Една сутрин чичо Кольо, малкият брат на баща ми, дойде у нас. Баща ми оправяше нещо колелото на колата, аз му помагах. Чичо Кольо поздрави, изкара вързопа с тютюна и седна до колата. Баща ми остави теслата и седна до него. И взеха да си завиват цигари. Запалиха цигарите и се завъртяха кълба дим около тях. Чичо Кольо помълча малко и заговори:

— Снощи бях у батьовия дюкян, бях си поръчал една ракия. На съседната маса седи Делю, пие вино и казва на бай Петко: „А бе, бай Петко, вашият Петър записал сина си в гимназията. Има ли си той представа какво е това нещо? Пари трябват, пари…“. Батю му казва: „Това си е негова работа, той да си прави сметката. Това мене не ме засяга“. И си мие чашите на тезгяха. Оня мръсник продължава: „Бай Петко, нали знаем оная приказва — жабата видяла, че подковават вола, и тя вдигнала крак. Та и неговата работа…“. Както си държах чашата с ракията в ръка, я плиснах в очите му. Станах, наведох се над главата му и пошепнах: „Ако още една думичка кажеш, ще ти изтръгна езика!“ И излезнах. Тази сутрин като отидох на двора, той като че ли ме е чакал и казва: „Кольо, няма да идваш в дюкяна, ако така постъпваш с клиентите ми, какво толкова пък каза човекът, празни приказки“. „Ако на теб ти е все едно какво ще говорят за бати Петър, на мен не ми е и така реагирам“ — завърши чичо Кольо.

Баща ми слушаше спокойно което разказа чичо Кольо, дръпна от цигарата и като изпусна гъстия дим, заговори:

— Слушай, Кольо, на тези приказки не трябва да се поддавам. Очаквах ги. Такива хора има и между чужди, и между свои — такъв е светът. Георги е ученик в гимназията и аз трябва да се оправям с много въпроси — квартира, униформа, учебници. Това са въпроси, които не могат да се отлагат. Лозьов, Илиевият син Лозко, нали е ученик в гимназията. Той е по-голям. Каза ми снощи, че в къщата, където е бил на квартира, хазяите предлагали още една стая за ученици, близо е до гимназията и хазяите са добри хора. Казах му да каже на тези хазяи и утре ще отидем да се договорим.

— Това е добре — каза чичо Кольо. И баща ми продължи:

— Дотук да приемем, че е добре. Тази сутрин нашата кака Мара дойде и ми каза: „Петре, нашият Иван ще бъде на квартира с вашия Георги“. „Чакай бе, како, казвам, нашият Георги е обещал на Златан — на Кемала Георги сина, приятели са и са се уговорили“. „Какъв Кемалов син ми говориш бе, Петре, аз сестра ли съм ти или какво? Та Георги и Иван са първи братовчеди. Ако не се съгласиш, целият ни род ще ти се смее“.

Чичо Кольо не издържа и се подсмихна:

— То този нашият род … нали ни отрече и пропъди да се оправяме сами и сега им дотрябвахме и сме първи братя и братовчеди.

Чичо Кольовата къща беше между чичо Петковата и леля Марината, на една улица наредени като „свои“ хора. Леля Мара не даваше на Иван да играе с мен още като бяхме малки. Като видеше, че отивам към тях, заключваше пътната врата и ми казваше: „Отивай при другите деца на улицата, с нашия Ванчо няма да играеш. Ти по цял ден си с воловарчетата, псувате и какви ли не глупости говорите. Ще научиш и Ванчо да псува“. А сега искаше да живеем заедно.

Отровиха ми радостта за гимназията. Със Златан бяхме приятели от първата година в прогимназията. През лятото Златан получил едно заболяване с косопад. Баща му го завел в Пловдив в болницата, оскубали му цялата коса, излекували заболяването, почнала да пониква нова коса, но отначало на петна. През есента отиваме на училище и се виждаме радостно един друг, вече сме големи. Златан влезе в стаята последен, така малко засрамен и класната ръководителка почна да ни поставя по двама на чин. Едната редица от чиновете бяха момичетата, а другите две — момчетата. И обстановката беше весела. Изведнъж всички млъкнаха. Учителката посочи на Златан с кого да седне, но другарчето му — един Христо, каза като ужилен:

— Аз не искам да бъда до Златан. Той е плешив и болен в главата.

Учителката обясни, че това не е заразно и Златан е излекуван, но Христо си държеше на своето. Изпратиха друго момче и той отказа. Получи се една пауза, едно трудно мълчание. Аз разбутах две деца, които бяха пред мен, отидох до чина и високо казах:

— Златане, ела, аз искам да седя с теб на един чин — и седнахме двамата.

Някои си поеха дъх с облекчение, други останаха с отворена уста. Учителката ме погледна продължително, кимна ми и продължи да настанява останалите ученици.

Когато седнахме със Златан на чина, се погледнахме в очите. На Златан бяха големи, но клепачите му бяха винаги зачервени, може би затова погледът му беше тъжен. Той плахо сложи ръка върху моята, погледна ме и почти шепнешком, като че ли само двамата да си го знаем, ми каза:

— Това, което направи днес за мен, няма да го забравя докато съм жив.

Видях, че е много развълнуван, притиснах рамо до неговото и му казах с усмивка:

— Всичко е наред. От днес ние с теб ще бъдем много добри приятели.

Учителката прочете имената на учителите по кои предмети ще ни преподават, още някои неща, звънецът би и излязохме в междучасие.

Със Златан бяхме на един чин до завършване на прогимназията. И всичко това, написано грижовно на един лист, го смачквам в ръка и го хвърлям през прозореца, за да не наруша една напълно фалшива роднинска етика. Още нямах опит и много трудно преглътнах този горчив хап. И няма да го забравя до края на живота си, както каза Златан. И край, с наш Ванчо ще живеем. И толкоз — заживяхме.

Баща ми ме заведе при един шивач. Познавали се, разбрах, още като влязох в шивачницата.

— А, Петре, добре си дошъл. Днес си мислех за теб. Жената всеки ден ми поръчва да купя жито, има си там вкъщи кокошки, пилета. Само с тях се занимава, а аз работя, главата не мога да си вдигна — нали почва учебната година.

— Затова идваме и ние, бай Слави — каза баща ми. — Имам вече ученик в гимназията. Трябва да го облечем, както са изискванията. Досега лесна работа с потурите, шиеше ги жената и нямаше проблеми.

Бай Слави се обърна към мен, поизправи се, защото беше гърбав, и така му казваха — шивача Гърбавия Слави. Преметна мекия метър на врата си, сложи една тетрадка на кроячната маса, пристъпи към мен и започна да ми взима мерки — на ръкавите почти до ноктите, като ми каза да изпъна ръката си, мярка за панталона и приключи. Обърна се бай Слави към баща ми с блага усмивка:

— Петре, през тази седмица донеси два чувала жито, та и за жената да има да кълве заедно с кокошките. Униформата му ще бъде готова през другата седмица — вгледа се в един календар на стената и добави: — В петък идущата седмица.

— Кога да дойда на проба — попитах аз и се загледах в тетрадката с размерите. Бях записан като сина на Петър от Бисер.

— Проба ли, казваш — попита бай Слави с лукава усмивка, — когато дойдеш да ти ушия абитуриентския костюм, тогава ще ти направя тази проба. Сега всички сте еднакви, всички си приличате.

Баща ми каза:

— Да отидем сега до квартирата ти, хазяите казаха, че е наредена стаята. Все пак, ако нещо трябва, да донесем.

Отидохме, посрещнаха ни любезно. Хазяинът бай Стефан беше най-добрият бръснар в Харманли. В една бръснарница работеха с бай Панчо. Имаше и още една стая за чирак бръснар. Имаха само един син Митко, по-голям от мен. В двора ни посрещна, възпитано ми кимна, след като поздрави вежливо с „Добър ден“ баща ми. Госпожата — така казвахме на хазяйката — показа стаята. Беше с две легла с големи шарени табли. Отгоре на таблите в краищата имаше лъскави топки. Леглата бяха застлани с покривало и възглавници. Госпожата обясни на баща ми:

— Обзавеждането е такова. Всяка седмица чаршафите и калъфките даваме за пране.

Разбрахме се всичко това да влиза в наема. Благодарихме и се уточнихме, че през следващата седмица ще се нанеса в квартирата.

* * *

Така започна учебната година. Да си призная, беше весело. В малкия двор имаше две къщи. В едната, в долните две стаи, живееха Лозко и Иван Чаушев, а в другата — един инженер с брат си, който беше ученик две години по-голям от мен. Във втората къща бяха хазяите и в крайната стая към улицата — аз и Иван. Бяхме в различни паралелки, аз в мъжката, той в смесената. Имаше и девически — три паралелки в един випуск.

Голямото ми вълнение беше, че в петък ще си взема ученическия костюм и в неделя ще си отида на село, облечен като всички гимназисти.

Това не е суета, уважаеми читателю. Ще се опитам да обясня моето усещане тогава. Аз вече се отличавам от децата в селския мравуняк, ученик в гимназията, а сега и с униформата отдалече ще ме познаят. Когато срещна възрастни хора на улицата, ще поздравя, разбира се. Но не знам защо чувам в ушите си, като отмина, да си казват тези хора: „Ще видим от това ще излезе ли нещо“. Усещането за съмнения беше сериозно предупреждение. Тези хора не правеха компромиси. Без притеснение са готови да те притиснат до стената: „Защо излъга родителите си?“. Тези усещания, тези разсъждения — дали съм проумял тяхната същина, не знам, — но явно съм бил пораснал малко повече от палавото воловарче през лятото, което по пет пъти пада от дивото магаре и пак го възсяда със смях.

Слязохме от влака на спирката в Бисер — цял рояк ученици и ученички. Каква глъч, смях, провикване. Когато влизаме вече в село, първата отсечка е към нашата улица. „Довиждане“ си казваме и се разделяме. Вървя аз и отдалече виждам мама пред пътната вратичка — трепна, като ме видя, сложи ръка на устата, после посегна да си оправи забрадката, после пак на устата. Просто не знаеше къде да си сложи ръцете.

Приближих се, мама хем се мъчеше да се засмее, хем едновременно плачеше. Прегърна ме през рамото, бързо местеше погледа си ту във фуражката на главата ми, ту в краката. Дойде на себе си и заговори:

— Ах, колко си хубав! И си станал един такъв по-голям. Колко се радвам, колко много, Господи, благодаря ти! Толкова се молих за това!

— Да влезнем в двора, мамо.

Тя взе плетената кошница с капаците от ръката ми и все още стояхме пред пътната вратичка. Стори ми се, че оглежда някъде към улицата или може би си помислих, че иска да извика: „Хей хора, вижте, това е нашият Георги…“, но влязохме веднага. Може би това време никога не стига на майките — поне веднъж да извикат. Все има нещо още да правят.

Седнахме, разпитваше ме за какво ли не. След това помълча малко и тихо ме попита:

— С Ванчо нали се разбирате? Пък и какво ли има да делите…

— Разбираме се, мамо, всичко е наред.

— Знаеш ли, да ти призная, аз се притеснявам за това. Нали с каквото имаме, ти пълним кошницата, като си отиваш. Леля ти Мара, зная, и тя слага, но ме притеснява, че те са богати и могат да слагат какви ли не неща и не зная как да го преживея…

— Майко, за това няма да се притесняваш. Всичко слагаме на масата и се храним както трябва. Не е въпросът в яденето. Не мога да понеса това, което причиних на Златан. Не мога да го погледна в очите.

Баща ми си дойде с колата от нивата. Още като влезе в двора, остави кравите и дойде при мен. Засмян, изчерви се, подаде ми ръка и каза: „Добре дошъл!“. На мен ми стана неудобно така официално баща ми да ме посреща. Сестра ми се радваше много, не можеше да намери друго да каже, а само повтаряше: „Много си важен“.

Майка беше приготвила много хубава вечеря. Всички седнахме на масата, вечеряхме. Усещах погледите им как любопитно ме следят. Баща ми попита започнаха ли сериозни занимания, с Иван не си ли пречим, когато четем. Знаех, че това са нормални въпроси, на които трябва да отговоря. Знаех, че тези въпроси са пълни със загриженост за мен.

След две седмици баща ми дойде в квартирата ни. Бяхме се прибрали от училище и обядвахме. Даде на Иван някакви пари, които пращал баща му, и каза, че щял да предплати наема, който бил уговорен за следващия месец. Калеко Георги, Ванчовият баща, също изпратил пари за наема. След като даде парите на хазяите, дойде при нас и каза: „Видях каруци от село на пазара. Ще си отида да потърся някои наши хора“. Аз станах, изпратих го до пътната врата. Казахме си довиждане и баща ми кимна по познатия начин. Това кимване значеше „Горе главата, ще успеем!“. Понякога го казваше гласно и пак в множествено число „ще успеем…“. Това значеше — цялото семейство, но и всеки трябва да поеме своята отговорност за този успех…

Веднъж се бяхме зачели с Иван и баща ми почука на вратата и влезе.

— Георги — каза той, — няма да ти отнема много време, но трябва да отидем до едно място и после ще се върнеш и ще продължиш да четеш.

Облякох се набързо и излязохме. Вървим към главната улица и баща ми пътьом казва:

— Ще видиш къде ще те заведа, аз не съм знаел какви приятели имам в Харманли.

Спряхме пред вратата на един ресторант. Баща ми без притеснение отвори и каза:

— Влизай с мен.

Такъв ресторант виждах за първи път. Веднага се вгледах в краката си да видя къде стъпвам. На маса в дъното на салона до бюфета седяха двама усмихнати мъже. Баща ми ме представи, ръкувах се и си казах името. Това бяха двамата братя собственици на хотела и ресторанта. Фирмата беше „Хотел Търговски“. Братята се казваха бай Митьо и бай Добри. На това му се казва братя — единият като се усмихне и след него другият; като говорят — едно бавно, тихичко, пък се разбира всичко. Бай Добри ми каза:

— Слушай, Георги, преди един час се видяхме с баща ти. Похвали ни се той, че си има ученик в гимназията. Попитахме го къде се храниш и той ни каза, че в неделен ден си взимаш от село, каквото ти е приготвила майка ти, и нещо си купуваш оттук. И затова ние предложихме да се храниш в нашия ресторант. Ето виж — и поднесе едно меню да мога да виждам написаното в него. — Ето, Георги, виждаш най-отгоре две-три супи има всеки ден. Надолу е готвеното. Цените също ги виждаш. Но какво е важното — за тебе предлагаме и половин порция. Примерно кюфтета яхния — цялата порция е с две кюфтета и сос, половината — с едно кюфте, но почти със същия сос, колкото и на другите порции. Тук на тази етажерка са поставени тефтерчетата на такива гости. Има и други ученици. Следователно, идваш на обяд, сядаш си на масата и сервитьорът идва при теб и те пита какво си избрал за обяд. Казваш му една супа и половин порция еди-какво си. Донася ти той, наобядваш се и отиваш до бюрото с тефтерчетата. Вземаш си твоето тефтерче, вписваш си сам дата и какво си обядвал, затваряш тефтерчето и го слагаш на етажерката и си отиваш в квартирата да четеш. На края на месеца, като дойде баща ти, с него ще си оправим сметките. Това теб не те засяга, ти трябва само да четеш. Ние с баща ти сме добри приятели. За нас той е честен човек и затова ти имаме и на теб доверие.

Аз не можех да проумея всичко това, което се изсипа пред мен. Погледнах баща ми, той се усмихна и каза:

— Да благодарим на тези добри приятели и да ги оставяме, да не им отнемаме повече време.

Бай Добри също стана, подаде ми ръка и каза:

— Няма да ме излагаш. При нас идват понякога и ваши учители — подаде така усмихнат ръката си и на баща ми и му каза: — Петре, радвам се, че се видяхме. Вярвам, доволен си от това, което направихме.

— Разбира се — каза баща ми, — много съм ви благодарен.

Излязохме на улицата. Стиснах ръката на баща ми, погледнах го. Не казах нищо, знаех, че ме разбра. Разделихме се, аз тръгнах към квартирата. Не попитах баща ми дали е намерил някоя каруца за село, с която да си отиде. Вярвах, че след решението за моето хранене в ресторанта, той беше толкова доволен, че неусетно щеше да си отиде пеша, което е правил много пъти.

Прибрах се в квартирата. Иван беше излязъл на двора и разговаряше с Лозко и Иван Чаушев. Вечерта седнахме с Иван да вечеряме, както и друга вечер. Просто не погледнах какво бяхме сложили на масата, ядях механично. Не казах какво беше направил баща ми за храненето в ресторанта. Може би щеше да ми се надсмее, че ми е пораснало положението, или пък щеше да бъде доволен, защото често пъти го сварвах, сложил кошницата си наполовина под леглото, седнал с гръб към вратата, мълчаливо и бързо да се храни. Тогава излизах навън, сядах на външните стълби и се правех на разсеян. Но след такива случаи вечерите ми бяха много тежки. Не можех да заспя. С часове мислех в леглото и се ядосвах на себе си, че не мога да си обясня елементарни неща.

С Иван сме първи братовчеди, майка му леля Мара и баща ми са брат и сестра. На двамата във вените ни тече почти еднаква кръв — Баириванска, — друга не може да бъде. И същевременно сме толкова различни. Като разговаря, дръзко реагира, надсмива се. Не проявява желание да помогне, когато се заговори за някакъв случай. И като се вглеждам, виждам, че няма нищо нарочно, предумишлено. Според него така трябваше да бъде. Когато бях малък, това различие не го усещах, но сега почнах да разбирам. Те бяха богати, а ние бедни. За тези две определения, мили читателю, не е необходимо да обяснявам. Богатият приема богатството като даденост, а бедният — липсата му — като присъда. През една учебна година двама такива да изкарат в една квартира, не е трагедия. Загадката е тези две определения да те съпровождат през целия ти живот, особено второто.

Между селото и река Марица има една местност — част от землището на с. Бисер, която понякога се наводнява от Марица. Почвата е наносна, много плодородна, но трудна за обработване. Хората по-сухата са я направили на ливади, а в мочурището дойде един капиталист… как го казах пък — казваше се тогава богаташ. Този богаташ разработи мочурището и го пося с мента и коноп. За ментата направи нещо като фабрика, покрита с платна от дъски и брезент, три казана, където вареше ментовите листа и получаваше ментово масло.

Конопът, след като порасне около метър и половина, се жъне на ръка, връзва се на снопове и се пренася до Марица. Там на подходящо приготвено място се слагат снопите във водата, престояват няколко дни и след това се обработват на едни станоци — две успоредни греди, поставени на крака. В два отвора на гредите се поставя един ръчак, закрепя се в единия край на стана и работникът в дясната ръка с дървена дръжка, а с лявата поднася върху двете греди ръкойка коноп и започва да чука, докато изпадне твърдата материя от стъблото и остане конопеното влакно. На тези станоци се плащаше най-високата надница.

Когато имаше свободни дни между земеделската работа, баща ми отиваше да работи на станоците. Бащата на Иван беше надзирател на работниците, записваше надниците и мереше килограмите на набраната мента и готовото конопено влакно. Собственикът беше у тях на квартира. Аз бях воловарчето с потурките на полето, а Ванчо, както му казваше леля Мара, беше с къси панталони с малки обувчици и бели чорапки. Имаше три кафеза гълъби, през целия ден им подсвиркваше и им се радваше, че можели да правят лупинги. И леля Мара не му разрешаваше да играе с мен, защото съм бил воловарче и щял съм да го науча да псува.

Аз вече бях включен в подквасата, подготвянето и формирането на това бъдещо общество. Войната беше започнала и не каква да е война. Война, чрез която Хитлер искаше да завземе целия свят. Бях чул, че комунизмът в Съветска Русия, изповядвайки учението на Ленин, също има в програмата си да завземе целия свят. Горкият свят! Къде да се скрие от тези два хищника?

След време разбрах, че колкото са били различни — настръхнали един срещу друг — те толкова много си приличали. Старото общество, в което аз бях почти хлапак, доколкото си спомням, беше уморено от националните катастрофи, нанесени от Фердинанд. Едва попрежалили убитите във войната, вече няма гладни хора. Има какво да се сложи и на синията, и в торбата. Но има нещо друго, народът се озърта напрегнат. Търси нещо друго, не е достатъчно да си сит и с чиста съвест, да лягаш и да заспиваш веднага. Може би в тази българска жарава са останали недогорели главни от старите ни будители и оттам този глас е прошепвал: „На нашата мила България й трябват образовани, умни и честни хора да я управляват и ръководят. Ние ще трябва да ги създадем“.

След освобождението от турско робство като че ли най-голямата потребност на българския народ след свободата е било образованието и затова всички единодушно, бедни и богати, искаха да образоват децата си. След 10–15 години България учуди света с талантливи и умни образовани хора. Тогава се създаваше най-ценният национален капитал — интелектуалният потенциал. Този потенциал можеше да възкреси всички природни дадености на милата ни България. Но гонгът удари, преди да стигнем до олтара.

* * *

Учебната 1942–43 година завърши и беше успешна. Аз вече бях в пети клас. Бързах да се върна на село, да помагам с каквото мога, защото за два месеца баща ми беше запас в казармата в Карлово — юли и август. Беше засял 5 декара бостан да продаде дини и да изкара някой лев. Като отидохме с майка на нивата, като че ли бе валяло дини — големи и по-големи. С колата да товарим и да ходим на пазара, до Коледа не бихме могли да ги пренесем.

В Любимец и в нашето село имаше войници. Отидох до началника на прехраната и попитах на войниците дават ли в дажбите им дини. Позасмя се той и каза: „Ние имаме много войници, откъде ще имаш ти толкова дини?“. Казах му да отидем на бостана и той нареди на един войник да запали мотор с кош. Седна началникът в коша, аз — зад моториста и отидохме на бостана. Като погледна бостана, началникът на прехраната се хвана за главата и каза: „Почвай да береш и прави на малки купчета. След един час ще дойде камион и войници, които ще изнесат дините от бостана, ще ги натоварят и ще се прибереш на село. Ще изтеглиш на кантара в готварницата дините. И ще ти ги платим“.

Така и направихме. Аз бях му разказал, когато отивахме с мотора на бостана, че баща ми е запас и е сял този бостан, защото наесен трябва да отида в Харманли и да уча. Като ми изплати дините, началникът ми каза: „Поседни на този стол и ме почакай“. След 10–20 минути дойде и почна да ме разпитва: „Имаш ли близки хора да се организирате и утре сутринта да отидете да берете. Ние ще изпратим войници да ги изнесат с чували. Говорих с колегата в Любимец. Той има три пъти повече войници. Утре след обяд ще изпрати три коли“. Бяха едни, щаери им казваха, германски коли. Казах му: „Имам, разбира се, само да е сигурно вземането им“. " Аз не лъжа, момче. Имам син като теб и ти се възхищавам, че се бориш в този живот".

На другия ден дойдоха три щаера, натовариха ги войниците. Аз се качих в кабината на единия щаер, казах на вуйчо и мама, че ще се оправя, и заминахме в Любимец. В една мелница в Любимец имаше кантар за цял камион да претегли. Минахме с трите коли, претеглиха, отидохме да разтоварим дините, а след това изтеглиха празни колите и стана ясно колко килограма са дините. Направихме сметка колко пари трябва да получа. Началникът разпореди и донесоха парите. Преброих ги, на един лист бяха описани различни банкноти. Началникът ги сложи в един плик, нареди на един войник: „Ще закараш с щаера това момче до къщата му в Бисер и като се върнеш, ще ми докладваш“. Уговорихме се след три дена пак да набера толкова дини.

Така динената кампания се проведе успешно. Майка ми беше толкова доволна, само повтаряше: „Наистина ти вече си много голям!“.

На площада в селото ни имаше голям стълб от бор. Може би беше висок 6–7 метра. На него беше монтиран високоговорител като фуния и отгоре — ламаринена шапка, да не го вали дъждът. Всяка вечер хората се събираха на площада под този стълб и слушаха новините — през половин час почти се повтаряше казаното още пет пъти. Хората бяха пръснати на малки групи, шушукаха тихо и цъкаха с език.

Една вечер отидох на площада с още двама съученика. Спряхме се отстрани, колкото да можем да чуваме говорителя. От новините нищо не можеше да се разбере, само похвали за нашата армия. Всеки ден настъпват в Съветска Русия, преминали са цяла Европа. По Цариградското шосе летят с бясна скорост военни джипове, колони от моторизирани пехоти. По жп линията по цяла нощ преминават композиции, натоварени с военна техника — танкове, оръдия, камиони. Всичко е притаило дъх. Никой не пита никого за нищо, за да не отговаря и той на поставените му въпроси. В селото имаше военно поделение и след вечерна проверка, която се правеше на площада, войниците веднага се пръскаха на групички, насядали по тревата на училищния двор, и тихо, но припряно си говореха.

Накрая на август баща ми си дойде от запаса. Разказахме вкъщи историята за дините, кое как е направено, какво сме успели, какво — не. Баща ми се засмя и каза: „Всичко е наред, слагай вечерята, Велико. Само да сме живи и здрави, засега поне войната е далече от нас, дано ни се размине“. Погледна ме баща ми, сложи ръка на рамото ми и каза: „Да знаеш как ми олекна като ми разказа за бостана и как си успял да продадеш толкова дини. Мислех си, идва учебната година, такса, учебници, квартира, само това си повтарях. Но ти си решил въпроса. Вярвам, си спомняш, когато за първи път заговорихме за гимназията. Беше дошъл и дядо ти на вечеря у нас. След всичко, което си казахме, накрая изрекохме едно нещо, което беше нашето решение — няма връщане назад. И така продължаваме. Нещата станаха по-лоши, чувам, ще събират наряд, войната е под носа ни“ — каза баща ми.

* * *

През учебната година, когато се хранех важен в ресторанта на хотел „Търговски“, бях напълно убеден, че няма да завърша гимназия като редовен клиент на ресторанта. Това беше стечение на обстоятелствата. И затова ходих веднъж в ученическия стол. Наблюдавах как на самообслужване се хранят учениците и ученичките. След като се нахранят, си носят чиниите на гишенцето за миене. Погледнах през това гишенце и видях един ученик от по-горните класове, който миеше чиниите, препасан с гумирана престилка. Поздравих го и попитах като свърши работата дали ще ме почака отвън да поговорим и той се съгласи. Един час след като приключиха учениците да се хранят, момчето излезе по стълбите от мазето, където бяха столът и кухнята, в чист ученически костюм, с чанта в ръка, даже засмян. Запознахме се. Имаше скамейка под една акация, което създаваше уют и известна дискретност. Предложих да седнем там, той прие и попита вече сериозно: „Кажи какво искаш да говорим, защото бързам да се прибера, имам за учене, а и трябва в 5 часа да бъда в стола за вечеря. Последна година съм и имам много за четене“. Последното изречение ми спести излишни въпроси. Попитах веднага: „Колко ти плащат?“. Той веднага отговори: „Храната и триста лева“. „Има ли уговорен ученик за следващата година и въобще?“. „Доколкото ми е известно, няма, но те съветвам да дойдеш в пет часа в стола, ще те запозная с председателя на ръководството на стола и с него най-добре да разговаряш“.

Отидох, председателят също беше по-голям от мен, от село Шишманово. Слънчев и открит, поздрави ме и веднага заговори: „Май си кандидат да работиш в стола, така поне разбрах от момчето, което сега е тук“. „Да, точно за това искам да говоря с вас. Какво е работното време?“. Стратия ме изгледа от горе до долу, покашля се и каза: „Сутрин идваш един час по-рано, преди да бие първият звънец, запалваш печката, слагаш две или три тенджери с вода на печката, майсторът като пристигне, да почне да готви. Има една жена на половин надница, тя почиства салона и помага на майстора при подготвянето на продуктите. След петия час слизаш и заставаш на гишето и почваш да миеш чиниите и приборите. Столуващите имат супа и основно ястие, десерт и такива глезотийки няма. Вечерята започва от 17 часа, до 19 часа измиваш чиниите и приборите и накрая тенджерите и тавите. Това е задължението.

Храната в стола струва 1000 лева, давам и по 300 лева пари. Това е възнаграждението за тази работа. Не съм обещал на никого засега, ако ти си съгласен, казвам ти твърдо, ще те вземем“. „Приемам“, казах, гледайки Стратия право в очите. Той също ме погледна сериозно, но с уважение и каза: „Добре, разбрахме се. Искам да си помислиш добре колко време ти остава за четене и след една седмица ще дойдеш да ми кажеш държиш ли на решението си. Така е най-добре, всяко решение трябва добре да се обмисли“.

Приех предложението, без да показвам недоверие, и автоматически си помислих какъв ден сме: „Значи следващия четвъртък“, и се разделихме. В междучасието или когато отиваше на училище, уж случайно срещах Стратия и внимателно поздравявах. „Здравей, Георги“, казваше той, беше запомнил името ми.

След края на учебната година се видяхме със Стратия и той за последно потвърди решението си. „Отивай си на село, почивай, работи, помагай, пък наесен ще започваме пак. За мястото в стола няма да се притесняваш“.

Не разказах това на татко и майка, какво ще ги притеснявам. Майка ми ще заплаче, баща ми няма да възразява, но ще се притеснява, ако в село научат, че работя в стола, за да мога да се храня. Току някой ще изтърси при някакъв разговор: „Този като му е тричав задникът, защо записва сина си в гимназията?“. Но това беше само предположение.

* * *

Лятото донесе много големи събития, нова власт — митинги, лозунги, закани. Идва новото светло бъдеще. През тази първа учебна година в Харманли, за мен — селското момче — всичко беше впечатляващо. Коментарите, които слушах, това беше информация, от която не всичко разбирах и не всичко можех да проумея. Хората бяха привикнали да се пооглеждат встрани, когато разговарят с някого. Чуваха се радостни възклицания на някои, че България е вече голяма и велика. Земите ни от Гърция, Македония и Сърбия са вече наши. Други казваха „на този шлагер ехото му ще запее нещо много тъжно“.

В Харманли бяха докарали 50–60 италиански войници, пленени от германците. Бяха настанени в един стар тютюнев склад. Чувах, че имат пост и са охранявани, но после видях, че пленниците се движеха свободно из града. Привечер, когато хората се връщат от работа, излизаха на разходка било в градската градина или по главната улица. Италианските пленници също излизаха — на групи се разхождаха и пееха италиански песни. Хората се спираха и ги слушаха. Не крадяха и не правеха скандали, единствено пееха в градината или по улиците. Бяха станали любимци на харманлийци. Много полуиталианчета се родиха в Харманли.

За нашите войници в новите земи не се говореше. Не се говореше, че песни пеят в Гърция, Македония и Сърбия — там се води война против антифашистите. Били са избити 10–12 хиляди партизани и ятаци в тези три страни от наши войници и жандармеристи негерманци. Германците са отишли на източния фронт, а съгласно споразумението са изпратени 200 хиляди наши войници и жандармерия.

Изпълнявахме политиката на съюзника си Германия, на която победите започваха да заглъхват. В цяла Източна Европа и в завзетите територии на Съветска Русия, Италия, Франция се водеше антифашистка борба. Германският фашизъм във войната бе показал начин на завоевание, концентрационни лагери, крематориуми, които изправиха света на нокти. Обратът на всичко това беше настъпил. Говореше се под сурдинка, че идва нещо друго, коренно различно. Аз, родителите ми, близките ми бяхме обикновени хора от мравуняка. Българският народ бе длъжен да търпи това, което управляващите, царят разпореждаха, и да плаща техните нечовешки деяния и репарации. И днеска ще чуеш как някой така наивно, учудващо пита: „Че какво искат тези наши съседи? Толкова много ни плюят! Стига това, което са направили баща и син Фердинанд и Борис“.

Черните станции, както им казваха, съобщаваха, че съветските войски уверено заявяват, че ще гонят германските войски до бърлогите им. Разстрели на партизани се показваха на първите страници на вестниците с потресаващи снимки. Всичко това пораждаше обясним страх. Разсъжденията бяха кратки — насилието ражда насилие. Бумерангът на това, което се вършеше досега, вече се връщаше обратно. Съветската армия бе обявена за армия освободителка и във всички държави, където влезе при преследването на германците, я посрещаха като освободителка. След Лайпцигския процес на Георги Димитров правителството не му разреши да се прибере в България и той отиде в Съветска Русия.

През нощта на 8 септември се чуха изстрели в село някъде в далечината и човешки викове. Събудихме се всички. Баща ми каза: „Не палете осветлението и не заставайте край прозорците“. Чуха се пак изстрели. По нашата улица отекнаха стъпки, бегом, може би на двама човека. Сутринта всички тръгнаха към площада. Изнесоха една маса от кръчмата и един оратор от село застана прав на масата, вдигна юмрук над главата си и извика: „Свободата дойде, да живее свободата!“. Едни повториха, други изръкопляскаха и почна речта. Разбра се, че Съветската армия е влязла в България. Партизаните са превзели София и големите градове. Започнали са арести на политици, началниците им, държавни служители и всички, на които може да им се каже „фашист“. По радиото, освен новините, през половин час даваха откъслеци на речи на митинги къде ли не.

Отидохме на полето с колата да берем царевица с баща ми. По шосето извън село на един завой се показа голяма група хора. Стреляха във въздуха. Носеха на ръце един човек, който говореше продрано силно, а останалите викаха „Ура!“. Говорещият беше Васил Мирчев — ученик в гимназията, една година по-голям от мен. Попитах един от групата къде са тръгнали и той ми обясни — в Харманли е имало митинг, на който е говорил Стефан — синът на Добри Терпешев и щял да отива в Любимец. Групата има поръчение да го посрещне и да го помолят да спре и в Бисер. Хората го чакат на площада да се проведе митингът.

Не зная дали се проведе. След два дни отидох до дядо Георги, в тяхната махала имаше един голям комунист. На улицата дъщеря му говореше с Васил Мирчев. Минавайки край тях, поздравих със „Здравейте“ и си продължих. Васил извика: „Георги, я се върни“. Върнах се и спрях пред тях. Намръщено заговори той: „Ти не знаеш ли как се поздравява или се правиш, че не знаеш?“. „Аз поздравих“ — отговорих. „Слушай — каза Васил Мирчев, — поздравява се така — сви юмрук, вдигна ръка над главата и извика: «Рот фронт». — «Разбра ли сега?». «Разбрах» — казах и се обърнах да си тръгвам. «Чакай, направи го, хайде, поздрави ни». Погледнах, нямах друг избор, стиснах юмрук и поздравих. Те ми отговориха по същия начин. Заминах си по пътя.

Впрочем Васил Мирчев беше от много бедните семейства — бяха трима братя. Най-големият Лозко, който стана офицер, се пропи и се разведе с жена си. Васил почина на митинг. Трифон Мирчев излезе много стабилен човек — образован, стана ръководител в Пловдив.

Не ни притесняваха събитията. Правителството беше съставено. Започна се бърза мобилизация, трябваше да се преследва страшният враг — довчерашният ни съюзник. Вуйчо ми Тодор замина за фронта. Когато го изпращахме на влака на спирка Бисер, имаше и много други, които провождаха свои близки. Баба ми Мария плачеше и нареждаше, като проклинаше всички войни досега и тази, на която отиваше вуйчо. Тя беше изпратила мъжа си в 1912 г. и сега сина си през 1944 г. Знаеше какво донася войната.

И се започна — писма, колети, всичко за фронта, всичко за победата.

* * *

Учебната година наближаваше. Имах много въпроси за решаване — записването, квартира. Записването започна, пари за таксата имаше. Предложих, когато отида да се записвам, да си потърся квартира. От нашия клас имах някои съученици от Харманли с добри приятелски отношения. Така и стана — записах се и в коридора срещнах Димитър Милев от класа, който живееше в горния квартал на Харманли, до паметника. Там има един площад, на който се провеждаше пазарът за добитък.

Димитър, брат му Златан и сестричката им учеха. Баща им — сакат с единия крак, вървеше с патерици, подпирайки се. Майстореше по някое малко прозорче или вратички на някакъв долап. Поръчките му бяха все такива дребни на сиромаси като него, но и на това беше доволен, все по някой лев ще изкара. Майката на Димитър переше чуждо пране. Отидохме у тях — малка къщичка с няколко стаи с по едно прозорче. Майка му ни посрещна в двора. Хубава, висока жена, явно отдавна забравила да се усмихва. Поздрави ни, поогледа се в двора на едната и на другата страна и попита: «Димитре, случило ли се е нещо?». Димитър заговори: «Този приятел е от нашия клас, от село Бисер е. Търси си квартира, но иска да бъде сам, защото работи в ученическия стол и вечер учи до късно и няма да се разбират с другия ученик. В нашата махала дали има някоя малка стаичка, та да бъде и по-евтино, без обзавеждане — легло, маса с два стола и печка?».

Майката на Димитър явно познаваше хората, позамисли се малко и каза: «Бай Димитър Братанов, лесничеят, към голямата къща от страната на улицата имаше една малка стаичка, но по-добре утре аз ще отида да видя каква е и да поговоря и ще ви кажа. Сега не мога, имам си много работа, а вие не ходете. Не е ваша работа». Приех охотно предложението, благодарих и си тръгнах.

Вечерта преспах у Гиньо Тенев — приятел от нашия клас. С Гиньо се видяхме в града, заприказвахме се, аз му разказах какви въпроси имах за решаване и той веднага предложи: «Ще спиш у нас и утре като разбереш какво става с квартирата, спокойно ще си заминеш за село. Днес нали се записа?». «Да — казах, — записах се, но да не ви притеснявам вкъщи с моето преспиване». «Няма такова нещо, къщата ни е голяма, даже още не е наредена. Нали ти разказах, ние дойдохме от Шишманово миналата година».

Поразходихме се с Гиньо, той познаваше Стратия, председателя на ученическия стол. Каза, че бил го виждал в гимназията. «Като се прибираме към нас — квартирата му е в нашия квартал — ще проверим». Видяхме се със Стратия, аз бях притеснен да не би през лятото да е обещал на друг човек работата в стола. Посрещна ме сърдечно и обясни: «Веднага след началото на учебната година столът няма да се отваря, пък и ще трябва да направим едно малко боядисване да се освежи, но това е моя работа, аз съм намерил майстори за това, когато дойде време, ще ти кажа».

Прибрахме се в Гиньови, майка му ни посрещна — сърдечна, засмяна жена както всички жени от село. Вечеряхме и след това Гиньо ме заведе на горния етаж в една стая, където преспах. Сутринта долу в кухнята масата беше приготвена за закуска.

Гиньо имаше по-малък брат. Поздравих, седнахме на масата. С бащата на Гиньо, бай Теньо (след година му станах любимец), много се разбирахме. Като приключихме закуската, бай Теньо ме попита:

— Разбрах, че си от Бисер, чий син си?

Аз спокойно му обясних. Като казах името на баща си, бай Теньо като че ли се изненада:

— Та ние се познаваме с баща ти, приятели сме. Сериозен човек е баща ти, радвам се, че сте приятели с Гиньо.

Благодарих за хубавите думи на бай Теньо и замълчах. Веднага бях разгадал изненадата му, като казах името на баща си. И той, както много хора на село, се чудеха, баща ми как със сиромашията си ще издържа ученик. Но бай Теньо не каза сиромах човек е баща ти, а каза — баща ти е сериозен човек. Това ми стигаше.

Въпросът с квартирата ми беше решен — майката на Димитър беше говорила с хазяите и уговорила 300 лева да плащам на месец, като дала 200 лева предплата. Отидохме с Димитър да видим квартирата. Хазяйката притеснено каза, че леглото е само едно с един дюшек, останалото аз трябва да си донеса. Приех с радост, стаичката беше малка, но светла. Единият прозорец беше към коридора, който беше открит, значи нещо като навес, а другият — към улицата.

Прибрах се в село щастлив, записан и с осигурена квартира. Бях дал 200 лева на майката на Димитър, колкото имах. Какви са били хората тогава — толкова човечност, толкова топлота. Имали са грижи и радости, както е било от векове. Грижите са скътали някъде да не се виждат, като спестяване, та нали те са си само техни, а радостите — споделени с всички. Но всеки си знаеше мястото, кой къде е, с каква мярка мнението си ще каже и думата му винаги ще бъде блага.

Оставаха няколко дни да започне учебната година, баща ми запрегна дядо Георгиевия кон в каруцата, вечерта мама беше приготвила завивките ми за леглото и една шарена черга, която ще бъде покривало на леглото ми. Беше ми оплела терлици, когато съм в квартирата, да не ми мръзнат краката. В един куфар от шперплат бяха учебници и ученическите ми помагала и малката ми библиотека, бях си купил някои книги — «Под игото», стихотворения на Ботев, Яворов, «Престъпление и наказание», «Въжето на палача», стихосбирката «Буря» и поемата «Апостола» на Шандор Петьофи. В предговора на книгата пишеше «унгарският Ботев». И действително в едно от стихотворенията на Петьофи имаше такъв момент: «Нека пръв да падна аз от коня при победната атака. Щастлив ще бъда, когато чуя, че е дошла свободата…». Подобна на молитвата на Ботев «Подкрепи и мен ръката… па кога въстане роба…» и още десетина книги.

Та библиотеката ми беше една газена щайга, по средата имаше преграда, поставяха се две газени тенекии, каквито са тенекиите за сирене. Скована от чамови летви. Вземам аз хартия и габъри, облепвам го и става библиотека в ъгъла на стаята до масичката. И двата рафта — пълни с книги.

* * *

Започна учебната година по познатия начин. Още нямаше програма, по някои предмети ни запознаваха с основните раздели, които ще влязат в матурата. По математика ни преподаваше госпожата Латева, Латев — нейният съпруг — по биология, едно прекрасно семейство. Учителят ни по немски език беше Генади Диментиев — фин, възпитан човек с изискани маниери. Имаше нещо аристократично в него, делови в същото време с благородна осанка на търпелив човек. Споменът ми за него (ще ми позволиш, уважаеми читателю, сравнението) е като за намерена антична монета, която носех в джоба си. И щом пъхна ръка в джоба, веднага почвам упорито да я опипвам, мълчаливо търся нещо ново в нея, даже току понякога я изваждах, вглеждах се в нея и веднага пак я слагах в джоба, притисках с ръка джоба отвън и продължавах с мислите си.

Диментиев ми беше учител не само по немски език, от него можеше по най-естествен начин да научиш неща, които през целия си живот няма да забравиш. За него волята и умението безкомпромисно да изискваш от себе си бяха основният фактор да подредиш живота си.

По философска пропедевтика в четвърти клас учехме психология, а сега от пети щяхме да учим и логика. Преподавател ни беше господин Колев, а самият предмет ми беше приятен. Колев беше добър учител, но аз винаги имах чувството, когато слушам урока и когато ме изпитва, че има нещо, което липсва, нещо недовършено. Веднъж, след като предаде урока, попита: «Имате ли въпроси, нещо неясно?». Вдигнах ръка и попитах: «Господин Колев, от днешната лекция и от тези, които чета в учебника, и когато отговарям, като ме изпитвате, правя извода, че има нещо недовършено, нещо недоизказано. И продължава да е така». Колев ме гледаше внимателно и като свърших, с усмивка ми каза: «Това значи, че разбираш материята. Сядай. Друг има ли въпроси?».

Но в началото на учебната година нека да споделя един друг момент, лишен от философски изводи. През междучасието Стратия ме намери в коридора, махна с ръка да отида при него и веднага започна: «Следващия понеделник отваряме стола. Днес е четвъртък и в събота и неделя рано сутринта ще дойдеш в стола. Готвачът ще бъде там и една жена, която ще чисти салона. Има много работа да се свърши. Майсторите боядисаха, но има още много за довършване, преди да посрещнем столуващите. Тази година се записаха да се хранят много повече от миналата. Разбрахме се, нали?». «Да, разбрахме се». Всичко ми беше ясно. Нали го бях искал и се беше сбъднало.

* * *

В Харманли всяка година имаше есенен панаир — в събота е пазарът за добитък, а в неделя панаирът на площада — цирк, виенско колело, синджирени люлки, сергии, фокусници и отвсякъде се вика: «Насам, насам, народе». Но нищо не получаваш без пари.

Сестра ми беше завършила прогимназия и повече не се говореше да учи. На село момичетата почваха да се учат на домакинска работа, на работа в полето и хващаха на свой ред мотиката. Но наред с това се замомяваха. Променяше се поведението, походката, поздравяваха възрастните на улицата тихо, с наведена глава. Патриархатът прозираше отвсякъде. Току някои възрастни, като минат момичета край тях и ти поздравят малко по-високо, за да чуят, се обърнат и се загледат: «Бре, бре. Я виж кога пораснаха тези деца, бе, гледай ти, гледай. От чий род е това високото?».

Сутринта в събота отидох в стола. Бай Севко, майсторът, беше там, говореха със Стратия. Една дребна женичка носеше леген и кофа с вода в салона. Поздравих и застанах пред тях, двамата се спогледаха и Стратия започна: «Георги, ти си бил късметлия човек. Върви ти, да знаеш, но няма да се плашиш, всичко се преодолява». «От какво да се плаша, щом съм толкова късметлия» — питам аз уж шеговито, но усещам, че не е шега. Стратия ме хвана през рамо и тръгнахме по коридора към една врата. Той изкара връзка ключове и докато ровеше в нея, каза: «Абитуриентският бал миналата година е бил тука в стола. Менюто било богато — агнешко печено с гарнитура и някакви пасти. Но къде е трагедията? Нали твоят предшественик беше абитуриент. Няма да вземе с абитуриентския костюм да мие чинии. И сега бай Севко ми призна, че тогава успял да хване няколко момчета да почистят от чиниите остатъците от храната и са ги прибрали неизмити в тази стая. Ей сега разбираме какво е станало. Ще ти бъде малко трудно, но няма как. Ще трябва да се справиш за тези два дена».

Пренесохме чиниите, тавите, тенджерите, вилиците и лъжиците. Майсторът напали печката и сложи един казан и две големи тенджери с вода да се затопли. Поогледах чиниите — пожълтели от засъхналата мазнина, хванала твърда коричка. Бай Севко ме погледна, усмихна се и каза: «Не се притеснявай, добре, че оня ден като чистехме от боядисването, не сме изхвърлили от печката пепелта. Има 2–3 кофи дървесна пепел, в нея е спасението». «Разбира се» — казах аз уверено.

И как няма да си уверен, сутринта още като станеш, по улицата от говорителите на стълбовете слушаш, че всичко е на нож. Ново правителство, лозунги, тръпки да те побият. Сега ще се разправяме с фашистите, тези кожодери. Гони фашистите до дупка. В новините наши войски заминават за фронта, започва нов живот, щастието на народа дойде. Но сега трябва пълна мобилизация, победата да се доведе докрай. За да успеем, трябва да бъдем твърди, да не се огъваме. Мекотелите, мамините синчета няма да издържат. Те не ни и трябват, но ние ще издържим, животът е пред нас. И какво, нима аз съм мекотело, мамино синче, ще се огъна… Глупости.

Вътрешно се усмихнах и си казах: «Майната им на лозунгите, истината е, че столът в понеделник трябва да е отворен. Значи, ако искам да си осигуря храната за годината и да имам пари за квартирата, тези чинии трябва да се измият както трябва, после нещата постепенно ще си дойдат на мястото».

Уважаеми читателю, тогава нямаше такива перилни препарати или да подсвирна на Mr. Proper. Единствено сапунена пяна излизаше тогава от говорителите на стълбовете и успешно прочистваше главите ни без накисване… Дървесната пепел беше най-ефикасното средство. В нея има сода каустик и разяжда мазнината. Ех, не прави изключение и за ръцете ми и в неделя вече от ноктите на всичките ми пръсти прокапваше кръв. Да оставим лозунгите от говорителите, аз си имам един малък и ясен лозунг — за мен няма път назад.

В неделя мама и сестра ми Иванка дойдоха рано в квартирата ми. Майка грижливо вадеше от кошницата — донесла ми беше вкусни неща, но аз нямах време. Трябваше веднага да отида в стола, което те не знаеха. Аз си държах ръцете в джобовете, да не ги забележи майка ми. Казах: «Имам важна работа, оставете нещата тук, идете на панаира и след това си отивайте на село с хората, с които сте дошли. Ключа сложете под черджето до вратата. Тръгвам». Тази моя припряност притесни майка ми. Изведнъж остави всичко, изправи се, обърна се към мен, сложи ръце на раменете ми и каза: «Какво е това толкова важно, Георги? Да не си се забъркал в някаква политика? Като слушам какво се говори и какво става, много те моля…».

Не бях виждал майка си толкова изплашена. Започнах да я успокоявам: «Имам да свърша една работа, дал съм дума и трябва да го направя, а с политика, мамо, никога няма да се занимавам. Това ти обещавам и трябва да ми вярваш, никога не съм те лъгал и няма да те излъжа». Видях, че се успокои, прокара ръка по челото ми и каза: «Отивай като трябва, вярвам ти».

Отидох, бай Севко беше там, запалил печките и сложил вода да се топли. Започнах да обличам работния панталон и един стар пуловер «Ела при мен първо да ти кажа нещо, че тогава се обличай. Имам съсед ветеринар, бях го виждал веднъж с тези ръкавици. Преглеждаше една крава и ми показа едни гумени ръкавици. Сложи си ги, май ще ти бъдат малко големи, но не е страшно, ще ги завържем на китката и няма да се изхлузват. Ето, донесох ти парцали от стар войнишки шинел — вълнени, груби, само за такива чинии. Веднъж да се измият, после ще ти бъде лесно». И действително, с ръкавиците нямах контакт с пепелта и не се разраняваха ръцете ми. Парцалите бяха като телени четки.

След обяд около 15 часа всичко беше готово, измито, подредено на рафта. Чиниите — прибрани в едни сандъчета. Тави и тенджери светеха. Поседнахме с бай Севко и чистачката, след малко дойде и Стратия. Мина първо в салона, разгледа, кимна мълчаливо. Дойде в кухнята. Като поогледа, вдигна ръце и каза високо: «А бе вие сте страшни, не вярвах, че ще успеете. Това е много работа. Георги, дай да ти видя ръцете. Аааа, обезателно някакъв мехлем от аптеката ще вземем. Тези малки рани могат да направят инфекция и да ти създадат проблем… Като идвах, през една улица от нашата един човек отсреща арестуван от двама цивилни. Единият държеше в ръката си шмайзер, германски автомат. Човек не знае какво ще му дойде на главата… Ние с бай Севко ще трябва да видим какво ще се готви през седмицата, за да зная какви продукти да донесем. На пиацата има каруци, чакат някой да ги наеме».

Стратия вземаше такава каруца, натоварваше продуктите и право в склада на стола. Аз вече бях облякъл ученическите си дрехи и се готвех да си тръгвам. «Георги, до градската градина има аптека. Аптекарят е възрастен човек, много фин, интелигентен. Аптеката е затворена сега сигурно заради панаира, но до вратата има звънец, те там живеят, позвъни. Сигурен съм, че ще ти отвори. Но непременно да идеш, той ще види какво да ти даде. Имаш ли пари?». «Имам» — казах. «А утре — продължи Стратия — знаеш, един час по-рано от първия звънец идваш, напалваш печката, слагаш вода да се топли и влизаш в първия час. След петия час идваш, заставаш на гишето и поемаш чиниите. Вечерята, знаеш, е от 17 часа».

Отидох до аптеката, защото за утрешния ден ще ми трябват ръцете. Това ще бъде първият ми работен ден вече по «специалността», а мислех и за много други неща, които не смеех да призная. Натиснах звънеца. След около две минути вратата отвори един човек, когото не можех да оприлича на никого, когото познавах. Поздравих и заразправях какво се е случило с ръцете ми. Той се извини, че ме разпитва: «Кой лекар ви изпраща, имате ли рецепта?». Нямах избор, трябваше да разкажа, че съм ученик, и каква «специалност» имам още. Аптекарят ме слушаше внимателно, без ни едно движение на лицето. «Подайте ми ръцете» — каза той и сложи очилата си. Не можах да видя кога ги извади от джоба си. Разгледа внимателно и ми каза: «Идете се поразходете около половин час да приготвя мехлема. Ще ви обясня как трябва да го употребявате, най-важното е три дена да не мокрите ръцете си, в противен случай нищо няма да се получи». «Съжалявам — казах, — но още утре на обяд трябва да мия чиниите в стола». — И наведох глава. След кратко мълчание аптекарят каза: «Елате след половин час», обърна ми гръб, а аз излязох от аптеката.

На тютюневия склад имаше часовник на главния вход, погледнах го и отидох в градината. Седнах на една пейка и чак тогава разбрах колко съм изморен — веднъж да се прибера в квартирата да си почина.

Върнах се в аптеката в определеното време (следях часовника). Аптекарят излезе зад работната маса. Държеше в ръце книжен плик, в него бяха кутийката с мехлема, едно шишенце риванол и пакетче памук в друг плик (за първи път виждах такива опаковки) и започна да ми обяснява: «Сутрин и вечер трябва да се мажат раничките с мехлема, като предварително се почистват с риванола. А това са хирургически ръкавици. Тях ще ползваш, когато миеш чиниите. Преди да сложиш ръкавиците, в тази кутийка има талк — един прах, да напудриш с него ръцете си, по-лесно се слагат ръкавиците и когато ги свалиш, няма да ти одерат нараненото. Като свалиш ръкавиците, с риванола почистваш раничките и ги намазваш с мехлема. Не се плаши от мехлема, не е отровен. Разбра ли всичко?». «Разбрах и съм ви много благодарен. Колко струва да си платя и още веднъж ви благодаря много». «Вземи и тръгвай» каза аптекарят. Замислен ме гледаше с един такъв поглед — просто не можеш да възразиш. «След пет дена ще дойдеш да видим какво сме направили с ръцете ти и тогава ще платиш». Сложи ръка на рамото ми и леко ме побутна към вратата. «От все сърце ти желая успех», каза той. А аз се намерих на улицата, зашеметен леко от постъпката, маниерите, поведението на този човек с главна буква.

Вървях към квартирата и вече бях забравил за умората си. Крадешком се поогледах и си казах наум «Защо да не мога да стана такъв, когато порасна. Толкова независимост и толкова доброта у този човек. Не зная, но и той е извървял своя път, докато стане такъв».

В квартирата веднага отворих плетената кошница, в която майка ми беше донесла нещо за хапване, направено с толкова любов. Но тя не знаеше, милата, как ще се прехранвам аз всеки ден на обяд и вечер и второ… ох, гледай ти. Чух по двора ходеше бай Димитър — хазяина. Излязох с пълна уста и ми стана неудобно. Преглътнах, поздравих и заговорих: «Бай Димитре, виждам, сутрин ставаш рано, ще ме събудиш ли в шест, шест и половина, да не закъснея». «Защо толкова рано», учуди се хазяинът. Помислих си това нещо да остане тайна, но все едно — щеше да се разбере. И му разказах защо ставам рано. «Добре, след малко ще дойда при теб, сега оправям мрежата на кокошките».

Влязох си в стаята и почнах да се готвя по програмата за следния ден. Дойде бай Димитър и ми подаде малко будилниче: «На теб ще ти трябва всяка сутрин, а това е много точно и не можеш да издържиш на звънчето. Ето, така се наглася, заповядай». Така неочаквано бях изненадан, благодарих на хазяина и седнах да прочета нещо. Много грижливо бях намазал раните по ръцете. Разгледах ръкавиците и веднага се успокоих, че съучениците няма да забележат, че съм с тях, защото са с цвета на ръцете.

Часовникът беше точен. Отидох в стола. В училищния двор не се виждаше ни един човек. Запалих печката, сложих казана и двете тенджери с вода и се поразходих пред гишето в салона, където се хранят учениците. Изведнъж пак се сетих нещо, макар че вече го знаех. Столът е на самообслужване — нареждат се учениците и ученичките пред гишето на готвача и си получават храната, а след като се нахранят, донасят празните чинии на моето гише и аз ги поемам. И това значи — че ще ме поглеждат. Аз също, макар и за миг. Хайде пък сега, бях го мислил това и си бях отговорил. И защо ми се изпречи сега и ме гледа така ехидно. Чукнах капака на една тенджера, така звънна, че се сепнах и веднага отрезнях. Поусмихнах се и си казах: «Без емоции, Георги, жребият е хвърлен».

Бай Севко влезе и ме поздрави. Ръкувахме се и той пожела: «Дано Господ ни помага и закриля, че тук има толкова врящи неща. Страшното става много бързо, но да вярваме, че лошо няма да се случи. Отивай, желая ти успешен ден». Благодарих и му пожелах същото. Взех чантата и отидох в класната стая.

* * *

Така започна първата ми трудова дейност, от която изкарах пари. Но по-късно разбрах, че това си е вид специалност и е записано в щатното разписание — мияч на чинии. В началото на тази дейност обаче трябваше да преодолея нелеката за тогавашната си възраст горчилка. Приборите — вилици и лъжици — бяха на моето гише, като ги измивах, ги слагах в сандъчетата — едното за лъжиците, другото за вилиците. Преди да вземат храната си, идваха първо да вземат приборите и след това пък като се нахранеха, донасяха чиниите и аз ги поемах. При тези мимолетни срещи виждах на отсрещните лица най-неочаквани изражения. Едни не скриваха в погледа си изненадата, други изразяваха съжаление, което ме дразнеше много, трети се усмихваха и сърдечно ме поздравяха. Имаше и мазни иронични физиономии, които гледаха като след прочетена присъда. Всичко това беше като едра шкурка, която оформяше детайлите на характера ми, на човешките ценности може би още оттогава. Не знам, не мога да си отговоря на този въпрос.

По онова време имаше толкова различия в този пъстър свят. Поставяше се началото на един обществено-политически държавен строй с крещящи имена, «най-после» «сбъдната мечта на народа». Този чадър — «народът» — беше много удобен и за слънце, и в дъжд. На много неща се слагаше началото в името на народа. И като се вгледаш в този народ — нищо… Не трепва, стои си спокойно, да става каквото ще, та нали е в името на нас. Друг ще каже: «Да свърши войната, после е лесно, само здраве да има». Няма нищо конкретно — лозунги, митинги, обещания, програми, но всичко все още като че ли е в чернова, написано на коляно от някого, приклекнал набързо.

Виновните за теглото на нашия народ ще бъдат изправени пред народния съд. Малко ли са грижите на народа, та и сега ще съди? Кого, откъде ще започне? Още от Фердинанд за двете национални катастрофи, за избитите двеста хиляди при Чаталджа, за пленниците ни на островчето в Гърция Трикери, или на него народът му е простил, защото Богдан Филов го видял, седнал на стълбите в Народното събрание и плачещ, ридаещ, настояващ народът да му прости и отново да му повярва, за да докаже войнските си способности.

Не се дава ход на това дело, свидетелите са мъртви. Да премине народният съд към цар Борис, но как? Та той е почти обявен за светец за спасяването на евреите от германските крематориуми. Но когато се говори по темата за евреите в България, тяхното депортиране в лагерите съвпада с възстановяването на новите стари земи на Велика България. А това беше германското разпореждане, по-скоро договаряне с Борис III да изпрати в Гърция, Македония и Сърбия български войници — 200 хилядна армия да води съпротивителна война срещу антифашистите в тези държави. От тези земи със съгласието на царя бяха наблъскани в товарни вагони 11 хиляди евреи и изпратени в концлагерите, от които едва 200 човека се спасяват.

А българските евреи са спасени от патриарха и народа. През 1940 година е приет Закон за защита на нацията — това е законът за борба с тези, които водят антифашистка съпротива — партизанско движение, ятаци, помагачи. От 1941 до 1944 година само в България са убити 4500 партизани, 8000 са хвърлени в затворите, в новите земи са избити 12 000 антифашисти. Извършено е от български войници и жандармерия. Благородният и хрисимият народен цар Борис III предварително е направил опелото, Народното събрание е казало само амин.

А «горкият» народен съд, какво му предстоеше оттук нататък… Колко народ, умен, интелигентен, с образование от западните университети, ще бъде избит и на фронта, и без фронт, със съд и без съд…

* * *

Вече не се притеснявах сутрин, когато отивах в стола да напаля печката. Не се смущавах и от погледите на учениците. Нещо друго възникна неочаквано и ме накара да бъда наблюдателен. Когато учениците влезеха в салона, като всеки бързаше да изпревари другия, да си вземе храната и да седне на масата, и нямах чинии за миене, спокойно от моето гише можех да наблюдавам учениците и ученичките.

Охоо! Едва се сдържах да не се разсмея. Какво си мислите, че виждах: важните персони, особено ученичките, които измъчваха токчетата на обувките да се връткат наляво или надясно. Някоя седи само на едното токче и се оглежда дали е забелязана. Господи, а да ги видиш как се хранят! Една грабнала с лявата ръка голямо парче хляб, цяла четвъртинка, както е нарязан, гризе залъци колкото детски юмрук, сърба шумно с лъжицата, вдигнала глава и мляска с отворена уста. Момичета с пълна уста разказват нещо и се смеят. Същински цирк.

Отгатнах защо ми правеха такова впечатление. Предната година се хранех в хотел «Търговски», където ходеха най-вече интелигентни хора. С интерес се вглеждах в тези хора как се хранят. В поведението на хранене основното беше техниката или по-скоро умението да ползваш приборите. Особено нож и вилица. Ядеш със затворена уста, слагаш малки залъци хляб в устата, за да има място и за готвеното, така че да не се издуват страните и да можеш спокойно да дъвчеш. На пръв поглед дребни неща, но като се постараеш да ги сглобиш по време на храненето, ще ти бъде приятно и на теб, и на този, който те гледа.

Тогава почнах да се вглеждам в себе си, почнах да се старая. Поръчах си половин порция свинско печено с гарнитура и помолих сервитьора да ми донесе приборен нож. Забелязах, че ме изгледа учудено, но вече при сервирането и на кюфтета със сос и мусака пак ми сервираше нож. Не ми се сърдеха, защото винаги, когато си отивах, благодарях и казвах, че ми е било много приятно.

За една година хранене в хотел «Търговски» до голяма степен бях научил правилата и културата на храненето. Порасна ми малко самочувствието.

* * *

Зимата беше дошла. Кишата е нещо много лошо особено когато са ти скъсани обувките. Често пъти си взимах учебниците, по които имах да уча за следващия ден, и оставах в стола между обяда и вечерята. Един ден в междучасието запъхтяно ме дръпна за ръката една моя братовчедка, по-малка от мен, дъщеря на вуйчо ми Дамян. Казваше се Иванка.

— Бати Гоше, братовчеде, много те моля, трябва да ми помогнеш. Утре е Ивановден, от нашия клас почти всички ще дойдат, ще има и други. Нали знаеш, най-напред именицата трябва да открие забавата със соло танц. А ти знаеш много добре колко мога да танцувам.

— Дотук всичко е наред, какъв ти е проблемът да си толкова притеснена — казах почти със смях.

— Как няма да съм притеснена, ще трябва да дойдеш на имения ми ден с теб да открия танцовата забава.

Изслушах я, помълчах и казах:

— Иванке, не виждаш ли какви са ми обувките, панталонът, куртката, поотъркани са и да ти кажа откровено, никак не ми е до танци.

Иванка беше готова да се разплаче и започна да ме моли:

— Не ми отказвай, само този първи танц, после всички танцуват и никой никого не гледа как танцува. Ако искаш, после можеш да си отидеш. И най-важното да ти кажа, хазяйката ми също ще бъде там. Нали каза, че много ти харесва и ме накара да те запозная с нея.

Все едно ме шамароса, трепнах и веднага станах сериозен:

— Точно заради това не искам да дойда, да не ме гледа такъв ръфльо, разбра ли?

— Добре де, тя и в училището те гледа такъв, какъвто си. Нали много пъти си казвал, че не държиш особено да бъдеш излъскан и нямало значение кой какво щял да каже за теб.

— Добре, ще дойда. В колко часа трябва да откриеш тържеството?

— Около два — каза Иванка. — Нали няма да ме излъжеш?

— Аз не лъжа — троснах се, извърнах се и тръгнах по коридора. Иванка ме настигна и ми се извини през сълзи.

Редно е да си призная — аз много харесвах дъщерята на хазяите на Иванка. Тя също беше в пети клас в девическата паралелка по френски език. Много хубава, висока, стройна, с матово лице, черни големи очи и черни коси, сплетени на две дебели плитки, пуснати отпред над вече оформен бюст. Когато идваше на училище, носеше чантата си отпред под бюста, прегърната с двете ръце. Вървеше с бавни, отмерени крачки. Съученичките й викаха Янче, Яничка, Янка, но на нея истински й стоеше името Яна. Това име покриваше властно всичко в нея.

Помолих Иванка веднъж да ме запознае с нея. Обясних й, че аз уж случайно ще ги срещна, тя случайно ще ме заговори нещо и ще ме запознае, ще й каже, че сме братовчеди. Рядко я срещах, но не пропусках случай, поздравявах я много учтиво. Тя също с лека усмивка отвръщаше на поздрава. Сега като се замислям, допускам и да съм се изчервявал като съм я поздравявал.

Веднъж на село майката на Иванка ме беше помолила да занеса една кошница на дъщеря й в Харманли — тогава бях ходил в квартирата й и вече знаех къде ще бъде тържеството. Побързах този ден и до един и половина всичко беше измито. Отидох си до квартирата да си оставя чантата, поизчетках дрехите си, но в най-окаяно състояние бяха обувките ми. Поемаха си по малко вода с кал от улицата, когато си поискат, и я изпускаха по същия начин. Погледнах се в малкото огледало на стената — намигнах си и излязох на стълбите. Тропнах по един път с краката, както се прави да изтръскаш снега, и тръгнах.

У именницата вече бяха дошли доста гости. Посрещна ме Иванка, радостна ме въведе в стаята — ученическа стая, те всички си приличат. От двете страни до стената по едно легло, в средата до прозореца една маса с два стола, има и някои малки подробности, но те не се забелязват. Седнах на едното легло до двама ученика, поздравихме се и аз старателно свих крака под леглото да не се виждат.

Двете момчета ми подадоха няколко карти от Шегите на Амур. Мили читатели, това са картончета с размери на пощенска картичка. На него са напечатани изречения, например: Много ми харесвате, бихме ли могли да се срещнем и отговорът: Ние още не се познаваме. Други пък хумористични. В началото на изречението е поставен знак, примерно: лов, стрела, Балкан. Подаваш картичката и заявяваш знака.

Заговорих се с едно момче, беше от Доситеево, познавах някои ученици от селото му. И като си разговаряхме, стаята и коридорът — той също беше предоставен за тържеството, се напълниха с момичета и момчета, жужащи като кошер. Допреди малко са били заедно, а сега така изненадващо ахваха, че се виждат. Наведох се и си казах: «Всичко на този свят е цирк». Почнаха да се чуват весели подвиквания: «Къде е именницата, няма ли да открива?»

На масата беше сложен грамофон, до него — кутия с плочи. Един висок ученик с щръкнала коса, намазана обилно с брилянтин, се въртеше предизвикателно. Той припряно търсеше в кутията желания танц за откриването. Грамофонът засвири танго от бисерите на Аспарух Лешников.

Иванка се изправи пред мен засмяна и смутена едновременно:

— Бати Гошо, може ли? — и леко се поклони.

Изведнъж ми мина през ума, че нямаше да си простя, ако не бях дошъл, защото момичето преживяваше това откриване, беше домакиня на тържеството, а празникът бе неин. Танцувахме само двамата, тя тихичко ми благодареше, че съм дошъл, и при едно завъртане погледът ми попадна на отворената към коридора врата. На касата на вратата права се беше опряла Яна и говореше с една ученичка от нейния клас. Изведнъж погледът й спря на обувките ми. Бяха застлали килими в стаята и в коридора и аз си представих какви следи оставят обувките ми. Сигурно продължавахме да танцуваме, аз нищо не виждах, само напрегнато чаках да свърши тангото.

Толкова дълго танго никога през живота си не съм слушал. Като свърши, всички изръкопляскаха. Лъскавият ученик веднага смени плочите и усърдно почна да навива пружината на грамофона. Аз се отдръпнах до стената, гледах — всеки си беше набелязал момиче и само чакаха началото на мелодията. Тя започна. Стаята и коридорът се напълниха с танцуващи двойки — едни засмени, други явно за първи път се срещат, притеснени, нещо се усмихват, но всичко танцува.

Сега беше най-подходящият момент да се измъкна, да изляза незабелязано. Въздухът не ми стигаше, на плещите си чувствах голям товар, краката ми всеки момент щяха да се подкосят. Разбрах, че съм на улицата, изпитвах желанието някъде да се скрия, никой да не ме вижда и никого да не виждам. Това можеше да е само квартирата ми, само там. И забързах да се прибера. Изведнъж намалих крачка, поогледах се, хората си вървяха по улицата, някои забързани, други внимателно гледаха да не си изцапат обувките от калта.

Реалността ме отрезви и успокоен се запитах всъщност какво се беше случило. Като на филмова лента мина пред очите ми Иванкината квартира, как танцувахме. Откривахме нейното тържество, именния й ден. И после виждам на улицата себе си, почти тичащ. От кого бягах, от какво, кой ме заплаши с нещо толкова страшно?

Прибрах се в квартирата, затворих вратата и легнах по очи в леглото. Въпросът настойчиво барабанеше в главата ми. Изведнъж блесна отговорът: «бедността», на която носех всички белези по себе си, дори и в душата си, а от нея никога няма да мога да избягам. Потръпнах и спрях да мисля.

Унесъл съм се. Погледнах и скочих, седнах на леглото, часовникът показваше пет без петнадесет, веднага трябваше да тръгвам за стола. Неволно прокарах ръка по възглавницата, тя беше мокра — значи съм плакал. Изправих се, тропнах с крак, бях много ядосан. Казах си на глас: «Ама че съм мекотело, от такива преживелици само се изпростява». Пооправих си дрехите и тръгнах към гимназията.

В стола бай Севко беше почнал да разсипва вечеря на някои подранили. Облякох работния панталон и пуловера, изплетен от мама, проврях гумираната престилка през главата и я вързах на кръста. Това вече механично го правех. Вечерите обикновено протичаха вяло, не толкова шумно както обедите. Бай Севко дойде до умивалнята и ме попита: «Георги, какво ти е, да не си болен, умълчал си се. Случило ли се е нещо?». «Няма нищо, добре съм».

Привършихме вечерята и се прибрах вкъщи, без да спра да мисля за бедността като мой неизбежен спътник поне досега. Заслужаваше ли да измъчвам родителите си, да оставим настрана миенето на чиниите. Не смеех да се загледам във витрините, но и защо във витрините — в междучасията виждах добре облечени ученици, униформите им от габардин, яката — от кадифе, пък обувките… Философията, която изповядвах, че бедността не е порок, нещо започна да избледнява.

Имах приятел, беше година по-голям от мен. Идваше в стола да се храни почти последен и понякога отивах при него и казвах на бай Севко: «Сложи и моята вечеря, ще вечерям с този приятел». «Добре — казваше майсторът, — ще сложа като на официалните гости».

С Тошо — Тодор Димов се казваше този мой приятел — разговорът ни вървеше леко и приятно, без никакви задръжки или притеснения, защото и двамата бяхме бедни селянчета. След известно време, както си бях обзет от мрачните мисли за бедността, взех, че ги споделих с него на една вечеря. Той се поусмихна, хвана ме през рамото и заговори:

— Слушай, Гошо, как може да те притеснява такъв въпрос? Та ние, бедните, сме болшинството в света, ние сме сила. Това богато малцинство, знаеш ли как се съобразява с нас, бедните, особено когато сме обединени и солидарни? Но да оставим това обединение и да не ги плашим. Пък и обединението си е сложна работа. Но ние, бедните, трябва да имаме самочувствието. От нашето мнозинство бедняшко знаеш ли колко гении са излезли, какви велики писатели, актьори, изобретатели, художници? Знаем толкова имена от минали епохи, продавали са произведенията си за единия хляб, а сега са на световните художествени изложби с най-ценните произведения. Ами композиторите? Ти видял ли си война да се провежда само от генерали? Те са назад скрити, а ние, бедните, сме войската — там на първа линия. Разбра ли ме — обърна се към мен Тошо. — Да не си посмял повече да разсъждаваш така мрачно. Трябва да вярваш, че в тези дълги, големи сиромашки редици ние ще си намерим нашето отвоювано място и достойно ще се чувстваме на него.

Една година беше по-голям от мен, а колко трезво и спокойно разсъждаваше, винаги ми беше приятен разговорът с него. Съдбата ни отреди да бъдем и семейни приятели. И още… дано да успея да разкажа по-нататък.

Прибирах се след обяд от стола в квартирата. На улицата на една стена видях добре направен афиш, отпечатан с големи букви. Съобщаваше се, че в неделя в 9 часа в салона на читалището ще бъде изнесена научна лекция на тема «Формиране на гражданската личност, съобразена със социалните условия и обществото като фактор» с лектор Колев — нашият учител по логика и психология. Първо ме заинтригуваха в темата «социалните условия», и второ, исках да слушам Колев, беше убедителен човек.

Програмата беше много натоварена — трябваше да се чете сериозно, особено нощно време. Изпитваха усилено. Имах не много високи оценки, трябваше още много, много да се чете. Отидох на лекцията в неделя, бях възхитен от Колев. Разбира се, да си призная, на моменти по някои въпроси той се изразяваше чисто философски и като че ли някои неща не разбрах.

Когато обществото е зряло, то се намесва в поведението на отделната гражданска личност безкомпромисно и последователно. Така става основен фактор при формирането на личността. Изграждането на такова общество има своите исторически предпоставки в положителен и отрицателен смисъл. Както сега при смяната на един обществен строй с друг, коренно различен, човешките ценности се разглеждат в други измерения, от друг ъгъл. И въпреки това здравият човешки разум успява да отдели положителното от отрицателното в тези две различни общества.

Лекцията свърши. На сцената имаше един строг и сериозен човек. В началото той даде думата на учителя Колев и накрая благодари от наше и свое име за добре изнесената лекция. Излязохме от салона, някои бързаха да запалят цигара, други се подканяха да отидат някъде да се почерпят. Заслушах се в двама ученика от по-горните класове и един непознат мъж зад гърба ми. Единият ученик попита: «Не е ли абстрактна човешката личност според тази философия?». Мъжът махна с ръка, запали си цигарата и каза: «Така вижда човекът развитието на тези общества, така го казва». Веднага заговори другият ученик: «Знаете ли, разбрах на една дискусия, че тези дребни буржоазни предмети ще ги изхвърлят от учебната програма и мисля, че така и трябва. Не са ни нужни такива философски разсъждения».

* * *

Вече втори час нямахме немски. Казаха, че Генади Диментиев бил болен. В междучасието с Димитър Милев намерихме ученичката от френската паралелка, в чиято къща Диментиев живееше на квартира. Попитахме я много ли е болен, в болницата ли е или вкъщи и тя ни обясни: «Някаква простуда, взема лекарства и си е в стаята, понякога даже излиза за малко». Благодарихме на момичето и излязохме на двора.

— Горкият човек — казах на Димитър, — никого си няма в този град. Белогвардеец, дошъл в България. Образован е, учител по немски е. Странен човек — принципен, взискателен и добър преподавател.

— Вярно е — отговори Димитър, — така като гледам, ти си му любимец. Охотно те вдига на дъската да напишеш някое изречение.

— Слушай, Мите — продължих аз, — имам идея. Да посетим Диментиев, ей така, както се прави при болен човек. Мисля, че ще го зарадваме, едва ли някой е ходил при него да го види.

Димитър кимна одобрително и каза:

— Сега в неделя майка е по-свободна. Нали имаме кози — там извара, масълце, ще я помоля да направи една баница. Само да знаеш какви ги прави… Какво ще кажеш?

— Прекрасно, аз имам някакъв лев и ще купя ябълки — за болен е подходящо.

В неделя около девет часа отидох у Димитър — малка къща с дворче, дори и градинка имаше. Всичко чистичко, всяко нещо сложено на мястото си, но си личи, че е сиромашко. Майката на Димитър ме посрещна ведро и веднага ни похвали:

— Поздравявам ви за идеята да посетите болния си учител. Всичко съм приготвила.

Дадох ябълките, които бях купил. Жената подреди всичко грижливо в една чанта. Взехме я с Димитър и тръгнахме.

Позвънихме, излезе хазяйката на Диментиев и ние й обяснихме, че идваме при нашия учител, научили сме, че е болен, и искаме да го посетим. Тя влезе вкъщи, ние чакахме вън на двора, след малко излезе и ни помоли още малко да почакаме господин Диментиев да се приготви. След няколко минути жената ни покани. Влязохме в коридора, пред вратата си Диментиев ни посрещна развълнуван. Покани ни сърдечно, настанихме се. Извадих от чантата нещата (така се бяхме разбрали по пътя с Димитър), сложих ги на масата, защото трябваше да си вземем чантата.

Диментиев любопитно повдигна завивката на баницата и възкликна: «Господи, от колко време не съм виждал такова нещо, и то домашно приготвено. Каква добра майка имаш, Димитре». После сложи баницата в голяма чиния, както си беше завита, прибра я в един шкаф заедно с ябълките, поогледа се и седна срещу нас. Искаше да се усмихне, често-често примигаше. Очите му бяха навлажнени, пое въздух и заговори:

— Толкова съм ви благодарен за вниманието, с което ме дарихте, и вярвам, че е от все сърце. Такава награда в частния си живот много рядко получавам и е обяснимо — аз си нямам никого. Малко грозно звучи, но е така. Но да оставим това, още веднъж ви благодаря и питам, мисля, че ще ми отговорите честно: имате ли свободен един час да си поговорим?“. Виждах крещящата му потребност да поговори с някого. Събрани заедно, самотата и тишината могат да изкарат човек от релсите.

И двамата с Димитър се съгласихме.

Диментиев стана, отиде до шкафа и донесе кутия шоколадови бонбони.

— Като домакин това мога да ви предложа, заповядайте. Георги, зная, че работиш през свободното си време в ученическия стол. Зная също, че и Димитър е от бедно семейство. Трудно ви е, но предполагам, че сте преодолели младежката си суетност, и двамата сте сериозни момчета. Не трябва да се огъвате. Бедността може да бъде в два аспекта — материална и духовна. Материално беден, но духовно богат човек намира лесно своето място в живота. Но духовното богатство не идва като лотария. Трябва да се учиш, да се образоваш, да четеш. Разбира се, да обогатяваш душата си. Това е много труд и изпитание. Но на такъв труд възвръщаемостта е голяма. Тя е съдържанието на твоя интелект, в познанията, които имаш. А те реално ти създават самочувствието. Ставаш щастлив човек, който може да си подреди живота. Но пак повтарям — това не става изведнъж.

Диментиев замълча и аз използвах момента, извиних се и го помолих да ни разкаже нещо за себе си.

— С удоволствие — съгласи се Диментиев и се понамести по-удобно на стола, показвайки, че му е приятно. — Да се върне човек назад в живота си, да си спомни преживявания, е приятно нещо, защото е преодоляно и заминало. Но ти е скъпо, защото е твое. Бяхме трима студенти в Петроград в една квартира, разбирайте го — в една стая. И тримата бяхме с различни специалности, само по едно бяхме еднакви като близнаци — бедността. Тя беше незавършеният семестър. Учех последна година немска филология. Зимата беше страшна. Единият от нас — Петър, висок като върлина, умееше да прави много сериозни физиономии, но бе с богата музикална душа, следваше в Консерваторията и свиреше на цигулка. По обява в местния вестник беше открил да обучава на цигулка децата на едно семейство два пъти по два часа в седмицата. С парите преживяваше, ако можеше да се каже така. От три месеца не бяхме плащали наема, хазяйката ни беше добра жена, много вярваща. Когато говориш с нея, тя поне три пъти ще се прекръсти и ще помоли Бог да й прости, ако е казала нещо грешно. Дойде за пореден път да пита кога ще плащаме. Ние с другия колега лежим в завивките, а Петър седи на стол в средата на стаята с профил към вратата. „Кога най-после ще си платите наема? До пет дни ако не го направите, ви изхвърлям на улицата“, заяви тя. Петър не гледаше към нея, бе се вторачил някъде пред себе си и занарежда: „Боже, тази жена ще ни изхвърли на улицата само заради едни пари, но е християнка проста и, Господи, тя не е виновна.“ Горката хазяйка взе да се кръсти и да се вайка: „Господи, няма да ги изгоня, те са толкова бедни“. Затвори вратата и си отиде в стаята.

Имахме си един балтон — на Петър беше много къс, на мен — дълъг, и го препасвахме с връв. На Вася беше идеален, но той никога не искаше да излиза. Няма такова нещо като колективна мисъл. Ние тримата живеехме в една квартира, но всеки беше себе си. Съгласието, постигнато от група хора, е само компромис или средно аритметично от много индивидуални мисли. Можем да разделим храната между много хора, но не можем да я смелим с колективен стомах.

— Всяка сутрин рано трябваше да излизаме на улицата, където имаше павилиони, и да вземаме сутрешния вестник заради обявите — продължи Диментиев. — И така, една сутрин чета във вестника на еди-кой си адрес семейство търси възпитател с немски език на двама сина ученици. Бързам аз, обличам балтона и бягам на адреса. Нямам копейки за превоз. Тичам, край мен файтони, коли, пешеходци, всичко бърза. Пръскат по мен вода, кал, но аз не спирам. Пристигнах. Голяма пътна врата от ковано желязо, висока ограда и в двора голяма къща. Огледах се и видях копчето на звънец. Натиснах и зачаках. След по-малко от минута дойде мъж. Добре сложен, с шапка, по която познах, че е прислужник. Без да отваря вратата, ме попита какво искам. Показах му обявата във вестника. Той ме изгледа строго, помисли малко, отвори вратата и ме покани: „Елате с мен“. Изкачихме се по едни разкошни стълби и влязохме в един коридор. „Почакайте тук, ще уведомя господарката“. Гледам — какъв разкош, какви пътеки, какви картини на стената! И изведнъж ми притъмня пред очите като се видях в едно голямо огледало на стената. Веднага си помислих, че като ме видят такъв, няма да повярват, че завършвам немска филология. И най-много се изплаших от косата си — беше дълга, разбъркана, ужас. Изведнъж пред очите ми на тоалетката до огледалото съзрях малко седефено гребенче — сигурно го ползват за мустаци или вежди. Поогледах се, не се чува някой да идва, взех гребенчето и почнах да оправям косата си, а тя така сплетена. И как можах — изтървах гребенчето и то се плъзна по врата ми и отиде по гърба ми. Изтръпнах, сега ще си помислят, че съм го откраднал, и всичко пропада. Да се разсъблека, невъзможно. Тогава ми дойде тази мисъл. Изправих се на ръцете си с краката нагоре и започнах да се друсам, та да излезе гребенчето и да падне на земята.

В този момент чух един женски глас как изпищя и се развика: „Кой го е пуснал този луд в къщата ни!“. Още не бях се изправил на крака, когато една здрава ръка ме хвана под мишницата, завлече ме навън, отвори пътната врата и ме изхвърли на улицата.

— Прибрах се в квартирата сломен — продължи разказа си учителят. — Как можах да се поддам на това гребенче. Но всичко беше свършило. Съблякох се, изкарах гребенчето цяло, неповредено. Сложих го на масата, гледам го — къде се намираше допреди малко то и къде попадна. Веднага ми хрумна нещо — потърсих и намерих чист и хубав лист хартия. Седнах на масата и внимателно написах всичко, както се беше случило, и кой съм аз, извиних се многократно за неприятностите, които съм създал. Сгънах писмото, сложих гребенчето в него, написах адреса от обявата на вестника и нещо ми подсказа да напиша и моя адрес, име и фамилия. Запечатах писмото и отидох на улицата. По улицата минаваха куриери и викаха. Те имаха табелки на ревера. Даваш писмото, плащаш една малка сума и писмото до час ще пристигне до получателя. Легнах като пребит и гледах тавана на стаята. Петър ме повика да стана и да хапна с него. Той щеше да ходи на урок при децата. Унесъл съм се, чука се на вратата — сепвам се и ставам. Облещена, хазяйката ми прошепна: „Отвън един солиден господин във файтон каза да слезеш и да отидеш при него“. „Това е някаква грешка, такъв човек не може да търси точно мен“. Хазяйката повтори, че казал трите ми имена. Станах и отидох на улицата, действително един разкошен файтон с два коня и един солиден господин с цилиндър и ръкавици ми показа моето писмо и попита: „Ваше ли е това писмо?“. „Да, мое е“, отговорих. Отвори вратата и каза: „Сядайте във файтона“. „Но…“. Бях стъписан. „Сядайте, сядайте“, повтори човекът и влязох. Пристигнахме, слязох от файтона. Господарят се обърна към същия прислужник, който ме посрещна сутринта и след това ме изхвърли на улицата: „Както бях казал“. Прислужникът се обърна към мен с мазна усмивка и каза: „Елате с мен“. След коридора минахме в друг, влязохме в преддверието на малка стая, откъдето се отиваше в банята. Чакаше ни човек с кожена чанта. Скромно облечен. „Седнете на стола“, каза той и отвори чантата. Изкара бръснарски инструменти и ме попита: „Как желаете да ви подстрижа?“. „Нормално — отвърнах, — вие преценете“. Човекът ме подстрига, след това ме избръсна и като свърши, погледна през вратата на коридора и каза на прислужника, че е свършил. Прислужникът плати и човекът си замина.

После дойде още един, който също беше от прислугата. Донесе и сложи на закачалката долно бельо, две ризи, костюм, чорапи и обувки. „Всичко, което е на вас, сложете в този чувал. Там е банята, изкъпете се и след това се облечете с тези дрехи. Вероятно ще ви станат и са само временно“.

Механически изпълнявах всичко, усещах се сякаш сънувам и се страхувах да не се събудя. Банята е нещо прекрасно. Излязох и се върнах в първата стая. Започнах да се обличам. Действително дрехите бяха като за мен горе-долу, в отлично състояние, ако трябваше да ги сравнявам с моите. Прислужникът търпеливо ме изчака и след като се облякох, ми каза: „Елате да ви покажа вашата стая“. Не можех да повярвам, че в такава стая ще бъда настанен. На малка количка за сервиране беше сложено нещо за ядене, покрито с бяла салфетка. Прислужникът каза: „Това е закуска, нахранете се. Вечерята е точно в 18 часа. Ще дойда да ви взема, ще вечеряте в трапезарията при господарите“.

На вечерята господарят ме представи на семейството. Децата слушаха внимателно. „Господин Диментиев, след като ви поверяваме да обучавате децата ни, ние ви приемаме като член на нашето семейство. Винаги ще бъдете с нас на тази маса“.

Така се започна, двете момчета бяха много възпитани и много лесно се работеше с такива ученици. В неделя имах почивен ден да разполагам със себе си, да отида на театър, на опера. Имах нов, много хубав костюм, балтон, шапка и най-важното — достойнство и самочувствие. Обсъждахме с децата в свободен разговор книгите, които бяха прочели. Говорехме за театър, музика.

След два месеца господарят ме покани в неговата приемна. Заговори делово, но вежливо. Каза ми: „Господин Диментиев, ценим вашите човешки качества, познанията, които имате, освен обучението на децата ни по немски език, в контактите с тях вие влияете всестранно на възпитанието им. Предлагам да ви заплащам на месец една сума, която никога не съм допускал, че се плаща за такава работа. Освен условията, които ви предоставяме, ако имате други претенции, кажете“. „Претенции нямам, благодарен съм ви много за всичко. Уважавам много семейството ви и за децата ще направя най-доброто“.

Така минаха две години. Моите приятели също бяха заминали нанякъде. Много рядко се чувах с тях. Вече имах други познанства, да не звучи пресилено, в тези аристократични среди. Слушах обаче информации от много достоверни източници и усещах, че идва голяма буря.

Един следобед господарят ме покани навън в беседката на кафе. Попита ме желая ли някакво питие, освен кафето. Отказах, защото поначало не пиех никакъв алкохол, също така и не пушех. След малко мълчание, докато пиехме кафето, господарят заговори: „Господин Диментиев, аз пак ще повторя това, което казах на първата вечеря — че от този ден вие сте член на нашето семейство. Вие сте интелигентен човек, дори, да ви призная, зная пред какви хора сте изразявали вашето мнение и това оценявам много. Не е необходимо да ви говоря със заобикалки, виждате какъв хаос се задава. Казвам хаос, защото никой не може да определи какви и колко ще са положителните и отрицателните страни на задаващата се промяна. А руското общество се нуждае от една наистина кардинална промяна. Да премахне от физиономията си феодалния помешчически образ. Интелектуалният потенциал сега в Русия е само обслужващ, не се ползва. А за да се наложи новото, прогресивното, някой трябва да поеме отговорността. Тези, които сега искат да направят промяната, я обвързват политически с една абстрактна идеология. Аз съм длъжен да се погрижа за семейството си, а вие сте член на това семейство. Приемете заедно да извървим тази голгота“.

Очаквах този разговор и отговорът ми беше готов: „Благодаря за доверието и загрижеността към мен. Нека за един човек по-малко да се грижите, а и не виждам с какво бих могъл да помогна“.

След месец се сбогувах с прекрасното семейство. Имах уговорката с приятели да напуснем Петроград. За революцията няма да разказвам. Първо отидох в Германия, след това приятел ми се обади от България и дойдох все пак при славянския народ. А ако имате търпение, ще ви разкажа за Петербург или както тогава му казваха Петроград, а сега е Ленинград — продължи учителят Диментиев.

— Разказвайте — казахме в един глас и двамата.

— Роден съм в този град, там израснах. На него дължа много. Това е град със строг характер. Портите никога не сме отваряли с топлота и съчувствие пред слабите. Обявен е за столица, преди да бъде положен първият му камък, и се превърна в паметник на човешкия дух. За него няма легенди и народни предания. Той не е възпяван в безименни песни по незнайни пътища. Може би е съвпадение, но в езика на руснаците Москва е „тя“, а Петроград винаги е бил „той“.

След революцията преместиха столицата от надменния аристократ на градовете в Москва. Животът в Петроград ти подсказва да се научиш да знаеш и да можеш посвоему. Без да подражаваш, да докажеш с достойнство, това, което правиш. Само тогава можеш да издържиш в този град. Седем години след като го бях напуснал през 1924 г., умря Ленин и беше наредено Петроград да се нарича Ленинград.

В този град има някаква магия. Спокойното течение на Нева, дворците, изградени в прави ъгли, хармонични и богати в мъжествената си грация… Преживяванията някога в този град, усещанията за тях, мъчителните спомени… Дори и в мислите си за Петроград изпитвам желанието да коленича. Затова ще ви кажа: най-прекрасното в човека не е неговият Бог. Най-прекрасното е обожанието, което той дължи на своя Бог. Никъде в света няма такъв град, аз се гордея, че съм се родил и пораснал в Петроград. Това усещане е съхранило в мен самочувствието и достойнството ми и досега.

Мисля, че достатъчно ви разказах за моя живот. Пак ще ви повторя: липсата на материалното богатство не е страшно, ако духовно си богат — завърши учителят.

Сбогувахме се и излязохме на улицата. Погледнахме се с Димитър, чувствахме се засрамени. Диментиев, на когото си позволявахме да се надсмиваме, защото не минаваше през централния вход на гимназията — отворените две големи врати, а заобикаляше 200 метра, за да влезе през единичната врата. Той казваше с достойнство, когато го питаха някои лигльовци защо го прави: „Голямата врата е направена за камиони и каруци, за говеда, а малката е за хора. Аз съм човек и държа на това“.

От този ден никога с Димитър не отидохме в часовете по немски неподготвени. Така поне можехме да покажем уважението си към този човек. Той едва ли на много хора е разказал така откровено историята си, както на нас.

Разказах на Тодор Димов за разговора ни с Диментиев на една късна вечеря в стола.

— Видя ли — каза Тошо, — че ние, бедните, сме болшинството в света. Диментиев и неговите приятели студенти в голямата Русия и там са болшинство. Но ви е казал правилно с какво ще се борим срещу богатото малцинство — с духовното богатство. Ще ти дам пример — в техните спестовни книжки са внесени техните пари, а в нашите бележници богатството са нанесените бележки. Не се притеснявай, сегашната власт с други очи гледа на бедните.

С Тошо не бяхме говорили всъщност какво представлява новата власт и как ще разберем с какво око гледа на бедните, както беше казал. Нормално е всяка гладна кокошка просо да сънува.

* * *

Беше вече пролет. Реших в събота след часовете и вечерята да си отида на село, много време не си бях ходил. Там бе започнала пролетната подготовка на летните насаждения. Затъжил се бях за всички, за къщата, за двора. Със завързани очи да ме пуснат с парашут, веднага ще позная, ако съм в нашия двор. Той има свое ухание.

Провървя ми, още като излизах от Харманли, ме настигна един камион. Вдигнах ръка, спря и се качих в кабината. Шофьорът беше на възрастта на татко. Камионът не бил негов, чорбаджията имал няколко. Сега извозвал изкупения тютюн в Хасково, в тютюневите складове. „Оттам се връщам, а ти си ученик. Учи, да не станеш аргатин като мене. Сега е времето да решиш“.

Така каза и баща ми, като ме изпрати в гимназията. И той като теб оре ниви на харманлийци и делят житото наполовина още на хармана. Камионът спря на автобусната спирка, благодарих на човека и слязох. Махнах с ръка и той замина.

Нямаше никого на спирката, канавките край шосето бяха като килим — нацъфтяла детелина, лайка, макове. Близката нива през деня може би бе орана. Тази миризма на трева и прясна угар роденият на село човек е генетично обречен да лови тутакси. Не усетих кога съм седнал на тревата. Изведнъж в ушите ми проехтяха като в далечина детски весели викове: „Теменужки, теменужки си купете. Сега са брани, свежи са“. Сепнах се и скочих веднага. Забързах към къщи и се помъчих да пропъдя от ума си тези детски гласове, защото знакът на бедността ме бе белязал още оттогава.

Вкъщи всички ахкаха, всички се радваха. Майка се ядосваше, че вечерята, която е приготвила, „не е за скъпи гости, но утре аз си зная работата“.

След вечеря излязохме с баща ми на двора, поседнахме. Той изкара от джоба си пакета и започна да си свива цигара. Чувствах, че някак си му беше неприятно, задето работя в стола, даже някой му подметнал за това в селото. „Няма значение какво ще говорят хората, аз се притеснявам — заговори баща ми — остава ли ти време за четене“. „Татко, няма да се притесняваш — бавно, кротко му отговорих. — През обедната почивка написвам домашните, решавам задачите, а като се върна след вечерята в стола, тогава чета. Добри са ми бележките“. „И ние тук сме спокойни, знаем, храната ти е осигурена, плащаш си наема, от колко време не съм ти дал лев. Виждаш какви времена дойдоха, говори се, щели да правят текезесе… Как да вляза в кооперацията, добитък, всичко влиза там, а аз наесен продавам поне едно, ако не и две телета, та да влиза някой лев вкъщи. Не ми стига ума как ще са по-нататък нещата“.

Сутринта се поуспах. Всички бяха излезли, само мама тихичко шеташе около печката и правеше закуската. Както бях сънен, усетих една миризма и веднага я познах. Отворих очи и видях — майка ми прави катми. На вилицата набола малко парче бял памучен плат, в една купа разбила яйца, натапя парцалчето в разбитите яйца и намазва затопления на печката пръстен тиган, наричан сач. Образуваше се тънка корица на повърхността на сача и катмите не се залепваха, а се обръщаха, без да се разкъсват. Станах, измих се и седнахме всички на масата да закусваме. Майка ми бе сложила по средата на масата тавата с камара катми, намазани още при изваждането от двете страни с прясно краве масло, и една голяма купа с айран, тогава му казвахме бърканица, мътеница. Всеки скатава на четири една катма, отхапва и сърба от купата с айрана. В този момент изпитваш две еднакви удоволствия — първото е насладата от хапката и в същия миг гледаш насреща брат ти, сестра ти, майка ти, баща ти, понеже сме в кръг, как всички със същата наслада хапват. Тяхното удоволствие също те радва. Това усещане никъде другаде не може да се изживее.

Пилето беше хванато, заклано, оскубано и изчистено. Баща ми прекрасно вършеше това, което се определяше като мъжка работа, защото се правеше на двора и зиме, и лете. Майка ми готвеше за обяд пиле яхния — ароматно и вкусно ястие, на което целият двор ухаеше. Изхвърлих една стара слама от плевнята навън на торището. След като обядвахме, казах, че ще ида до бахчата, за да видя дядо, баба, „и въобще които са там“.

Отидох и много се изненадах — учителят Господин Василев беше на бахчата, този път сам. После разбрах, че се е пенсионирал и често ходи при дядо да си приказват. Като влязох през пътната врата, учителят веднага стана, видимо развълнуван. И аз се смутих, като видях как му потрепва брадата. Отидох първо при него, поздравих, свалих шапката си и му подадох ръка. Той я взе, стисна я, бързо я пусна и ме прегърна. Тази ласкава топла прегръдка никога не забравих. Прегърнаха ме баба и дядо, и двамата учудени, че от снощи съм в село и чак сега се обаждам. Баба изтупа нещо от рамото ми и каза:

— Колко си пораснал, пък си и хубав! Я какви са ученическите дрехи, така са различни и от гражданските, и от селските. Като видим ученици в тези дрехи, си казваме — това са тия, които утре ще ни кажат как по-добре да живеем.

Дядо стана, махна с ръка и се сопна на баба:

— Стига с твоите приказки, я да ги оставим с даскала да си похортуват, те са учени хора, да не им пречим.

Наведох глава от срам — моят дядо вече ме нареждаше между учените хора. Учителят разбра, позасмя се и каза:

— Не му се сърди, за него си вече такъв. Разкажи как върви гимназията, научих, че работиш в училищния стол през свободното време. Успяваш ли да се подготвиш?

Разказах колко време ми отнема стола, по кои предмети полагам повече усилия и че работата в стола трябва да се приема нормално.

Помълчахме и двамата и след това Василев заговори:

— Слушай, Георги, стойностният човек невинаги е задължително да бъде материално богат. Казваш, в сиромашията няма компромиси — вярно е. Върви си с теб като сянката ти. Но и в богатството каквито изкушения има, могат да деградират всички човешки добродетели. Погледни твоя дядо — как е дошъл в Бисер, създал е семейство, бахчата и изведнъж — войната. Какви мъки на фронта като войник е изкарал. Върнал се е жив и здрав и започнал отначало. Цялото село поддържаше със зеленчуци, ходи с каруцата и им ги носи по къщите. Половината от тези купувачи вземат на вересия, доколкото знам, той и не записва. Когато започнат да вършеят житото, тръгва с каруцата да събира вересиите в жито. Питал съм го плащат ли си вересиите хората. А той отговоря: „Да, всичко е наред, даскале, събрал съм жито много — и за брашно, за прасето, за кокошките има, не бива да си кривя душата“. По неговите измерения той е богат човек, доволен от живота. Ти си първият му внук, кръстен си на него. Днес го наблюдавам колко е доволен от съдбата. Твоите грижи и радости тепърва започват. Трябва да вярваш най-вече на себе си и ще ползвам твоята думичка — че сиромашията е безкомпромисна — трябва така безкомпромисно да изискваш от себе си. Правиш ли го, всичко ще си дойде на мястото.

Помълча малко и след това стана, станах и аз, а той каза:

— Ще си ходя вкъщи, а ти поговори с баба си и дядо си. Много се радвам, че се видяхме, мисля, че не ти казах нищо лошо. Желая ти успех в училище и в живота.

Наведох се, хванах ръката му и я целунах. Василев тръгна, махна на дядо, но като отиде до външната врата на бахчата, постоя като замръзнал, без да се обръща, вероятно да се посъвземе, защото личеше, че е много развълнуван.

Учителят осинови племенника на жена си — братовият й син Яни — един прекрасен човек. След гимназията завърши стоматология и отиде към военните в пловдивското поделение. Направи си в Пловдив чудесно семейство, при него преживя живота си моят любим учител.

* * *

Учебната година беше към завършване.

Край селото на жп линията течеше ремонт — насип за преместване на железния път заради свлачище. Насипът се правеше с вагонетки на теснолинейка, толкова беше строителната техника тогава. Срещнах се с техническия ръководител и получих уверението, че ще ме вземе на работа през лятната ваканция. Работата беше на акорд, плащаше се на кубик пренесена пръст с вагонетката, разбира се, товарене и разтоварване. Разпитах момчета, които работеха там, и те ми казаха: „Една добра надница се вади на ден за осем часа“.

В гимназията се заговори за бригадирско движение през лятната ваканция, което ще протича на две смени. Говорителите боботеха със съобщения за произнесени присъди. Оказа се, че всеки частник е фашист — като братята бай Митко и бай Добри, хаджи Димо с неговия дарак, че ще има национализация и какво ли не. А пък ние с Тодор Димов, Димитър Минев, даже и Диментиев сме чисти пролетарии, нямахме никаква собственост и за да връзваме двата края, трябваше да работим. Ние и това правехме.

Приключи учебната година, отидох си на село. Беше 1946 година. На пръв поглед всичко си беше като преди, но баща ми се бе променил много — бе станал един затворен, очите му гледат някъде встрани. Като го питам нещо, се сепва и ми отговаря кратко и се мъчи нещо друго да заговори. Майка ми тихичко ми обясни: „Напоследък много често ги викат нощем в общината такива като него, дето не влизат в текезесето“.

Внимателно подпитах има ли някоя нива да отидем двамата да свършим някаква работа. Баща ми, изглежда, бе очаквал това предложение и каза, че на една нива край синора са поникнали бодливи храсти и трябва да ги изкореним, защото много се разрастват и стават като плет, после много трудно се махат. Отидохме на нивата, видях, че работата не е много. Бяхме взели кирка, брадва, мотика. „Пусни кравите да пасат и гледай да не влизат в нивите, а аз ще се справя с тези храсти. Имам нужда малко от такава работа“, казах. Свърших с храстите, подкарахме кравите към Марица. Там имаше широко пасище и спокойно седнахме под една върба. Бяхме взели торбата със стомната и мама беше сложила нещо за ядене. Някак си разговорът не тръгна и аз си казах: „Трябва да се помъча да помогна на баща си…“.

— Татко — започнах, — няма да те питам какво се случило и защо не ти се говори. Нормално е тук на село да не можеш да се оправиш по много, и то належащи въпроси. Това е така, защото, първо, няма кой да ти обясни какво всъщност е станало, какво значи този преврат и кое е правилно, и кое не е. За теб най-големият смут е, че хора със съмнителни възможности, които досега нищо не са направили, определят правилата как ще се организира текезесето, кой каква работа ще върши, кой ще мери правилното и неправилното. Всичко за теб е хаос, и за съжаление, погледнато отстрани, наистина е хаос. Ти не искаш да бъдеш в него и затова вече втора година не влизаш в текезесето. Това, което дойде, татко, нищо не може да го промени. То си има своите правила. Този хаос ще премине, всичко ще си отиде на мястото, така, както са решили хората, които направиха този преврат. Е, като всяко начало ще бъде трудно, но заедно с хората по-лесно ще се преболедува. Иди при председателя на текезесето, кажи му: „Да приключа годината, значи да си прибера реколтата и да се разплатя с хората, на които работя нивите, и наесен ще вляза в кооперацията“. Няма защо да се измъчваш, живи и здрави да сме — ще се справим.

Баща ми беше завил трета цигара, стана прав, смукна веднъж-дваж, замахна и я удари в земята. Обърна се към мен, загледа ме замислено:

— Напълно те разбрах. И защо се напъвах така безсмислено? Уморих се, особено тази година. Много съм ти благодарен, съмна ми пред очите, да знаеш как ми олекна!

Бях станал прав и се доближих до него. Позасмя се, хвана ме през рамо, пораздруса ме и каза:

— Май много рано порасна. Няма да забравя този ден.

Вечерта обстановката вкъщи беше по-ведра, разговорът — по-спокоен. Майка ме погледна и ми кимна с очи одобрително.

Сутринта баща ми нареди на майка:

— Дай чиста риза да облека.

Погледна ме и каза:

— Ще отида по-рано, докато не са излезли на полето — облече се и излезе.

Говорихме с мама, успокоих я, тя си въздъхна по нейния си начин. Баща ми не се забави много, след час и половина си дойде възбуден, разговорлив.

— И те са хора, разбраха ме много добре. Няма караници, няма закани както преди. Предишния разговор го водеше кметът, той е злобен човек. Да оставим това… — И почна да разказва. — Посрещнаха ме хората, както му е редно — поканиха ме да седна, предложиха ми цигара, аз си запалих от моите. И заговориха общи неща: „Как си, Петре, как върви твоят чифлик? Ние тука в кооперацията вече завъртяхме колелото нормално. Е, разбира се, в началото видяхме зор, но всяко начало е така. Кажи, какво те води при нас? Втора година ти твърдо държиш да не влезеш в текезесето“.

— Държах, но съм бил на крив път, съжалявам. Дойдох да попитам ще ме приемете ли в кооперацията наесен, като се разплатя с тези хора, дето им работя земята, и съм готов.

„Добре — казаха, — ще дойдеш и ще направим едно заявление, ще го разгледаме пред ръководството, тук не управлява само председателят. След няколко дена ще ти кажем. И запрягаш кравите в колата, рало, плуг, и ги докарваш в стопанския двор“. „Сега имам две телета — отговорих им, — ще ви моля на есенните пазари да ги продам, защото от друго лев няма откъде да влезе вкъщи, а ми трябват пари, вие знаете за какво“. Спогледаха се, помълчаха и председателят каза: „Слушай, разбираме те, но тези телета малко по-рано ги продай — пет долу, пет горе, — давай ги, защото ще тръгне приказката «На Петър му дадоха първо да си продаде телетата» и знаеш как върви нататък. Разбрахме се, наесен идваш и започваш. Петре, ти обичаш животните. Ще те сложим в краварницата там с други хора и ще видиш как е по-лесно с хората заедно, взаимно си помагате, шеги. И това е. Довиждане“. И ето така си дойдох — каза баща ми доволно.

На вечеря обясних къде съм се договорил да работя, като по време на жътвите и вършитбата ще си бъда вкъщи, пък и неделите са почивни дни, каквото има да се прави — ще го правим.

* * *

След вечеря ходех към площада, в училищния двор или на моста. Завързваха се весели разговори. Една вечер разбрах, че в неделя ще има общо събрание на учениците от гимназията от 12 часа под Митишовия бряст. Беше на една площадка до черквата. Най-близката къща до площада беше на Митишеви — така се наричаше тази фамилия. Отидохме на хубавата зелена поляна, насядахме и зачакахме ръководството на Работническия младежки съюз (РМС). Имаше и секретар на селската ремсова организация. След малко пристигна Васил Мирчев с трима селски младежи. Като дойдоха при нас, всички станахме прави. Васил Мирчев с вдигната глава ни огледа един по един, вдигна юмрук и извика: „Рот фронт!“. Всички отговорихме по същия начин.

— Седнете — каза Мирчев и подхвана реч. — С решение на централния комитет на партията и с решение на учащата се младеж — студенти и ученици в гимназията, на национални обекти в България ще се проведе бригадирско движение. Участието в това движение е доброволно. На обектите са построени големи дървени бараки за спални помещения, столова, където ще се хранят бригадирите. Ще се даде безплатно работно облекло. Ще има и строителни материали. Това ще бъде най-сполучливият наш дар за милата ни свободна родина — да помогнем при изграждането на големи национални обекти! Повярвайте, това ще бъде един от най-ценните ни спомени от младежките години!

Започна от най-големите. Един от съпровождащите го отвори папка с листове и подготви писалката. Първият назован стана прав и прие да бъде записан първа смяна. Записаха го и той си седна. Вторият отказа, третият също, без да обясняват. От нашите класове се записаха трима. Назова моето име, изгледа ме строго и попита:

— Ще участваш ли в бригадирското движение?

— Съжалявам — казах, — уговорил съм се да работя на обекта на жп линията до село, за да си платя таксата за учебната година, налага ми се да правя това.

— Защо, бе? — каза изненадан Васил Мирчев. — Баща ти е кулак, не е в текезесето. Печели. И ти си решил да печелиш. Толкова ли много пари ви трябват?

Ако беше в един нормален разговор — разбираемо, но това моето — изправен и притиснат до стената с въпроса „толкова ли много пари ви трябват?“… Седнах си и бях наясно, че и този горчив хап трябва да се преглътне. Не знам, сега не съм убеден, че правилно съм постъпил. Като се замисля, сякаш бях приел сиромашията като присъда и гледах най-критично на всяко петаче. Погледнато реално, със или без десет или двадесет лева еднакво си беден, само се измъчваш в дребното пресмятане. Но на онези години и това бе било нормално. Обичах родителите си и се стараех да решавам сам много въпроси, за да не се притесняват за мен.

Започнах работа на насипа край линията. Там имаше палатка с двадесет походни легла, бъчонка за вода. Парче от релса бе закачено с арматура пред палатката и с едно друго желязо се чукаше сутрин като камбана за ставане. За обяд — също.

Разделяхме се на звена по пет човека — трима копаеха и товареха вагонетката, двама я пускаха по теснолинейката, обръщаха я на определено място и я връщаха обратно. На следващия ден се сменяхме. Имахме и привилегии. На малко картонче като визитка бе написано името, на следващия ред напечатано „работник в БДЖ“, на долния „от с. Бисер, гр. Харманли“, подпис и печат. Вечер след 17 часа като свършим работа, обличахме набързо ризата и панталоните и без обувки, на бегом около 300 метра стигахме спирката. Имаше работнически влак Свиленград — Пловдив и с него отивахме в Харманли на кино.

Групата ни беше обикновено от 4–5 човека. След филма отивахме зад съда. Край реката имаше лятна градина с оркестър — духовата музика на поделението, и дансинг по средата между масите. Беше оградено с мрежа и три реда бодлива тел. Сядахме до мрежата в една редица, все едно на първия ред, и слушахме хубавата музика. От нас по-критично жури нямаше. Наблюдавахме захласнати танцовите двойки. Като погледнеш лекичко встрани, ще видиш някой как върти рамене напред и назад със замрежен поглед и си представя, че е сред танцуващите. Току някой от групата ще каже:

— Гледайте, гледайте, пак онази двойка! Перфектни са на всички танци, да ти е драго да ги гледаш!

Друг ще каже:

— Я вижте този търбух с каква хубава жена танцува, движи се по дансинга като трамбовка!

Друг ще му отговори:

— Не завиждай, човече, късмет, късмет има човекът.

За това представление билети не ни искаха, бяхме на чиста печалба.

Прибирахме се до Бисер пеш и така незабелязано минавахме десетте километра. Край шосето имаше овошки — череши, круши. Знаехме къде какви овошки има, катерехме се, хрупахме — с каква наслада! Току някой ще извика: „Олеле, сдъвках един от миризливите бръмбари! Ужас!“. Всички в едно прихвахме. Тихичко се добирахме до палатката, лягахме и заспивахме.

Други вечери напалвахме огън, насядахме край него и бърборехме за какво ли не. Имаше едно момче от Гълъбово, два пъти изключван от гимназия, но с него обичах да говоря. Той беше прочел много литература, най-вече научна и историческа, и беше фанатизиран анархист.

Така се чувствахме в тези младежки години. Много от събитията не можехме да осмислим, а и може би не можехме по-задълбочено да разглеждаме нещата. Сигурно е било така, защото ни е липсвало образование и житейски опит.

Моето поколение мина през три факултета и все в първи семестър. Първият в едва проходилия капитализъм с развита занаятчийска каста и бързо развиващо се земеделие, генетичен белег на народа ни. Два монарха с три национални катастрофи. Вторият — Втората световна война с нейното преразпределение на света. Озовахме се в едно поопростено състояние на кардинално решаване на нормалните потребности. Но се оказа толкова сложно, с една повторяемост на утопична идеология. Това продължи 45 години с очакване на неизвестното. След това през 1989 г. дойде идеята за примамливия, лъскавия западен живот, толкова очакваното ново, защото старото беше втръснало дори и на тези, които ни управляваха. Цялото това разместване на пластовете беше придружено от симфонията „Всичко за човека, в името на човека, за правата на човека“. Това мое поколение, завършило трите факултета, сега се препича на улицата, както казваше Иван Костов, и стигна до извода, че Негово величество човекът си остава просто човек.

* * *

Лятото неусетно си отиде. Есента е чудна на село. Изобилието от щедрата земя и от труда на добрите стопани беше прекрасно и се прибираше с такава радост. Учебната година започваше, процедурата си беше записване, квартирата, работа в стола.

Още първия ден Димитър Минев, сериозно замислен ми се обади: „Нещо интересно ще ти разкажа в междучасието“. Звънецът би, излязохме, Димитър подхвана веднага: „Знаеш ли, Георги, в Харманли се ремонтира една голяма улица — «Цар Иван Шишман», успоредна на главната улица. Ремонтът е започнал, определено е гражданството да изработва задължителна трудова — 12 кубика пръст да се изсипе и изхвърли встрани или 7 кубика камъни да се превърнат в каменна настилка за улицата. Разговарях с техническия ръководител и, представи си, той ми каза, че много граждани не работят трудовата и плащат в съвета 2500 лева. Каза, че можем да отидем да работим трудовите на такива граждани и ще получаваме парите ние, а не да ги внасят в съвета. Това значи, ако се съберем няколко човека, можем да си изкараме някой лев в началото на годината, а пари ни трябват за какво ли не. Въпросът е дали директорът на гимназията ще ни разреши да отсъстваме поне 2 седмици от занятия. Тъй и тъй още нямаме програма, прави се преговор и няма да изтървем новия материал“.

Приех, защото столът щеше да заработи след месец. Разбрахме се след обяд да говорим с приятели и познати, които също имат нужда от пари като нас. Бедни не се намират трудно, има колкото щеш, но не всички приемаха такава работа. Събрахме се шестима. На Иван баща му беше починал, сестричката му — болна, майка му се чудеше как да върже двата края. Митко Сидеров — Шуменлията, майка му бе от едно съседно село. Напуснал Шумен и дошъл при близки и решил да си търси късмета тук, работеше каквото му падне и продължаваше вечерна гимназия. Миналата пролет бяхме окопали с него две лозенца, бабите плащат нелошо. И още четирима сериозни работници. Уговорихме се на другия ден да отидем петимата при директора за разрешение да отсъстваме. Георги Делчев се казваше директорът, много фин делови човек. Беше физик по специалност, но не преподаваше. Често минаваше в стола на проверка. Миналата година при едно идване в кухнята беше забелязал, че от мивката, където миех чиниите, течеше вода в краката ми. Още на следващия ден Стратия доведе майстор и отстрани повредата. Понякога ме заговаряше не се ли изморявам, стига ли ми времето за учене.

Излязохме в голямото междучасие и се спряхме пред кабинета на директора: „Георги, ти ще говориш“ — изтикаха ме останалите. Нямаше място за възражение. Почуках, чух гласа на Делчев „Влезте!“ и отворих вратата. Директорът седеше на стола зад бюрото и гледаше някакви документи.

— Влизай, Георги, заповядай — каза той.

— Аз не съм сам. Няколко души сме. Ще може ли?

— Разбира се, влизайте.

Влязохме и се строихме и петимата пред бюрото. Делчев се изправи, погледна ни внимателно и каза:

— Слушам ви.

Димитър Минев беше до мен, смушка ме с лакът и каза:

— Започвай.

— Господин директор, ние петимата идваме при вас с една молба, ако може, разбира се…

— Слушам, слушам, говорете.

Продължих:

— Прави се ремонт на улица „Цар Иван Шишман“. Определено е гражданството в Харманли да си отработи трудови — по 7 кубика камъни да се натрошат с чук за настилка на улицата или по 12 кубика пръст да се изкопае и изхвърли отстрани на улицата. Оттам я вдигат каруцари. Тези, които не искат да ги отработят, трябва да платят в общината 2500 лева. Надзирателят каза, че можем да отработваме трудовата на граждани и ние да получаваме парите.

Докато говорех, Делчев излезе пред бюрото си, косата му беше права и непрекъснато падаше над очите и той припряно я отмяташе назад с ръка, като ни гледаше втренчено. На мен ми стана неудобно и по-тихо казах:

— Ако може да ни разрешите да отсъстваме две седмици да си изработим малко пари, които са ни нужни сега, в началото на годината — било за панталон, обувки, учебници. — И млъкнах.

Директорът още веднъж ни изгледа поотделно и каза:

— Аз не само че ще ви разреша, но всеки ден, когато си отивам вкъщи, ще минавам по тази улица, където вие ще работите. Поздравявам ви, точно така се воюва в този живот. Ако сте се разбрали, още утре може да започнете работа.

Благодарихме в един глас и излязохме от кабинета на директора със смесени чувства. Бяхме доволни, че ни разреши, а в същия момент нещо ни приседна. Не бяхме ли много дръзки? На улицата ще демонстрираме, че сме бедни. Учениците и ученичките, когато се връщат от училище, ще минават край нас, ще се усмихват — кой подигравателно, кой ще ни съжалява, разбира се, ще се намират и сърдечни, които весело и нависоко ще ни поздравяват. С други думи бяхме белязани. Присъщо усещане на шестнайсетгодишни младежи.

Сутринта, облечени в работни дрехи, се представихме на техническия ръководител. Заведе ни до един фургон и ни даде инструменти — кирки, лопати, три малки чукове и един голям.

— Вечерта като приключите, ще донесете инструментите във фургона.

Започнахме като се разделихме на две тройки, през два дена се сменяхме на камъните и на пръстта. Още на втория ден директорът дойде при нас, той живееше на главната улица, успоредна на тази, на която работехме. Погледна ни, направи му впечатление поставените мрежи пред очите на тези, които чукат камъни. Помоли да повикаме техническия ръководител и внимателно го помоли обезателно да изисква и ние да работим с мрежи пред очите. Вероятността да хвръкне камъче в окото беше голяма.

— Обещайте, че тези, които работят на камъните, винаги ще имат мрежи пред очите. Не дай, Боже, да се случи нещо, няма да си простя, че ви разреших да отидете на такава работа.

Обещахме твърдо. Делчев ни пожела успешна работа и си тръгна. Обръщаше се към нас и се мъчеше да се усмихне, но не се получаваше. Явно бяхме му домилели. Той не бе виновен, явно така е устроен животът — всеки трябва да си носи кръста.

Трудното беше първите 3–4 дни — мускулна треска, плюски по ръцете, особено сутрин, докато загреем. Но смехът и закачките помагат. На обяд сядахме до фургона, слагахме кой каквото е донесъл. Имаше една фурна на улицата, взимахме топъл хляб, така вкусен, че само с мерудийка половин хляб направо изчезваше…

Така изкарахме две седмици, бяхме доволни, разделихме си по 6000 лева. Това бяха много пари за нас.

* * *

Докато ни нямаше на училище, по някои предмети бяха предали първите уроци от учебника. Имах добри приятели, обясниха ми всичко, заех се сериозно през седмицата и можах да вляза в крак с другите в класа.

Бях си купил плат за панталон и отидох до един много добър шивач. Уши ми го, взех го през седмицата, много ми хареса, бях си купил и обувки. Реших в неделя да си отида на село и тогава да се пременя. Така и направих — отидох си. Така бях изгладнял, но не посмях да призная пред майка ми — вечно ще си мисли за това. Като влязох в двора, майка ми ме погледна изненадано: „Господи, колко си хубав, нов панталон! Чакай, чакай и нови, истински обувки!“. Каза истински, защото миналата зима изкарах с дървени. Имаше и такова едно изобретение — модел туристически с кожа някаква отгоре, а за подметка дърво, един ток до половината стъпало, след това две еднакви правоъгълни дъсчици и отпред още една, която завършва подметката. Всичко това заковано на една брезентова стелка. Представете си колко пъти са падали малките съставки на подметката. Спирам, настъпвам падналото, чакам да се извървят хората и тогава внимателно се навеждам, прибирам го в джоба и в квартирата го заковавам отново с пирончета. Но да не затъвам в спомени и да не се изтъквам много — минало и край.

Любими предмети ми бяха литературата, биологията и анатомията, химията също. Обичах да чета художествена литература. Една вечер в стола дойде Тодор Димов и попита на гишето:

— Гошо, ще вечеряме ли заедно? Не бързам, ще те почакам да свършиш.

— Няма да стане така, почти сме нахранили хората, ще дойда веднага да вечеряме и след това ще си довърша работата, както трябва — и отидох в салона.

Седнахме да вечеряме. Тошо остави вилицата, облегна се на стола и ме загледа.

— Знаеш ли, имам едно предложение, но се боя дали ще имаш свободно време… — И млъкна.

Аз също мълчах и се хранех. Дори не предполагах какво ще ми предложи.

— Ще ти кажа — започна Тошо, — ще направим театрален колектив в гимназията. Това отдавна е замислено и няколко човека се помъчихме да набележим някои с артистични данни. Искам и ти да се включиш.

Разсмях се аз и изгледах Тошо с недоумение:

— Аз да имам артистични качества? Ще видите затруднения с мен. Аз бих могъл да играя Жан Валжан от „Клетниците“ на Юго, пленника от „Трикери“ — драматизацията на Константин Мутафов, режисирана и поставена за първи път през 1917 година от Кръстьо Сарафов. На мене само такива роли трябва да ми давате. От петдесет метра мириша на сиромашия.

— Точно това показа, че сега непременно трябва да те включим в колектива — каза Тошо.

— Щом прецениш, включвай ме. Ти си ми приятел, вярвам ти. Няма да ме подведеш да ставам за резил — отговорих, станахме и се разделихме.

Тошо си отиде, а аз си довърших работата в кухнята.

Така започнаха годините на новата власт. Тогава бяха сложени основите на тази религия — комунизма. Дискусия за нейните канони не се правеше. Никога не се пропускаше да се напомни, че врагът съществува — фашизмът е победен, но капитализмът на запад съществува — основната заплаха пред нашето светло бъдеще. От селата много хора се преместиха в града и мълчаливо заеха определеното им място във всички сфери. Нарушението на дисциплината се определяше като вражеска проява. Последва колективизация на земята и национализиране на частните производствени мощности, но не след подадени молби.

Тези две основни задачи, проведени от партията, бяха нейната същност. Средствата за производство бяха в ръцете на държавата и под нейното и на партията ръководство народът имаше ясно и точно разписано място в производствения процес. Мили читателю, не ми се сърди, че с такава лекота или по-скоро с такава дързост определям началото на една нова обществена формация, извървяла своя път и развитие. И правя сравнение с пътя на капитализма. Техните различия бяха категорични.

Позволявам си да правя тези обобщения, защото в момента, когато пиша своите разсъждения, годината е 2009. Аз съм един от мравуняка на около 80 и повече години, съратник на някогашния незавършен и недоразвит капитализъм. След това в най-активните си години се хвърлих в обятията на светлото социалистическо бъдеще, и в по-мъдрите си години посрещнах Нейно величество демокрацията. Не зная, но може би някой историк ще се спре в писанията си на това наше поколение. В тогавашните времена капиталистът вървеше ръка за ръка с интелигента. Интелигенцията беше най-ценното достояние на една нация. Непрекъснато се налагаха нови открития. Индустриалецът произвеждаше все повече и все по-качествени стоки за потребностите на хората. Културата на потребителя непрекъснато нарастваше. Новите технологии не закъсняваха. С удивление се наблюдаваше една мълчалива скрита надпревара между предлагането и търсенето. После дойде Втората световна война и тя донесе нов почерк, който се отпечата на гърба на народите, участвали в тази война. Откриха се нови технологии, от които се печели много.

Едновременно на други места започна производството за народно потребление, за задоволяване на най-базови нужди, което не носи печалби.

Така протече първото полувреме на това световно състояние. През почивката се проведе Студената война. При нас беше се настанил социализъмът, както казваше другарят Живков, и крачехме с вдигната глава по пътя към светлото бъдеще, без да се замисляме, че ще се спънем…

Звънецът биеше и отивах в час, там се чувствах добре. Никой не те обижда щом си подготвен и отношението ти към съучениците е добро. Познавахме се добре, бяхме сплотен клас. Помагахме си и не търпяхме мекотели и мазни лигльовци. В класа бяха Гошо Кмета, Ицо Комисаря. Това значеше — синът на кмета на Харманли и синът на комисаря. Те се учеха много добре, бяха възпитани и се държаха прилично с всички.

Театралната трупа беше формирана. Направихме си сбирка. Разбира се, и аз бях в колектива. Разгледахме няколко пиеси и се спряхме на „Майстори“.

След два дни отново се събрахме, един учител по литература беше режисьорът. Прочете внимателно пиесата и трябваше да се разпределят ролите. С общо обсъждане разпределението стана. Започнахме репетициите. Вървеше добре, почти всички си знаехме репликите.

На една от последните репетиции дойде директорът на гимназията Георги Делчев. Тихичко седна в салона и след второто действие стана, дойде до сцената и ни поздрави:

— Браво, вие сте готови. Представям си като се облечете с костюмите. Истински ще се почувства. Радвам се, че гимназията ни има театрална трупа. Обществеността в Харманли ще оцени това добре.

Пиесата беше представена с много голям успех. В Харманли се заговори за добрите прояви на гимназията. През деня в неделя изнесохме пиесата за учениците. Много ни ръкопляскаха. Имаше много цветя. Освен букетчета за всеки, когато излезе целият колектив да се поклони, една ученичка и един ученик сложиха пред нас кошница с цветя. Ученичката благодари от името на всички присъстващи и пожела още по-големи успехи на театралния колектив и в бъдеще.

Дойде коледната ваканция, прибрахме се на село. Още през първите дни на ваканцията беше разгласено да се съберем всички ученици и ученички от гимназията. На събранието бяха представени две пиеси. От големите ученици някой разказа в резюме едната пиеса, за да се подготви. Ролите бяха раздадени и бе решено сериозно да се хванем с репетирането. Мнозина от учениците, които бяха участвали в предишни пиеси, не бяха поканени, а им се искаше да участват. Решихме да подготвим още една пиеса, в нея аз изпълнявах една от почти главните роли. Стана ясно, че първата пиеса, която ръководеше Васил Мирчев, ще бъде показана следващата седмица. Хората на село очакваха тези представления, както ги наричаха „нашите пиеси“.

Имаше много будни хора на село, обичаха да се заглеждат в учениците, когато излизаха на групи на площада. Промяната стигаше и до селото, във вестниците непрекъснато се пишеше за нови неща — било то техника, било то нова организация. И затова често в селската кръчма или в кравефермата можеше да се чуе:

— Какво се страхуваш от новостите, колко млади хора от селото ни са решили да се изучат. Ще имаме и агрономи, и техници, инженери, счетоводители. Те са наши и няма да ни подведат и посрамят.

Хората разглеждаха ученето като реална потребност за селото, за кооператива, за общото решаване на въпросите. Те не подозираха обаче, че много от учениците нямаше да получат бележка от кмета за благонадеждност, което беше основният документ при кандидатстване в университета. Имаше и други, които щяха да вземат документ за син или внук на борец против фашизма. Те влизаха без конкурс, имаха стипендии, дори си знаеха мястото, където ще станат директори като завършат. Разсъжденията и коментарите по този въпрос можеха само да ти усложнят живота…

Първата пиеса беше поставена, и то много успешно. Това ни амбицира още повече и станахме още по взискателни на репетициите. Следващата седмица трябваше да представим втората пиеса. Попитахме колегите колко пари са събрали от посетителите и какво мислят да правят с парите. Бяха много разстроени. Отишли при кмета на селото и попитали в какво най-добре ще бъде да вложат парите и той им казал: „Дайте парите и партийното бюро ще определи как да помогнем на бедните и кои най-много се нуждаят“.

Спогледахме се и нищо не казахме, защото на следващия ден кметът щеше да знае коментара и коментатора.

Представихме втората пиеса. Салонът беше препълнен, имаше и правостоящи. Хората харесаха тези зимни забавления, нашият театър се беше превърнал в реална културна потребност. Предложено бе да отидем в село Белица да представим и там пиесата. Изпратихме двама души в Белица да разговарят с кмета, читалищното ръководство и да се провери салонът и сцената му. Върнаха се двамата и казаха, че са били приети много радушно. Билетите щели да бъдат продадени и салонът щял да е пълен със зрители. Отидохме при председателя на текезесето, помолихме да използваме камиона на стопанството, който е покрит с брезент, за да откараме декорите и помагалата. На две скамейки щяхме да насядаме.

Председателят се съгласи и заминахме. Представихме се много добре, ръкопляскаха ни, зарадвахме кротките добри хора от Белица.

На следващия ден отидохме в училището в Бисер, макар че ваканцията още не беше свършила. Представихме на директора отчета за двете представления. Като приспаднахме разходите, чисто останаха 860 лева. Предварително бяхме решили, че няма да дадем парите на кмета, както той искаше. Решихме да изберем четирима от нас, главно сред тези, които четат художествена литература, за да отидат в Харманли и да купят за всичките пари художествена литература за читалището на селото.

Директорът на училището и нашият учител Господин Василев единодушно одобриха. Василев едва не се разплака. Аз си му бях любимец, поглеждаше ме и ми кимаше, досетих се, че тази идея той я приписва на мен. Разбира се, решението беше колективно.

Отидохме в Харманли, имаше две книжарници. Казахме за колко пари ще купим книги, продавачите бяха много внимателни. Книжарницата „Начкови“ беше в центъра на един ъгъл. Собственици бяха баща и син и работеха и двамата. Наблюдавал съм ги, когато отиваха в книжарницата. Хубаво, с вкус облечени, вървяха бавно, разговаряха тихо и не можеш да забележиш на лицата им враждебност или силен възторг. Умерени, с маниери. Истински аристократи в малкия град Харманли.

Свършиха ни парите, защото бяхме изпратили двама и в другата книжарница. Така израсна голяма камара с книги. Още при отделянето на харесаните книги един от нас записваше в тетрадка заглавието на книгата и автора, за да сравним с отделените книги в другата книжарница да не се повтарят.

Бяхме се разбрали с дядо Калоян — един добър човек от Бисер, да ни откара книгите. Той се занимаваше с изкупуване на яйца и агнешки кожи, всеки ден ходеше с голяма кошница из селото и вземаше яйца от къщите. Веднъж или два пъти в седмицата отиваше в Харманли и ги продаваше на кооперативния съюз. Беше се съгласил в неговата каруца да сложим книгите, а ние да се приберем с каквото намерим. Книжарят Начков бащата, като разбра какъв е превозът, предложи разумно: „Идете в магазина отсреща, там имат чисти чували, не струват много. Вземете 3–4 чувала, ще подредите внимателно книгите и спокойно ще ги сложите в каруцата“. Така и направихме. Натоварихме книгите, а ние с един следобеден автобус си заминахме за село.

Отидохме в читалището да чакаме дядо Калоян с каруцата. Момичетата бяха взели бели листове и изрязваха малки кръгчета, на които ще се напише номерът на книгата. След час и половина-два каруцата пристигна. Разтоварихме чувалите, благодарихме на дядо Калоян. Той беше доволен, че е помогнал в благородното дело. Гледаше ни тъжно, защото неговият най-малък син — наш връстник, се беше удавил в Марица.

Когато избирахме книгите по рафтовете на Начковата книжарница, в ръцете ми попадна малка книжка. Отделих я и когато платихме харесаните книги, взех тази книжка, видях на корицата колко струва и платих отделно.

Конвейерът работеше безотказно — едни лепяха кръгчетата на книгите, други записваха номера, трети стояха при библиотекарката, която вписваше в читалищната книга съответния номер, наименование и автор. Бяха дошли учителят Василев и една учителка по литература, счетоводителят на потребителската кооперация и двама ученика, участници в първата пиеса.

Поисках от момичетата бял лист, отдалечих се на една маса, разтворих малката книжка, която бях купил, и написах: „Тези разкази никога няма да забравя. На моя учител с много обич и признателност, Георги“. Опаковах книжката в белия лист, оставих я настрани и зачаках удобен момент. Когато бях ученик на село и ходех на бахчата при дядо, учителят Василев ми даваше такива книжки да прочета и да му ги върна. Първата книжка беше „Разкази на Йордан Йовков“. Тогава той внимателно ме разпита да разбере дали съм я прочел и дали ми е харесала. Тази книга наистина е много хубава, но нейната ценност и споменът за Василев ме кара да гледам на писателя и разказите му като на една магия на човешката добродетел, показана тогава от учителя Василев.

Счетоводителят препоръча да изготвим протокол в три екземпляра, в които да напишем: „Учениците от гимназиалния курс от селото ни със събраните пари — 860 лева — от изнесената пиеса през коледната ваканция, са закупили със сумата художествена литература, която е подарена на библиотеката от номер… до номер… — един екземпляр за библиотекарката, един за секретаря на общината и един за нас.

Забелязах, че Василев и учителката се канеха да си тръгват. Отидох до вратата и като излязоха, се обърнах и му казах:

— Днес като бяхме в книжарницата в Харманли, попаднах на една много ценна за мен книга и задължително искам да ви я подаря. Моля ви, не ми отказвайте.

Василев много се изненада и развълнува, не можеше да се сети за повода и защо беше толкова ценна книгата. Взе пакетчето, благодари ми, изчерви се. Не можахме да намерим други думи, погледнахме се още веднъж и си тръгнахме.

Това беше Василев. Човек, скроен и създаден да е всеотдаен, честен и скромен. А гледаш някой, натоварил плещите си с толкова злоба, алчност, завист, хитрост и скъперничество. Като видиш такъв, да ти домъчнее, че вече отдавна не е човек…

Така завърши коледната ваканция. За подарените книги на библиотеката се говореше в селото различно — едни одобряваха постъпката ни, други ни наричаха много дръзки. Не сме уважавали ръководството на селото. Приехме коментарите мълчаливо.

* * *

Започнаха отново учебните занятия, трябваше да се чете. Много малко време ми оставаше да се срещам с приятели или да прочета някоя хубава книга. С Тошо се срещахме по-често, но напоследък разговорът с него не вървеше, мълчеше замислен, тъжен дори. Питах го, един-два пъти ми обеща, че ще ми разкаже какво се е случило, и все отлагаше.

Една вечер, след като приключих работата в кухнята и взех да заключвам, видях, че Тошо ме чака в салона, четеше някаква книга.

Излязохме, беше вече тъмно, но толкова приятно. Пролетта идваше. Зад гимназията минаваше тихичко река Олу дере (днешна Харманлийска река — Бел.ред.). Тошо ме погледна и каза: «Ей там има едно легнало дърво на брега. Да поседнем». Седнахме, а мястото — тъмно. Досетих се, Тошо е избрал такова място, значи е решил да сподели мъката си. Помълчахме и Тошо заговори бавно, често спираше и после продължаваше монотонно: «Гошо, знаеш ли, аз съм влюбен. Не знам как стана това, не знаех, че било такава голяма бъркотия, но важното е, че знам какво е да си влюбен. Слушай, аз те познавам, ти си критичен и разсъдлив, но не знам дали ще ме разбереш, като ти разкажа, защото и аз не знам как да го разкажа. Това само може да се почувства, да се усети». «Спокойно, Тошо, разказвай», насърчих го и си помислих: «Дано все пак разбера нещо».

И Тошо продължи: «Предварително си бях намислил как ще говоря и точно как ще й кажа, че съм влюбен. И никак не бях подготвен за това, което се случи. Това е Катя, дъщерята на Бакалов — инспекторът на училищата».

Изтръпнах. Господи, къде се бил прицелил нашият Тошо!

Той продължи: «Запознахме се с Катя на кръжока по литература. Веднъж седяхме на един чин, аз споделих впечатленията си за една книга, тя възкликна, че точно така и тя мисли. След това ми даде друга хубава книга, прочетох я и когато я връщах в голямото междучасие, й предложих: Много ме впечатли книгата, Катя. Искаш ли след обяд да се срещнем в сладкарница „Савоя“ и да си поговорим за нея?». Тя ме гледаше спокойно и като помисли малко, ми каза: Добре, в 15 часа в «Савоя». На мен ми се стори, че и тя е очаквала да й предложа. Отидох половин час по-рано, избрах уютна маса само с два стола. Бях взел едно малко цвете, покривах го с вестника внимателно да не се смачка. Дойде Катя, станах, посрещнах я и преди да седне, й поднесох цветето. Тя се изненада, поизчерви се, после се усмихна. Дигнах ръка към сервитьорката, тя дойде и попита Катя какво ще обича. Каквото и да бъде, всичките им пасти са много вкусни. Поднесоха ни пастите, аз говорих за книгата. Катя ме слушаше и си похапваше. В един момент остави виличката, погледна ме спокойно и каза: «Този момент може и да се приеме по този начин, и да не се приеме, защото може да се тълкува от различни гледни точки». И пак си продължи с пастата. Аз вече не се чувах какво говоря, бях опиянен от мириса на косата й, изящните й ръце, спокойния топъл поглед. «Катя» — обърнах се към нея и започнах, разказах й всичко, което си бях наумил — какъв човек е тя за мен и какво ли не. Гледах я право в очите като говорех. Като започнах, тя спокойно се облегна на стола, избърса устните си с бялата кърпичка и спокойно и търпеливо ме изслуша. Усещах по някое време, че очите й се присвиват и стисва устни. Но аз се стараех нищо да не пропусна да кажа. Тя бавно заговори: «Тодоре, аз много те уважавах и затова имах търпението да изслушам всичко това. Приемах те за уравновесен, мислещ човек и ще бъда откровена — никога не съм допускала, че можеш да имаш такова въображение и така дръзко да ме гледаш в очите и да ми наговориш такива врели-некипели. Наистина, само един селянин, какъвто си ти, може да направи това. Съжалявам, че не съм се вгледала по-внимателно и съм допуснала да бъда поставена в такова грозно положение. Препоръчвам ти да избиеш от главата си тези въображения и да не се мяркаш пред очите ми, селяк такъв».

Стана и си отиде. Извиках сервитьорката, платих пастите, от които не бях хапнал, бързах да изляза. Въздухът не ми стигаше. Представи си, не можех да мисля, вървях по централната улица, минах край тютюневите складове. Не спирах да се питам какво престъпление съм извършил. Прибрах се. Единственото обяснение, което ми дойде, бе: класовото различие. То беше показало своята същност. Това е, сега ти разказах всичко.“

Тошо замълча, въздъхна и махна с ръка като че искаше да пропъди нещо. Аз кипях, бях толкова ядосан и възбуден. Едва дочаках да свърши. „Тошо, слушах те внимателно, всичко, което ми разказа, е много сериозно, и ми е трудно да взема отношение. Бих предложил да направим следното — да вземем устава на ремсовата организация. Ще проверим внимателно дали там е написано могат ли селянчета като мене и теб да се влюбват в градски момичета. И тогава ще разсъждаваме“.

„Стига! — изкрещя Тошо. — Аз съм си виновен, що ли трябваше да ти разказвам всичко, когато много добре знам парливия ти сарказъм“.

„Защо съжаляваш, че си ми разказал преживяното? Дори ако беше се разплакал и аз щях да се разплача с теб, но не за Катя, а за теб, че си погълнал един горчив хап незаслужено. Вярвам обаче, че си разбрал, че такива като Катя никога не могат да изпитат чувства към такъв като теб. Не могат, защото техният любовен свят са романите на Слави Езеров. Те по пет пъти си повтарят мазните реплики на някой денди от романа — как й казва, че е богиня, неговият живот и какво ли не. Разбра ли, че те са «ези», а ние сме «тура». На този жребий ние винаги ще губим. Давай да отидем в моята квартира да спим“ — казах аз.

Тошо тръгна мълчаливо. Вървяхме бавно. Когато минахме край къщата на Димитър Минев, му разказах колко са бедни и в същия момент колко оптимизъм има в цялото семейство, какъв живец.

Говорихме до късно и сме заспали. Сутринта часовникът ме събуди един час по-рано за стола, за да запаля печката. Тошо стана с мен, каза, че ще отиде до своята квартира да си вземе учебниците и да си смени яката на ученическата куртка.

През голямото междучасие се видяхме с Тошо на двора на гимназията. Той застана близо пред мен, погледна ме право в очите, после се засмя и каза: „Гошо, ти си ми истински приятел, благодаря ти много“.

* * *

Пролетта дойде. Ученическите шинели бяха останали на закачалките. Панталонът ми беше почти нов, но лактите на куртката ми бяха много изтъркани, а и тя самата ми беше много тясна. Имах един земляк Кольо Зайчев от нашето село, който беше от богато семейство. Тази година завършваше гимназията, веднъж бях премерил неговата куртка, стоеше ми страшно, беше от хубав плат — габардин, яката, обърната от кадифе — имаше и такъв модел. Заможните ученици си позволяваха това. Кольо твърдо ми беше обещал като свърши учебната година, да ми я продаде.

В гимназията на първия етаж имаше голямо литературно табло. Някъде два метра широко на един и петдесет високо, направено от шперплат с рамка. По средата отгоре имаше рисунка с блажни бои на ученик от главата до тялото, докъдето стигат лактите. Едната ръка протегнал напред, а другата — вдигната със запалена факла, очите устремени напред. Беше нарисувана от един ученик, познавахме се. Казваше се Господин Пеличев от село Българин. На това табло ученици от всички класове можеха да слагат статии, стихотворения, карикатури и дори понякога се закачаха и съобщения. Имаше редакционна комисия, която предварително проверяваше написаното.

Тошо често пишеше статии и веднага след любовната му преживелица се появи много хубава статия и, представете си, отдолу подписана със „Селяшки“. Изтичах на горния етаж и го намерих. Той се досети за какво го търся, засмя се и отдалече сложи пръст пред устата си. Ясно, да не се коментира. Хвана ме под ръка и ме поведе по коридора, спря до прозореца, обърна ме както се бяхме хванали за раменете и гордо ми заяви: „Аз се гордея, че съм селянин. Разбра ли, останалото е ясно“.

Оттогава в гимназията всички го наричаха Тодор Селяшки.

В Харманли пристигна Южнобългарският театър с директор Атанас Щерев. Окачиха афиши за програмата. Щяха да бъдат изнесени две представления — „Хан Татар“ и „Принцеса Турандот“. Атанас Щерев отишъл при директора на гимназията и го попитал дали има театрална трупа. Помолил двама от трупата да участват в „Принцеса Турандот“ — за ролите на двама мъдреци, застанали от двете страни на главния мъдрец, и да повтарят това, което казва мъдрецът.

Избрани бяхме Тошо и аз. Следобед отидохме да направим малка репетиция. Вечерта от 18 часа трябваше да бъдем в театъра, да ни гримират и да бъдем готови. Запознахме се с актьорите. Имаше едно семейство — Богоеви — бащата, майката и синът играеха. Синът беше болен от туберкулоза и кашляше лошо, но през цялото време се усмихваше. След представлението, когато снемаха грима от мен и Тошо, директорът седна при нас и попита: „Какви пиеси сте играли? Какво искате да поставим следващата година? Актьорството е даденост, един човек само като ми каже «добър ден» и мога да определя дали от него ще стане актьор“.

В неделя имаше дневно представление за ученици. Вечерта отидохме да спим в Тошовата квартира, бяхме пълни с въодушевление. В коридора имаше голямо стенно огледало, оглеждаш се в цял ръст. Сутринта Тошо с кимване ме викна да ида в коридора, застана пред огледалото и започна да казва „добър ден“ с различен глас и пози. Каза го около десет пъти, отстрани се и нареди: „Опитай, но бавно, аз ще те наблюдавам“. Започнах, Тошо ме гледаше. Два пъти ми каза „Спокойно, изговаряй ясно сричките докрай“. После Тошо направи още няколко опита. Нещо тропна по стълбите, веднага изчезнахме в стаята да не ни види хазяйката как се кривим пред огледалото, че каквато бе, веднага щеше да ни посъветва да се прегледаме при психиатър.

Отидохме в театъра. Внимателно поздравихме директора, после отправихме към всеки актьор поотделно по едно изразително „добър ден“ в присъствието на директора. Спогледахме се с Тошо, погледнахме и директора — никаква реакция. Повикаха ни в гримьорната. Побутнах Тошо и му прошепнах: „Какво ще кажеш, нещо май не забелязаха какви сме вундеркинди“. Тошо се ухили и също така тихичко ми каза: „Не се притеснявай, през лятото на село ще репетираме колкото си искаш. Сега гледай да не се излагаме“.

* * *

Учебната година беше към края си, правеха се последни контролни, изпитваха тези, които имаха да поправят слаби оценки. Ученици със слаби бележки по някои предмети бяха притискани от съучениците си в класа. Някой подвикваше в междучасието името на такъв ученик: „Слушай, бе, ти имаш ли намерение да си оправиш бележката по математика или химия? Какво чакаш, имаме още два часа математика. Стегни се, ако искаш, ела следобед у дома, ще се съберем двама-трима и ще преговорим последния урок. Ще бъдеш готов. Приемаш ли?“. Въпросният ученик приема и оценката е поправена. Бяхме вече три години заедно, познавахме се добре и затова си помагахме. В часа на класния ръководител се водеше такъв откровен разговор — спокоен, критичен. Всичко беше открито като на длан и затова се уважавахме и държахме на класа.

През лятната ваканция отидох пак на обекта — насипа на железопътната линия. Обаче вечер нямаше събирания на моста на реката или в училищния двор. От селото ни бяха избрали за работа четирима възрастни мъже, които имаха семейства и трима завършили гимназия, на които не бяха разрешили да следват висше образование.

Социалният климат на село стана неузнаваем. Хората вече трудно разговаряха помежду си. Не можеше да се разбере кога разговорът е откровен и кога се пита провокативно, на което не смееш да отговориш, дори принципно. В някогашните добри човешки отношения, в сърдечността, готовността за помощ, за веселие сега се прокрадна нотката на подозрение.

Емигрантите, които бяха избягали по нелегален начин от България, не можеха да установят никаква връзка с близки и познати, да разкажат къде се намират, с какво си изкарват прехраната. Говореше се, че в Гърция и Турция имало лагери, в които престоявали емигрантите известно време, докато се проучи като какви са заминали. Обикновено неполитическите се отправяли за Канада, Америка, Испания и най-вече Германия. Много от тях получиха навън образование — един беше завършил стоматология, имаше клиника в Германия, при него бяха ходили на гости от село, след като беше вече разрешено туристическото пътуване. А след като позволиха през 1972 г. свободно всеки, който желае, можеше да си идва в България без особени формалности.

От селото ни имаше един емигрант — бай Добри. Завършил гимназия, оженил се в Симеоновград. С дъщеричка. Като сме се включили във войната, отишъл на фронта. Бил танкист. При едно настъпление, преминавайки през дефиле, германски противотанкови оръдия започнали стрелба срещу първия и последния танк и се завързал ожесточен бой. Танковата бригада била обречена на гибел. Бай Добри проявил смелост — взел знамето на бригадата, планшети с картите и важни секретни военни документи и помагайки на двама ранени, успял да се свърже с българската войска. След кратко мълчание се върнал отново на фронта и така до края на войната, когато се уволнил, се прибрал при семейството си в Симеоновград.

„Активисти“ от Симеоновград го арестували, завели го в милицията и същата вечер трима човека толкова много го били, че нито едно ребро не останало здраво, да не говорим за ръце, крака… Захвърлили го през нощта на една улица. Видели го някакви хора, познали го и го занесли вкъщи при жена му и детето. Някой от тези хора съобщил на родителите му в нашето село, бяхме съседи, през една улица. Прибрали го те, потърсили лекарска помощ, доколкото може такава да се окаже само на място, за болница не може да се говори.

В народната медицина тогава прилагали такова лечение — обвивали на голо тялото с пресни овнешки кожи. Това изсмуквало вътрешните кръвоизливи и съсиреци.

От Главното командване обаче било наредено на един полковник с двама офицери да намерят Добри Сотиров, да му връчат орден за храброст и да изкажат войнска благодарност за проявения героизъм на фронта. „Активистите“ от Симеоновград изпаднали в неловко положение, но полковникът бил настоятелен и могъл да научи, че Добри е при родителите си в Бисер. С военния джип полковникът с екипа си пристигнал в къщата, където заварили Добри, обвит в овчи кожи. Полковникът не могъл да намери думи и за него, и за родителите му. Тогава Добри помолил офицера да върне обратно ордена: „Не искам да приема този орден след всичко. Приемането му ще бъде фарс. Спестете ми го, нека си остана само с тази болка“.

Слава Богу, Добри оздравя. Кметът го извикал и без каквито и да е обяснения му заявил: „Нямаш право да напускаш селото. Всяка сутрин и всяка вечер ще идваш и ще се разписваш в една книга в общината. Това трябва да се спазва точно, иначе — ти знаеш. Свободен си“. С разрешение на кмета работеше при изкопаването на каналите на напоителната система, която се правеше в цялото село Бисер, както и в землищата на още две села. Бай Добри имаше брат — Димитър, мой връстник. Втората година в гимназията го изключиха като син на вражеско семейство. Имаше и сестра Яна, която си живееше на село и там почина. Тогава Добри не издържа и мина границата с още двама.

През 1983–1984 година бай Добри си дойде на село при сестра си, тя имаше семейство. Брат му също се беше устроил, но в Казанлък. Бай Добри им помагаше каквито нужди имаха. Купи апартамент на дъщеря си в Хасково. Срещаше се с хората, разговаряше. Беше улегнал, възпитан човек с изискано поведение, много информиран. При един разговор, спомням си, говореше като че ли за нещо вече много далечно и маловажно, макар че е коствало много на германския народ.

„От лагерите в Гърция бях изпратен в Германия. Имаше подготвени казарми от американците и под тяхно ръководство беше осигурено изхранването ни, дори ни даваха пари да можем да си купуваме някои неща. Откровено да ви кажа за тогавашния стандарт в Германия. Населението каквото получаваше, нашите заплати като емигранти бяха даже по-високи. Тогава там се проповядваше, че социалистическият лагер е приключил, войната е довела до срината икономика, народът тук не може да издържи, ще се вдигне и ще свали комунистическото правителство и ще иска подкрепата на Запада. Тези илюзии почнаха да увяхват, но издръжката ни не се променяше. Някои записаха да учат и успяха, други се насочиха към бизнеса. Германското правителство излезе с манифест към германския народ и с програма за няколко години срутената бомбардирана Германия се възстанови в буквалния смисъл. Всеки германец трябваше да застане на работното си място и с каквото знае и може да заработи като германец. Заплащането щеше да бъде еднакво за всички и колкото за изхранване и скромно облекло. Това го могат само германци. А какво правеха тези, които не са германци? Те бяха изправени пред множество потребности. Възрастни, болни, родители, малки деца. Но не хленчеха, не просеха, които имаха, продаваха голямата къща, купуваха малка без всякакви екстри и с останалите пари си осигуряваха оцеляването. Други проучваха незастроени места в града и във вилни зони, където всичко беше на безценица. Познавам българи, спестявали от американската издръжка, които си купиха богати къщи с обзавеждането, а някои и по две-три вилни места. Германия преодоля кризата, производствените мощности заработиха на пълни обороти. Хората получаваха вече нормалното си възнаграждение. Започна да се строи, да се купуват места и къщи. Забогателите пестеливи емигранти продаваха закупеното. След като разрешиха близките ни да могат да дойдат без проблеми на гости, представете си изненадите — идват бащата и сестрата на емигранта в Германия, посрещат ги, водят ги в разкошна къща. Ахват близките, сядат на масата, посрещнати като скъпи гости, менюто обилно, къщата обзаведена. Разказва бащата на сина си колко години били интернирани и като се прибрали, пак от нулата са започнали и досега носят на гърба си етикета — «враг на народа». Синът се чуди: «Те са ненормални тези в България. Какви врагове на народа ви наричат вас, като сте такива кротки, мирни хора?». «Добре бе, сине — казва бащата, — нали вече е разрешено. Толкова години те чакахме, нали ще си дойдеш вече и ще видиш. И ние, макар и врагове да ни считат, ще видиш какво сме направили». Синът замълчава, праща мислите тридесет години назад. Откъде да започне горкият да обяснява, толкова много са трудните моменти: «Казваш, татко, да си дойда в България. Какво ще правя там? Виждате тук как съм си подредил живота, имам фирма, въртя бизнес. В никакъв случай няма да си дойда. Е, на гости мога да дойда, да се видим с приятелите от детството». «Как така го казваш? — отвръща бащата. — Аз толкова съм чакал да те видя с двете си очи, жив и здрав и без теб не се връщам на село». «Ами тогава вие ще дойдете при мен и въпросът се приключва. Така ще бъдем заедно». «Това никога няма да стане», категоричен е бащата, става прав и тръгва да се разхожда из стаята. «Ти знаеш ли, аз там съм се родил и пръстта и тревата имат друг мирис. Хората са други. Каквото и да ги правят по разните им събрания, те са си такива. Колко неща съм направил в двора, какви овошки съм посадил — бяха една педя, сега са големи дървета. Една каруца плод само от едното дърво. Как мислиш, всичкото с един замах да го пратя по дяволите? Какво ще ми остане, къде да спра погледа си? Отдавна да ми беше писал, може би щях по-рано да отрезвея и да гледам по друг начин на този живот. Аз непрекъснато съм го подплатявал с едни невъзможни илюзии. Животът не може само с пари да се измерва. Има и друго съдържание, не само парите. Има усещания, преживени там на мястото им. Тези преживелици са въплътени в една шарена черга, изтъкана на български стан. От мен германец не става. Ако искаш, ми се сърди, твоя работа. На стари години няма да се прекръщавам». Настъпва тишина. И синът става, отваря прозореца, поседява малко прав, пак се връща на мястото си: «Така си и знаех, такива бяхте, такива си останахте. Ваша работа. Предложих ви да дойдете при мен, отказвате. Друго не мога да реша, чист съм пред съвестта си. Идвайте ми на гости, когато решите. Винаги съм готов да ви посрещам». Сестра му най-после също проговаря: «Бате, ама ние няма само на гости да си притърчаме. Нали си имаме и ние работа, тя нас ни чака».

В този разказ има много въпроси, които съм си задавал и ако трябва да бъда честен, в такъв като този разговор никога не съм намерил отговор на нито един от тях“.

Така завърши бай Добри разказа си. Въпросите тогава не са получили отговори, камо ли сега, в днешно време, в днешната действителност да правим анализ на случилото се между сина и бащата. Световните събития понякога създават илюзии за логика, за хармония. Илюзии, защото у нас са заложени пристрастия, предубеждения, определящи начина, по който възприемаме реалността. Нито едно предположение или теория не може да бъде истина завинаги.

* * *

В гимназиалния курс през тези младежки години имахме готови отговори за промените, на които бяхме свидетели и които преживявахме. Правилата в гимназията бяха кратки и ясни. Първо трябваше да си наясно със себе си — защо си отишъл в гимназията и ако си си отговорил, остава да учиш и да изискваш от себе си. В ученическия бележник имаше графа, в която се вписваше поведението ни — понятие, измерващо качествения показател на ученика. Тогава имаше час на класния ръководител. Това са часове, в които може толкова много да се направи. Да се утвърди в съзнанието на младия човек, че поведението, което е придобил преди всичко от собствената си взискателност към себе си, е основният му външен белег в обществото, между колегите, приятелите и семейството. Нивото на неговата интелигентност се показва с неговото поведение. Разбира се, тогава в начертаната програма на партията държава свободното логическо мислене на свободния човек беше „старомодно“. Защо ще полагаш усилия да разсъждаваш, когато всичко е ясно и трябва да вярваш в това безусловно. Мисленето по друг начин от друга гледна точка е изразено съмнение. Недопустимо е. Означава отричане на генералната линия. Значи е вражеска проява. Всичкото това незабелязано създава инерция в мисленето и формира поведението. Нищо не ти пречи да имаш голямо самочувствие, щом вярваш в генералната линия.

В нашия клас имах един съученик Георги Терзиев от с. Главан. Интересна личност беше. Разговаряли сме с него и какво мислите — най-голямото му оплакване беше, че баща му искал да го направи човек и затова го изпращал в гимназията. Баща му — богат човек — не жалеше парите за сина си, но Георги заявяваше: „Не ми се чете и толкоз!“. Беше умен, не допускаше двойки, но беше страшно мързелив. Често беше връщан от дежурния учител от първия час за неспретнатост — няма якичка, панталонът — измачкан до безобразие, обувките мръсни. А униформата му беше от скъп плат и ушита при моден шивач. Веднъж в часа по математика на госпожа Латева се почука на вратата, отвори се и влезе едър мъж в селски дрехи. Свали си шапката, извини се и помоли: „Аз съм бащата на Георги Терзиев, може ли да излезе за малко“. „Разбира се, почакайте отвън — обърна се тя към Георги. — Излез, баща ти иска нещо да ти каже“. Георги се изправи пребледнял и се подвоуми дали да излезе: „Госпожо, защо не му казахте, че сега съм в час, че не може. Как ще се оправям сега?“. „Георги, излез, това са въпроси между теб и баща ти. Няма да занимаваме класа, не ни пречи, сега предавам урок“.

След това Георги ми разказа как баща му го въвел в кабинета на директора Георги Делчев и заявил: „Аз съм бащата на този мързелив ученик, исках да го направя човек, но той не желае. Вие сте директор на гимназията и аз считам, че е редно да ви уведомя, че си прибирам сина в село Главан. Оттам сме. Ще закупя 50 кози и ще го изпратя да ги води на паша по главанските чукари. Той знае много добре, че когато аз кажа нещо, държа на думите си“.

Директорът поканил със спокоен тон бащата на Георги да седне, излязъл иззад бюрото, седнал срещу него на стол до малката масичка и заговорил: „Тук е училище, а не фабрика, която изпълнява поръчките кой какъв човек да бъде направен. Ученето е дълъг процес и неслучайно е казано, че човек се учи, докато е жив. Вашият Георги не е мързелив, аз го познавам много добре и ще ви кажа, че Георги е умен младеж. Аз поемам отговорността, че Георги ще завърши гимназиалния курс успешно и ще видите как ще се промени и ще се устрои в живота. И аз, и вие сме длъжни да вярваме на нашите деца, на нашите ученици“.

Бащата на Георги станал прав и казал: „Благодаря ви, че се ангажирахте да направите много за сина ми и за мен. Докато съм жив, няма да ви забравя“. И си отишъл. Какъв е бил разговорът между директора и Георги, нека си остане тайна. Ей с такива богати истории бяха изпълнени класните стаи.

* * *

В часовете, когато бяхме на кръжок, пламваха спорове. Имаше различни гледни точки по някои въпроси. Справедливо е да разкажа за спомените си от тези спорове и разисквания. Учениците, чели разностранна литература, имаха богат речник и никога не се затрудняваха да намерят точните думи за тълкувания въпрос. Тогава нямаше телевизия, интернет, филмите, разрешени за ученици, се даваха в неделя след 14 часа. На афишите на останалите филми като „Кървавата роза“ с Робърт Тейлър, „Красавиците на Зигфрид“ с Джуди Гарланд и Мики Руни беше залепена лента с надпис „Забранено за ученици“. Нямаше припаднали ученички, че не са били на забранения филм, нито пък огорчени майки. Тогава се четеше, четеше се от една страна от любознателност и от друга от настойчивото желание да си обогатиш речника и общата култура.

Не мога да си спомня за коя годишнина на Октомврийската революция се проведе тържествено събрание в театъра. Присъства ръководството на Харманли, собственици на магазини, търговци.

Програмата беше богата, хорът към читалището изпя няколко песни, после пя дует, съпроводен от цигуларя от гимназията Петър Александров. Тошо рецитира „Червените ескадрони“. Аз изпълних стихотворението със социален сюжет „Жак“ от френския писател Пиер Беранже. „Данък събират от мрак, хайде, събуди се, Жак, бирника пак е дошъл“. Така го буди жена му, а Жак е починал през нощта и това е най-щастливият му ден, че няма да се среща с бирника — ей такъв бе сюжетът.

Не зная как съм рецитирал стихотворението, но оттогава почнаха да ми викат Жак. И сега, когато отивам в Харманли и ме срещат стари приятели и съученици, така ми викат: „Жак, здравей, как си? Да поседнем някъде и да пием по кафе, имаме какво да си спомним“.

Преди да излезем в коледна ваканция, театралната ни група отиде в град Гълъбово да изнесем една пиеса. С групата дойде оркестър, след представлението имаше танцова забава, което беше сериозна причина за посещението. На афишите, разлепени от нашия организатор, най-отдолу пишеше „Ще има след представлението танцова забава, свири американски джаз“. Такава реклама на оркестъра можеше да се прави, защото все още се прожектираха и американски филми. Джазовите изпълнения на оркестрите и танцуването се обявяваха тихичко, под сурдинка. Така, де. Няма защо да подражаваме на старото, отживялото, на фашистките остатъци. Сега сме в ново време, времето на истинския прогрес…

Пристигнахме в Гълъбово. Посрещнаха ни много сърдечно, директорът на училището съобщи, че за всеки е осигурено семейство, в което да нощува.

Разгледахме сцената, стаята, която щеше да е гримьорна. В салона при входа и в дъното до сцената имаше по една печка, от тези, високите, в които можеш да пъхнеш цепеници по половин метър и повече.

Касиерът бе застанал на касата със скиците и билетите и чакаше посетители. Даже бяхме предвидили и един помощник. Придружител ни беше учителят по физическо Сидеров. След обед проверихме въжетата на завесата добре ли са, огледахме сцената, всеки повтори движенията в различните моменти. След обед седнахме да си приказваме. Сидеров дойде и каза: „Ей тук до читалището има ресторантче, чистичко е, предлага някакви супи и скара. Вървете се нахранете, то обедът и вечерята ще бъдат заедно“. Така и направихме. След като се прибрахме, помощник-касиерът дойде някак притеснен и каза: „Знаете ли, досега сме продали двайсет билета. Идват, поглеждат афиша, някои казват: «да беше някоя комедия, бива, щяхме да се посмеем» и си отиват. На хората им трябва сеир, разбираш ли — обясни наблюденията си Сидеров. — Май трябва да измислим нещо“. Груйчо се спогледа с Тошо, разсмяха се и предложиха: „Оркестърът бързо да дойде с инструментите. Горе на покрива на театъра има голяма тераса. Да почнат да свирят“. Видях — обясни Груйчо — отвън стари афиши отпреди седмица на филма „Красавиците на Зигфрид“.

Оркестърът веднага се настани на терасата и след като изпълни един валс, засвири румбата „Ай, ай, ай“ от филма „Красавиците на Зигфрид“. Изведнъж се наруши мълчаливото спокойствие на Гълъбово. Кой както си вървеше по улиците или из двора, спря и се заслуша. Музиката направо се лееше от истински оркестър. Такова изпълнение на живо заинтригува хората и младите до половин час заприиждаха на площада пред читалището. Пред касата се образува опашка. Мелодиите на оркестъра, понесли се от терасата на читалището, подействаха на хората като магия. Излязохме с Тошо и Груйчо отвън на площада пред читалището, загледахме се в опашката за билети. Дойде и Сидеров. А Тошо отбеляза дълбокомислено: „Виждате ли, хората са вече други, променили са се. Имат потребност да отидат на театър, да слушат модерна музика. Това са освободени хора, те са вече с друго мислене“.

Без да забележим, до нас застанаха двама човека. Единият се представи като кмета на Гълъбово. След като се запозна с придружаващия ни учител, той обясни, че директорът на нашето училище го е посетил и го е уведомил за театралната постановка. „Аз уредих нощуването в семейства на вашите хора. Мислех, че ще дойдете до общината да се обадите, ако имате проблеми. Дори бях решил да поканя председателя на кооперацията да прикани техните хора да посетят постановката. Ние от ръководството на Гълъбово сме си взели билети, отиваме да вземем семействата си и да дойдем на представлението“.

Учителят Сидеров благодари и се извини, че не е отишъл в кметството. Бяхме изненадани от появата на кмета на Гълъбово и още повече от добрите му чувства и загрижеността за настаняването ни. „Явно публиката в Гълъбово не е за подценяване, драги ученици“, отбеляза учителят. В това време дотича помощник-касиерът и заяви с облещени очи, че всички билети били продадени и имало още много хора, които искали да са правостоящи. Сидеров отговори, че ще преценим колко човека могат да влязат допълнително. Бяхме развълнувани и малко притеснени.

Салонът беше препълнен, представлението започна. След всяко действие публиката ръкопляскаше и скандираше. Накрая, когато излязохме всички пред публиката, на сцената дойде партийният секретар на текезесето и отправи кратко приветствие: „Благодаря от името на присъстващите и пожелавам пак да посетите Гълъбово“. Букет ни поднесе една девойка от общината. Един млад, хубав младеж, секретар на ремсовата организация, благодари за добре представената пиеса и също поднесе цветя. Публиката беше на крака.

Столовете можеха да се разместват и дансингът веднага се отвори. Оркестърът засвири танго компарсита. Напълни се с танцуващи — и млади, и семейни. Личеше си, че се забавляват от сърце.

* * *

За широките народни маси, както се казваше тогава, настъпи наистина нов прогрес. Спомням си в кооперативното стопанство най-напред докараха два трактора, единият така и не можа да тръгне. Две седмици над него прекараха приведени трима технически хирурзи и така и не можаха да го съживят. Покриха го с един брезент и толкова. А здравият с песни и знамена потегли, народът вървя след него, докато излезе от селото.

От двете страни на железницата около две хиляди декара равно и гладко, докъдето ти виждат очите. Само синорите се очертават като шевове на кръпките на сиромашка риза. Трактористът излезе от пътя и навлезе в нивите. Спря, насочи се на изток, откачи един механизъм и трите плуга се опряха на земята. Наведе се, включи на скорост, облегна се назад, даде на газ и тракторът пое напред. Плуговете се забиха в земята и от дясната страна три реда рохка пръст се занизаха като от лента. Всички завикаха „Ура, да е на берекет“. Няколко младежи със знамената тръгнаха след трактора. Браздите се опнаха и от горките синори нищо не остана. На тези синори са отсядали някога дядовците ни, бащите им и са си говорели като съседи. Те растели и остарявали край тези синори. Сега внуците им изпратиха същите синори в историята.

След години имаше достатъчно трактори. Всичко беше разорано и засято в големи блокове. Напролет ги залюляваше вятърът като вълни на море. Появиха се овощни градини с нови сортове.

Вуйчо ми Тодор беше специалист в зеленчуковата бригада. Когато завършил прогимназия, прозорливият ми дядо го изпратил в Любимец в земеделското училище. Това, което беше научил там, и най-вече от баща си, моят дядо, го поставяше на почит и уважение. Той ръководеше създаването на разсада за зеленчуковата градина в кооператива. Разбира се, имаше агроном в стопанството, но той кротичко питаше: „Бай Тодоре, не трябва ли да поливаме доматите?“. „Не, не трябва толкова често. Доматите са упорити растения, когато позасъхне почвата до една педя, те пущат корените си надолу в земята и търсят влага. По този начин създават дълбока и здрава коренова система. А с нея могат да поемат много хранителни вещества от почвата и да изхранват цялата китка с еднакво едри домати“ — обясняваше вуйчо. И сигурно много неща е научил агрономът от него, както и вуйчо е научил толкова неща от дядо ми.

Впрочем когато вуйчо Тодор завършил прогимназия, дядо отишъл в Любимец, видял се със синовете на неговия някогашен чорбаджия и учител по градинарство. Посрещнали го те любезно, поканили го и седнали пред къщи, една от жените донесла шарена пръстена купа с вино. „Ха, добре дошъл — казал големият син и подал купата на дядо. Взел я той, сипнал малко вино на земята и казал: Бог да прости баща ви, хляб ми е дал в ръцете. А сега, наздраве.“

Така се редували с червеното вино в шарената купа. „Какво те води в Любимец? Можем ли да помогнем с нещо?“. Разказал дядо: „Синът ми завърши прогимназия, порасна вече и работи в бахчата при нас, но за всичко трябва аз да му казвам как да го прави. А така не бива. И съм дошъл в Любимец, научих, че имало земеделско училище, в което се учи две години. Исках да проверя на каква земеделска дейност ги научават“. „Бай Георги, ще ти обясня, аз се познавам с един от учителите. Те са все агрономи. Имат три паралелки — по земеделие, овощарство и плодни дървета и зеленчукопроизводство. Сигурно третата паралелка те интересува“.

„Това е друго нещо, ще ме заведеш ли при този твой познат да запиша сина си? Трябва да има такса, ще я внеса. То без пари на този свят нищо не става“. Отишли и записали вуйчо и след две години той вещо показвал на дядо как се правят лехите на чушките, за доматите мястото да е по-проветриво. „Дай да работим. Не ми казвай какво сте учили там в Любимец. Това са някакви модерни неща, много-много не им вярвам, но ще свикна, къде ще ида“, мърморел дядо. Баба Мария се изправила, сложила ръце на кръста и смръщено се обърнала към дядо: „Защо не слушаш Тодор какво ти обяснява, той на училище е ходил две години, даскали агрономи са го учили. А ти какво си учил? Само си аргатувал на този любимчанец“.

Суров човек беше баба ми Мария и не я виня, животът я беше направил такава. Когато дядо тръгнал на война, вуйчо ми бил на две години, майка ми — най-голямата, и леля ми Митра. С трите деца през трите години, докато дядо се върне, сама се оправяла. Водила ги на бостана и казвала на майка ми: „Вземи мотиката и започвай този ред до мене, тези двете след тебе искат да ядат. Всичко аз не мога и да не си ми заговорила повече за училище, даскалица няма да те правя. Хляб трябва да си изкарваме, да има какво да се яде, а другото, ако му дойде времето“.

Така започнало началото на майка ми, на първия ред до баба, без А, без Б, мотиката и толкоз.

* * *

Дойдох си една събота от Харманли. След вечеря майка ми каза: „Дядо ти е болен, но сега е късно. Утре ще идем до тях, но при него няма да влизаш. Фелдшерът каза, че е заразно“. Зачудих се: „Какво му е заразното? И детската шарка е заразна и какво?“. Майка ми не каза нищо и почна да оправя масата.

Сутринта се облякох, закусихме и казах, че отивам при дядо. Чувах вуйчо в обора слагаше слама на кравата, баба из двора хвърляше нещо на кокошките. Не ме видя и аз не й се обадих. Влязох направо в стаята при дядо. Близо до печката беше застлана черга върху белия хасър (рогозка — Бел.ред.), изтъкан от царевична шума. Дядо лежеше на чергата и възглавницата, завит с друга черга. „Добро утро, дядо“, поздравих го. „Добро утро, моето момче. Знаех си, че ще дойдеш“. Вдигна ръка сякаш да ме спре и тихичко ми каза: „Не идвай до мене, казаха, че било заразно. Седни от другата страна на чергата. Така ще си приказваме. Печката ще е между нас и огънят ще те пази от моята болест“.

„Не се притеснявай, дядо — побързах да го успокоя. — Ти си минал през толкова теглила и си издържал и сега ще пребориш болестта“.

В този момент в стаята влезе баба ми Мария. Сложи ръка на рамото ми и каза: „Не трябваше да влизаш, фелдшерът каза, че е заразно. Било нещо такова — червен вятър“. „И само толкова ли каза фелдшерът?“. „Другото не можах да му разбера“, отвърна тя, сложи едно дърво в печката и излезе.

„Как върви училището, има ли още да се учи?“, попита дядо. „Още една година, дядо, и свършвам“. Погледнах го, унасяше го на сън.

Излязох навън, вуйчо беше там. Дойде при мен и каза: „Дядо ти май си отива“. „Защо така го нарочихте всички“, троснах се аз. „Ами докторът така казва“, оправда се вуйчо. „Докторът, какъв доктор. Той е само фелдшер“. „Ами такъв имаме в село, какво да правим“, сви той рамене.

Думите му ме сепнаха и огорчиха. След много години си спомням разговор с един умен човек, който беше казал: „От невежество и простотия са измрели два пъти повече хора, отколкото от всички войни досега“. Огледах се, видях, че съм сам на двора, с вуйчо и с баба не ми се говореше. Те бяха предрешили края на дядо. Стана ми мъчно, излязох на улицата и някак машинално тръгнах — не ми се стоеше на едно място. Както си вървях, погледът ми спря на един стар дюкян — Тодорчевия. Веднага си спомних колко пъти дядо ме изпращаше от бахчата до този дюкян да му купя цигари. Правех го с желание, че мога да му услужа. Не заобикалях по пътя, за да мина по моста, а от бахчата направо преджапвах бос реката и бързо отивах да купя цигарите. После пак се връщах през реката. А дядо се радваше, че толкова бързо съм се върнал.

От дюкяна купих кутия цигари и се върнах у дядови. На двора ме срещна вуйна, тя беше много добър човек, обичаше ме. Знаеше колко държа на дядо. Влязох в стаята при него, баба слагаше в чиния обеда му. Дядо ме погледна и попита: „Къде беше, задрямал съм и като се събудих, теб те няма“. „Ходих да ти купя цигари, дядо, от Тодорчевия дюкян, както едно време. Вземи“. Той взе цигарите, помълча, погледна ме, остави цигарите до възглавницата: „Тогавашното време, когато беше малък. А аз бях здрав и толкова работа минаваше през ръцете ми. Даскалът Господин ти разказваше за мен през войната. Ти ми казваше, че съм бил герой и се гордееше с мене. Видя ли сега какъв герой съм — не мога да се изправя на крака“. „Ще се оправиш, дядо — побързах да го успокоя. — Ще оздравееш и ще си живеем още дълги години“. Дядо ме изслуша, но гледаше встрани. Помълча и се обърна към баба: „Марийо, там в долапа е кесията ми. Дай някой лев на Георги да си купи нещо“. „Ще му дам, то се знае, нали са наши деца“. И стана да вземе кесията. Отвори я и ми подаде две банкноти. Дядо я следеше с очи и каза: „Дай още някой лев. Име съм им дал на него и на Тодоровия син. Знам, няма да ми посрамят името“. Баба ми подаде парите и ме гледаше тъжно, като че ли искаше да каже: „Дядо ти за последен път ти дава пари“.

Тези отношения във всеки род си имаха своя почерк. Те са били крайъгълният камък, по който се е равнявало обществото, а то е било здраво и мъдро. През неговото сито се е отделяло най-читавото, най-здравото. В такива български пазви са отгледани толкова умни българи, учели са и в чужди земи, във Виена, Неапол, Рим. Получили са достойни знания, но и мъдрост от разказите на старите, изстрадали и видели големи достижения, но и страшни падения.

В годините е създаден дълъг наниз от такива достойни българи. Много пъти сме късали и разпилявали този наниз. Едни от тези достойни българи се пръснаха в чужбина, други, останали тук, са били смачкани, стъпкани в праха и незабелязано са изтлели…

Като ученик ежедневието ми бе достатъчно запълнено. Естествено, в училище си имаше определени порядки и бе задължително да се съобразиш с тях. А останалото се поднасяше като нещо ново, обещаващо само положителни неща. Не можеш да коментираш правдата на тази линия, напредваща с твърди крачки. Това значи да изразяваш съмнение, а то се считаше за подривно действие и се определяше като предателство, чиста проба вражеска проява.

* * *

Новата власт създаваше свои структури. От най-малкия до най-големия в ръководствата бяха партийни членове, в административното ръководство беше неотменно подкрепяна партийността. Партийният секретар беше с пълно участие в решенията по стопанските въпроси, разглеждани съвместно от стопанското ръководство и партийното бюро. Партията упражняваше ръководната роля в стопанската дейност на държавата. Създаваха се непрекъснато нови предприятия, особено в леката промишленост — консервни фабрики, текстилни и дървообработващи цехове за пособия за широка употреба. Това създаваше условия за заетост за хора с всякаква квалификация. Прогимназиалното образование беше задължително. Освен гимназиите се откриха средни специализирани техникуми. Завършилите веднага влизаха в производството. Кандидатите за висшите учебни заведения бяха със специален статут. На Народна република България бяха нужни образовани, но обезателно предани и верни на партията хора.

До 1950 година кандидатите се наблюдаваха под лупа. Схемата беше направена — глас народен, глас Божи. Партийният секретар и кметът на селото даваха на кандидат-студентите удостоверения за честност и благонадеждност. Това беше най-важният документ при кандидатстването, нямаш ли го — не си прави труда. Нямаш право да се сърдиш, народът е определил това — партийните секретари, кметът… по-истински представители на народа от тях няма. Имах пред себе си още една година и като че ли бях далеч от тези грижи, макар че ми беше ясно какво ще бъде решението на главните в Бисер.

Отидох си на село с вечерния влак. Вкамених се като влязох в двора и видях майка с черна забрадка. Разбрах какво се е случило. Майка ме погледна виновно: „Нямаше как да ти се обадим. Баща ти каза, че имал телефона на ресторанта, където си се хранил първата година, познавал се с тези хора, също телефона на Хаджи Димо, ама не искал да ги занимава. Пък и аз, като си помислих как ще го приемеш да видиш дядо си мъртъв. Като знам колко много го обичаше“…

„Точно затова трябваше да съм тук. Няма нищо — минало и толкова“. Погалих майка по забрадената глава и отидох до плевника. Поседнах и след това се прибрах вкъщи. Сутринта набрах цветя от двора, баща ми наля бутилка вино от бурето, майка ги сложи в една торбичка, взех я и отидох на гробищата. Сложих цветята, прелях с виното, както е прието, и седнах до пресния гроб. Никога страшният факт на загубата не се бе изправял пред мен така, както когато застанах пред дядовия гроб. Нима моят дядо, намерил сили да понесе толкова много горчивина, мъки, унижения и отново да стъпи здраво на краката си и с препълнено сърце с човешка доброта да преживее живота си — тихо и кротко, без да обиди никого, така тихо ще си отиде? Как може толкова много мъка и радости да изживееш с цялата си душа и всичко да свърши тук, в нищото? Не биваше повече да се ровя, дядо беше вече там.

Може би е нередно да говоря за „там“ по този начин. Смъртта е тайна, въпрос с най-кратък отговор, пред който можеш само да се поклониш…

На връщане от гробищата се минаваше покрай къщата на учителя Василев. Вратичката беше отворена и влязох в двора. Пред къщата имаше масичка с няколко различни столчета — стари, но чисти. Седнах на едно от тях с гръб към къщата, гледайки разсеяно в двора. Чух, вратата се отвори и по стъпките познах учителя. Спря се зад мен и сложи ръка на рамото ми, усещах пръстите му леко да се свиват и отпускат. След това прекрачи и застана пред мен.

„Ходих на гробищата и си поплаках при дядо. Видях, че е отворено и влязох“. Учителят търсеше най-подходящите думи, но не успяваше да ги намери. Гледаше ме, като че ли за първи път ме вижда. Белегът от шрапнела на бузата му леко потрепваше, а окото му от тази страна винаги сълзеше. Разбрах какво чувства и му казах: „Сега не искам да ми говорите за дядо. Само ще поседя и ще си отида“. Василев влезе в къщата и се върна с чаша вода и я сложи на масичката. Отпих няколко големи глътки и я върнах на мястото й. Погледнах Василев, благодарих, сбогувах се и си тръгнах. Не се обърнах, когато затварях вратичката, защото знаех какво му причинява моят поглед.

* * *

Лятото мина неусетно. Подготвях се за последната учебна година. Трябваше да си търся друга квартира. Отидох при първите хазяи и попитах не знаят ли някой да търси квартиранти. Казаха ми, че срещу тях една жена била споменала, че има стая, която може да даде на ученици, семейство не искала. Синът на хазяите се приближи до мен в двора, когато си тръгвах, и тихо ми заговори: „Тази жена, за която майка каза, че имала стая… знаеш ли, там въпросът е малко деликатен… Те бяха солидно семейство, мъжът — голям адвокат. Имаха син, казваше се Маргарит, по-голям от мен. Мисля, че беше 1942-ра той и още няколко негови приятели се срещнали тайно в колибата на една зеленчукова градина край Марица. Били ремсисти. Някой ги издал на полицията. Знаеш, винаги е имало такива хора. Оградили колибата. Полицейският началник изпратил двама с една кола да доведат адвоката Гогов, бащата на Маргарит. И след като го докарали, полицейският началник му наредил: «Иди и им кажи да се предадат, иначе ще стреляме». Гогов му отговорил: «Аз не мога да направя това и не искам. Никога не съм учил моя син да става предател, а още по-малко да се предава». Гогов носел бастун. Полицейският началник дръпнал бастуна от ръката му, ударил го по рамото и счупил бастуна. «Махай се оттук, ние ще си свършим работата». Започнала стрелба и Маргарит бил убит. След това почина адвокатът. Баба Недялка, така се казва жена му, е сама. Интелигентна, възпитана, но се е затворила в тъгата си и нищо не я интересува“. Помислих си и отговорих на Митко: „Няма нищо лошо, щом тя предлага да дава стаята. Ще бъда внимателен и ще си плащам наема редовно“.

И не сбърках, че отидох на квартира у баба Недялка. Беше изключително интелигентна жена, деликатна и понякога ме молеше да й купя нещо от магазина, за което не оставаше длъжница — винаги като наготвеше нещо вкусно, ме канеше. Някой, не си спомням кой, беше описал случая с разстрела на сина й с някои подробности за другарите му. Колко двамата с мъжа й били притеснени за нелегалната ремсова дейност на сина им и как след разстрела мъжът й не могъл да понесе това и починал. Баба Недялка веднъж ме помоли да прочета написаното, което беше на няколко страници. Слушаше внимателно, благодари ми и каза, че написаното е вярно.

След два месеца дойде човек от градския комитет на РМС, търсел квартира и попита можем ли двамата да живеем заедно в наетата от мен стая. Ангел Георгиев, така се казваше човекът, ми каза: „Аз съм инструктор в ГК (градския комитет) на РМС, ходя по селата по организационна работа, така че само по две-три вечери ще съм в квартирата“. Аз се съгласих, даже му признах, че членувам в РМС.

Ангел беше от село Белица. И сега си е в Белица, макар половината си живот да е работил в чужбина и в София. Той ме запозна с Пепо Касабов — завършил медицина, беше главен лекар на болницата в Харманли, с Генчо Стоев — писателя, лека му пръст, с Груйчо Теофилов. Бяха добри приятели, но не съм досаждал на никого.

Мнозина ме уважаваха. Имаше обаче и такива, които казваха: „Как да не го познаваш този бе, дето мие чиниите в ученическия стол!“. Какво да се прави. Човек си върви с отличителните белези.

Зимата дойде. Трябваше да се чете много, предстоеше матура. Тодор Димов си дойде от София във ваканция, беше първа година студент в театралната академия. Беше с балтон и на главата с казашки калпак, нов, сив, но калпак, не бомбе. Покани ни с Груйчо в сладкарница „Савоя“. Разказа ни как минават лекциите, на кои представления в Народния театър е ходил. Попитах Тошо казал ли е „добър ден“ на професора, за да разбере дали ще стане актьор или не. Прихнахме и тримата.

Тошо се беше променил много, някак си пораснал, говореше спокойно и не търсеше с какво да ни впечатли. Хората в София — разказваше той — са такива, каквито са и тук, всеки бърза с проблемите си. Има и нещо различно — хората там като че ли са свободни от това, че не се познават. Вървиш по улицата спокойно, никой не те познава, никой не ти обръща внимание. Но в някой момент това е много страшно, ако например се случи да потърсиш помощ. В големия град, особено в София, знаете ли колко много трябва да работят такива като нас върху себе си, докато се превърнат в нещо. А в София има немалко образовани — писатели, лекари, архитекти, големи актьори. Интелигентни, възпитани хора. Можеш да си помечтаеш, пък и да се постараеш да попаднеш между такива. Има много какво да научиш от тях, а може и да засилиш желанието си да се учиш, да знаеш, да можеш още и още. Само с такава амбиция можеш да намериш достойното си място в големия мравуняк. Тогава ще имаш самочувствие и достойнство. Без тези две неща големият град ще те смачка и ще бъдеш никой, а такива в София с лопата да ги ринеш. Не ви плаша, такава е действителността и е правилна народната мъдрост „Първо се научи да плуваш и после се опитвай да ловиш риба“.

Сега си припомням този разговор и разсъжденията на Нас (с главна буква), селянчетата, дошли в града, едни завършили гимназия и станали студенти, други завършващи и заставащи пред ринга на живота. Избирай, сега е твоят ред. От този ринг не можеш да избягаш. Но ние не се страхувахме. С всяка изминала година научавахме много неща, а и четяхме много, освен по учебните предмети. Всичко това ни променяше. Бяхме селянчета, осемнайсетгодишни, но докато учехме в гимназията, бяхме изминали нелек път и затова имахме правото да избираме.

Седмица по-рано бях влязъл в един магазин. Натъкнах се на голямо огледало, загледах се и видях, че са ми поникнали мустачки, по брадата имах косми. Изчервих се и бързо се махнах от огледалото. Значи вече сме големи, не трябва да се страхуваме да решаваме бъдещето си, то си е наше. Така са избрали да устроят живота си и нашите родители, никой не им е помогнал. През годините в гимназията убедително разбрахме, че взаимната помощ е като дарение, но нищо повече. Сам решаваш основните проблеми. Ако сбъркаш — сам се изправяш пред горчилката и я изпиваш докрай.

* * *

Пролетта дойде, учебната година беше към своя край, а за нас, абитуриентите, беше последна година в гимназията. В междучасията се вглеждахме някак особено един друг, бяхме свикнали заедно. Шегите вече бяха истински, грубички, но не се сърдехме, когато се наричахме какво ли не. Дори веднъж Димитър Илчев в разговор с Тошо, сина на кмета и кореняк харманлиец, му подметна: „А бе, селянин, ти ще ми казваш дали съм прав“. Тошо се облещи: „Та какъв селянин съм аз, много добре знаеш, че съм харманлиец“. Баща му не беше вече кмет. Димитър стоеше спокойно пред него и се огледа дали повече хора ще чуят какво казва: „Та нали вие смятате за най-добрата обида да кажете на някого «тъп селянин». Е, обидих ли те?“. Въпросът прозвуча като плесник, всички замълчаха и впериха поглед ту в Тошо, ту в Димитър. Двамата също се гледаха в очите. Настана тишина. Тошо, продължавайки да гледа Димитър, отговори: „Не, не ме обиди. Прав си, наистина ние, местните, сме били лоши, но, честно да ти кажа, никога не съм гледал на тебе и на Георги, двамата сте от Бисер, като на различни. Уважавал съм ви и ако съм ти казал някога «селянин», извинявай“. Подаде ръка и се прегърнаха. „Браво“, извикаха всички.

Започваше нещо ново, започваше по начин, който никога нямаше да се повтори. Абитуриентският бал. Официален костюм, вратовръзка, все неща, които за първи път щях да сложа. Харесах си един приятен плат, леко бежово на ситна рибена кост.

Майка ми и баща ми бяха радостни и доволни, че свърши гимназията. Като че ли грижите вече нямаше да са толкова големи. Всъщност те сега започваха.

Вечерта на тържеството беше много интересно, оглеждахме се един друг, усмихвахме се и всеки подмяташе по нещо недоизказано. Настроението беше приповдигнато, музиката не спираше, танцувахме, смеехме се, момичетата полагаха големи усилия да бъдат грациозни на високите си токчета. На някои вече им се щеше да свалят от краката си стегнатите обувки и да заиграят ръченица само по чорапи. Но не може, трябва всичко да бъде най-хубаво, най-весело, това приятно усещане като че ли беше пропито от страха, че всичко това, толкова хубаво, толкова мило и ценно никога вече няма да се повтори.

Изведнъж чинелите на оркестъра удариха за тишина, чу се глас: „Внимание“ и една от учителките се обърна към нас с призива: „Драги абитуриентки и абитуриенти, призовавам ви да си пестите силите, защото трябва да спазим традицията и както всички абитуриенти досега да отидем горе на Трифона да посрещнем слънцето“. Оркестърът наново засвири, но с този призив бяхме предупредени, че веселието е към края си. Трифона беше местност до Харманли, хълм, целия в лозя, и за да има грозде, бе кръстен на Трифон Зарезан.

Оформиха се групички. Някои досетливи момичета извадиха леки обувки от чанти и прибраха вътре обувките с токове. Други се наметнаха с шалове. Веселите викове и закачките продължаваха приглушено, защото хората още спяха, не трябваше да ги будим.

Пристигнахме на хълма, беше достатъчно високо и се виждаше равното поле край Марица и целият град. Заливаше ни отвсякъде зеленина и свежест. Тъмночервеното петно на небето започна да избледнява, след секунди слънцето щеше изгрее, момичетата запяха някаква песен. Момчетата бяха прегракнали. Слънцето изгря, всички го приветствахме с викове, спогледахме се, един от нас извика „Внимание“. Директорът Георги Делчев мина напред, като търсеше по-подходящо място да вижда всички. Приглади косата си, която вечно падаше на очите му, и ни каза само няколко думи: „Уважаеми ученици, това е вашето утро, началото на един прекрасен ден, вашето начало. Желая ви успех в живота. Не се забравяйте, където и да се срещнете, помагайте си. На добър час!“. Всички изръкопляскаха.

Много е правилна поговорката „Утрото е по-мъдро от нощта“. От хубавите пожелания на директора се събудихме. Ярките слънчеви лъчи, зеленината и свежият въздух като че изпариха изживяното в изминалата нощ. Нищо не можехме да си спомним. Имахме чувството на безтегловност. Едно момиче се усмихваше, а сълзите се стичаха от очите му. Друго го попита „Какво се е случило, защо?“. „И аз не зная“, отговори то. Една учителка ги прегърна през рамо и ги поведе.

Умората си казваше своето, заслизахме от билото на хълма. Влязохме в града. Хората ни се радваха и ни поздравяваха.

Като че ли от тази сутрин заобичах Харманли. Имах чувството, че беше ме приел за свой гражданин, макар че гледах намръщено, когато работехме трудови на улица „Цар Иван Шишман“, когато сутрин бързах да отида навреме и да запаля печката в училищния стол или когато крадешком, да не види някой, се заглеждах във витрините на някой магазин. Но това вече е минало, спомням си го с усмивка, дори съм доволен, че се е случило и съм го преодолял.

* * *

Матурата мина, дипломирахме се и си отидох на село. Вечерта след вечеря баща ми попита: „Е, сега какво, ще кандидатстваш ли нещо, ще ходиш ли при кмета за удостоверение за благонадеждност?“. „Татко, виждаш на колко много хора кметът не им даде удостоверение, говорих в Харманли с хора от градския комитет и РМС, че може и на мен да откаже. Казах им защо така мисля, разказах им кога си влязъл в текезесето. Те също измънкаха, че кметът ще има основание. Всички са от един дол дренки. Ще отида в казармата и, здраве и живот, като се върна, ще го мислим“.

Брат ми беше на десет години, ходеше на училище, сестра ми беше омъжена в село, у много добри хора. Зет ми, по-голям от мен, беше в казармата, но не като войник, а трудовак, понеже беше член на селската младежка организация на земеделския съюз „Никола Петков“. Така се показваше отношението към инакомислещите младежи и родителите им. Веднъж си бях вкъщи, когато зетят слезе от влака на нашата спирка, мина първо през нас. Гледах дрехите му, обувките, шапката с платнената козирка.

В такова окаяно, жалко състояние не го бях виждал дотогава. Нищо не казах, но не можех да проумея тази категоризация на хората, която пораждаше несигурност и безперспективност и беше основен фактор за страха на много млади хора със закачен етикет „неблагонадежден“. Не знаеха докога ще се гледа на тях така, никой не даваше обяснение, за врага няма реабилитация. Категоризацията се даваше от местното партийно ръководство. Представете си какво бе ценностното им равнище, с което определяха кой какъв е. Решенията на тези ръководни хора не подлежаха на промяна. „Горе“ смятаха, че щом „долу“ са казали така, значи е вярно, не трябва да се съмняваме в тяхната преценка. Мислите в тази посока ми носеха терзания и бяха лош съветник.

А тези, които минаваха граница, които напускаха България, често се питах аз, нима промениха нещо? И какво можех да бъда като емигрант? Нима страданията в чужбина ще се върнат като бумеранг върху управляващите България? Не, окото им няма да мигне…

Аз обаче няма да напусна България, защото е моята родина, обичам я и сега, и преди те да дойдат, и след тях, до края на живота си. Няма да стана курбан заради това, че те са се главозамаяли и правят каквото си щат. Не мога да отровя с такава мъка родителите си и близките, да се вдигна и да изчезна в неизвестното. Не, баща ми бе давал и последния си залък да ми помогне да стана човек със самочувствие и достойнство.

В гимназията можах да оценя какво значат добрите приятели. Научих се и аз да бъда добър приятел. Това беше дяловият ми капитал, с който започнах. След години разбрах, че от този капитал по-ценен и по-истински няма…

Към следващата част или към съдържанието

Георги Петров Куражът да бъдеш (5)

Метаданни

Данни

Куражът да бъдеш

Информация

История

Сваляне / Връзки

Гимназията — радости и горчилки

Георги Петров
Куражът да бъдеш (5)