Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (47)

Граф Сегеди

Трябваха ми почти три месеца, за да потегна вилата в Армази. Настаних се в нея през есента на хиляда деветстотин и четвърта година. Това беше най-хубавото време от втората половина на живота ми. Светло време. Много четях, пишех, ходех на лов, на риболов и мислех, мислех. Два-три пъти в месеца приемах гости. Снабдих се със собствена карета. В Тифлис живеех през зимата, и то само ако беше необходимо. По това време преживях най-дълбокия си и сериозен роман. Пак тогава продадох всичките си имения в Русия. Новата обстановка, новите грижи и интереси ми помогнаха по-леко да понеса раздялата със службата и дейността, която в продължение на десетки години беше единственият смисъл на съществуването ми. Новият кръг от приятели и познати, новите увлечения и връзки свалиха от плещите ми трийсетина години; това, че доживях до деветдесет, дължа на седемнайсетте щастливи години, прекарани в Армази.

Същата есен срещнах в Мцхета Сандро Каридзе. Няма да крия, търсех тази среща, живеех с мисълта за нея и знаех, че тя непременно ще се състои. Казах на Сандро, че живея в Армази и го поканих да ме посещава. Скоро след това той ми дойде на гости. Постепенно се сближихме дотолкова, че постоянното общуване стана необходимост и за двама ни. Надявам се, че няма да прозвучи като упрек към Сандро Каридзе, или като опит да намаля отговорността за предишната си дейност, но именно старите връзки и запазеното влияние ми позволиха два пъти да го спасявам от затвора. Първия път той беше арестуван през 1906 година във връзка с революционните вълнения. Втория път — по делото за убийството на екзарх Никон. Искам само да кажа, че обикнах като брат този странен човек с тежък характер и че въпреки всичките си недостатъци, той беше достоен за още по-голяма обич.

Няма смисъл да разказвам подробно за нашата дружба. Ще приведа само два-три разговора, органично свързани с тези записки, толкова повече, че към това ме подтиква още едно обстоятелство. В края на миналия век сред обществеността се ширеше един философствуващ и политиканствуващ тип хора, сред които се срещаха представители на най-различни съсловия и звания. Между тях имаше хора необикновено умни и глупци, високо просветени и невежи, фанатици на идеята и епигони на модата, изключително своеобразни натури и пуяци, претендиращи за оригиналност. Но всички те — дълбоко съм убеден — допринесоха много за революцията. Допринесоха с това, че без да жалят сили, разпространяваха сред обществото възгледи, които, макар и да имаха различен политически смисъл, в крайна сметка се свеждаха до идеята за неизбежността на революцията. Подобни хора съм срещал и по време на службата си, и след оставката си. У Сандро Каридзе бе съчетано всичко най-добро, което имаше у тях — от просветената мъдрост до простодушната честност. Да не разкажа за тези записки за Сандро Каридзе и за този социален тип, би било просто грехота.

Още при първото му посещение напомних на Сандро Каридзе за разговора ни в Схалтба, който остана незавършен.

— Тогава вие не довършихте мисълта си, господин Сандро… Спомняте ли си, говорехме за разликата между понятията „нация“ и „народ“?

— Разбира се, спомням си. Разликата е много голяма. Те са съвършено различни понятия, дори си противоречат. Нацията е единен етнически организъм през цялото време на своето съществуване. Народът е днешното състояние на нацията, нацията днес. Нацията е траен и устойчив феномен. Народът е бързотечно, преходно явление. Стволът на дървото и неговата зелена корона, руслото на реката и водата — ето ви сравнения, които сполучливо биха изяснили моята мисъл.

— А в какво се изразяват противоречията?

— Между понятията „нация“ и „народ“ ли?

— Да.

— Народът е търбух и ръце. Нацията е висша нравственост, простор на духа. Народът създава духовни и материални ценности. И тъй като потребностите са винаги по-големи от произведените блага, у хората възниква неудържим стремеж да погълнат не само създаденото от тях, но и онова, което е било създадено по-рано и е било спасено от унищожение. Докато нацията е неизтощим и вечно действуващ дух, който доброволно поема отговорността за миналото, настоящето и бъдещето на целия етнически организъм. Нацията е начало съхраняващо и регулиращо, тя е събирач и страж на духовни и материални съкровища. Животът е процес на добиване на духовна и материална храна, а нравствеността е силата, която регулира този процес.

— Излиза, че народ са тези, които са принудени да работят за грошове в каменоломните, за да вадят камъни за храмове, а нация — онези, които подбуждат народа към това?

— Не сте съвсем прав. Мисля, че и сред подбужданите, и сред подбудителите има хора, които нямат нищо общо с нацията. За тях светът е само пасбище, което те бързат да опасат. Има хора, които в една или друга степен обединяват в себе си и двете начала. Но нацията или силата, която обуславя безсмъртието, осигурява вечно съществуване, представляват онези…

— … които отдават на света всичко — подхванах аз мисълта му, — а получават само толкова, колкото е необходимо, за да съществуват, тоест да отдадат всичко. Правилно ли ви разбрах?

— Съвсем точна формула — радостно се съгласи Каридзе. — Формула на висшата нравственост и добро. Чувам я за пръв път, и то от вас, графе. Именно това легендарният Ной запушва в бутилка в навечерието на световните катаклизми. Тъкмо затова наричаме нацията вечен дух, който се материализира в отделните личности или в тяхната съвкупност… Но основното противоречие между понятията „нация“ и „народ“ е това, че нацията е интернационално, общочовешко начало в такава степен, в каквато катедралите и манускриптите, фреските и монументите са интернационална, общочовешка съкровищница. Докато народът е начало егоистично и грабителско. Повечето от потребностите му се определят от моментните му нужди, а не от нуждите на цялото общество в неговата конкретна действителност, на цялото човечество с неговите бъднини.

Вътрешната цялост на разсъжденията на Сандро Каридзе изглеждаше ненакърнима и все пак още тогава почувствувах в тях противоречия. Много размишлявах и ми се стори, че съм ги открил. Изложих съображенията си, в един малък труд и му го дадох да го прочете. Той не прие нито едно от моите положения и ние едва не се скарахме. Такъв си беше: щом повярва в нещо — нито крачка встрани, никакви компромиси или отстъпки!…

Веднъж, малко преди първото му арестуване, заговорихме за това и аз го попитах:

— Ти посвещаваш всичкото си време на заниманията си, интересите ти са обширни и дълбоки, но каква е изходната ти концепция, от каква нравствена платформа излизаш?

— Прибежище ли търсиш? — отвърна той бързо и на пръв поглед малко безцеремонно…

— Не те разбирам.

— Платформа… Защо, старата не те ли удовлетворява?

— Сега това няма значение. Ако можеш, отговори на въпроса ми.

Той почувствува, че започвам да се сърдя, и като помисли, каза:

— Винаги и във всички случаи изхождам от това, че човечеството трябва да намери начин да възвиси духовно човека, да намери възможност да го усъвършенствува нравствено, в противен случай човечеството ще стигне до канибализъм, ще започне да се храни с месото на себеподобните си — това не е метафора, говоря буквално. И така ще продължи дотогава, докато последният homo sapiens не бъде изяден от някой див звяр. За да не се стигне дотам, трябва да се унищожат империите. Революцията е необходима!

За мен не беше изненада, че Сандро Каридзе вярва в неизбежността на революцията. Знаеше се, че съчувствува на революционното движение и е на негова страна. Сега се убедих и в това, че жадуваше революцията като път за спасение на човечеството.

— Зная само заглавията на твоите съчинения. Навярно те служат на революцията?…

— Революцията е утрешна работа. А аз съм се посветил на онова, което ще бъде след нея.

— Виж ти. И какъв проблем решаваш?

— На моралния прогрес. Разработвам теоретическите основи на управляема нравствена революция.

— По-точно?

Каридзе пъхна пръсти в брадата си и се почеса по бузата.

— Ти, Митрич, си магистър по право, нали?

— Да — усмихнах се аз.

— Защо се усмихваш?

— Забавляват ме превратностите на съдбата. Мислех да стана професор в Московския или Петербургския университет, а какъв станах? Безделник, жандармски генерал в оставка.

Каридзе понечи да ми каже нещо утешително, но очевидно размисли и се върна към нашия разговор:

— Можеш ли да ми дадеш най-общо определение за законодателство, което да важи за всички епохи и народи?

— Мога. — Съсредоточих се и започнах. Преди всичко то е средство за осъществяване на вътрешната и външната политика, освен това е статус на правата и задълженията на управляващото малцинство. Най-после, то е оръдие за потискане на инертното или недоволно мнозинство. Доволен ли си?

— Отлично. Да продължим. Кажи, възможно ли е отношението на империята към нейните граждани и към другите държави да се определя по формулата: „Изяждам те, за да не ме изядеш ти и още, защото искам да затлъстея?“

— Е, да допуснем — се съгласих весело аз.

— Какво значи — да допуснем? Ако не си съгласен, кажи!

— Съгласен, съгласен, продължавай!

— С това, което сега ще ти кажа, ти веднъж вече се съгласи. Да го приемем като аксиома: „Гореспоменатото изяждане се прикрива с твърде благи доводи от гледна точка на общочовешката справедливост. То се опира на демагогията, основана на християнския хуманизъм. И в крайна сметка се осъществява посредством сложения в солидни корици «Кодекс от закони на Руската империя»“.

— Всичко, което казваш, щеше да бъде правилно, ако не беше толкова злобно… По-нататък?

— Това не е злоба, а начин на мислене. Не най-добрият наистина, но както знаеш, на мене и той ми върши работа. Сега още един въпрос. Какъв е резултатът от взаимодействието между религията и закона, от една страна, а от друга — между личността и обществото? Разбира се, в съществуващата реалност, в днешната действителност.

— Друже Сандро, аз съм религиозен човек и се старая да не светотатствувам. Ти говори за взаимодействието между религията и личността, а пък аз после ще се произнеса върху личността и закона. Трябва да си доволен: ще дадеш тон, а аз неволно ще му се подчиня и ще говоря в същия дух.

— Но, друже мой, аз съм монах тъй или иначе…

— Ти си еретик! Ще има да се пържиш и да цвъртиш върху нажежени въглени! За тебе плаче адът, кипящата смола чака да те погълне… Говори, няма какво да губиш.

— Че то не е лъжа!… Религията се опитва да вмъкне човека в рамките на своя морал, за да го държи в покорност, а човекът се съпротивлява — между другото и за това, че самите проповедници и радетели на вярата са големи грешници. Религията има много повече сили от човека, но тя е догматична. А човекът, макар и слаб, е надарен с гъвкавост, с умение да се приспособява. В същото време човек иска да вярва в нещо. Поради фарисейството на религиозните радетели единствена твърдина на вярата се оказва личното благополучие и то е разрешено за най-усърдните. Тъкмо оттук започва изработването и рафинирането на похватите, посредством които човек може да си спечели слава на най-предан адепт на християнството и така да си облекчи служенето на Мамона. С една дума, в империята взаимодействието между религията и човека поражда един преследван поданик, който мрази всичко и всички, който вижда само един изход за себе си — революцията и започва да се бори за нея. Що се отнася до религиозния култ, той, изчерпал себе си и лишен от първоначалното си съдържание, се е превърнал само в едно формално извършване на обреда. Съгласен ли си, че това е главната особеност на нашата действителност?

— Само отчасти. Ти прекалено сгъстяваш боите.

— Прекрасно. Дори сдържаното одобрение на един жандармски генерал в оставка струва много повече от възторжените овации на стотина фанатици. А сега говори ти.

— Да продължа в твоя стил?

— Разбира се, иначе няма да стигнеш до истината.

— Добре, господине! Законът насилва човека, а човекът му отговаря със съпротива. Законът е физически силен, но не е гъвкав. Човекът е по-слаб от закона, но е много по-изобретателен. Той е измислил безброй начини и средства да заобиколи закона, да го спази само отчасти или да не го спази изобщо. Законът се стреми да накара човека да подчини интересите си на интересите на империята. Човекът иска да приспособи закона към своите интереси, преди всичко като заобиколи, прескочи този закон. В тази неравна борба слабият човек е принуден да прави нравствени компромиси, да използува всичко възможно, само и само да преодолее натиска на закона и да запази себе си! — Направих пауза, за да формулирам заключението си в стила на заключението на Сандро. С една дума, в империята взаимодействието между закона и човека поражда един отчаян, преследван гражданин, който мрази всичко и всички, вижда изход само в революцията и започва да се бори за нея. Що се отнася до закона, той се превръща в изчерпала самата себе си, безсилна, доведена до формалност процедура.

— Браво, графе, браво! — ликуваше Каридзе. — Само обърни внимание колко здрави нравствени критерии оставя империята като наследство на онази политическа сила, която първо ще трябва да създаде съвсем нова държава, а след това и да я управлява. Всяко политическо течение, което ратува за социална революция, днес съзнава, че постигне ли победа, ще разполага с човешки материал, чиято морална ценност е твърде съмнителна и противоречива и който би могъл да бъде подобрен само с цената на огромни усилия. За свое нещастие всички тези политически течения смятат, че е достатъчно да изменят социалните условия, обществения бит — и моралът от само себе си победоносно ще се възвиси. Не споделям този възглед и се опитвам да внеса своята лепта в осмислянето на предстоящите катаклизми. Тъкмо над това работя.

… Веднъж хвърлих въдица в Кура при водопадите до Дзегви. Откъм Шиомгвими идваше сал и на него с бинокъла забелязах Сандро. Ако не ме лъже паметта, беше наскоро след второто му арестуване и освобождаване. Като слезе на брега, той тръгна по пътя за Мцхета. „Може би идва при мен, в Армази“ — помислих си аз, оставих въдицата и тръгнах да го пресрещна. Той наистина идваше при мен, търсейки убежище от самотата, която му бе дошла до гуша. Поканих го да похапнем, но той отказа и предпочете да остане тук, на брега. Беше мрачно и прохладно. Сандро, който през целия си живот не бе уловил дори мизерно попче, остана равнодушен към моята рибарска страст. Беше печален и ми се стори, че е разстроен от нещо.

— Над какво размишляваш, Сандро? Какво пишеш?

Той махна с ръка и премълча.

— Кажи де! — настоявах аз.

— Заплел съм се в една идея… За три дни нито ред.

— Ще се пръсна от яд.

Разбрах какво го беше довело при мене. В подобно състояние на духа беше изпадал и по-рано. Неведнъж го бях наблюдавал. За да излезе от задънената улица, подхващаше разговор на тема, която го интересуваше, започваше да спори и в спора често намираше решението, което търсеше.

— Хайде, започвай! — казах аз. — Може по някакъв начин да се проясни това, което те измъчва.

— Интересува ме проблемът за стопаните и гостите.

— Откъде да вземеш угощение ли?

— Не, не това. Слушай: египтяни, асирийци, хети, урарту, елини, римляни, византийци… толкова етнически организми, продължително съществуващи, исторически устойчиви, са се явили на света като създатели на велики империи и култури, като държавни нации.

— По-нататък.

— Нататък? Къде са те днес, кажи ми?! Потомци на древните египтяни няма, хетите са изчезнали безследно, асирийци, доколкото зная, са останали около триста семейства, грък от елински тип, да се убиеш, няма да намериш; от римляните бил останал някакъв старец, открили го в някаква катакомба, смятат да го карат по градовете да го показват за пари; византийците са изчезнали като вода в пясък. Виждаш ли какво излиза?

— Такава, е историческата съдба на всички нации.

— О, не! И днес има нации, които са съществували по времето на асирийците, урарту, елините и са се отбранявали срещу Римската империя. Те са надживели и Византия и може да се предполага, че ще изпратят във вечността още не един гостенин.

— Кои са те?

— Евреите, арменците, иберийците, етиопците, българите, унгарците…

— Ще си отидат и те, Сандро.

— Май няма такива изгледи. Всеки от тези народи е преживял своята историческа криза и е тръгнал по пътя на духовното и материално развитие. Впрочем тяхната история се характеризира с редуване на цикли, в които кризите се сменят с разцвет. Нашата планета прилича на хан, където има стопани и гости.

— Всичко това е много спорно.

— То е само хипотеза, но предчувствувам, че тя има бъдеще.

Улових голяма сьомга и пак хвърлих въдицата. И изведнъж осъзнах: империите, за които говореше Сандро, са съществували като правило не повече от пет века. Спомнете си древните и нови египетски царства, империята на хетите, Асирия, Римската империя — говоря именно за империята, не за републиката. Само Византия е изключение. Тя е съществувала повече от хиляда години. Казах това на Каридзе, той се съгласи с мен и каза датите.

— Това трябва да се обясни — казах аз. Иначе хипотезата ще си остане хипотеза.

— Всяко от явленията, за които ти говорих, се характеризира с един любопитен признак. Изчезналите цивилизации покоряват съседни или далечни народи, присъединяват ги към тялото на собствената държава и водят непрекъсната борба, за да ги държат в покорност. Оцелелите народи се задоволяват с икономическите възможности на родната земя, имат автономна духовна култура, водят непрекъсната борба за освобождение и отричат завоевателните войни! Но това са само признаци. Трябва да се изяснят причините за тази разлика. Тъкмо тук затънах. Досега съм намерил само една, пък и нея не съм обмислил докрай. Трябва да се погледнат нещата и под друг ъгъл, необходими са нови доказателства.

— Разкажи ми за това, до което си стигнал.

— Но то не е завършено.

— Нищо.

— Оцелелите народи в продължение на цялата си история са се борили, за да оцелеят физически, да запазят свободата си и да спасят духовните си богатства. В ковачницата на тази борба са се закалявали, тяхната жизнеспособност е расла, укрепвала, ставала е по-устойчива. С народите-завоеватели положението е друго. За потъпкването, обуздаването и потушаването на съпротивата на покореното племе или народ се изискват огромни усилия. За да властвуват над сто народа, са необходими сто пъти повече усилия. Но под слънцето няма нищо безкрайно и неизчерпаемо. Има граници и националната енергия на народа-завоевател. Тази енергия отслабва, изветрява, изчерпва се, жизнеспособността на народа намалява. Отначало народът-завоевател изгубва способността да завладява и покорява, после да се защищава, постепенно започва да се разтваря в другите народности и в крайна сметка престава да съществува.

— Забелязвам, че си противоречиш. Според теб и двата народа водят борба, и двата неизбежно изразходват сили, изчерпват се, но за единия народ това е закалка, а за другия — гибел.

— Тъкмо затова казвам: за да звучи убедително, тази хипотеза трябва да се разгледа в друга светлина, да се обогати с доказателства. Всичко това е възможно и не ме безпокои особено. Въз основа на голям исторически материал трябва да се анализират духовните резултати от завоевателните и отбранителните войни и тогава всичко ще отиде на мястото си. Вълнува ме нещо съвсем друго. Всяко историческо явление е следствие на множество причини, не само на една. За да докажа хипотезата си, трябва да открия това множество причини. Но, дявол да ме вземе, не мога да стигна до тях, и толкоз! — И Сандро Каридзе отново помръкна.

— Хайде да помислим! — казах аз. — Ако отнесем към края на петнадесети век образуването на централизираната руска държава, то съгласно твоята хипотеза през двайсети век нашата империя трябва да падне, макар че не е изключено, подобно на Византия, тя да просъществува повече от хиляда години.

— Византийската империя е съществувала два пъти повече от останалите, защото е поела функцията на ръководител на целия религиозен свят. След нейното падане тази функция е поела Русия и по този начин си е гарантирала дълго историческо съществуване. И все пак Руската империя ще падне, може би още през първата четвъртина на двайсети век. Това също си има причини, но за тях ще поговорим друг път.

— Тя ще падне и три-четири века след това руският народ ще изчезне от лицето на земята като всеки народ-завоевател? Така ли смяташ?

— Не. Този извечен дух, който се материализира в някои личности или в тяхната съвкупност и който аз наричам нация, избухва в Русия вторично, този път в облика на родна политическа партия. Искам да ти напомня, че за последен път такова избухване е имало през петнайсети век. Днешната социалдемократическа партия ще извърши първата в човешката история социалистическа революция, с времето ще поеме ролята на ръководител на целия идеологически свят и тогава и на държавата, и на народите ще бъде гарантирано онова дълго историческо развитие, за което вече ти говорих. Важно е още едно обстоятелство. Социалдемократите ще разрушат Руската империя и ще създадат доброволен съюз от свободни, равноправни социалистически нации. По такъв начин руският народ ще бъде освободен от необходимостта да хаби сили за покоряване на други народи и за постоянни завоевателни войни. Няма да е необходимо да се изтощава. Съвсем не съм убеден, че лидерите на тази партия мислят за нещо подобно. То повече напомня гениална догадка. В това отношение на руското политическо мислене се полагат лаврите на първооткривател.

— Е, какво пък, нека извадят патент. Англичаните, французите, немците, японците с удоволствие ще побързат да го откупят. Нали им предричаше измиране, тъй като и те са нации-завоеватели.

— Руски патриоти, побързайте да си купите билети! Сандро Каридзе беше много тържествен. — Влакът тръгва само след двайсетина години и вие можете да останете на тази гаричка с вързопче в ръце. Как ще се оправдаете тогава пред съвестта си, пред отечеството си и пред потомството?

— Този влак отива от Вавилон за Вавилон, Сандро!

— За Вавилон!… Вавилон… Вавилонската кула… — Езикът му започна да се заплита, той изведнъж пребледня, замлъкна и след минута го чух да мърмори тихо: „… да се издигне кула до небето, където обитава бог… да се смесят езиците… гениален опит, потресаващ символ, блестящ образ! Намерих втората причина… да, да — втората… още, още една…“

Когато научил за Февруарската революция, Сандро Каридзе отишъл в Дзегви и страшно се напил. Местният кръчмар и други очевидци свидетелствуват, че ту се обливал в сълзи, ту избухвал в неудържим смях. По природа той беше общителен и разговорчив, но за тези няколко часа, през които пил, не проронил нито дума. Само плачел и се смеел… След това притихнал, затворил очи и умрял там, в кръчмата, както си седял на стола.

Сандро Каридзе е погребан в двора на Шиомгвимския манастир.