Георги Петров
Куражът да бъдеш (6)

Войнишки живот

Получихме повиквателните, петима от селото ни изпращаха във Велико Търново: Дельо, Маринчо, Георги, Атанас и аз. С Дельо завършихме заедно гимназия, и той беше от сиромашко семейство. Тогава нямаше големи тържества за изпращане на войник, придобили после названието новобрански вечери, на които се канят стотина семейства на големи дълги софри, с музика и какво ли не. Привечер минах до вуйчови и лелини да се сбогувам. Приех сърдечните им пожелания, обещах, че ще им пиша, и отпътувах за Велико Търново.

На следващия ден рано сутринта пристигнахме на гарата в града. Посрещнаха ни от поделението двама старшини и един офицер. Бяхме много, около четиридесет човека. Строиха ни зад гарата, прочетоха имената ни. Обясниха ни накратко, че до казармата ще се придвижваме пеша. Изкомандваха: „Вземете багажа си, надясно, към казармата, ходом марш!“. И тръгнахме.

Преди да преминем по моста над Янтра, изкомандваха да спрем. Въведоха ни в едно помещение, оставихме си багажа и веднага ни вкараха в друго. Наредиха ни да се съблечем и да минаваме по двама в съседната стая пред комисия. След прегледа дойде един старшина, заповяда да се пази тишина и почна да чете от един списък. Всеки, който си чуеше името, заставаше от лявата страна на старшината. Бяхме тридесет човека, старшината поиска да излезем навън и да се строим по двама. С него беше младши сержант, който ни поведе и ни показа как да се строим.

Пристигнахме при едни складове, там ни чакаше друг старшина, грамаден, с мустаци. Сигурно беше над сто кила. Той ни раздели на две групи — едната — артилеристи, другата — минохвъргачи. Военният обяви: „Аз съм старшина Васил Вълчев на оръдейна батарея, а колегата Лефтеров е старшина на минохвъргачна батарея. Сега ще си получите военната униформа, ще ви отведем в помещението и довечера за вечерна проверка ще бъдете вече войници“.

Така започна военната служба. От сутрешната тръба до вечерта на военната проверка времето е разпределено и запълнено с какво ли не.

Започнаха военните занятия и в кабинетите, и на учебните полигони. Пълна стегната програма.

Дойде време за клетва. Баща ми пристигна. Клетвата се състоя на площада до паметника на падналите 12 хиляди във войната. Беше много тържествено.

След тържеството ни пуснаха в градска отпуска. Баща ми ме одобри като войник. Аз не се оплаквах от нищо, разказвах случки от занятията. Следобед беше влакът за нашия край, отидохме до гарата и аз го изпратих.

С Дельо се срещахме преди вечерна проверка и понякога излизахме в градска отпуска заедно. Редът и изискванията в казармата не ми тежаха. Спазвах дисциплината, по време на занятията се стараех, усещах някакъв прилив на дълг или по-скоро не обичах да ми правят забележки. Физически бях здрав и всичко можех да изпълнявам без проблеми.

След като бяхме добре обучени в строева подготовка, ни водеха с военната музика на кино. Строени в блокове, минавахме с твърда стъпка по калдъръмените търновски улици. Болярският град не ни обичаше. Когато минавахме строени по улиците, търновчанки бързаха да затворят прозорците, някои пускаха и завесите. Ние бяхме армия на нова система, която не се вместваше в историческите традиции на стария престолен град. Бях чел и знаех добре историята. Бях ходил в залата на Великото народно събрание. В тази зала Стамболов е казал на княз Фердинанд, че трябва да си свали короната, когато излиза да изнесе словото си пред депутатите.

Често, когато съм бил часови на погребите, съм мислил за историята на този град. Той не е само на търновци, а е на всички българи. Настръхваш, като започнеш да четеш за всичките величия и падения. Предателство, което и тогава го е имало. Цар Иван Владислав, цар Борил, след великия Калоян какво падение, каква гавра с калояновата слава.

И за да избягам от лошите моменти на миналото, обръщам се на другата страна, вдигам глава високо, премрежвам очи и виждам Симеон, Борис, същият този български народ как ликува. Обичам България с всичките й величия и падения, с нейната история и стара, и нова, и тази, която ще се пише. България, която достойно застана в редиците на старите цивилизации.

Веднъж с Дельо бяхме в градска отпуска и аз му предложих да се поразходим из Царевец. Седнахме на един зид и от високото гледахме Търново. Къщите, накацали, висят като лястовичи гнезда, отдолу Янтра гъвкаво криволичи като змия, бързаща да се скрие. Заговорих, както си бяхме седнали: „Тези стени какво ли биха могли да разкажат за славата, величията и паденията на много наши царе“. Помълчах, погледнах към Дельо, той също мълчеше, гледаше пред себе си и с едва забележима усмивка ми каза: „За какви величия говорим, всичко е било непрекъсната борба за власт, за власт над този народ. Нищо друго. Ние с тебе не сме ли свидетели как дойде една друга власт? Всички тези войни, борби, речи, плакати е само за властта. Това е. Другото е сценарий, подготвен от добри световни режисьори, а изпълнители в представлението винаги е имало. За всичко си има хора, на нас ни остава само да ръкопляскаме“.

„Брей, какъв е този страшен реализъм“, отвърнах. Станахме и си тръгнахме. „Реализмът не е страшен, такъв си е. Утре имате ли строева подготовка?“, неочаквано попита Дельо. „Имаме — отговорих. — Два часа на плаца“. „Добре. Като застане взводният ви и изкомандва «Ходом, марш!» и започнете, а той само повтаря «по-високо крака, главата горе, погледът напред» и като минете петдесет метра, чуваш командата «Кръгом, марш!» и пак «краката… главата…». След два часа в главата ти няма да е останало нищо от тези величия, за които ми говореше преди малко. Ще черпиш ли по един сироп? Долу на пресечката има сиропчия“, приземи разговора приятелят.

Изпихме по един сироп, преглътнахме историята и тръгнахме по улицата.

* * *

Веднъж като минавах край сградата на щаба, погледът ми спря на табелка, на която пишеше „Библиотека“, и една стрелка сочеше към задната врата. Влязох в голяма стая с рафтове, пълни с книги. Поздравих библиотекаря, един сержант. Разгледах книгите, имаше много хубави, но кога да четеш. „Избрахте ли си“, ме попита вежливо библиотекарят. „Няма време за четене“, отговорих, а той ме посъветва: „Вечер след вечерна проверка час-два можете да си почитате“. „От сутринта до вечерната проверка знаете какви занятия се водят — строева подготовка. Вечерта лягаш и заспиваш като труп“, възразих аз. Войниците в казармата имат вечния блян — отпуска, ядене и сън.

През лятото бяхме на лагер до село Крушовене, Ловчанско. Лагерът беше на хълмист скат. Бяхме няколко поделения — дивизия или повече, не си спомням. На по-високата част на ската бяха опънати палатките по батареи. Пътеките бяха маркирани с подредени в права линия варосани колчета. След вечеря до вечерна проверка два-три състава военни оркестри заставаха в едната половина на плаца и започваха да изпълняват хора. Такива дълги хора не съм виждал, а еднаквата униформа ги правеше да изглеждат като картечна лента. Играл съм с такова настроение на тези хора. А и друго правех: лягах по гръб на тревата, встрани от музиката и хорото. Това е неповторимо усещане. Слушах такта на музиката и едновременно стъпките на стотици войнишки крака: щрап, щрап, щрап…, хармония, която, за съжаление, не може да се запише на ролка, на лента, нито да се опише. Може само да се почувства и преживее. А беше част от войнишката служба.

В свободното време можехме да почиваме както намерим за добре. Разбира се, униформата, която носиш, те задължава. Когато си в градска отпуска, се подчиняваш на цивилните правила — ползваш като останалите граждани киносалона или концертната зала.

Минаха летните военно стрелкови занимания, лятото си отиде и отново се прибрахме в казармата. Една седмица голямо почистване, смазване на материалната част, поставяне на трупчета в хангарите и начало на същото занимание като миналата година.

Една сутрин строиха целия полк на парадния плац пред помещенията. Военната музика беше застанала на мястото си. Командващ беше началник-щаба майор Иванов. Музиката засвири марш за среща и Иванов рапортува пред командира на поделението полковник Комитов, че то е строено. Полковникът направи преглед на строените блокове, поздрави и след това застана на средата на плаца. Адютантът му подаде кожена папка и той зачете: „Заповед на министъра на отбраната за изпълнение. Срокът на военната служба на артилеристи и танкисти ще бъде 3 години, начиная от 28-ми набор включително“.

Началник-щаба изкомандва „мирно“. Батарейните и ротните командири отидоха в щаба. Взводните ни отведоха в парка при оръдията и минохвъргачките, имитирахме някакво занимание.

Винаги, когато съм гледал филма „Крадецът на праскови“, командирът на търновския полк във филма ми е напомнял за полковник Комитов, защото той беше точно такъв — висок, строен, строг и много малко говореше.

За това удължаване на службата се говореше от няколко месеца. Бяха притеснени всички от 27-ми набор, които трябваше тази есен да се уволняват. На тях им се размина.

В почивките се посипаха най-различни коментари. Група събрали се да пушат току в един глас избухне в смях, защото някой се ожалил: „Край, няма да ме дочака, ще си намери друг“. Негов колега със сходен проблем седи с увесен нос, защото току-що се оженил и ще вземе да я изтърве. Но никой не се ангажираше да отговори какво ще правим три години. Някои мислещи и интелигентни войници коментираха, че една година е достатъчна за подготовка. Разбира се, с плътни занятия по теория, която не е много, останалото е стрелби, придружени с настъпателни преходи. През зимата — една седмица на палатка, провеждане на големи занятия. Такава подготовка с много стрелби и други упражнения естествено струва пари на държавата, но във всички случаи по-малко, отколкото още две години повтаряне като папагали на едно и също. Една година стегната програма с тактически занятия в пълна бойна готовност ще произведе по-добри воини за бойни задачи, отколкото през ден строева подготовка за каляване на волята и търпението…

* * *

Давах наряд като бакар с още един отговорник за храната от кухнята. Занесохме баките в столовата, нашата батарея се хранеше на две маси. По една бака на маса. Изчакахме да влязат войниците в столовата и започнахме да разсипваме храната в канчета до двете баки. На втората маса Венцислав от едно видинско село взе черпака и заяви: „Аз сам ще си сипя храната“. В това време аз разсипвах на първата маса. Обърнах се към Венцислав и му казах: „Остави черпака, има бакар, който разпределя храната, ти не пипай да си нямаш неприятности“. И продължих да разсипвам. Той ме погледна, взе черпака и се тросна: „Ти си гледай твоята маса“ и посегна да загребе. Не помня как съм замахнал с черпака към главата му, бил е в профил, черпакът в полумесец му срязва веждите и му очертава един полукръг на челото. Той бутна празните канчета пред него, които се разпиляха по пода. Вдигна се шум, веднага дойде дежурният офицер и нареди да повикат караула. Откараха ме в ареста, други двама по нареждане на дежурния офицер заведоха Венцислав в лазарета. Лицето му бе цялото в кръв. Съжалих, защото това стана пред целия полк, всички бяха в столовата.

Неколцина войника от нашата батарея ми се обадиха, успокоявайки ме, че не била голяма раната на Венцислав, само кожата била срязана. Зашили я в лазарета, превързали го и си бил в помещението. Следобед дойдоха Дельо и Георги, дежурният караул беше от тяхната рота и не се притесняваха да разговарят с мене. „Защо не си сдържаш нервите, бе, как можа да направиш този панаир?“.

Сутринта караулният началник ми каза: „Наредено е да те освободим, вземи си колана и отивай в батареята“. Сложих си колана и тръгнах за помещението. Пред вратата стоеше старшина Васил Вълчев, козирувах и спрях пред него. Той ме изгледа, но някак си не ядосано и ми каза: „Вземи си кърпата и сапуна, иди в умивалнята, измий се, вкарай се в порядък и веднага отивай в канцеларията на батарейния командир“.

Направих го набързо, застанах пред вратата на батарейния командир, почуках, чух го да казва: „Влез“ и се представих. „Господин капитан, ефрейтор Петров се явява по ваша заповед“. Капитан Солев, командирът на минохвъргачната батарея, също беше в стаята. Двамата ме изгледаха, след това нашият командир капитан Ковачев започна: „Какво значи цялото поделение да разказва за волността на батарейци? Как можа!“. „Съжалявам много, господин капитан“. Така не се отговаря — апострофира ме командирът. — „Виновен съм, господин капитан“. „Виновен си, разбира се“. Замълча и започна да се разхожда из стаята. Забелязах, че се спогледаха с капитан Солев и Ковачев продължи с по-спокоен тон.

„Проверих подробно случая. Венцислав не е прав, но никой не те упълномощава с бой да въдворяваш ред“. „Виновен съм, господин капитан“. Пак замълча, не можех да разбера какво се крие зад това мълчание, което ме уплаши. Капитан Ковачев се приближи до мен: „Венцислав е превързан и е в помещението. Сега ще отидеш и ще му се извиниш и въпросът приключва със строго предупреждение. Разбра ли?“. „Тъй вярно, господин капитан. Но не мога да го направя“. „Какво? — извика Ковачев. — Защо не можеш?“. „Изпратете ме в ареста колкото прецените, господин капитан, но на Венцислав няма да се извиня“. „Защо, бе, нали казваш, че си виновен?“. „Виновен съм, че се говори за батареята. От тази гледна точка. Но на човек като Венцислав не мога да се извинявам“. Капитан Солев щеше да се засмее, сложи ръка на устата и се обърна към прозореца. Ковачев помисли и каза: „Батареята е на занятие в парка. Отивай в нея. Свободен си“.

Козирувах, обърнах се кръгом и излязох. Отидох в парка, една гаубица беше извадена отвън и взводният командир обясняваше нещо. Представих се и поисках разрешение да остана. „Разрешено ти е, ефрейтор Петров. Ела да се научиш да влизаш в бой с оръдие, не с черпак“. Всички се засмяха, взводният се обърна и каза: „Почивка за по цигара“. И отиде при взводния на минохвъргачната батарея. Запалихме, едни се питаха батарейният командир какво отношение ще вземе по случая, друг имитираше как съм замахнал с черпака и … цап. „Моля ви — казах аз, — по този въпрос не искам да се говори. Минало-заминало. Точка=“

Десетина дни по-рано от едно ямболско поделение беше приведен един войник в нашата батарея. Казваше се Александър Гарагуев от Русе. Веднъж след вечеря ми разказа, че в Ямбол се разболял. В болницата му казали, че има плеврит, излекували го и след това бил изпратен при един старшина да подрежда склада, освободили го и от караул. „При вас — каза Александър — на това напрежение от толкова занятия няма да мога да издържа“. Записал се в тетрадката да отиде на преглед, прегледал го някакъв фелдшер, преслушал го със слушалката и му казал: „Не чувам нищо от това, което ми разказваш, че си боледувал. Здрав си“. И писал в тетрадката — в строя.

Посъветвах го да поиска от батарейния командир да го приеме и да му обясни всичко, като го уверявах, че капитан Ковачев е прекрасен човек и все нещо ще реши. „От две седмици съм тук и да отида да се разхленча, не ми е удобно — каза Александър. — Ще гледам по-нататък как ще се развият нещата“.

Една сутрин взводният командир ми каза: „Веднага върви в канцеларията при батарейния командир“. Отидох. Капитан Ковачев седеше зад бюрото и разглеждаше някакви документи. „Заповядай, седни, Петров, само минутка да довърша нещо“. Седнах и зачаках. Командирът свърши, облегна се на стола и се усмихна. „Искам да ти кажа нещо весело, няма само да ти се карам в тази канцелария“. И продължи: „Попитах диригента на хора на поделението дали вземат още хористи. Каза, че вземат, и аз му предложих един сериозен хорист. Отиваш и му се представяш от мое име и постъпваш в хора. Какво ще кажеш?“. „Това е добре, не знам дали ще оправдая доверието ви, господин капитан“. „Слушай, Георги, хористите са освободени от наряд, след обяд са винаги на репетиция в ДНА (Дом на Народната армия — Бел.ред.)“.

Отидох в ДНА на площада, внушителна сграда с часови без оръжие на входа, който ме попита, изпълнен с подозрение, къде отивам. „От днес съм заместник-диригент на хора и ще заставаш по войнишки, когато минавам оттук“, му отговорих. Дойде един младши сержант, с когото се познавахме. Казах му при кого отивам, кимна и отидохме при диригента. Представих му се, той заяви, че знае от капитан Ковачев. „Като слушам тембъра ви, такъв басист ще направя от вас!“, рече.

„Ще ви дам писмо за комендантството. Оттам ще ви издадат пропуск, с който ще излизате от поделението и ще влизате в ДНА. После отивате при вашия старшина и искате нови дрехи по мярка, ботуши, кепе и останалите дреболии. Утре следобед в 15 часа да бъдете тука, ще имаме репетиция и по-скоро да ви въведа в хора. Ясно, нали?“.

Отидох в комендантството, там са делови, един чете три пъти писмото и три пъти ме изгледа. Написа пропуска, нареди ми да го подпиша, подписах го, той продължи да го държи. „Ако го загубиш, до два часа трябва да дойдеш и да ни уведомиш, разбрахме ли се?“. „Тъй вярно“, казах отегчено. Взех пропуска и отидох при старшина Васил Вълчев. „Разрешете да остана“ и козирувах доволен. Старшината добродушно ме покани: „Сядай, ето ти цигара, запали“. Седнах, запалихме и Вълчев попита: „Какво, Георги, май имаш проблем, ама не е сериозен. Удрянето на Венцислав си беше заслужено, между нас казано. Е?“.

„Моят проблем е по-друг — обясних аз. — От утре съм хорист в хора на поделението. Дошъл съм да получа новичък войнишки костюм, ботуши, кепе, колан както е по устав. И без пазарлъци, щом уставът го казва“. Вълчев ме изгледа с вдигнати вежди: „Бре, този път ти е провървяло, няма вече караул, след обяд си освободен от занятия. Репетиции, концерти, така се кара служба. Сега ще ти дам всичко, както го каза — по устав, но, уважаеми ефрейтор Петров, старият кат ще си го вземеш в помещението, защото преди обед ще си ходиш на занятия и в някой дъждовен ден новичките станали… айде да не казвам на какво. Ти да не си мислиш, че като ги оплескаш, други ще ти дам. Няма такова нещо. На тези там, дето грачат в салона, само по веднъж ново облекло се дава“.

* * *

Следобед взводният нареди да почистим личното си оръжие. Бях приключил, един от войниците ми каза: „Взводният каза да идеш при него“. Отидох. „Петров, капитан Ковачев нареди да идеш в дома му. Ето шофьора на джипа, ще те закара“ — обясни взводният.

Заминахме с джипа. Шофьорът остана в колата, аз позвъних на вратата на хубава къща. Ковачев се беше оженил скоро за търновска болярка. Капитанът отвори и засмян ме покани: „Влизай, Георги, ще ти възложа една специална задача“. И продължи да се смее. „Вземи тези пари. Той няма да ги вземе, но ти ще му кажеш, че аз настоявам. Отивате в село Дебелец с джипа. Като стигнете на площада, ще попиташ къде е къщата на Мильо Симеонов, всички го знаят. Ние с него се познаваме, ще кажеш с червено вино да ти напълни дамаджаната за парите, които ти давам, и донасяш дамаджаната тук. Разбра ли?“.

„Тъй вярно, господин капитан“. Взех дамаджаната и потеглихме. Намерихме къщата на бай Мильо, излезе жена му. Обясних, че трябва да разговарям с мъжа й, тя пък каза, че отишъл при някого в селото, но не знаела при кого. Покани ни в къщата. Аз деликатно казах, че трябва да видим нещо по машината и ще почакаме отвън.

Бай Мильо дойде едва след един час, притесни се човекът, че сме чакали толкова. Взе дамаджаната. „От червеното, нали?“. „Да“ — отговорих. „За нашия капитан — поясни той на жена си, която беше излязла на терасата на къщата. — И виж там нещо за мезе на виното“. „Приготвила съм“ — веднага отговори тя и дойде при нас на двора с една шарена торбичка и вътре с нещо, увито в бяла кърпа. Казах на бай Мильо: „Ето, пари изпрати капитанът.“ Той замаха с ръце: „Какви пари? Прекрасен човек е капитан Ковачев, да знаеш“. „Тъй вярно — казах. — Командир ми е“. „А сега, носете много здраве и да не хукнете с този джип да направите някоя беля. Не носите лекарство, та да бързате толкова. Хайде, със здраве“.

Позвъних на вратата, Ковачев веднага дойде: „Нали нищо лошо не се е случило? Като закъсняхте, се притесних.“ Обърна се към шофьора и му нареди да се прибира с джипа.

С Ковачев влязохме в голяма стая, на масата бяха капитан Солев на минохвъргачната батарея и един майор, който после разбрах, че е лекар на поделението. Тъстът на Ковачев взе дамаджаната и торбичката, а Ковачев сложи още един стол до масата и ме покани: „Ние сме още на аперитив, какво пиеш?“. „Чаша вино и нищо повече“. Сложих кепето си на колана от вътрешната страна и седнах. Капитан Солев ме гледаше развеселен и заговори: „Ковачев, още не мога да разбера Петров извини ли се на Венцислав за удара с черпака, или не?“. Капитан Ковачев ме погледна и каза: „Не, не се е извинил. Но ще видим тази работа“. „При разговора в канцеларията — поде Солев — не беше редно да взема отношение, после като останахме двамата, ти казах моето мнение, но сега не сме в казармата и ще си позволя да поздравя Петров, че отказа да се извинява, предпочете да бъде върнат в ареста. Уважавам такива хора. Извинението е лош навик. Лицемерие, с което си измиваш ръцете. Когато си сбъркал — понеси си последствията, но недей се огъва да се извиняваш. Извинението нищо не компенсира, само поставя и двамата в неловко положение“.

Чашата вино беше донесена. Капитан Ковачев вдигна своята, чукна се с мен, другите направиха същото. Тази сърдечна наздравица никога няма да забравя.

„Солев, помниш ли, че в понеделник трябва да изпълним заповедта на началник-щаба да пратим войник от батареята в телефонната централа в щаба“, каза Ковачев. „Знаеш ли, не съм мислил по този въпрос — отговори Солев. — Какво имаме да му мислим, ето ти човек за телефонната централа. Георги ще изпратим“. Ковачев се засмя, обърна се към мен и каза: „Аз същото мислех. Е, какво ще кажеш, Георги, ще отидеш ли в централата на щаба?“.

Това ми дойде като гръм от ясно небе. Пред очите ми застана Александър, болният от плеврит, и реших веднага. Станах прав, всички впериха поглед в мен. „Много съжалявам, господин капитан, и се страхувам да не ви обидя, но не искам аз точно да отида в централата. Ако разрешите, ще кажа защо“. „Слушай, бе, ако заявим пред двете батареи, че се търси човек за щаба, единодушно всички ще отговорят, че са готови, а ти отказваш. Защо, а обясни, да чуем“. „Господин капитан, в нашата батарея, знаете, беше приведен един войник от ямболския полк“. „Зная. Казва се Александър Гарагуев. И какво?“. „Той ми каза, че още когато бил в Ямбол, заболял от плеврит. Лекарят там го пратил при един старшина да подрежда склада и бил освободен от занятия и наряд. Но тука, казва, занятията са много натоварени и той не може да издържа. Още сутринта го накарах да се пише в тетрадката и да отиде в лазарета и да обясни. Там го прегледали и му писали — в строя. Много ви моля, пратете Александър в централата, той е болен, не е за строя. Аз съм здрав. Той е интелигентно момче, завършил е гимназия, баща му е капитан на търговски кораб по Дунав“.

Всички бяха много изненадани от това обяснение. Майорът лекар наруши тишината. „Вие решете с изпращането на болния в централата, аз поемам неговото лечение. Имаме тук артилерийски военен санитарен склад, няма проблеми за 10 грама пеницилин. Може за момчето и повече да е нужно“. Ковачев сложи ръка на рамото ми и учудено каза: „Ти, освен да биеш, можеш и милосърдие да раздаваш. Втори път не ми изпълняваш заповедта“. „Има логика в предложението на ефрейтор Петров, това ние не сме знаели и трябва да сме благодарни, че откри случая, който изисква сериозна намеса. Макар че два пъти нарушава устава, да си призная, Георги ми израства в очите“, засмя се и така завърши Солев. Погледнах Ковачев, той също се засмя и каза: „Приема се обяснението ти“.

Станах, извадих от колана кепето, сложих си го и козирувах: „Сърдечно благодаря, разрешете да се прибера в казармата“. „Как така, ще вечеряме сега“, възкликна тъщата на Ковачев. Благодарих и си тръгнах. Ковачев ме изпрати до външната врата, ръкува се с мен и ми каза: „Благодаря ти много, че показа такава човечност. Другия път ще си поговорим повече“.

Вървях по калдъръмената улица към казармата и внимавах много да не се чуват стъпките ми. Бях доволен, че успях да помогна на Александър. На портала нямах проблеми, имах пропуск като хорист в хора на поделението. Влязох тихо в спалното помещение, погледът ми потърси леглото на Александър, спеше спокойно. Така му се зарадвах, както майка му би се радвала да го види как спокойно си спи.

На сутринта след физзарядката (сутрешна гимнастика — Бел.ред.) се наредихме на гредата зад помещението. На нея стъпвахме, когато си лъскахме ботушите. Махнах с ръка на Александър да дойде до мен да си лъска ботушите. Дойде. „Имам да ти кажа нещо, лъскай бързо и да излезем на плаца отпред“. Оставихме си боите и четките в торбичките в шкафчетата и веднага излязохме. Запалих цигара, той не пушеше, и му разказах. „Слушай внимателно, днес сигурно ще те извика командирът на батареята. Ще ти каже, че те изпращат в телефонната централа в щаба, наред с това лекарят на поделението е поел ангажимента да те лекува. Да не вземеш да размисляш и да се плашиш дали ще се справиш с централата. Там ще ти покажат, затова приемаш без всякакъв коментар и въпроси“.

Войниците се бяха източили на плаца, там вече бе и взводният командир с чин младши лейтенант. Имаше френско произнасяне на р-то и понякога беше комичен като проявяваше прекалено старание при командата „Мирно“. „Батарея, строй се“, изкомандва взводният командир. Строихме се и преди да издаде следващите команди, дежурният войник се представи и предаде редник Александър Гарагуев да се яви в канцеларията при батарейния командир. „Слушам“, каза Александър ясно и отчетливо, погледна ме, аз му намигнах и с твърда стъпка напусна строя.

След занятията, когато се прибрахме в помещението да вземем торбите и да се строим за обед за столовата, веднага видях леглото на Александър. Беше застлано само с одеяло. Спалното бельо се водеше на всеки войник и Александър си беше взел всичко. В щаба имаше стая, в която спяха телефонистите. Те не трябваше много-много да контактуват с войниците, защото в централата слушаха много разговори. Дръпнах вратичката на шкафчето, беше празно, стана ми грозно и веднага я затворих. Дръпнах чекмеджето, под парче от вестник имаше нещо. Вдигнах вестника, под него — кутия цигари и бележка, скатана в капака на кутията. Разтворих я: „Благодаря ти много, при първия удобен момент ще се видим“.

Като че ли едва сега разбрах какво съм успял да сторя. Отидох на обяд, ядох някак механично. Строихме се и се върнахме в помещението. Влязохме да си оставим торбите и пак излязохме навън да запалим по цигара. Отворих кутията от Александър, запалих, около мен всеки вадеше цигари. Присегнах с отворената кутия и подканих: „Заповядайте“. Първи взе, втори, трети извика „Ей, елате, нашият вагон се разтоварва. Петров, ти по какъв случай, кажи, де?“. „Няма никакъв случай, просто така, да си запалим по цигара. Утре пък друг ще предложи. Нали сме заедно?“. „Правилно казваш. Заедно сме, така е. Благодарим“.

Така е в казармата — под строй на занятие, под строй към столовата, под строй се връщаме в помещението, а строят става със заповеди. Старшината на батареята Васил Вълчев заповядваше убедително. Строевата подготовка през ден по два часа и придвижването навсякъде под строй е основният фактор да се закали волята и характерът на войника. От тази строева, особено първата година, на моменти всеки забравяше откъде е дошъл в казармата. И дали цял живот не е бил в строя.

След два дни като се върнахме от вечеря, седнах отвън да си поприказвам с двама от батареята. Видях Александър, излезе от входа на нашето помещение. Явно беше ходил да ме търси. Тръгнах да го посрещна, за да бъдем само двамата. Той ме видя, спря се, стоеше като виновен, някак си гузен. Прегърнах го и му пошепнах на ухото „Всичко е точно. Благодаря за цигарите“. „Ех, ти…“ — каза Александър и ме тупна по рамото. Поогледа се да няма никой близо до нас и бързо заговори: „Как можа така да направиш, батарейният командир всичко ми разказа. Ти си бил определен за щаба и си отказал, като си предложил мен. Ей това не го разбирам. Та ние отскоро се познавахме… Да ти призная, бях толкова отчаян и си мислех, че няма вече добри хора. Но съм се лъгал. Това ще ми бъде за урок и ще знам, че винаги можеш да срещнеш добър човек. Кажи. Защо го направи?“.

Извадих цигарите. Трябваше да помисля за отговор. Мразех да ме съжаляват, не го позволявах на никого и затова не допусках и аз да обидя някого с просташко съжаление. И затова търсех подходящия отговор. „Слушай, никога не сме предполагали, че ще се срещнем от цялата страна във Велико Търново да служим военната си служба. По силата на това правило сме заедно и след това отново ще си отидем по местата. Това, което ти е разказал батарейният командир, е просто стечение на обстоятелствата. Въпросът към мен беше пуснат като изстрел, трябваше да решавам за минута-две. Ти просто беше влязъл в съзнанието ми след разговора, който водихме. И ето, решението бе готово. Не само аз се изненадах от бързото решение, но и присъстващите. Разбрах, че съм успял и бях толкова доволен. Да ти призная честно, не ми се ходеше в централата, не съм за работа, дето с часове се стои на едно място. Замесен съм от селско тесто. Там съм се родил, там са родителите ми. От малък съм на полето. По вършитба привечер баща ми разпрягаше кравите, имахме и две телета. Подкарваше ги баща ми, и аз след него. Отивахме на километър извън село. Минавахме една горичка, през която върви цариградската железница, след горичката има мочурище, покрай него — хубава трева. Баща ми казваше: «Ще стоиш при кравите и телетата да не отидат някъде докато пасат. Аз ще отида да събера овършаното, да го отвеем с веялката, да прибера житото и да внесем плявата в плевника, та утре сутринта харманът да бъде готов за нови снопи за вършане. Нали не те е страх?». «Не» — уверявах го. А да ти призная, като се стъмни, става много страшно, гората до мен прилича на черен облак. Че има и будни нейни обитатели — я бухал се обади, я кукумявка. Превръщах се целия само в слух и зрение. А кравите си хрупат тревата и дори не подозират как ми се е свило сърцето. Така изкарах няколко вечери, постепенно свикнах с тъмнината. Тъмните сенки на дърветата ги разпознавах много бързо. Почна да ми става приятно, само аз и природата един до друг. Усещах топлия й дъх, в тъмнината се чувствах по-сигурен, никой не ме виждаше. Това ме направи свободен човек, а така свободен можеш да бъдеш само в природата. Затова отказах централата. А ти се учи, работи, ходи на театър, на концерти, чети книги, но винаги намирай време да отидеш сред природата. Тя е най-искреният съветник и докато си сред нея и премисляш нещата си, ще вземеш най-правилното решение“.

* * *

Ходех редовно на репетициите в хора и да си призная, ми беше приятно. Обичах музиката. Пеехме заедно с военния оркестър, изнасяхме концерти в залата на армейския дом, а през лятото — пред него. Това ставаше на свечеряване, когато търновчани излизаха на главната улица на разходка. Не зная с какви чувства гражданството на Търново е слушало изпълнението на военния хор и не съм си и задавал тогава този въпрос. Използвам случая да споделя преживяването си от една песен. Когато в хора се запя „Един завет оставили са нам дедите“, настръхнах.

През 1943 година, първата в гимназията, имаше хор с ученици от горните класове. Дирижираше го свещеник и затова му казваха „хора на поп Дачев“. Когато чух тази песен за първи път в Харманли на едно тържество, в съзнанието ми изникнаха образите на моя дядо и на учителя Василев на фронта през 1913 г. Припомних си и разказа на дядо какво е войната, победата и да си победен. Заслушах се в съдържанието на песента. Хармонията на музика и съдържание така се е запечатала в съзнанието ми, че когато я запя военният хор, дъхът ми спря. Това са усещания, които никакви повратни сили не могат да променят. Те са втъкани в съдържанието на живота ти.

Имам две песни, при които изпитвам желание да се изпъна прав и да замълча, когато се пеят. Това са „Един завет“ и „Върви, народе възродени, към светли бъднини, върви“.

Сега съм на осемдесет и две и когато чуя тези песни, изпитвам същото чувство на гордост, че съм българин. И докато ги слушам, в паметта ми изникват и много неща, които ме карат и да се срамувам.

Усещането не е мартеница да се постави на ревера, усещането е скрито в тебе, не се вижда — или го имаш, или го нямаш.

* * *

Велико Търново много ми харесваше, може би първите ми впечатления за града, за хората и най-вече за историческите дадености бяха изградили у мен особено отношение към града. По време на занятията, водени край селата Шемшево, Дебелец, Килифарево бях разговарял с местните хора. От тях научих, че в последните десет-петнадесет години преди 1944 г., много мъже от тези села са ходили на гурбет в Европа. Особено в Унгария като градинари. Гурбетчиите бяха донесли в селото си друго мислене, знаеха цената на труда и уменията си. Това се виждаше в архитектурата на издигнатите след гурбетлъка къщи. Отношенията помежду им бяха открити, като че ли всичко си казваха докрай.

Може би затова много се разстроих, когато казаха, че разформироват батареите и ни пръскат къде ли не. Батарейният командир ме повика в канцеларията и ми каза: „Изпращам те във вашия край, в едно моторизирано поделение в Стара Загора“. „Много съжалявам, щеше ми се тук да изкарам службата си“, казах. „От утре ще почнете да издавате материалната част, личното си оръжие и останалите неща. Остава само военната униформа и след няколко дни всеки заминава за където е определен. Е, такива са правилата във войската“. „Господин капитан, ще разрешите ли да се сбогувам с вашето семейство?“, „Разбира се — отговори Ковачев, — аз съм ги предупредил, днес ще ми гостуваш на обед и ще се сбогуваш“.

Действително, когато отидох в дома на капитан Ковачев, всичко беше подготвено. Имаха прекрасна трапезария. Тъстът, тъщата и жената на Ковачев ме посрещнаха сърдечно. Бях ходил няколко пъти у тях, познавах семейството. Обедът мина много сърдечно. След десерта първо благодарих за гостоприемството и за цялото внимание към мен на тъщата на капитан Ковачев, защото тя свиреше първа цигулка в къщата.

„На нас също ни беше приятно, че ни гостувахте, и сме поласкани, че пожелахте да дойдете да се сбогувате“ — отговори тъщата и продължи да поддържа разговора: — „И какво сега, доколкото разбрах, отивате в Стара Загора, което сигурно ви радва, защото ще сте близо до вашия край“. „Да, така е“ — казах аз.

Погледнах към капитана, той ме разбра, че искам да си тръгвам. „Какво, искаш да си ходиш вече? Добре“ — и стана прав. В коридора бяха шинелът и кепето, облякох се много бързо и преди да сложа кепето на главата, се сбогувах с тъщата на командира, след това със съпругата и тъста му.

Имах чувството, че излизам от киносалон, където съм гледал хубав филм. Героите бяха още пред очите ми. Не смеех да си представя, че един ден ще имам такова семейство с дом. Мечтите тогава, считани за непостижими, прошепвани през сълзи, след години се сбъднаха. През живота си човек може да постигне всичко, ако го иска истински.

За няколко дни всичко беше извършено според заповедта. Издадохме зачислените вещи, остана ни само униформата и сухарната торба, в която щяхме да сложим сухата храна за дните на пътя към новите назначения.

През прозореца видях, че капитан Солев е сам в канцеларията. Исках и с него да се сбогувам, но да е насаме. Почуках на вратата, чух познатия глас „Влезте“. Влязох, представих се, капитан Солев се обърна: „Знаех, че ще дойдеш да се сбогуваме. Аз уважавам войниците си. Както не сме предполагали, че ще бъдем заедно две години, така сега дойде моментът да се разделим. Ти, Георги, си особено честолюбив, но си и готов да се раздаваш, да помагаш, дори да поемеш отговорността заради някой друг. С най-добри чувства ти препоръчвам да бъдеш много внимателен и с едното, и с другото си качество. Трябва да бъдеш тактичен и пресметлив. В живота нищо не се постига с емоции. Ти си интелигентен човек и вярвам, че ще успееш. Желая ти успех в живота, бъди здрав“. Хвана ме за двете рамене и ме разтърси.

Така се разделихме с капитан Солев. След обяд батарейният командир влезе в помещението. Бяхме останали десетина човека за вечерния влак. Командирът ни изгледа един по един. В този момент влезе старшина Васил Вълков. Ковачев попита: „Изпратихте ли момчетата?“. „Тъй вярно!“, отговори старшината. Ние си оставихме нещата на леглата и без командира излязохме отпред в една редица. Това беше мълчаливият знак, че е дошъл моментът да си вземем довиждане. Ковачев застана пред нас, помъчи се да се засмее и заговори: „Драги войници, по силата на военни решения ще се разделим с вас, преди да сме завършили службата. Убеден съм, че в поделенията, където отивате, ще покажете, че през тези две години сте били истински български войници с добра военна подготовка и сте придобили чувство за отговорност, дисциплина и издръжливост. Това е гордостта, която ми остава като командир на такива истински войници, за което ви благодаря. Желая ви успешно завършване на военната служба, здраве и запазете добрите спомени от нашето поделение. Вярвам, че ще успеете в цивилния живот. Вие сте поколение, което е готово и ще понесе всичките изненади на бъдещето“. И се ръкува с всеки поотделно и с по няколко думички. Когато стигна до мен, стисна силно ръката ми и каза: „Желая ти наслука в твоя живот, ти ще се справиш“.

Това беше най-вярното пожелание, което някога ми бе отправяно, защото в живота си не получих нищо даром и за най-малкото трябваше да воювам. За допуснатите грешки платих до стотинка данъка с лихвите.

* * *

В Стара Загора постъпих в едно механизирано поделение. Водеха ме мерач на оръдие в танковата рота. Ходих само веднъж на занятие и след това нашият набор даваше само наряд. Имаше два набора след нас, които трябваше да се обучават. Там се запознахме и от първия момент се сближихме с един войник, мой набор и земляк от село Жълти бряг край Хасково. Казваше се Латун Уралов, станахме големи приятели, каквито сме и досега. Той работеше по-късно към финансовия отдел на Градския съвет на Хасково, а жена му беше учителка. Добри семейни приятели.

През зимата изкарахме последния отпуск, баща ми дойде веднъж на свиждане в Стара Загора. През октомври се уволних.

Така завърших военната служба. Срещнах се с много хора на моята възраст с всякакъв манталитет. Различието в характерите е нещо нормално, друго и не би могло да бъде. Военната щампа обаче изравнява всичко индивидуално, дори и мислите следват инерцията.

С никого не споделих тези разсъждения. Знаех, че ще дойде краят на представлението, че действителността вън от казармата ще ни полее със студен душ. Тогава ще си кажем: „Дотук беше фиктивната война с противника. Сега започва истинската, откажи се да изпълняваш заповедта «равнис». Не се равнявай с никого при преброяването, от първи до последен си само ти. Ти си на твоята редица и на нея са родителите ти, близките ти, и дай, Боже, твоето семейство“.

Тогава вече е началото на истинския живот.