, а другата — гостите в хотела, ресторанта, бара, къмпинга. Първата група се поддава на изкушението с по-малко работа да получи по-голямо възнаграждение, а втората група е предварително настроена, че ще получи добра храна и напитки, вежливо обслужване и сметката ще бъде по-малка.

Комплексът беше готов и заработихме. Чу се, че Хасковски окръг пак ще бъде национален първенец за търговския празник. Това беше най-подходящият случай за официалното откриване на комплекса. Вече се знаеше, че след два месеца Хасково ще бъде посетено от дипломатическия корпус. Програмата за това мероприятие се правеше в Комитета по туризъм на ниво директори.

Предприятие Пътно строителство с целия си машинен и човешки потенциал се беше втурнало да асфалтира всички улици в Хасково. Асфалтираше се и пътят от центъра на Хасково по посока на парка Кенана, Партийната вила, ресторант „Козлето“ на Здрава храна до нашия комплекс и за излизане на международното шосе.

Пребоядисваха се фасадите на централни постройки. Плакатните табла, които приличаха на шарена разкъсана пелерина из целия град, бяха почистени и боядисани.

Дойде представител на пресцентъра на ЦК на БКП, разгледахме базата и направихме програмата. След това бе извършена и подготовката за посещението.

Гостите пристигнаха и си отидоха. След визитата на дипломатическия корпус в Хасково се приказваха какви ли не неща, които никога не е имало. Народът е много изобретателен.

* * *

В продължение на една година в процеса на експлоатацията на комплекса пролича ползата от много рационално предвидени пособия и от създадените функционални връзки между отделните звена. Разбира се, появиха се и неудачи и проблеми, някои неособено съществени, но други — с определено отрицателен ефект.

Такъв бе въпросът с прането на бельото в комплекса. Един от първостепенните фактори, определящи основното качество на туристическия продукт. Някога в проектното задание инвеститорът не бе заложил перално стопанство като неразделна част от помощната дейност. Сега нерешаването на този въпрос породи ред неудобства, които се отразяваха върху качеството на прането, а и водеха до излишни разходи.

Било е предвидено бельото на комплекса да се пере в пералнята на комплекс „Аида“, като съответно разходите на пералнята се включваха в издръжката на двата комплекса. Можеше да се приеме, че като замисъл е добре, но на практика се проявиха много противоречия. Първо, възможностите на пералнята едва стигаха за досегашните изисквания. Второ, новото пране се смеси с прането на „Аида“. Това доведе до неприятни разговори между управителите на ресторантите и хотелите. Всеки ден колата на комплекса трябваше да пътува и да се връща пет километра за пренасяне на прането.

Поканих началника на капитално строителство към управлението ни инж. Илко Янев, разговаряхме, разглеждахме, в мазето имаше свободни помещения, предвидени за складове, макар че имахме достатъчно други помещения за това. Две съседни помещения на гърба на постройката под кухненския блок като обем решаваха въпроса. Проблемите обаче бяха два — първо, по тесния коридор от стопанския двор към кухненския блок слизането долу в мазето, където са двете помещения, ставаше по стълба с две извивки. Невъзможно бе оттам да се вкарат машините. И вторият проблем — трябваше да се разбива каменна стена на постройката и оттам да се вкарат машините.

Оказа се, че това е единственият вариант. Отидохме в канцеларията, бях направил на чернова икономическа обосновка, с която да поискаме да ни дадат средства за машините, като монтажа ще извършим ние. Нанесохме някои корекции, Янев взе материала, каза, че ще го приготви в управлението и ще ми се обади по телефона да отидем при директора и да му докладваме какво сме решили да правим.

Междувременно инж. Янев разговаря с архитекта на комплекса Пенчо Димов за неговото мнение по въпроса. След два дни Янев ми се обади по телефона да отида в управлението и да се срещна с директора. Изслуша ни, дори каза, че в „Аида“ слушал такъв коментар и също се съгласил, че проблемът с прането ще създава неприятности. Със заместник-директора Делчо Стоянов стигнахме до решението временно да бъдат назначени още две жени в пералнята, докато се направи в „Клокотница“ перилното стопанство. Беше наредено да не се смесва прането на „Аида“ с това на „Клокотница“.

Подготвихме документите и заминахме за София с инж. Янев. Отидохме при главния инженер в комитета Милю Маринов, изслуша ни човекът, съгласи се, че е сериозен пропуск още при проектирането, помисли и каза:

— Имате размерите на помещенията, където искате да монтирате машините, има различни машини, ето ви каталози с видове машини, прегледайте, напишете какви трябват, сигурно пералня, центрофуга, сушилня и каландър за гладене. Преценете кой модел ви трябва. Останалото ще се помъча да ви помогна. Писмата за икономическа обосновка никъде няма да се четат и разглеждат. Ще кажа на зам.-председателя по строителството, ще ги заложим в един от големите нови строежи на комплекси и се надявам до месец машините да пристигнат в обекта ви.

Прибрахме се в Хасково доволни. Няколко дни Янев проверяваше, проучваше как ще се монтира ВиК инсталацията, електрозахранването и канализацията за отпадните води. В комплексите както в „Аида“, така и в „Клокотница“ имахме технически персонал — електротехник, водопроводчик и дърводелец. Тези звена поддържаха комплексите, с тези хора трябваше да монтираме машините в пералното стопанство в „Клокотница“.

Направихме списък на нужните материали. По телефона се обадиха от комитета от София, че след пет дни ще пристигнат машините, затова да осигурим автокран за разтоварването им.

Отидох в Димитровград, имах стари приятели в Заводски строежи. Поисках един компресор със собствен двигател. Хората откликнаха: „Имаш го! До 10–15 дни няма да ни е необходим. Захранва едновременно два пистолета, много е мощен. Изпрати човек да дойде да натовари пистолетите, маркучи, две туби гориво ще ви дадем. Ще прикачат за камион компресора и ще го докарат до обекта. Когато си свършите работата, ще дойдем да си го вземем и ще почерпиш. Това ще бъде сметката, нали сме приятели от толкова години“.

От Заводски строежи поисках още и ми докараха Т-образни винкели за релсов път, по които ще вкараме машините през отвора на стената до мазето, където ще бъде пералното помещение.

Много труд, много напрежение, особено когато спускахме тези тежки машини по релсовия път в пералното помещение. Една малка грешка щеше да коства човешки живот. Но всичко мина успешно. Първо пералнята, след това центрофугата, сушилнята, гладенето и на рафтовете — готовото пране. Три кротки работливи женици поеха тази на пръв поглед незначима, а иначе толкова показателна за физиономията на комплекса дейност.

* * *

Ведно с напрежението за построяването и пускането в експлоатация на пералното звено в комплекса, всеки петък след края на деня бързах с колата към Бисер. Петя от четири месеца бе на село при родителите ми. Целия ден от сутрин до вечер прекарваше в оранжериите.

Като че ли човек няма възможност много в живота си да избира, в прекия и в глобалния смисъл. Петя, нормалният мислещ човек, извърши великото — роди двете ни деца, направи възможно началото на техния човешки живот. Какво по-велико от това? А сега продължаваше, защото започнатото трябва да се доведе до успешния му край… Тя върви между редовете домати, взира се, за да направи опрашването, да не пропусне нито едно цветче по тези две хиляди корена… Колко е просто и банално. Човекът и във великото, и в дребното, баналното е еднакво търпелив. Мигът и в едното, и в другото не се различава. Удовлетворен си, че си успял, и погледът ти вече е в следващото начинание…

И тази година реколтата бе обещаваща. Доматите от първата китка вече бяха с нормалната си едрина, побелели, което е признак, че скоро ще започнат да зреят. През тези два дни, определени за почивка, имаше толкова много неща да се свършат. Работата не ни притесняваше, успявахме да се справим. Но бяхме наясно, че в идващите пет месеца доматите трябваше да се отгледат и за един месец да се продадат. Бяхме твърдо решили — тази и още една година, или всичко на всичко три години ще произвеждаме домати. Така нямаше да бъдем притеснени с разходите за децата. И двете имаха добър успех и получаваха стипендия, макар и малка.

Основното, което трябваше да се направи, бе къщата. В малката ми бащина къща не можехме да се побираме всички. Пък и тя бе на брат ми. Моето семейство нямаше къща и за да можем да идваме в Бисер, трябваше да си направим.

А основните потребности на едно семейство се определят след критично разсъждение за приходите, които биха могли да дойдат. Моята максима, която съм спазвал ревностно, е, че винаги трябва да имаме в семейството набелязани цели, задачи, свързани с потребностите ни. Без такива задачи не сме оставали. Вкъщи всичко се обсъждаше открито и заедно вземахме решения. Всички в семейството държахме еднакво на това.

Стана ясно, че от 20 юни ще трябва да изляза в отпуска и да си довършим нещата. През следващата седмица решихме за един ден да отидем до Пловдив да видим децата, защото като започне беритбата на доматите, няма да има възможност. Така и направихме.

Отидох при Сименски в Харманли, провери ми колата и спокойно можахме да тръгнем към пазара на Созопол.

На идване към нашето село, ако човек погледнеше от височина, щеше да види, че то цялото е побеляло от полиетилен — всички дворове бяха с покрити оранжерии. Ентусиазъм бе обхванал хората, те богатееха. Привечер в кръчмата, край махленските кръстовища на улиците хората си споделяха не със завист, а със самочувствие и гордост, че сред производителите на домати има вече над десет човека с повече от сто хиляди лева доход. Съседът ни разказа, че преди две вечери един от селото влязъл в кръчмата и казал на хората: „Черпя. Кой какво ще пие? Направих вече 100 хиляди лева“. Всички вдигнали чаши и му пожелали здраве и още много години да работи. Строяха се хубави двуетажни къщи, дворове с голяма лоза отпред, овощни дървета, натежали от плод, крава, прасе, кокошки. Богати хора.

И друг път съм казвал — къде е държавата да разясни на тези работливи хора да изграждат в хубавите къщи баня и тоалетна, за да се вместват в изискванията за селски туризъм? Имахме толкова богати села, запазили бита и културата, с такъв голям човешки ресурс. Засмяната слънчева българска селянка ще предлага национални ястия, дворът те упойва с хубавите цветя, овощните дървета, натежали от плод, пред гостите домакинята бере в двора домати, чушки, краставици. Има езикови гимназии, внукът, внучката, като завършат, в активния туристически сезон помагат.

И защо? Страхувахте се, че няма да си плащат данъците? Че ще се замогнат и ще станат непослушни, че няма да ви имат доверие? Те и сега ви нямаха. Трагедията бе, че вие, управляващите, се отказахте да гледате на подобни начинания с хората в перспектива, в по-далечни, бъдещи периоди. Такива прекрасни български села, вместили се в красивата ни природа, такива дадености! Това бе мощен ресурс, готов за експлоатация, без държавата да е дала нито лев! Тя — държавата, трябваше да създаде нормативни документи, в които да разпише условията за селски туризъм и изискванията за категоризация. Защо ли го повтарям, прилича на написаното на стар скъсан некролог, веещ се на стълба.

Приключих с реколтата в Бисер, бях доволен от изкараното. През този месец на село в бащината ми къща усетих какво значи да си свободен, независим. Седнал съм спокойно и само премествам маркуча през двайсетина минути в следващата леха, поливам доматите. Пред очите ми е бързеят на водата, но само като усещане. А иначе времето просто е спряло. В такива случаи мисълта ти свободно се рее. Бръкнеш назад в спомените, виждаш нещо като реално, а е било толкова отдавна…

Магията на този двор и тогава, и сега тихо, кротко, шепнешком ме е зареждала и зарежда с толкова сили, вяра и любов. Тази душевност и топлота бяха създадени от майка ми и баща ми. В къщата и двора те отгледаха двама сина и една дъщеря, всеки бе поел по своя път, създали бяха семейства и винаги, когато си идвахме на село, още щом стъпехме на двора и погледнехме къщата, усещахме тръпка. И в каквото и да се вгледаш, откриваш следите от детството си…

Сезонът свърши. Баща ми и майка ми бяха доволни, че всичко приключи успешно. Това са истинските радости за родителите. Баща ми обичаше с гордост да казва: „Гордея се с децата. Наредиха се, имат прекрасни деца — нашите внуци. Димовата дъщеря Петя завърши химически техникум, омъжена е, работи във фармацевтичния завод като лаборантка, синът му Гошо е в математическата гимназия, децата на Георги и двете ще станат лекарки. Какво да искам повече? Само да сме живи и здрави, нищо повече не ми трябва, можем да караме достойни старини“.

Равносметката на баща ми за свършено от него и от майка ми като родители бе сегашната мечта и амбиция на мен, на брат ми и сестра ми за нашите деца. Още много ни предстоеше.

Прибрахме се в Хасково и преди да започна работа, отидохме до Пловдив да видим децата, те пък бяха в сесия. Останахме малко при тях, носехме им някои неща, поговорихме си и тръгнахме обратно за Хасково.

Върнах се в комплекса, всичко беше наред, пералнята работеше много добре — навред беше бяло, изгладено, чисто. На среща с директора обсъдихме за следващата година в щата на комплекса да предвидим четири жени в пералнята — две към хотела и две към ресторанта, за да натоварим еднакво издръжката.

Получих писмо от управлението на ВиК Хасково, че поради поскъпването на електроенергията и включването на нови кладенци в системата на предприятието цената на водата се променя от 20 стотинки за кубик на 58 стотинки. Тази промяна щеше да се въведе от октомври.

Това бе много лош сигнал. В комплекса за баните в хотела, за пералното стопанство, ресторанта и за поливането на градините, цветята и затревените площи се изразходваха 8000 кубика вода. В план-сметката за издръжката за годината бе заложена цена от 20 стотинки. Разликата до 58 стотинки щеше много грубо да се отрази на финансовия резултат, защото до края на годината не можеше да се променя план-сметката.

Решението на този въпрос проблесна с идеята за възстановяването на стари напълно изоставени водоизточници. В района на къмпинга допреди десет години бе имало микропомпена станция. Постройка с три електрически помпи, ток се подаваше до таблото в помещението. Но нали сред персонала по поддръжката имах водопроводчик, електротехник и дърводелец. Направихме преглед на бившата помпена станция и наредих на дърводелеца да оправи вратата, да й сложи брава и да се заключва. Електрическите помпи бяха свързани с набита сонда в земята, където е водата. Разпоредих да се изпробват помпите и електромоторите. Оказа се, че само едната работи, но видяхме, че дебитът е много голям.

Помпата бе пусната да работи за пет денонощия. Имаше канал и водата изтичаше в микроязовирче край комплекса. Водопроводчикът и електротехникът правеха проверки всеки ден.

Отидох до главния лекар на ХЕИ д-р Лозев, беше работил в Димитровград, когато и аз бях там. Имахме стари приятелски отношения. Разкрих му намеренията си да направя собствен водоизточник, поисках съдействие и му представих служебно писмо, с което молех да бъде направен пълен химичен и бактериологичен анализ, от който да бъде видно може ли водата да се използва за пиене и за масово обществено ползване.

Минаха десет дни, резултатите бяха готови, отидох в ХЕИ. Директорът на инспекцията радостно съобщи:

— Петров, водата в комплекса е три пъти по-добра от тази, която пие цяло Хасково, даваме ти документ за изследването и резултатите, подписано, подпечатано, с което разрешаваме да се включи комплексът. Слагай документа в сейфа и включвай водата спокойно.

Закупихме и монтирахме две нови електропомпи. Направихме изпробването, сложихме система да изключва помпите след напълване на водоема. С ХЕИ направихме договор помпената станция да бъде абонат към ХЕИ за провеждане на контрол, хлориране и поддържане според изискванията. Този абонамент ме задължаваше да заплащам такса от 50 лева на ХЕИ.

На следващия ден изпратих до ВиК писмо със следното съдържание: „Поради недостига на вода в Хасково и направената промяна на цената от 0,20 на 0,58 лева, комплекс «Клокотница» към Балкантурист Хасково се отказва от услугите ви да ни снабдявате с вода от вашата помпена станция. Молим комплекс «Клокотница» да бъде изключен от помпената станция от първи септември“.

На следващия ден главният счетоводител и зам.-директорът на ВиК дойдоха в комплекса притеснени. Поканих ги в кабинета, наредих да донесат кафе, кока-кола. Със зам.-директора на ВиК се познавахме, беше интелигентен, възпитан човек, който внимателно подкрепи предложението на главния счетоводител до края на годината да таксуват водата на комплекса по старата цена, а от първи януари следващата година да заложа в издръжката новата цена. И след като научиха докъде съм стигнал с подготовката на собствения водоизточник, разбраха, че решението ми не може да се промени. Главният счетоводител не скри разочарованието си:

— Петров, ти ни беше солиден клиент — осем-десет хиляди кубика вода е добро перо.

— Вярно е — отговорих, — само че това солидно перо, което се отразява положително във вашия финансов резултат, при мен е с обратен знак.

Така се разделихме с ВиК, доволни, че комплексът има още една солидна придобивка. Разходите за водоснабдяването се сведоха до консумираната електроенергия от електропомпите, петдесет лева абонамент към ХЕИ и петдесет лева допълнително към заплатата на общия работник, който се занимава с почистване на алеите и полива цветята и озеленените петна на вертикалната планировка. Бай Делчо от „Клокотница“ щеше да почиства района на помпената станция и да зарежда апарата с хлорна вар според указанията на ХЕИ. Водопроводчикът и електротехникът правеха периодични прегледи и така всичко беше в изправност.

* * *

Комплексът заработи на пълни обороти, персоналът преболедува още първата година високия гард. Пред него бяха заложени големи изисквания както пред хотела, така и пред ресторанта и бара.

В началото имаше известно напрежение. Откривах недовършени неща в хотела и къмпинга, разговарях с управителя, показвах му за какво става дума, той се оправдаваше: „Човешко е да се пропусне нещо, да се сбърка, не е малко работата, която имат да вършат, няма да им вадим душата“. Случваше се да мина по коридорите и да чуя как камериерките се обръщат към управителя на хотела на малко име. Управителят на ресторанта пък седнал със сервитьорите в салона, пушат и си приказват, смеят се високо, а все пак вече има клиенти. Поглеждах има ли излъскани чаши и прибори на помощното шкафче на всеки сервитьор в района му. Намирах удобен момент да си поприказвам с управителя на ресторанта, да му посоча тези случаи, той също започва:

— Добре, бе, другарю Петров, та нали и те са хора, защо да не седнем заедно да си поговорим?

— Ще ви кажа защо — обяснявах. — Всеки идва 15–20 минути, преди да започне работното му време, за да се подготви. А това значи, че след това застава на работното си място и се занимава според длъжността си. Той е на работа. Извън работното време може да отиде някъде да почива, но няма право да преобръща работното си място в леговище. Погледнете на нещата от тази гледна точка.

Наблюденията ми показаха, че проявеният такт в ежедневието успя да изгради положителни навици у работниците. Те бяха доволни от високото качество на работата си по време на пребиваването на акредитираните журналисти към посланиците и най-вече при посрещането на самия дипломатически корпус. Бяха получили благодарност от мен, от директора на предприятието, д-р Джибров, и от Петър Дойчев.

Явно беше, че преди никой не бе изисквал толкова от тях, не бе развивал чувството им за отговорност. Народът е казал нещо, което трябва винаги да се помни: „Кучето скача според тоягата“.

След три години този колектив вече имаше почерк в работата си. Комплексът стана предпочитано място за посещения заради доброто обслужване и безупречния ред. Резервации се правеха от Стара Загора, Пловдив. Финансовите показатели бяха добри, хората вземаха прилични заплати. Празнувахме именни дни на членове на колектива, раздаваха се подаръци, защото имаше пари в касата на профкомитета.

Цанов беше напуснал Балкантурист, стана финансов ревизор към Държавния финансов контрол, на негово място дойде главният счетоводител на завод „Жеко Димитров“ Георги Господинов, един прекрасен човек. Разбираше си от работата, на никого не повиши тон, помагаше и имаше поглед върху цялата дейност на предприятието.

Късната есен се оказа топла и слънчева. Край оградата на комплекса имаше големи кестени с пищни корони, а веднага след оградата започваше дъбова гора. Всичко бе златисто обагрено — красота. Тревните площи бяха редовно косени и поливани и затова се стелеха като прекрасен зелен килим.

Бяхме приятели с художника към окръжния съвет. Поканих го да ми гостува на обяд. Разведох го из комплекса, слязохме в къмпинга, който беше на по-ниско ниво, там имаше дневен бар, а около него големи плачещи върби. Предложих да обядваме на маса под върбите, поръчах на готвача да подготви две гювечета и хубави салати.

Цялата тази увертюра беше да заинтригувам художника да отидем при зам.-председателя по образованието и културата към градския съвет Никола Атанасов. С него се познавахме много добре. Когато бях в комплекс „Аида“ всяка година се провеждаха музикални тържества в чест на Недялка Симеонова (световноизвестна българска цигуларка (1901–1957) — Бел.ред.). Музикалните величия, канени на тържествата, биваха настанявани в „Аида“. Уважавахме се със зам.-председателя. Сега имах идея, за чието осъществяване исках Митко, художникът, да ми помогне като вещ в тази културна дейност.

Идеята ми беше да се проведе художествен пленер. Художниците ще бъдат настанени в комплекса, ако някой желае — в бунгалата, защото нали художниците са такива едни емоционални. Въпросът бе организирането на пленера, поканата и най-важното — дали общинският съвет ще поеме издръжката на това мероприятие. Предполагах, че след това ще се проведе изложба в залата на Дома на техниката.

Обядвахме с Митко, той слушаше идеята ми и отпиваше от чашата си. След това се облегна се на стола и обстоятелствено заобяснява:

— Много се радвам, другарю Петров, на начина ви на мислене, красотата в комплекса е нещо неповторимо, след десет-петнадесет дни ще окапят тези разкошни листа, времето ще свие вежди и край. Радвам се на въображението ви, на усета ви, вие сте естет. Идеята ви е прекрасна и мисля, че другарят Атанасов ще я приеме, разходите не са проблем, пари има за такива мероприятия, стига идеи и инициативни хора да има. Слушайте, другарю Петров, ще ви кажа откровено. Друг не би могъл да ме заинтригува така, както го направихте, сред този пожар от цветове. Аз ви уважавам, не за първи път разговаряме двамата, дори сме приятели от годините, когато бяхте в „Аида“. Вие обаче не знаете какво ще ми коства на мен тази идея. Другарят Атанасов ще се зарадва и ще каже „Митко, действай, свържи се с художници от къде ли не, поне десет, петнадесет човека трябва да поканим“. После — осигуряване на материали, защото никак не е лесно провеждането на такова мероприятие. Признавам, че по-добър избор за място, където да съберем художници, трудно ще се направи. Но ще ви помоля няколко дни да си помисля, аз също имам някои ангажименти, ще ви се обадя и ви моля предварително не казвайте на никого.

Приключихме обяда много приятелски и с една кола уредих прибирането на Митко в Хасково.

* * *

Разбира се, ежедневието не протичаше само в обмисляне на идеи, а преобладаваше прозата. Повреда в парното спря топлата вода в хотела и в пералните. Повиках по телефона техник и слязох в мазето да проверя сам каква е повредата. Дойде обаче една от администраторките на рецепцията на хотела и ми съобщи, че е пристигнал зам.-председателят на градския съвет и иска да ме види.

Веднага разбрах за какво щеше да стане дума. Бяха минали само два дни, откакто художникът Митко беше при мене, значи е дошъл Атанасов, който отговаря за културата и изкуството. Позасмях се доволен и си казах „Ще има пленер“.

Поканих Атанасов и Митко на маса на терасата на ресторанта, седнахме и попитах:

— Кафе, нещо разхладително?

Приеха. Атанасов отпи от чашата си глътка кола, погледна ме доволен и каза:

— Другарю Петров, поздравявам ви за прекрасната идея. Митко като ми каза, се плеснах по челото и му викам: „Виждаш ли, сезонът си отива, а на нас не ни идва на ума за такова мероприятие“. От вчера съм казал на Митко да разговаря с колегите си и до три-четири дни да знам колко човека ще дойдат и ще направим резервация.

Аз се направих на скромен:

— Казах на Митко, когато разговаряхме, че може да ви притеснят разходите — закуска, обяд, вечеря, спане и материали за работа.

Атанасов махна с ръка и ме прекъсна:

— Как можеш да мислиш такива неща, дори и да е притеснен отделът, аз ще кажа на някой директор от големите предприятия и веднага ще преведе на отдела каквато сума е необходима от техния фонд СБКМ. Държавата ни е богата, другарю Петров, вие сам виждате какъв замък е издигнат тук — вашият комплекс. До няколко дни програмата ни ще бъде готова и ще направим резервации. Останалите подробности ще доуточняваме в движение. Благодарим и обещаваме да идваме по-често да се наслаждаваме на тези красоти.

Изпратих гостите, срещнах на стълбите техника от сервизната база, който ми съобщи, че аварията е отстранена.

Майстор-готвачът Колю Вълчев стоеше пред мен, погледнах го с въпросителен поглед, той се усмихна:

— Предложих му, другарю управител, човекът каза, че не е гладен, сега ще му направя едно кафе.

— Много бързо ме разбираш бе, Коле — казах му аз.

— Колко години станаха — отвърна Колю, — когато срещах този поглед в „Аида“, май седем, и тук вече три — ето ти десет години. Тогава бях момче, а сега главата ми побеля, майка ми и баща ми на толкова неща не са ме научили, колкото вие, и съм ви благодарен.

— Дано да е така, майсторе, и още дълги години да бъдем заедно — отговорих.

След края на обедната работа главният готвач и управителят на ресторанта дойдоха при мен в канцеларията. Заговорихме се по какъв начин попадат конци и парцали в резервоара, където съхраняваме нафтата, и затова така често спира горелката. Ако при нас резервоарът е затворен, може би в „Петрол“ в големите резервоари нещо става, кой знае какъв народ работи там.

— Някакъв друг проблем ли ви води, казвайте — подканих аз дошлите.

Те се спогледаха и управителят на ресторанта Шарков каза:

— Другарю Петров, майсторът има една деликатна молба и затова ме помоли да дойдем двамата.

— Знаете, при нас в кухнята работното облекло бързо се замърсява, едно опиране в някоя тава и край, трябва да сменяш престилката — заговори главният готвач. — Та имам такава молба, не се отнася само за моето работно облекло, а за целия персонал…

— Добре — казах аз. — Шарков, нареди на някой от ресторанта да слезе в къмпинга и да каже на домакина бай Иван, той е в склада, да дойде при нас. И кажи да направят по едно кафе, и сервитьори има, да сервират кафето. Разбира се, и за бай Иван предвиди кафе.

По вътрешния телефон поисках и администраторката да дойде. Кафето пристигна, бай Иван дойде и пусна някаква шега на майстора. Дойде и Христо, управителят на хотела и къмпинга. Запушихме, всеки си взе кафето. Бях доволен от стеклите се обстоятелства, защото вече предвиждах да се направи ново работно облекло за кухнята и за камериерките. Бяхме разговаряли за това с управителя на хотела.

— Ще се възползвам от случая и ще проведем кратко съвещание. Първият въпрос, който ще разгледаме, е започналият преди малко разговор за работното облекло. Неотдавна дори говорихме с Христо и оставихме въпроса, докато се намери подходящ плат.

— Намерихме, другарю Петров — намеси се Христо.

— Добре тогава — продължих аз. — Шарков, заедно с домакина ще отидеш в шивашката кооперация, преди бяхме шили работно облекло. На мъжете — сако с дълъг ръкав по три комплекта, на жените — бели престилки, също три комплекта, на главния готвач — освен комплекта и две бели престилки. Освен това още два броя престилки ще бъдат в гардероба на управителя на ресторанта и когато дойде Драгоева — технологът, или на друг човек му се наложи да влезе в кухнята, ще му бъде дадена престилка. По-нататък — бели шапки за готвачите, за жените — пилотки като на стюардеси над прибраните коси. Ще ви кажат колко плат да вземете и да занесете в кооперацията. Разговарях с техните моделиери, казаха, че могат да избродират знака на комплекса — знаете го, има го на папките в хотела. Представлява кръг с надпис „Комплекс Клокотница“ и в средата е скулптурата, която е пред комплекса. Такъв знак ще има на джоба горе от лявата страна на всички престилки и сака, както и на горния джоб на престилките на камериерките. Носите платовете в кооперацията, осигурявате да отидат хората и да им вземат мярка, ще бъде готово за една седмица…

Главният готвач се засмя:

— Аз какво поисках, то какво излезе…

— Има и друг въпрос — продължих аз. — След два дни ще направи резервация Градският съвет, може би за около петнадесет души. Ще се проведе художествен пленер. Ще дойдат художници от цялата страна, всеки ще избира какво да рисува и накрая ще се направи изложба на произведенията им в Дома на техника. Надявам се да ги настаним в бунгалата, там може би ще се чувстват по-добре, но важното за нас е да имат закуска, обяд, вечеря и нощувка, най-много за една седмица. Какво ще кажете?

— Ако бъдат настанени в къмпинга, ще бъде добре, в хотела има групи, а има редовно и други посетители — каза Христо.

Шарков започна загрижено да обяснява, че те щели да се точат един по един по всяко време, защото нали ги знаете какви са отнесени.

— Другарю Петров, нали си спомняте, когато бяхме с вас в „Аида“ и се провеждаха музикални дни „Недялка Симеонова“. Тогава бяха едни композитори, професори, музикални величия. Ама много капризни. Не казвам нищо лошо, но хората на изкуството са такива едни претенциозни.

Останахме с Колю.

— Ще те помоля за нещо, ама деликатно, защото не ти влиза в задълженията — обърнах се към него. — Сутрин като идват на работа перачките, минават край кухнята по коридора и слизат в мазето в пералната да работят. На обяд се хранят както камериерките със столови бележки и си плащат. Но сутрин в някакъв съд им слагай по една супа, да закусят долу и да почнат работа. Те са бедни, жените, а колко мокро и тежко пране минава през ръцете им.

Колю се засмя:

— Другарю Петров, още когато идвахме да говорим за прането, знаех, че ще ми кажете това. Знаех си, защото много добре ви познавам, но вие пък знаете, че аз също мълчаливо давам и на парнаджията, на бай Иван градинаря. И правилно, по една закуска на тези хора също ще давам.

Благодарих на майстора и останах сам в канцеларията. Повече от двадесет години съм в системата на Балкантурист и пред очите ми колко храна и напитки са били поднесени на някои хора чак до преяждане, като това не се е отразявало на сметките на мнозина от тези консуматори. А тук имахме четири жени, които работеха тежка работа за сто лева на месец. Всяка сутрин, когато идваха на работа, перачките поздравяваха майстор-готвача много любезно за тази чорбица, която получаваха. От големите приеми горе в разкошния салон малко трохи за тези долу в мазето, където е пералната. След края на работния ден всички напускат работното място, излизат на улицата и се сместват с останалите. Всички продължават заедно напред. Къде тук е знакът за равенство и какъв е делът на справедливостта?

* * *

Дойде началото на учебната година. Славея замина за Пловдив, Валя — за Пазарджик. Смешното е, че е било нужно много малко медицинският филиал да бъде в Хасково, а не в Пазарджик. Подготвени били всички документи, а и „тези горе“ били съгласни. Само стопанинът на окръга трябвало да представи документите на определена дата за подпис. Той пък дълго се чудел и тъжно попитал: „Точно на тази ли дата трябваше да се представят документите горе“. Не ги представили. И Хасково си останало без висш медицински институт.

Валка се настани в една стая в общежитието със своята колежка от Харманли Тонито. С нейния баща сме били съученици в гимназията, от онова време останахме добри познати.

В комплекса дейността се развиваше много добре, имаше редовна резервация от немските туристически фирми. Управителят на ресторанта напусна и отиде на работа към едно поделение. На мястото на Шарков дойде Тодев, родом от съседно село. Години наред е бил на черноморските курорти, завършил задочно икономика на туризма, бил е управител на ресторант на къмпинг. Познаваше добре динамиката на активния туристически сезон. Жена му работеше в туристическото бюро към предприятието. Бе партиен член. С председателя на Градския съвет на Хасково бяха от едно село, дори бях чул от някого, че е правен намек на Деспов Тодев да бъде сложен комплексен управител на комплекса.

Партийната група в комплекса беше от шестима души. Главният готвач Колю Вълчев, отчетникът на кухнята (имахме такава длъжност) Сашо (Сабри), бил е преди бюфетчик, грамотен и много работлив. Жената на Сашо, скромна селска женица, дори не знаеше добре български, говореше с акцент, беше обща работничка в кухнята. Бай Делчо градинарят, един от магазинерите във валутния магазин, известен като Корекома, една администраторка, Тодев.

Всъщност нямаше партийни изяви, всеки си вършеше работата. Когато се провеждаха партийни събрания, членовете от комплекса отиваха в Хасково. Обикновено събранията ставаха в банкетната зала на ресторант „Аида“.

Между края на обедната работа и застъпването на втора смяна на готвачите оставаше малко време, когато можеше да се поседне на терасата и да се поговори с персонала. Веднъж в такъв разговор Сашо ме попита:

— Другарю Петров, оставихме при вас стоковите отчети, за да ги проверите и подпишете. Готови ли са?

— Да — казах, — оставил съм ги на рецепцията. Нали сутрин нощната администраторка представя всички документи в счетоводството?

— Добре, аз ще ги взема оттам, моят отчет сам искам да го представя в счетоводството. Искам да дообясня някои неща по него — каза Сашо.

Колю Вълчев се засмя и, разбира се, тръсна шеговито:

— Другарю Петров, той лично иска да си представи отчета. Сега да си артист, спортист и турчин комунист, това са най-зачитаните хора.

Сашо веднага реагира, махна с ръка и отвърна:

— Какви глупости глупости, та нали и ти си комунист, и аз съм комунист. Каква е разликата?

Колю Вълчев се смееше, смееха се всички и каза:

— Не се засягай, не съм искал никого да обидя. Много добре знаеш, пък и всички го знаят — това е виц. Станало е нарицателно.

Понеже споменахме за Сашо, при едно идване в канцеларията го поканих да седне, дори наредих да донесат по едно кафе, за да се създаде непринуденост и да поговорим. Попитах при кого са ходили в болницата, защото ги видях, минавайки с колата по булеварда, и той ми обясни:

— Другарю управител, да си говорим откровено, ако нямате нищо против и имате възможност, защото толкова въпроси за решаване са на главата ви…

— Говори спокойно, Сашо, имаме време.

— Другарю управител, много неща не знаете за нас, мюсюлманите. Наистина ходихме в болницата, както сте видели. Един съсед е там и трябваше да отидем да го видим. Ако мюсюлманин се разболее и отиде в болницата, при нас е задължително всички близки съседи да отидат да го видят поне веднъж. Това е неписано правило, но се спазва строго. Когато е вкъщи болният и при него има човек от семейството, ако някой близък или съсед иска да го види, болният казва на своя близък да го пусне ли в стаята или само от вратата да му пожелае оздравяване. При нас човешката цена и особено зачитането на старите хора е въпрос номер едно. Докато са млади, хората работят неуморно и скромно, пестеливо държат на семейството си. Жената на гръб с кош пренася набрания тютюн от високото, където е нивата — там каруца не може да ходи. Самият вие сте видели, след като разрешиха жителство в града от селата, всичко дойде в града, вдигнаха цели квартали с по триетажни къщи като кооперации. Тези пари са събирани стотинка по стотинка. Най-ценното качество на нашите хора е тяхната солидарност. Те си помагат и се уважават. Казвам ви напълно проверено, а това е и самата действителност — наш мюсюлманин мъж или жена няма в старчески дом. Няма такова семейство, което да не осигури една стаичка, едно местенце за стария човек. Тях, старците, животът ги е научил да не бъдат капризни, сутрин му поднесат топла попарка, той благодари на Аллах, че е осъмнал жив и здрав. Дойде съседът, също стар човек, домакинята им направи кафе от леблебия, за тях е цял празник, това уважение им създава самочувствие. И така си умират, при близките си, незабележимо мълчаливо угасвайки… Така сме ние. Нещо много се заседях. Благодаря, другарю Петров, за сърдечния разговор. Това, на което сте ме научили, никога няма да забравя. Ние, мюсюлманите, имаме такава приказка: „От себе си никога няма да те пропъдя, в мене винаги има място за тебе“.

* * *

След няколко дни председателят на профкомитета на предприятието Иванка Хаджиева пристигна със служебната кола в комплекса. Придружаваше я инспекторът по охраната на труда. Изненадан, изчаках да науча сериозната новина, която щяха да съобщят. С радостна приповдигнатост Хаджиева се обърна към мен официално:

— Другарю Петров, направен е график в кои дни ще се проведат тържествените събрания в комплексите с много важен дневен ред. Момент, да проверя, така… във вашия комплекс ще се проведе в сряда следващата седмица. В счетоводството е такава натоварена програма, не могат да си вдигнат главата. Има обаче определен срок за провеждане на тържествените събрания.

Попитах какво е това тържествено събрание по спешност.

— Другарю Петров, на събранието ще бъдат директорът, главният счетоводител, юрисконсултът, партийният секретар и представител от комитета. В общи линии мога да ти кажа засега само това: колективите на комплексите заедно с ръководството си ще приемат цялата база като колективна собственост. Подробностите ще се разяснят на събранието.

— Работата ни пораства. Да се качим горе в салона, ще ни бъдете гости, каня ви на обяд.

Иванка Хаджиева се заговори с администраторките, когато отивахме в ресторанта, след това влезе да поздрави кухненския персонал, беше много контактна и с всекиго намираше тема за разговор. С други думи предприятието ни имаше прекрасен председател на профкомитета.

Разбира се, основната й дейност беше ръководител на туристическото ни бюро. Имахме четири автобуса, организираха се екскурзии. Тази дейност определено се развиваше успешно. Екскурзиите бяха предимно в СССР и Германия. Организацията на групите беше много добра, бяха отработени маршрутите, имаше екскурзоводи, в съответните градове — подготвена програма, максимално се ползваха дните, за да могат повече интересни неща да се видят.

Често за добра работа комплексните управители ни пращаха екскурзоводи на такива групи. Замогването на предприятието се усещаше: загуби нямаше, заплатите се изплащаха, отчисленията по параграф СБКМ увеличиха натрупването във фонда. Пари за награди по случай празниците имаше за всички. Колективни празнувания, подпомагане на многодетни семейства. Предприятието имаше законово право да строи почивни станции на морето и в планинските курорти. Те бяха обзаведени по всички правила, включително със столове за хранене. Освен картите за почивка, раздавани от профкомитетите, имаше и смени за почивки в собствената почивна база на предприятието.

Споменах, че се предвиждаше колективите на отделните стопански единици да поемат ръководството в свои ръце. И се започна, дойдоха комисиите с подготвени описи за цялото съдържание на комплекса като самостоятелна стопанска единица със съответния персонал и обзавеждане за провеждане на пълноценна дейност.

Събранието бе проведено с цялата си тържественост без особени подробности за същността на партийното решение в присъствието на ръководството на комплекса. Директорът, главният счетоводител, партийният секретар, председателят на профкомитета с цялата си душа честитиха на колектива, че вече е стопанин на комплекса.

Господи, какъв цирк! Представлението се състоя във всички комплекси и в следващите дни всеки продължи да си работи както е било досега.

Какво всъщност се случи?

Другарят Григор Стоичков е в Централния комитет на БКП. Прекият му телефон с Тодор Живков позвънява и в слушалката той чува „Ела при мен“. Отива. Живков му казва „Заминавам веднага за Москва, Горбачов току-що нареди, ще бъда може би няколко дни в Москва. Без коментари, това го знаем само двамата“. На следващия ден другарят Стоичков е в кабинета си, сутринта първото позвъняване е пак от прекия телефон с Тодор Живков. Изтръпва и вдига слушалката, същият глас „Ела веднага при мене“, отива и слуша деловото разпореждане. „Министерството на външните работи урежда неофициално посещение в Индия. След заминаването ми веднага подписваш от мое име секретно разпореждане да се преустанови предаването на държавната собственост на колективите, направените да се обявят за нищожни и да се преустанови всякакъв коментар по този въпрос“. Разговорът с Горбачов бил само двадесет минути. Той казал: „Китайски социализъм в България няма да провеждаме, веднага заминавай за България. Останалото го знаеш. Свободен си“…

Това са събития, които много малко хора са знаели как са били заченати и ликвидирани. Опекунството го имаше в буквалния смисъл. Страхът от външния враг обаче вече не ни действаше. В социалистическите страни успешно работеха корекоми уж за задоволяване на потребностите на западните туристи и за покупка на стоки от граждани, които са работили по тъй нареченото второ направление. Цените в тези магазини бяха определяни в западна валута. На черно гражданинът купуваше от тираджия 20–30 долара, защото синът му е на 16 години и жена му всеки ден натяква „Какъв баща си, как хората намират начин, а ти не можеш едни дънки да купиш?“. И когато отива в корекома да купи дънките, магазинерът малко притеснено, но настоятелно казва „Трябва да ви запиша данните от паспорта“. Тези данни се проверяват гражданинът да не върши агентурна дейност заради дънките на сина си.

Все повече и повече изкушаващи неща се предлагаха в корекомите. Редовите партийни другари трудно издържаха на изкушението. Тихомълком с едно секретно разпореждане 30% от заплатите на отговорни другари се изплащаха в западна валута. Бутилката беше отворена и духът беше изпуснат. Немалък обем валута се въртеше в обръщение. Тираджии, наши и чужди, чужди студенти платено следване, в обменните бюра, за съжаление, се появяваха шупли, откъдето също изтичаше по нещо… Никой не обръщаше внимание, докато нещата не станаха необратими.

* * *

Така протичаше ежедневието, докато изведнъж дойде лошото. По телефона ми се обадиха в комплекса: „Баща ви е в болницата в Харманли в хирургическото отделение. Състоянието му е тежко, тръгнете веднага“. Моментално потеглих с колата до апартамента, взех Петя и заминахме за Харманли. Влязохме в коридора на хирургията, видя ме един познат, посочи ми вратата на стаята, където беше баща ми. В стаята имаше още един болен, до него седеше жена му. Още като отворих вратата, баща ми каза: „Знаех, че ще успеете да дойдете, вече не ме е страх“.

Дойде дежурният лекар и почна да ми обяснява: „Силен удар в рамото, счупена е ключицата, поне това можем да видим, в гърдите също има удар, но най-страшното е главата, черепът е нарушен, до каква степен, не се знае. Опасността е там да не настъпи кръвоизлив“. Поисках да се свържа със завеждащия отделението, беше си вкъщи. Разговаряхме по телефона.

— Нищо не можем да правим, сега най-малкото движение при него може да предизвика кръвоизлив. Дай, Боже, да издържи тази вечер, утре ще докараме неврохирурзи и други специалисти и дано успеем. Това мога да ви кажа, за съжаление.

От лекарския кабинет, откъдето водих разговора, отново се върнах в стаята. Помолих баща си да не говори, да не прави никакви движения, ако желае нещо или чувства нещо, да ми покаже веднага. Седях до него, Петя до рамото ми гледаше напрегнато. Познавах характера му, той осъзнаваше състоянието си. Леко с ръка посочи главата си и без да мигва, ми каза шепнешком, гледайки ме въпросително:

— Тука май е страшното.

Не можех да наведа поглед, стиснах зъби и продължих да го гледам право в очите. Сестрата също беше в стаята, приближи се до леглото, после веднага излезе. Дойдоха с дежурния лекар. Баща ми внимателно погледна лекаря и сестрата, трепна целият изведнъж, сложих ръка на челото му. Погледът му остана така, в нищото.

Мили татко, вече те нямам…

Лекарят и сестрата изказаха съболезнования. Жената с болния мъж на второто легло помоли да се преместят в съседната стая, там имало свободно легло. Лекарят нареди на санитарката да премести хората, обърна се към нас.

— По нашите изисквания, след като почине болният, два часа остава в леглото си и след това бива пренесен в моргата. Така че вие можете да постоите тези два часа при баща си.

За мен вече нищо нямаше значение, всичко беше пусто, заглъхнало. Срещнах погледа на Петя, беше коленичила до леглото, хванах я за раменете и я сложих да седне на стола, взех друг стол, сложих го до леглото, седнах и аз.

В този момент разбрах колко правилно беше казал дежурният лекар „можете да си поседите в стаята при баща си“. Да, това беше най-подходящото време мълчаливо да му кажа това, за което не ни стигна времето. За толкова малко време, за броени часове да стане такава страшна промяна. Дежурният лекар констатира смъртта и той лежи мъртъв в леглото, спокоен, горд, със същата осанка на добър и честолюбив човек.

Докато съм жив, ще ти бъда благодарен, татко. Ти ме научи как се започва отначало, научи ме да бъда много търпелив, научих и приех твоята мяра. Пред близките ни, пред твоите приятели никога няма да те посрамя…

Дойдоха двама санитари с носилката, разбрахме — дотук е всичко. Целунахме го с Петя и се сбогувахме. В колата казах:

— Ще трябва да отидем до Бисер. Майка знае само, че е ударен от кола и изпратен в болницата. Телефон вкъщи на село обаче няма, сутринта рано трябва да съобщя първо на брат ми в Казанлък и след това на останалите близки. Това може да стане като се приберем сега в Хасково.

— Ще можеш ли да караш? — попита Петя.

— Ще мога — и потеглихме.

Пристигнахме в Хасково към три-четири часа призори. Почакахме да се съмне и започнах по телефона с горчивото съобщение. След разговора с брат ми слязох да сложа някои неща в колата, които ни бяха нужни за случая. Когато посегнах да отворя предната врата до волана, видях, че го няма страничното огледало. От три-четири през нощта, когато сме се прибрали, до сутринта, когато слязох до колата, някой бе хванал огледалото, извил го няколко пъти, изскубнал го и го взел.

Изтръпнах, но не от загубата на огледалото. Обзе ме чувството, че тази вечер изгубих човека, който беше до гърба ми, а през това огледало аз наблюдавах да не ме сполети нещо в гръб.

Повече друго огледало не сложих.

Отидохме си в Бисер, събрахме се близки, приятели, съседи и погребахме баща ни. След няколко дни, като дойдохме на себе си, разбрахме как е станало произшествието. Семейство от Любимец пътувало за Пловдив, там живеели, били на гости в Любимец. Баща ми с каруцата и магарето бил на работа на една нива край шосето. Решил да прекоси шосето и да отиде да завърже магарето. Минавал един тир, той го изчакал да мине и след това решил да прекоси шосето. От обратната страна идвала любимчанската кола, която вероятно той не видял. Колата го ударила, влачила го няколко метра и спряла. Спрели една кола от минаващите по магистралата и хората, които се били събрали, помолили татко да бъде откаран по най-бърз начин в Харманли.

Шофьорът, който ударил баща ми, изчакал да дойдат от КАТ, направили протокол за произшествието и след това заминал със семейството си за Пловдив.

Наехме адвокати. Материалите от следствието стигнаха до прокурора, неговото заключение бе „Няма доказателства за престъпление“ и не даде ход на дело. Обжалвахме, от София върнаха делото при следователя за ново разследване. И така четири пъти. Адвокатът ми каза:

— Петров, доникъде няма да стигнем с делото, защото прокурорът ми заяви, че гражданинът Мазгалов от Любимец е партиен член, директор на едно пловдивско предприятие и не може да бъде изправен пред съда. За да бъде изправен партиен член пред съда, трябва първо да бъде изключен от партията, а това никога няма да направят с другаря Мазгалов. Темида не слага на везните такива хора.

Уважаемият Мазгалов не дойде да изкаже едно съболезнование, той бе защитен от партийната система.

Останахме на село да спазим обичаите — девет дни всяка сутрин ходехме на гроба. След това минаха и четиридесетте дни и майка трябваше да отиде в Казанлък при брат ми. Такова беше тяхното решение, да бъдат на стари години при Димо.

Майка ми беше умна селска жена, най-голямата от трите деца. Когато баща й, дядо ми Георги, е бил на войната, а после две години пленник, тя е гледала малките — брат си и сестра си, за да може майка й да работи и да ги изхранва. Горчилката на живота бе заседнала на гърлото й от детските години чак докато се събрали с баща ми и построили тази кирпичена къща, в която година по-късно съм се родил. Отгледали бяха три деца, имаха шест внучки и внуци. На празници когато се събрахме, те бяха най-щастливите родители.

Обикаляше през деня по двора майка ми, разглеждаше овошките. Когато минаваше край къщата, се спираше, огледаше я от темела бавно до стрехата, с длан нежно погалваше мазилката на стената и ако се случех близко до нея, ме поглеждаше и поклащаше глава:

— Зная, повече в тази къща няма да се върна, след като отида в Казанлък.

— Защо говориш така бе, майко, през лятото пак ще се събираме всички тук в този двор.

— Би било хубаво, но аз зная, хубавото свърши. Но не обръщайте внимание на моите приказки, аз ще си поседна на това старо столче и ще си погледам двора. Вие си вършете вашата работа.

Брат ми се беше заел да продава кравата, телето, магарето. Такова набързо продаване си е харизване, както казват хората, но нямаше време за чакане. След като направим възпоменанието на четиридесетия ден от смъртта на татко, решението бе Димови да приберат майка в Казанлък при тях. Къщата щяхме да заключим, токът и водата — да спрем, а на съседите щяхме да казваме: „Понаглеждайте нашата къща и двора“.

Така и направихме.

* * *

Ключ за къщата в Бисер имаше и у Димови, и у нас. За нас от Хасково беше по-близко и по-удобно, затова по-често си ходехме на село. Отбивахме се и до Казанлък, брат ми беше голям кулинар, при такива събирания наготвеното бе и вкусно, и богато. Майка ни беше там, сядахме всички заедно, говорехме си весело. Тя като че ли лесно се бе адаптирала при новите условия, а може би прикриваше какво й е било всъщност на душата. За една селска жена, прекарала живота си в селския двор, в контакти със съседите, апартаментът на третия етаж е много високо и далеч от това усещане.

В един късен есенен ден реших да отида с колата до Бисер да погледна къщата и двора, да се обадя на бай Павел и да се върна.

Пристигнах в Бисер, вдигнах ръка на съседа през една къща от нашата, поздравихме се и побързах да отключа външната вратичка и да вляза в двора. Отворих и погледът ми замръзна. Дворът от стълбите пред къщи чак до фурната по средата бе покрит с листата на ябълката, а клоните бяха напълно голи. Вятърът равномерно беше разстлал фин прах по целия двор, а капките от ситния дъжд отпреди няколко дни бяха издълбали в него чашки с най-различни форми.

Само в природата може да има такова съвършенство. Но от тази красота струеше страшна пустота. Нямаше нито една стъпка, жива душа не беше минала по двора.

Нещо ми се събра в гърлото, устата ми засъхна. Някой като че ли ми изкрещя „Нима не виждаш, че тук запустява“. Прекрачих, заобиколих къщата, върнах се обратно, спрях по средата на двора, погледнах напред, после назад и видях стъпките си. Не, не бяха моите стъпки, може би беше минал някой пиян, изглеждаха несигурни и разкривени. Не можех да се понасям такъв разлят, намерих ключа в джоба си, отключих външната врата, отворих, влязох в стаята — всичко си беше на мястото. В каната на масата до половината имаше вода, не зная дали съм бил жаден, взех чашата, напълних я, вдигнах и я изпих на един дъх. Очите ми попаднаха на една шарена селска кърпа, която за нищо друго не се ползваше, само за едно — майка ми с нея бършеше вилици и лъжици и ги подреждаше в шкафчето. Имаха си преградки, на шкафчето си имаше определено място, където майка я закачаше. Отворих чекмеджето с приборите, веднага погледът ми попадна на бруса, стоманена пръчка, с която се острят ножовете. Този прибор го ползваше баща ми, взех го и седнах на стола до масата, сложих кърпата и бруса на масата пред мен.

Само преди два месеца спокоен, кротък живот течеше в този двор и в тази къща. Още като отвориш външната вратичка, ще чуеш „Кой е? А, заповядайте“, баща ми засмян ще те посрещне. Майка ми обикаля край печката, носи се приятна миризма на готвено, ще чуеш проблеяло агне, дворът пометен, чист, две лястовички кацнали на простора, извиват гласчетата си така прилежно, като че ли са на изпит.

Това вече го нямаше. Къде сбъркахме, кое пропуснахме да направим? Станах, сложих кърпата на нейната окачалка, бруса — в чекмеджето при приборите. Поогледах стените, излязох, заключих, качих се в колата веднага и тръгнах обратно за Хасково. Не исках да видя никого, нито бай Павел, нито вуйчови. Прибрах се в Хасково, казах на Петя, че съм ходих до село, тя ме попита:

— Е, кажи нещо от село. По къщата, двора, нали всичко е наред? Не се ли видя с някого?

— Не — и отидох в другата стая.

Не разказах на Петя това преживяване, не съм го казвал на никого досега. То беше скътано в мен, чисто, без никаква подправка, никой не го знаеше и защо го направих сега, да ме пита някой…

* * *

Сутрин бързах да се приготвя за работа, Петя винаги отиваше по-рано в детската градина, където работеше. Децата ги водеха в градината рано, за да могат и майките да отидат навреме на работа.

В предприятието затихнаха коментарите за предаването на собствеността на работническите колективи.

Хасково беше областен център на много голям район. Хора на основни длъжности в областните съвети и в окръжните комитети на партията тихомълком се разместваха. След завръщането ни от СССР Делчо Борисов не се върна генерален директор на СМК, а беше сложен за председател по строителството в окръжния съвет. Делчо се прибра в България една година преди мен и беше заварил като първи секретар на окръжния комитет на партията Румен Сербезов. Той пък оцени качествата на Делчо и му осигури служебно посещение в Япония, за което след това Делчо с удоволствие разказваше. След като заработи комплексът „Клокотница“, една от първите и най-пищната там беше сватбата на Тошо — малкия син на Делчо.

За генерален директор на СМК беше назначен Радан Чолаков, с него също бяхме и сме добри приятели. Радан умело ползваше опита на Делчо. Доколкото си спомням, дълги години Делчо остана член на стопанския съвет на СМК. Управлението на СМК беше в сграда, успоредна на окръжния съвет, с лице към централния площад на Хасково, една малка странична уличка ги разделяше. От времето, когато Делчо беше генерален директор, а след това, когато поста прие Радан Чолаков, аз поддържах навика си да посещавам този кабинет. Навремето при Делчо правех реконструкции на „Аида“, сега Радан беше основен изпълнител на комплекс „Клокотница“…

Зимата дойде, по-трудно се ходеше до Казанлък, майка се беше разболяла, беше в болницата, не се откри нещо лошо, но явно тя не се чувстваше добре, а и не трябва да се забравя, че преместването й от двора и от къщата в село си е цяло заболяване. На село също рядко ходехме.

Започнаха празниците за новата 1984 година. Децата си дойдоха, вкъщи стана весело. Имаше какво да разказват.

На едно заседание на стопанския съвет директорът на предприятието Деспов обяви като последна точка:

— Поръчахме с началника на капиталното строителство павилиони за бързо хранене — принцеси, сандвичи, кафе, разхладителни напитки и захарни изделия. По един в Димитровград, Любимец, Харманли и Свиленград, два в Хасково. Тука сте комплексните управители. Нареждам всеки комплексен управител да съгласува в архитектурния отдел към съветите и подходящото място. Продавачи на павилионите си намерете вие.

Настоявах за мястото пред окръжната болница на ъгъла на паркинга пред входа й. Архитектът се съгласи и обясни:

— Мястото е общинско и на него не може да се извърши проектиране за строителство на каквото и да било. Направи обаче едно служебно писмо, подписано от вашия директор, и ми го донеси, за два дни ще подготвя заповедта и ще представя за подпис на кмета. — По това време кмет беше Пенчо Пенев.

След три дни получих разрешението, представих го на началника по капиталното строителство инж. Илко Янев, той каза, че ще придвижи въпроса.

Решихме с Петя тя да започне работа на този павилион. Нямаше нищо чудно, следвахме философската максима Panta rhei — всичко тече, всичко се променя.

Павилионът беше монтиран, машините — инсталирани, стари, но като начало трябваше нещо да се започне. На Петя не й беше много трудно да свикне, трудното дойде след месец-два. Особено учениците, харесаха им много принцесите, през голямото междучасие бяха като рояк пред гишето, от болницата също им харесаха кафето и принцесите. Работата беше много.

Майка ми отново влезе в болницата, ходихме, лекарите казваха: „Заболяването е на панкреаса и нищо не може да се направи“. Изписаха я от болницата, беше си на легло вкъщи. През май трябваше да направим помен на баща ми, шест месеца от смъртта му. Отидохме в Казанлък, Петя и Добрина подготвиха както е прието, поканихме познати и съседи на обяд. Петя и Добрина отидоха в стаята на мама, разговаряха, казаха какво са направили за баща ми.

— Зная, че ще направихте всичко както е прието, Бог да го прости и това е — това им казала тя.

Изпратихме дошлите на помена, поседяхме, поговорихме си с Димо и жена му. След обяд се качихме на колата с Петя и се прибрахме в Хасково. Сутринта рано телефонът звънна. Беше Димо:

— Бате, тази вечер мама почина. Ще я погребем в Бисер при баща ни.

Дойде си милата ни майка в любимата си къщичка, с която се беше сбогувала, когато заминаваше за Казанлък. Нейното предчувствие не я излъга. Събрахме ги след шест месеца двамата пак заедно, но там долу, откъдето никога няма да се върнат.

Простете ми, майко и татко. Дотук беше всичкото един ритуал, една мълчалива, но строга традиция, една магия, на която мълчаливо всички сме подчинени. И когато и последното от традицията се направи, когато са сложени кирките и лопатите върху пресния гроб и един от мъжете строши стомна с вода върху им, ритуалът е приключен. След това се изправяш пред два много ценни момента. Първият — когато си тръгнеш след погребението и осъзнаеш, че този човек никога вече няма да стане от гроба, а ти се прибираш вкъщи. Вторият е на сутринта, когато се събудиш, застанеш жив и здрав и продължиш живота.

Десетина дни двете семейства щяхме да си бъдем на село вкъщи. Майка почина на 23 май и погребението беше на 24 май. На тази дата, откакто се помня, в селото се провежда събор, на който пристигат роднини, някогашни жители, напуснали през годините, техни потомци, близки и приятели от околните села. Спомням си в детството ми как край реката на голямо зелено поле се организираха борби. Събираха се борци от целия район. На победителя се е връчвало теле, на втория — овце или агнета. Разбира се, вече нямаше борби, но на площада се опъваха детски люлки, сергии за детски играчки и какво ли не.

Петя и Добрина бяха наготвили нещо, надойдоха близки съседи, приседнаха на масите така, както е прието за Бог да прости. Дворът ухаеше познато на цъфнали дървета и треви, но в него цареше тишина. Приличаше на затворен магазин с празни рафтове и никой не може да ти каже дали ще бъде отворен и кога. Разговорите вървяха трудно, за шест месеца погребахме и татко, и майка. Те са там някъде горе. А тук беше съградената от тях къща, в която ние сме се родили и пораснали.

Всяка сутрин през тези десет дни ходихме на гробищата, връщахме се и в разговорите си повтаряхме едно и също. Всъщност оставяхме на времето да ни подскаже какво да правим нататък. Нашето решение с Петя беше, че трябва да си направим къща. И за нас, и за Димови беше така, всеки решава, обмисля и прави нещо — такъв е животът.

След две седмици се чухме по телефона с Димо, разбрахме се през седмицата да отидем с колите двамата, аз бях говорил с един човек да изоре двора с коня си и да изкара тревите навън от угарта. Всеки да прецени какво да си посее и по време на празниците и в отпуски ще си ходим на село и ще си имаме зеленчуци и плодове. Няма да търсим да купуваме от хората.

Така и направихме. За нас от Хасково беше по-близо от Казанлък и си ходехме почти всяка събота и неделя, поливахме и едното, и другото засадено — земята е щедра, имаше за всички.

* * *

По време на едни от празниците повиках братовчеди и съседи, наех и двама работника, за да подготвим мястото за строеж. Решихме да използваме основите на плевника, вдигнат с кирпич на добра каменна зидария в основата, покрит с хубави здрави керемиди. Организацията беше ясна и проста. Свалихме керемидите, махнахме и покрива. Останаха само голите стени. Бях приготвил каса бира, ракия, колбаси, слязоха хората, насядахме да си поотпочинем, кой бира, кой цигара, кой и двете. Поотпочинахме си и разпитаха каква е програмата по нататък. Казах, предната стена, където са вратите и прозорците, трябва да се разбие. Отвори се правоъгълник. Седнахме, починахме за малко, изпушихме цигара, благодарих на хората за голямата помощ, която ми направиха, изпратих ги и седнах пред развалината, не можейки да позная това нашият двор ли е или съм се объркал.

Поогледах правоъгълника, на близо метър височина имаше най-разновиден пълнеж. Нали бях в СССР механизатор, като поогледах камарата отпадъци, веднага си помислих, че ако имаше една фадрома и два самосвала, само за два часа щеше да бъде почистено. С въображение и мечти обаче нищо не се постига.

По телефона в пощата се обадих на директора на моето предприятие Деспов:

— Налага се да остана в Бисер една седмица, имам да свърша една работа — казах. — Говорил съм с управителя на ресторанта и с управителя на хотела, ако възникне нещо, веднага с колата ще бъда при тях.

За пет дни всичко беше извозено и дворът почистен. Нямах нужда от архитекти, чертежи, планове, в парцела ми имаше нанесено строително петно, когато баща ми бе строил плевника. На същото петно той ще бъде преустроен в къща. Съседът ми от западната страна на парцела откъм постройката бай Марко Ламбов беше секретар в общината на селото, бяхме много добри съседи. Отидох при него, седнах, заговорихме се и го попитах:

— Бай Марко, когато навремето баща ми строил плевнята, получил съгласието ти да я построи на самата линия между вашия и нашия парцел. Сега аз искам да я престроя в къща, съгласен ли си?

Погледна ме бай Марко, позасмя се и бавно каза:

— Георги, ние сме съседи, от съседа по-близък човек няма, защото е до тебе. Така, както сме се разбирали с баща ти, така ще се разбираме и с тебе и дай, Боже, и децата ни така да се разбират. Строй къща и се радвам, че ще си идвате, от това по-добро няма.

У поколението на бащите ни, дори и още по-назад, е имало добри човешки взаимоотношения, предавани като традиция на техните деца. В този климат, тон и търпимост исках да се върна.

Може би сега с най-истинско усещане за този селски душевен мирис бих могъл да споделя едно мое сравнение. Да вземем изтъкаването на един плат, независимо какво ще се скрои от него. Основно правило е от какво влакно и каква прежда ще бъде основата и от какво влакно и прежда ще бъде вътъкът. Основата е от здрава прежда, навита на кросното, а вътъкът се избира и като цвят, плътност на плата, дебелината, било то за дрехи, покривала, кърпи и какво ли не още.

С вътъка започва тъкането. Да приемем, че така започва животът — от първите конци, вкарани в совалката от лявата и дясната ръка на тъкачката. Това са детските години на човека. Там са майчинските милувки, песничките, любимите игрички, бащината прегръдка, че вече си пораснал. И след това човекът преминава на универсалния стан на живота. Железният гребен удря силно върху всяка жичка на вътъка. Там, в този вътък, са втъкани първите седем години, образованието, работата, колегите, съседите, обществото, успехите и разочарованията, щастието и сълзите. Така се изтъкава платното на един живот. Накрая тъкачката измерва и четиридесет и пет лакти по две години на лакът, деветдесет години. В първите два-три лакътя още като сложиш ръката си, чувстваш топлота, все едно малката тревичка току-що е покарала, усещаш по ръката си шепота на върха. Когато стигнеш към последните десетина-петнадесет лакти, тогава търсиш уютно местенце сам и веднага изплуват в главата ти спомени, които са най-ценният капитал на дългото платно на живота. Моят живот.

Сега на тези ми години живея в София, живях и в други градове, ходих и в чужди държави. Основата на моето платно на живота е от селска прежда, от чисто здраво влакно, добре усуквано, когато е предено. И няма защо да се учудваме, че ние, хората, сме толкова различни: погледни основата, но се вгледай и във вътъка…

През август си взехме отпуската с Петя и отидохме веднага на село. Основите бяха вече готови и затърсих майстори, но се оказа, че бисерските майстори си имат селска работа. Намерих майстори в съседното село Черна могила. Сутрин имаше рано автобус, с него идваха в Бисер, което е на седем километра, но вечерта автобусът бе в 17 часа. Разбрахме се след края на работния ден да откарвам двамата майстори с моята кола до Черна могила. А щом се върнех, се хващах да пренасям тухли около зидовете, а дървените корита до тях да пълня с варов разтвор, за да могат сутринта майсторите да започнат веднага работа.

Цялото ни семейство вложи много работа и любов в градежа. Участието на всички ни беше пропито с чувството, че скоро ще си имаме наш дом, който ще ни даде усещането за самостоятелност.

Построяването на нашата къща остана в спомените на нас и на децата ни като скъпа, любима частица сред всичко останало, което сме създавали през живота си.

Славея завърши института, започна работа в микропедиатричното отделение към акушеро-гинекологичната болница в Хасково. Сутрин с радост наблюдавахме как се готви за работа, как застава на мястото си в обществото, след като е извоювала сбъдването на една мечта. Бяхме щастливи с Петя и упорито вярвахме, че след някоя година и Валка също ще се дипломира като лекар.

През лятото не пропускахме почивните дни и отивахме в Бисер, защото винаги имаше какво да се прави и довършва. Двамата с Петя направихме подовата изолация на първия етаж от керамзит, ситен пясък и цимент. Сами разбърквахме в количката. Пренасях в стаите. За мастар ползвахме четириметрова чамова талпа. След като разнеса сместа на пласт около десет сантиметра с лопатата, почваме с мастара, застанали на колене на двете му половини, да изтегляме и пресоваме, да мерим с нивелира, да допълваме и пак отново.

Сигурно често сте чували някой да казва „Какво е това любов, покажете го в какво се изразява, какво се чувства“. Любов е името на едно голямо съдържание. Събрали двама млади, ей така, без чанта, без куфарче, погледали се, помълчали, преглътнали, усмихнали се и си казали: „Да започнем заедно живота си и да го преживеем така, както си го създадем“.

И започнали! Работят неуморно, вечер се прибират в малката стаичка на квартирата. Там се раждат мечтите за по-хубавия, по-съдържателния, по-веселия живот. В малката стаичка пишат черновата на своето бъдеще, на своя живот. После — децата — чудното, необяснимо усещане.

Радост, щастие, грижи, дори и страх, всичко заедно застанало пред тях. Първата думичка мамо, с нея започва химнът на човечеството, няма по-голяма награда на света от тази думичка. Децата са вече две, растат, като че ли не успяваш да им се нагледаш като малки. Големи са и вече са си те, крадешком слушаш разговора им като най-хубавата музика. Вече са пораснали, избрали са мястото си в обществото.

А те, двамата, все още гледат черновата, където мечтата вече е реалност. Сещат се за всичките години досега, в които са втъкани радости и грижи, но и толкова топлота. Това е любовта, това е нейното съдържание, същността на живота ни. Без тези чувства, без тези трепети животът би бил само един диалог…

Валка завърши тази година. Направих резервация в хотела на Балкантурист, щяхме там да нощуваме, запазих и маса в ресторанта. Имахме какво да празнуваме, бяхме много щастливи. Обслужването и вниманието към нашата маса беше изключително. Тази вечер с Петя танцувахме много. На следващия ден беше тържеството полагане на лекарската клетва.

Валка беше разпределена в Хасково и започна работа в Първа поликлиника в кабинета по вътрешни болести. Тя получи и участък в града, където щеше да прави домашни посещения на болни. Вечер с Петя с удоволствие слушахме как споделяха двете лекарки отминалия ден и случаите от практиката си.

* * *

Покрай една жлъчна криза на Петя лекарите установиха, че има гуша, която трябва да се оперира. Обсъдихме го вкъщи — нещо, което в нашето семейство продължавахме стриктно да спазваме. Радостите и тревогите веднага се излагаха пред всички открито и решението се вземаше заедно.

Операцията направи доктор Пенев. Мина добре, лекарят каза, че всичко е протекло както трябва. Скоро я изписаха от болницата с няколко дни болнични. Петя се чувстваше добре, дори имаше усещането, че има положителна разлика, и започна работа. И нали работата й беше пред входа на болницата, от персонала, минавайки край павилиона, сърдечно й махаха с ръка и я поздравяваха, че се е оправила. Обичаха Петя, тя е сърдечна с хората.

Изненада ни приятна новина. Славея беше на конкурс в София за клинична ординатура по педиатрия и спечели конкурса. Приготви си нещата, сложихме ги в колата и заминахме за София. Намерихме квартира и тя започна специализацията си. Бяхме се успокоили, че всичко си застана отново на мястото, когато една вечер като се прибрахме вкъщи Петя съобщи притеснена, че напипва бучка на мястото на операцията. Сутринта отидохме при д-р Пенев, прегледа я и ни изпрати в центъра за изследване, резултатът беше категоричен — има възел. Споделихме със Славея, тя каза:

— Няма да предприемате нищо, аз ще проверя в София какво може да се направи.

На втория ден се обади и ни съобщи, че съпругът на нейната научна ръководителка бил хирург във ВМА, разговаряли с професор генерал Василев и той казал, че ще я оперира веднага.

Заминахме за София. Всичко беше уговорено за приемането, имахме около час, седнахме четиримата заедно. Петя беше изплашена от този неоткрит в първата операция възел. Успокоихме я, доколкото можахме, и Славето я заведе в болницата.

На следващия ден изчакахме да мине визитацията и тогава Славея отиде в отделението да разбере какви са назначените изследвания в очакване на операцията. Научната й ръководителка чрез съпруга си й беше осигурила пропуск за влизане в болницата. С Валка чакахме отвън на една пейка, където времето като че ли беше спряло. Славето дойде и ни успокои, че всичко ще бъде както трябва.

Мълчаливо се прегърнахме и с Валка си заминахме за Хасково. Славея остана в София. Прибрахме се, вечеряхме, помъчихме се да не говорим повече, Валка се прибра в стаята си да ляга, защото сутринта щеше да бъде на работа.

След три дни подготовка и изследвания Петя бе оперирана. Славето ни обясни по телефона, че всичко минало успешно и след около 10–12 дни майка й ще бъде изписана. Поуспокоихме се с Валка, ходихме на работа и всяка вечер се чувахме със Славея, казваше ни, че всичко протича нормално.

Когато я изписваха, Петя говореше шепнешком. Генерал Василев каза:

— Така е след операцията, за около месец говорът постепенно ще се възстанови. Тогава ще дойдете на контролен преглед.

Петя беше вкъщи в болнични. Стараехме се през деня да не я оставяме дълго сама. Беше търпелива, но дните вървяха и тя продължаваше да говори само шепнешком като през първия ден. Споделих това с д-р Пенев, който беше направил първата операция. Той каза:

— Не би трябвало да не може да говори след петнадесетия ден, но нали лекарят ви е казал — след месец да отидете на контролен преглед, аз не мога да се меся.

Петя се притесни много, затвори се в себе си, все повтаряше „Има нещо страшно и вие не ми казвате“. Надеждата ни беше в контролния преглед и трябваше да чакаме още десет дни. Те минаха и отидохме. Професор Василев остана също много изненадан, покани и други колеги от болницата за консултация. Накрая заяви, че при изрязването на срастването от първата операция е възможно да е бил засегнат гласният нерв, и предположи, че нищо не може да се направи. В екипа на консултантите беше и доцент Друмева, завеждаща клиниката по уши, нос, гърло. Тя се обърна към генерал Василев и каза:

— Аз ще я взема в моето отделение и ще опитам.

И със Славея и Петя отидоха на третия етаж в отделението на доцент Друмева. Останахме с генерал Василев в кабинета му. Питах го възможно ли е доцент Друмева да помогне. Отговорът му беше скептичен.

— Доцент Друмева беше на специализация във Франция, нали знаете, жените са малко самонадеяни, не знам, но нека да опита.

Това още повече ме притесни, като слушах с каква лекота говори професорът.

— Съжалявам — каза той, — но дано доцент Друмева да направи нещо.

Прибрахме се с Валка в Хасково още повече притеснени. Ходех механично на работа, бях казал за тревогите ни само на финансовия ревизор Георги Петров и на Делчо Борисов. Славея всяка вечер се обаждаше.

— На майка е направено пълно изследване и няма никакви други заболявания, освен поражението на гласния нерв по време на операцията. Доцент Друмева провежда упорито лечение и упражнения няколко пъти на ден. Майка е оптимистично настроена, търпеливо и точно прави необходимото.

И четиримата вярвахме, че всичко ще се оправи, че пак ще седнем заедно и ще си говорим, ще се смеем и сегашното напрежение ще остане в миналото.

Бях се прибрал от работа, Валка се приготвяше за нощно дежурство във второ вътрешно отделение. Поглеждаше часовника с надеждата да се обади по телефона Славея, но нямаше повече време и замина с тролея към болницата. Излязох на терасата да изпуша цигара и очаквах да позвъни телефонът и да чуя Славея. Имах някакво предчувствие, не можех да спра мислите си върху нещо.

След половин час телефонът звънна, Славея веднага заговори:

— Здравей, татко, обаждам се да се чуем. Валка замина ли на работа? Тази вечер е дежурна, снощи ми каза.

— Да, замина — отговорих.

— Съжалявам — каза Славея, — закъсняла съм с малко. Ти как си татко, добре ли си?

— Добре съм — и попитах припряно. — Как е майка ти?

Славея се засмя:

— Добре е, тате, ето говори с нея.

И след две секунди чух в слушалката:

— Ало, Гошо, вече мога да говоря — каза Петя с тих глас. — Прекрасен човек е доцент Друмева, ще се оправя. Поздрави Валка, беше много притеснена, когато си отивахте за Хасково. Повече не трябва да говоря. Утре по това време пак ще се обадя.

Втренчих се пред себе си, помълчах и чух в ушите си Петя: „Гошо, мога вече да говоря, поздрави Валка, беше много притеснена, когато си тръгвахте за Хасково“. Да, Петя, ще я поздравя веднага. Станах, набързо се оправих, облякох сакото, проверих за ключовете на колата дали са в мен и тръгнах, не чаках асансьора, по-бързо щях да сляза по стълбите.

Колко малко трябва на човек да бъде щастлив. Влязох в коридора на второ вътрешно отделение, в същия момент Валка излезе със слушалка в ръка от една от последните стаи в коридора. Тя ме видя, а аз отсреща широко й се усмихнах. Все така безмълвно с брадичка ми посочи лекарската стая. Влязох, седнах в един фотьойл и зачаках. След десетина минути Валка влезе в стаята и още от вратата попита:

— Татко, какво се е случило? — беше застанала пред мен и ме гледаше учудено.

— Говорих с майка ти по телефона, изпраща ти много поздрави.

Валка коленичи до мен, сложи челото си на рамото ми и все повтаряше „милата ми майка“, смееше се и плачеше едновременно. После вдигна глава, погледна ме с насълзени очи и каза:

— Така си и мислех, майка ще се оправи, тя е силна.

Избърса очите си, стана, погледна ме вече сериозно и каза:

— Прибирай се вкъщи, татко, отделението е много натоварено, имам два много тежки случая. Нито минута повече не мога да остана. Утре съм редовна смяна, като се прибера след работа, да се надявам, че и аз ще се чуя с майка. Няма да те изпращам, лека нощ. — И излезе веднага от стаята.

Напуснах болницата, колата бавно вървеше по улицата. Исках да се прибера вкъщи. Бях доволен, че споделих с Валка радостната новина. Дългото напрежение, за радост приключило с добър завършек, поражда желанието човек да седне и да се напие. Вкъщи имах алкохол, и то с подбрано качество, но не ме влечеше алкохолното разтоварване. Имах чувството, че винаги може да се наложи да потрябвам, да ме потърсят на работа или в семейството. А достатъчно се бях нагледал на пияни хора. По-добре е да те потърсят, да си нужен, да те чакат, особено в семейството, отколкото да ти бъде алкохолът партньор в такива моменти.

След двадесет дни изписаха Петя и се прибрахме в Хасково. Вечерта седнахме на масата четиримата да вечеряме. Бяхме щастливи. Лошото беше вече зад гърба ни.

* * *

Лятото незабелязано отиваше към края си. Започна подготовката на комплекса за есенно-зимния сезон. Една сутрин се обади заместник-директорът по експлоатацията на „Хотели и ресторанти“ Стоянов. Напомняше ми така да си организирам нещата в комплекса, че да мога от понеделник за два дни да бъда на конференция в София. Тя се провеждаше в хотел „Родина“. Темата беше къмпингите към комплексите и предлагането на допълнителни туристически услуги.

Спомням си в една от лекциите как беше разгледана специфичната нагласа и потребността на западни туристи, преди да отидат на морето, с караваната си за два-три дни да отседнат на къмпинг. Аз пък си спомних в тази връзка за един случай с група туристи.

Рано през пролетта в моя комплекс пристигнаха два автобуса с немски туристи, за които бях уведомен от централната резервация. Посрещнахме гостите, оказа се много интересна туристическа група, почти само млади хора, около осем или десет човека пожелаха бунгала, останалите изкараха чувалите с палатки и неколцина от младежите започнаха да размерват зелената площ. След един час бяха построени тридесет палатки в прави линии, почти един модел в различни цветове. Такова посещение на къмпинга не беше се случвало. Веднага изпратих да намерят фотографа, които прави рекламните материали за комплекса. Много запален, той дойде и направи снимки през деня, докато е светло, вечерта и сутринта, точно когато изгрява слънцето, докато още никой не е излязъл от палатката. Тогава първите лъчи огряват къмпинга и той блясва като на длан.

Сутринта отново като по сигнал палатките бяха раздигнати, прибрани в чувалите и натоварени в багажниците на автобусите. Хвърлих поглед към зелената прегръдка на къмпинга, нямаше забравена или захвърлена даже кибритена кутийка. Загледах се завистливо към последните двама, които слагаха чувалите с отпадъците в контейнера. Въздъхнах, махнах ръка и тръгнах към канцеларията.

Целия ден на конференцията говореха за този тип туризъм и се оглеждаха дали има и други болни като мене, та къмпингите да станат по-привлекателни.

Вечерта имаше тържествена вечеря. След приключване на деловата част помолих Стоянов да ме извини, че няма да присъствам на вечерята. Той знаеше, че ще бъда на гости на дъщеря си.

* * *

Славея живееше в Лозенец. Посрещна ме радостна. Беше се приготвила. Приятно и вкусно вечеряхме и си говорехме. Питаше ме за Валка, за майка си, разказваше как вървят нейните лекции. И току по някое време се позвъни на вратата, тя изненадано стана, отвори и чух: „Добър вечер, бях при един приятел и прибирайки се, реших ей така да се обадя“. Славея се засмя и каза: „Баща ми е на гости, заповядай“. И влязоха в стаята. Станах, Славчето ме представи:

— Мой колега, Велислав Бъчваров, баща ми — ръкувахме се.

Така се запознах с моя бъдещ зет. Заговорихме се леко и естествено. Харесахме се.

Сватбеното тържество бе през есента на 1987 година в НДК в София. Големият разкошен ресторант със специфичния си стил и особено с отделените с кашпи с цветя сектори създаваше уют и интимност. Много сватбени тържества съм организирал в ресторантите, където работех, но при тях не съм виждал веселата страна. Истинското усещане е при младото семейство и родителите им. Никак не ми беше трудно още като влязохме в ресторанта вечерта, да разбера с удовлетворение, че масата беше много тържествена, много професионално пипната.

Първата наздравица беше вдигната от кума и всички се заразиха от празничното настроение. Имаше танци и много смях. Бяхме много щастливи родители. Това беше възможност да се опознаем и с родителите и близките роднини на Велислав.

В един момент, без да забележим, Велислав дойде зад нас с една жилетка в ръка и се обърна към Петя: „Майко, в салона понякога става доста хладно, затова наметни тази жилетка“. Петя се обърна към него, усмихна се, взе жилетката и благодари. Велислав се усмихна доволен и си отиде на мястото при Славето. Петя се обърна към мен и каза:

— Чу ли как се обърна към мен?

— Да, чух — казах аз, — има една стара приказка „Денят си личи от сутринта“. Дай, Боже, да бъде така.

Валка не сдържаше сълзите си и в ритуалната зала, и на вечерното тържество. Тя не можеше да осъзнае степента на раздялата със Славея. В техния живот досега това бе първото подобно събитие.

Сутринта трябваше да отидем с колата до вилата на семейство Бъчварови в село Кокаляне до София да отнесем някои неща. Щяха да се събират колеги и приятели на Велислав да отпразнуват събитието. Заедно с Велислав и Славето отидохме на вилата да подготвим необходимите неща за срещата. Естествено, аз и Славето отивахме за първи път на това място.

Спряхме колата до оградата. Това е постройка от две вили на калкан — семейство Бъчварови и семейство Лесеви. Дворът бе много живописен, на две нива. Изкачихме се по много сполучливо каменно стълбище. Велислав ни разведе из двора, който не бе разделен между двете семейства — помежду им и до днес има само три-четири ябълкови дървета, на които личи, че дълги години са раждали ябълки и са правени люлки на клоните им, когато Велислав, сестра му и децата на Лесеви са били малки.

В отсрещния двор се чу шумът на някакъв инструмент, с който се майстореше нещо. Велислав забеляза това и каза:

— Това е вилата на бай Илия Чакалски, чува се, че е тук — и тръгнахме към „комшулука“ в оградата на двора — една прехвърлена през мрежата дървена стълба.

— Бай Илия, добър ден — извика Велислав.

Бай Илия се обърна към нас, разпери ръце и извика:

— Гошо, какво правиш тука? Как ме намери бе, Петров? — и дойде пред нас.

Велислав сложи ръка на рамото на бай Илия и му каза:

— Бай Илия, това е моят тъст.

Бай Илия ме гледаше, като че ли ме е чакал от години, брадата му леко потрепна и каза:

— Съдбата никога не греши, радвам се, че ще бъдем заедно пак — и ме прегърна.

На обяд младите останаха на вилата, а ние с Петя — при родителите на Велислав. Обядвахме, разговаряхме, разказах как сме се видели с Илия Чакалски, колко се е изненадал. Николина разказваше как са строили вилите и какво е минало през главите им. Това, че намерихме общи приятели, създаде чувството за близост, сякаш сме се познавали от години.

* * *

Времето неусетно вървеше и имахме нова радост. Славея и Велислав чакаха бебе. Решиха раждането да бъде в Хасково. Славето искаше да роди при колегите си, с които беше работила. Настана особено очакване с много неизвестни и вълнения. Един ден, когато се прибрахме от работа, Валка ни посрещна на вратата и ни каза:

— Кака е в болницата.

Разбира се, просто се бяхме приближили към очакваното, но и неизвестните застанаха много близо. Позвъних на доктор Филипов. Баща му, също лекар, беше от Бисер.

— Много бързате, другарю Петров — каза докторът, — настанена е при нас, ние вече следим развитието на нещата.

Сутринта и тримата бяхме в коридора на болницата, разбрахме, че трябва да се направи секцио. Д-р Филипов ръководеше екипа, започна чакането. Господи, прости ни, че в такива моменти най-силно се обръщаме към тебе, че най-много ти вярваме, че ще ни помогнеш. Докато в безгрижните и весели дни рядко се сещаме да Ти благодарим за щастието, което си ни дал…

Според нас отдавна беше изтекло времето за нормалното раждане. Изведнъж по стълбите слезе Лиляна, колежката на Славея от микропедиатрията. Носеше завито бебе, гледаше ни втренчено и каза:

— Момченце е, но трябва да го вземем при нас.

— Славея как е — попита Петя.

Изгледа ни, каза „Не знам“ и отнесе бебето към микропедиатрията. Стояхме тримата един срещу друг в коридора, край нас тичаха, слезли от линейките, носеха по стълбите нагоре кръв, а ние стояхме стъписани, че нищо не можем да направим, да помогнем. След час и двадесет минути по стълбите слезе д-р Филипов, мина край нас като в сън и каза:

— Елате с мен.

Седна в кабинета си, седнахме и ние срещу него. Той заговори:

— През целия ми стаж за първи път ми се случва такова нещо. Едно връзвам, две се късат и блика кръв. Успяхме, всичко се успокои и дано не се скъса нещо и отново да се отвори, да се налага да спираме кръвта.

Изведнъж вратата на кабинета се разтвори рязко и д-р Желева с вдигнати ръце се обърна към д-р Филипов:

— Детето не може да разгъне дробчето, говорих с Пловдив да изпратят консултант, но ми отговориха, че нямат възможност. Трябва да приведем детето при тях, поръчах линейка и веднага заминаваме за Пловдив.

Ползвах телефона на Филипов и се обадих на Велислав да тръгне незабавно за Хасково. Филипов отиде в стаята на Славея, а ние излязохме. Линейката беше дошла и в един кувьоз сложиха малкия за пътуване. Д-р Желева ни повика в кабинета и започна да попълва направлението. Попита:

— Майка — трите имена, баща — трите имена, името на малкия.

Спогледахме се и в един глас казахме „Николай“.

Линейката замина с малкия Николай, придружен от лекарка и медицинска сестра. Ние чакахме в кабинета, д-р Филипов дойде и каза:

— Славея е спокойна, няма прояви на обезпокояващи симптоми, тук сме, всички ще наблюдаваме.

Велислав пристигна следобед, събрахме се пред болницата, разказахме му всичко. Срещнахме се с д-р Филипов, зачакахме да се върне линейката от Пловдив. Д-р Желева беше говорила с Пловдив и ни каза, че малкият Николай е приет в микропедиатрията в университетската болница. Лекарката, която го придружи до Пловдив, като се върна, каза лаконично:

— Приеха детето и по-рано от три дни нищо не могат да кажат.

Нищо повече за малкия Николай не можеше да се направи. Насочихме вниманието си към състоянието на Славето. Д-р Филипов ни успокои, че тя е добре, спала е спокойно. Проф. Пиперков от Пловдив трябваше да пристигне да я види.

Излязохме от болницата и веднага решихме с Велислав да заминем за Пловдив, за да се помъчим да проверим как се развиват нещата с Ники.

Лекарката, която излезе в коридора, беше много внимателна и след като разбра, че Велислав е лекар, обясни много подробно.

— Състоянието ни е напълно познато. Направили сме всичко, което е необходимо, остава малкият организъм да се справи. Повече не мога да ви кажа, наблюдаваме детето непрекъснато.

— Ще идваме пак — каза Велислав.

Благодарихме и си тръгнахме веднага за Хасково. Заварихме проф. Пиперков в кабинета на д-р Филипов. С професора се познавахме. Посрещна ни радушно, честити ни за малкия Николай и каза:

— Определено няма да се притеснявате за майката, при нея всичко е нормално, няма опасения да възникне нещо лошо.

Славето беше получила ранички на гърба, Велислав беше я посетил в стаята и с големи усилия я беше излъгал, че малкият е добре.

На следващия ден с Велислав пак заминахме за Пловдив и помолихме да видим малкия. Съгласиха се. Малката душица лежеше на едната си страна, абокат бе сложен във веничка на главичката му и оттам се вливаше нещо. Погледнах Велислав, погледнах лекарката и си казах: „Вярвам, че Николай ще се оправи, вярвам го“.

Прибрахме се в Хасково, влязохме в апартамента за около половин час, но не ни свърташе вкъщи и отидохме в болницата. В коридора изтича д-р Желева и каза радостно:

— Обадиха ми се от Пловдив, малкият е изплакал. Намират, че всичко е застанало на мястото си. Плачел упорито, явно не му харесва обстановката, но елате да отидем при д-р Филипов, аз съм притеснена от нещо друго. Днес бях при Славея, тя вече може да става, макар че нарочно й се карам. Тя обаче ми се смее и ми казва, че е добре. Знаете ли какво ме плаши — довечера, когато има само дежурен лекар, тя ще стане и ще слезе на първия етаж в микропедиатрията да си види детето. Още не го е виждала. А детето го няма там. Представяте ли си какъв срив ще стане?

Д-р Филипов загрижено отбеляза, че нещо трябва да се измисли.

Решиха да прекарат телефон в стаята на Славея, да й разкажат къде е Ники и да я свържат с лекуващата го лекарка в Пловдив. Тя ще й обясни, че състоянието на малкия е добро и че след три дни линейката ще го докара в нашата болница.

За минути кабелът беше отведен по коридора до вратата на стаята на Славето. Д-р Филипов и д-р Желева се отправиха за трудната мисия. Двамата с Велислав седнахме в кабинета на д-р Филипов. Търсех подходящи думи да го уверя, че Славея ще намери сили и ще преодолее стреса от новините…

— Този момент е много деликатен да се преодолее, след това, ти си лекар, знаеш, човешката устойчивост слага нещата на мястото им.

Така и стана.

* * *

След три дни линейката пристигна с Николайчо. Той бе настанен в кувьоз в микропедиатрията. Видях една сестра как се изкачи по стълбите и след малко се върнаха със Славето като предпазливо пристъпваха. Помислих си, сега ще се видят милите ми след толкова борба за живот.

Дойдоха Петя и Валка. Петя каза на Велислав, че майка му Николина се е обадила по телефона и пита кога най-после ще ги изпишат, да дойдат да им се порадват. Те не знаеха какво е било преживяно. Аз само се бях обадил по телефона да честитя внука на нея и на бащата на Велислав Николай, и че носи неговото име. Милият човек се разплака по телефона от радост.

Бяхме в коридора и чакахме Славето пред вратата на отделението. След малко излязоха с д-р Желева засмени. Като ни видяха всички в коридора, Славето се приближи до Велислав и каза:

— Нахраних нашия син. Изморен от пътуването, веднага заспа.

Тази среща не може от никого да се възпроизведе, няма такива думи. Само майчиното усещане в този миг може да се почувства, преселването на още една жива душа близо до нейната, свързани за цял живот. Сега вече бе друго, имахме усещането, че напрежението, страхът, мълчаливото бдение отстъпиха на доброто. Радостта е наградата в човешкия живот — споделяш я с близки и приятели, те също се радват. Чувал съм, че мъката не се споделя, потискаш я в себе си, споделиш ли я, все едно я разчопляш и тогава боли още по-силно.

Дойдоха Николина и Николай, радваха се много. Велислав деликатно беше помолил да не разказваме преживяното напрежение, защото баща му трудно щеше да го понесе. Николай старши бе изкарал инфаркт и инсулт, което го бе направило много психически неустойчив и чувствителен. Това бе и една от най-големите грижи за него от страна на семейството му.

Разговаряхме с Николай и Велислав в хола. Жените си имаха тяхната грижа — изкъпването на малкото бебе е цял ритуал и всичко си протичаше нормално с леко възбудено настроение. Масата беше готова за вечеря, Петя ни покани и постепенно заехме местата си. Цялото наше голямо семейство вдигна чаши за здравето и щастието на малкия Николай и неговите родители.

Така истинското сродяване на двете семейства се получи след раждането на Николай.

Малкият беше добре, растеше, Велислав почти всяка събота и неделя идваше в Хасково. Всеки се беше вместил в работното си време. Петя си взе отпуска да си бъде вкъщи и да помага на Славето. Към ноември, като поукрепнаха, Славея с Николай се прибраха в София.

* * *

Идваше есента. 1988-ма година беше към своя край, на 10 октомври имах юбилей — навършвах 60 години. За мен и за семейството ми тази година беше изпълнена с напрежение, но бе и щедра към нас. Все повече се затвърждаваше решението ми да се пенсионирам. Бях доволен от стечението на обстоятелствата, че в последните години от трудовия ми стаж можах да работя на нов комплекс с прекрасни възможности за истински професионализъм. Години наред финансовите резултати бяха много добри, колективът в комплекса можа да се утвърди с добрата си квалификация и много добрия психоклимат. Използвах подходящия момент и когато оставахме двамата с Деспов, му напомнях: „Помислете за подходящ човек да ме замести, да бъде година-две-три при мене. Има много неща да му покажа“. Директорът се усмихваше и спокойно заявяваше: „Ти няма да се пенсионираш като станеш на шейсет, толкова обичаш този комплекс, няма да го напуснеш така лесно, с тебе ще направим в комплекса плувен басейн“. Като мечта е добре, но едва ли ще стане, си мислех аз. Знаех много добре едно сложно строителство с много технически проблеми колко напрежение ще коства.

Павилионът, на който работеше Петя, беше вече под аренда. И с него какви неприятности преживяхме! От него откраднаха нова кафемашина и постмиксер за наливна кока-кола. От милицията снеха отпечатъци по вероятните места, където е пипано, и след няколко месеца казаха от управлението да внеса сумата от осем хиляди лева, защото, ако предприятието предяви иск чрез съда, решението ще бъде категорично същото, но ще има и съдебни разноски…

Когато говорим за обичта към комплекса, към работата, към направеното досега с толкова напрежение, не мога да прескоча удовлетворението, че съм успял както с пералното стопанство, така и със собствения водоизточник. Всичко бе съпровождано от много горчилка и немалко усилия да не й се поддавам, защото тогава не може да се работи, дребните, елементарните неща подкопават труда.

Имахме си достатъчно радости и грижи в семейството. Бях натрупал тридесет години трудов стаж, бях поемал отговорност за много трудни въпроси, бях довеждал започнатото до успешен край. Като се замисля, нямам основание да не си спомням всичко това с достойнство. Моята работа беше сред хората. С изискванията си към персонала трябваше да докажа какво знам и мога повече от тях и на какво съм успял да ги науча. В същия момент пред посетителите трябваше да показвам сглобения от тези детайли туристически продукт. Всеки ден имах нови рецензенти. Една народна мъдрост казва: „Сто добри неща да направиш, се забравят. Веднъж да сбъркаш, се помни дълго време“. От този обществен аршин не се страхувах, защото знаех колко много труд съм положил, за да се впиша в това неписано правило. Имах добър атестат като специалист пред колегите, пред ръководителите на окръга, вярваха ми и аз оправдавах това доверие. По-подходящ момент и начин да се оттегля не бих могъл да намеря. Свършил си бях честно работата докрай.

Споделих окончателното решение с Делчо Николов, с Георги Петров и с още неколцина приятели. Почти всички приемаха решението ми, но някои от тях предпазливо ме питаха:

— После какво ще правиш, след като се освободиш от големите обороти, от високата скорост? Ще изключиш и ще се понесеш по инерция?

— Излишна загриженост — им казах, — аз съм пълноценен човек с акъла си, както казват някои. Имам си прекрасно семейство, прекрасни деца, имам толкова много въпроси за решаване, още колко съдържание може да се добави в живота ми. И няма да спра.

Човек се ражда с еднопосочен билет, в който не е отбелязана крайната спирка на житейското пътуване. Голяма част от пътуването ми мина в трета класа. В спален вагон никога не съм влизал, колкото и уморен да съм бил.

* * *

Подготовката на юбилейното ми тържество започна. Определих дата, изпратих поканите. Голямата зала беше достатъчна да побере гостите. Направих резервация за гостите, които не са от Хасково и нямат на разположение превозно средство. Тези гости не бяха клиенти на ресторанта, това бяха мои гости на моя шестдесетгодишен юбилей. Те бяха сред най-близките на семейството ми и ни уважаваха истински.

Разбира се, бяха поканени и хората, с които съм работил през всичките години. Делчо Николов — заместник-председател по строителството в ОКС, Делчо Стоянов — заместник-директор в предприятието по експлоатация на хотели и ресторанти, Миньо Забунов — заместник-директор по валутната търговия и партиен член в предприятието, Иванка Хаджиева — ръководител на туристическото ни бюро и председател на профорганизацията в предприятието.

Постепенно всички заеха местата си. Деловата част на тържеството водеше Делчо Стоянов, първо ми позволи да приветствам гостите с добре дошли и даде думата на Миньо Забунов.

— Другарят Петров е от доайените на нашето предприятие, почти целият му стаж е при нас, утвърди се като добър специалист. При него са работели много млади кадри, които са научили основни неща в бранша благодарение на неговата принципна и последователна взискателност. По случай неговия юбилей Комитетът по туризъм и Балкантурист София го награждават със Златна значка. Да ви е честито, другарю Петров.

После говори Делчо Николов. Много пъти бях слушал изказвания на Делчо, познавах темперамента и точността на изказа му.

— За празника на строителя другарят Петров е награден от Министерството на строежите за дейността му като строител и за извършените по негова инициатива разширения и реконструкции в обектите, където е бил — „Москва“ Димитровград, комплексите „Аида“ и „Клокотница“. Имам приятното удоволствие да му връча наградата „Златната значка на Колю Фичето“. Позволете ми от името на Министерството на строежите, от ваше и от мое име да честитя наградата на другаря Петров. — Николов отвори кутията и постави значката на ревера на сакото, прегърнахме се с него, гостите ръкопляскаха, ставайки прави. От персонала ми поднесоха голяма кошница цветя, пакети с подаръци с най-хубави пожелания и благодарности. Делчо Стоянов ме погледна и попита:

— Другарю Петров, ще се изкажете ли?

Станах, огледах се, не бе трудно да се види приятелското изражение на присъстващите. Позасмях се и започнах:

— Бях чел в един вестник впечатленията на един писател, мой набор, за честването на неговия юбилей. Та казва той, вземат ли да ти връчват награди по случай юбилея, много да те хвалят, трябва да знаеш, че си приключил голямата си дейност. Или както казват някои — тоя вече е прочетен вестник.

Всички се засмяха, аз продължих:

— Да, да, има нещо вярно в думите на писателя. Затова ще си позволя да споделя някои мисли за това минало свършено време. В зрелостта си, в активната си възраст, ако си се вгледал в себе си, си разбрал и реално си преценил колко знаеш и можеш и най-важното — поемаш ли отговорност за действията си. Тогава си успял, семейството ти вярва, че от всяка ситуация ще го избавиш успешно, обществото ти вярва, защото не си се крил от него, помагал си на близки и чужди, прощавал си на слабия. И ако с такова съдържание си напълнил тези шестдесет страници, можеш с радост да ги препрочиташ, докато си жив. Жестоката безкомпромисна истина е, че това минало свършено време не може да се повтори никога вече. Каквото си успял, това си направил. Трудовият стаж е един непрекъснат конкурс, този конкурс те утвърждава в тези активни години. Наздраве за тези, които имат още много конкурси да преодолеят, и им желая успех.

Много добре знаех, че думите, които официално отправях към хората пред мен, не са най-точните. Имаше толкова субективизъм в оценките на институциите и обществото, особено пък този „непрекъснат конкурс“ в трудовия стаж. Като изречение звучи много добре, но истинската същност на понятието конкурс е да постави точно на мястото си знаещия и можещия, а това значи огромна промяна в сложилите се обществени и човешки отношения…

Стана ми неудобно, че си позволявам такива разсъждения. Хората се веселяха, вдигаха наздравици, доволни, че честват близкия си човек бай Георги. Аз бях най-възрастният между тях. Бях доволен от тържеството в моя чест.

Докато чаках този ден, изпитвах смесени чувства. От една страна приятно бе уважението в изпращането. От друга — договорът между мен и държавното предприятие приключваше тук. В „Москва“ в Димитровград, в „Аида“ и „Клокотница“ в Хасково можех да отида, когато си поискам, но реферската свирка оставих на колегата, той да свири мача. Аз вече щях да седя сред публиката, при клиентите.

Последните ми два-три месеца минаха незабелязано. Направихме тържество за моето изпращане и с целия персонал на комплекса. Бях поканил колегите и от комплексите „Москва“ и „Аида“, от управлението.

Хората от „Москва“, „Аида“ и „Клокотница“ ме познаваха много добре. Бях станал нарицателен с принципната си, но последователна взискателност на оперативки, на събрания и кога ли не, когато съм повтарял — в този бранш без любов, без естетическо чувство не може да се работи. Не се получава, контактът с клиентите е послание и какво ли не още. Понякога съм мислил не лъжа ли тези хора с моите напътствия. Особено като си помисля колко получаваха, а колко много исках от тях. Отговорът ми е — аз бях най-силно излъган, защото най-много вярвах и в най-тежките моменти бях с тях. Благодарих им.

Вдигнаха се наздравици, благодариха за наученото през годините, дори ми посъчувстваха за голямото търпение да повтарям много и много пъти неща, с които вече така са свикнали. Гости от ресторант „Москва“ и „Аида“ разказваха спомени отпреди много години.

* * *

Бях доволен как приключвам. Откровено признавам, че желаех това пенсиониране. Желаех да се разделя с тази работа, която те прави зависим от нея. А аз исках да се отскубна от зависимостта.

Петя работеше на павилиона, щях да ходя при нея, да помагам и пак да се срещам с хората. Така и направих.

Николайчо вече беше на две години. Вземахме го при нас. Валка работеше във второ вътрешно отделение. Беше взела специалност вътрешни болести и започваше да чете за гастроентерология като втора специалност. Ники беше щастливо дете и трябва да призная, че двамата с Петя покрай него бяхме най-щастливите баба и дядо.

Всяка събота и неделя ходехме с колата до Бисер.

Бяха хубави летни дни, изпълнени с много радост. Отивахме с колата край Марица, носехме си храна, зеленчуци, вода. Разказвах му спомени от моите детски години, като воловарчета как сме се катерили по големите върби край Марица. Как на обед сме сядали 3–4 деца да обядваме в кръг и всеки вади каквото е сложила в торбата майка му. Толкова вкусно беше тогава. Сега и ние с него щяхме така да обядваме. Вземах от колата чантата, изваждах хляба, доматите, краставици, сирене, слагах на тревата бяла платнена покривка, нарязвахме всичко и започвахме да се храним. Наблюдавах внимателно Николайчо с какъв апетит се храни. Поглеждаше ме, усмихваше се и казваше:

— Дядо, наистина тук е толкова хубаво.

При едно пътуване от село към Хасково край шосето видях комбайн да жъне голям блок с пшеница. Комбайнерът точно обръщаше в обратна посока. Спрях колата, излязох, вдигнах ръка, поздравих и го помолих да вземе Николай в кабината при него и да направи една обиколка, а ние ще почакаме с колата на шосето. Комбайнерът се съгласи веднага:

— Нямам нищо против, но в комбайна е такъв прахоляк.

Подадох Николай, комбайнерът го пое, настани го на седалката до себе си и тръгнаха. Като се отдалечиха стотина метра, комбайнерът даде сигнал с клаксона и към комбайна се насочи камион. Движеше се успоредно с него и без да спира, комбайнът изсипваше житото в каросерията. Направиха обиколката и спряха до шосето. Комбайнерът слезе пръв и взе Николайчо от стъпалото на кабината. Сияеше, милото дете. Имах бира в колата, дадох една на комбайнера, благодарихме и продължихме с нашата кола, а той — на житния блок. Възбуден, Николай разказа как се управлявал комбайнът, как комбайнерът му казал да дръпне един лост и житото потекло в каросерията на товарния автомобил.

— Довечера, когато се приберем в Хасково, ще се обадя на мама и татко в София и ще им разкажа какво видях — обеща детето. Той беше вече на три години и всичко му беше интересно.

Синовете на един мой братовчед често идваха при нас в събота и неделя, когато си бяхме в Бисер. С тях идваше и приятелят им Любо. Николай се обръщаше към племенниците ми на вуйчо Тошо и вуйчо Мити. Решил беше, че и към приятеля им трябва да се обръща на вуйчо Любо. На самия Любо пък му беше приятно, защото като храненик в едно много добро семейство нямаше кой да му каже вуйчо. Пък и явно нашият внук му допадаше. Веднъж дойде и попита:

— Чичо Георги, ще разрешиш ли да взема Николай с колата и да отидем до близкия язовир. Не се притеснявай, много ще внимавам. Там имам приятели. За язовира отговаря бащата на един от тях. Има каравана с машина за кафе и при нея се събираме.

На Николай му грейнаха очите, съгласих се и отидоха. След около два часа се върнаха, влязоха двамата с вуйчо Любо в двора, Николай носеше найлонов плик. Гледа ме с блеснали очи и разказва:

— Да знаеш, дядо какво съм преживял днес. Никога няма да го забравя… Знаеш ли как ме посрещнаха приятелите на вуйчо Любо? Попитаха ме искам ли да ме приемат за член на рибарската дружина. Аз се съгласих и ме приеха. Сложиха две въдици в язовира и казаха „Каквото се хване, ще бъде за тебе, защото днес те приехме в нашата дружина“. Гледай, дядо. Два големи шарана.

Любо гледаше усмихнат:

— Видя ли, чичо Георги, колко е щастлив Николай? Тръгвам си, хайде…

— Довиждане, вуйчо Любо — извика Николай, — благодаря ти много.

Да наблюдаваш детското щастие, да бъдеш съпричастен на чистата му радост, не е усещане в театър или на книга. Това са необратими преживявания, мигове в живота ти, подсказващи, че си живял истински. Тези години на Николаевото детство отлетяха много бързо, но ни дадоха много радост и щастие.

Разбира се, имаше и горчилки, които трябваше да се преглътнат. В павилиона, където работеше Петя, към обзавеждането, освен по-дребните неща имаше нова кафемашина и постмиксер с осем метални канти за охладена кока-кола. Както вече споменах, откраднаха ги една вечер. Сложихме пак старата кафемашина и един апарат за охлаждане на сироп. Клиентите трябваше пак да минат от кола на сироп, а кафето нямаше да се прави от кафемашина „Бразилия“, а от старата.

В милицията подписах протокола за изчезналите неща. Казаха ми, че работят върху отпечатъците и е заведено дело срещу неизвестен извършител. Ежедневието продължи, по въпроса с кражбата неофициално страницата беше затворена.

Като отидох веднъж в управлението в кабинета на главния директор Деспов заварих и заместника му. Поговорихме тримата общи неща, като си пиехме кафето. Забелязах обаче, че двамата началници току се споглеждат. Познавах маниера в поведението на Деспов, когато има да решава някой чепат въпрос или нещо не му е удобно, започва да се попривдига от фотьойла, после да се намества… И сега стана същото, след което преглътна два пъти и каза:

— Другарю Петров, можем да използваме идването ти да решим един въпрос. Със Стоянов си говорехме и считаме, че е по-добре да платиш тези осем хиляди лева за откраднатите машини. Нищо не можем да направим. Ако мине през съда, знаеш — съдебни разноски, лихви, става дявол и половина…

Дотук…

* * *

Така вървеше този безцеремонен свят. Особено когато се каза промяна, та промяна. Самото понятие е много ангажиращо. Да промениш каквото и да било, значи предварително да бъдеш наясно дали новото, което ще правиш, ще се различава съществено от старото, най-вече с положителните си качества. Не знам дали съм прав, но ми се струва, че основното, което се прави сега, е отричането на всичко досегашно. И в същия момент няма яснота какво се иска.

Имах една случка с Цоньо Белчев, директор на Пътно строителство и поддръжка — голямо предприятие в мащабите на окръга. Директорът също беше голям — висок и снажен. Познавахме се добре, уважавахме се още от първите години, когато отидох в Хасково. Пътното беше срещу болницата. Веднъж отидох там при Белчев. Посрещна ме любезно, нареди на секретарката да донесе кафе и някак приповдигнато заговори:

— Петров, виждаш ли каква промяна настъпи, какво чудо е само?

Пийвахме си кафето, запалихме по цигара, а аз останах нащрек. Цоньо продължи със същия тон:

— Знаеш ли, Петров, отидох в комитета и им хвърлих партийния билет. „Дотук“, им казах. Ти даде ли го на вашия секретар, защото някои така правят?

— Нямам какво да връщам, не съм партиен член — отговорих.

— А, не може да бъде. Аз те мислех, че си комунист. Така ми кажи, ти си бил още по-добре — каза Цоньо и излезе иззад бюрото.

Взе бутилка коняк и две чаши от библиотеката и седна на другия фотьойл срещу мен. Наля.

— Ние сме приятели, да се почерпим, наздраве! — и отпихме по глътка.

Запалихме пак.

— Кажи нещо, как виждаш промяната? — запита ме Цоньо, облегна се и ме загледа в упор.

Вече бях решил да му отговоря така, както ме пита.

— Слушай, драги приятелю, когато дойдох в Хасково, ти беше директор на това предприятие. Оттогава се познаваме. След това тази твоя партия те направи заместник- председател по строителството в съвета на община Минерални бани. След време партията реши и пак те сложи в този кабинет на Пътното. Питам — защо при тези три премествания оттук в Минерални бани и пак тук през тези години, не се обади на партията, не им върна партийния билет и не им каза „Дотук“, ами сега го направи?

Цоньо веднага ми отговори.

— Защото сега си отворих очите, бил съм заслепен и съм им вярвал, а те са ме експлоатирали.

Напуши ме смях от думата експлоатирали, но се въздържах. Той продължи:

— Не си бил партиен член, не ги разбираш тези работи. Какво да ти обяснявам?

— Няма какво да ми обясняваш — отговорих спокойно. — Имам висше политическо образование, завършил съм университета в СССР за стопански ръководители и добре ги разбирам тези неща.

— Вярно бе, бях чувал това за тебе, когато си бил в СССР — каза Цоньо. — Но каквото и да ми говориш, свърши се. Валякът е тръгнал — засмя се и взе чашата. — Наздраве.

Отпихме и му казах:

— Това сега ми хареса, каза истината. Валякът е тръгнал.

Станах, той също стана. Подадох му ръка, благодарих за доброто посрещане и си излязох. Преди да отворя вратата, погледнах към Цоньо, който си беше останал прав при масичката, видях го наистина променен. Мъчеше се някак си да се усмихне, а като че ли буца му беше заседнала на гърлото.

След обяд нямах много работа в павилиона. Не можех да се освободя от разговора с Цоньо Белчев. Питах се дали не са прави хората като него, пък и тези по митингите, виж колко лесно се променят, дори и грубо погледнато от практична гледна точка те се нагласят, променят и мисленето си. Що за човек съм, преди не успях да преодолея мисленето си и бях не от нашите, та и сега ли ще си остана чужденец пред тези хора, с които съм всеки ден? Може би са прави, отворили са си очите, както казва Цоньо, променили са се.

Постепенно около нас започнаха да се отварят още павилиони. Първо до нашия близо до техникумите със затворена площ, особено за зимно време. Нашият, модел „пчелна пита“ от метални колонки, покрит и облицован с ламарина, беше на повече от десет години. Досега ерозията да го бе сринала, ако не го боядисвахме всяка година отвън с блажна боя. Мястото беше на общината и плащах всеки месец 170 лв. наем за него. С промените можеше на някого да хрумне някаква идея и да ми връчат предупреждението да си разглобя павилиона и да освободя мястото. А павилионът не можеше да се разглоби, защото щеше да се разпадне. Проблемът си беше само мой.

Ники порасна, взеха го в София да ходи на детска градина, на следващата година щеше да тръгва на училище. Няма да казвам как оглуша къщата, но любимото дете трябваше да следва своя път.

При посещенията си на симпозиуми в чужбина Велислав направи полезни контакти и получи предложение за работа в Лондон. Това открехваше съвсем различни възможности пред семейството му. Записаха Николай във Фарос (частна школа за изучаване на чужди езици — Бел.ред.) на уроци по английски. Той вече учеше немски и руски в училището си. Предстоящата промяна беше предизвикателство за всички.

Междувременно Валя взе втората си специалност по гастроентерология. След един телефонен разговор между Славето и Валка разбрахме, че в София в техния квартал в една поликлиника обявили конкурс за лекарско място. Валка реши да се яви и така спечели мястото. Като се прибра в Хасково, тя заяви, че ще замине за София само при условие че и ние се преместим там.

И беше права. Разстоянието беше твърде голямо да тичат да се грижат за възрастни родители.

Излязох на терасата да запаля цигара. Тук можех спокойно да мисля. Не срещах очите на никого, защото и те говорят. Въпросът трябваше да се реши сега, тази вечер. Не можем да легнем и да се оставим цяла нощ да ни тъпчат съмненията. Вдигнах глава и погледнах в далечината. Там надолу е Бисер. Прекрасната ни къща, подреденият двор, овошките, цветята. Изведнъж разбрах, че София не е толкова далече. За миг разстоянието стана наполовина по-близко. За мен въпросът вече беше решен.

Така както решихме, така започна и изпълнението. Съобщих на някои приятели, реакцията беше различна. Едни казваха „тук те познават всички, имаш много приятели. На стари години познанства не се създават“, други го приветстваха. Валя напусна хасковската болница и замина за София, като начало се настани при сестра си.

Вече беше 1998 година. Велислав беше изкарал една година в Лондон като специализант в една от най-големите лондонски болници. И не беше само той. Много като него заминаха в чужбина и не се върнаха. Такива специалисти, родили се през петдесетте и шейсетте години, бяха добре подготвени, имаха знания, стаж, натрупан опит. Те бяха ценен национален интелектуален капитал. Правителствата, Народно събрание, управляващите не оцениха този научен капитал, а се хвърлиха към материалните ценности с комичното представление, наречено приватизация. Да изпратиш интелектуалците си в чуждите държави и повечето от тях да започнат от миене на чинии, почистване на домове, гледане на стари хора, докато преодолеят езиковата и бюрократичната бариера и най-после започнат истинската си работа! Институциите в тези богати държави виждаха чужденците само в черно-бяло. Колкото и прецизно да си извършил всичко, което ти е възложено, никога тамошните институции няма да признаят, че си равен с местния колега специалист. Това, че си черно-бял, го знаеш, усещаш го и това усещане е непрекъснато с теб като крещяща тишина. Разбира се, от пътя, който си извървял, виждаш, че решението ти е било правилно взето. Постигнатото досега потвърждава, че си силен и качествен човек. Ти имаш едно основно качество, което е над всичко — твоята идентичност. Трябва да бъдеш този, който си, автентичен, когато си в чужда държава, каквото и да работиш и колкото и да са оценили възможностите ти. Не трябва да се стремиш да се напасваш на техния стил, за да бъдеш предпочитан, към това, което си постигнал в чуждата страна, добавяш непременно и това, че си българин. Това е твоята истинска автентичност, без тази автентичност след големите постижения отсъства човекът.

Неотдавна четох книгата на Марко Семов „Цената“. Там много сполучливо той казва: „Много богати чужденци съм видял, но щастлив чужденец не съм срещал“. Не зная дали съм прав, нормално е да има и други мнения, нали сме различни, всеки вижда нещата от своята гледна точка. Аз споделям моята.

* * *

Велислав вече имаше постоянна работа в Лондон и се очертаваше заминаването там на цялото семейство.

Нашият план не подлежеше на корекция, трябваше да се изпълнява. През есента на 1998 година продадохме павилиона, но парите не бяха достатъчни, за да се купи жилище. Явно трябваше да прибегна до не много голям, но необходим заем, който щях да върна като продадем апартамента в Хасково. При един разговор с Деспов бях споделил този проблем.

— Петров, аз те уважавам, работили сме заедно, познавам те и ще ти помогна. Отивай в София, разгледайте с децата и ако намерите това, което търсите, направи предварителен договор. Дай капаро, ела и ми кажи колко не ти достигат. Аз ще ти ги дам. Желая ти успех.

Така и направихме. От всичко, което разгледахме, се спряхме на един апартамент само на десет минути от блока, в който живееше Славея. Такова съвпадение много рядко можеше да се случи и бяхме много щастливи.

Приключихме сделката. Направихме доста сериозен ремонт. В Хасково всичко беше опаковано. Пренасянето беше голямо преживяване. След това разопаковане, подреждане. Най-после всичко беше по местата си.

Благодарих на Бога, бях на седемдесет и пет години. Поетото обещание беше изпълнено. Бяхме пак заедно. Сега само трябваше да има здраве и живот.

През зимата беше истинската почивка, а книги за четене имаше много. Когато се връщаше от училището си, което беше много близо, Николай първо се отбиваше у нас и баба му слагаше да обядва. Той много харесваше нейните гозби още от малък. След това тя го изпращаше: „Сега си отивай вкъщи да се подготвиш за утре“. Тези обеди ни носеха толкова любов и радост.

Имах свободно време, през което водех Ники на английското училище. То беше на една пресечка до булевард „Гоце Делчев“, предпоследна спирка до пазара Красно село. Булевардът беше много натоварен с коли и пресичането, особено за деца, беше рисковано. Един ден като се връщахме от училището, гледам детето навело глава, мълчи. Дадох му една морена, благодари, сложи я в джоба и пак вървим. Попитах го:

— Ники, случило ли се е нещо?

— Не, нищо, дядо, всичко е наред — и пак вървим мълчаливо.

И в един момент спря, спрях и аз. Ники ме гледаше напрегнато.

— Ще ти кажа, дядо. Сега като си отидем, трябва с майка да се разберем двамата. Да реши или едното, или другото, не може и двете. Всеки ден в училище по пет и шест часа, плюс английски. Знаеш ли колко много думи са ни предали днес. Утре имам три контролни.

Ники беше в пети клас.

— Защо бе, моето момче, днес няма повече натоварване от другите дни, винаги си успявал и си се справял.

— Да, справял съм се — отговори веднага Ники, — успехът ми е отличен, английският също върви, но я виж какво е напрежение, уморих се.

— Вярвам ти, така е, но сега като се прибереш, ще си починеш малко, ще разкажеш как е минал денят и ще видиш, че умората не я чувстваш вече.

Прегърнах го, притиснах го до себе си, погалих го по главичката, после с пръста повдигнах брадичката му, погледнахме се, засмяхме се и тръгнахме. Славея ни посрещна, беше много наблюдателна, усещаше, че има криза, още на вратата го прегърна:

— Смелото ми момче, издръжливото, днес толкова часа в училище и след това и английски…

Помогна му да се съблече, придружи го до банята да се измие.

— Нямаме друг избор — продължи тя, — не можем да оставим едно от двете неща. И училището, и английският ще вървят, и то както досега, нали, моето момче?

— Да, майко — каза Ники вече с по-ведър глас, излезе от банята, затича се по коридора към детската стая, подскочи на един крак и влезе в нея.

Славея също излезе от банята, аз бях още в коридора и събличах връхните си дрехи. Погледна ме, сви устни и повдигна рамене:

— Ти ни научи да бъдем такива и сега е късно да се променим. Да не мислиш, че ми е лесно, като гледам, че не може да си играе свободно като другите деца.

Излязох на терасата, седнах в един шезлонг и запалих цигара. Да, аз и Петя бяхме виновни. Навремето на нас двамата ни беше необходимо, докато се измъкнем от нищото, но това стана зараза, стигнала вече трето поколение. Сега го признавам, но не бях гузен за този максимализъм. Другояче нещата не се постигаха.

Със съседите в София се опознахме, много свестни хора. Спомням си първата година, когато правехме ремонта. Сутринта изнасях кофа с отпадъци за контейнера, в коридора на първия етаж съседът от апартамента, който е под нас, се обърна към мен и закачливо усмихнат ми каза:

— Сааба ал русун, бе, комшу.

Оставих кофата, позасмях се и му казах:

— Добро утро, господин Ракладжиев, знам те, че си от Пловдивско. От Хасковския район, откъдето идвам аз, знаеш какви напети и достойни тракийци има, аз съм един от тях. Можеш да си коригираш начина на поздрав, нали ще бъдем съседи — и подадох ръка.

Той я пое. Със семейство Ракладжиеви станахме най-добри семейни приятели, не пропускахме празници да не се съберем заедно. През лятото, когато си бяхме на село, Атанас имаше близки в Бургас и всяко лято ходеше на морето. Обаждаше се по телефона и казваше:

— Чакате ли гости?

— Разбира се, Наско, заповядай.

Пристигнаха с колата. Ходи той из двора и ми говори:

— Защо си дошъл в София, какъв хубав двор с овошки и зеленчуци, лози имаш, такава хубава къща. Защо не си живееш тук на спокойствие.

Така станахме софиянци, през лятото — в Бисер в бащиния ми двор, през зимата — в София.

* * *

От май до октомври живеехме в Бисер, работата там беше по силите ни. Целият двор беше засаден със зеленчуци и овошки. Правехме зимнина. Имахме всички удобства. В Бисер са ни идвали няколко пъти на гости Делчо Борисов и Костадин Карамитрев, председател на Съюза на тракийските дружества в България (между 1990 и 2011 г. — Бел.ред.).

Такъв родолюбец като Карамитрев беше трудно да се намери сред партийните величия във всички основни партии в България след промяната. Той не е пропускал нито едно посещение на турски държавник, било то премиер или министър. Карамитрев настойчиво ходеше при президента, при премиера или министъра от наша страна, който щеше да има контакт с турския представител, с настояване официално, по дипломатичен ред да бъдат договорени изплащанията на обезщетенията на българските тракийци. Суми от порядъка на милиарди.

Въпрос, доказан в подписани документи между България и Турция. Когато е бил поставян от наша страна, турските представители са отговаряли, че моментът не е подходящ да се разглежда, но не са определяли и бъдещи периоди за обсъждане и решаване…

Оказа се, че в София има повече от шестдесет бисерчани, някои от които като нас през лятото си отиваха в Бисер и есента се прибираха в София. И макар че земляците се събирахме по квартали, неусетно се създаде групичка и през седмицата се виждахме в една сладкарница за около два часа на кафе. Неколцина от нас предприехме обиколка за подходящо място за обща среща и намерихме. В ресторанта на Полиграфическия комбинат. Разбрахме се за всеки последен четвъртък на месеца да се събираме на такава вечерна среща.

Подготовката започна, издирихме телефоните почти на всички, успяхме да проведем разговори и направихме поканата за първата ни среща.

Хората дойдоха. Възклицания, ръкувания, прегръдки. Някои не се бяха виждали двадесет-тридесет години. И аз гледах — двама се държат за ръце след прегръдката, гледат се в очите, стоят усмихнати, чудят се кой какво да заговори или попита.

Първият въпрос е „Откога не си си ходил в Бисер“. Другият навежда глава, мисли, сепва се като току-що пробуден и започва:

— Сигурно от трийсет години, а може и повече. Родителите ми, знаеш, починаха много отдавна, брат ми отиде в едно село до Казанлък, а малкият Милчо е в Стара Загора. И двамата починаха, никого нямам вече в нашия край. Не смея и да отида, не бих могъл да понеса да видя, че нищо не е останало от някогашното, че всичко е променено, дори и хората. Но често като поседна сам, в мислите си тичам по детските пътечки към реката, тя беше до нашата къща…

В този момент Паун Янев става с чаша в ръка и вдига наздравица:

— Спрете вече с това минало незабравимо. Хайде, наздраве, и да се върнем в настоящето!

Езикът на Паун Янев беше малко хаплив, защото трудно бе преглътнал многото горчилка. Бе останал от малък сирак, баща му беше убит през Втората световна война. След суровото детство бе завършил химия.

Повечето бисерчани, с които се виждахме, бяха пенсионери. Били са инженери — строителни, машинни, минни, журналисти, водещи в телевизията. Разбираемо. Когато учех в гимназията в Харманли, бяхме 86 ученика от Бисер. Отивайте и се учете, селската работа има кой да я работи, казваха родителите ни. Вие се изучете, че да имаме образовани хора във всички големи градове и когато ни сполети нещо, дай, Боже, да е на добро, да има при кого да отидем да ни помогне…

* * *

През зимата времето вървеше много бързо. Сбъдна се мечтата ми да имам свободно време да чета. В библиотеката ни имаше много книги. Децата запазиха навика да четат и купуваха всичко ново.

Неусетно годините си вървяха. Може би така го усещахме ние с Петя, но за малкия Николай годините бяха плътно натоварени. Беше завършил седми клас с отличие в частното английско училище Фарос. Той премина и интензивна подготовка при чичо си Жак, съученик на баща му от английската гимназия, професионален преподавател по английски език. В края на лятото двамата с майка му трябваше да заминат за Лондон, за да могат да запишат Николай в тамошна гимназия. Велислав беше подготвил квартира.

Дойде моментът на заминаването, отидохме на летището, изпратихме ги. На нас ни оставаше да чакаме до следващото лято, когато Ники завърши учебната година и излезе във ваканция, Велислав си вземе отпуска и си дойдат. Но сега Николай и Славея бяха изправени пред неизвестното в чуждата страна, сред непознатите хора. Славея я чакаха немалко усилия и напрежение. Докато легализира лекарските си права, докато придобие високо ниво на английския. Тя знаеше руски. Беше завършила немска гимназия с втори език английски, но оттогава бяха минали немалко години.

По телефона ни се обаждаха много често. Особено Славея и Николай споделяха какви ли не впечатления. Веднъж попитах Николай завързал ли е приятелства сред съучениците си.

— Слушай, дядо, приятелство, каквото го знаеш в България — разказа Николай, — тук в Англия няма. Можеш само да кажеш, че се познавате с някого, с когото да разговаряш, разбира се, ако той приеме. А дотогава трябва да мине много време. В нашия клас има и много чужденци като мен, запознах се с един французин и един японец. Те тук са се родили, можеш да си представиш откога техните родители са в Англия. Французинът не знаеше коя е нашата столица, но японецът знаеше и ми стана приятно…

Никога не съм предполагал, че е толкова приятно да очакваш. Те са винаги с теб там в подсъзнанието ти. Току присвиваш очи, повдигнеш вежди, леко се поусмихнеш и продължаваш да си вършиш работата, но очакването е като стимул, вяра, сила… Без вяра очакването се превръща в отчаяние, а това е страшно.

Така минаха няколко години.

Николай беше във ваканция, в София остана няколко дни при леля си Валя и да се види с приятелите си. След това дойде на село при нас. Изненада ни много с това, че след 10 дни трябвало да се приготвим с баба му да заминем с него в Лондон да им гостуваме. Много се радвахме с Петя, щяхме да видим как са се подредили — присъща грижа на всички родители.

* * *

Кацнахме на лондонското летище и нямахме никакъв проблем с излизането по ръкавите от самолета до салоните на аерогарата. Водеше ни Николай. С нескрита гордост слушах как разговаря с чиновника на коя линия ще получим куфарите си. Оценявах колко е пораснал и какво поведение на голям човек е придобил.

Славея ни чакаше на аерогарата. Беше си взела отпуска и бе направила програма да разгледаме много забележителни места. Бях чел много за Англия. Сега имахме възможност да видим миналото на страната — замъците, дворците, мащабните имения — и днешния ден — огромните музеи, паметниците, модерната архитектура, вещината и културата.

Всичко показва една богата империя, извоювала пред себе си, пред народа си и пред света своето величие. Лондонският Тауър, построен на брега на Темза, е стратегическо място за създаването на английската държава, Уестминстърското абатство, Парламентът.

Бяха минали десет дни, откакто бяхме в Лондон. И двамата с Петя, пък и децата бяха учудени от нашата издръжливост. Аз на седемдесет и пет и Петя на шестдесет и седем години издържахме почти всеки ден на наситената програма, съставена от Славето. Впечатленията бяха толкова много, а въображението не стигаше да осмислим динамиката на събитията, преминали в Англия през XVI, XVII или XVIII век…

При обиколката на типично английските забележителности имахме прекрасната възможност да обядваме в различни заведения. Така влизахме в естествен контакт не само с чужди туристи, но и с лондончани. Възхищавах се на перфектната организация на железопътния транспорт. Особено в делничните дни не можете да си представите каква огромна маса народ се придвижва по всички посоки на Лондон. И неусетно се изпълваш с възхищение от тези толкова много забързани хора, никой от които с нищо не притеснява другия. И ако някой забързал се, минавайки близко до теб, те бутне, обръща се усмихнато, извинява се и продължава. Като че ли всеки е пресметнал крачката си.

При един излет отидохме до Гринуич. Славето и Петя останаха долу в зеления парк, а ние с Велислав се изкачихме на високия хълм на Гринуич. За тази британска забележителност имах представа само от географските си познания. Сега бяхме на точното място, построено през 1700 г. — Кралската обсерватория, значимо за Англия като морска държава. Посетихме и Кралската ботаническа градина в Кю — огромен затворен парк с климатични инсталации, където са събрани най-екзотичните цветя и растения от всички континенти и са създадени условия за нормалното им развитие. Всичко е така прецизно направено по най-изискания начин. Пълна хармония на природната уникалност и човешкия гений.

В богатата разнородна търговска мрежа в Лондон имахме удоволствието да разгледаме, доколкото възприятията ни позволяваха — облекло, обзавеждане, бижута, сувенири с най-различна изтънченост за специални изискани случаи. Сред този богат избор 80% от предлаганите стоки са за потребители с много пари, тънък вкус и изискана среда. Такива хора определено има в Лондон.

Както хубавите стоки със съответните цени са за задоволяване на потребностите на определени хора, така е и със самите хора в това общество. Всеки с ценза и подготовката застава на мястото си. Хората кандидатстват с конкурс за дадено място. След спечелване на конкурса си назначен за шестмесечен пробен срок. След като се докажеш, получаваш договор за постоянна работа, като редовната работа се защитава наред с трудовите качества, показани през годината. Ще преминаваш през теоретични изпити, с което показваш нарастването на своята квалификация и така всяка година. Разбира се, за по-високата квалификация и за полагания труд получаваш възнаграждението без никакви затруднения, успоредно със заплащането на осигуровките. Тежката бюрократична административна система прецизно спазва тази последователност.

При излизането си с пълна количка от близкия супермаркет (бяхме напазарували за седмицата), както си говорехме, към нас се приближи англичанин, около 60-годишен, с приветлива интелигентна външност. След като се извини, той ни попита туристи ли сме. Славето на английски му обясни:

— Това са моите родители от България. С моето семейство живеем и работим в Лондон. Родителите ми дойдоха на гости.

Англичанинът възкликна:

— Много се радвам, аз съм бил два пъти на почивка в България. Имате прекрасна страна с такива плодове и зеленчуци, толкова вкусни едва ли могат да се намерят, месото при вас е чисто без подобрители и консерванти. Аз съм пропътувал през страната ви — слънчева, с толкова природни дадености и открити работливи хора с духовно излъчване.

Благодарихме на англичанина за хубавите думи, пожелахме му да се срещнем в България и се разделихме.

Вече месец и повече бяхме в Англия, срещахме се с българи, които далеч по-рано от децата ни бяха дошли тук. Когато разговаряхме с тях, те също споделяха впечатленията си от страната. Така научихме за някои традиции в английското семейство и общество. Децата, например, нямат право, докато са при родителите си, да възразяват за каквото и да било на техните разпореждания. След приключване на образованието си те започват самостоятелен живот — работа, семейство, свой дом. „Край, казват децата, вече сме свободни, никой няма да ни се разпорежда“. А родителите заявяват: „Край на задълженията ни, вече ще си живеем спокойно нашия живот“. И живеят така с пенсията или специалните помощи от държавата.

При нас няма такива правила, има само една славянска традиция — детето е вече на 60 години, а майка му казва „На мама момчето (момичето), кажи с какво мога да ти помогна“, бащата, ако, дай, Боже, му провърви в работата — апартаменти за децата, вноски в банката за апартаменти за внуците… Английските деца, макар да живеят в същия град, през годината два пъти ще отидат да видят родителите си — на Коледа и на Великден. В България след определена възраст родителите разчитат само на децата си.

Това гостуване в Лондон остави у нас с Петя незабравими впечатления. Бяхме направили много снимки и с удоволствие разказвахме за видяното на близки и приятели.

* * *

Прибрахме се в София. Събирахме се бисерските приятели. Имахме какво да си говорим. И стари спомени — какво село беше нашето, а какво стана, хората как се промениха, как станаха мълчаливи.

През лятото слушах в селското кафене да си говорят: „Върнаха ни нивите, дето бяха в кооператива. Изпокарахме се с най-близките с тези делби. И каква е ползата — нивите пустеят, а ние — братя и сестри, не щем да се видим и дума не си казваме“.

През зимата в София често пъти с мислите си отивах на село. И отново се заслушвах в летните разговори на тези добри хора. Но да си призная, аз бях от другата страна. Вярно, не говорех често за София, но когато се случеше, ме поглеждаха намръщено и казваха:

— Бай Георги, вие сте добре с жена ти. Изучихте децата. През лятото на село, а зимата в София на топличко, че и доктор си имате до вас.

* * *

Годините се занизаха в очакване на децата да си дойдат, да ги посрещна. Гледам, Николай е станал по-висок от мен, леко се усмихва, Валка и Славея вървят една до друга, смеят се и бърборят, както когато бяха малки. Уж отдавна са пораснали, а не искат да се променят. Николай не е малкият Николайчо да се затича и да се хвърли в ръцете ми. Значи и аз съм се променил. Аз съм много щастлив човек, щастлив баща и щастлив дядо.

Николай ще се поразходи из двора, ще се качи на втория етаж в неговата стая, там са нещата му от детските години. Тук селото му даваше истинско усещане за сигурност, за топлота между нас и същевременно възможност да остава сам с мислите си, изграждайки своя свят. С поведението си не се натрапваше, не искаше да прави впечатление. Много бързо забелязваше добрите качества в големите, а своите показваше посвоему, без да подражава.

Когато Николай беше в началните класове, на село при баба си идваше и Диян, внукът на брат ми. Отивахме с колата до Марица с Петя, Добрина — жената на брат ми, и двете деца. Спирахме на брега на реката под върбите, застилахме нещо на земята, изваждахме от чантите плодове, зеленчуци, студена вода. Децата веднага се събличаха и влизаха във водата. Ники се качваше на раменете на по-големия от него Диян, държеше се за ръцете му, Диян издърпваше ръцете си напред, Ники със смях политаше напред към водата, след това излизаше и викаше: „Хайде, пак“, и така, докато капнеха от умора.

А ние ги наблюдавахме с радост. През това време аз вече бях напалил огън и изпичах приготвените от къщи шишчета. Петя и Добрина подреждаха богата трапеза с пържени чушки и тиквички и салата от домати. Децата сядаха и започваха със завиден апетит да се хранят, поглеждайки се един друг. Такива дни са може би най-хубавите детски спомени.

Сега Ники вече бе голям.

Дните се изнизаха много бързо. Отново пак подреждах плодове и зеленчуци в чантите, в кашоните, защото децата си тръгваха.

* * *

След като си бяха заминали, дни наред, работейки нещо из двора, се усмихвах сам на себе си. Понякога сядах на трупчето под прасковите и се замислях. За живота.

Човешкият живот е изпълнен с толкова трепети, с неповторими усещания и в същото време с трудни изпитания. Всичкото е вплетено в необяснима хармония. Това съдържание е истинският човешки капитал, за който няма единица мярка за измерение. На този човешки капитал лихви не се начисляват, остава си чистата главница, само върху допуснатите грешки през живота се трупат вземания, които се изплащат до стотинка, докато си жив.

Такива мисли ми идваха винаги, когато съм на село. И разбира се, първо се връщах в детските години. Всичко се подреждаше като че ли е било вчера — игрите в реката, веселите безгрижни дни на воловарчетата край Марица, гоненицата по клоните на големите върби. Това са страници от живота ми, които се прочитат с такава лекота. След това сиромашията ме притисна по-силно и пораснах по-рано, отколкото е прието. Затова ми се струва, че много рано съм излязъл от селото. А детските ми години са отишли толкова назад, толкова далече, като пропъдени, но те са си мои, никой няма право над тях. Те само са изтекли тихичко, шепнешком по камъчетата в реката далече надолу. И тогава, о, Господи, от толкова малък, какъв дон Кихот станах, оттогава започнах да се боря, да се доказвам. Не е ли донкихотовщина, когато миех чиниите в ученическия стол, за да продължа гимназията, когато сиромашката ни групичка чукаше камъни и копаеше пръст. Представете си, тогава казвах високомерно „Бедността не е порок“. Да, не е, но е хроническо заболяване, от което никога не можеш да се излекуваш. Но аз не бях на остров, бях част от обществото и трябваше да отвоювам моето място в него. То определя стълбицата, по която ще се изкачваш. С колко ценни и прекрасни неща съм се разминал, когато в същия момент съм изпълнявал толкова нищожни безлични неща, за да се спазват правилата на това общество. И сега, когато се вглеждам назад в годините на завидната си възраст, стигам до заключението: човешкият живот не започва с репетиция или с желанието да направиш първо чернова и тогава да започнеш наистина…

Май прекалих. Прекрасен е животът, моят, на семейството ми, на близките ми. Има прекрасно съдържание, не се оплаквам от напрежението и изстраданите моменти. Те са били наши, не чужди. Май се оказа, че Бисер е най-истинското, най-вярното пристанище. Само тогава, когато в него отседна, изплуват тези разсъждения, тогава по-малко се вглеждам в дребните неща.

Към следващата част или към съдържанието

Георги Петров Куражът да бъдеш (10)

Метаданни

Данни

Куражът да бъдеш

Информация

История

Сваляне / Връзки

Нещата от живота

Георги Петров
Куражът да бъдеш (10)