Георги Петров
Куражът да бъдеш (11)

Двойното изпитание

Отшумяха новогодишните празници. Децата ни гостуваха от Лондон, което ни изпълни с радост. Един ден седнахме с Петя в кухнята и нещо взехме да си говорим. После се умълчахме. Петя бе навела глава замислено и едновременно леко усмихнато. Погледнах я въпросително. Тя продължаваше спокойно да гледа пред себе си.

— Какво се е случило — попитах.

Петя се облегна на стола, засмя се и каза като човек, току-що събудил се от сън:

— Ще ти кажа. Знаеш ли колко щастливи родители сме с теб? Помниш как сме започнали нашия семеен живот. Какво бе началото ни, колко работа е минала през ръцете ни, колко напрежения преодоляхме, какви трудности сме преживели. Но не спряхме нито един ден и Господ ни възнагради с прекрасни деца. Толкова ни обичат, така ни уважават. Никога не съм мислила, че такива спокойни, обгрижени старини ще живеем. Виждаш, каквото и да ни се случи, веднага ще вземат нещата в свои ръце по най-правилния начин и ще ни оправят. Не сме имали проблеми за нищо.

Така често с Петя се връщахме назад в спомените, имаше какво да си говорим. Това, което тогава сме успели да направим, не можем и да си помислим, че бихме могли. Има едно правило в живота — всяко нещо с времето си. Потребностите ти подсказват, че е дошъл моментът за тяхното решение. Не подценявай, не пропускай този сигнал. Отложиш ли, пропуснеш ли — двойно утежняваш решението по този въпрос и през същото време са възникнали още два. Трудно е в живота да имаш поправителни изпити.

* * *

Живи и здрави изкарахме зимата. Пред терасата на хола имаме една джанка, тя ми е първият предвестник, че пролетта идва. Когато изляза на терасата, с нежност я поглеждам. Веднага започвам да си мисля за Бисер, за теменужките край стената с малините, които са цъфнали, кокичетата, овошките, напъплилите познати тревички. Струва ми се, че дворът е малко тъжен след зимата…

Късно през пролетта заминахме на село. И пак — щом пристигнахме, разтоварихме от колата нещата, включих тока, водата и спокойно избродих двора. Погледнах прасковите как са орязани, лозите как са подали филизи. Мирише на лайка, ягодите са поизсъхнали, искат вода. И отново имах усещането, че всичко много търпеливо ни е чакало, а аз вече съм наясно утре сутринта откъде ще започна.

Вървях и учестено дишах, провокиран от магията на селския двор. Винаги щом вляза в него, усещам невидима прегръдка, в чиито обятия се оставям да потъна. Това са мигове, които никъде другаде не бих могъл да изпитам, а усещането си остава чисто и непокътнато…

* * *

Седях навън на двора в шезлонга и четях книга. Погледнах Петя, застанала пред мен, погледът й зареян някъде. Попитах я какво се е случило, тя простичко каза:

— Ела да влезем вкъщи и да ти кажа нещо.

Станах и тръгнах след нея, влязохме в трапезарията и седнахме на дивана. Петя ме гледаше втренчено, после ми хвана ръката:

— Бях в банята, пуснах си един душ и открих на гърдата си бучка — и се разплака.

Прегърнах я и заговорих:

— Спокойно, недей бърза да мислиш най-лошото. Ще говорим първо с Валка и тогава ще го мислим. Знаеш, какво ли не ни е идвало до главата и винаги сме намирали сили и начин да се оправим. Важното е да вярваш в това, да вярваш твърдо, нищо друго няма да позволяваш да се върти в мислите ти.

— Разбирам те, вярвам ти — заговори Петя. — Де да бях като теб, ти си много силен човек. Като си спомня през 60-та година, когато беше паднал от скелето в химкомбината. Професорът по изкуствен път с лекарства те изкара в съзнание, предполагайки, че си получил амнезия от дългата кома. И сега те виждам като вчера с натрошена долна челюст и с едно око, другото отекло, а професорът те пита „Коя е тази жена?“, ти казваш „Петя, моята жена“ и продължаваш „Не се страхувай, Петя, всичко ще се оправи“ и потъна пак в унес. След това слушах как професорът говореше на лекарите: „Колеги, вашият пациент не е обикновен човек, а изрод. Може ли нормален човек да се усмихва и да казва на жена си горе главата?“. Ето какъв си ти, аз съм слаб човек.

Съседите идваха през деня у нас, говорехме си като в другите дни, дори в старанието си да прикрие мислите си Петя ми се усмихваше докато говори, беше по-словоохотлива. Като я гледах тогава как разговаря, си казах „Не си слаба, мила душице, не си, ще се борим и ще успеем“.

Валка се обади по телефона, че си е взела билет за автобуса. Отидох с колата да я посрещна. Петя подготвяше вечерята както всякога, когато си идваха, за да бъде нещо по-хубаво. Докато чаках автобуса, реших още в колата, преди да се приберем вкъщи, да кажа на Валка, двамата да помислим как подобре да успокоим Петя.

Пристигна автобусът, посрещнах Валка, усмихвах се, седнахме в колата. Валка ме погледна озадачена:

— Какво има татко, какво се е случило?

Без увъртане й разказах всичко, показах й, че не бягам от истината, че трябва да се мобилизираме и да вярваме, че ще можем да се оправим.

Вкъщи Валка прегледа майка си. Лекарската рутина на Валка създаваше съвсем друга атмосфера. Тя прецени, че трябва да се вземе мнението на специалист, и то най-добре в София. Ако трябваше да се прави операция, беше добре да е в края на лятото след горещините. При нас поне засега единственото добро бе това, че все още не знаехме какво е, и другото бе, че е в начален стадий и затова няма нищо спешно. На практика щяхме по-рано да се приберем в София и да започнем да правим каквото може да се прави.

Излязох отвън да изпуша една цигара. Седнал на стол до масичката, пушех и си мислех колко малко трябва, за да се наруши равновесието.

* * *

В неделя Валка си замина с обедния автобус за София. Правех възможното да помагам на Петя в домакинската работа, умеех да готвя и го правех с удоволствие. По двора бързо се справях с работа. Останалото време бяхме заедно вкъщи или седнали на двора се виждахме със съседи и близки, разговаряхме и така времето вървеше по-леко. Оставих книгите, не четях, говорехме си.

Седмицата бързо мина, Валка се обади, че пак ще си дойде. Пристигнаха двете със Славея. Веднага ми стана ясно, че Валка е казала по телефона на Славея и … аз си я познавам, веднага е тръгнала, не го прави за първи път.

Петя много се зарадва, като видя Славея, но в същия момент със сигурност си е помислила, че състоянието й е сериозно. Успяхме да я успокоим. През седмицата Славея ни разведри. Разговаряхме много. Имах усещането, че страхът беше преминал, имахме готовност да преодолеем едно изпитание с добър завършек и равновесието в семейството ни да се установи отново.

Славея си замина за Лондон. Почти всеки ден се обаждаше по телефона, говореха дълго с Петя. Обаждаха се Николай и Велислав. Разговорите бяха винаги придружени с добри пожелания. Валка си идваше почти всяка неделя.

* * *

Беше към края на август 2008-ма година. На свечеряване дойде човек от село, ей така да си поговорим. Седнахме на масата, разприказвахме се. В хладилника имах двулитрова бутилка бира. Сложих на масата да пийнем по чаша, Петя ни донесе сирене. Да сме изпили бавно по две чаши бира, вярно, от хладилника, но на мен ми се стори много студена. Отиде си човекът, говорихме с Петя, дори бяхме излезли отвън. Сутринта започнах да кашлям с една такава суха кашлица. Направих си чай, пих, после извадих и мед. Поемах на често по малко от него, но кашлицата упорито продължаваше. Взех някакъв сироп за кашлица. Също не подейства, дори и мъничко не се поуспокоих. Имах чувството, че все по-често кашлям. Обадих се по телефона на Лиляна — колежката на Славея от микропедиатрията, и тя ми уреди консултация със специалист. Нямаше нищо обезпокояващо. Видях се и с доктор Василев, завеждащ второ вътрешно отделение на хасковската болница. Валка бе казала, каквото и да възникне, да ходим там. Тя беше работила години в това отделение и много я уважаваха. Доктор Василев ме прегледа и изписа антибиотик. Започнах да приемам антибиотика. Кашлицата като че ли понамаля, но не спираше, а като дишах, ми се струваше, че въздуха поемам на малки глътки.

По телефона не казах на Валка за кашлицата и ходенето ми до Хасково и се разбрахме следващата седмица да не си идва.

Петте дни с антибиотиците минаха. Тогава една сутрин в банята видях на лявата страна под ухото на шията до ключицата изпъкнала жлеза. Дебелината й бе колкото молив. Побързах да се избръсна, измих се, Петя беше станала преди мен и беше в кухнята. Отидох в спалнята, облякох си чиста изгладена риза, панталона и влязох в кухнята. Петя ме погледна изненадана:

— Къде ще ходиш, та си облякъл тези дрехи?

— Знаеш ли, снощи забравих да ти кажа, че днес трябва да отида на контролен преглед в Хасково. Не ми харесва тази кашлица и през деня става много горещо, ще взема сутрешния автобус.

Побързах и успях да хвана автобуса. Ризата ми беше закопчана догоре и жлезата не се виждаше. Пристигнах в Хасково. Нарочно не взех нищо за закуска, като си помислих, че може да е необходимо да ми вземат кръв за изследване. Отидох в болницата, в двора пред управлението бяха всички завеждащи отделение. Разбрах, че чакали някаква комисия от министерството. Познавах се с всички, кимаха ми сърдечно. Д-р Василев също беше там, видя ме и тръгна към мен. Отбих се малко встрани и когато дойде при мен, ме попита какво стана. Аз отворих яката и му показах жлезата, пипна я, въздъхна, погледна ме и каза:

— Иди в отделението, след малко ще дойда.

Още като влязох, в коридора ме посрещна д-р Тончева. По физиономията й и по начина, по който заговори, разбрах, че вече е получила от д-р Василев инструкции.

— Чичо Георги, ела да седнеш в манипулационната, сега ще дойде лаборантката. Ще ти вземе кръв за изследване, закусвал ли си?

И с усилие да се усмихне, премести някои неща от едно място на друго, после обратно, за да не срещам погледа й.

Дойде лаборантката, познаваше ме, поздрави и Тончева, след което тя й даде бланката какво изследване ще се прави. Момичето ме погледна с отворени очи, преглътна и постави иглата във вената ми. Приключи, закрепи памук с лепенка на убоденото място и като прибра нещата си, се обърна към мен с мъчителна усмивка:

— Довиждане, желая ви всичко най-хубаво.

Това беше първото ми отправено пожелание и първата бримка, от която започна да се разплита все още неизвестното. Доктор Василев се беше разпоредил да направя и снимки на белия дроб.

Отидох във второ вътрешно отделение. Докторът тъкмо изпращаше двама души. Обърна се към мен и ме покани:

— Заповядай — и посочи към кабинета. Влязохме. — Настани се спокойно — седна срещу мен на фотьойла и започна: — Дай да поговорим сега, освен първия път, когато започна кашлицата, преди да си чувствал нещо в гърдите — трудно дишане, като се движиш напоследък да си усещал, че краката ти натежават, че раменете ти тежат?

— Д-р Василев — отговорих, — освен тази кашлица, преди и сега нищо друго не съм чувствал. Единственото след антибиотика намаля кашлицата и усещам, че поемам въздух на малки глътки, а болки в гърдите не чувствам.

В този момент влезе една лекарка, остави рентгеновите снимки на масичката и излезе. Д-р Василев посегна и взе един лист, явно резултатите от кръвното изследване. Погледна и намръщено ги остави, взе рентгеновите снимки. Няколко пъти поглежда ту едната, ту другата, остави ги и каза:

— Твоя бял дроб с бронхита и с цигарите го познавам много добре. Да се обадим на Валя.

Чух, че отсреща Валка се обади, д-р Василев започна разговора:

— Резултатите са при мен и баща ти е тук. Подозренията са за карцином на белия дроб от лявата страна. Поне по-убедително говорят резултатите от кръвта. Рентгеновите снимки са тъмна Индия, затова това са само предположения. Няма никакви проблеми, аз ще уредя всичко — скенер, биопсия на появилата се жлеза и всичко, каквото е необходимо.

Чувах гласа на Валка:

— Д-р Василев, благодаря за всичко, утре си идвам и веднага ще прибера майка и татко в София, тук ще преценим какво ще правим с тези резултати. Да не правим скенер в Хасково, защото софиянци във всички случаи ще го направят, останалото също ще се провежда тук. Благодаря ви още веднъж, с татко аз ще се чуя по телефона.

Д-р Василев затвори телефона и се обърна към мен:

— Сигурно чухте, тя е права. Добре е на едно място да се проведат и изследванията, и лечението.

Станах, стана и той:

— Вярвам, че ще може успешно да се реши въпросът.

— Аз също, д-р Василев, благодаря много за всичко, което направихте, и за това, с което искахте да се ангажирате.

В коридора беше д-р Тончева и лекарят, който ме съпроводи до рентгена. Отидох до тях, подадох ръка, благодарих и се сбогувах.

Бързах да изляза, вече едва издържах. Смачка ме обстановката, където се разви всичко. Това бяха хора, много добре познати, гледаха на мене като на човек, стъпил добре на краката си, уважаваха ме, имах самочувствие, баща на две лекарки — техни колежки. И само за няколко часа бях толкова смазан, безсилен, гледаха ме с такова съжаление, което ми действаше страшно лошо. Гледаха ме като виновни, без да сме си казали нищо лошо.

На двора на болницата първата мисъл, която ми се натрапи, беше „Ясно, дотук. От първа инстанция получих обвинителния акт“. Насочих се към булеварда и седнах на първата пейка по пътя, въздъхнах няколко пъти и си събрах мислите в главата. Първото нещо беше — Петя не трябва да знае за това чудо. Първо да се оправят нейните неща, след това е моят въпрос. За себе си бях наясно, че съм изправен пред голямо препятствие, което трябва да преодолея, голямо изпитание, за което трябва да ми стигнат силите. Никакви въпроси не си задавах, извадих от джоба си мобилния, набрах, Валка веднага се обади:

— Мислех, че още си в болницата и затова не ти позвъних.

— Слушай, мила Валка, ще трябва да се оправям. Вярвам в това, но те моля на този етап майка ти нищо да не знае.

— Разбира се, слушай, татко, утре си идвам. Обади се на Тошо, братовчеда, да бъде готов. За няколко дни всичко вкъщи и в двора трябва да се прибере и да зазимим къщата. Като се приберем в София, ще степенуваме нещата и ще правим каквото е възможно.

На кръстовището една кола ми свирна, обърнах се, две момчета от Бисер.

— Ако си за село, качвай се.

— Да — казах, — тъкмо отивах на автогарата.

Седнах на задната седалка и тръгнахме за село. Двете момчета си говореха за случки от техните младежки сбирки и сърдечно се смееха. С каква лекота гледаха на това, което поднася животът в ежедневието. Слушах ги отзад, седнал на седалката, и си мълчах. Мислех си колко е различна човешката съдба с нейните дадености за всеки един. Тези млади момчета така безгрижно се смеят и дай, Боже, така да бъде. Ние, старите, на самара си на гърба имаме забравени вече много радостни моменти и преживени товари, но сегашният товар май се очертаваше да бъде доста тежък. Дано успея да го пренеса до отсрещния бряг. Посниших се, момчетата да не разберат мислите ми.

Колата спря до пътната ни врата, благодарих и слязох. Петя беше на двора.

— На теб май днес ти провървя, сутринта успя с автобуса, сега с кола.

— Много ми провървя — казах аз и гледах встрани да не ми види физиономията, че се досещах каква е.

Отидохме под прасковата и седнахме на дървените трупчета. Петя попита:

— Какво ти казаха на контролния преглед?

— Нищо особено — бързах аз, — дори не ми изписаха никакви лекарства. Ще се оправи кашлицата. Ах да, тука на шията ми излязла някаква жлеза, сутринта не съм забелязал, но казаха, не е нещо лошо, понякога излизали такива жлези. Ти как си, Петя, как се чувстваш?

— Като ме питаш — заговори Петя, — да си кажа откровено, ако махнем тази бучка, нищо не чувствам. След като напипах това нещо, от главата ми не излиза и много добре знаеш мисленето е като малко изворче, не пресъхва. Лошото е, че само за тази бучка мисля и това е. Изпържила съм чушки, ще направя салата, какви хубави домати има, и ще обядваме.

Седнахме на масата, трябваше да се храня както всеки път с апетит. Петя си имаше нейното мисловно изворче, не исках нищо да добавям към него.

Приключихме обеда, Петя каза:

— Нали ще полегнем, навън нищо по това време не се прави.

— Ще взема да си почета — замънках аз, — знаеш, на обяд обикновено не спя, само ми се разбърква главата. Легни спокойно, аз ще почета, ще поседя на хладно в стаята, приятно е.

Петя отиде в спалнята и аз останах сам. Въздъхнах с облекчение, исках да бъда сам. Нищо друго не ми се слушаше, исках да бъда с мислите си по Петиния и по моя проблем. Бях доволен, че Петя сравнява мисленето ми и усещането какво е било, преди да открие бучката и след като я е открила. А в началото, когато я успокоявах, беше ми казала „Да, ако бях като тебе силна като скала“ и ми припомни думите на професора, че съм бил търпелив като изрод.

Замислих се за този наш разговор. Да, Петя, по онова време бях здрав като скала и е бил прав професорът с неговия извод, но тогава бях на тридесет, а сега съм над седемдесет и пет. Застанаха пред мен четиридесет и пет години като вдигнат жълт картон. Постоях смълчан, преглътнах и веднага се ядосах на себе си, че съм се поддал на въображаемия жълт картон. Вярно е, четиридесет и пет години са минали оттогава. Годините са се понатрупали, но волята и характерът ми са същите. Вярата съм запазил, в мен тя е чиста и твърда. Сега бях наясно, че с тези три карти ще седна на масата, когато започне играта. Вяра, воля и характер.

Повторих трите думи няколко пъти и се помъчих да мисля за нещо друго. Знаех кои са задължителните неща да направим наесен, когато тръгваме за София. Спиране на водата, сваляне на водомера, защото през зимата се пука. Орязване на розите, помолих за това съседа и повече неща по двора нямаше. Утре като си дойде Валка, ще сложим бурканите със зимнина в касетки, това е за два часа работа.

На следващия ден Валка си дойде с автобуса. Посрещнах я, докато се приберем, ми разказа, че е казала на Живко, кума на Славеини, той е лекар, управител е на поликлиниката към онкоболницата. Като се приберем в София, ще обмисли откъде трябва да се започне. Живко беше сериозен човек и се ангажираше отговорно.

След като се прибрахме с Валка от автобуса, слънцето залязваше, поседяхме отвън, разговаряхме и обмисляхме сутринта с какво да започнем. Вечеряхме, Славея се обади, разговаряха с Валка и се разбрахме, че утре ще подготвим нещата и вдругиден ще пътуваме за София. Прибрахме се вкъщи, всичко беше готово. Тошо каза, че сутринта ще дойде много рано, за половин час да натоварим и да тръгнем.

Така и направихме, на следващия ден Славея пристигна със самолета, Валка я посрещна на летището, където й разказала по-подробно и за двама ни.

Валка и Славея се срещнаха с Живко, с когото уговорили на следващия ден да отидем в ИСУЛ при негов колега — д-р Попов, специалист уши, нос, гърло. Били са състуденти с Велислав, също добър лекар. Живко разговарял с него, той определил час след обяд около 15 часа в болницата, там да ме прегледа.

На следващия ден Петя си беше вкъщи, тримата отидохме в ИСУЛ, намерихме д-р Попов, покани ни в кабинета и много внимателно ме прегледа. Приключи прегледа, изми си ръцете, седна и каза спокойно:

— Определено в гърлото на баща ви няма нищо обезпокояващо. С нищо не мога да се намеся. Ако мога да ви попитам, имате ли идея оттук къде мислите да отидете?

— Нямаме — казахме.

— Добре, ще се обадя на един познат колега от центъра за белодробни заболявания, там ще се направи точно необходимото изследване на баща ви. Още повече той има провокирала жлеза, това не е случаен показател.

Набра номера и ни уреди среща с доцент Константинов.

На следващия ден в девет часа почукахме на кабинета на доцента. Посрещна ни много внимателно и делово.

Разказахме всичко, което можехме.

— Да — каза доцент Константинов, — д-р Попов правилно ви е насочил при нас.

Взе телефона, беше вътрешен:

— Д-р Плочев, елате в приемната, ако можете. Сега ще дойде наш хирург и ще започне изследването. Ще трябва да се направи лека резекция и да се вземе биопсия.

Д-р Плочев усмихнато каза:

— Извинете — и с двата пръста пипна жлезата. — Ще му дадете направление за кардиолог и рентгенова снимка на белите дробове. След половин час имам операция, биопсията ще взема в 5 часа, а през това време ще могат да се проведат другите два прегледа.

Станахме, благодарихме на доцент Константинов и тръгнахме по коридора към кабинета на д-р Плочев.

Така започнаха изследванията. В 14:30 ч. д-р Плочев предложи да отидем на втория етаж. Славея и Валка попитаха разтревожени:

— Нали ще сложите упойка?

— Разбира се — каза докторът, — местна и ви обещавам нищо няма да почувства.

Изкачихме се на втория етаж, предложиха ми да обуя платнени обувки върху моите и влязохме в операционната. Имаше още един лекар, асистент и сестра. Легнах на операционната, дезинфектираха мястото и почувствах иглата — поставиха упойката. През цялото време лекарите си водеха техен разговор за някакъв случай. Започна се, д-р Плочев ме погледна и каза:

— Ако усетите болка, ще ми кажете веднага, с иглата ще сложа допълнително упойка и всичко ще бъде наред.

— Благодаря ви, ще кажа, ако трябва.

Наложи се само веднъж. Операцията продължи около половин час. Помогнаха ми, слязох от масата. Плочев ми каза:

— Сега сестрата ще ви заведе в болничната стая, там ще полежите два часа, колегата ще мине и ще ви види, тогава ще слезете долу на партера, там ще ви чакат вашите дъщери. Аз сега ще отида и ще им кажа.

В 17 ч. се събрахме в коридора на първия етаж, аз бях с малка превръзка на шията.

Когато излязохме от центъра, Славея каза:

— Живко се обади, разбрал се е с хирурга от Пета градска болница, който е поискал утре в девет часа да види майка и аз ще отида с нея. Живко ще ни чака там, а ти, татко, и Валка сутринта в осем часа ще бъдете в лабораторията, където е дадена твоята биопсия за изследване. Резултатът ще бъде готов след три дни, а ти ще дадеш кръв за изследване. Това е програмата за утре, да си отиваме, че майка е сама вкъщи и какви ли не мисли й минават през главата.

Прекосихме парка и застанахме на спирката за автобус 76 към нас.

— Да ви разкажа. В стаята, където полежах двата часа, се запознах с едно мое подобие. Малко по-млад от мен. Разказа: „На мен тука професорът ми прави операцията, златен човек, смел хирург, като започна и целият ми десет лоб изрязал и махнал навън и казал: Сега съм сигурен, че нищо не е останало от заболяването. Никога няма да го забравя, докато съм жив“. През това време, докато ми разказва, се разхожда в стаята, взема мундщука с маркуча на бутилката и си глътва по малко кислород, усмихва се и продължава да разказва: „Утре ще ме изписват, преди малко говорих със сина, аз съм от Плачковци. Казах му, че утре ще пътувам с автобуса, той каза да дойде да ме вземе, да не съм сам. Аз му казах защо ще се разкарва, аз се чувствам добре“. Приповдигнах се, погледнах го и го попитах намръщен: „Тази кислородната бутилка ще си я носиш с тебе, нали?“. Погледна ме малко сконфузено и каза: „Аз съм си взел ръчна помпичка, с нея ще си помагам, това е временно, докато белият дроб се настрои“. „Изслушай ме — помолих го аз. — Още има време, вземи и се обади на сина си утре обезателно да дойде да те вземе. В автобуса никого не познаваш, влезе ти в устата някаква прашинка, закашляш се, задавиш се и колабираш и ето, паниката е готова. Никой в автобуса не знае, че в джоба имаш кислородна помпичка да ти помогне, по-нататък не ми се разказва. Добре свършената работа на професора я изхвърляш на улицата“. Седна на леглото си ококорен. „Прав си — каза. — Веднага ще позвъня на сина“. И грабна джиесема, провървя му, синът му се обади, разбраха се. Пет пъти ми благодари, докато си тръгна. Пази ме, Господи, дано не ме чака такова лечение, макар професорът да е чудесен.

Дойде автобус 76 и се прибрахме вкъщи. Петя се беше попритеснила, макар че Валка се обади по мобилния. Погледна ме, че съм с превръзка, Славея побърза да й обясни:

— Малка козметична операцийка, да премахнат тази жлеза.

Петя продължаваше да ме гледа:

— Гошо, кажи нещо, бе?

Погледнах я и казах:

— Петя, аз вече не пуша.

Валка и Славето прихнаха и двете:

— Не можем да си представим, че пак ще пушиш.

Обядвахме, макар и късно. Славея каза на Петя:

— Майко, Живко се обади и каза, че е говорил с лекаря в Пета градска болница. Лекарят е поръчал утре в девет часа да бъдем в болницата, ще те прегледа и каквото каже по-нататък. А татко и Валка ще отидат в центъра за белодробни заболявания, татко трябва да даде кръв за изследване.

Седях аз и пред очите ми стоеше човекът от Плачковци в болничната стая, в която бяхме заедно днес. И сега го виждам как често си подава кислород в устата. Тогава и на мен не ми стигаше въздухът, успявах да поемам на много малки глътки, но си мълчах.

Валка предложи с Петя да си починем. Легнахме, исках да избегна въпроси за какво са моите изследвания. Беше излишно да се коментира. Ние се приближавахме към действителността. Аз знаех, че за Петя и за мене жребият е хвърлен, само след три дни истината ще бъде пред нас.

Вратата се отвори, в стаята влезе Славея:

— Май не спите.

— Не — почти едновременно казахме и двамата.

— Станете тогава, то е много мъчително да се опитваш насила да лежиш и да се правиш, че спиш. Валка е направила чай, взела е сладки.

Седнахме на масата и всеки взе чашата си, опитвайки се да пие. По-скоро всички се бяхме загледали в чашите си мълчаливо. Славея заговори:

— Татко, майко, ето пак сме четиримата. Знаете много добре, че сме се справяли в много ситуации, ще се справим и сега. Няма място за отчаяние, ще мине всичко успешно.

— Славе — обадих се аз, — вярваме, че с Валка ще направите всичко необходимо. С майка ви ще трябва да приемем дошлото като наше и двамата ще се справим с лечението. Надявам се всичко да приключи успешно.

Сутринта Петя и Славея отидоха в Пета градска болница, ние с Валка — в центъра за белодробни болести да дам кръв за изследване. В лабораторията ми казаха, че след два дни резултатите от биопсията и кръвта ще бъдат при д-р Плочев.

След обед се прибрахме вкъщи. Лекарят на Петя бе й казал:

— Утре ви приемаме. Правим необходимите изследвания и после — операция. Това е най-правилното и кардинално решение. В начален период на появяване е и вероятността да не бъде злокачествен е голяма. Вие решавате.

Славея настани Петя в болницата, с Валка отидохме при Живко да ни съобщи какви са резултатите досега. Живко одобри решението на Петя да постъпи в болницата.

— Той е прекрасен хирург, а при нея колкото по-рано е операцията, толкова по-добре. Сега за теб, чичо Георги. Казахте, че утре ще бъдат готови твоите резултати и ще са при лекаря. Ако резултатите ти покажат карцином на белия дроб, както се предполага, лекарят ще попита къде предпочиташ да бъдеш лекуван, защото той ще даде направление с диагнозата и изследванията, направени при тях. Аз съм се разбрал тук в онкоболницата да те приемат веднага. Нека изчакаме утре.

С всеки изминал ден дишах все по-тежко и по-тежко. Усещах недостиг на въздух. Прибрахме се, Славея също си дойде. Разказа, че Петя била с още една жена в стаята. Лекарят щял да назначи изследванията. Ние също разказахме разговора с Живко.

На сутринта с Валка се приготвихме да излизаме. Славето отиде при Петя, но по-късно щяхме да се чуем с нея за моите резултати.

Почакахме малко при д-р Плочев, имаше пациент. След това той ни покани, влязохме, седнахме, той взе папка от масичката до бюрото му, отвори я, погледна ме, пак погледна в папката, облегна се на стола и каза някак делово:

— Резултатите от изследванията показват карцином на белия дроб — помълча малко и продължи. — Направих консултация с колегите, по резултатите и снимките от рентгена правим извода, че заболяването е в началния етап, което е от голямо значение. Сега трябва да ми кажете къде предпочитате да се лекувате, за да насоча направлението заедно с изследванията и диагнозата.

— В онкодиспансера — отговорих.

Д-р Плочев ме изгледа продължително, после погледна към Валка и заговори бавно:

— Искам да бъда откровен, притеснява ме, че в онкодиспансера постъпването е малко трудно, защото има много чакащи, вие проверили ли сте, имате ли някаква информация?

— Имаме, ще приемат баща ми.

Д-р Плочев натисна някакъв звънец, в кабинета влезе една жена, лекарка или сестра, не разбрахме, подаде й папка и каза:

— Пригответе тези документи за онкодиспансера, те са за тези хора. Предайте ги на тях, като ги приготвите.

Станахме с Валка, д-р Плочев също стана, подаде ми ръка и каза:

— Желая ви успешно лечение, ще се радвам да оздравеете, по-хубаво от това няма.

— Д-р Плочев, много ви благодаря за всичко, което направихте за мен, и още повече ви благодаря за сърдечните пожелания.

Излязохме в коридора да чакаме за документите. Валка отиде в двора да се свърже с Живко. Точно ми подадоха документите и Валка дойде.

— Готово ли е? — попита и като показах големия плик, каза: — Идвай бързо да намерим такси. Веднага трябва да отидем в онкодиспансера, говорих с Живко.

Той ни чакаше на входа, заведе ни до втория етаж и ни посочи един дълъг коридор. На входа му имаше надпис „Химиотерапия“.

— Някъде по средата на коридора от дясната страна е кабинетът на д-р Дамянов, има табелка на вратата. Преди малко бях при него, той ви чака.

Срещата с д-р Дамянов постави началото на дългата и нелека битка за моето оздравяване.

* * *

Прибрахме се вкъщи. С усилия ядох нещо и веднага легнах, бях капнал от напрежението при д-р Плочев и още по-голямото при д-р Дамянов.

Поспал съм около час, станах, чух, че Валка и Славето си говорят в хола. Отидох в банята, понаплисках лицето си с хладка вода, пооправих малко физиономията си, не трябваше децата да ме гледат клюмнал.

— Как е майка ви? — попитах Славея.

— Добре е — отговори тя. — Много поздрави изпраща, спокойна е. Утре пак ще бъда при нея.

Валка погледна Славея и каза:

— Утре ще започнат химиотерапия на татко.

— На майка ви да не сте посмели да кажете, когато си дойде от болницата, тогава ще й разкажем всичко.

— Няма, татко — обеща Славето.

Отидоха до магазина, нещо трябвало да купуват. Седях на фотьойла в хола, разглеждах книгите по библиотеката. Помъчих се да чета, не вървеше, избрал съм и аз момент да мисля за книги и писатели. Друга е действителността сега и точка. В съзнанието ми изплува образа на лекаря, когато бях паднал в химкомбината. Тогава му повярвах, че ако се справя с болката, те ще направят останалото, необходимо за моето оздравява. Сега отново имах нужда да повярвам на някого. Това очаквах от срещата си с д-р Дамянов.

Сутринта всички бяхме на крак. Обръснах се, измих се и се облякох — бях готов. Валка съобщи:

— След четири минути таксито ще бъде пред входа.

Обърнах се към Славето:

— Много поздрави на майка ви. И не й казвай, както се разбрахме.

— Добре, татко. Пожелавам ти успешно започване на химиотерапията.

Излязохме с Валка и навреме пристигнахме в болницата. Дадох кръв и докато станат готови резултатите, отидохме в една закусвалня в задния двор. Трябваше да сложа нещо в стомаха. Ако започне химиотерапията, лягаш и четири часа няма ставане. Провървя ми — хемоглобинът беше добър. Казаха ми:

— Влез в осма стая, сега ще те включим.

Дойде старшата сестра и постави четири банки на статива, сложи ми абокат във вената и ги включи. Дойде д-р Дамянов, каза нещо на болния на съседното легло, след това дойде при мен, погледна ме, сложи ръка на рамото ми и каза:

— Желая успех!

Погледнах го и благодарих. Беше неудобно всички придружители да бъдат през цялото време в стаята при болните. Посядаха за малко, излизаха навън, пак идваха, поглеждаха. Това бяха синове, дъщери, съпруги, за съжаление и малки придружаващи — син или дъщеря. И те не са имали избор — това идва изведнъж както при нас.

За по-добър лекуващ лекар от д-р Дамянов не бих и мечтал. Оставаше да видим как ще протекат нещата при Петя. Дай, Боже, да не възникнат някакви неизвестни там. За останалото имахме достатъчно сили и разум. Нямаше място за компромиси и емоции. Болестта бе дошла както при другите хора. Гледаме, в болницата е пълно с народ и колко още чакащи има извън нея. Само като си помисля — ако нямахме тези прекрасни деца… Славея бе поела Петя, Валка — мен. Разсъдливо, точно предвиждаха всичко. И сега, както винаги е било в нашето семейство — всичко бе открито, нямаше половинчати неща. Всичко, което трябваше да се прави, щеше да се прави на сто процента в точното време и по най-правилния начин. На всеки силите трябваше да му стигнат и всеки напълно разчиташе на останалите. Нямаше никъде място, където да се прекъсва веригата.

Времето вървеше много бавно, съдържанието на тези банки трябваше да влезе на капки в организма.

В 15:00 ч. излязохме от болницата. Около 200 метра бе разстоянието до булеварда, откъдето щяхме да вземем такси.

Когато станах от леглото и тръгнахме по коридора, почувствах, че ушите ми заглъхват, пред очите ми въздухът трепти на вълни, краката ми като че ли са налети с олово, дишането ми — още по-тежко. Валка ме държеше под ръка. Старшата сестра дойде при нас в коридора, когато тръгвахме, и каза:

— Няма да се притеснявате, първата вълна трудно се понася.

Дойде такси, прибрахме се до нашия вход. Беше страшно мъчение, докато се изкачихме до втория етаж. Валка ми помогна да съблека връхните дрехи, събух обувките и легнах, въпреки старанието ми да се държа, за да не я притеснявам. Дори когато се изкачвахме по стълбите, се засмях и казах на Валка:

— Ако ме види някой от съседите във входа, ще си каже: „Съседът здравата се е напил“.

Валка приготви масата, дойде в стаята и кротко ми каза:

— Татко, ела да обядваме.

Помогна ми да стана. Имаше супа, готвено, някакъв десерт. Децата вечер готвеха, приготвяха всичко, защото през деня бяхме в движение. Седнахме, взех лъжицата и я поднесох към устата си. Едва преглътнах и я оставих. Валка седеше срещу мен, мълчеше и ме гледаше.

— Не мога — казах, — не върви.

Валка помълча още малко и заговори:

— Татко, д-р Дамянов си върши неговата работа честно, но това е петдесет на сто от необходимото за лечението. Останалите петдесет са твоя работа — да се мобилизираш и да се храниш. Организмът ти има нужда от много храна и сила, за да се справи с това, което става в него. Много добре си помисли.

Думите на Валка ме подействаха като електрически шок. Проблесна нещо ясно пред мен, погледнах ръцете си и изведнъж си дадох сметка, че нямам нито минута за губене. Взех лъжицата и започнах да греба бавно, без да спирам, с малко хляб. И супата свърши. Валка взе чинията и ми сложи от готвеното. Взех ножа и вилицата, погледнах я и започнах. Хранех се по всички правила. Леко се мръщех, раменете ми тежаха. Успешно се справих и с основното ястие. Валка стана, взе чинията и ме поздрави:

— Браво, татко, геройски се справи!

— С храненето ми няма да имаш никакъв проблем. — Помълчах, вдигнах глава, погледнах я и казах: — Този въпрос окончателно е решен, няма да има никакви коментари.

— Благодаря, татко — каза Валка, — но искам да ти кажа, че от утре ще поемаш, освен храната и салата от настъргано червено цвекло с моркови или салата от карфиол и броколи.

— Щом трябва…

След десерта отидохме в хола, седнах на дивана, не исках да лягам веднага след храненето. Валка седна до мен, хвана ме за ръка, засмя се и каза бавно:

— Сега, татко, ще те зарадвам с добра новина.

Трепнах, не можех да проумея сега пък откъде може да се появи радостна новина. Погледнах очаквателно Валка.

— Днес предобед оперираха майка, минало е сполучливо, няма нищо притеснително при нея. Сега ще си дойде кака да вземе някои неща и тази вечер и следващата ще бъде при майка. Чакам я всеки момент да дойде с такси. Тя ми се обади за операцията още докато бяхме в онкоболницата, но тогава не биваше да ти казвам.

— Но вие от вчера знаете, че днес ще правят операцията и не ми казахте!

— Как ще ти кажем, бе татко, нали виждаш днес какво започна. Спокойно, всичко полека ще се оправи.

— Да, Валка, ще се оправи.

Позвъни се на външната врата, Валка изтича и отвори. Беше Славето. Чух я, още като влезе, попита:

— Каза ли на татко?

— Да — отговори Валка.

Влязоха и двете в хола. Славея седна до мен и ме прегърна.

— Е, как е, татко? Ти геройски започна борбата. Какъв старт, а? При майка операцията мина много успешно.

Почувствах, че вече ми беше преляло. Обхвана ме желанието да изкрещя с колкото сили имам. Стиснах силно зъби и замълчах. Децата бяха достатъчно досетливи. Отидоха в тяхната стая и слушам Славея да казва:

— Трябва да си взема нещата и да отивам. Знаеш чак къде е Пета градска.

Вече се бях съвзел. Повиках Славето и двете дойдоха.

— Славе, вземи букет хубави рози на майка си от цветарския магазин до нас. Искам и още нещо. С майка ти си имаме едно наше заклинание от младите години и затова ще й предадеш: „Татко каза: Горе главата, ще се оправим, ще успеем пак.“ Съжалявам, че не мога аз да й поднеса розите.

— Бъди спокоен, татко, всичко ще направя както каза — отговори Славето.

Веднага се ядосах на себе си и съжалих, че товаря децата с излишни неща. Нормално е тихичко с Петя да си носим кръста. Децата с толкова грижовност се отнасят към нас. Славея взе чантата, дойде до мен и каза:

— Трябва да тръгвам, трябва да съм до майка. А на теб, татко, желая лечението да е успешно. С Валка ще се чуваме.

— Много поздрави на майка ти, Славе, и пак те моля, не й казвай за мен. Като си дойде, тогава.

Валка излезе да изпрати Славето, а аз отидох и си легнах. Валка се върна, пооправи одеялото ми и тихичко ме посъветва да поспя.

Асоциацията е странен събеседник. През 70-те години, когато бях в комплекс „Аида“ на Балкантурист, един следобед в кабинета ми влезе финансовият инспектор към предприятието Георги Петров, и двамата сме съименници и семейни приятели. Още като влезе, изрева като прободен с нож в корема. Станах, сложих го да седне на фотьойла и попитах:

— Какво се случи?

През сълзи той ми разказа:

— Как можа, бе, за да не ме притеснявала… Вчера бях при Лили в онкото, на изследване е. Днес след обяд отивам, тя вече оперирана. Питам: „Защо бе, Лили?“, а тя: „Да не те притеснявам“. На това какво ще кажеш?

— Нищо няма да кажа — и оставих човека да си поплаче.

Георги Петров си отиде от този свят преди много години. Неотдавна с Петя ходихме при Лили да я видим, да си поговорим като добри семейни приятели. Поседнахме, поприказвахме. Беше сложила снимките на масата и ни каза:

— Всеки ден ето така го питам „Защо ме остави бе, Гошо? Легна там и не ме питаш как се измъчвам с тази коксартроза“…

Вечеряхме, поговорихме малко с Валка и си легнах.

— Аз ще поседя. Може кака да се обади, а и Велислав се обажда почти всяка вечер. Ти заспивай, татко, сънят укрепва.

Сутринта се събудих рано, станах и влязох в банята да се обръсна. Като погледнах в огледалото смачканата си физиономия, си казах: „Остава и да брадясам и да развалям настроението на хората“. След малко стана и Валка, погледна усмихната през вратата и каза:

— Браво! Значи се бръснеш, бе татко!

— Разбира се, за тонус. Пък и не мога да си нарушавам навика сутрин да се бръсна.

Обади се Славето, каза, че Петя е изкарала добре нощта след упойката, не е вдигала температура.

— Добре е, доволна съм, че ми разрешиха да бъда при нея тази нощ и довечера. Много е благодарна за розите, добре й действат, не може да се отрече.

Валка каза на Славея, че е разговаряла вечерта с Велислав и Николай и ги поуспокоила.

Така започнахме деня.

* * *

Друга сестра включи системата. Беше дребничка, с плахи очи, но уверено и спокойно нагласи банките на статива, погледна ръката ми, понамести възглавницата ми и попита:

— Добре ли ви е така?

— Да — казах. — Вие ли ще ми включвате система вече?

— Аз — отговори спокойно сестрата, — нещо против ли имате?

— О, не, само попитах.

Сестрата си тръгна все едно не е имало никакъв разговор.

До вратата имаше свободно легло. Един час след като ми включиха системите, дойдоха две млади жени. После разбрах, че са сестри. Придружител бе по-малката. Дойде старшата сестра, носеше само една банка. Жената се облегна на леглото и сестрата включи системата. В този момент влезе лекарка, ръкува се с малката сестра, погледна лежащата и бодро каза:

— Днес ви правим последно вливане. От изследванията е видно, че вече сте напълно здрав човек. От днес нататък спокойно може да живеете пълноценен живот. Заболяването ви остава зад вас и ще ви бъде само спомен. Желая ви здраве и щастлив живот.

Лекарката се наведе, стисна на пациентката свободната ръка, сбогува се със сестра й и излезе от стаята.

Сцената впечатли всички ни, които лежахме, включени в банките. Без знак се обърнахме един към друг с едва забележим блясък в очите. Видях, че на един му затрепери леко брадичката. После всеки потъна в мислите си. А аз настойчиво си повтарях: „Ще издържиш, ще можеш, ти си силен, вярвай!“. После притворих очи с чувството, че огромен порой ме отнася.

Валка влезе в стаята и седна до мен. Гледаше ме някак изненадано, може би се бях променил. Нищо не казах. Дойде сестрата и изключи системата на вече здравата жена. Тя стана, оправи набързо косата си, погледна се със сестрата и двете до вратата почти в един глас казаха:

— На всички успешно оздравяване. — И излязоха.

Не можахме да им благодарим, вероятно защото всички бяхме като отнесени. Не зная защо, но си го помислих — те са здрави и като лястовички ще отлетят към топлите страни, а ние ще останем през зимата тук и… който оцелее.

Приключихме вливките за деня и с Валка се прибрахме у дома.

* * *

Обядът изискваше същите усилия както химиотерапията. Бях наясно за значението и на едното, и на другото. И Валка, и Славея подхождаха компетентно и информирано към състоянието и на майка им и моето. Освен лекарства, ни даваха и хранителни добавки, подсилващи организма. Правеха го с много любов и отговорност. Те непрекъснато търсеха още и още каквото би могло да помогне. С Петя бяхме убедени, че нищо не е пропуснато и това ни караше да вярваме, че резултатите ще бъдат добри, което значи, че ще бъдем спасени.

След като станах от сън, Валка беше приготвила закуската, а към нея салатата от червено цвекло с моркови, чай с мед и лимони.

— И най-важното, чух се с кака — съобщи ми тя. — Майка била добре. След визитацията Славето е говорила с хирурга, казал определено, че е добре. Казала е на майка, че провеждаме химиотерапия. Татко — продължи Валка, — утре е третото вливане. Доктор Дамянов каза, че след това ще има, доколкото разбрах, двадесет дни почивка. Това значи, че ще се храниш добре, ще си почиваш. Майка ще си дойде и ще си бъдем всички заедно. А когато сме заедно, всичко е наред, нали?

— Да, мила, може би ще срещнем доста трудности, но вярвам, че всичко ще се оправи. Ще оздравеем с майка ти и ще се радваме на старините си.

На сутринта влязох в банята да се избръсна. Не се бяха заглеждал досега, но сега се видях в огледалото и от видяното не ми стана приятно. Бях виждал и други болни без коса, без брада, без вежди дори. Но не знаех, че така ще изглеждам. Главата ми беше покрита с мъх, брадата ми също. Веднага разтворих пижамата, бях много окосмен по гърдите и плещите. Като че слана ме беше попарила, не мислех, че така ще изглеждам. Махнах с ръка, взех четката и започнах да сапунисвам лицето си. Скръцнах със зъби и си казах наум „Намерил си какво да мислиш, това ще се оправи от само себе си като оздравееш. Свърши ли химиотерапията, всичко ще си отиде на мястото“.

* * *

Изписаха Петя от болницата. Славето я доведе с такси. Валка беше подготвила чудесен обяд и цветя. Посрещна я. Всички се прегръщахме като че ли не сме се виждали от години. Почти хорово повтаряхме „Ето, пак сме заедно“. С Петя се надпреварвахме да си правим комплименти.

— Като те гледам Гошо, същият си, с нищо не си се променил. Аз се притеснявах в болницата, а то не трябвало. Благодаря за розите.

— Добре съм, Петя — отвръщах аз. — Прости ми, че не можах да дойда до болницата да те видя. Само можах да ти изпратя рози, нали ме знаеш, аз все съм много зает.

Децата се спогледаха и Валка каза на Славето:

— Како, същите са си, нищо не може да ги промени.

Славея пое дълбоко въздух, засмя се и отвърна:

— Добре, че е така, Валка.

Нашата стая е много уютна с двете ъглови легла. Много разговори си довършвахме когато си легнем.

Минахме процедурите, прибрахме се в стаята и се настанихме едновременно с пъшкане и усмивки. Децата ни гледаха засмени и доволни, че отново заедно сме в стаята си. Разменихме си „лека нощ“ и те също се прибраха в стаята си. Замълчахме и двамата, но се усещаше, че никой от двамата не спи. Петя ме изпревари:

— Гошо, да не би да заспиваш?

— Не, Петя, не заспивам. Радвам се и съм благодарен, че отново сме заедно, а със случилото се трябва да се справим.

— Мислех си там в болницата — подхвана Петя, — мисля си и сега какво сбъркахме, какво пропуснахме да направим, какво сгрешихме, та Бог ни наказа с това заболяване и двамата едновременно, и двамата от едно и също.

— Така няма да говориш — прекъснах я аз. — Господ никога не наказва, той само помага и прощава. Нима всичко досега, което сме преодолели в живота си, Бог го е изпратил? Не. Бог ни е помогнал и сме преодолели всичко. Хората също преживяват какво ли не. Всички си имат грижи и трудности, но те са си техни. Това, което ни е сполетяло, си е наше и трябва да намерим сили да се справим. Не виждаш ли какви деца имаме? Те никога няма да ни изоставят. И затова трябва да вярваш, че ще се оправим и още дълги години ще им се радваме. А сега да спим и утре ще ти кажа една тайна. Никой не я знае, на тебе първо ще я кажа.

— Лека нощ — каза Петя.

Естествено и двамата не заспахме веднага. Всеки тихомълком се взря в действителността, която стоеше пред нас в цял ръст, и в неизвестността, но човек е ненаситен и зад мъничката надежда, открил в себе си, веднага търси и друга.

Сутринта бодро си казахме „добро утро“. Валка и Славето бяха станали по-рано и бяха приготвили закуска. Седнахме на масата. Въведен беше ред — преди закуска да поемаме сутрешните необходими за оздравяването неща, сложени пред всеки от двама ни с Петя в малка чашка. По този въпрос нямаше коментари. Такива бяха отношенията в нашето семейство.

Имахме много близки и приятели, но с никого не бяхме споделили какво ни е сполетяло, и то не от предразсъдъка да пазим всичко в тайна. Състоянието ни не подлежеше на някакви обсъждания, предположения или по-различен избор от този, който бяхме направили. Бяхме влезли в голямата река, назад не можехме да се връщаме. Трябваше да пребродим до отсрещния бряг.

Валка отиде до магазина, Славето оправяше някои неща из апартамента, беше сложила нещо да се готви за обяд. С Петя бяхме в нашата стая, говорихме си и тя не закъсня:

— Беше ми обещал, че ще споделиш с мен една тайна, която на никого не си казал. Слушам те.

— Знаеш ли… — започнах, съжалявайки, че бях обещал. Но щом бе казано веднъж, трябваше да се доведе докрай.

Разказах за двете сестри и какво каза на болната лекуващата лекарка. Разказах също как д-р Дамянов спомена за един негов пациент:

— И тогава, знаеш как човек се зарича… Реших, че, дай, Боже, да оздравея както е направил неговият пациент, ще седна и ще опиша спомените си.

Наблюдавах Петя през цялото време докато разказвах. От началото тя трепна, а след това спокойно ме изслуша, без да ме прекъсва. Свърших и замълчах, наведох глава като виновен: „Защо ли излишно я притеснявам“. Петя ме погледна право в очите и каза:

— Зная, чувала съм от стари хора, че в момент, когато човек е изправен пред сериозно изпитание, обещава нещо и се заканва да го изпълни, както ти си го направил. Това се нарича вричане и наистина трябва да го изпълниш.

* * *

През два дни Славето водеше с такси Петя на превръзка в болницата. След тях те винаги се прибираха доволни, че заздравяването върви много успешно. Славея и Валка бяха неуморни, намираха време и за най-малките потребности, необходими за нашето възстановяване.

В болницата на първия етаж в дъното на коридора са лабораториите, останалото са лекарски кабинети. По горните етажи са операционните зали, в другите крила — лежащо болните. Един огромен конвейер, като всеки мълчаливо, тихо си намира мястото по своето направление и си чака реда. В стаите за химиотерапия сме по 4–5 човека. Когато се провежда серия — вливане през 4 последователни дни, сме заедно в тази стая. След почивката се случва да си с други хора, но постепенно се опознахме. Особено с придружителите, които са с нас до приемането ни в стаята и включването на системите.

Поразителна е приликата на пациентите в ежедневното им поведение по коридорите на онкоболницата. Всеки е погълнат от кратката думичка с три букви — рак, и от голямата въпросителна след нея. И се очертават две групи болни според характера им. Едната група е от този тип хора, които трудно се предават, имат осъзната силна воля и вярват, че могат да преодолеят каквото и да било. Такъв болен прави всичко, което би могло да му помогне да оздравее. Той мълчи, не демонстрира вярата си.

Другата група са отчаяните хора — приели са присъдата още когато болестта е открита и е казана диагнозата. Те отказват да се съпротивляват, не искат да се борят с болестта, макар че с химиотерапията, която правят, вече са в сражение. Но не търсят още средства и форми в борбата. Този човек е казал „Дотук!“ и мълчаливо чака развръзката.

Слушал съм, когато се говори за онкодиспансера, за химио- и лъчетерапии, за лечения, провеждани дълги месеци и години. И в разговора някой ще отсече: „Не говори за там, този диспансер е същински ад! Нямате си представа какви мъки се преживяват и колко тежко е лечението!“. Правилно казва този човек колко са големи мъките и колко трудно е лечението, но не е прав, че онкодиспансерът е същински ад. В болничните стаи, в залите, в коридорите, в лекарските кабинети и сестринските стаи, навсякъде в диспансера е изпълнено с шепота на вярата за успешното излекуване. Онкодиспансерът е истински храм, а не ад. Там е истинската, изкристализираната вяра на човека в живота, нищо друго.

* * *

Превръзките на Петя свършиха, всичко беше зараснало добре. Проведохме пълни изследвания, резултатите бяха много добри.

А аз продължавах следващия етап на химиотерапията. На втория ден, освен трите банки сестрата постави още една, увита в черна хартия. След приключването на първата банка сестрата включи банката с изолацията. Всичко вървеше нормално, не чувствах никакви промени. Направи ми впечатление — в първия момент не обърнах внимание, но след 10 минути сестрата отвори вратата и погледна към мен с плах поглед. Разбрах, че ме наблюдава за евентуална реакция на новата банка. Обърнах глава настрани и спрях да поглеждам към вратата като се отвори. След още няколко проверки сестрата включи следващата банка и попита:

— Как се чувствате?

— Добре — казах, — няма нищо различно от другите дни.

На следващия ден пак отидох на вливки. Влязох в коридора към залата. Д-р Дамянов излезе от кабинета си и като ме видя, спря и ме изчака. Поздравих го. Той ме погледна внимателно и попита:

— Как сте, как се чувствате?

— Добре, д-р Дамянов. Все по-леко и по-леко става дишането ми.

Той сложи ръка на рамото ми, погледна ме в очите и каза:

— Здрав организъм имате. И това ще ни помогне още повече при лечението. Вчера ви включихме една допълнителна банка, направихме го за първи път при вас.

— Разбрах — отговорих.

Д-р Дамянов се засмя и продължи.

— Дискредитирали сте сестрата. Тя ви наблюдаваше през 10 минути, защото някои колабират. Това не е страшно. — И продължи със смях. — Сестрата дойде при мен и каза: „Той разбра, че го наблюдавам и като отворя вратата — лежи си и се подсмихва. Аз се опасявам, че може да колабира, а той се смее! Господи, какъв човек!“. „Не е лош човек“ — казах на сестрата. „Чудесен е, държи на обещанието си, че ще се излекува“.

— Благодаря, д-р Дамянов. Приятен ден — и се разделихме.

Влязох в стаята, закачих връхните си дрехи и се настаних на леглото. Сложих до себе си вестника и очилата. Дойде сестрата, поздрави със сдържана усмивка. Погледна ръката ми, нещо не й хареса в абоката ми, позакрепи го с две лепенки и почна да подрежда банките на статива. Включи първата.

— Как се чувствате?

— Благодаря, добре — отговорих.

— Много хубав пуловер са ви купили дъщерите — продължи сестрата. — Много са грижовни.

— Аз също съм благодарен баща — казах и веднага се обърнах официално към сестрата — Мога ли да ви помоля?

— Да?

— Най-малко съм искал да подценя вашето наблюдение при вливането на вчерашната банка. Оценявам всичко, което правите за моето лечение, и съм ви безкрайно благодарен. И ако и с най-мъничкото нещо съм ви засегнал, моля да ме извините.

— Нищо не се е случило вчера, такава ни е работата — каза сестрата и си тръгна.

Постепенно нещата се поуспокоиха. Валка се върна на работа, Славето пое всичко, което трябваше да се върши през деня, с нея правех химиотерапията. При една визитация д-р Дамянов ме попита:

— Някакви оплаквания?

Аз се хванах буквално за самото понятие на думичката и заговорих:

— Д-р Дамянов, чувствам болки в ставите. Не искам да драматизирам, но ми се струва, че все повече и повече ме болят, особено нощно време.

Д-р Дамянов се поусмихна и каза:

— Нормално е да чувствате такива болки в ставите, дори се приема за нещо положително. Когато приключите вливането и си тръгнете, елате в кабинета ми. — И продължи при другите болни.

Когато свърших, се отбих при доктора. Седеше на бюрото и разглеждаше нещо в една папка. Покани ме да седна и помоли за минутка да приключи работата си. След това затвори папката и се обърна към мен:

— Казвате, че ви болят ставите, това е неизбежно. При химиотерапия и лъчетерапия се цели унищожаването на болните ракови клетки, но това, за съжаление, погубва и здрави клетки. Има закономерност — организмът чрез костния мозък непрекъснато създава нови клетки и в стремежа към възстановяването на големия брой клетки той е натоварен. Затова чувствате болките в ставите. Не трябва да се притеснявате, нали виждате колко дни почивате след вливането. Това е възстановителният момент до следващото вливане.

Когато се прибрах в стаята и останах сам, върнах се в мислите си за клетките и болките в ставите. Бях доволен, че се въздържах да кажа на доктора, че съм чел книгата „Раково отделение“ на Александър Солженицин, където е описана същата дискусия на лекарите в раковото отделение, пък и на друго равнище. Говори се и за лъчева болест, която се появява по-късно след лечение с лъчетерапия. Разбира се, тази информация и впечатленията от книгата най-малко слагах в мислите за моето заболяване. Бях убеден, че ще се излекувам. Добре, че не казах на д-р Дамянов за книгата, за да не си помисли, че тя ми влияе демобилизиращо.

По-скоро предпочитам да препрочитам речта на Солженицин при връчването на Нобеловата награда, поместена в началото на книгата му „Раково отделение“. В речта си той сочи противоречията, родили се през 20 век. Далеч назад остават усилията като ехо за превъзмогването на варварското у човека. Тревожното е, че в поведението на обществото се акцентира върху насилието, докато човешките ценности са изтикани в безлюдното пространство, смята нобелистът.

Но нека да бъда откровен. Заради състоянието си бях изключил от възприятията си световните събития, защото бях застанал на пост пред личното си пространство, което изискваше особено внимание.

Аз обаче не бях сам, мнозина като мен действаха по същия начин. Всеки бе с характера си, с познанията, опита, натрупаните душевни богатства, но всички тук категорично си приличахме по едно — обичахме еднакво живота с всичките му трудности и неизвестности, застанал пред нас с най-чистата си същност. След това бе здравето. „Живот и здраве“, хайде, нека и двете да бъдат първи. Оттам нататък започва всичко.

Когато се събрахме тук, без уговорка, без знак, мълчаливо, спокойно започнахме да се освобождаваме от алчността, злобата, завистта, сребролюбието, властта, лъжата. Какъв огромен товар е всичко това за човешките плещи. Така пречистен, човекът съзнава съдържанието на живота. Ще ми възразите, че казаното от мен прилича на утопия. Не споря, но от сърце ви казвам — на никого не пожелавам да изслушва тази лекция, защото хонорарът й е много висок.

* * *

Славето си замина за Лондон. Николай и Велислав се бяха поизмъчили сами, не че някой бе споменавал нещо за това. Децата се бяха мобилизирали и правеха всичко за нашето лечение. Валка така организира смените в клиниката, за да може да ме води на химиотерапия. Аз се чувствах все по-добре и по-добре. По същото време Валка провеждаше консултации със специалисти по епикризата на Петя и изследванията, които бяха направени дотогава. Препоръчали й бяха в болницата на МВР да направи изследване на костите. Там имало много добър томограф, с рентгеновите снимки и с направените изследвания се отивало при известен професор от болницата, който най-добре щял да прецени дали е необходимо да й се прави и химиотерапия.

Валка бе уточнила деня на изследването и ние се приготвихме да отидем. Тя ни обясни:

— С автобус 74 ще отидете с татко в болницата, автобусът тръгва от нашата спирка и спира точно срещу болницата. Първо ще минете на томограф и след това на рентген. Снимките ще бъдат разчетени и готови около обяд и с всички тези неща ще отидем при професора. Аз съм заета с пациенти, затова после ще дойда при вас.

Така и направихме, получихме снимките и ги представихме на сестрата в приемната на професора. Седнахме на пейките в коридора, имаше и други чакащи. Гледахме колко много народ седи пред кабинетите за изследване. И се зачудихме колко болен народ има. В този момент сестрата излезе пред приемната и попита:

— Коя е Петрана Желева?

Станахме и отидохме при сестрата, тя държеше папка със снимките от рентгена, хвана под ръка Петя и каза:

— Елате, ще отидем на рентгена, професорът каза да повторим едната снимка.

Петя влезе със сестрата, след 20 минути излязоха и сестрата ни поръча отново да изчакаме, докато тя представи снимката на професора.

Пак седнахме. Петя ме погледна с отчаяние.

— Тази втора снимка не е добър показател. И чувал ли си някой да се е излекувал от това?

Погледнах я сериозно:

— Да, не само съм чувам, ами зная — това сме ти и аз. При тебе 90% се вижда, че няма нищо обезпокояващо. При мен още малко и аз ще изляза както трябва. Повторил е снимката, това значи прецизен е човекът и търси точни показатели.

В този момент Валка пристигна. Разказахме докъде сме стигнали и че е направена втора снимка.

Появи се сестрата и каза:

— Петрана Желева, заповядайте. Д-р Петрова, професорът каза и вие да влезете с майка си.

Седнах на скамейката и се замислих. Човек, който се е мобилизирал и дълго време е бил в напрежение, не осъзнава колко много е изяло от него преживяното. И малкото възникнало предизвиква у него силна реакция и ражда негативни предположения. Дано са добри резултатите днес.

Не след дълго Петя и Валка излязоха от кабинета на професора, изпратени от сестрата. Валка стисна ръката ми:

— Всичко е наред, татко. Отвън има едно барче, да седнем там, да изпием по един чай, вода или каквото искате и ще ти разкажа резултатите от изследванията и прегледа.

Така и направихме. Валка ми предаде думите на професора: „Всичко е много добре при майка ви, казал той, няма никакви обезпокояващи показатели. Казахте, че някои колеги предлагат предохранително да се направи курс по химиотерапия. Аз съм против, не е необходимо. Химиотерапията е голяма интервенция в човешкия организъм. За предохранителна мярка не е подходяща. Разбрахте, нали, всичко е добре“.

Валка се обади на Славея с новините.

* * *

Поехме въздух по-спокойно, усещаше се вече известно равновесие, дните минаваха. Наближаваше новата 2008 година. Дойде Бъдни вечер, Валка старателно напазарува необходимото. С Петя подготвиха вечерята. Славето се обади по телефона. Пожела ни да сбъднем мечтите си, да сме живи и здрави, другото само ще си дойде. Валка запали свещта, сложена по средата на масата. Петя взе да прекади с тамян софрата и къщата. В такъв момент усещането е, че приемаш причастието и си готов да посрещнеш доброто.

Всичко е сложено на масата и подредено като за молитва. Начупване на питката — къшей за къщата, къшей за Света Богородица и след това на цялото семейство неговия дял. Преди да започне да се храни, всеки отчупва от своя къшей по залък, който да сложи под възглавницата си, когато си ляга, и всеки да се постарае да запомни какво е сънувал. Едно хубаво религиозно тайнство в християнското семейство.

Посрещнахме и новата година, нашите пожелания бяха малко и точни — здраве и живот.

Минаха празниците и подхванахме делничните задължения. Започнах химиотерапията, на втория ден на вливките сестрата сложи пак на статива и банката с изолация. Когато я включваше, попитах тихо:

— Защо пак този специалитет на моята маса? — и с брадата си показах към статива.

Тя ме погледна, позасмя се и отговори спокойно:

— Това въобще не трябва да ви притеснява. Показахте какъв силен организъм имате. Не се бойте и аз няма да се безпокоя и да ви проверявам, а пък вие да ми се смеете.

— Няма, шегувам се, всичко е наред — и сестрата отиде при другите болни.

Още два дни и започнах почивката. Сутринта на втория ден след вливките станах с кашлица, чувствах ушите си заглъхнали, тръпки ме побиваха по гърба. Валка ме погледна и каза:

— Само това липсваше. Това е вирусно, някакъв грип. Закуси, аз ще взема от аптеката сироп за кашлица, фервекс, аналгин. Майка ще ти направи чай и ще лежиш.

И така започна новото заболяване. Уж елементарно, но на втория ден рухнах, кашлицата се увеличи, чувствах се много зле. Като се върна от работа, Валка се чу с д-р Дамянов. Говори нещо с него, отиде до аптеката, взе антибиотик и започнахме.

На четвъртия ден кашлицата поутихна, малко ми поолекна. Валка казала на Славето и тя веднага пристигна. Д-р Дамянов предложил да ми бъде прелята кръв и след това няколко дни да ми се подава и глюкоза венозно. След два дни всичко беше подготвено, бяха намерени двама кръводарители, уговориха, платиха и от кръвния център бяха готови да подадат съответната кръв в клиниката, където работеше Валка. Славето ме водеше с таксиметрова кола до клиниката и започнахме вливанията. Няколко дни ми включваха глюкоза, Валка и Славето си бяха вкъщи и всичко се преодоля. Последва една седмица ухажване с храни и хранителни добавки. И бяхме подготвени за контролен преглед. Отидохме при д-р Дамянов:

— Какво правите? Така добре беше всичко, откъде се намери този грип — заговори ни той като влязохме в кабинета му. След което ни връчи направление за кардиолог, рентген и кръвни изследвания и поиска с резултатите да се върнем при него, за да прецени какво ще се предприеме нататък.

Нямаше много чакащи пред кабинетите и не след дълго с резултатите отидохме отново при д-р Дамянов. Той погледна внимателно резултатите и каза:

— Прекрасно, утре сутринта идвате и започваме вливанията.

Сестрата ни посрещна доволна, че сме преодолели успешно вирусното заболяване. Била разбрала за него от коментара на лекарите при главната визитация.

Всички стаи бяха пълни с пациенти, до всяко легло имаше статив с по няколко банки, вливащи спасение. Славея се заговори с придружители на един болен до моето легло. Постояха, докато ни включиха, попитаха ни дали желаем нещо да ни донесат и излязоха. Колегата по болест се казваше Христо, бил от едно село до Горна Оряховица, децата му живеели в София. Чувствал се напоследък недобре, довел го синът му на преглед и се започнало. Повече не му се разказваше. Какво да ми разказва, та и нашето бе същото. През тези три часа, докато лежахме на леглата, в мислите си бях и в Бисер, и в Хасково. Христо сигурно е мислел за Горна Оряховица… само и само и той, и аз да не мислим за неизвестните в настоящето като ги заместваме със сигурността на миналото.

Бяхме към края на последните банки за вливане. Сестрата влезе в стаята, провери и започна да ни изключва. Вратата се открехна и Славето само кимна, че ще ни чакат в коридора. Облякохме връхните дрехи и тръгнахме с Христо.

— Довиждане, сестро.

— Довиждане, приятна почивка — каза сестрата и се усмихна.

— Вие сте готови — каза жената на Христо като излязохме в коридора.

— Готови сме — отговори Христо. — Сестрата ни пожела приятна почивка, като че ли сме вършили тежка работа.

Озовахме се навън, Христо каза, че ще почакат сина им да ги вземе с колата, и като пое свежия въздух, бързо изкара от джоба си кутия цигари и веднага запали. Аз се обърнах към него, погледнах го внимателно и попитах:

— Какво е това? — и посочих цигарата му.

Славея и неговите хора се обърнаха към нас и се заслушаха. Христо се поогледа неловко.

— Знаеш ли, бай Георги, как да ти кажа, не мога да ги оставя и това е.

— Това „не мога“ не обяснява нищо — казах аз. — Ние сме наясно с нашето заболяване, нали? Току-що излизаме от химиотерапия, лекарите, сестрите, близките ни, лечението ни в болницата е безплатно, това значи и държавата, всички тези, които изброих, са застанали срещу болестта, за да те излекуват. Само ти си застанал на страната на болестта. Не искаш да помагаш на тези, които правят всичко да те излекуват. Ти помагаш на болестта, пушиш, не се храниш добре, това ти ми каза, когато лежахме в стаята, гледаш с безразличие на лечението. Не вярваш, че ще се излекуваш. Достатъчно време имаме, когато сме легнали на леглата да разсъждаваме, да стигнем до решението и да бъдем наясно със себе си. Диспансерът по онкология не е туристически обект, ние с теб допреди минути не бяхме туристи. На нас се вливаше скъпо вносно лекарство, което много хора чакат като им дойде редът да легнат като нас. И те чакат този ден с широко отворени очи, защото обичат живота, искат да живеят и вярват, че ще бъдат излекувани. Христо, нищо лошо не искам да ти кажа, казах само какво мисля.

Колата за Христо пристигна. Той и жена му стояха като замръзнали, синът им даде сигнал с клаксона, те се сепнаха и се обърнаха към мен. Вдигнах ръка, засмях се и казах:

— Довиждане, ще се видим пак. Не ми се сърди, Христо — и тръгнахме със Славето към булеварда да вземем такси и да се приберем вкъщи.

* * *

Възстановяването след боледуването налагаше отново схемата със зеленчуците и плодовете, хранителните добавки, соковете. Това ни беше познато и нямаше проблеми да се спазва. Зимата си беше с нейния характер, с нейните производни гриповете и простудите, които предизвикваха големи проблеми на такива като нас с рухнал имунитет, с крехки защитни сили. Валка и Славето се вглеждаха и в най-малките симптоми. Всичко приемах като реалност, която те мобилизира. Имах усещането, че организмът ми в известна степен се бе приспособил към лекарствата и костите ме боляха по-малко през нощта.

Така протичаше лечението, на пръв поглед с повторяемост на обстановката и хората. И въпреки това имаше дни, в които потъваш или по-скоро си понесен от инерция. Тогава се взираш в себе си, където е най-верният показател дали имаш още сили, дали можеш още да вярваш.

За да избягам от лошите мисли, вземах някоя от прочетените книги, в които знаех къде са върховите моменти на събитията с главните герои. Вглеждах се в техния оптимизъм, в закалката на тяхната воля. Може да възразите, че това е лъжлив биберон. Ваше право. Ние, или по-конкретно — аз, нямах друг избор. На мен ми бяха неотложно необходими оптимизъм, вяра, дори една малка искрица, за да успея.

Пети месец провеждах лечение на раковото заболяване. Постепенно разбрах, че в онкологията е формирана една специфична гражданска общност. На първия етаж — регистратура, лекарски кабинети, лаборатории. Голям специализиран човешки ресурс и необходимата апаратура и пособия. Пред всички кабинети са застанали мълчаливо много хора, голяма част от които ще се насочат към горните етажи. След време вече много лесно се ориентираш. Лекари, сестри, обслужващ персонал и пациенти, от които много не се различаваш. Пациентите сме равни, макар на различна възраст и от всички краища на България.

Химиотерапията на този етап е безалтернативното лечение на рака. Да си призная, казвам го с резерви, защото съм некомпетентен. Медицината не е футбол или политика, където дискусиите стигат до меле.

Ние, пациентите, никога през живота си не сме имали възможността да правим анализ на живота си в минало време, както сега. Облегнали се удобно в леглото, три-четири часа необезпокоявани от никого, освен любезното питане на сестрата „Добре ли се чувствате? Имате ли някакъв проблем?“. Разбира се, действителността е друга. Всички сме изправени на нокти, макар че отстрани се вижда колко спокойно понякога си говорим. Непрекъснато ни преследва усещането, че сме заложили пуловете си на рулетката и тя е завъртяна. Но какво да се прави, в живота винаги е имало неизвестни. Трябва да се търсят решения за достигане до правилните отговори…

Знаете ли, ние от втория етаж след вливките нямахме навика да се уговаряме да се виждаме извън болницата да си поговорим малко повече. Вървяхме по улиците като се прибирахме от болницата, сякаш ни е закачена еврейската значка по хитлерово време. На нас ни беше опадала косата, брадата, бяхме мълчаливи, съсухрени, без грим, ей тъй, каквито сме си. В нашето общество, за голямо съжаление, болните от рак са много.

На визитациите д-р Дамянов беше лаконичен, усмихнато се въздържаше от конкретни оценки. Пред Валка и Славея напоследък той не скриваше прогнозите си за успешно стигане до ремисия, като никога не пропускаше да сподели впечатленията си колко много са направили за моето обгрижване. Бих си признал плахо — тайничко, когато съм сам, си спомнях и повтарях наум какво каза лекуващият лекар на една млада жена от нашата стая: „Правим ви последната вливка, вие сте вече напълно здрав човек, можете без притеснения да живеете пълноценен живот“.

Толкова примамливо. Тази жена беше лекувана в тази болница от тези лекари. Следователно, вярата ни, надеждите ни имаха покритие.

* * *

Беше февруари 2008 г. Валка ме водеше на вливки. Славето си беше отишла. Д-р Дамянов поканил Валка в кабинета си и казал:

— Вземете това направление. Ще направите снимки на рентген, ще ми ги донесат в кабинета. Мисля, че вече е време да проверим какво сме свършили. Ще направим пълна кръвна картина и след това ще преценим какво ще предприемем.

Направихме рентгеновата снимка. Кръвните изследвания бяха много добри и продължихме вливките.

На следващия курс на вливките бях в стаята, включен на системи. Влязоха лекарите на главна визитация. Д-р Дамянов разясни какви изследвания са ми правени и какви са показателите. Доцент Тимчева разпореди д-р Дамянов да ме изпрати в залата за един курс лъчетерапия за приключване на лечението. След вливките сестрата ми каза да отида в кабинета на д-р Дамянов. Отидох, той ми даде направление за лъчетерапията и ми посочи при кой лекар да отида.

Отидох. Влязох в кабинета на лекаря. Представих направлението. Прочете го внимателно, погледна ме и пак зачете. После каза:

— Направеното досега е достатъчно. Не се нуждаете от лъчетерапия, особено пък като гледам годините ви — взе химикалка, написа нещо върху направлението, подаде ми го с препоръката да го занеса на д-р Дамянов.

Излязох, отидох право при д-р Дамянов, дадох му направлението и попитах дали може да си отивам.

— Да, утре е третата вливка от курса, нали? Довиждане.

На следващия ден д-р Дамянов казал на Валка:

— Ще направим още един курс и ще приключим.

Тръгнахме да се прибираме развълнувани. Бях извървял своята Голгота на заболяването. Не можех да повярвам. Първото, което си прошепнах, беше: „Ще живея! Да, ще живея!“

Проведохме последния курс на химиотерапията. Д-р Дамянов каза:

— След 20 дни ще направите скенер и кръвно изследване и пак ще дойдете.

Нямаше вече да ходя на химиотерапия, ще си бъда вкъщи. И в този момент се сепнах. Изведнъж открих, че напоследък нещо много ми липсва. Това бяха хората. През целия си живот винаги съм бил сред хора, с такава работа се пенсионирах. Облякох се и излязох пред входа. Съседите от нашия етаж седяха на скамейката. Веднага ми направиха място и седнах при тях. Темите за разговор ми бяха добре познати. Не ми задаваха никакви въпроси, бяха тактични, макар че през зимата, когато се връщахме от химиотерапия, гледаха през прозорците как Валка или Славея ме придържаха, докато се прибера от таксиметровата кола до апартамента. Не им се сърдех. Не бяха виновни, че в моя живот бяха поникнали бурени и трябваше да ги изкореня.

На другия ден Валка весело нареди:

— Облечете се, направете се на хубави и ще отидем заедно до магазина в квартала.

Не отказахме. Петя си беше взела протеза, лявата й гърда беше ампутирана. Казахме:

— Готови сме, всичко е наред — и тръгнахме към магазина.

По улицата, когато срещахме хората, дори в магазина видимо ни поглеждаха с особен поглед. Хайде, да не го казвам стряскащ, съжалителен. Когато се прибрахме в апартамента, Петя още в коридора каза:

— Съжалявам, че излязохме. Нарушихме настроението на хората. Гледат ни, а като се обърнем към тях, веднага поглеждат встрани.

— Не се притеснявай, Петя, всичко ще се оправи. Реакцията на хората е нормална. Като се затопли напролет и си отидем на село в Бисер, такъв грим ще си сложим от слънцето и въздуха, че наесен като се приберем, ще видиш как ще ахкат: „Какъв хубав, здрав тен имате! Колко сте свежи!“. Нали така? — завърших аз успокояването.

Лекарят, който правеше скенера, беше познат на Валка. Прояви много прецизност както при заснемането, така и при разчитането. Отидохме с Валка в диспансера при д-р Дамянов. Прие ни в кабинета. Бързо взе документите и започна внимателно да ги разглежда, като че ли в малка шупличка искаше да открие нещо. Въздъхна, обърна се към мен, пристъпи, прегърна ме, за миг сложи лицето си на рамото ми. След това ме хвана за лактите, отдели ме от себе си и каза с треперещ глас:

— Ти си здрав, издържа! Да, ти успя!

Пусна ме, обърна се към Валка, хвана я за ръката и каза:

— Поздравявам ви! Толкова много направихте със сестра си. Задочно бяхте в нашия екип.

Валка ме прегърна и се разплака. Д-р Дамянов вече спокойно предложи да седнем, поднесе чаша вода на Валка. Аз не издържах:

— Д-р Дамянов, ще мога ли като се затопли времето, да отида на моето село. Там съм се родил, имам една много хубава къщичка. Миналата година през септември, когато тръгвах оттам за София, се страхувах, че няма да я видя вече.

— Обезателно — прекъсна ме д-р Дамянов, — непременно през лятото ще бъдете там. Това ще ви влияе много положително. Половин година ежедневно бяхте в такова напрежение. Там ще почувствате едно равновесие, преживяното по-бързо ще отиде далеч назад. Разбира се, трябва да бъдете много внимателен със себе си. Ще промените поведението си. Първо, ще се пазите много от слънцето в широкия смисъл, т.е. от физическата работа. Само толкова, колкото като едно приятно занимание. Няма да вдигате никакви тежести. За цигарите разбрах, вие сте волеви човек. И като казах това за волята ви, определено можете да бъдете доволен и горд с нея, тя ви помогна най-много.

Д-р Дамянов се беше опрял с лакти на бюрото и ме гледаше, погледна и Валка и каза:

— Още първия ден, когато ви приех в кабинета, разбрах, че баща ви трябва да започне лечението. Тогава се вгледах в очите на баща ви и зададох сериозния въпрос „Ще се лекуваме ли“. Баща ви също ме гледаше в очите и веднага отговори рязко „Да, ще се лекуваме“. В този момент почувствах, че ще успее да се справи, че ще издържи. Това е един миг… Да, така е, и ето сега всичко е точно. — Загледа се в мен и добави: — Вие сте един от пациентите ми, които никога няма да забравя… Останалото, което си говорихме, нямаше никакво значение. Беше уточнено на следващия ден в лабораторията да видим хемоглобина и започнахме вливането. А сега много се радвам и ви пожелавам всичко добро.

Излязохме от кабинета.

Прибрахме се в апартамента много развълнувани. Валка се обади на Славето да разкаже новините.

След две седмици беше 7 април — празник на здравните работници. Облякох се официално, купих много цветя и в една чанта някои неща за почерпка по случай празника. Такова посещение е много приятно по празничен повод — да зарадваш хората и да благодариш.

Документите за ТЕЛК бяха готови, както и тези на Петя от Пета градска. На нея също й бяха дали направление за ТЕЛК в диспансера по онкология. На определената дата двамата с Петя се представихме пред комисията. Документите ни с епикризата и историята на заболяванията и проведеното лечение бяха предварително представени на комисията. Нашето явяване беше формалната страна. Легитимираме се с личната си карта, два лаконични въпроса „Приключихте лечението, сега как се чувствате?“, „Добре“ отговорихме. „Ще почакате в коридора и ще бъдете повикани да си вземете решението“.

След половин час ни покани един лекар от комисията в съседната стая до залата на ТЕЛК.

— Георги Петров, вашето решение е 100% нетрудоспособност, подпишете се тук. Петрана е по същия начин. Вие сте семейство нали? — попита лекарят.

— Да — казах аз.

— Е, добре. Минахте едновременно и двамата — каза той и продължи: — Ще изпратим документите в социалното ведомство. Ще получите съобщение какви пари ще получавате допълнително към пенсията и откъде.

Благодарихме, взехме си решението и си отидохме. Не мина много време и получихме съобщението. Не ахнахме, между нас казано, от сумите, които получавахме допълнително към пенсията си по това решение на ТЕЛК. На такова имитиране на държавна социална политика халал му кажи. Но ние не се сърдим, такова е състоянието на държавата ни. Сега остава да преживеем още някоя и друга година живот, та ще взема да споря с държавата. Не ми приляга на годините, вече съм къде-къде над седемдесет.

Има и по-страшни неща. По време на тройната коалиция (с премиер Сергей Станишев — 2005–2009 — Бел.ред.) в Народното събрание се дискутираше дали да се осигурят пари за Министерството на здравеопазването, защото не достигат средства за вносни лекарства за онкоболните. На някои хора бе прекъснато лечението, въпросът спешно трябваше да се реши. В отговор на този въпрос депутатът от симеоновата сбирщина (партия НДСВ — Бел.ред.) д-р Атанас Щерев бе заявил пред лекари, че е „неморално да се искат повече пари за онкоболните, защото те са обречени“ (после Щерев обясни, че бил неправилно разбран).

Не зная как щяхте да се почувствате, ако допуснем за миг, че д-р Щерев е лекар в диспансера за онкоболни. Той обаче не бе виновен, ние, българският народ, го бяхме избрали за депутат в Народното събрание.