Георги Петров
Куражът да бъдеш (4)

Селото на моето детство

И сега се вглеждам когато преминавам през някое село. Все нещо ще открия, което не му приляга, все ще видя нещо незавършено: черквичката е такава една малка, харманите в дворовете им не са такива, каквито са в нашето село. Особено пък в някое село, дето си нямат река, горките им деца няма къде да се изкъпят, когато като воловарчета водят животните на водопой.

Това ставаше на обяд, събирахме се понякога четири-пет деца, сядахме на сянка под някое голямо дърво — какви високи големи върби имаше тогава. Там беше пладнището, така се казва мястото, където пладнуват кравите и телетата, а ние сядаме да обядваме.

Сядахме на кръг върху хубавата зелена трева и изваждахме от торбичките си сложеното от майките ни. Всичко е подредено така, че всеки да си взима от каквото си пожелае. Можете да си представите каква разнообразна и вкусна трапеза се получаваше. Още докато отивахме към пладнището, пращахме един или двама от най-малките да донесат от близкия извор вода в стомничките, които носехме в торбите си.

Хубостта на което и да е село можеш да опишеш или разкажеш само през погледа на детските спомени, защото преживяното тогава е неповторимо. Всичко е толкова голямо — и облаците, и слънцето, в което не смеем много да се вглеждаме да не го разсърдим и да започне още по-силно да пече. А нощем луната е такава тайнствена и тиха и се движи мълчаливо. Зад гърба ти е тъмната нощ, но теб не те е страх, луната е отпред и ти показва откъде да минеш.

Хълмовете край село се виждаха големи, стръмни. Затварях очи и изтръпвах като си помислех какво би било, ако се търкулна от тази височина. Може би за това се вглеждах в малките неща, в тревичките, в цветенцата. На тях гледах като на живи същества. Те с нищо не се различаваха от калинката, която спокойно се изкачва по стъбълцето на някое цвете. Или пък наблюдавах някоя мравка как прави огромни усилия да се измъкне от една малка трапчинка, попаднала в нея със захапаното житено зрънце и не го пуща, трябва да го отнесе в мравешката къща за през зимата.

Напролет пред къщи разцъфваше ябълката, все едно природата ни е поднесла букет и ни честити пролетта. Всичко се събуждаше, гората зеленееше, птичките пееха. Пристигаха и лястовичките и бързаха да почистят старото гнездо под стрехата на къщата. Носеха нови чисти сламки и листенца, та да бъде уютно на малките лястовичета, когато се излюпят.

Спомням си, веднъж попитах майка: „Всичко това е толкова хубаво и щедро, кой го е дал и в целия свят ли е така красиво“. Вероятно съм затруднил майка си с този въпрос, тя ме погали по главата, помълча и после каза: „Всичко това Бог ни е дал, цялата природа. Останалото ние трябва да си изработим, и хляба, и зеленчуците. Не зная дали е така по света, аз съм една селска жена, никъде не ни е трябвало да ходим. Моят баща, дядото, на който си кръстен, беше на война, седя пленник в чужда страна. Когато се върна след две години, ни разказа странни неща и за тяхната природа, и за техните хора. И запомни, България е нашата родина, от нея по-хубава няма“.

Сутрин рано у нас и в съседните дворове се усещаше нещо напрегнато, забързано. Баща ми слагаше плуга в колата, косата, вилата. Да накоси трева за телетата, да я донесе вечерта. Не забравяше да сложи остена в колата — това му беше мълчаливият помощник. Остенът беше един не много дебел прът, спокойно да се стисне в ръката, дълъг колкото бе висок татко. Използваше се от орачите, когато орат. С едната ръка се хваща дръжката на плуга и направлява браздата да бъде права, а в лявата ръка се държат поводите на кравите. На по-тънкия край на остена е сложен малък железен бод, а на другия край е чекелът — желязна лопатка колкото бебешка длан. По време на оран се подкарват добичетата да вървят по-бързо, като биват пободвани от време на време по бутовете. На края на браздата орачът изкарва плуга от земята и го почиства с чекела от натрупаната пръст и треви. След това обръща и започва следващата бразда. Имаше още едно правило при запрягане на кравите или воловете — от дясната страна се слага по-силният вол, по-здравата крава, защото те вървят в браздата, там е по-тежко.

Когато пораснах, имах семейство и се втъках в шареното общество, разбрах добре алегорията за остена и вола — разгаряне на социалистическото съревнование, ленти за Първи май на манифестацията, значка ГТО, ордени и похвали. Отличници и други. Аз бях в списъка „и други“. Но този фактор тогава за мене беше с неособено значение, имаше чисто плакатен ефект. Що се отнася до „стимулирането“ с бода на остена — не допущах, стараех се да си върша работата отговорно и в определено време. Подтикването с бода за мен беше удар по самочувствието, по достойнството ми, до известна степен — по независимостта ми.

Що се отнася до вола в браздата, там бях изградил друга тактика — за да докажа, че съм можещ, знаещ и издръжлив, предпочитах да бъда в браздата. На мен ми бяха необходими показатели, за да успея да отвоювам моето място в това общество, така че да гарантирам на семейството и децата си нормално съществуване и развитие.

Уважаеми читателю, предполагам вече се досещаш колко съм далече в годините, когато говоря и пиша за детските спомени, след като споделям обобщения и разсъждения. Да се вгледаш с притворени очи в тези спомени от времето, когато си бил малък. Тогава, когато реалностите в живота ти все още са били не толкова разбираеми загадки…

* * *

Аз съм вече голям, тази година ще завърша първо отделение и съм ученик по всички правила. Имам си буквар и мога да чета и пиша на плочата. От едната страна плочата е на квадратчета, а от другата — на тесни и широки редове. Започнахме с ченгелчета, после бастунчета — не се получава нещо. Но има начин. Към рамката на плочата на малка халкичка е завързана с един конец изтривалката, малка гъбичка. В тази гъбичка беше спасението. Щом не се получи добре, изтриваш и пак отначало. Каква голяма и толкова необходима крачка в живота да станеш грамотен, да знаеш да четеш и да пишеш.

Вече наближава месец май, ще завършим учебната година и ще получим свидетелство за преминаване във второ отделение с оценка три, четири, пет, шест — каква ли ще бъде, не знам? Това е било през 1936 година. Мургавото момченце с потурки, навуща и цървулки, с торбичка с хубава сплетена връв, преметната през рамо, отиваше на училище. Баща ми ме погледна в очите, пооправи ми плетената шапка на главата и каза: „Трябва да си послушен и много да внимаваш, ако искаш да станеш човек, разбра, нали?“

Бях послушен, старателен. Имаше и сбивания, едно момче с камък ме удари по торбичката и ми счупи плочата. Баща ми и майка ми само се спогледаха и нищо не казаха. На сутринта майка ми даде пари за нова плоча да си купя в училището. Рамката от счупената плоча, парчетата скришом, без да ме видят, скрих в сеното до обора. Понякога отивах да си я видя и ми беше тъжно, не можех да си обясня защо беше тази тъга. Дали защото ми беше първата плоча или затова че трябваше да се дават пак пари.

Имам по-малка с две години сестра. Сутрин гледаше ревниво как майка ми оправяше яката на ризката и торбичката. И сега виждам този поглед на майка, когато ме изпраща, ще кимне с клепачи, уж ще се усмихне, а само присвие устни. Тази топлота на майчиния поглед, баща ми, който мълчаливо се е спрял до мене и с ръка първо ще ми разроши косата, после един-два пъти ще ме погали по главата — това са усещания така силно скътани в детската памет, че и сега се умълчавам като си спомня, притварям очи с надеждата макар и само за един миг да се върна в това „някога“.

* * *

Родовете на майка ми и баща ми не са били прекалено богати, били са обикновени хора като всички. Дядо ми Иван, бащата на моя баща, не го познавам, починал е още през младежките години на баща ми. Като се оженил и създал семейство, дядо Иван решил да се отдели в собствен дом и построил къщата на левия бряг на реката. (През селото минава река, тя е моята детска гордост. Като малък, когато съм разказвал за селото, най-напред съм казвал, че през него минава хубава бистра река).

Тогава, когато дядо ми идва да си прави къща, на този ляв бряг на реката не е имало други къщи, само някои кошари на овчари. На местата, които са извън село, хората им казвали „баир“. В това название се разбирало гората, пасбищата, поречието на реките, защото на три километра от село минава река Марица.

Дядо ми Иван, след като си направил къща до реката, заживял със семейството си там. И когато хората се заприказвали в селската кръчма, някъде по полето или на седянка и стане въпрос за семейството на дядо ми, казвали „този, който живее на баира, там му е къщата“. И оттам — Иван Баира.

Народили се децата, дал Бог немалко — трима сина и три дъщери, и всички Баир Иванови. Иди излизай срещу това село, кръстило дядо ми, срещу кръстник не се излиза. И от това кръщене по мъжка линия на тримата синове до пето коляно вече всички са Баирови.

Дядо ми с братята си имали обща тепавица на два километра от село, на реката. Тогава селското облекло е било от вълнени и памучни платове, изтъкани на домашни станове. Ех, не били тъкачки на пет стана едновременно и не са ги обявявали за героини. Баба ми Каля в детските ми спомени беше спретнато облечена, мълчалива и властна. Не помня да е държала в скута си някое внуче, камо ли да вземе да му разказва приказки. Имала е шест деца, така са били и другите семейства. Първите помагат при отглеждането на по-малките и така порастват. Това е родовата инвестиция. Веднъж пораснали, децата започват работа на полето.

Дядо ми Иван се простудил на тепавицата, поболял се и починал. Баба Каля поела ръководството на семейството. Имали са много овце, биволици, волове, помня и един хубав черен кон. Баба повтаряла непрекъснато — трябва да уредя големите дъщери, чеиз да им направя и в богати хора да ги задомя. Годините вървели. Най-големият син, чичо ми Петко, е бил галеният син. На него баба казвала: „Днес ще останеш в село при мене, трябва да ми помогнеш, имам някои неща да оправям вкъщи“.

Леля Мара и леля Деля се омъжили в добри семейства. Чичо Петко, баща ми и чичо Кольо също създали семейства. Изникнал въпросът да се разделят, всеки да си вземе своя дял, да си построи къща и да бъде отделен от другите. Баба Каля обаче отсякла: „Имате си семейства, постройте си къщи и си живейте. Аз оставам при Петко“.

„Добре — казали баща ми и чичо Кольо. — Ще си направим къщи и ще се разделим, но дайте пари, дайте нашия дял, за да можем да строим“.

Баба Каля казала, че всичко, каквото са имали, е свършило, всеки да си търси късмета сам. Питат чичо Петко — къде са парите, вие с майка продавахте агнета, вълна, жито, всичко това къде отиде? Вдигнала се врява, излезли на хармана и се хванали на бой, наизкарали ножовете. В този момент минавал пред пътната врата един близък човек от рода на дядо Иван — чичо Кольо. Спрял колата с воловете, скочил и разтървал тримата братя. Обърнал се към баща ми и казал: „Петре, кажи на жена си да вземе това, което е ваше, дрехи, постеля. Слагайте в колата и отиваме у нас, тук повече не можеш да останеш. Такива караници не водят до добро, ще ни се смеят хората“.

И така баща ми и майка ми отишли у тези близки хора да живеят, работели на техните ниви. Баща ми купил едно място близо до бащината му къща. Събрали се близки и приятели. Направили пръст, омесена със слама, сложена в калъп. За два дни насекли кирпича за къщата. В продължение на две седмици баща ми го обръщал на едната и другата страна, докато изсъхне. С колата и воловете на този чичо Кольо през свободните дни баща ми превозил от каменната кариера край село камъните за основата на къщата.

През есента се събрали близки и приятели и изградили къщата — една голяма стая, една малка и коридор. Изграждането на кирпича е било пак с кал, стените — измазани отвътре с вар, а подът — с червена глина и ситен пясък. По този начин не се вдига прах вътре.

На късна есен баща ми и майка ми се нанесли в новата къща, в тяхната си къща, където никой не може да ги безпокои.

На следващата година съм се родил аз в тази нова къща. Какво начало на един живот и не на шега, а по всичките правила. Раждането ми е било началото, съдържанието и смисълът на семейството, първата истинска радост след всички преглътнати дотогава горчилки.

* * *

Кръстен съм на дядо си Георги, бащата на майка ми. И този род е изтъкан от тегло и е тръгнал от нулата. Баба ми Мария е от местен Бисерски род — Танашеви. Кротки, работливи хора. Дядо ми е български тракиец. Върнати от Турция обратно, за да се приберат в Гърция, намират къщите и имотите заграбени от гърците и са подгонени към България. Заселват граничния район — Тополовград, Свиленград, Любимец. Започват да аргатуват, да работят за прехрана и подслон. След години се разрешава да се върнат в Гърция по силата на някаква международна конвенция. Някои тръгват веднага, там имат къща, ниви, по-сигурно е, докато в България нямаш нищо.

По-голяма сестра на дядо ми се омъжила в едно съседно на Бисер село. Близките на дядо се събрали в Любимец, решили, както и другите семейства, да се връщат в Гърция. Дядо ми бил здрав, работлив и честен тракиец. Вече двадесетгодишен, си бил спестил малко пари и на сборището в Любимец заявил пред близките си, че не желае да отиде в Гърция. „Ще си остана в България, тук ми е добре“. Двамата му братя и баща му си пошушнали нещо и го повикали при тях. Казал баща му: „Ето ти тези пари, дето и ние сме спестили нещо. Ти решаваш тука да останеш, казваш, че имаш малко спестени пари, вземи и тези от нас. Това е твоят дял от нашето имане, което имаме в Гърция, а ние ще си отидем там. Дано Господ те закриля и ти помогне да създадеш семейство и преживееш живота си щастливо. Сбогом“. Тихо се прегърнали и се разделили.

Дядо ми и преди е работил в село, познавал някои хора, харесвало му селото. Трудил се при един любимчански градинар, който бил сериозен човек, показвал му всичко как се прави и изисквал да се работи както трябва. Така той научил как се гледат зеленчуци — домати, чушки, краставици, зеле, праз. Започнал работа в едно бисерско семейство, плащали му добре, имал подслон.

Разпитвал той внимателно какви са цените на нивите на левия бряг на реката, там, където и дядо Иван си направил къщата. Имало две ниви по пет декара една до друга, близо до реката. Хората не ги работели и били съгласни да ги продадат. Дядо ми имал толкова пари и закупил нивите с твърдото решение да направи зеленчукова градина.

Тогава на зеленчуковата градина казвали бахча. И така дядо ми Георги станал първият бахчеванин (градинар) в Бисер. Направил си една колиба на мястото, заградил го с бодливи храсти (наричат ги чилия). Отишъл при познатия любимчанин, разказал му намеренията си, а той дошъл в Бисер да види нивите, помогнал му с разсад и семена.

Селото ахнало — този пък грък откъде се появи и кой е мислел, че разбира от бахчеванлък. Какви хубави домати, чушки, краставици! Всички ходели на бахчата да си пазаруват.

Дядо ми израснал в очите на хората и се харесали с баба ми Мария. С тези пари, които се изкарвали от бахчата, и с помощта на близките на баба ми за две години си направили къща в горния край на истинското село, не на баира, където е бахчата. Къщата била съчетание на архитектурата с поминъка на семейството — една голяма стая, в която всички ще спят: другата стая с огнище към комина, там се слага синията с малки трикраки столчета, един голям плетен панер, в който в специално изтъкано платно са увити самуните хляб. На стените още при строежа са оставени отвори като шкафчета, дори на някои има и вратички. Наричат се долап. Там се слагат чинии, сол, бутилки с оцет и олио. До това огнище като малък колко съм си топлил петичките!

Тогава у хората се родил един силен подем. Старите били свидетели на турското робство. Още имало кървящи рани от турците. Селото на два пъти е било опожарявано. От близките села в Родопите запазени стари родове след освобождението решават да потърсят плодородна земя в равнината. Вече няма от какво да се страхуват. И така в Бисер (старото му име е Инжили) дошли няколко рода от тези планински села. Купили земи, почнали къщи да строят. Земята — богата, свободна, българска земя, усетила, че към скута й протягат български ръце, готови да орат и сеят.

Народът е бил опиянен от две неща — свободата и любовта към майката земя. Това е било магия, у хората е имало толкова енергия, особено напролет като усетиш мириса на прясна угар и лайка. Дъхът ти спира, сепваш се от песента на някоя чучулига. От хората лъха благородство и силна вяра. Те считат, че всичко лошо, лъжливо и оскърбително си е отишло. Сега работи, уважавай хората, обичай семейството си и добруването ще бъде за всички.

Ето откъде започва голямата загадка, която и досега не мога да разгадая. След Освобождението нима сме били толкова обхванати от радостта, че вече сме свободни, та не е могло да я спрем за миг, да се вгледаме един в друг, да се припознаем истински? И да си изберем управници на държавата, но умни, честни и кадърни. И какво се оказва? След една мъчителна петвековна бременност се роди една наивна, непресметлива и незачитаща себе си държава. И затова такива са управниците ни оттогава и досега.

Не знам, може би ще ми се разсърди читателят, но ще си призная. Понякога съм си мислил дали в тестото ни българско не е останала частица от кваса на някогашното тесто на раята. И затова и досега не можем да приемем доказалия се измежду нас като по-кадърен, по-умен, по-достоен да поеме ръководното място. А може би в нас, в някаква клетка тя се е скрила някъде в съзнанието, нито като спомен, нито като белег. Но веднага ни прошепва — как пък този ще бъде по-умен от нашия приятел, та нали и той е равен с нас, от къде на къде, по-добре някой друг, па който и ще да бъде.

Така се е започнало тогава и така е и досега. Иначе народът си е народ на място. След Освобождението е работил с такъв подем, изнасяли сме пшеница в Европа. От Освобождението до 1912 година България е нараснала с един милион и двеста хиляди души, били сме на първо място по раждаемост в Европа. Какво историческо съвпадение! От 1989 до 2009 година България в модерното си развитие е намаляла с един милион и половина…

* * *

Но нека се върна вкъщи, че имам и домашно да пиша. На едната страна на газената лампа слагат парче хартия да не свети в люлката на бебето. Та аз си имам брат, и то с характер. Като реши да плаче, никой не може да го утеши. Плаче си той, докато му се иска, това, че батко му има домашно да пише, да чете — да съм се подготвил през деня. А през деня — кое по-напред, та нали всички сме в тази стая при печката.

Като дойде пролетта, вече е по-лесно. Бързах да си напиша домашното и да си науча, защото имахме уговорка с двама приятели да ходим в гората за теменужки. Трябва да съм бил в трето отделение. Веднъж учителката ни заведе на разходка на това място. Тичахме, играхме, а толкова теменужки имаше. Решихме да поднесем на учителката букетче от теменужки. Старахме се, аз фантазирах, поставих в букетчето листенца от теменужките. Учителката ни беше много трогната от поднесените цветя. Тогава ни разказа, че в града вечер в ресторантите носели и предлагали букетчета от теменужки и ги продавали на гостите на ресторанта.

Спогледахме се нашата тройка приятели. На следващия ден се срещнахме по залез-слънце (часовници — къде в нас такова нещо). Тогава се връщаха автобусите от Хасково и Пловдив за Свиленград. Ние гледахме тези автобуси с детското си любопитство. Правело ни е впечатление, че понякога в тях има граждани, облечени много добре. Особено жените им с такива едни шапки с перца, бузите им някак нарисувани.

Решихме тримата единодушно — ще ходим да берем теменужки, носихме си и конци да ги завързваме на букетче и ще ги предлагаме на пътниците в автобусите. И — пълна тайна, нито думичка пред някого.

Първия ден провървя само на Митко Сотиров, продаде три букетчета и имаше три лева. Макар че всички заедно обикаляхме от двете страни край стъклата на автобуса и викахме: „Теменужки, теменужки! Купете си, току-що са брани!“.

Автобусите си заминаха и ние седнахме в канавката край шосето. Митко преместваше трите лева ту в едната, ту в другата ръка. Поискахме и ние да ги подържим в ръце и след това ги върнахме на Митко. Той изведнъж скочи и извика да се върнем. Върнахме се и го погледнахме, очите му бяха някак опулени, гледаше притеснено и заговори: „Знаете ли, ние и тримата еднакво викахме край автобусите, заедно брахме теменужките. Това, че от мене са купили три топчета, така се е случило. Ето ви и на вас по един лев“. И веднага пъхна в ръцете ни по един лев.

Сега и тримата имахме по един лев, повече няма да говорим, утре пак ще дойдем. Тръгнах аз по нашата улица за вкъщи, ръката ми в джобчето на потурките, държа левчето. Бях обхванат от едно усещане, което не можех да си обясня. Това левче ми пареше в ръката, като че ли го бях откраднал, скрих го на двора под едно дърво.

След вечеря седнах да си чета. Майка ми забелязала, че нещо съм умислен, приведе се към мен и ме попита тихичко: „Какво се е случило, кажи ми, няма от какво да се плашиш“. „Нищо не се случило, всичко е наред, мамо“. Мама ми вярваше, аз никога не лъжех.

Когато си легнахме, тихичко на ум със стиснати ръце се помолих, утре дано ми провърви и аз да продам няколко букетчета и веднага ще си върна лева на Митко, той си е негов.

На следващия ден не можах да отида, трябваше да бавя малкия си брат, а майка ми да изпере прането, да наготви. В събота имаше много пътници, ходеха на пазаруване в Хасково и Пловдив. Тогава и на двете ръце между пръстите имахме по едно букетче от теменужки. Голямо викане падна, но и гражданите купуваха. Върнахме си левовете на Митко и се радвахме на нашия капитал.

Спомням си на едно такова отиване на автобусната спирка бяха дошли два автобуса от Хасково и един от Пловдив. Като се развикахме, тичахме, помислихме, че ще има голяма продажба. „Теменужки, теменужки! Вземете си, току-що са брани, ухаят!“. Димитър Василев след малко се провикна: „Стига сте викали, не виждате ли, че няма нито една кокона“. И наистина, като се вгледах в прозореца пред мен — в автобуса седяха двама човека, бедно облечени и гледаха през прозореца на никъде.

Една вечер, седнал под лампата, окачена на един пирон на стената, четях нещо и не забелязах, че майка ми е сложила синията и вечерята е готова. Баща ми влезе в стаята, изтривайки току-що измитите ръце. Майка ми каза: „Деца, хайде всички на вечеря!“. Аз не станах прав да отида до синията, а се опрях ту на едната, ту на другата страна и се затътрузих. И в този момент се изсипаха пет лева от джоба на потурките ми. Майка ми ги видя и ахна, разтворила ръце. „Това пък какво е? Откъде имаш тези пари, да не си ги откраднал?“. Засмях се, всички гледаха към мен. Разказах им откъде са парите и казах: „Аз не съм похарчил нито лев. Щях да ги дам, но исках да станат малко повече, та да може да се купи нещо за тях“.

— И пет лева не са малко да ги носиш в джоба, можеш да ги изгубиш — каза майка и посегна към парите.

Баща ми веднага се намеси:

— Остави тези пари — каза той на майка. — Те са си негови, нали чу откъде ги е събрал, не са крадени. То като че във всички ъгли на къщата има посети пари, че да има откъде да ги открадне. Сядайте да вечеряме — пресегна се баща ми към мен и мълчаливо ми разроши косата. Аз знаех какво значи това мъжко помилване.

На сутринта, когато тръгвах на училище, дадох парите на мама:

— Купи каквото трябва за всички.

— Не ми се сърди, че казах да не си ги крал, разбери, от това най-много ме е страх. Нека сме сиромаси, но да сме честни. Хората най-много ценят това качество. Хайде, отивай, камбаната на училището отдавна би.

Когато завършихме учебната година, майка ми и баща ми тръгнаха на нивите да окопават, а сестра ми гледаше малкия ми брат Димчо. Мен ме изпратиха при дядо ми Георги и баба Мария на бахчата. Там помагах, карах коня, запрегнат в долапа. Така се казваше устройството за вадене на вода от един голям кладенец. Дядо имаше два коня — единият черен, казваха му Арап, не виждаше, беше за поливане. Седях отстрани под сянката и от време на време подвиквах: „Хайде, хайде!“.

Другият беше бяла кобила, казваха й Бялката. С нея, запрегната в каруцата, дядо ходеше из селото да продава зеленчуци. От време на време се провикваше: „Ха, пипер, домати, краставици, купувайте, брей!“. И си върви каруцата бавно и кротко.

Преди да тръгна на училище, много често седях на едно ъгълче в каруцата и обикаляхме заедно. Случвало се е някоя домакиня, току-що изкарала хляба от фурната, идва да пазарува и като ме види, ще каже: „Почакай малко“. Отиде, отчупи със забождане на палеца в самуна и донесе един голям крайшник топъл димящ хляб. Така ухае, толкова е вкусен! На такива домакини, когато пазаруваха, дядо винаги даваше малко повече от исканото и казваше: „Миналия път дадохте на внучето топъл хляб, много му хареса“.

Като се приберем в бахчата, трябва да започнем да поливаме. Дядо запрегне Арап, даде ми пари и каже: „Бягай на дюкяна да ми вземеш цигари и на тебе, разбира се, някой карамел“. Едни много вкусни бонбони, завити в шарени хартийки. Дядо пушеше „Пашьолу“ или „Томасян“. Често ми е давал по един-два лева.

— Купи си нещо, нали ми помагаш.

Понякога, когато реша да си отида у нас, защото почти през цялото лято спях у бабини, поогледа се да не види баба или вуйчо, даде ми 10–15 лева и тихичко ще каже: „Дай ги на майка си, все нещо ще купи за къщи“.

* * *

Бях вече в трето отделение, ходех през лятото да помагам понякога, защото дядо беше казал веднъж у нас: „Ще идвате на бахчата и ще си берете домати и чушки колкото ви трябва на вас. Докато аз съм бахчеванинът, така ще бъде“.

В празничен ден, особено в неделя, на бахчата идваха свещеникът на селото, фелдшерът. Един слаб човек с изморени очи, гледаше все някъде встрани по земята, като че ли търсеше нещо, но когато те погледне, има толкова топлота в очите му и ти се ще веднага да заговориш нещо, за да позадържиш погледа към тебе, а той като че ли мълчаливо ти разказва нещо много мило и много близко.

Третият беше учителят в прогимназията ни. Преподаваше история и литература. Аз го обожавах, но защо, ще разкажа по-нататък.

Учителят се казваше Господин Василев. Той имаше белег от шрапнел отляво на лицето от ябълката близо до края на устата. Една черта, вдлъбната при зарастването. Веднъж, когато бяха дошли, той ме прегърна през рамото и ми каза: „С твоя дядо бяхме заедно във войната, оттам имам този белег. Трябва да се гордееш, че му носиш името, защото геройски е претърпял много несгоди във войната“.

По какъв начин поканата за посещенията и уговорката с дядо ми са правени, не знаех. Когато идваха, баба или дядо забелязваха още отдалече. Баба ми Мария беше много тактична домакиня. До кладенеца имаше круша. Там беше почистено, имаше трикраки столчета. Но имаше и един истински, с облегалка, беше в колибата и баба веднага го изнасяше, на него сядаше свещеникът. Дядо ми ще донесе в кошница пресни, не много големи краставици и с кошницата ще ги постави във водата до тях да станат студени. Баба в една шарена паничка слага сол, три различни ножчета, измити и избърсани. Много се ядосвах, когато в такива случаи тя винаги предупреждаваше дядо: „А ти остави хората да си разговарят спокойно, те са учени хора“, макар че и тримата обсипваха с въпроси дядо ми с весел и почтен тон. Очевидна беше нуждата на тези образовани хора да идват на спокойното място в бахчата, където сърдечно ги посрещаха дядо и баба.

Учителят Василев започна да ми донася книжки за четене, разказите на Йордан Йовков. „Вземи и я прочети, ще ти хареса. Следващия път ще ти донеса друга, дотогава ще си я прочел и ще ми я върнеш. Приемаш ли?“. „Приемам“, казах радостно и така се започна. Когато връщах книгата, той деликатно ме подпитваше за някой момент, главният герой правилно ли е постъпил в случая. Аз разказвах и никак не ми беше трудно да разбера, че по този начин той проверяваше дали чета книжките. Веднъж при едно идване учителят Василев ме повика настрани от компанията и ме попита харесала ли ми е книжката, помоли ме: „Хайде, разкажи ми от началото, за какво се разказва?“ Започнах да разказвам, а той ме гледаше със силно отворени очи, кимваше с главата и тихичко питаше:

— И по-нататък, по-нататък?

Разказах немалко от книгата. Доволен, Василев прекара ръка по рамото ми и каза:

— Прекрасно, ето, ти вече можеш спокойно със свои думи да разказваш литературно. Видя ли какво доставя четенето на други книжки, освен уроците? Когато приключи учебната година, ще имаш повече време за четене. Имаме читалище, аз ще те заведа там, ще ти кажа кои книги да вземеш за четене. Ще ги пазиш, ще бъдат записани на твое име и когато ги прочетеш, ще ги върнеш в читалището и можеш да вземеш други.

Веднъж баба ми Мария като гледаше как учителят Василев разговаря с мен, като си тръгнаха и се отдалечиха, каза на дядо: „Горкият даскал, такъв добър човек и как може такива добри хора Бог да наказва — нямат си деца“. „Е, така е отредено в живота — каза дядо — всекиму да има и радост, и мъка, всичко е за хората“.

През лятото до прогимназията ходех на бахчата при дядо и на полето с майка и татко. Те окопаваха царевица, слънчоглед, памук, а аз пасях кравите и теленцата. Когато не бяхме на нивата с колата, аз отивах с кравите на полето на паша. Баща ми ме пращаше край Марица, там имаше големи пасбища и върби, които правеха големи сенки. Кравите се чувстваха много добре. Баща ми казваше, че долу край Марица тревата е питомна, не е дива както в дъбовата гора.

Такова весело безгрижно детство, каквото е било тогава, мисля, че никога вече не може да се повтори. Нашите деца ходеха на пионерски лагери, разказваха за лагерния огън, за изнесените програми, но едва ли е имало толкова непринудена радост. Спонтанна игра, подчинена на всичко в името на приятното.

* * *

Родителите ми бяха много грижовни, обичливи. Баща ми, преглътнал горчивия хап на братската делба, беше наясно, че семейството разчита само на него, беше просто смел, от нищо не се страхуваше. „Гладни, голи и боси никога няма да ви оставя“. И това беше вярно, никога не сме гладували, прасе за Коледа имахме както всички хора, крави — това значи мляко, масло, извара за баницата. Майка ми беше много добра домакиня, знаеше много вкусно да готви, да плете, да шие — ризите на татко, нашите ризки, потурките ни. Виж, потурите на татко се шиеха от абаджия, имаше двама в село. Шиеха потури с гайтани около джобовете. Какво изящество са фигурите с гайтани на абите и елечетата!

Имахме си стан, мама можеше да тъче всякакви платове. Беше научена на това, защото е била най-голямото дете на баба ми Мария. Когато дядо ми Георги е бил на фронта, след това пленник, майка ми е помагала на баба за всичко. И за да бъде добър помощник, трябвало е да се научи. Строг учител е била баба, разказваше мама. Понякога я удряла по ръцете като сбърка и викала: „Няма да ти повтарям как да го правиш, веднъж ще казвам, за втори път нямам време, имам толкова много работа“. Някои родители не искат децата им да преживеят тяхното горчиво детство, но на нас, след като ни бяха разказали спомена си, ни звучеше като приказка.

За теменужки вече не ходехме, беше несериозен бизнес. Зададе се обаче по-сериозен. Чичо ми Петко под ръководството на баба ми Каля отвори кръчма. След една година до кръчмата отвори и дюкян за хранителни продукти, домашни прибори, даже и пирони и юлари за магарета и коне. От всичко си имаше печалба, търговия е това, не е шега работа. Работата му вървеше добре, купи си грамофон и изнесе един говорител навън. Като пусне грамофона, чува се чак до площада на селото. Особено му беше любима една плоча с песен, която тогава беше модерна: „Дай бе, чичо, дай бе, чичо, една буца кюмюр. Да ти дава Господ здраве бе, чичо, на жената, на децата бе, чичо“. Размекнат, чичо Петко вадеше шарена кърпа от пояса, завърташе я над главата си, изсвирваше с уста три пъти и след това пак си мушваше кърпата в пояса, но наполовина отвън, поувиснала на кръста. Кой да е знаел тези търговски маниери тогава?

Започна да се строи новият дървен мост на реката. Стария напролет, като се топяха ледовете, го бяха отнесли. Работници — колкото щеш, тогава нямаше механизация, нито технически прогрес. Надниците бяха високи. Баба Каля, запретнала ръкави, готвеше обед на работниците. Това беше търговия — и ядене, и пиене на паралии клиенти. Чичо Петко беше купил биволици и продаваше в купички кисело мляко. Веднъж гледаме на един картон, закачен на вратата, написано: „Изкупуваме лайка“. По толкова стотинки, плаща се веднага. Ето ти втория бизнес след теменужките.

Почнахме да берем лайка в едни торбички. Отидем да я продаваме и той ни казва: „Три килограма лайка — една купичка кисело мляко, ако пък не искаш мляко — пет бонбона карамел“. Решено, сделката е направена. В черничевата градина побеляло от лайка като пенлива река. След час-два отиваме и чукаме на вратата на магазина, идва чичо Петко, слага на везната торбичките една по една. Само една беше три килограма и само на един от нас даде кисело мляко. На останалите каза: „Отивайте да берете, трябва още много“. Така ни връщаше по един-два пъти, но ние бяхме упорити, беряхме и толкоз. Вечерта тихичко се похвалих на мама, тя плесна с ръце коленете си, поогледа се и тихичко ми каза: „Това нещо повече да не си го правил. Баща ти, ако научи, ще му стане много тежко, да ходиш на чичо си Петко да слугуваш“. И веднага си спомних, бях слушал веднъж разговора между майка и татко как са се разделили на времето, как сега скритите пари се били показали.

Приятелите ми също спряха да берат лайка. От Харманли цигани измислили едно приспособление — сандъче с гребен отдолу. Берели по цял чувал и носели на магазина. Чичо Петко казал на приятелите ми: „От вас повече няма да вземам. Тези цигани ми носят по цели чували, а вие ми чукате на вратата през час за килограм“… Големите фирми глътнаха малките. Икономически правила в зараждащия се капитализъм в земеделска България…

* * *

Вече бях в прогимназията. Имахме 4–5 преподавателя. Учителят Василев ни преподаваше по литература и история. Когато имахме урок по история, говореше с патос, особено когато се споменаваше за българските войници през войната. Брадичката му потреперваше, изваждаше кърпичката от джоба на панталона си и отиваше до прозореца. По български език и литература той упорито следеше изпитваният да говори литературно, с определен, точен изказ на думите. И затова беше много настоятелен да ходим в читалището да четем книги, особено от български писатели. В опит да провокира старанието ни да говорим литературно, вдигаше ученици на дъската със задачата: „Разкажи пред класа една лична преживелица“. Темата можеше да бъде свободно избираема, например, отивал си на полето с родителите си, срещнали сте някои хора, направило ти е впечатление държанието на техните деца. Така се получаваше разказ за около десет минути. И след това питаше кои думички са били неправилно изговорени. Мен често ме изправяше пред дъската да разкажа част от някоя прочетена книга.

— Достатъчно — казваше, — седни си, Георги. Чухте вашия съученик как разказва, това става само с четене на книги. Нищо само не идва, трябва да се потрудите.

Един ден преди последния час Василев дойде при мен на двора през междучасието, наведе се и заговори:

— Георги, вчера с жена ми бяхме на лозето, копахме. Нали знаеш, то е близко до вашето.

— Зная — казах.

— И — продължи Василев — там под крушата, където сядаме на обяд и на почивка, когато сме си тръгнали за село, съм си забравил жартиерите. Много те моля да отидеш да ги вземеш и да ми ги донесеш. Едва ли е минал някой да ги вземе. Нали ме разбра?

— Да — казах аз и се затичах.

Лозята ни бяха близко до селото, нямаше и километър. Това разстояние за мен беше нищо, още два пъти по толкова можех да мина, но проблемът беше друг. Аз не знаех какво е това жартиери. Бързах по коларския път и непрекъснато повтарях тази сложна думичка. Никъде не съм я срещал и никой не ми е казвал какво е това. Не мога да си обясня какво са му пречели, когато копае, да ги остави под крушата. Ето че пристигнах до дървото, наоколо нямаше никакви хора. Застанах близо до крушата, огледах внимателно отъпканата трева, където са били седнали Василев и жена му. Започнах да се взирам педя по педя и в най-малката дреболийка, като я обяснявах на глас какво представлява.

Изведнъж погледът ми спря до дънера на крушата. Явно там са били торбата с храната на Василеви, стомната, защото не беше много отъпкана тревата. Коленичих и взех две детски коланчета, такива едни шаренки, каквито съм виждал в някоя книжка с картинки с градски деца. Поогледах ги, две еднакви, разпъваха се, бяха еластични. Но важното беше, че са две, значи това са — Василев каза жартиерите в множествено число. Сложих ги в джоба на потурките и без да изкарвам ръката от джоба, полетях към село. Когато стигнах в училищния двор, часът още не беше свършил и поседнах, опрял гръб на стената. Поогледах се някой да не ме види и изкарах ръката си от джоба с жартиерите. Погледах ги благоговейно, защото бяха на учителя Василев. Звънецът би, аз се стреснах, бързо сложих ръката си с жартиерите в джоба и тръгнах към класната стая. Вървях бавно, за да излязат децата навън. Василев беше спрял до отворената врата, като ме видя, засмя се и се върна в стаята. Като видях, че няма никой, освен учителя, изкарах ръката от джоба и подадох жартиерите.

— Заповядайте — казах.

— Благодаря ти, Георги. Ти си много добър и много възпитан ученик. Ще кажа на дядо ти как добре се учиш и каква услуга ми направи.

Погледнах го в очите и си казах: „Сега е най-подходящият момент, не трябва да го изпущам“. Василев забеляза вълнението ми, хвана ме за рамото и загрижено ме попита:

— Какво се е случило, искаш нещо да ми кажеш или попиташ? Казвай, не се притеснявай, за тебе съм готов всичко да направя.

Аз се обърнах и седнах на първия чин. Василев затвори вратата, взе стола и седна срещу мене, аз започнах:

— Господин учителю, веднъж преди години, когато идвахте на бахчата, казахте, че с дядо сте били на войната, че този белег на бузата ви е от парче на шрапнел и тогава казахте: „Твоят дядо е такъв герой през тази война, ама никой не знае“.

— Ще ти разкажа. Междусъюзническата война 1912–1914 година беше жестока война, беше безмилостна, бяхме излъгани и не знаехме за какво се бием. За тези хиляди жертви никой не е поел отговорност. Но това няма защо да ти го разказвам, ти си още малък. Когато пораснеш, ти обичаш да четеш, ще разбереш всичко.

Дядо ти Георги през войната е бил пленен от гърците. Хиляди български войници с корабчета са били откарвани на едни острови в морето близо до град Волос. Островът се казва Трикери. Там са измрели хиляди пленници от глад и жажда. Дядо ти е бил здрав и търпелив тракиец. От Солунското пристанище са отивали с малки корабчета до острова и са подбирали здрави работници за пристанището. Той е изкарал още една година. Когато хората спрели вече да говорят за войната, той се завърнал като скелет, оръфан, само две очи светели. Когато слязъл на спирката от влака, цялото село се сипнало да го посрещне, да се уверят, че е жив. И сега го виждаш колко сърдечен човек е, никого не вини за това какво е преживял и видял. Има само една молба — никой да не го пита за тогава или пък да му разказва за тази война.

Беше застанала буца на гърлото ми, не можех да преглътна, гледах в една точка в земята. Повече не можех, вдигнах глава и погледнах учителя, а той като че ли гледаше на екран това, което разказа. Трепна изведнъж и ме погледна, аз се изправих:

— Моля ви, повече не ми разказвайте, нека друг път, искам да си отида.

Василев скочи, погали ме по главата, изтича навън, донесе ми чаша вода.

— Пийни. Ах, какъв съм, та това за големи хора не е за разказване, пийни, пийни още малко.

Аз пийнах няколко глътки, буцата като че ли премина надолу, но още я усещах. Взех си книгите от чина. Тях ги носех в ръка, вече бях голям и не ходех с торбичка. Върнах се вкъщи, сестра ми Иванка се беше прибрала от училище и с ножиците си изрязваше фигурки от карамелени хартийки. Без да ме погледне, ми каза:

— Аз ядох, манджата е там, похлупена, яж.

— Не ми се яде — казах, — ще ида на бахчата, може да помогна нещо на дядо.

На бахчата дядо беше сам. Вуйчо и вуйна били на някаква нива, баба си била вкъщи. Дядо, след като приключил поливането, набрал в едно корито прораснали краставици и тиквички и ги сложил пред коня. Седеше до една черница, пушеше си цигарата и гледаше арапът как хрупа краставиците. Като ме видя, много се зарадва:

— Сядай тука при мен. Какво, май има много за четене, вече колко дни не си се мяркал. Оня ден идва учителят Василев, похвали те, добре си се учел. Но ми възложи нещо, което се чудя как ще го проведа.

— Казвай какво е, дядо, аз не мога ли да ти помогна?

— Не можеш, моето момче. Василев ми каза, че трябва да продължиш да учиш. Аз не знам какво мислят баща ти и майка ти, трябва да говоря с тях, пък не знам какво ще излезе от разговора.

— Знаеш ли, веднъж слушах майка и татко да си говорят по този въпрос. Ще вземат и чужди ниви да работят, ех, наполовина е каквото изкараме, на тях и на нас, казаха. Едно-две телета през есента на пазара да продадем, от тютюна малко пари и вярвам ще се оправим — предадох думите на нашите.

Дойдоха две жени да пазаруват, казаха какво искат, аз грабнах кошницата и отидох по лехите да набера зеленчука и така да помогна малко на любимия ми дядо. От това, което ми разказа днес Василев, ми се щеше да го прегърна и да му кажа колко ми е мил.

* * *

В един неделен ден дядо предложи да отида с него на пазара в Харманли. Приех, аз много пъти съм ходил на този пазар. Продаде всичко и каза, че трябва да отидем до склада на един търговец. От село собственикът на магазина платил някаква стока и помолил дядо да му я докара с каруцата. Отидохме, натоварихме стоката и тръгнахме към село. Дядо беше купил няколко геврека, кутия локум, едно пакетче, обвито с хартия. Пъхна ми го в ръцете и каза:

— Това е за теб.

Отворих пакета, разгънах една прекрасна моряшка фланелка с хубави сини и бели линии. Бях щастлив. Откакто тръгнахме за пазар, си мислех да намеря начин и да помоля дядо да ми разкаже това, което ми разказа учителят Василев. Бяхме излезли от града, конят си знаеше да върви вдясно по шосето, беше паднала мараня и като че ли въздухът над земята трептеше. Бавно, кротичко започнах:

— Дядо, моля те, разкажи ми за войната. Друго е да ми разказва човек, който е бил участник в тази война, а не да чета от книжките.

Дядо ме изгледа продължително, намести калпака си досами веждите, облегна се на един празен кош, въздъхна и започна:

— Знаех си, че този разговор няма да ми се размине, особено когато чух как веднъж даскалът каза: „Ние с дядо ти каквато война сме карали и каквото чудо сме видели, на никого не го пожелаваме“. А след това какви книги ти даваше да четеш. Ще ти разкажа нещо за теглото на толкова хора, срещу което тегло нищо не се получи и половината от нас, които тръгнахме на тази война, не се върнаха. За България, за Отечеството ни, тръгвайте, врагът е пред нас. Това беше заглавието на тази трагедия за тези, които заминаха, за тези, които се върнаха, за тези, които останаха там и за тези, които ги изпратиха и чакаха. Папките със списъците на живи и умрели отдавна бяха хвърлени в прашасалите рафтове на някое управление. Такива като мене и даскала като наказание от историята трябва от време на време да препрочитаме тези изпълнени присъди без изповед и без кръстове. Войната е най-висшето наказание на един народ, когато той, народът, сляпо е вярвал на хората, които го управляват.

— Разкажи ми за острова Трикери в Гърция, когато си бил пленник. Василев ми каза някои неща, но аз нямах повече сили да слушам и го помолих да спре. Сега ти ми разкажи, ти си такъв герой, дядо, аз се гордея с теб.

Дядо Георги се приповдигна, бутна калпака назад, погледна ме с горчива едва забележима усмивка и каза:

— За какъв герой говориш, моето момче? Там герои няма, тези, които ръководят боя, са някъде назад, скрити на безопасно място. На тях някой друг им казва как се развива боят. Биеш се без всякакви правила. Тренировъчната подготовка в казармата е била наужким. Там на войната единственото, което ти помага, е чувството да се запазиш. Там си един срещу друг. Ти знаеш ли какво представлява мигът, моментът, когато стрелям по нападателя и в този момент съм го погледнал в очите, изцъклени, устата полуотворена. В този миг в мен се надига чувството, че съм спасен, но и в същия момент, разбери, погледът на този човек е в тебе. Не сте си казали дума, дори няма време да си кимнете с глава. И ти му отнемаш живота. Това са две хапки, една, сладката, че си спасил живота си, а другата, страшно горчивата, за отнетия живот на другия човек. В този миг намираш сили едновременно да преглътнеш и двете хапки. Дотук какво става в сражението. И ето, войната приключи, има победител и победен. Победителят се вглежда в трофеите си, победеният — в раните.

Бях чел книгата на Иван Теодоров „Балканските войни“. Там много сполучливо интерпретира тогавашния бой в тази война един жив свидетел — германският журналист Курт Аран. В записките на този безпристрастен очевидец се вижда в нечувано измерение храбростта на българските войници, сред които е бил моят дядо. „Българите атакуваха с такова презрение към смъртта. По цели полкове отведнъж се откъсваха и се хвърляха в огъня, без да мислят за прикритие и даже без да стрелят, само на нож. Биеха се като бесни. Мълчаливо, с насочени щикове се спускаха към фортовете. А дъждът вали, вали. Биеха се човек срещу човека, с щикове, приклади. Това всяваше в турците дива уплаха, те бягаха и викаха «Аллах ни наказва». Една голяма армия внезапно се хвърля в див бяг, хвърля от себе си всичко, което пречи на бягството. В тези часове не се замисляш, не се пазиш, само напред и напред“.

На 29 октомври Великият везир Кемал паша отправил послание към Фердинанд за примирие. Но Фердинанд отказал и заповядал на Българската армия да продължи атаката срещу турската армия до Чаталджа. Така била подписана присъдата на славната Българска армия. Войниците били вече изморени, гладни, измръзнали, пламва и холерата.

При завръщането си част от българската армия е пленена от гръцките войски и тихомълком изпратена по лагери на островите. По този начин дядо ми попада на остров Трикери, откъдето после е изпратен на работа на пристанището в Солун.

Дядо продължи да разказва:

— На острова видях другия човек, човека с власт, който прилага такива зверства, такива унижения и гавра. Неусетно изниква в съзнанието ти, че и ти си човек. Да стигнеш до извода, че такива страшни деяния може да ги извърши само човек. Нима е такава неговата същност?

Не предполагах, че ще намеря такава ценна информация за остров Трикери в книгата на Петър Величков „Страсти и скандали в царска България“. Истинска фактология чрез живота на чешкия журналист Владимир Сис (1889–1959), дошъл в България през март 1912 година. Руснаците го считали за английски шпионин, сърби и гърци пък — за платен български агент. Владимир Сис научава, че в Гърция има български войници пленници и заминава за там. Той пристига в град Волос, недалеч от остров Трикери и се представя на германския консул. Лъже го, че иска да посети намиращия се на Трикери манастир „Света Богородица“, който уж го интересува като археолог и философ. Консулът напразно го разубеждава: „Опасно е да ходиш, там са измрели и погребани хиляди български войници пленници, като много от тях са били болни от холера. Всеки, който се озове на острова, рискува да пипне холера“.

След упорито настояване Сис получил от консула разрешително и веднага заминал. Заплатил на един лодкар да го откара до острова. Пътували четири часа. Сис разпитвал лодкаря за българските пленници. Отначало притеснен, после той разказал всичко на журналиста:

— Колко умряха там, ще видите гробовете, нямат брой. Когато ги извозвали от Солунското пристанище, капитанът на кораба казал: Хвърляйте тези българи в морето да видим знаят ли да плуват. Нали искаха море, ето го, хвърляйте. Хиляда, две хиляди българи по-малко, толкова по-добре.

Така се давеха хвърлените войници, гърците се веселяха и се смееха.

Пристигнали на брега, лодкарят останал в лодката от страх от холера. Стъпвайки на брега, Владимир Сис си спомня стиха на своя съотечественик и поет Колар: „Спрете, нозе, свещена е земята, по която вий вървите“. Сис си задава въпроса: Кой в България знае това име Трикери? Една зловеща дума, която облива сърцата с кръв и бразди челата с бръчките на несдържан яд. Трикери — един невъобразим ад, създаден от злобата и жестокостта, една печална голяма гробница.

Сис успява да намери език с калугерката на манастира Малама и тя му разказва много неща за трагедията на пленниците:

— Лежаха на голата поляна жадни и гладни под силното августовско слънце. Корабчето все по-рядко и рядко пристигаше да им донесе хляб. Войниците от кораба хвърляха чувалите с хляб в морето. Представяте ли си хляб, напоен със солена морска вода. Но на глад и жажда не се издържа. На това островче гърците признават — разказва Малама, — че пленниците са били около седем хиляди.

Но според калугерката били далече повече.

Когато се завръща Владимир Сис, снимките му предизвикват скандал, а темата вдъхновява класика Константин Мутафов (1879–1946 — Бел.ред.) да напише книгата „Пленникът от Трикери“.

Помня как дядо разказваше:

— Можах да изтърпя и по силата на ехото на някакво си решение можах да се завърна, пропит през цялото време от мисълта, че съм оставил три деца и майка им. Трябваше да се погрижа за тях, за един по-сносен живот. За мене всичко друго беше без значение. Аз вече не знаех на кого да вярвам, а ти ми казваш, че съм бил герой. Винаги ще се чувствам пленник, защото не вярвам на никого.

Колко разочарование е донесла войната, какво безверие. Няма никакъв отговор за станалото. Само черните забрадки и смачканата човешка душевност в хората.

* * *

В един неделен ден дядо, обикаляйки из село да продава зеленчуци, спря пред нашата къща и извика на пътната врата:

— Тука ли сте, бе?

Майка ми излезе и той, без да слиза от каруцата, подаде един пакет, завит в хартия:

— Велико, минах край касапина и видях — заклал хубаво шиле. Взех това месо, вземи го и го наготви гювеч за довечера. Като си отивам от бахчата, ще мина оттук да вечерям у вас и най-вече искам да поговоря с Петър (баща ми).

— Добре, татко, ще го наготвя. Какво правите вие? От пуста къщна работа вече няколко дни не съм минавала да ви видя. Мама как е? Оплакваше се от бъбреците, от жлъчката.

— Какво ще се оплаква, три унции буба сме взели, тази буба иска да яде черничеви листа, не е шега. Няма време да си измисляме такива модерни болести. Хайде да ходя, че имам още доста стока, трябва да обиколя долната махала.

Вечерта баща ми се върна от полето. Помогнах му да разтовари тревата, която беше докарал с колата. Татко издои кравата, това си беше негова работа. Много пъти съм го гледал как дои кравите. Дои и гледа — котлето е повече от половината. Той пуща теленцето да суче за малко. Понякога взима котлето с издоеното мляко, духва с уста в млякото да се прибере пяната и с големи глътки се напие с мляко. Това го прави с такава сладост.

Майка бе казала на татко, че дядо ще дойде у нас за вечеря, и той ме предупреди да не отивам на улицата при приятелите си. Обикновено се събирахме на моста на реката.

Дядо дойде. Майка започна да подготвя масата за вечеря. Синията беше закачена на един пирон в малката стая за всеки случай. Имахме си маса и столове. Баща ми донесе бутилка ракия и предложи на дядо да пийнат по чашка.

— Слагай — каза дядо. — Днес не е празник, но да го наречем, че е, защото на празник се слагат такива неща на масата.

— То като гледам в кръчмата на някои хора всеки ден им е празник, как му връзват двата края, не знам. Но да оставим хората на мира. Как върви пазарът на зеленчуци, купуват ли хората — попита баща ми дядо Георги.

— А бе, кои купуват, кои вземат на вересия, като овършеят хармана, тогава ще се разплащат. Имам и конкурент. Братан се мъчи нещо да направи, но бахчата му е в ниското до Марица, там почвата е друга, воднисто е. Но пък може и да е по-добре, знае ли се. Другото е лошо, хората са притеснени с тази война. Германецът е тръгнал страшно. Старите хора казват: „Мечката като играе у съседа, може и на нашия харман да дойде“.

Вечерята беше към своя край. Дядо похвали майка, много му хареса яденето. Изтърси трохите от потурите си, избърса мустаците с кърпата, погледна малко притеснено към баща ми и започна:

— Петре, искам да поговоря с теб по един въпрос, но се притеснявам, защото съм прост човек и дали ще мога да го кажа както трябва. Колкото тегло съм изкарал, ако беше учение, както казват, професор щях да бъда. Но да си започна думата. На два пъти даскалът Господин Василев, с него се уважаваме, знаеш, ми казва: „Говори с Петър, Георги се учи добре, не бива да остане това дете в село“. Знам, работиш и чужди ниви, реколтата делите наполовина, имаш и още две деца. Дано съм жив и здрав още някоя година и аз ще помагам по малко, колкото мога.

Баща ми слушаше внимателно и когато дядо свърши, погледна майка и заговори:

— Даскалът Василев и с мене говори, преди вие да заговорите по този въпрос. С Велика много пъти сме говорили и пресмятали. Даже съм споделял с приятели, познати в Харманли, горе-долу от нашата черга. И техните деца учат в гимназията. Вярно е — квартира, храна, ученическа униформа, учебници. Това е така. Но квартирата няма да бъде луксозна, униформата сега като я ушием, отиде няколко години. Учебниците и храната мисля, че не е толкова страшно нещо. Иначе трябва да остане тука и да орем чуждите ниви. Ние сме решили да го запишем в гимназията, само да иска да учи. Има приемни изпити, ако ги издържи, няма връщане назад.

Майка ми се изчерви, помъчи се да се засмее, поглеждаше ту мен, ту баща ми. Погледнахме се и тримата в очите, нещо мълчаливо си казахме и тримата разбрахме — връщане назад няма. Дядо ни разбра, нямаше смисъл да се задават други въпроси. Погледна ме, сложи ръка на моята и каза:

— Аз ти вярвам, ти ще издържиш, та нали има поне малко от моето тесто в тебе.

Стана и тръгна да се прибира, баща ми излезе да го изпрати.

* * *

Беше последната година, аз четях много, преговарях и стария материал, защото ми предстояха приемни изпити по математика и български език. Бяхме добри приятели с един съученик от долната махала — Димитър Илчев. С него не сме играли като деца, нито пък сме се събирали като воловарчета. Той се събираше с други деца и си имаше в махалата приятели. В едно междучасие ме попита „Мислиш ли да постъпиш в гимназията“? Казах му веднага:

— Да. Започвам да чета усилено за приемни изпити.

— Аз също. Искаш ли да се събираме заедно да правим преговор.

— Дадено — казах, — но няколко пъти само. На мен някак си сам по ми спори.

— Аз имах предвид по математика — каза Димитър.

Уговорихме се.

Учебната година завърши, имахме дипломи за завършено прогимназиално образование. Успехът беше добър. Подадохме молби да се явим на конкурсни изпити. Видяхме датите за конкурса. Бащите ни се уговориха чичо Илчо, бащата на Димитър, да ни извози до Харманли сутринта. Те имаха кон с каруца.

Отидохме и какво чудо — всички носят мастилници, писалки. Ние не сме прочели тази подробност. От големите класове от гимназията бяха поставени ученици да сочат в кои стаи ще се провеждат изпитите и на кое място можем да оставим нещата, които не трябва да бъдат при нас. Тези батковци– едни хубави такива в ученическа униформа, ни казаха:

— Идете по тази улица надолу, там е книжарницата на Начкови. Оттам ще си купите листове, мастилници и перодръжки.

Хукнахме ние с Димитър, гледаме едни големи прозорци, една голяма врата и влизаме като подгонени. Господи, каква ти книжарница — една голяма стая с няколко бюра, зад тях седнали мъже на различна възраст. И ние включихме на задна. Стана един възрастен мъж.

— Чакайте, момчета, какво търсите?

Набързо обясних.

— Няма да ходите в никаква книжарница — каза той. — Ето ви листове, мастилници, две перодръжки и по едно парче попивателна. Пожелавам ви успех и като свършите, донесете нещата обратно.

Екна смях в стаята. Като излязохме на улицата, се обърнах и прочетох табелката на вратата: „Адвокатска кантора“.

Не закъсняхме, седнахме на чиновете. Един учител от комисията мина и се разписа в горния ъгъл на листовете и каза да си напишем трите имена и адреса. Учителката раздели черната дъска с тебешир по средата. Написа условията на три задачи за първата група, същото направи и за втора група.

— Можете да започвате. Не трябва да се говори, да не си пречите и най-важно — да сте спокойни. Не бързайте, внимателно прочетете условията и тогава започвайте решението.

Задачите бяха трудни, но материалът беше познат, трябваше да се внимава да не се сбърка. Неусетно времето течеше. Учителката ни предупреди, че остават само десет минути до края. Двамата с Димитър успяхме да решим задачите. Комисията събра листовете и каза, че в четиринадесет часа ще бъде писменият изпит по български. По същия начин ни разделиха на две групи с две различни теми. По български език и литература бях добре, писах внимателно и бях доволен.

Предадохме листовете и си тръгнахме. Върнахме мастилниците и перодръжките в адвокатската кантора, благодарихме. С бащата на Димитър се бяхме разбрали да се върнем пеша до село, какво са за нас десет километра.

На устните изпити щеше да ни води дядо ми Георги с каруцата.

— Ще сложа по-малко стока в каруцата. И без това не е пазарен ден. Да можете спокойно да седнете.

Рано сутринта Димитър дойде у нас. Мама беше направила мекичета, взехме по няколко и отидохме до бахчата. Дядо ни чакаше, беше запрегнал колата и засиял се провикна:

— Хайде, момчета. Конят не е от бързите, да не закъснеем. Днес какво ще правите?

Разказах му, че днес яйце ни се пече. Първо трябва да видим резултатите от писмените изпити и тогава ще ни допуснат до устен.

— С други думи, дядо, днес се решава въпросът — в Харманли или в Бисер.

— Бре, то било сериозна работа! — и подкара коня. Умълчахме се, всеки си мислеше нещо.

Пристигнахме много рано в Харманли. Отидохме на пазара, дядо си разтовари стоката, ние му помогнахме. Решихме да тръгнем към гимназията, знаехме, че на първия етаж ще бъдат изнесени резултатите от писмените изпити.

— Успех, мили деца! — След няколко крачки се обърнах, дядо беше свалил калпака с лявата ръка и се прекръсти. Знаех, че го прави с цялата си душа. Напрегнах се още повече, какъв ще бъде резултатът и как ще протече устният изпит? Той ще ни чака. Днес на колко ли сиромаси ще даде домати и чушки ей така, без пари, Бог да ни помага на нас. Такъв човек беше дядо.

Отидохме в гимназията. И други ученици чакаха. Отвориха вратата и всички се събрахме пред списъците, окачени на стената. Бързо намерихме имената си, защото бяха по азбучен ред. И двамата бяхме допуснати до устен изпит.

Преди обяд започна изпитът по математика. Който издържи, му казват в коя стая да се яви по български език.

След обяд списъкът беше изнесен кои са приети. С Димитър, двете селянчета с потурките, се хванахме за ръцете, гледахме се в очите и не вярвахме, че вече сме ученици в гимназията. Поседяхме в коридора, носеше се голяма глъчка. Едно слабичко момиче плачеше, майка му или някоя близка се мъчеше да го успокои и повтаряше:

— Не може да бъде, аз ще проверя, ще разговарям.

Не знам защо бях запомнил физиономията на момичето и след като бяхме започнали училище, я видях в ученическа униформа да разговаря с някаква приятелка през междучасието. Значи и тогава е било така. Като се поговори, разбира се, зависи кой с кого, всичко се оправя. Чак после разбрах, че светът си е бил въобще такъв.

Отидохме при дядо на пазара. Отдалече беше ни забелязал, нетърпелив ни чакаше да стигнем до него.

Изтърси уж нещо от ръцете и като пресичахме към него, разпери ги, вдигнал вежди, и като че ли не с неговия глас попита: „Е, имаме ли вече някакви резултати?“.

Побързах да му съкратя вълнението и заговорих: „Дядо, ние с Димитър сме вече ученици в гимназията!“. Прегърна ни и двамата, потупа ни по раменете и засиял заговори:

— Ей, може да не вярвате, но сутринта като тръгнахте към гимназията нещо ми подсказа… Ще успеят децата и ще се върнат радостни. И ето, знаех си! Пък аз всичко продадох. Има тука до пазара една гостилница. Купил съм ви пържени кюфтета. Имаше и печена скумрия, взех и две рибки, може да ви харесат. И един цял бял хляб и по една лимонада. Тръгваме и в каруцата сладко ще се нахраните.

Дядо бръкна в джоба на потурите, извади няколко банкноти и ми ги подаде: „Ей там има студена лимонада и сироп, каквото искате си вземете“ и тихичко ми додаде: „Почерпи и приятелчето си, а тези лимонади, дето са в каруцата, ще потрябват когато се храним“.

Пристигнахме в село. Преди да отбием към нашата улица, Димитър помоли да спрем, слезе, благодари още веднъж на дядо за хубавия обяд и това, че ни е возил до Харманли и обратно, и си замина към тяхната къща.

Пристигнахме с дядо у нас. Още от пътната вратичка той викна: „Велико, посрещай гости! Георги е приет в гимназията, ще имаме учен човек в рода си!“.

Така започна гимназията.