Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (19)

Розовата тетрадка

Отначало, през първите дни на нашата дружба, приемах възторжено всяка среща с Нано и лаза. Но тези срещи преминаваха през съзнанието ми откъслечно, без да се докосват, макар и да носеха възвишена радост за ума и сърцето ми.

Но в един прекрасен ден спокойствието в душата ми се замъгли и всички тия несвързани, откъслечни впечатления се сплетоха изведнъж в цялостна картина, образувайки единство, което се състоеше от хиляди загадки.

И те се струпаха върху мен, изискваха отговор, тревожеха душата ми, не ми даваха покой. Това остро прозрение ме обхвана миналата нощ в стаята на Арзнев Мускиа, след като бях задрямал там, налегнат от умора. Да, и посещенията при Нано ме караха да се мъча и да гадая. Всичко се намотаваше на едно кълбо, което трябваше да се размотае, да се проумее. И най-важното — кой е Арзнев Мускиа и какво търси на тази земя? Какво го е свързвало преди и какво го свързва сега с госпожа Тавкелишвили-Ширер? И защо аз самият съм толкова затънал в техните отношения? Какво съм станал за всеки от тях и за двамата заедно?

Не след дълго всичко ще отиде на мястото си, всички загадки, всички ребуси ще бъдат разгадани. Но това ще бъде после… А засега… Можете сами да разберете как ме измъчваха съмненията.

Между другото, още една граница в нашите отношения беше премината. Изведнъж ни омръзна да бъдем сред хора, в шумни компании и освен Елизбар Каричашвили и Гоги — никого не искахме да виждаме. С душевното си богатство тези двама можеха да ни заменят всички останали.

Разбрахме това след една нощна среща в казиното. Там решихме следващия ден да прекараме в моя дом. Арзнев Мускиа ще приготви еларджи, а Елизбар — люлякебап. Сутринта навестих Арзнев в хотела, после отидох в кантората си, дето прекарах два часа и се върнах в къщи. Гостите дойдоха в уречения час, най-напред Елизбар, Гоги и лазът, а малко по-късно пристигна Нано. Гоги и Нано останаха в гостната и се смееха високо, припомняйки си подробности от вчерашната игра на карти. На двора лакеят палеше мангала, а лазът и Елизбар действуваха в кухнята. Опитвах се да им помогна, но те ме гонеха и крещяха да се махам. Не се предавах и в края на краищата Елизбар ми отстъпи сатърчето, като ми подметна за магарето, на което му сложили златно седло, но то пак си останало магаре. Вързах си един пешкир за престилка и разпалено се залових за работа.

Но изведнъж зазвъня звънецът. Аз, разбира се, не можех да отворя вратата и да посрещна посетителя в такъв вид, с изцапани с кайма ръце, и извиках на Нано да съобщи, че съм зает, че не приемам никого, да дойде утре в кантората.

Нано отиде във вестибюла, но скоро се върна в кухнята и каза с недоумение:

— Той не си отива, казва, че не бил клиент, а гост.

— Какъв гост? Откъде? Как се казва?

— Не се представи… Висок, слаб, на петдесет, най-много петдесет и пет. Изглежда, че е руснак, но не прилича особено и на руснак.

— Къде е?

— Въведох го в кабинета ти, не мога да го оставя на улицата… Седи и чака.

— Приеми го — каза Елизбар. — Месото е вече готово, ще се оправим и без тебе.

— Налага се, макар че никого не съм канил.

Оправих се и през гостната се запътих към приемната. Но в гостната Гоги започна да ми прави някакви знаци и когато се приближих към него, кимна към приемната и ми зашепна на ухото:

— Толкова близки ли сте, че иде в къщата ти без покана?

Гоги изглеждаше озадачен и смутен.

— Кой? — Не можех да разбера какво иска да каже.

Гоги зашепна още по-тихо:

— Но там… Не греша… Генерал… Граф Сегеди… Началникът на кавказката жандармерия…

— Не се познаваме лично… Виждал съм го, разбира се… Но иначе… никога…

Гоги ме хвана за ръката и допря пръст до устните си:

— Има ли изход от кухнята?

— Да. На балкона, а оттам по стълбата в двора. Какво си намислил?

— После… После… Залисай го с нещо… Не го пускай веднага… А най-добре е да го изпроводиш.

Гоги се обърна и тръгна към кухнята.

— Какво има? — обърнах се към Нано.

— Не сега — зашепна тя. А после каза високо, за да чуе посетителят: — Насам, Ираклий! Гостът те чака в приемната.

Призовах на помощ всичкия си адвокатски опит, за да се овладея и да придам на лицето си независимо изражение. Усмихнат престъпих прага на кабинета. Нано вървеше след мене.

Гоги не бе се излъгал. От креслото наистина се надигна началникът на кавказката жандармерия и се представи.

Беше облечен европейски. Внушителен ръст, стегнат, сух. В дълбоките му очи проблясваше ум, а усмивката му бе приятна и предразполагаща. От целия му облик лъхаше аристократизъм, а бледата му тънка кожа говореше за живот, който протича сред кабинетна тишина.

— Много се радвам, ваше сиятелство — казах аз колкото може по-оживено. — Дори не можете да си представите какъв подходящ момент сте избрали за своето посещение!

Обърнах се към Нано.

— Запознайте се — госпожа Нано Парнаозовна Тавкелишвили-Ширер… В съседната стая сега ще бъде сложена приказна трапеза и след броени минути ще мога да ви запозная с прекрасните си приятели, за да отбележим вашето посещение с един Лукулов пир! Разрешете да ви помогна, ваше сиятелство…

И докоснах палтото му с твърдата надежда, че ще отклони ръката ми, ще откаже и ще си отиде.

Но се излъгах.

— Не се безпокойте, княже — чух в отговор: същевременно той свали палтото си и добави усмихнат: — Аз съм само потомък на унгарски граф, а в Унгария, според статистиката, на всеки пет души се пада по един граф.

— Но в Грузия на двама души се пада по един княз, така че ние сме ви надминали, графе.

Опитвах се да скрия смущението си. Значи, началникът на жандармерията съвсем не мислеше да си отива.

— Княже — заговори той отново. — Дошъл съм да моля тъкмо за това, което вие току-що ми предложихте.

— За какво да молите? — Аз не разбирах нищо.

— Да ми разрешите да поостана на вашата приятелска трапеза. Безспорно това е странна молба от непознат човек. Но, честна дума, няма да ви отегчавам. Може би дори ще съумея да ви позабавлявам и поразвлека.

Стори ми се, че граф Сегеди дори малко се вълнуваше в старанието си да се държи непринудено и просто. Но все пак, съгласете се, неговото нахлуване в моя дом беше невероятна наглост! Какво можех да му отговоря?!

— Разбира се… Естествено — отвърнах аз, чувствувайки, че думите ми прозвучаха съвсем фалшиво.

Минахме в гостната и все с тази усмивка, цял внимание и доброжелателност, той се отпусна в едно от креслата.

— Чувала съм, че сте прекрасен пианист — каза Нано. Очевидно тя се готвеше да завърже с него дълъг разговор, за да го задържи повече време в тази стая, както искаше Гоги.

Но граф Сегеди явно почувствува неестествеността на нашето поведение.

— Вие, госпожо, се вълнувате също като мене — каза той. — Убеден съм, че и вашите приятели са развълнувани не по-малко от вас. Но напразно. Доведе ме тук една мирна идея, мирна, но не обикновена. И аз не бих могъл да я осъществя, докато в този дом не се възцарят покой и доверие. Моля ви, като дама, да ми помогнете… Вие сте една между толкова мъже. Вземете инициативата, постарайте се да се държите с мен като със стар познат, това ще облекчи и вас, и мене и ще помогне на останалите да намерят верния тон. — Той се засмя и добави: — Скоро сама ще се убедите в добротата на моите помисли.

Нано мълчеше, не знаеше какво да каже, а аз се извиних, промърморих, че трябва да видя какво става в кухнята и ги оставих сами.

Отидох в спалнята и се приближих до прозореца. Исках да събера мислите си, но те се рояха без всякаква връзка помежду си. Не, аз не разбирах какво се е случило, но разбирах, че може да се случи нещо много страшно, опасно за моя живот. Погледнах през прозореца. Пред входа, до каретата на Нано, бе спряла още една карета и в нея седеше някакъв непознат, с цилиндър, нахлупен на челото. „Човек на Сегеди“ — помислих си. Иначе улицата беше пуста.

Отидох в кухнята. Арзнев Мускиа се въртеше около кипящия котел, сякаш нищо не се бе случило, а Гоги и Елизбар намръщено и съсредоточено мълчаха. Стори ми се, че появата ми ги завари неподготвени; в мълчанието им се чувствуваше неловкост.

— Какво значи всичко това? — запитах аз.

— И ние си блъскаме главите — отвърна Гоги.

— А какво каза той? — обади се Елизбар.

Предадох им това, което бях чул от граф Сегеди.

— Е, какво толкова има? — възкликна Арзнев Мускиа. — Научил е човекът за моето еларджи и е дошъл да го опита. Ясно като бял ден… Не мисля, че твоят люлякебап е могъл да го заинтригува! — обърна се лазът към Елизбар Каричашвили.

— Да, еларджито го е привлякло насам — съгласи се Гоги.

Стана ми криво, защото разбрах, че всичко, което е трябвало да си кажат, са си го казали в мое отсъствие. И кипнах от негодувание.

— Ако не искате да повторите пред мен това, което сте си говорили — възкликнах аз, — кажете ми поне до какви изводи сте стигнали.

— До никакви изводи не сме стигнали — каза Арзнев Мускиа.

— Ами защо Гоги ме попита има ли в къщата още един изход?

— Заради човека, на когото дължим тази визита — отвърна лазът.

— Хубава работа! — Че ние да не сме заговорници? — възкликнах аз. — Какъв престъпник трябва да е човек, та самият шеф на жандармерията да го посети в къщи!

Признавам си, много се вълнувах и се опитвах с шега да прикрия уплахата си, да убедя и себе си, и тях, че няма от какво да се плашим.

Но те не приеха шегата ми, не ме подкрепиха. Арзнев Мускиа продължаваше да бърка в котела, Гоги гледаше в пода, а Елизбар набучваше месото на шиша, но забелязах, че ръцете му трепереха. Може би искаха да ми кажат нещо, но никой не се решаваше да започне, всеки предпочиташе да отстъпи това право на другия. Не бяхме мълчали кой знае колко, но това мълчание се сгромоляса в душата ми като съсипваща тежест и пробуди у мен малодушие, уплаха, предчувствие за неизбежна катастрофа. Сега мога да наричам нещата с истинските им имена и знам, че това беше мигновено избухване на панически страх, страх за собственото ми благополучие. Сякаш някой изведнъж бе захвърлил на пода моя безоблачен живот и той всеки миг щеше да се пръсне на парчета. Не зная дали силата на волята би могла да обуздае този отровен възел от чувства…

Всичко в мен крещеше… Да, да, вие всички сте извършили нещо ужасно, тласнахте ме в гибелна пропаст. Но аз не искам… Не зная нищо… Не съм с вас… Не искам страх, не искам риск. Не се боря с царския строй, виждам в него не само зло, виждам и добро! Не искам… Вървете си и отведете със себе си тази гнусна змия, която заради вас допълзя в моя дом, в моя живот, в моята душа, в моето бъдеще… Кой е този човек?

— Навярно аз съм този човек, Ираклий! — разнесе се в този миг гласът на лаза.

— Ти ли? Какъв човек? — попитах, но ми се стори, че не го казах аз, а някой друг.

— Този човек, заради когото е дошъл граф Сегеди.

Знаете ли, не ме смутиха думите му, сякаш предварително знаех всичко, което можеше да каже, сякаш ги бях пазил в паметта си от първата среща, станала преди седем дни. Тези няколко мига ми донесоха опит, който се натрупва за дълги години. В тази секунда осъзнах, че човекът, който стоеше пред мен, е прекрасен, че той не може да извърши престъпление против хората и света и, значи, в нищо не е виновен пред мене, че Нано, Гоги, Елизбар също не са виновни, че справедливостта е на негова страна, а моето място е там, където е справедливостта. И аз си възвърнах спокойствието, чувствата ми се подчиниха на разума, а разумът изискваше да се намеся, да действувам така, както при това причудливо стечение на обстоятелствата би било най-уместно.

— Арзнев — казах аз, — ти трябва да постъпиш така, както ще бъде най-добре за тебе. Не мисли за нас, ние сме готови на всичко.

В очите на Арзнев Мускиа блесна благодарна топлина, но той каза твърдо:

— Аз трябва да постъпя, братко Ираклий, така, както ще бъде най-добре за всички. Тук не съм сам и никъде няма да отида!… Ще отидем при графа заедно!

И почувствувал моята несигурност и колебливост, добави:

— Да, така ще бъде най-добре!

Отиде до умивалника, изми си ръцете, оправи полите на чохата си и каза:

— Води ни, Ираклий! Ти си стопанинът.

Мълчаливо се отправихме към гостната.

Когато влязохме, Сегеди се надигна от мястото си.

Какво можех да сторя! Представих му гостите си. Всичко беше според етикета — вежливи усмивки, леки поклони… Много ми е приятно… Много ми е приятно.

Помолих всички да седнат, докато приготвим масата. Сегеди седна в креслото, без да сваля очи от Арзнев Мускиа — така се бе вторачил в него, сякаш беше срещнал стар познат, с когото не бяха се виждали цяла вечност.

Но лазът като че не чувствуваше погледа му и преспокойно се обърна към Нано:

— Знаете ли, еларджито стана превъзходно, много е вкусно, почти такова, каквото ви бях обещал.

А Сегеди, сякаш отговаряйки на някакви свои мисли, каза на грузински:

— Такава прилика съм виждал само у близнаци! — При тези думи той наведе глава и причудливите шарки на килима, с който бе застлан подът, сякаш изцяло погълнаха вниманието му.

— О, как говорите грузински, просто великолепно!

Нано с всички сили се стараеше да поддържа светски разговор.

Графът наистина говореше доста чисто на специфичен, добре заучен грузински. Очевидно имаше богата практика. Единствената слабост в произношението му беше, че не му се удаваха гърлените звукове.

Изпреварвайки събитията, ще кажа, че неусетно преминахме на руски и през цялата вечер никой не говореше на грузински, освен лазът, който непрекъснато преминаваше от единия, на другия език.

— Каква прилика? С кого? — попитах аз.

— Мога да удовлетворя вашето любопитство — отвърна Сегеди с известно напрежение, дори с някакво смущение пред онова, което трябваше да открие. — Искам да кажа, че Мушни Зарандиа поразително прилича на Дата Туташхиа, батоно Ираклий.

Сегеди направи ефектна пауза в очакване на моята реакция. Но аз седях, без да трепна, и той продължи:

— Приличат си като близнаци, а пък са само братовчеди… И единият от тях е мой помощник, а другият е вашият приятел и клиент Арзнев Мускиа, в действителност — Дата Туташхиа.

Честна дума, през изминалия половин час чудесата се сипеха върху мене като из някакъв рог на изобилието, та вече не бях в състояние да се учудя на каквото и да било. Във всеки случай дори ако пред очите ми някой от нас мигом се превърнеше в маймуна или в крокодил — дори това не би ме изтръгнало от тази душевна летаргия, от това хипнотично вцепенение, в което бях изпаднал.

Огледах гостите си.

Арзнев Мускиа, който току-що се беше превърнал в Дата Туташхиа, хладнокръвно местеше зърната на кехлибарената си броеница. Той едва забележимо се усмихваше, сякаш си спомняше мили лудории от детските си години. А Нано цялата стана на червени петна, върху горната й устна избиха капчици пот, дишаше тежко, на пресекулки, отпусната в креслото. Елизбар, чувствувайки, че пребледнява като мъртвец, старателно разтъркваше с пръсти бузите си. Ако някой беше спокоен, това беше Гоги — той умееше да се владее и изглеждаше потънал в съзерцание.

— Това е светата истина — тихо каза Туташхиа. Каже дума — и отхвърли зърно от броеницата. — Ние сме като близнаци. Баща ми и майката на Мушни, моята леля, са близнаци… Толкова си приличаме, че ако веднъж не беше пристигнал навреме Паташидзе, полицейският началник, вместо мене щяха да арестуват Мушни. Той работеше тогава в акциза.

Сегеди се усмихна.

— Чувал съм тази история.

И пак потискаща тишина.

В тази нажежена атмосфера вцепенението ми изведнъж се стопи и се смени с порив на разкаяние, че в моя дом се случи тази среща, а аз, стопанинът, се държа така, сякаш съм я уредил и всичко върви по разписание, и сега хладнокръвно очаквам развръзката, почти излегнат в креслото.

— Аз съм ваш гост, господа — продължи през това време Сегеди, като се стараеше да говори колкото е възможно по-спокойно. И каквото и да кажа, каквото и да попитам, повярвайте ми, това няма да излезе извън рамките на една обикновена беседа.

Какво можехме да му отговорим?

— Искам да ви задам един въпрос — продължи графът. — Господин Туташхиа, сигурен съм, че поне един от приятелите ви е настоявал да бягате от тази къща… От кухнята има изход към двора. Защо не се възползувахте от тази възможност?

Дата Туташхиа мълчеше и прехвърляше зърната на броеницата си.

— А вие самият какво мислите за това, ваше сиятелство? — попита той.

— Не знам какво да мисля… И бих бил благодарен… Бих се радвал да чуя вашия отговор.

— Е, какво пък, както обичате. — Туташхиа съсредоточено подбираше думите си. — Виждате ли, аз нямах право да си отида. За господин Ираклий Хурцидзе аз съм клиент, а той е мой адвокат, с него сме свързани посредством договор. За Елизбар Каричашвили аз съм лазкият дворянин Арзнев Мускиа. Наистина батоно Гоги и госпожа Нано знаят кой съм… Но през тези дни, които прекарахме заедно, не сме извършили нищо противозаконно и вие не можете да скалъпите против тях никакви обвинения. Можете да ги обвините само в едно — че не са ме предали. Но като всяка лъжа, това обвинение ще бъде нестабилно. Защото в контактите си с мен те не знаеха кой съм. Укривателство има, когато човек знае кого крие, знае, че се подготвя престъпление, и не съобщава на полицията. Но ако аз пред очите ви бях избягал от тази къща, с това бих ги обвързал и бих ги обрекъл на визити от страна на жандармите. Щом като седя тука, те са чисти пред закона, а аз съм чист пред съвестта си и пред приятелите си. Но това не е всичко… Аз живея в Тифлис почти месец и половина. И живея открито, не се пазя, не се крия. Ако не на втория ден, то на двайсетия, жандармите са научили за появяването ми… За това, че съм тук. Аз, Дата Туташхиа… Те биха могли да ме арестуват, където пожелаят, да речем, миналата нощ в казиното. За това не се иска нито особено усърдие, нито талант. И после… Не съм чувал началникът на жандармерията някога да е тичал по къщите и да е арестувал самолично. Защо трябва да мисля, че вие, ваше сиятелство, сте дошли тук именно с такава цел?… Причината може да бъде съвсем друга… И ако не крия от жандармите, че живея в Тифлис, защо трябва да се страхувам от срещата с вас? Кажете, защо? Та ние дори не се познаваме, никога не сме се виждали… Е, ако пък бъркам и вие сте дошли само за да ми хвърлите примката на шията и да въвлечете в нея и моите приятели, улучвайки с един куршум два заека, какво бих постигнал, като избягам от къщата? Нима не разбирам, че ще трябва да се изплъзвам и от въоръжена засада?… И тогава седем шанса от десет са мои, ала три все пак са ваши.

Туташхиа погледна началника на жандармерията право в очите и добави усмихнато:

— Разбира се, когато ми предложиха да избягам, а аз останах, нямах време да анализирам всичко така, както сега… Сърцето ми подсказа как да постъпя. И едва след това разумът ме увери, че съм постъпил правилно.

— Засега всичките десет шанса са ваши, господин Туташхиа. Но все пак не мислех, че сте толкова безразсъден.

— Такъв ми е занаятът, ваше сиятелство — да бъда безразсъден. Който не смята, че в риска има благородство, не е годен за истинска работа.

— Ами ако сега нахлуе полицията? — попита Сегеди.

— Кой знае защо, не съм сигурен в това, ваше сиятелство — без сянка от вълнение отвърна Туташхиа. Нямам такова предчувствие. Иначе нямаше да седя срещу вас… Защо да говорим за несъществуващи неща? Което не е, не е… А какво бих направил — и аз самият не зная, иначе щях да ви кажа.

В този момент на вратата се показа лакеят и ни даде знак, че масата е сложена.

Минахме в съседната стая в пълно мълчание, без да разменим нито дума. Чуваха се само стъпките ни. Каричашвили се оживи малко: подаваше, чинии, гощаваше съседите си. Имах скрит много стар шустовски коняк и по този случай го измъкнах. Докато наливах коняка, говорех общи приказки, пихме за нашата среща и пак се нахвърлихме върху яденето. Времето сякаш едва течеше, измъчваше ни собственото ни мълчание и надеждата, че ще заговори някой друг.

Вдигайки втората чаша, Елизбар измънка, че еларджито и конякът са създадени един за друг. Всички, и графът включително, дружно закимаха в знак на съгласие, но после отново настъпи тишина, прекъсвана само от звънтенето на ножове и вилици. Невероятно гръмко заби стенният часовник. Нано сякаш чакаше този сигнал, усмихна се и каза на Сегеди:

— Ваше сиятелство, вие чак след третия тост ли ще ни разкриете тайната на своето посещение? Така ли сте замислили?

— Какво говорите? — Графът се засмя от тази внезапна атака. — След третия тост ще започне да ми се заплита езикът, и главата може да ми се замае… Не, по-добре сега… Но не зная как да започна, как да премина границата… Има едно деликатно обстоятелство…

— Може би ще се справим заедно с него — каза Каричашвили, — със задружни усилия?

— Сговорна дружина планина повдига — каза Нано.

Сегеди мълчеше, потънал в неясни за нас мисли. И изведнъж каза решително:

— А може би наистина е по-добре още по чашка? И ще се отместим от мъртвата точка.

Но когато отново налях коняк, той едва допря чашата до устните си.

— Бих искал да ви кажа, господа, че заместникът на негово величество на Кавказ е получил право на частна амнистия. Значи, той може да помилва незаловени престъпници, неуловимите абраги, укриващи се от закона.

Трябва ли да казвам, че всички слушахме Сегеди със затаен дъх.

— Указът на негово величество — продължи той — предвижда, че престъпникът, чиито предишни грехове са опростени, получавайки от заместника документ за помилване, ще бъде по-малко опасен за държавата, когато е свободен, отколкото когато е преследван. Не по-опасен от кой да е мирен жител на Руската империя. По-точно… Правото да решава кой да бъде помилван е дадено на кавказкото жандармерийско управление или, иначе казано, на човека, който го оглавява.

Графът полека, на няколко глътки изпразни чашата си.

Мълчахме като замаяни. Думите му ни поразиха като гръм от ясно небе, слисаха ни и ни потресоха. Когато най-после отново бяхме в състояние да мислим и разбрахме какво означаваха те за нашия приятел, а, значи, и за всеки от нас, настроението ни се повиши, подскочи като живачен стълб. Всички изведнъж невероятно се оживихме, започнахме да местим нещо по масата, запротягахме ръце към вилиците и ножовете, забъркахме за табакерите си… Но никой не наруши тишината — разбирахме, че Сегеди още не бе казал всичко, че най-важното може би тепърва ще го чуем.

И наистина отново чухме тихия му глас:

— Вие разбирате, че от мен изцяло зависи да представя или да не представя за помилване углавния престъпник Дата Туташхиа. Но аз нямам право да сбъркам. Имам само един изход: лично да разбера що за човек е той и кога е по-опасен за държавата — с документ за помилване или без него.

Възползувах се от паузата и побързах да вмъкна няколко думи.

— Дата Туташхиа — казах аз — не е само мой нов приятел, но, забележете, и мой клиент. Вероятно пътят за опознаване е един — разпити, беседи… Има ли той право да ползува услугите на адвокат? Готов съм незабавно да пристъпя към своите задължения!

— Не би имало особена полза от това — отвърна Сегеди. — Не, необходимо е просто да поговорим откровено, в дружеска среда, да проверим старите представи, да ги допълним с нови. И да сравня моите впечатления с вашите: все пак началникът на жандармерията не може да знае онова, което знаят близките приятели. — Обръщайки се към Нано, той добави: — Ето защо, госпожа Нано, се вмъкнах в тази къща като неканен гостенин!

Всичко, което говореше, беше загадъчно, странно, макар че, да си призная, и по-рано бях чувал, че граф Сегеди се отнася към длъжността и професията си като към призвание, дарено му от провидението. Ето защо не беше лесно да се разгадаят намеренията му, той би могъл да има и някакви скрити мотиви, някакви тайни цели.

— Извинете, че все ви прекъсвам, ваше сиятелство — пак се обадих аз. — Прав сте, разбира се, най-важното условие е нашата беседа да бъде непринудена, искрена и естествена, иначе тя би била безпредметна, безпочвена, би се превърнала в една фалшива, може би дори коварна игра.

— Радвам се, че ме разбирате — каза граф Сегеди. — Но кажете ми по какъв начин да стигнем до взаимно доверие и искреност?

— Това зависи преди всичко от вас, графе — отвърнах аз. — Вие трябва да ни откриете мотивите си с широта, която да ни завладее и да възбуди в нашите души съответни чувства на доброжелателство и съгласие.

— Или още по-ясно?

— Струва ми се… най-напред… вие трябва да ни убедите, че днешният ни обед крие за вас несравнимо по-голям интерес, отколкото един обикновен разпит след обикновен арест.

Известно време Сегеди яде мълчаливо, а моите приятели, забравили за яденето, с нетърпение чакаха неговия, отговор!

— Аз не скрих от вас — каза той, — че съм изправен пред много сложна задача… И ви обясних защо съм дошъл тук… Струва ми се, че не е необходимо да го повтарям. Сега остава да ви докажа, че само тук, редом с вас, мога да постигна това, което бих искал да постигна, а всички други похвати и форми няма да дадат особен резултат. Но трябва да разбирате, че съм скован от служебното си положение, което не ми позволява веднага да разкрия пред вас най-значителния си довод. Ще мога да ви го кажа, дай боже, едва в края на нашата беседа… Повярвайте ми, при моя пост много по-често, ми се случва да бъда убеждаван, отколкото да убеждавам другите.

След тези негови думи си помислих, че се държа негостоприемно, като го разпитвам защо е дошъл в моя дом. Може би трябва да поискам извинение… Но Сегеди ме изпревари и заговори отново:

— И тъй, частната амнистия и Дата Туташхиа… Откакто се появи тази възможност, ние престанахме да го следим и, естествено, прекратихме преследването. Вече четири месеца оттогава… През това време много пъти се опитвахме да го намерим, за да разберем дали можем да го помилваме и да му разкрием нашите желания, но не можахме да го намерим.

— Не сте намерили по-лесно и останалите кандидати — казах аз. — Кой би поискал доброволно да влезе в капана?

— Прав сте, и с другите не беше по-лесно. Но другите не ни трябват, ние знаем за тях всичко, което ни е необходимо да знаем. А господин Туташхиа е изключение, загадка… И е невъзможно да бъде открит… Наистина преди две седмици наши агенти разпознаха абрага Дата Туташхиа в турския гражданин Арзнев Мускиа. А ние вече бяхме набелязали програма за амнистиране и примирение… И макар че този път бихме могли да го арестуваме без особени усилия, ние не направихме това, тъй като преждевременният арест може да осуети нашите последни планове и изобщо може само да навреди. Ще кажете, че цели шестнайсет години не сме могли да го заловим, а сега имаме такава възможност защо намесвам тук някаква програма? Но както се казва, човек предполага, бог разполага. И по-рано е имало случаи, когато е изглеждало възможно да го хванем, но нито веднъж не успяхме. Подобен резултат бе възможен и сега. Затова не рискувах. Защо да си създаваме излишни грижи? Дойдох тук, за да ви кажа: ако е възможно, нека се помирим, ако не — какво пък… Ще се разделим, а колкото за залавянето… Пак ще опитаме. Така решихме. Ясен ли съм?

— Въпросът бе отправен към мен и аз мигновено откликнах:

— Да, разбира се. Но това не е целият проблем, а само част от него. Има и друга причина… И дори не една.

— Да, батоно Ираклий, има и други причини… И вие ще се съгласите с мен. Все пак всички, които седят на тази маса, тъй или иначе, са имали отношения с тайната полиция… И знаят какво е следствие и разпит!

— Как така всички! — възмути се Елизбар Каричашвили. — Разбирам, Туташхиа, Гоги или аз, грешният. Е, и Ираклий и граф Сегеди, като юристи. Но какво общо има Нано!

Сегеди се усмихна.

— И аз също, Елизбар — каза Нано. — Случвало ми се е… В чужбина. И знам какво е следствие и разпит.

Както се казва — колкото по-надълбоко ровиш, толкова повече ще намериш.

— Според мен — обади се Гоги — разпитът е борба на две страни, борба за двама души. И всеки иска да обърне истината на своя страна.

— Съгласен съм с вас — отвърна Сегеди. — Разпитът има своя цел, свой смисъл — да разкрие обстоятелствата по делото. Колкото до човешката душа, до нейните глъбини и нюанси — какво може да даде разпитът? Само несъществени и случайни щрихи към един портрет, но не и самия портрет. Няма да крия, ние добре познаваме престъпленията на Дата Туташхиа. Но нямаме неговия портрет. Неговият вътрешен мир, неговата душа не можем да ги разберем от разпит… Затова реших да дойда при вас. Трябва да ви кажа, че господин Мушни Зарандиа също е много заинтересован от това, а аз нямам право да не се съобразявам с неговото желание. И тъй, среща във вашия кръг, при вашето присъствие и участие, откровен разговор, сблъсък на възгледи. Обмяна на впечатления… Към това се стремя. Има още една причина. Като човек господин Туташхиа ме интересува лично, не в служебен, а в житейски смисъл… Всеки си има своя страст… Едни колекционират марки, други — картини, а мене ме привлича философията на постъпките, природата на човешкото поведение, оригиналността на личността. Сегеди ни обходи с поглед и добави: — Струва ми се, че разкрих всичките си карти. Мога да добавя само това, че отговарям за действията си и заемам достатъчно висок пост, за да удържа на думата, която ще ви дам: ако в резултат от нашата среща положението на господин Туташхиа не се промени, а моите впечатления не бъдат в негова полза, гарантирам му една седмица неприкосновеност. Ако пък стане обратното, той в най-близки дни ще получи документ за помилване… И така, преминавам към същността на въпроса… Ще ви разкажа един епизод от живота на Дата Туташхиа извън закона. Ще го обсъдим, ще го преценим и нека всеки си каже мнението. И чистосърдечно отговори на въпроса ми: какво би донесло на представителите на властта примирието с Туташхиа, ще бъде ли тогава по-опасен, отколкото е сега?

Всичко като че се открояваше в най-достойна светлина. Струваше ми се, че за по-добър обрат, не бихме могли и да мечтаем. Какво да говорим, щом помилването на моя приятел зависеше от нас и се решаваше в собствената ми къща! Трябваше само да кажем: не, той не е опасен за хората и за света. Но дори ако този извод, кой знае защо, по някаква причина не бъде по силите ни, Дата Туташхиа пак ще може да си отиде оттук невредим и свободен — честната дума на граф Сегеди му гарантираше това. И тогава всички шахматни фигури ще се върнат на предишните си места и цялата игра ще започне отначало — разрешение, във всеки случай несравнимо по-добро от онова, което ни плашеше — затвор и вериги.

Естествено, аз разбирах, че като домакин и като юрист със значителен опит в подобни случаи, трябва да се нагърбя с главната роля в разговора, който ни предстоеше. Затова казах:

— Господа, смятам, че най-напред всеки от нас трябва да си каже мнението относно думите на граф Сегеди. И освен това необходимо е Дата Туташхиа да се съгласи да участвува в тази процедура. И тъй, аз ще бъда пръв и заявявам: съгласен съм!… Нано, ти какво ще кажеш?

— И аз съм съгласна… Разбира се! — тутакси се отзова Нано. — Обещавам да бъда безпристрастна, да бъда справедлива!

— Гоги, имаш думата.

— Иска ли питане?! И аз съм съгласен… Но не мога да бъда безпристрастен, честна дума… Защото добре познавам Дата Туташхиа. Само затова! Зная, че е забележителен човек. Казвам го предварително: ще бъда пристрастен от начало до край. Съдете сами мога ли да ви натрапвам отношението си, което няма да се промени никъде и никога! Дори ако историята, която ще разкаже граф Сегеди, го представя в отрицателна светлина. Тогава какво да правя? — Гоги вдигна рамене и разпери ръце.

— Какво пък, възможна е и такава позиция — каза Сегеди. — Господин Георгий предварително, без нашите спорове и доказателства, е убеден, че опрощаването няма да направи Туташхиа по-опасен. Историята, която ще ви разкажа, както и да се отнесете към нея в крайна сметка, съдържа някои особености, по-незначителни или по-сериозни, които подкрепят именно вашата позиция. И вие ще можете не само да затвърдите чувствата си, но и да проверите справедливи ли са те… От своя страна, господа, кълна се, че ще бъда безпристрастен не само в съжденията си, но и в подбора на фактите и жизнените обстоятелства, които се готвя да ви разкажа.

— Аз съм съгласен — каза Елизбар Каричашвили.

— Какво да се прави, и аз съм съгласен — отново махна с ръка Гоги…

— Сега, господа, думата има Дата Туташхиа — казах аз. — Давате ли ни право да станем съдии на вашето минало и искате ли да приемете условията на граф Сегеди?

Дата Туташхиа не бързаше да отговори. Той мълчаливо огледа всички ни и каза:

— Съгласен съм. Приемам условията.

Сегеди се извини и помоли да го почакаме няколко минути. Стана и се отправи към изхода. Не знаех какво да направя и тръгнах след него. Сегеди ме помоли да отворя вратата и излезе на улицата. Бързо каза нещо на човека в каляската, след което каляската тръгна. Човекът, който седеше вътре, втренчено ме погледна и аз се отдръпнах уплашен — стори ми се, че виждам Дата Туташхиа. Да, Мушни Зарандиа поразително приличаше на своя братовчед!

Върнахме се на масата.

— Е, да започнем! — каза Сегеди. — Вече ви казах, че съм изучил до най-малки подробности делото на Дата Туташхиа. И употребих доста труд, преди да се спра на случая, който искам да предложа на вашето внимание. Необходимо ми беше той да е прост, да не бъде дълъг, и в същото време да дава възможност за интересни разсъждения и наблюдения… Една нощ Туташхиа се появил в дома на някой си Зарнава. Този Зарнава бил хамалин в пристанището, скътал парици, купил си къща на село, но не скъсал връзките с пристанището и бил по-скоро работник, отколкото селянин. Трябва да кажа, че Туташхиа рядко се ползувал от гостоприемството му, но този път, кой знае защо, избрал него, като го предупредил няколко дни преди това, че ще го посети. Ден и час, разбира се, не определил. Едва влязъл, при Зарнава се намъкват още трима души с печатарска машина, каси с шрифтове и хартия. Всичко това смятали да скрият у Зарнава, казали, че по-сигурно място няма, а те самите се укриват от полицията. Да, забравих да кажа, че в двора на Зарнава, освен къщурката, дето спели жена му и децата, имало и отделна кухня, в която стопанинът веднага въвел Туташхиа, а след него и новите гости. Скрил сандъците, които те били донесли, и предложил на всички вечеря. По време на вечерята новите гости на няколко пъти отваряли дума, че е време за тръгване. Било ясно, че искали да накарат господин Туташхиа да напусне къщата преди тях. Но той се преструвал, че не разбира намека им, и се държал така, сякаш самият той очаква те да си отидат. Това взаимно изчакване продължило доста време и тогава един от гостите направо казал на Туташхиа да си отива. Господин Туташхиа решително отказал, а когато го запитали защо, веднага обяснил. Казал им, че е влязъл в къщата незабелязан от никого и ако някъде наблизо има поставена заради него засада, тя и хабер си няма къде се намира в момента. И че ще си отиде само така, както е дошъл, а засадата няма да види неговото изчезване, както не е видяла и появата му. Но, казал още господин Туташхиа, гостите на Зарнава са могли да се изпуснат накъде са тръгнали и някой да ги е проследил. И ако той си отиде пръв, а те после и им се случи нещо лошо, те ще обвинят него и никой друг — знаел е, че са там, а си е отишъл преди тях. Туташхиа добавил, че няма да позволи да го калят, че предостатъчно врели-некипели били плъзнали за него и само това му липсвало — да го обвинят и в предателство. Нека гостите си хващат пътя, а той нямало да мръдне никъде и щял да седи там, ако ще и до другата година, това си било негова работа… Логиката и правилата на конспирацията били на страната на господин Туташхиа. Гостите се подчинили, сбогували се и напуснали къщата. Но едва излезли и се дочули изстрели. Туташхиа попитал стопанина знаел ли е, че ще дойдат тези хора. Зарнава отвърнал, че не е знаел, и това била чистата истина. Стрелбата продължила доста дълго, а когато стихнала, стопанинът грабнал карабината на Туташхиа и се хвърлил към изхода, като казал, че трябва да им се притече на помощ. Но господин Туташхиа си взел карабината, излязъл от къщата и повече не стъпил там. В престрелката били убити двама от гостите на Зарнава, а от нападателите имало един убит и един ранен. След няколко дни полицията претърсила къщата на Зарнава и намерила скритите сандъци. Зарнава бил затворен за три месеца, после се върнал в къщи… Това е цялата история, във всеки случай според сведенията, които са ми известни. Искам да попитам господин Туташхиа, отговаря ли разказът ми на истината?

— Да, ваше сиятелство, отговаря — тъжно отвърна Дата Туташхиа. — Тъкмо така беше!

— Тогава смятате ли — обърна се Сегеди към всички ни, — че този епизод е достатъчно съдържателен, за да го подложим на изследване?

Отговорихме утвърдително. Но аз казах, че Дата Туташхиа трябва да ни разясни някои подробности.

— Разбира се — каза Туташхиа. — Иначе нищо няма да постигнем.

— И аз имах това пред вид — присъедини се към нас графът. — Моля, господа, нека всеки пита, каквото желае!

Но ние мълчахме. Мисля, че всички се страхувахме от едно — да не развалим работата с някой неуместен въпрос и без да ни е напълно ясен планът на Сегеди, да подпомогнем скритите му намерения.

Като видя, че никой не се решава да заговори, Сегеди започна сам.

— Кажете ми, господин Туташхиа — попита той — как се случи тъй, че Зарнава да знае предварително за вашата поява? Един опитен и умен преследвач не пропуска да се възползува от подобна грешка.

— Безспорно, ваше сиятелство, не я прощава. Да предупреждаваш предварително, е винаги опасно. Но какво да се прави, ако в много случаи не може да се мине без тази грешка. Аз трябваше да видя Зарнава на всяка цена. Да се разкарвам напразно, нямаше никакъв смисъл. Трябваше да съм сигурен, че ще го намеря в къщи, а как ще си сигурен, ако не предупредиш? В такива случаи е най-добре да определиш датата, а да пристигнеш по-рано или по-късно от уречения ден. Тогава грешката не е толкова груба. Разбира се, пак има риск, но вече от този порядък, за който говорихме — седем шанса от десет… но вие, графе, във вашите тайни работи винаги ли сте успявали да наредите нещата така, че този, който иска да дойде, да успее да скрие това от онзи, при когото трябва да дойде?

— За жалост почти никога не ми се е удавало — отвърна Сегеди.

— Така се случи и с мен тогава. Макар че бях и предвидлив, и внимателен. Преди определения срок два дни наблюдавах не само дома на Зарнава, но и цялата околност. След това също следих цял ден от сутринта до вечерта. И ако бях забелязал нещо подозрително, изобщо нямаше да се мярна там. Но не забелязах нищо… И не сбърках, така беше… Но за това ще поговорим после…

— А как стана така — попитах аз, — че Зарнава искал да им се притече на помощ с твоята карабина, а ти не си го пуснал и си му взел оръжието?

Неслучайно зададох този въпрос — имах си цел: да измъкна на бял свят колкото е възможно повече доказателства, че Дата Туташхиа се е старал да избягва враждебни стълкновения с властта.

— Всичко това не е така, както може да ти се стори. — Дата запуши и смукна няколко пъти. — Разберете, Зарнава не се затича, за да се счепка с полицаите, а за да им каже, че са сбъркали, че са убили съвсем други хора, а човекът, който им трябва — ето карабината му! — седи безпомощен в неговата кухня. Полицаите преследваха мене, а не тях, не знаеха кои са, нито защо са дошли, не бяха видели кога са влезли. Те смятаха, че там сме само аз и моите приятели!

При тези думи графът чистосърдечно се разсмя, а Дата Туташхиа млъкна и учудено го загледа.

— Какво те накара да мислиш така? — попита Нано.

— Това не може да се обясни с две думи… Когато започнаха да стрелят, разбрах, че стреляха не по-малко от десет пушки и ако три бяха на гостите на Зарнава, то седем или осем бяха на други хора. Сега да помислим… Да допуснем, че след тези с печатарската машина са вървели полицаи… Би могъл да ги следи един, да речем, двама души, но не повече. Виждайки, че машината е внесена в къщата на Зарнава, те би трябвало да тичат да съобщят в полицията. При това положение единият трябва да тича натам, а другият да остане, да наблюдава къщата, в случай че на гостите им хрумне да помъкнат багажа си на друго място. Той трябва да върви след тях, накъдето и да тръгнат. Но какво стана в действителност? Тези хора прекараха у Зарнава час и половина, до полицията има три часа път и три обратно… Значи, този, който ги е следил, не би успял да им направи такава засада. Това е безспорно, съмненията са изключени… Но може би полицаите са знаели предварително къде ще бъде занесена машината и обкръжавайки къщата, са пуснали тримата само за да открият огън, когато те излязат. Би могло да бъде така, но не беше, нали предната вечер претърсих всичко около къщата на Зарнава, залегнах в градината му, наострил уши като ловджийско куче. Не, нямаше никаква опасност. Бях убеден в това, иначе не бих влязъл толкова уверено в къщата. А тези хора дойдоха, спомняте си, четвърт час след мене. Значи, когато са идвали, полицията не е знаела нищо за тях. И сега аз на свой ред бих ви попитал: за кого е била засадата?

— Ами не е ли възможно след тях да са вървели не двама души, а осем? — попита Гоги.

— Какво говориш, братко? — възкликна Дата Туташхиа. — В нощната тишина по дългия път след теб да се движат осем въоръжени конници и ти да не ги забележиш?

— Това е невъзможно — каза Сегеди.

Задълбочихме се в обсъждането на този случай и в края на краищата всички единодушно се съгласихме, че къщата е била обкръжена не заради хората с печатарската машина. Сегеди също се съгласи с нас. Значи, бяхме прави — кой по-добре от него, шефа на жандармите, можеше да знае как е било всичко в действителност?

— Добре — рече Каричашвили. — Но сега остава да се докаже, че засадата е била устроена именно заради тебе.

— Ще стигнем и дотам. Само че ми налей, не мога толкова дълго да говоря в трезво състояние.

Преминахме на шампанско. Дата Туташхиа изпи чашата си до дъно и продължи:

— Значи, бяхме стигнали дотам, че полицията не знаела за появата на онези трима в къщата на Зарнава. Да обкръжават самия Зарнава, жена му и децата му — ще се съгласите, нали, нямаше защо. Кой друг имаше в къщата? Заради кого биха могли да замислят цялата тази бъркотия? Но преди да отговоря на този въпрос, ще ви разкажа още нещо. Недалеч от селото на Зарнава се намира имението на княз Чичуа. Два дни преди определения от мен срок при неговия управител дошли осем косачи и се цанили на работа. Рано сутринта всички излязоха да косят. Те косяха, а аз ги следих от една височина. Косиха цял ден, а като се стъмни, се скриха в къщата на управителя и на сутринта пак хванаха косите. Така мина още един ден и още една нощ. Чак после се сетих каква е била работата и разбрах, че не са били косачи, а полицаи. Пристигнали през нощта, скрили конете в конюшнята на управителя, а тъкмо там не бях се сетил да надникна. То се знае, ходеха да косят без пушки, а пък дрехите им бяха като на просяци. Нищо не будеше подозрения. Косачи като косачи. Та така сбърках този ден. А сега чуйте как стана всичко… Зарнава ме въведе в кухнята и току изскочи пред къщата и извика на съседа си: „Утре върви за дърва без мене!“ И веднага се върна. Когато донесоха печатарската машина и типографските шрифтове, онзи съсед, с когото се отказа да ходи за дърва, е бил вече далеко, тичал е колкото му сили държат към управителя, за да съобщи на полицаите, че Туташхиа е тук, в кухнята на Зарнава. Разбирате сами, че той не е могъл да знае за новите гости. Не са имали хабер за тях и доведените от него полицаи. Мисля, че полицаите биха нахлули в къщата, ако в същия момент новите гости сами не бяха излезли срещу тях. Пак искам да подчертая извода си — съседът на Зарнава бе съобщил на полицаите за мен. А по-нататък съдете сами. Ако този кучи син Зарнава наистина искаше да помогне на гостите си, защо не се завтече навън, когато започна стрелбата? А когато престрелката стихна, той явно от уплаха грабна моята пушка и искаше да избяга с нея, разбираше, че ще се досетя кой е предателят и ще искам да го убия. Но не му стигнаха силите… Нищо не излезе. Ето така се забърка всичко онази нощ в къщурката на Зарнава. Бих искал господин Сегеди да потвърди, че засадата е била устроена заради мене.

— Потвърждавам, какво друго ми остава — каза Сегеди и се разсмя.

Разсмяхме се и ние, олекна ни на душите, отдъхнахме си. Имахме чувството, че нашият приятел благодарение на своя ум и проницателност току-що се беше спасил пред очите ни от сигурна смърт.

— Браво, господин Туташхиа! — Сегеди вдигна чашата си. — Пия за вашия успех, нека ви помага бог и занапред — във всичко и навсякъде! Няма да скрия, досещах се що за човек сте, но реалните ми впечатления засенчиха всички догадки. Ако моите петербургски началници бяха чули този разговор, кълна се, че щяха да ми се извинят за всички упреци, с които са ме обсипвали заради вас.

Радваше ме, че Сегеди е в същото приповдигнато настроение, което бе обхванало и нас. Обсъждането на всички деликатни страни на отношенията на Туташхиа с жандармите продължи сред град от шеги, смях и тостове.

— Господа — каза Сегеди, който искаше да внесе в разговора делова нотка. — Ясно ли ви е всичко? Някой има ли въпроси?

Всички стихнаха и на трапезата се възцари тишина.

— Мисля, че е ясно — отговорих от името на всички.

— Тогава нека в заключение всеки да каже какво мисли — и как оценява чутото.

Съгласихме се.

И тъй като всички погледнаха към мене, разбрах, че трябва да започна аз, толкова повече, че по адвокатски навик през цялото време се стараех да групирам всички обстоятелства, които ми даваха основание да твърдя, че моят подзащитен Дата Туташхиа, който бе изправен сега пред нашия съд, не е имал никакви наклонности към нарушаване на правните и етически норми, че той, въпреки всички перипетии и преследвания, е бил човек незлобив и мирен. И не може да има никакви съмнения, че ще остане такъв и след като бъде помилван.

— Господа — казах аз, — обърнете внимание на факта, че с постъпките си Дата Туташхиа е предотвратил нападение срещу представителите на закона. Изтръгнал е пушката от ръцете на Зарнава. Разбира се, както се изясни сега, този коварен човек е имал друга цел, но в момента самият дявол би могъл да се обърка в този лабиринт, да не говорим за Туташхиа. Следователно той е искал да защити съществуващия ред и неговите пазители от заплашващото ги нападение.

Честно казано, попрекалих в доказателствата си. Но от много глава не боли, а в адвокатската практика по онова време подобни аргументи често правеха силно впечатление на противника и след такава атака дори справедливото обвинение избледняваше, което донасяше на защитника голям превес, а понякога и голям успех.

— А какво става — продължих аз, — след като господин Туташхиа отнема пушката си от Зарнава? След като вижда, че онзи иска да бяга, за да си спаси кожата и разбира, че пред него стои предател? Как се държи, оставайки на четири очи с него? Трябва ли да ви убеждавам, че Зарнава е подлец над подлеците, току-що предал един безправен и преследван човек и способен със спечелените по този начин пари да храни децата си? Убеден съм, че всеки на мястото на Дата Туташхиа веднага би го убил на място. Би го убил спокойно, напълно сигурен, че нито една жива душа няма да научи за това. И най-пристрастният съд не би намерил улики срещу него. Не е било възможно дори да се докаже, че той е бил у Зарнава, а още по-малко, че го е убил. Туташхиа би съобразил това, ако е искал да го убие. Но той не иска, не вдига ръка срещу предателя, не го наказва според заслугите му. Обръща се и си отива! И аз не си представям такова стечение на обстоятелствата, при което помилваният Дата Туташхиа да бъде по-опасен, отколкото преследваният. Казах всичко, което имах да кажа.

Примерът ми, изглежда, бе заразителен, всички се размърдаха, всички искаха да говорят. Но сред нас беше Нано и като на дама трябваше да й дадем думата. Аз, като адвокат, не влизах в сметката, аз трябваше да дам тон на целия разговор.

Нано разбра, че чакаме да заговори, и каза:

— Не, не сега… Искам да почакам… Да изслушам другите… По-добре след това.

— Тогава разрешете на мен! — възкликна Елизбар. — Това ще бъде едновременно заключение и тост!

Всички стихнаха.

— Провидението е дарило малка част от човешкия род с доброта и способност да чувствува красотата — започна Елизбар, — с живо, непреходно чувство за прекрасното, с умението да оставят неувяхващ спомен, където и да ги захвърли съдбата. Такива хора са венецът на творението. Само от месец познавам Дата Туташхиа. И за този месец не забелязах нито една крачка, нито един жест, в който да не се усеща тази дарба. И случаят, за който толкова много говорим, е озарен от същата светлина. Този човек, целият, какъвто е, от всеки негов жест до най-съкровените му чувства, е натура дълбоко поетична, погълната от търсене и съзидание. Но попрището, което си е избрал, за да разгърне там богатирските си сили, е толкова каменисто! Всеки си избира една крепост, която иска да превземе. За някого това е по-даровитият съперник и гонен от тщеславие, той пръска всичките си духовни сили, за да го победи. Такива са, уви, повечето от онези, които считат творчеството за свое призвание. Но има и други — солта на земята, — те обсаждат и щурмуват една-единствена крепост — собствената си личност. Не знаейки умора и компромиси, не на живот, а на смърт воюват те със себе си, за да извлекат колкото е възможно повече от собствените си способности и да дарят хората с колкото се може повече плодове. Това са най-възвишените души сред онези, които творят. Борбата на първите може би се увенчава с богатство и преуспяване, но духовни плодове дава борбата на вторите. Такъв е Дата Туташхиа. Той води велика война със самия себе си… И няма нищо на този свят, което би могло да измени формата и смисъла на тази велика война.

Елизбар Каричашвили си пое дъх и като вдигна чашата си, завърши своя тост:

— Може ли в такъв човек да се крие опасност за държавата? Не… Никога!… Пия за най-благородната, безкрайна и безпощадна война — войната със самия себе си!

— Готов съм да се присъединя към вас — каза Сегеди. — Но това е цяла философия! Не съм срещал подобни изводи в разгърнат вид… Бих искал да зная кой е вашият предшественик?

— Представете си, графе — с широка усмивка отвърна Каричашвили, — и аз не съм ги срещал… А предшественикът ми е един — Сандро Каридзе. Може би негови предшественици са Руставели и Гурамишвили… Казвам „може би“, защото в такъв разработен вид това учение няма да го срещнете и у тях.

— Може би то идва от неоплатониците и псевдодионисийците — казах аз. — Гоги, защо още не ти се чува гласът?

— Вече казах, каквото мислех — отзова се Гоги. — Мога само да го повторя… Онова, което знаех, се покрива с това, което научих. Такъв човек като Дата Туташхиа не е бил опасен по-рано, няма да бъде опасен и ако го помилват. Но не забравяйте закона… Законът и царският строй довеждат дотам, че една нищо и никаква дреболия се оказва престъпление, а един мирен човек, роден за мирен живот, бива преследван като злодей и престъпник… Много зависи от това, как ще постъпят властите, как ще се отнесе към Дата Туташхиа законът… Вие искахте да бъда откровен, казах ви, каквото мисля!

— Много добре — подзе Сегеди. — Но докато съществува държавата с нейните закони, тази зависимост е неизбежна във всяка страна, не само в нашата. В една или друга степен хората се сблъскват с такава заплаха навсякъде и само чувството за гражданска отговорност и висотата на съзнанието могат да бъдат компас за поведението на всеки човек.

Сегеди помълча, очевидно събираше мислите си, и заговори отново:

— Какво бих могъл да ви кажа? Моето мнение, общо взето, съвпада с вашето, макар и да разбирам, че в съжденията ви за господин Туташхиа има пристрастни преувеличения. Разбирам ви, нали става дума за бъдещето на вашия приятел, за това как да живее занапред на земята. И съм съгласен с вас… На мен също ми се струва, че ако господин Туташхиа бъде помилван, той няма да встъпва в конфликти със законите и учрежденията, които ги охраняват… Но ще ви кажа откровено, за мен е най-важно какво мисли за всичко това самият господин Туташхиа… И тъй като госпожа Нано реши да говори последна, може би да помолим Дата Туташхиа.

Туташхиа не се отзова веднага, известно време седя, навел глава, като прехвърляше зърната на броеницата си. После въпросително погледна към Нано, сякаш искаше да й отстъпи думата.

— Говори, Дата, аз после — отвърна му тихо Нано.

Но той продължаваше да мълчи, после разпери ръце така, сякаш отблъскваше мислите и думите, които бяха готови да се откъснат от устните му. Извади цигара, понечи да запуши, но я остави настрана, продължаваше да мълчи, сякаш се колебаеше, струва ли си да започне:

— Ваше сиятелство — заговори най-после той, — животът ме е направил отявлен скептик, престанал съм да различавам къде е лъжата, къде е истината, престанал съм да вярвам в това, в което може би си е струвало да вярвам. А някога бях доверчив като агне и бях готов да се сбия с всекиго, който твърди, че на земята тържествува коварството. Не бих искал да ви обидя, но не мога да не кажа, че сте дошли тук с друга цел, не за да обсъждаме това, което обсъждаме вече цели два часа. И макар че целта ви не ми е ясна, аз разбирам само едно — вие сте човек доброжелателен и благороден и щом е така, не бихте могли да дойдете тук с нечисти помисли. Вярвам в това! Доброто винаги си остава добро, а добрият човек — добър човек! И хората винаги имат нужда от тях… Но вие искате да чуете какво мисля… Това е интересно за вас, макар че не разбирам защо… И аз нямам право да откажа, трябва да изпълня молбата ви, както повеляват вежливостта и взаимното благоразположение… Но, откровено казано, трудно ми е да го направя…

Туташхиа вдигна чаша:

— За ваше здраве, ваше сиятелство! Надявам се, че ще приемете моя тост?!

— С удоволствие! — отвърна граф Сегеди.

— Преди много години — каза Туташхиа — един мой приятел ме замъкна в някакъв ресторант в Кутаиси. Там на масата ни седнаха още трима познати и почна голяма веселба. Каната беше грамадна и докато я изпразним, трябваше здравата да се изпотим. И когато онзи, който черпеше, пак вдигна тост, един от компанията, казваше се Датико, изведнъж отказа да пие. Тогава приятелят му Салуквадзе почна да го увещава: „Какво ти е, братко? Защо не пиеш?“ — „Не мога да пия повече, не ми останаха сили, много ми е трудно“ — отговори Датико. Салуквадзе много се учуди и каза: „Да си грузинец, по начало е трудно!“ Каза го като за занаят. Спомням си, че тогава се засмях, но думите му се врязаха в паметта ми. Да, господа, да си грузинец, по начало е трудно! И не само защото грузинците трябва да пият с кани и оки. Това е половин беда. Най-голямата беда е, че като седне грузинецът на масата, всички почват да пият за негово здраве, възнасят го до небесата, сравняват го с боговете, а той трябва да седи и да слуша! Няма друг изход, горкият, трябва да се смири и да мълчи… Голямо търпение се иска за това! Много голямо! Мисля, че грузинецът се учи на търпение на масата. Загубени сме без този обичай! Защото на масата не се ядем един друг, не се караме, не враждуваме, не се мразим — нали трябва все пак някъде да се обичаме и да се възхваляваме един друг! С такава цел е измислена грузинската трапеза и, право казано, това не е чак толкова лошо! Аз също съм грузинец и всичките ви приказки за мен приех като тостове и само затова можах да се смиря и да ги дослушам докрай, макар че, вижда бог, никак не ми беше леко. Ваше сиятелство, вие от толкова години живеете в Грузия и сте успели навярно да опознаете грузинския народ, да разберете грузинския характер. Затова простете, моля ви, греховете на моите приятели и пийте заедно с нас за бремето да бъдеш грузинец!

Последните думи на Туташхиа се изгубиха сред нашата врява, ние спорехме и в един глас твърдяхме, че сме говорили чистата истина. Туташхиа мълчеше и изглежда, че очакваше само пак да настъпи тишина.

— Да оставим на мира къщата на Зарнава и нейния стопанин — каза той след малко, — да забравим за тях. Последните пет години наистина прекарах така, че престанах да бъда заплаха за държавата. Но ще ви кажа с ръка на сърцето, че невинаги съм бил такъв и не зная какъв ще бъда занапред… Нима човек може да предскаже съдбата си?… Мисля, че граф Сегеди прекрасно знае това и сигурно поради тази причина не се зае да очертава само въз основа на един епизод от живота ми контурите на моето бъдеще. Но самият аз мога да ви открия повече, отколкото граф Сегеди, за да ви бъде по-леко да отговорите на въпроса му. И вие, господа, ще можете да направите от моите думи каквито си щете заключения… Аз започнах живота си като надменен и самолюбив горделивец. Такъв оставах дълги години, затова станах и абраг… Имах някога по-голям приятел, бивш офицер. Вярвах му, а той си позволи непристойност, обидна и за него, и за мене. Не мислех да му прощавам, пък и той не искаше прошка. И от само себе си стана така, че се намерихме от двете страни на бариерата и започнахме поред да стреляме един в друг. Пръв стрелях аз, но така, че куршумът да мине под ухото на новия ми враг и да се забие в едно дърво. Той не можа да изтърпи това и вече не искаше да се цели настрана. Стреля и куршумът улучи дясната ми ръка, в която държах пистолета. Потече кръв; бих могъл еднакво успешно да стрелям и с лявата, но не исках той да мисли, че правя това, защото ме е ранил. Със същата ръка насочих пистолета към дясното му око. Не исках да го убивам, но беше ме завладяло едно желание — да трепне пред мен. И аз насочих пистолета така, че да го улуча със сигурност. Той се досети за това и навярно, предчувствувайки смъртта, се изплаши или може би се учуди, че не ми е жал да го убия… И трепна, наведе глава и отклони окото, в което се целех. Като постигнах това, което исках, аз насочих револвера към дясната му ръка и стрелях. Но не пресметнах добре, не се досетих, че ранената ми ръка не е така твърда както преди. Куршумът го улучи в корема и простреля черния му дроб. Бог ми е свидетел, не исках това! Нещастният ми приятел живя още няколко дни и умря. Прекрасен и мъжествен човек беше… Такива бяха подбудите за всичките ми постъпки, преди да стана абраг. И доста години след това… Тогава бях опасен за държавата и за хората… Времето минаваше, аз получавах от живота безкрайно груби и безпощадно болезнени удари. Но своеволният ми нрав не беше единствената причина за това. Не, причината беше и там, че от дете не можех да понасям един човек да тъпче друг, да унижава достойнството и честта му. Да съчувствуваш на изпадналия в беда, да му протегнеш ръка за помощ… И да ходиш заради това цял в синини и рани… Ако през младостта си не можех да търпя мене да ме удрят, то когато наближих зрелостта, ми стана непоносимо чуждото страдание, унижението и безчестието. Бях готов да умра — повярвайте ми, това не са празни думи, — бях готов да умра, но да победя човека, който не може да живее без насилие и злоба. И аз се стремях към това и живеех, запален от своята цел, от своята мечта. Не можех да правя друго, не можех да мечтая за друго. Тогава също бях опасен — и за държавата, и за насилието.

Това продължи дълго. Разбира се, често трябваше да си играя на криеница с властта, което не изискваше чак толкова много време и ум. Но това не беше лошо развлечение… Вие знаете как са устроени хората… Ако човекът извън закона направи една добрина, ще я преувеличат неимоверно, ще я разкрасят и ще си дерат гърлата да я разгласяват, без да млъкнат нито за миг. И към злините се отнасят по същия начин. Но аз не правех никому зло и за мен се ширеше навред добра слава… Но и тя, като всичко на света, имаше край. Защото се замислих какво бе станало с хората, които бях спасил и защитил. Не говоря за това, че мнозина ми се отплатиха със зло за стореното добро. Може би то не е най-печалното. Много по-лошо е, че спасените от мен, като се окопитиха, взеха да стават и те насилници и палачи. Какво да ви разправям! Изпълнен с горчивина, отвърнах се от всички — живейте си, както щете, по дяволите, повече няма да се намесвам в живота ви! Тогава всички забравиха добрините ми и започнаха да повтарят злите клевети на зли хора и ми обърнаха гръб. Останах сам като кол, разбрах, че не съм бил прав, ала не знаех какво да правя и как да живея… Когато обсъждахте как съм се държал в къщата на Зарнава, вие не казахте главното: човек, който не се е опитал да помогне на попадналите в капан борци срещу царската власт, не може да бъде заплаха за държавата. Аз вече не съм опасен, ето защо не съм опасен изобщо.

Зная, че на всички ви е интересно защо съм дошъл при вас, какво търся сред вас и в името на какво съм решил да си сложа главата в торбата. И това ще ви кажа… Разберете — аз не съм самотен вълк, който мисли само за плячка, нито съм мирен вол, който живее само за да преживя трева. Аз съм син на своя народ. И бих искал да правя нещо в негово име. Не мога да скръстя ръце и хладнокръвно, отстрани да съзерцавам отечеството си!… И аз поисках да проникна във вашия свят, да разбера с какво са заети вашите умове, откъде черпят сили сърцата ви. Да, ние мечтаем за едно и също и говорим, говорим, говорим… И вие като мене не знаете целта, и вие като мене се мятате и се стремите към нея. Може би сте налучкали верния път, но докато стремежите ви се увенчаят с успех, навярно ще мине цял век!

Дата Туташхиа скочи от мястото си и закрачи из стаята, за да уталожи вълнението си. Нито веднъж не бях го виждал толкова възбуден. Но той умееше да се владее. Заговори със спокоен и уморен глас.

— Ваше сиятелство — каза той. — Не зная, разбира се, ще ми връчите ли вашия документ, или не, но, извинете ме, това не би имало значение за моя бъдещ живот. Казах ви го сам — аз не съм опасен. Но кой по-добре от вас знае колко пъти през изтеклите седемнайсет години се е променял моят характер и начин на живот. Аз не знам и не мога да знам какво ще стане с мен утре или след година… Гоги беше прав — това зависи от закона не по-малко, отколкото от мене. Законът и властта засега умеят само да озлобяват и ожесточават хората, да сеят в душите им омраза и вражда. Не мислете, че имам пред вид само Руската империя, нещата са такива във всяка съвременна страна, при всеки съвременен строй. С времето — постепенно или изведнъж — светът ще промени облика си, хората ще разберат как трябва да живеят. Но докато това не стане, аз нямам право да лъжа и няма да си позволя да давам ялови обещания, че щом сложа документа за амнистия в джоба си, още на другия ден ще стана монах и коленете ми ще хванат мазоли от молитви за дълголетието на царя и неговата държава. Не, въпреки всичко ще тръгна само по онзи път, по който ме поведе сърцето. Това е, което мога със сигурност да ви кажа… Вие споменахте, че ако не ми бъде връчен документ, ще получа една седмица неприкосновеност. Не бих искал да се чувствувате обвързан от тия думи. Можете да смятате, че не сте ги казвали… Където ме изведат сърцето и божията десница, такава да бъде участта ми.

Никой не се решаваше да заговори. От очите ми сякаш падна завеса и аз с всяка своя фибра почувствувах, че помилването е празна работа за Дата Туташхиа. Той ще живее и с него така, както е живял без него, защото този човек може да живее само по свои, по негова мяра отмерени висши закони и се стреми само към едно — към действие.

— Господин Туташхиа! — чу се гласът на граф Сегеди. — Вие смятате, че държавата като институт представлява озлобяващо човека начало… Интересно ми е дали и другите… Споделяте ли този възглед?

— Аз го споделям — припряно отвърна Нано.

— А не бихте ли ми разтълкували… Не бихте ли ми обяснили това по-подробно? Работата е там, че има теории, които съвпадат с този възглед.

— Аз съм готова, графе — отвърна Нано, — макар и да не смятам, че това, което ще ви кажа, може да съвпада с нещо. Мислителят, на когото се опирам, никога не повтаря чужди думи, не привежда цитати от чужди книги, не се уповава на чужди авторитети. Той говори за най-насъщното, за което мислим всички ние, но светлината на неговия чист ум и доброто му сърце придават на съжденията му неповторима свежест.

— Разкажете ми — помоли Сегеди.

— Какво пък, ще се възползувам от вашата любезност — каза Нано. — Толкова повече, че от всички, които са в тази стая, единствено аз през цялото време мълчах. А искам да кажа… Първо за този мислител… Вие разбирате, трудно е да се повтарят чужди мисли… Но ще се опитам… И тъй, става дума за великите държави… За това, че през цялата си история — тази е най-съществената им черта — те непрекъснато са се стремили към разширяване, към покоряване на други народи, към световно господство. Те неслучайно се наричат империи, защото винаги са готови да водят завоевателни войни. Най-важната фигура в една такава завоевателна война, разбира се, е войникът. А най-важното условие за непобедимостта на държавата е омразата — като основно боево настроение на войника. Когато се води отбранителна война, любовта води войника на бой. Любовта към родната земя… Това всеки го разбира. Но как да поведеш хората към изтребление, към заграбване на чужда земя, как да ги накараш да изоставят родния дом, жената и децата си, та в края на краищата да умрат нейде в чужбина? За да се постигне това, има само един път — да се всели омраза в сърцето на войника! Омразата е онази пружина, която движи поробителските войни… Омраза, озлобление, стремеж към забогатяване… Затова една имперска държава по самата си същност, по самата си природа трябва да буди и да развива у хората низки чувства, да разрушава вярата в божественото предназначение на човека. Това е едновременно и цел, и смисъл на съществуването на една такава държава!… Ето, ваше сиятелство, отговора на вашия въпрос… Всички философски и религиозни учения, всички социални учения от миналите векове са учили и наставлявали човека да не бъде зъл. Но нито едно от тях не е създало такъв модел на обществото, в чиито глъбини да лежи не озлоблението, а доверието и любовта. Само марксизмът, струва ми се, ни обещава това. Това учение набира сили с поразителна бързина и, изглежда, ще стане в близко бъдеще ведуща идея на човечеството, ще открие нова епоха в историята на човешката нравственост… А засега човек, който се ръководи в живота си от добри чувства, чиято любов е активна и прекрасна, такъв човек не може да не се окаже противник на държавата, живееща по закони, различни от ония, по които живее той. Разбира се, стига любовта и добротата за него да не са маска, а да са органично присъщи на неговата богата натура. Човеколюбието и справедливостта са плодовете, които израстват на тази плодотворна почва, и те неизбежно и безкомпромисно водят към противоречия с великодържавния дух и имперския строй. Да, такъв човек е враг на империята. Това е непоправимо. Защото неговата доброта е лош пример за другите хора, неговата любов към родината може да плаши с безкористната мечта за мирно благоденствие на народа, неговото чувство за прекрасното е прекалено прекрасно за нравствените или по-скоро за безнравствените устои на обществото. Такъв човек е син на своята земя, истински, а не лъжепатриот, той създава безценни нравствени богатства за народа си. И затова подчинява живота си на благополучието на народа, но на такова благополучие, към което водят мирни и човешки пътища, справедливост, умереност, уважение към другите нации. И в това се състои висшата мъдрост, наречена интернационализъм… Та ето, графе, ако действително имате на разположение разнообразни и пълни сведения за Дата Туташхиа, вие самият прекрасно разбирате, че хора като Дата Туташхиа явно са във висша степен опасни за държавата. Друг извод според мен, уви, е невъзможен.

Нано замълча, а в тишината отчетливо прозвуча гласът на Сегеди:

— Интересен човек е този Сандро Каридзе!

Началникът на кавказките жандарми още веднъж ни даде възможност да се убедим, че за него няма нищо тайно.

— Смятате, че това са мисли само на Каридзе ли? — възкликна Нано. — Нищо подобно! Просто Каридзе изразява по-добре от другите онова, което мислят всички.

— Не ви ли се струва — каза Сегеди, — че ние с вас сме свидетели на раждането на една нова философия?… Свидетели и участници… Времето е такова!… Свършихте ли, госпожа Нано?

— Не, още две думи.

Нано заговори с непресторено вълнение, на пресекулки, сякаш бе на служебен прием при Сегеди и нищо не доказва, не разяснява, а само моли, търси милост:

— Ваше сиятелство, погледнете го доброжелателно… Поне веднъж. Това би било достатъчно. Нима често сте срещали такива обаятелни и добри хора като Дата Туташхиа? Доверете се на сърцето си, то няма да ви излъже. Може ли такъв човек да бъде опасен, престъпен, жесток? Може ли да таи в душата си престъпление и измама? Нима не е изтърпял достатъчно лишения и беди? Нима не е заслужил да има покрив над главата си, семейство, дом, спокоен сън?!

Нано не можа да довърши и задъхана от сълзи, скочи от мястото си и побягна от стаята. Но графът я настигна и я задържа на прага.

— Госпожа Нано — почтително заговори той. — Тъжно ми е, че със своето посещение предизвиках вълнението и сълзите ви. Простете ми, за бога! Но повярвайте, една сериозна работа не може да се реши без вълнение! Това може да ме оправдае, но не може да ме утеши. Все пак надявам се да получа прошка на небето, но само защото сълзите толкова ви отиват! Не си крийте лицето! Сега разбирам, че трябва нарочно да ви разплаква човек… Вие сте толкова очарователна, госпожа Нано… Не мога да допусна да ни изоставите и да си вземете на душата греха да погубите всички мъже, които седят на тази маса!

Нано се засмя и се върна, но лицето й бе мокро от сълзите и тя се опитваше да го извърне настрана, засрамена от своята слабост и чувствителност. И се усмихваше през сълзи… Нано беше прелестна, не ще и дума, граф Сегеди, разбира се, беше прав.

— Вино! — възкликна той, хвърли се да пълни чашите и през смях се обърна към мене. — Княже, създадох ви добро развлечение, нали?

— Несравнимо, графе! И твърде поучително!

— Да живеят женските сълзи! — каза той, като вдигна чаша. — Най-неоспоримият, значителен и плодотворен довод на света! И за здравето на госпожа Нано, която току-що го демонстрира в най-прекрасен вариант!

Сегеди се приближи към Нано и й целуна ръка.

Този тост окончателно успокои всички, ние зашумяхме, заговорихме един през друг, като доливахме чашите си.

Но графът отново се изправи и помоли за тишина.

— Господа — каза той, — много съжалявам, но съм принуден да ви напусна. Благодаря ви за гостоприемния пир, за дружелюбието и радушния прием. Ще отнеса оттук най-добри впечатления и добър спомен за вас като за прекрасни събеседници и интересни хора. И бих бил щастлив, ако оставя подобна следа и във вашите души. Моето служебно положение досега не ми позволяваше да ви открия всички мотиви за посещението си. Но вече мога да сложа на масата моя най-голям коз.

Сегеди извади от джоба си два сгънати листа и ми ги подаде. Единият бе документ за помилване на Дата Туташхиа, а другият — протокол, потвърждаващ връчването на документа, който трябваше да подпиша като пълномощник на Туташхиа.

— Господин Ираклий — рече граф Сегеди, — представете вашия договор и пристъпете към изпълнение на задълженията си.

— С удоволствие — отвърнах аз. — Но за съжаление той остана в кантората.

— Може би този ще свърши работа? — Дата Туташхиа извади своя екземпляр и то даде на графа.

Докато графът четеше нашия договор, аз предадох на другите документа за помилване и се втурнах към кабинета си за мастило и писалка. После взех протокола и го подписах като адвокат и пълномощник на Туташхиа.

Графът стоеше насред стаята с договора между Ираклий Хурцидзе и лазкия дворянин Арзнев Мускиа.

— Колко години не сте се виждали с братовчед си Мушни Зарандиа? — попита той.

— Шестнайсета година, ваше сиятелство — отвърна Дата Туташхиа.

— Преди два часа той беше тук. — Графът посочи към улицата.

— Защо? — попита Туташхиа.

— Ако бяхте решили да бягате, той трябваше да ви върне, да ви убеди, че нищо не ви заплашва.

Сегеди извади от джоба си часовника, погледна го и добави:

— Мушни Зарандиа помоли да ви предам, че днес в девет часа вечерта ще ви посети в хотела.

Всички излязохме на улицата да изпратим гостенина, а когато каретата се скри зад ъгъла и ние се върнахме на масата, Дата Туташхиа рече тихо:

— Защо ли такива хора стават жандарми?

— Сега Сегеди отива при своите жандарми и си мисли: — „Защо ли такива хора стават абраги?“ — отвърна му Елизбар Каричашвили.