Георги Петров
Куражът да бъдеш (12)

Послеслов

Пред терасата на хола има една джанка. Толкова рано цъфти, гледам по клончетата наболи пъпки. Под нея между старите й листа на земята се е подала свежа трева. Събужда се природата, какъв живот напира, природата спазва своята закономерност — това е нейното величие.

Колко малко трябва да надникна във въображението си и съм в Бисер, моето село. Много пъти мислено съм там, седнал на второто стъпало пред входа с усещането на малкото дете, седнало в скута на майка си. Чувствам мириса на двора (прясно изорана нива, уханието на лайка край реката, на акации в двора). Това състояние е магията, която се е заселила в мен, още когато съм се родил и за първи път съм поел въздух и съм започнал живота. Може би от този момент започва изграждането на човешкия душевен мир.

Където и да бях, в себе си усещах скътания импулс да се върна на село в малката кирпичена къщичка, където се родих, където формирах първите си черти, научих азбуката на живота и градих моя почерк. Там научих, че има истина и лъжа, научих се да различавам бялото от черното.

Така започнах живота, борбата в него за успяване, за оцеляване, за доказване пред себе си и обществото какъв съм. Знаех, че никога няма да получа това, към което се стремя, докато не изпълня каквото е необходимо. Сега разглеждам спокойно в спомените си тези преживявания. Те са отлежали, ферментирали, до всеки от тях стига горчилката, която е преглътната и забравена и постигнатото на което само за миг съм успял да се порадвам, защото е крещял за решаване следващият въпрос. Каква лъжлива и неизбежна динамика представлява животът ни!

През годините, които неусетно се натрупаха на плещите ми като приятен товар, често пъти си мислех, че съм извървял трудното, и необходимото е преодоляно. И изведнъж се озовах в ученическата стая в Бисер до стария чин в първо отделение. Един строг глас ми прошепна: „Имаш още едно контролно, сядай на чина и започвай“. Беше много трудно, изписах много листове и приключих. Станах от стария чин и се изправих пред кабинета на д-р Дамянов, засмян той ми каза: „Издържал си изпита успешно“.

Само щастливите хора могат да разказват такива неща. Това е най-съдържателното, най-ценното усещане в живота на човека — щастието.

* * *

През 2008 година след боледуването Валя ни придружи до Бисер. Съседите ни посрещнаха, шегуваха се и говореха: „Щъркелите отдавна са дошли, а вие не прелитате“. Разтоварихме нещата, минах из двора, обиколих къщата, овошките, цъфналите цветя, все още имаше лалета, люлякът бе цъфнал. Реката е на двеста метра от нас, акациите ухаеха. Господи, колко си добър, живи и здрави пак си дойдохме. Миналата година през септември, когато тръгвахме за София, огледах всичко това и ми се струваше, че повече няма да го видя.

Близките ни в село бяха подготвили разсад и за нас, дойдоха да помогнат и за няколко дни всичко посадихме. Валка остана цяла седмица при нас, оправи по двора цветята, почисти тревите, бяха избуяли. Окосихме райграса, поляхме всичко и дворът придоби истинския си вид.

Така започна лятото, без да се вайкаме, а още по-малко да споделяме пред близки и съседи какво сме преживели през зимата. Онова е било наш проблем, отнасяло се е за нашето семейство, преодолели сме трудното и сега с радост ще се възстановяваме физически и душевно.

През лятото си дойде от Лондон Славеиното семейство. Много ни се радваха, особено Велислав и Николай, те не бяха ни виждали през зимата. Нашето напрежение, лечението, многото неизвестни и посрещането накрая на добрите резултати двамата в Лондон бяха следили чрез телефонните разговори… До късна вечер стояхме, смяхме се. Ето това е щастието, усещането, че си жив и здрав с най-близките си.

С Петя поехме ежедневието, както си го знаем от години. Тогава си казах „Вече е време, трябва да се започне. Аз вече съм здрав, нямам особени ангажименти, имам предостатъчно време да седна и да пиша“.

Поразтъпках се из двора, сетне излязох на улицата. Погледнах към реката и тръгнах бавно. Тя беше на около двеста метра от нас. На тази улица при залез се събирахме четиринадесет деца да играем. Заставахме на старт до нашата къща по посока на реката, един от големите ще даде сигнал и ще брои до десет. Ние, по-дребните, босите с потурките и с разкопчаната ризка, с чорлавите коси, със засмените и блеснали очи излитаме като стрели след сигнала. Някой, за да покаже, че е пръв, скача във водата. Всички пищим и спорим „Не си пръв, беше еди-кой си“. Излиза напред самоопределилият се за победител от реката и казва: „Как не съм пръв, когато вие сте на брега, а аз съм пред вас в реката?“

Баткото вика зад нас „Върнете се, ще повторим състезанието“…

Стигнах до реката и погледът ми спря на голямата върба, малко наклонена към реката. Наричахме я Чичодимитровата върба. Някои му казваха Стоения Димитър, жена му се казваше Стоянка. Тих, работлив човек беше чичо Димитър, имаха три дъщери, най-голямата беше на едни години със сестра ми. Къщичката им беше малка, като нашата. Като дойде есента и се прибра полската работа, чичо Димитър тръгна на каменната кариера да вади камъни, решил бе къща да строи. И през февруари-март запряга кравичките в дървената кола и бавно пренася всичките камъни, които беше подготвил. Пролетта дойде, стрина Елка Пейчовата, взела от голямата купчина два камъка и ги носи в ръцете си към техния двор. Чичо Добри, съсед на чичо Димитър, казва сърдито „Защо вземаш камъните на човека, къща ще прави“, а тя, без да спира, казва „Ще ги сложа отвън пред фурната за огнище, на тях да окачам тенджерата, навън ще се готви вече. Като вземе да строи Димитър и не му стигнат двата камъка, ще му ги върна, е, ще бъдат малко опушени, но няма да му урочасват къщата“.

Такава жена беше стрина Елка. „Само гледай с нея да не започнеш да спориш, ще ти стане тясна улицата“, казваха жените от махалата. Но беше добра жена, къщите ни ги делеше улицата, разбираха се добре с майка ми…

Жизнена беше махалата ни. Чичо Димитър дълги години гради къщата, покри я и живяха на първия етаж. За врати и прозорци за втория не стигнаха парите. Децата им пораснаха и отидоха, където им излезе късметът. Те двамата си поживяха със стрина Стояна тихо, кротко, не си спомням колко години и също така тихо и кротко си отидоха там горе на равната поляна край село при другите.

Ето, виждате, само докато премина това разстояние от нас до реката в съзнанието, пред очите ми избликна ехото на нашата махала. Виждах хората, чувах детски смях, усещах като в сън уханието на топъл хляб, току-що изваден от фурната в някой от близките дворове. Това е почеркът на нашата улица, не много красив, но четлив, напоен с човешка топлота и обич.

Седнах до върбата, облегнах гръб на голямото стъбло. През детските си години си спомням голямата върба по-висока от акациите край нея. Един от ниските клони, пречупен по средата, залюлян от вятъра изохка тихо и после замълча. Погледнах нагоре към върха на върбата и въздъхнах. „Колко много можеш да разкажеш за нашето детство ти, горда господарка на речния бряг.“ Погледнах цялата корона, разперила клони, от тях се разклоняваха все по-малки и по-малки, накрая ставаха като ресни. Така е втъкана нейната памет. Моето детство е може би само една ресничка. Чувам шепота на водата, като че ли прелиства страниците на моето детство, как се къпехме в тази река с толкова смях, с толкова радост.

Като се връщам в годините назад, ми се иска да оприлича живота си на стомна, пълна с вода. Когато бях малък, майка ми бързаше сутрин да сложи в колата, запрегната с воловете всичко, което беше приготвила за обед на нивата. Тогава баща ми вземаше голямата стомна с вода и я поставяше в колата. Имаше стомни и за богатите хора, нали и те вода пият. Те бяха лъскави, шарени с различни цветове. Нашата беше обикновена от изпечена червена глина. На едната страна, където започва извивката, сигурно още като е била сурова, са капнали две капки от глината, с която майсторът е работил. Като две бръчки. Така е била изпечена и е останала завинаги с двете бръчки на челото. Баща ми казваше „Не се вглеждай в шарените им стомни. Водата е от един кладенец и в техните, и в нашата“.

На нивата сме. Баща ми е спрял оранта да поотпочинат добичетата и идва под ореха, където са ме оставили. Поглежда ме с благ поглед, отмества кърпата, с която е покрита стомната, вдига я както е прав към устата си и почва да пие жадно. Чувам глътките му и шума на водата в стомната…

Като се напи, отпусна стомната до пояса си и каза: „Ех, че хубава вода! Сложи я на мястото й“. И с кърпата, която беше на главата му, избърса чело и пак я завърза да го пази от слънцето. Аз си останах на сянката под ореха с широко отворени очи. Кога ще порасна и аз да пия от стомната с такива големи глътки?…

Да, тогава не съм можел да зная какво ми е предстояло да преглътна в живота.

С такава стомна поех живота си, обикновена, без шарки, пълна с вода. Падах, ставах, със строшени ръце, глава. Но тя винаги оцеляваше…

Сега съм на осемдесет и нещо. Лято е. С Петя сме в Бисер в хубавата къща и разкошния двор. Ние сме щастливи родители. Почеркът на семейството ни, отношенията ни се запазиха така чисти, открити и обичливи. Живеем с Петя спокойни старини, обгрижени от децата ни с толкова топлота.

Седнал съм спокойно в двора и като в малка дрямка се усещам в скута на спомените. Това е най-утоляващият прочит, защото героите и сюжетите са толкова истински във времето. Тези спомени са най-ценните ми спестявания през целия ми живот.

Разбира се, и сега съм с моята измислена стомна. Отпускам ръка и с пръстите си усещам двете бръчки. Вглеждам се и броя белезите по нея. Причинил съм ги, когато съм падал по грапавия път на живота. И съм успял да я запазя здрава досега. След осемдесет години по-често я разклащам да проверя колко вода има в нея. Някога през тридесетте, когато я повдигнех и разклащах с двете си ръце, плискаше се водата и бушуваше като море. Сега е останало малко на дъното, тиха, спокойна. На малки глътки отпивам сега от нея. Пресладай го — казваше майка ми, когато като деца имахме нещо специално на трапезата. — Така по-дълго време ще чувстваш сладостта му.

В тези малки глътки от водата, останали на дъното, са втъкани най-скъпите ми — моето семейство, близките ми приятели, родината ми.

Остарелите ми осемдесет години, които нося с достойнство и самочувствие на плещите си, са най-справедливата ми награда, а спомените ми са жива книга, пожълтели страници, които мога да прелиствам отново и отново…