Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (27)

Бекар Джейранашвили

Полека-лека такъв обръч се стегна около мене, че нямаше къде да се скрия нито в Кахетия, нито в Кизики. Пуснаха се разни слухове… Слушаш ги и тебе самият те дострашава. Нямаше как, трябваше да се махам оттам. Намерих си документ, че съм панкиски селянин и отидох в Картли. В горна Картли има вековни гори. Купих си добър кон и се наех да превозвам греди за траверси. По онова време всички траверси от Тифлис до Батуми бяха дъбови. Та тъкмо за тях ние доставяхме дъба.

Влача аз дъб месец, втори, трети. На никого не му идва наум, че съм абраг, плащат сносно, ама нещо хич не се връзват тия неща — Бекар Джейранашвили и мотика, или Бекар Джейранашвили и някаква си влачка за греди! Нямах и деветнайсет, когато станах абраг. Единайсет години само това ми беше работата — да бродя по гори и долища. Работата за мене беше жива мъка. Отвикнал бях! Дали да пратя по дяволите тая влачка? Ала къде да се дяна? Хеле падна ми случай и отидох в Мегрелия. Но първо ще ви разкажа какъв беше случаят.

В този край, дето превозвах греди, се намираше имението на княз Амилахвари. Управител му беше някой си Шалибашвили, всички му викаха Ника. Разправяха, че бил се заплеснал по една осетинка, вдовица на грузинец. Определил й веднъж среща в ростомашвилевия обор. Лежат си двамата, пък може и нещо друго да са правели, и не щеш ли, втурват се вътре трима души, въоръжени до зъби. Стегнали ръцете и краката на Шалибашвили и го вързали за един стълб, а жената съборили и я изнасилили пред очите му. Главатарят им казал: „Аз съм Дата Туташхиа. Като разправяш за своите работи, да не забравиш и моите.“ Обърнали се и дим да ги няма.

Името на Дата тогава беше на всички на езика. На хората друго не им трябва — дай им само да одумват някого. От мухата слон правят. А пък аз — какви да ги дъвча? Аз съм човек ябанджия, отде са ме довлекли мътните, никой не знае, не си показвам носа изпод дъбовите греди. Че да не взема да разправям на всеки срещнат, че ние с Дата сме побратими толкова си години… и че такова нещо той не е правил никога и никога няма да направи. Па и каква ли муха можеше да го е ухапала, та да блъска път от Мегрелия чак до Картли заради мръсницата на Шалибашвили? Да им разправя всичко — кой ще ми обърне внимание? Хората на разни врели-некипели повече вярват, отколкото на голата истина.

Виждам, време е да се омитам. Тъкмо сега му е времето. Мисля, премислям — да не стане по-зле? Да не почнат да се ровят — откъде е дошел тоя, къде се е завлякъл, да не би да е от тайфата на ония, дето си правили кефа с любовницата на Шалибашвили? На мене и моите грехове ми стигат, натрупал съм и за черен ден. Останах. Дойдоха от Гори един полицейски началник, следователи, конвой. Ровят, търсят. Нас, работниците, ни мъкнат един по един, разпитват ни, показват ни на Шалибашвили и неговата осетинка — тия ли бяха, или не? Поровиха, натъпкаха си търбусите и хайде, останете си със здраве, добри хора. Забелязах, че хем търсеха, хем не се стараеха много. Но за това по-нататък.

Помаях се още седмица-две, взех си парите, отидох в Хашури, продадох коня, изкъпах се, облякох нова черкеска, купих си един раванлия, хубав кон се случи, метнах се на седлото — тридесет жълтици дадох за него, — превалих Сурамския хребет и след две седмици бях в Самурзакано. Защо в Самурзакано ли? Трябваше да намеря Дата. Отдавна имахме уговорка чрез кого да се търсим, ако стане нужда. Тоя човек беше ковач, той знаеше, че сме побратими, знаеше и за уговорката ни. Чаках го пет дни. Дата ми се видя малко състарен, угрижен, а иначе си беше същият, какъвто го знаех от по-рано.

— Ела с мене, ще ти покажа нашия край — рече той.

Тръгнах с него, изкачихме се на високо. Хубости там — дал господ! Знаеш ли какви места има?… Да речем, караш волска кола през Кахети, стигнеш в Сигнахи, погледнеш оттам към Алазанската долина и такова зрелище ти се открива, че от злоба буца ти засяда на гърлото. Толкоз величави са ония места, че сякаш по душата ти стъпват, тъпчат те и ти думат: с нас ли ще се мериш, пале! Пък ти, за да отхвърлиш тая тежест от сърце си, вземеш, та теглиш една майна на воловете, прочистиш си гърлото и запееш, колкото ти глас държи. Така те хваща тоя край! И откъде ли се взема такъв глас у тебе! Песента се лее волна, горда… А в Гурия и Аджария погледнеш планините, долините, морето, и небето и мислите ти засвяткат като мълнии и ти се иска да станеш пъргав, бърз, всички да надминеш, всички да победиш. И песните им там са горделиви, непокорни.

А в Мегрелия и Самурзакано не ти трябва да се изкачваш високо, само от някое хълмче погледнеш и ти става толкова леко на душата, целият свят ти е драг, братко! Иска ти се всички да обичаш, всички да дариш, всички да приласкаеш. Иде ти да слезеш от коня, да го целуваш, по муцуната и да му искаш прошка, че си го яздил и си го пришпорвал на всичко отгоре. И подхванеш песен — тиха, задушевна, като че седиш край бащиното огнище.

— Всеки край си има своя душа, ала по едно си приличат — по хубост. В Гурия и Аджария човек, който се крие по горите от закона, го наричат пирали, в Мегрелия и Абхазия абраг, а оттам нататък из Грузия — качаги. Но то си е едно и също. Както и да го наречеш — пирали, абраг, качаги, — с него е разумът му, ръката му и човешката му справедливост, а всичко това заедно е мъжество или както са казвали в старо време — юнаклък. Какъвто край си е избрал абрагът, такъв му и юнаклъкът. Затова ги наричат различно, иначе хората с едно име щяха да ги наричат. Разбирате ли ме, или не, не знам, ала истината е такава: за този, който е станал абраг, навред у нас е хубаво, но в цяла Грузия няма по-хубави места от ония, дето ми ги показа Дата.

Ходихме десетина дни, ловувахме и се веселихме до насита. Дойде време да му разправя какво се бе случило с Шалибашвили. Дата помълча, помисли, разпери ръце — какво да сториш и два дни дума не обели за това. На третия ден убихме една дива коза, аз я дерях, а Дата кладеше огън и току се обади:

— Надалечко се е разнесла славата ми на насилник. Знаех, че историята с Шалибашвили през тези два дни не бе излизала от главата му и докато е жив, няма да излезе, познавах го аз Дата. Минаха още два, може би три дни и Дата ми вика:

— Да идем, брате Пекар, да го видим тоя Шалибашвили.

Право да си кажа, не бях очаквал това.

— Е, щом искаш, да вървим! — рекох аз, когато дойдох на себе си.

Два дни го нямаше, а аз се разполагах в землянката му. Впрочем каква ти землянка, моите бяха землянки. А неговата като господарска къща. Всичкото угледно, с разбиране и мерак майсторено. Всичко сам си беше направил, че го беше и изкусурил — време имаше достатъчно.

Като се върна, пренощувахме там за последно и на сутринта поехме на път. През горите стигнахме до Имеретия. Прекосихме я по потайни пътечки. В Картли никой не ни познаваше, вървяхме до големия път. Добрахме се до Квихшети, отидохме у Гриша Гудадзе. Гриша беше побратим на Дата. Прие ни добре. Оставихме при него конете и оръжието си, нарамихме по една коса и по пладне тръгнахме за Хашури. Бяхме облечени като изполичари, но всеки от нас имаше наган и стотина патрони.

Някога имаше такъв обичай: ако побратимът ти каже: „Трябваш ми, ела е мен!“, върви и не питай къде и защо те води, докато не ти обясни. Така е било още от стари времена, защото побратимът викал побратима си на помощ само когато нямало друг изход. Вървял напред и първия куршум срещал той. Знаех едно — отиваме да видим Шалибашвили. А какво искаше още да прави побратимът ми, не знаех и не бих седнал да го разпитвам. Ако не друго, знаех поне, че срещу най-голямата опасност Дата ще се изправи сам, а мене ще ме запази. Пък ако не идеш, къде другаде ти остава да търсиш равенство в опасността и законната си част от риска?

— Само едно помни, Дата — казах аз. — Не ме жали и не ме прикривай, че иначе е грехота, ще изляза лош побратим… Разбра ли ме?

— Мисля, че не ни чака голяма опасност — каза Дата, след като бяхме изминали към половин верста. — Както дойде, така ще се оправяме, братко!… Я по-добре да помислим как да почнем и какво да правим по-нататък.

— А какво ни трябва? Каква е целта ни?

— Каква ни е целта, сам виждаш. Оклеветили са ни, опръскали са ни с кал и са ни затворили всички пътища. Тебе те пропъдиха от Кахети, пък и на мене не ми е по-леко. Дето кракът ми не е стъпвал, и там от мое име вършат гнусни неща. Такива историйки като тая с Шалибашвили, че и още по-лоши, са се натрупали не по-малко от стотина и всичко се води на наша сметка! Зная кой ги прави тия работи. Властта се старае, ама самичка не може да сколаса, работата й е да заповядва, пък мераклии да изпълнят заповедта — колкото щеш. Шмугат се сред народа като вълци в овчи кожи. Който е способен на такова зло, каквото прави на мене и на тебе, той е способен на всичко. В тия блюдолизци им е силата, без тях държавата не може. Затова са станали толкова нагли тия мизерници, защото властта ги защищава, законът не ги закача. Нямаме сили ние с теб да изтръгнем това зло от корен. Но да му отсечем ръцете — бива ли ни?

— Всякак!

— И аз това казвам. И това правя! Попита ме къде отиваме, защо? Трябва да ги поокършим тия дълги ръце, пък после ще видим какво ще стане. Случвало ли ти се е да плевиш някога градина или нива?

— Каква полза? Буренът пак ще израсне.

— Като израсне, пак го отскубни!

— Какви ги приказваш? Можем ли сами да се справим с толкова земя?

— С цялата няма да можем, прав си. Но буренът, който е израснал на плевено място, не е вече толкова силен. Това първо. И после, почнем ли ние с тебе да плевим, ще ни последват и други. Ще видят на чия страна е правдата, ще идват все повече и повече, ще се събере цял легион от такива като нас с тебе и тогава с ръце и с куршум ще се доберем до злото, дето се е загнездило най-отгоре.

— Харно нека да помислим, откъде да подхванем тая работа.

— Познавам тук, в Хашури един… И крадец е бил, и мошеник, и по затворите е лежал, с една дума, мръсник от класа. Но всеки мръсник умее да подушва чуждите мръсотии. Винаги ще ги открие и ще ги запомни; стегне ли го шапката, ще накара другите мръсници да го избавят. Тоя се казва Коста Дастуридзе. Не може да не знае за тукашните шашми. Ще го накараме да се изприказва, пък после ще видим.

— Ами тоя Дастуридзе какво е направил?

— Една негова мръсотия мирише ако не на каторга, то поне на десет години в Александровския затвор.

— Тогава няма да ни се изплъзне…

Докато стигнем до Хашури, намислихме как да започнем. Този Дастуридзе държеше ресторант на гарата. Аз трябваше да се появя пръв. Дата остана с косите в сянката на една пейка, на перона ги имаше много. Заобиколих ресторанта изотзад и надникнах в кухнята. Край отсрещната стена дремеше готвачът. До прозореца жена на средна възраст миеше чинии в едно корито. На масата имаше около трийсет паници с чанаха, приготвени за фурната. Имаше толкова мухи, че навярно в Хашури не беше останала нито една, всички се бяха събрали тук.

Готвачът сякаш се пробуди, искаше да каже нещо, но не можа. Едва при втория опит измънка:

— Коста, излез, че паниците са пълни с мухи.

— Ида, ида! — разнесе се в отговор, но мина доста време, докато Коста се появи.

Явно, той беше Дастуридзе — кой друг можеше да се нарича Коста? Изглеждаше четиридесетгодишен и приличаше на гъсок.

— Какво си направил? — развика се той, като погледна в паниците с чанаха. — Защо си наблъскал толкова месо? Я дай тука легена!

Легенът беше пред него, нямаше нужда да му го донасят. Дастуридзе мина покрай масата, вадеше от всяка паница парче месо, хвърляше го в легена и мърмореше:

— Толкова месо да туриш! Кой ще изяде толкова много? Искате да ме съсипете ли? Да стигна до просяшка тояга?… Защо толкоз?… За кого?…

Миячката бършеше паниците. Готвачът се прозяваше, сякаш не бе чул нищо. Дастуридзе надникна в последната паница и пак започна:

— И защо толкоз?… Чиста скара! Сложи го в леда! Да ме разорите ли искате? — Ядът му беше преминал, само си мрънкаше под нос с явно удоволствие и вече се обърна да си върви, когато аз извиках:

— Коста, ела насам, трябваш ми по работа!

Той се приближи към прозореца и ме огледа от главата до петите. Може би видът ми не му хареса или пък нещо друго го обезпокои, но Коста ми обърна гръб.

— Сипи на оня там месен бульон, ама повечко — подхвърли той на готвача. — И хляб му дай!…

— Имам работа с тебе! — извиках след него. — Притрябвал ми е твоят бульон…

Той се обърна, дълго ме оглежда и си отиде, без да каже нито дума. Готвачът остави на перваза пълна паница бульон и донесе хляб и лъжица.

— Иди да хапнеш! Ей там… — Той посочи към пейката, дето седеше Дата.

Едва не протегнах ръка към паницата, но се сепнах, защото заговори жената:

— Господи! Всеки ден ни хока, че искаме да го разорим. Защо не вземеш барем веднъж да нарежеш това дяволско месо на такива парченца, че да няма какво да извади?

— Трай по-добре! Опитвал съм… Миналата година… Ти още не работеше тука, не знаеш.

— Е, и какво стана?

— Още повече се ядоса.

— И ти какво, добави ли?

— Ами какво друго ми оставаше?

— А той?

— Измъкна каквото бях добавил. — В този момент готвачът забеляза, че още съм тук. — Върви, върви, само гледай на чинията да не й пораснат крака, че и за изчезналите чинии пак аз отговарям.

— Виж какво — готвачът вече бе забравил за мене, — той гледа поне парченце да откъсне от всичко, та да остане по-малко. Също като побъркан…

— Ама защо прави така?

— Стига, жено! Потрай… И да ти кажа, няма да разбереш.

„Ето какъв бил тоя Дастуридзе. Как да го подхвана?“ мислех аз и нищо не ми идваше наум. А той, слава богу, изведнъж влиза и право към прозореца. Погледна към паницата, към хляба и лъжицата, после към мене… Не трябваше да протакам повече.

— Маймуната ме изпрати. По работа — казах аз.

Веждата на Дастуридзе леко трепка и по лицето му се разля такова учудване, че ме обхвана съмнение Дастуридзе ли е това? А и да е той, знае ли за тази работа?

— Какво?… Кой?

— Маймуната!!!

— Не познавам такъв… Нито съм го виждал, нито съм го чувал, задърдори сърдито и тихо.

— Не го познаваш ли?

— Не го познавам и не ща да знам за него! — каза Коста още по-тихо и по-злобно.

— Ей, Кола! — извика той на готвача. — Прибери паницата от прозореца, бульон ще му даваме на тоя… Много иска.

— То си е твоя работа — рекох аз, — но и Маймуната отдавна те познава, и Яшка от Сурам ти праща много здраве.

— Не познавам никой от тях. Бъркаш нещо! — почти беззвучно изрече Дастуридзе и изведнъж сграбчи лъжица, гребна бульон и закрещя на готвача:

— Ей, Кола, солта ли ти се свиди? Какъв буламач си налял тука, я дай сол!

— Къде се е видяло бульон да се соли? На масата има сол, всеки да си го посоли на вкус. Солта била малко, значи — смеех се аз. — Взимай оттука тая паница и нека твоят Кола да й насипе сол и да си направи клизма!… А ти ела тука, лайно такова, казах ти, че ми трябваш!

— Сега ще дойда — измънка той, едва помръдвайки устни, и тръгна към вратата.

Докато Дастуридзе се домъкне, седнах на една пейка. Той се тръшна до мен и още преди да успея да отворя уста, заломоти:

— Какво искаш? Какво си се лепнал? Отде се изтърси? На дете ли ти приличам, или ме мислиш за глупак? Дрънка врели-некипели… Бърка ме бог знае с кого и се навира, навира се като…

И като отвори едни уста… Бърза, дъх не си поема, езикът му се заплита, целия ме оплю… А в очите му нито сянка от смущение. Чувствувам, че ме опипва, търси изход, а тая дрънканица е колкото да ме залиса… Вече беше се объркал, дрънкаше дявол знае какво, нищо не му се разбираше. И в този момент се приближи Дата, кротко-кротко, с двете коси на рамо.

— Здравей, Коста! — Дастуридзе като че си бе глътнал езика. — Отдавна не сме се виждали с тебе, братко… Има четири години, а?

Дата изправи косите на земята, подпря се на тях и спокойно заразглежда Дастуридзе.

Мога да се закълна пред кръста и Евангелието, че за пръв път през живота си виждах някой така да се стресне.

— Е-хе… че това е Дата! — промълви най-сетне той.

— Дата е!

Той местеше поглед от мен към Дата и от Дата към мен, чудеше се заедно ли сме дошли или всеки по своя работа. Сети се, изглежда, че Дата не може да знае за Маймуната. Но не проумяваше откъде пък аз знам за тази работа. За пръв път ме виждаше. Укроти се нашият стопанин, притихна, мислеше и премисляше как ли цялата тази история с Маймуната е могла да ни попадне в ръцете. Започна да разглежда косите ни, опита с пръст остри ли са, може би искаше да спечели време или пък очакваше още нещо.

— Не иска и да му чуе — казах аз на Дата. — Мисли си, че искам да се облажа за негова сметка. А моята е нищо и никаква. За съвсем друго съм дошел. Не ме засягат работите му. И бульон не ми трябва, не го ядох, а пък какъв бульон беше, екстра буламач! Заръчаха ми да му предам нещо. Ако иска да ме изслуша — добре, ако ли не — да му даде бог всичко най-добро, на тебе — добра коситба, пък аз ще се разсърдя и ще тръгна, накъдето ми видят очите.

— Е, какво да прави човекът, Коста? — попита Дата. — Да говори ли, или да си върви?

Дастуридзе мълчеше и вече не ни оглеждаше, а седеше, забол очи в земята, и мислеше.

— Е, говори, щом е така! — рече ми Дата.

— Те двамата с Маймуната — има такъв крадец в Ростов — ограбили богат манастир в Русия, ама си лепнали и едно убийство. Казваш, че си го виждал за последен път преди четири години? Точно тогава свършили тази работа. Бързо открили следите им, по лице също ги познавали, преследвачите били вече по петите им и те драснали право към Грузия. Само злато донесли единайсет фунта — изстъргали го от иконите, разни украшения, верижки и освен това — шестнайсет брилянта. Един колкото костилка от слива. Два колкото кайсиева костилка. Тринайсет — колкото вишнева… По-дребни нямало. Донесли и сребро, и свещници, и още бог знае какви скъпоценности, можеш ли да изброиш всичко?… Разделили си ги по равно и дошли в Хашури. Коста оставил тука Маймуната и отишъл в Сурами, имал там прекупвач — така казал на Маймуната. Върнал се и казва: прекупвачът дава на всеки за всичко по осемстотин жълтици. Маймуната си помислил: докато намериш купувач, ще те пипнат и осемстотинте жълтици ще хвръкнат, хем и в пандиза ще те тикнат. Съгласил се. А Коста Чакала какво направил? Спазарил се в Сурами с Яшка да му даде всичко за три хиляди жълтици, а на приятеля си — както виждаш — казал осемстотин. Така че от пая на Маймуната заграбил седемстотин. На всичко отгоре, докато отивали в Сурами, му откраднал брилянта, дето бил колкото сливова костилка, и другия, колкото кайсиева. И ги глътнал! Стигнали в Сурами — брилянтите на Маймуната ги няма. Маймуната претърсил приятеля си. Ала какво да търси, като са в червата на онзи! Е, ясно, сбили се, разкрасили си физиономиите и тъй нататък. И Коста казва: за брилянтите ти нищо не знам, ако щеш, вземай от моя пай две хиляди и се пръждосвай накъдето ти видят очите! По такъв начин Коста и Яшка от Сурами изпроводили Маймуната с една хилядарка. На Коста му останали две хиляди и две големи брилянтчета. За Яков да не приказваме — това, което било у него, струвало към десет хиляди, не по-малко.

— М-да, изложил се е — рече Дата.

— За кого говориш?

— Ами за Маймуната или как му казваш.

— Маймуната ми каза: „Отстъпих му, защото ме гонеха по петите, нямах друг изход.“

— Не говоря за това. Искам да кажа, защо си е отстъпил камъчетата?

— Че и аз му казвах на Маймуната: да беше ликвидирал приятелчето си, да го изкормиш и да си намериш брилянтите в стомаха или в червата му.

— А той?

— Аз, казва, тогава бях крадец, а на човек с кръв на крадец не му прилича да рови в свински лайна. Разбра ли сега?

— Да не мислиш, че не съм му казал и това?… Да беше почакал, викам му, докато смели храната, да го накараш собственоръчно да си разрови лайното, да го промие и да ги намери, и пак щеше да си ги вземеш.

— А той?

— Той ли? Дастуридзе му казал, че има мързеливи черва, страдал от запек и докато чака, ще ги пипнат, а иначе защо да не почакат, сам щял да се увери, че нищо не е вземал и не е гълтал.

— Излиза, че Коста е бил прав, какво искаш! Взел невзел, преследвачите са по петите им!

— Какво е могъл да направи Маймуната! Натупал Коста за добър път, и барабан не е бит така… И сбогом, друже мили!

— Ти пък откъде научи всичко това?

— Ами аз излязох миналата седмица от царицинския затвор. Маймуната чака там присъда по някакво друго дело. За манастира и убийството ония не знаят нищо. Маймуната научи, че ме пускат и ще идвам по тия краища, и ме помоли да намеря Коста.

— Какво те е молил?… Каква Маймуна? Костилки… брилянти… Какво искаш? — пак заломоти Коста.

— Питаш за какво ме е молил Маймуната ли? Каза ми: Коста живее еди-къде си, иди да му кажеш… С една дума, ето какво нареди: трябва да изпратиш сто и петдесет жълтици на един адрес, който той ми даде. Ако го направиш, значи си съгласен и на това, което сега ще ти кажа… Значи, ще потвърдиш и ще си напишеш фамилия Потвърдилов. Като изпратиш парите, ще отидеш в Царицин и ще подкупиш следователя, за да освободят Маймуната, а когато той излезе от затвора, ще му дадеш брилянта, колкото сливова костилка, а онзи, колкото кайсиева, ще оставиш за себе си. Нека, каза, да остане у него.

— С множко работи те е натоварил! Ами ако Коста не се съгласи, тогава какво ще прави Маймуната?

— Каза, че ще дойде с една остра секира, ще отсече дървото от корен, а тебе ще те погребе, и децата ти също. Имаш ли деца?

— Нещо не те разбирам — каза Дата. — Говори по-ясно.

— Че какво по-ясно… Маймуната е затворен заради една такава работа, че отдето и да погледнеш, няма да го осъдят на по-малко от двайсет години каторга. Ако Коста не направи каквото му заръчва, Маймуната ще каже за манастира. Той няма какво да губи, а ако затворят и Коста с него, като са двама, ще им е по-весело. Маймуната не е вече крадец, хамалин е, така че в такива работи никой не може да му попречи и никой не може да го съди. Няма да му мигне окото… Какво, пак ли не разбираш?

Виждал съм чакал в капан. Дастуридзе тъкмо на такъв чакал мязаше. Пак почна да шепне, да нарежда, после заломоти високо:

— Брилянт, колкото сливова костилка… колкото кайсиева… от костилка на слива, слива от кайсия… кайсия в костилка… брилянт в слива… слива с кайсиева костилка… кайсия с брилянт — очевидно искаше да мине за малоумен. Мислеше си, че ще го оставим на мира. Или нещо друго, не знам.

Пък и лесно можеше да се побърка човек. Когото и да накараш да се оправи в тая работа, все същото щеше да излезе. Като че всичко беше ясно, но все пак нищо не беше сигурно — Дастуридзе разбираше това.

— Ами ако му кажеш на Маймуната, че Дастуридзе го няма вече, че е хвърлил топа, поминал се е? — попита Дата.

— Ти да не си изкукуригал? Той ще ме изпрати при сурамския Яшка, а от него, каквото и да го очаква, нищо не можеш да изкопчиш и работата ще се разкрие, можеш да не се съмняваш!

— А ти… Яшка хвърлил топа… умрял, и толкоз — закрещя Дастуридзе.

— Не се насилвай толкова!… Какво искаш, заради тебе да изпратя половин Грузия на оня свят ли? Пък и Маймуната няма да повярва.

— Брилянт, колкото сливова костилка, брилянт, колкото кайсиева костилка…

Сега вече поразбра нещичко. Първо, че ние с Дата сме заедно. Второ, че е в ръцете ни и независимо от това Маймуната ли ни е изпратил, или не, няма да ни се изплъзне. Едно не знаеше — брилянтите му ли ни трябват, или ще е достатъчно да ни даде пари, или пък имаме нещо друго наум? И пак започна да говори за костилки, за да си събере мислите.

— Доколкото разбирам — каза Дата, — вие сте ограбили манастира същата година, когато ти беше стигнал до просяшка тояга, а Бжилава от Майкоп те приюти, пък ти за благодарност му задигна две одеяла и изчезна.

— Не, не, Дата… какво говориш?!

— Четири години са минали… тъкмо преди толкова време са изчезнали и одеялата. И недей разправя, че не си ги крал, не ме ядосвай, че ще ми кипне и макар да не съм дошъл заради това, ще те накарам за тези две одеяла да платиш за двеста… можеш да бъдеш сигурен!

Дастуридзе изведнъж стана спокоен, мрачен и прям.

— Не познавам нито Маймуната, нито Яшка от Сурам, нито съм ограбвал манастир, нито съм вземал одеяла от Бжилава. Дошли сте да ме изиграете. Всичко ми е ясно и ви казвам честно: не ме е страх от вас, на твърдостта ми и камъкът ще завиди, а тук не е мястото да разговаряме. Ако искате, да идем у дома.

— Ти като че току-що си излязъл от гимназията, бога ми!

— Той наистина е карал гимназия — потвърди Дата.

Стопанинът тръгна напред, ние след него.

Показваше се куражлия, перчеше се, но се виждаше, че се е пречупил. И самият той го знаеше. Сложиха ни ядене в една малка стая. Той седна начело на масата, като тамада, и каза:

— Яжте по-бързо, казвайте за какво сте дошли и се пръждосвайте оттук!

Горкият, беше решил да се отърве от нас с наглост. Ние с Дата се спогледахме… Станах, бухнах му един юмрук в зъбите и той заедно със стола се катурна на земята.

— Изправи се и седни!

Той се изправи, седна и аз го халосах още веднъж.

— Попитах защо сте дошли, какво лошо има в това? — Дастуридзе прикри за всеки случай лицето си е лакът.

Халосах го за трети път и казах:

— Ето за това сме дошли! Иначе какво друго можем да искаме?

— Ще викам.

— Е, няма дълго да викаш! — Дата измъкна до половина от пазвата си ръкохватката на нагана, показа я на стопанина и я пъхна обратно.

— Много ли ще ме биете още?

— Докато не се научиш да бъдеш учтив. Той иска да ти каже нещо. Изслушай го — кимнах аз към Дата.

— Какво ви трябваше да правите такива работи? Да бяхте говорили направо — промърмори Дастуридзе.

— Струваше си, чичко, струваше си. Искахме да знаем истината. А от такъв като тебе човек няма да чуе истината, докато не опреш чело в земята и не я целунеш. Предупреждавам те, Коста, крадльо на одеяла, лъжи и хитрости да няма! Ясно ли ти е? А сега ми кажи, знаеш ли как са нападнали Шалибашвили?

— Знам.

— Кой?

Дастуридзе се сгърчи. Явно искаше да каже, че не знае, но се сепна.

Как няма да се сепне! Кой би му позволил да лъже?

— Хайде, хайде, по-весело, по-живо, по-смело! — ободрих го аз.

— Табисонашвили и още двама.

— За какво им беше това?

— Те са хора на Кандури, той ги е накарал.

— Що за птица е тоя Кандури?

— Не познавате ли Кандури?

— Не го познаваме.

Дастуридзе се почеса по тила.

— Ще ви кажа, но забравете кой ви го е казал. Обещавате ли? Не знам какво сте намислили… А аз имам малки деца.

— Да му дадем ли разписка, че няма да разгласяваме нищо, друже Бекар, как мислиш?

— Нали ви обяснявам — всички имаме доходна работа. Дето има печалба, там законът се нарушава. Ако ми прати ревизия, ще ми излезе бая солено. По три пъти на месец ще ми праща ревизор! Или ставай просяк, или плащай! Да плащам е по-добре. Аз му давам по нещо и всички знаят, че му давам. И не ме закачат.

— Както виждам, всичко е прекрасно нагласено!

— Казваш, заедно сте лежали в затвора. За какво си лежал ти, знаем. А той?

— За кражба и така, разни дреболии… дребни кражби.

— Какво е крал?

— Най-напред крадеше по пазарите, ходеше гладен и въшлив. Едни му викаха Бандура, други — Чонгури. Когато лежахме заедно, беше осъден на три години — откраднал от годеницата си плат за рокля.

— От собствената си годеница, казваш?

— От нея. Излежа си присъдата и стана монах в Кинцвиския манастир. Няколко години изкара там. После изхитря човекът, смени черното расо с бяло, стана поп тук, в Хашури, докато не назначиха за екзарх архиепископ Алексий Опоцки. А другото вече ви го казах…

— Ти, разбира се, знаеш къде живее той?!

Дастуридзе махна с ръка.

— Кажете ми вие къде живее. Неговите къщи и имения чет нямат. Но почти през цялото време е в Хашури. Днеска има служба и духовенството също има някакво си тяхно сборище. Без Кандури нито на едното, нито на другото място няма да минат. В Хашури трябва да го търсите.

— Сега кажи как живее този Кандури, Бандури, Чонгури, отец Алексий и не знам още кой си… С какво се занимава, при кого ходи, кой идва при него…

— Какво ли не щеш! Жени, гуляи, комар. Всичко, разбира се, шито-покрито. Имат си тайфа. Чужди хора или с по-нисък сан и на топовен изстрел не допускат при себе си.

— А в затвора кой се грижеше за него? Как живееше? Какво ядеше?

— Кашичка! Обожава кашата. Като се наядат всички, той събира паниците, сипва остатъците на едно място и на всичко отгоре, всяка чиния с пръст обира. Изяде остатъците и пак стърже с пръст в паницата. Коремът му винаги като мях. И все гладен. Та в затвора го кръстиха Кашата.

— Ясно… А, как да намерим Шалибашвили?

— Шалибашвили живее в Цхрамуха.

— Къде е това?

— Наблизо оттука. На половин час път.

— Знаеш ли, приятелю, какво ще направим сега? Ще идем тримата заедно да видим тоя Шалибашвили.

— И аз ли с вас? Дастуридзе чак побледня.

— С нас, Коста, с нас.

— Аз… Аз не го знам къде живее. Знам, че е в Цхрамуха, ама къде му е къщата, не зная.

— Ти, изглежда, не знаеш къде е и на Кандури къщата?

— Не знам… Ще ви дам човек да ви заведе. Той всичко знае.

Сложих ръка на рамото му и той млъкна.

— Ей ти, дето измъкваш месото от паниците с чанахи!… Може ли да си такова муле, та да не разбираш най-простата работа: животът ти ни е в ръцете и докато сме тука, няма да те изпуснем от очи. Където ние, там и ти! Ако искаш без нас — твоя работа, ама после да не се сърдиш — душата ще ти извадим, като леш ще се търкаляш.

— Ама че си и ти, Бекар, друже! Защо така грубо? Леш… Не е хубаво, хич не е хубаво. Какви са тия изрази! Не можеш ли да кажеш покойник, починал, пък и малко ли други прекрасни думи има в нашия език!…

— Така, така, ще те оставим като покойник, като починал, че ако те оставим жив, сам ще си докараш белята. — На нас какво ни е? А ти ще решиш да се отървеш от нас, да ни подложиш динена кора, и хич няма да схванеш с празната си тиква, че брилянтът колкото кайсиева костилка ще остане тук, а ти ще задрънкаш в сахалинската каторга. Не, скъпи, жал ни е за тебе… Къде да те пуснем жив? За да се погубиш ли? А на нас ще ни вземат опинците!

Нямаше накъде да мърда — тръгна с нас.

— Какво искате от Шалибашвили? Може и аз да го знам.

— Искаме да разберем дали е истина, че онзи, дето изнасилил неговата осетинка, казал, че е Дата Туташхиа. Повече нищо не искаме от него.

— Истина е, чистата истина. Казал, че е Дата.

— За бога, Коста, млъкни! От чужди приказки и ние знаем всичко не по-зле от теб.

Дастуридзе клюмна уши като уморено магаре.