Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (4)

Дигва Зазуа

… Дали го познавах? Да кажа, че го познавах, все едно нищо да не кажа. Виждаш ли, че едното ми око го няма? Всичко стана заради него. Да, да, заради него, заради Дата Туташхиа. И клисар станах, защото съм едноок. А иначе с моите ръце — щях ли да се свъртя тука? Като идех на гурбет, по-малко от четирийсет-петдесет жълтици не носех. Видиш ли ми я къщата? Цялата е от дялан кестен. И орна земя за тия пари колко си накупих от Джиджихиа… Какъв ми е занаятът ли? Дъги за бурета правех. Плащаха ми парчето по две копейки. И парите добри, и работата си я бива. То да работиш в гората, не е работа, ами удоволствие. Пристъпиш към бука — чист, светъл, чвор никакъв, като струна се е изпънал към небето. Набито ли ти е окото, веднага ще разбереш: ще се сече ли това дърво, или жилите му ще се сплетат и тогава — край, само ще се изтровиш. Първо издялваш треска педя и половина дълга и широка три пръста. Удариш с брадвата и тя веднага ти показва ще станат ли от това дърво дъги, или не. Сам човек дъги не може да прави, трябва помощник. Добре е, ако си дошъл с приятел, а иначе — вземай какъвто ти попадне. Сам не можеш да режеш. То се знае, по-хубаво е с приятел, по е на сметка.

През есента събрах реколтата, каквото беше за продан, продадох, каквото ми трябваше, си оставих, и право към Кубан. Там знаех в планината една станица, Баракаевка се казваше. Отсам Баракаевка, откъм нашите краища, са все букови гори. Та там се правят тия дъги. Селцата наоколо са малки, всяко е пълно с дървари-дъгари. Трупа се народ отвсякъде, какви ли не хора, не мож ги преброи. Кореняците всички ги познавах — много пъти съм ходил там. Десетникът винаги ми се радваше, като дойдех — майстор бях на дъгите, така си е.

Отидох, значи, и си намерих приятел от казаците. Един майстор — да не ти разправям, пък човек — цена нямаше. Само че съвсем малко работихме заедно. Легна завалията от тиф — и умря. Оная година страшен мор имаше. Мнозина отнесе, и най-вече от пришълците. На кореняците и къщата им къща, и хамбарът пълен-препълнен, и добитъкът свой. Сития и мития болестта по-трудно ги хваща. Останах самин. Работник не мога да намеря, народът беше много оредял. Кореняците няма да ти дойдат, излизат със семействата си, секат гората, като че сено косят, пари с лопати гребат. Те самите ще те искат работник да им станеш.

Е, като съм дошъл в тоя джендем, няма сега да се връщам я! Взех да чегъртам самичък. Къде ти — додея ми, изтормозих се! Идеше ми наистина да зарежа всичко и да си обирам крушите. И ей го изведнъж в гората Дата Туташхиа. Гледам един ден, някой се катери по склона. Не само отдалеч, но и отблизо едва го познах. Де се бяха дянали добре скроените чохи на Туташхиа и породистите му жребци! Няма да повярваш, пеша се мъкнеше, а на краката му изтъркани чувяки от трийсет копейки.

„Зло те е подгонило, Дата“, мисля си, а той се приближава към мене и се усмихва. „Виждам, че не ти е до смях — казвам му, — какво те е сполетяло?“ А той: „Нищо няма, само трябва да се скрия някъде за известно време.“

С дрипи беше облечен, ще ти кажа, ама пак сред тамошния мръсен и затрит народ на княз приличаше. Хубавец беше, какво да приказваме! Жените като опулиха очи, не могат да ги откъснат от него. Харно, за друго ти бях заразправял.

Заведох Дата при десетника. Ето, казвам, намерих си другар. Дадоха ни колиба за двама и почнахме да работим. От дъги Дата не отбираше, ама като завърти брадвата — по-далеч стой! Бързо научи занаята, а най-важното — стараеше се.

Първия ден не сякохме дърво — имах отсечено, захванахме да го нарязваме за качета. Близо до нас сечаха Поклонски и синът му. Ама едно дърво — трима души не могат го обхвана! Вече втори ден го сечаха. А Дата току поглеждаше към тях, ту височината, ту дебелината, мереше на око. Защо ли му трябваше — не беше ли виждал как се сече дърво? Ама не, тия дървета, разбираш ли, били други, и по-иначе падали, та искал всичко да види. Е, справиха се най-после Поклонски с техния бук. Като заскърца, като запращя, запука. Дата чу пукането, захвърли триона, обърна се към тях и както си стоеше на колене, така си остана — гледа като омагьосан. Букът се люшна и рухна на земята. Гледам — Дата е пребледнял като мъртвец, пот се стича по лицето му, ама не мърда. Ей сега ще скочи и няма да го видя повече. Право да си кажа, не вярвах, че ще остане. Дълго стоя на колене, тих, кротък, после отри с ръка потта от лицето си и пак хвана триона.

Мислех, че ще свикне с гората, с работата, ще престане да го боли душата, ала взех да забелязвам в него нещо странно: изберем си някое дърво, заудряме го с брадви от две страни, хвърчат трески — цял лакът. Отсечем го до корен. Дата се отдръпне настрана и гледа. То си е интересно да гледаш: като запука оня бук, сякаш му е пречупен гръбнакът, но стои още някое време… После се завърти, наклони се и почне да пада, чупи всичко около себе си; листата звънят, шумят, плющят, вейките стенат, чупят се, страшен пукот се вдига. Такъв грохот, сякаш Амирани^[1] издъхва. Рухне дървото на земята, ама така кънти, като че великан се е ударил с юмрук в гърдите. Само че много по-силно. Затрепери земята, разтресе се и стихне. И ти се струва, че си оглушал. Лежи дървото, нещастно, да го ожалиш, листата му мигом увяхват. Мъртва тишина. Ах, каква огромна тишина! Дата стои и гледа. И всеки път така — секат ли наблизо дърво, зарязва работата и право там. Колко пъти съм го чувал да казва:

— Дигва, братко, режа си главата, че дървото е като човека, па и повече от него разбира; и е по-красиво, и по-благородно посреща смъртта, а пък за живеене — къде по-свястно живее!

Тъй обичаше да казва Дата Туташхиа и вярваше на думите си.

Ама аз пак се отплеснах. Старея, взех да се забравям.

Много ли, малко ли време мина, пристигна при нас един войник, току-що излязъл от казармата, с жена си.

Тя, както разбрах после, додето мъжът й си отбивал службата, живяла, без да се дели от него. Бяха бездетни, голи и боси, дори нямаха на какво да спят. Как ги беше захвърлила тук съдбата, един господ знае! А аз какво да кажа — неизповедими са пътищата господни. Пък и самичък би ли се домъкнал тука? В това село, колкото народ имаше, все бяха пришълци, голтаци, а като погледнеш, бяха пуснали корени и парата ги биеше.

Дойдоха, значи, тия новите. Десятникът пита, войника бива ли го да сече дървета. „Ами — казва войникът — аз в степта съм расъл, дърва мога само да цепя, а от горска работа не отбирам.“ Все пак десетникът го взе — не достигаха хора. Помоли ни с Дата да ги вземем за помощници и да ги научим да правят дъги. Проклет да е този ден! Оттогава започнаха всички беди. Как започнаха и какво стана, ще ти разправя поред.

Войника го викаха Будара, жена му — Бударовица. Никой не ги знаеше кои са и отде са. Че говореха руски — говореха, ама такъв говор по-рано не бях чувал, само от тях. На Будара зрението му беше поотслабнало през войниклъка. Но и със слаби очи работеше мъжката. Бударовица, макар и жена, не падаше по-долу, че и му надвиваше в работата.

Ден-два Дата се позаглежда в тях, а после ми дума:

— Не е хубаво да ги държим на половин рубла, жал ми е. Хайде да им плащаме по рубла.

Ново двайсет! Тая година на работника се плащаше по четиридесет копейки. Отде накъде да плащаме на Бударови по рубла? Дата държеше на своето, най-после се наговорихме да им плащаме по седемдесет и пет копейки на човек. Зарадваха се Бударови, взеха още повече да се стараят. Лека-полека се научиха да избират дървото, да го отсичат, да го разрязват с трион, да го цепят и дялат… Ама пък толкова старателни хора да бяха, боже господи! Да вземем например мушиците. В гората са на рояци — където ще работиш, трябва най-напред да се подпалят гнилите пънове, та да ги разгони пушекът, иначе до кръв ще те изпохапят. На Бударови гнили пънове не им трябват, мушиците все едно, че ги няма; като почнат заран работа, доде се здрачи, не изправят гръб. Пък бяха едни внимателни и двамата — не ти е работа. Всякога усмихнати, към всички почтителни; и с кокошките, дето се казва, на „вие“. Като поздравяват, до земята се кланят. Молят се дене и ноще — и калугер ще им завиди. Веднъж казвам — просто така, между другото, че водата в стомната не е прясна. Будара като чу, че като я грабна от ръцете ми, че като хукна по нанадолнището! Викам му да се върне, дера се… Къде ти! До извора бегом надолу по склона една верста и после нагоре със същата бързина. Пълна стомна донесе.

Изкараха с нас точно един месец, научиха занаята и почнаха да работят за тях си. Бяха още с нас, когато взеха да си правят къща. Помагахме им с каквото можехме — греди, мертеци, каси, врати… За този месец Бударови изкараха четирийсет рубли. Позагладиха косъма, завалиите, пооблякоха се — е, то се знае, като за гората.

Стените бяха вече вдигнати, когато те изоставиха къщата и се захванаха за обора. За две недели го направиха. Просторен обор — пет крави и с приплода ще събере като нищо. Дата много се радваше на упоритостта им, като че за него се трепеха.

Помня, веднъж по пладне с него си почиваме, обядваме. Дойдоха Бударови. Поканихме ги да хапнат, каквото бог дал. Седим четиримата и си приказваме за туй-онуй. И ето ти я Бударовица казва: „Ние вашия занаят още не го можем кой знае колко, едва по рубла на ден изкарваме, а разходите нали знаете какви са — къщата трябва да довършим, за стопанството едно-друго да купим. Най-напред крава искаме да си купим, ама не ни стигат парите. Дайте ни назаем петнайсет рубли. Тая неделя ще идем в Баракаевка да купим крава, а борча, ако искате, ще го отработим, ако искате, в пари ще го върнем…“

Дата не ми даде да си отворя устата, наброи на Бударовица петнайсет рубли. „За такива като вас, казва, не ми се свиди, бог да ви помага.“ Те ни благодариха веднъж, че втори път, и не знам колко пъти още, поседяха малко и тръгнаха към техния бук.

Право да си кажа, не ми хареса нито молбата им, нито това, дето Дата им даде пари. Не от алчност, бог ми е свидетел! Не премълчах, казах на Дата.

— Защо не ти харесва? — учуди се той. — Можеш ли ми каза?

— Мога — рекох. — Не ми мирише на добро тая работа. Помни ми думата.

В неделя Бударови още по тъмно излязоха от село, та да стигнат по-рано на пазара. А в селото и старо, и младо, и тукашни, и ябанджии — всички вече знаеха, че са отишли да купуват крава. Още сутринта забелязах, че селото е нещо неспокойно, не е като обикновено: мъжете мълчат като пънове, жените гледат злобно. Каква ще е тая работа, мисля си. За тамошните ти казвам, за кореняците. Ябанджиите ги нямаше, бяха се пръснали насам-натам.

Това село лежеше на хълм и от мегдана, дето се събираше народът, се виждаше пътят; виеше се по склона, от Баракаевка насам по тоя път се идваше, друг нямаше. Щом превали пладне, изсипаха се всички на улицата със семействата си, насядаха по чардаци, по пейки, по греди и се вторачиха в пътя. Седят мълчаливо, рядко някой ще пророни дума. Гледат като бухали, сякаш чакат чуждо погребение. Сетих се аз какво чакат, но за всеки случай се позаслушах — и вярно излезе, Бударови чакат. Ако някой на село си купи добиче, а съседът дотича да го види, никой няма да се учуди. Ама тия проклетници имаха поне по пет крави на къща, че и свине, и кози, а пък кокошки, патици, гъски — колкото щеш. Та ми беше чудно, че заради Бударовата крава губят толкова време. Всички бяха дошли тука голи и боси, а като забогатяха — не може да се говори с тях. Изкореняваха пънове, сума картофи садяха. Берекетът в тия краища беше невиждан. Екстра картофи, със синя кожица. Дребните — колкото юмрук, едрите — като зелки. От един засят чувал — двайсет вадеха. На пазара ги носеха напролет, когато са още на цена. А пшеница и царевица колко сееха, пък и от гората изкарваха. Смятай и ще видиш! Власти в тоя пущинак няма, няма кой да събира данъци. Богати са, много богати. Ама защо така чакат Бударовата крава? Настръхнали и се свили одве. Казах на Дата. Той майстореше нещо с брадвата. Заряза го. Седнахме на една пейка при тукашните.

А Бударови с кравата закъсняват. Всички мълчат — угрижени, намръщени, та няма накъде.

— Изглежда, са им откраднали кравата — рече някой.

Избухна такъв смях, като че кой знае каква шега беше пуснал. Веселякът се окуражи и добави:

— Май и Бударови са ги заклали.

Пак кискане.

Оня вече го удари през просото — смеят се, та се късат. Хеле омръзна им, притихнаха. Шегаджията пак почна да прави зевзеклъци, но вече на вятъра. Настръхнаха всички, мълчат. Мина тъй към половин час.

Най-после се показаха. Вървят бавно. Отпред Будара води кравата за едно въженце, зад кравата Бударовица с една вършина. Все повече се приближават.

— Та тия Бударови са си купили коза! Коза! — каза някой.

Всички се засмяха, ама тихо, безгласно, та Бударови да не чуят.

Но не беше коза, а крава. От хубава планинска порода, ама те, глупаците, от тая порода нищо не разбираха. Такъв надой като техните крави Бударовата, разбира се, не можеше да даде, затова пък от нейното мляко можеше да се избие два, че и три пъти повече масло. Те хич и не подозираха това и се радваха — кравата, демек, е малка, няма да се къпят в мляко.

Заизкачваха се Бударови по хълма и когато се приближиха на двайсетина крачки, някой рече:

— Ама те са купили крава без опашка, гледайте, хора, без опашка е добичето!

Крайчецът на опашката наистина беше отрязан два-три пръста или малко повече. По горските места колкото по-дълга е опашката на кравата, толкова по-добре — по-лесно прогонва мухите и мушиците; късоопашатото добиче ще се измъчи, мухите ще го изтормозят, ще му намалее млякото. Като видяха подрязаната опашка, мирясаха — не може Бударовата крава да се мери с нашите. И се разотидоха.

— Видя ли? — рече Дата. — На какво се радват, глупаците. Богатият съсед в беда е спасение, в недоимък — подкрепа. Що за народ са тия хора, не мога да разбера…

И наистина не ги разбираше, и все затова, че не ги познаваше. А аз ги познавах. Един друг с парцалите се изяждаха, чуждият имот им беше като трън в очите, не хора — самата завист. Завистта ги ядеше. Когато голтаците забогатеят, винаги стават такива. И в това селище трупаха мас забогатели голтаци. Калпав народ беше. Лош. Не вярваш ли? Сега ще ти разкажа такова нещо, че косата ще ти се изправи.

Вкараха Бударови безопашатката си в краварника, просторен като господарски палат. И какво мислиш? В цялото село друга такава дойна крава нямаше. Никой не искаше да вярва, когато тази офъкана кравичка започна да дава повече мляко от другите. А Бударовица, мръсницата, намери отнякъде стъклен съд — внася го в обора празен, изнася го препълнен и пред очите на цялото село плува ли, плува към къщата. Знаеше, никаквицата, че съседите поглеждат иззад перденцата и се пукат от завист. И така важно вървеше, гаче ли беше дойка и носи не буркан с мляко, а царско чедо.

Хитра жена, цялото село побърка.

Като наближи време да се тели, Бударовата крава започна да линее. Походи със стадото я има месец, я не, а после изчезна. Плъзнаха из селото разни слухове — избягала е кравата на Бударови, и толкоз. Съвсем освирепя народът, тичат от къща в къща, чешат си езиците: тая коза всичко на всичко три месеца я доиха.

Нищо чудно нямаше — някои добичета се усамотяват, когато дойде време да се телят.

Бударови търсиха кравата, но не я намериха. И ние с Дата претърсихме всяка падинка, всяко дере — къде ти, като че в земята беше потънала. Връщаме се по тъмно в селото и чуваме — някой нарежда. Тичаме натам и що да видим: кравата на Бударови просната с прерязано гърло, а до нея — червеникаво теленце със смазана глава; току до него захвърлен кол. Бударовица на колене, гологлава, реве, колкото й глас държи. Ако си чувал как жените вият над покойник — нейното беше още по-страшно. А наоколо седем-осем души, все от тия, дето късоопашатката им беше трън в очите. И направили такива муцуни, като че, нито те, нито дедите им, откак са се родили, такава беда не са виждали. Демек — ни лук яли, ни лук мирисали.

— Погледни ги тия мискини, братко Дигва! Какво са направили, а? — шепне ми Дата. — Главата си залагам, че някой от тях е взел грях на душата си!

Кипна Дата, целият се тресе. Грабна кола, па с него по тия оплаквачи. Като хлебарки се разбягаха. И тъй бързо — едва рекох да го спра, а тях вече ги няма.

Десетникът веднага изпрати човек в Баракаевка. На заранта дойде един мустакат пристав. Казваше се Скирда. Поогледа убитото добиче, поразпита хората това-онова; ония гадове взеха да се оплакват от Дата, ала бяха стиснати, нищо не бутаха на оня юнак. Мушнах му аз пет рубли. Попита ме как е станала работата с кола. Всичко му разправих, той едва не се пръсна от смях. „Пада ви се! — заяви той на битите. — Даже ви е малко.“ Наплюска се Скирда и се пръждоса, отдето беше дошъл. Останаха нашите хлистове с пръст в устата. Казах „хлистове“, защото такава вяра изповядваха, та по вярата ги наричаха. Каква вяра беше тая, после ще ти кажа.

Минаха три дни. Битите хлистове ходят на работа, крият се, като че ги е страх от нещо. Нямам думи да ти опиша колко беше разгневен Дата, когато грабна кола, ама никого лошо не удари, бях там и видях.

Веднъж един от битите ме издебна сам, дойде при мен, почна да ме подпитва какво смята моят приятел, какви са намеренията му. Ясно — страхуваха се, че Дата един по един ще ги изпотрепе за доносничеството им. Знаех какво мисли Дата — ядосваше се, че се беше разлютил, казваше си, че може никой от тях да не е бил виновен. Видиш ли какво го мъчеше! Знаех го, ама не казах на хлистовете. Казвам им само: не си търсете белята, не му се мяркайте пред очите, избикаляйте го, да не стане нещо. „Какво да правим, пита хлистът, докога да се пазим, може и да не ни мисли злото, ама трябва да знаем.“ — „Ела, казвам му, утре, ще го подпитам аз.“ Идва на другия ден: „Помогни, за бога!“, казва. „Остави бога на мира, викам, ами донесете пет рубли, пък тогава ще мислим.“ Отишел, разправил на другарите си разговора ни, па почнали да се съветват със своя си Христос. Имат си те свой Христос, жив човек, дърварин като всички. Та техният Христос ги посъветвал да извадят пет рубли, да усмирят Дата Туташхиа. Донесоха, дадоха ми ги. Турих ги в джоба — точно толкова, колкото бях дал на пристава — и разреших на хлистовете спокойно да си ходят на работа. Станах им гарант, тъй да се каже.

Бударови все си оплакваха загубата. Нищо чудно, но те как да е. Лошото беше, че Дата мълчеше като риба. Не бях мислил, че може да се измъчва толкова; ходеше начумерен като облак сума време.

И изведнъж се съвзе. Камък ми падна от сърцето, но чувствувам, че пак нещо е намислил. Питам го — мълчи. До събота мълча. В събота ми казва: заех на Бударови пари, отиваме в Баракаевка да купим крава и кон.

— Защо правиш това? — питам го. — Можеш ли да ми кажеш?

— Мога, правя го — отговаря, — защо да не го правя? Тръгнаха тримата по тъмно; вечерта се върнаха, докараха две крави с телета и чудесен кон. Дата, то се знае, избираше добичета без грешка. Жива душа не излезе да ги посрещне. Всички си седяха в къщите, поглеждаха скришом през прозорците.

Бударови наеха работници. Разчистиха земя за жито, за картофи, купиха семена, изораха нивите, засяха ги и брануваха, достроиха къщата, купиха си свиня и кокошки.

Не се стърпях и попитах веднъж Дата колко пари е дал на Бударови, че толкоз нещо построиха и се замогнаха.

Дата ме погледна право в очите, дълго ме гледа така, извърна се и отново се хвана за дъгите. А после казва:

— На тебе, Дигва, става ли ти нещо от туй, че така са се уредили?

— Какво ми е на мене — викам, — само хич не си мисли, че Бударови ще ти помогнат в нужда, че в огъня ще влязат зарад тебе.

— Не ми е притрябвало да ми помагат — казва Дата, — нека забогатеят, богатият лесно може да прави добро. Ще срещнат и те някой завалия и както им помогнах аз, така и те ще му помогнат. А на моята нужда, ако ще да съм кръщелник на царския наместник, пак нищо не помага.

— Харно — казвам, — пилетата се броят наесен. — Още когато Бударовица носеше в стъклен съд млякото от обора, ги разбрах що за стока са… — И все пак, колко им даде?

— Двеста рубли. Не са искали, сам им дадох. Назаем. Можех и да им ги харижа, ама от харизаното хаир няма, ще го разпилеят, имотът със собствена пот трябва да се печели!

Дойде пролетта, върнах се вкъщи, засях, турих в ред стопанството си. Лятото, нали знаеш — селско време е. Наесен — пак на Кубан. Дата ме посрещна мрачен, гледам, криво му е нещо. Какво го мъчеше, не можах да разбера.

Есента Бударови събраха реколтата, бог знае колко зърно са изсипали в хамбара си, запасиха се с масло и сирене, заклаха едно прасе над сто килограма. Върнаха си дълга. Само че онези услужливи и приветливи Бударови вече ги нямаше. На мижавия Будара очите му като че взеха да виждат; Бударовица не ходи вече в гората, седи си дома, шета, демек, къщата има нужда от стопанка. Будара си доведе отнякъде ратай, един куц. Тоя куц и с ума си куцаше. Все се хили и нещо си мърмори под нос. Работеше от тъмно до тъмно, за двайсет копейки на ден се трепеше, горкият. И лошото не беше, че е побъркан — то на всяко село му трябва по един луд, — ама ми беше жал за него, не мога да ти опиша колко. Да плащаш двайсет копейки за такъв труд, е голям грях. Дата рече това на Будара, а той му вика: „Че защо му е на глупака повече?“

Само да беше видял Будара как се връща от гората — същински чорбаджия. Сева Глупака се мъкне след него, едва си влачи краката, носи инструментите, превил се о четири: брадви, рендета, клипове и каменарски чук… Пот като град тече от него, докато се домъкне до къщи. Всички дъгари си оставяха инструментите в гората, криеха ги някъде от дъжда, и толкоз; никой не ги пипаше, не крадяха, а Будара казваше, че ще му ги откраднат, и гонеше оня завалия пет версти до гората и пет обратно, като че и без това Сева Глупака не работеше като добиче.

И по-рано бях забелязвал, че Бударовица се заглежда по Дата, ама си траех. Сега, като се поугои и се наля, съвсем му отпусна края. Дата хич не я поглежда, а тя, като пощръкляла, мира не му дава, не знаеш къде да се денеш от нея. Переше ни, всички кьошета ще изпомете, дрехи взе да ни шие. Тя и без туй би трябвало да ни шие и да ни пере — благодарение на нас толкова се замогнаха, — ама не е там работата, друго й беше на ума. Не ми харесваше това, па после махнах с ръка — няма да го изяде я, нищо не може да му направи. Всички хлистове спяха с жените на едноверците си. Според тяхната вяра това не е грях, а пръст божи. Бударовица, то се знае, съвсем пощуря, като видя това. Казвам на Дата: жените и без туй са малко, хлистовете не щат да знаят за православните, не мъчи жената, изпълни й сърдечното желание, нищо няма да загубиш. Дата не пусна Бударовица и да припари до него: ако го направя, казва, ще излезе, че съм помагал на Бударови от похот. Повъртя се около нас Бударовица, помая се, па разбра, че нищо няма да излезе, и се отказа. И трябваше пак сами да си перем дрехите на реката.

Докато Бударови нямаха нито грош, можеха последния си залък да ти дадат, ама като забогатяха — махорка за едно смукване не можеш да измолиш. Дузина яйца в Баракаевка струваха един петак. Бударовица по-малко от десет копейки не вземаше, а пък за нас с Дата съвсем й бяха празни ръцете — каквото и да поискаме ще откаже. За канче мляко да ни иска пари — не й дава съвестта, и тя ни вика: нямаме мляко. И се оправи работата.

Бударовица започна да вари ракия, търгуваше наляво и надясно. Сева Глупака си изподра гърба да мъкне дърва от гората, ама водка и не помирисваше; затова пък, когато Бударовица прави бира и я отцежда, гъстото се пада на Сева; наплюска се горкият с тоя боклук и ходи като замаян, коремът му се подуе като от воднянка.

Зачестиха хлистовете у Бударови, взеха да ги кандърдисват да приемат вярата им. С Бударовица бързо се разбраха — не трябва да се пие водка, казват, ама иначе можеш да вариш и да продаваш, колкото си искаш. Охлисти се Бударовица, сега мераклии, колкото щеш. Ама пък Будара за нищо на света не искаше да си смени православната вяра — чини ми се, жал му беше да се откаже от водката и от тютюна. А че жена му се търкаля от креват на креват, а той като православен не трябваше да спи с нея — това като че ли не го засягаше. До време, разбира се. Не знаеше, горкият, какво го чака, иначе нямаше да остави жена си да стане друговерка, по-скоро щеше да я убие.

А ето какво го чакаше: Бударовица се разпусна, с всички мъже в селото преспа, не му мислеше дали вярата забранява — и православен не пропущаше. Хлистовете от злоба излизат от кожата си. И на всичко отгоре Будара им е като трън в очите, не им приема вярата. Иде им да го убият, ама нали знаят, че ще го защитим. Страх ги беше от Дата, та затова не го закачаха. Будара всеки ден налага Бударовица, не ходи, вика, по чужди мъже, ама тя — своето си знае. Ако се откажа, вика, да нося тоя кръст, ще ме прибере господ при себе си. Те ти, булка, Спасовден!

Гледа Дата всичко това, гледа и веднъж ми вика:

— Дигва, братко, сполай ти, че ме подслони. Ако даде господ, ще ти се отплатя, но не мога да остана повече тука. По-хубаво очите ми да не виждат тия хора. Страх ме е да си взема грях на душата, каквито и да са, пак божи твари са. Ще остана, докато си намериш помощник, а после ще си ида.

Взех да го кандърдисвам, остани, викам, майната им на хлистовете, ама Дата не ще и да чуе. Сега виждам, че не съм бил прав. Нямаше да се примири той с такъв мискинлък, а ако се беше намесил, не се знае докъде щеше да се стигне.

Веднъж, току-що си бяхме легнали, чуваме — в селото врява, гюрултия, викат, колкото им глас държи. Хвърлям се към прозореца, гледам — Будара думка с тояга по вратата на Халюткината къща, вика на Бударовица да излиза. А тя не ще. Хлистовете от мало до голямо се изсипали на улицата.

Тъкмо им е на сгода да набият Будара, ама ги е страх от нас. Будара разби вратата, втурна се в къщата. Халюткин изскочи на двора само по гащи. „Помощ!“ — крещи. — Будара млати жена си, така я подреди, че здраво място по нея не остана, гони я да си върви дома, а тя едно си знае: „Няма, вика, да тръгна, додето не изпълня волята божия.“ Будара пак я налага, Бударовица се извива като змия, ама не си отива. Всички си дерат гърлата, все едно, че е дошъл свършекът на света. Будара налага жена си и нарежда: „И сега ли няма да дойдеш?“ — „Няма да живея с тебе — крещи Бударовица, — с Халюткин ще остана!“ А Халюткин вика от двора: „Остани, не ходи при него, притрябвал ти е, безбожник такъв, изчадие адово!“ Вцепени се Будара, реши с добро да примами жена си, започна да плаче, а тя своето си знае, с нищо не мож я трогна. Тогава Будара като закрещя: „Ей сега ще извикам Дата, ще видим няма ли да дойдеш!“ Изскочи от къщата: „Ще те видя как ще я приютиш!“ — вика на Халюткин.

Връцна се и право към нас. Върви бавно, чака Бударовица да го викне, само да не ходи при Дата. Никой не го извика. Хлистовете се споглеждат, шушукат си. Ще се нахвърлят сега, мисля си, върху Будара, ще го оскубят като кокошка. Не го пипнаха. У нас гореше газениче, виждаха, че и двамата сме на прозореца, иначе Будара щеше да си изпати.

Влезе, спря посред стаята, наведе глава. Знае, че е виновен и няма работа в тая къща. Примъкнаха се хлистовете към нашето прозорче, а по-безочливите — още по-близко, да чуят какво се приказва вътре. Всичко стихна, само едно щурче цвърти в ъгъла.

— Не ми отказвай, Дата. Застъпи се. Обидиха ме хлистовете, развратиха жена ми. Знам, виновен съм пред тебе… Кажи й да си върви у дома. Освен теб никого няма да послуша. — И замълча.

Ония зад прозореца зашепнаха и пак стана тихо.

Дата Туташхиа, забил очи в пода, мълчи.

— Върви, Дата — казвам му, — жал ми е за тоя глупак, може пък наистина да те послуша жената.

— Какви ги приказваш, Дигва! Не е мъжка работа това да се месиш в живота на една разпътна жена. Аз им мислех доброто, а какво излезе? Вече на хора не приличат. Сбърках един път, стига толкова!

Не се меся, казва, в работите на курвите. А когато в Поти моряци обидиха една проститутка, кой я защити, не беше ли той? Стигна се до бой, едва не му отхапаха кутрето.

На двора пак зашепнаха. Будара разбра какво казва Дата, тръшна се на пода, облян в сълзи: „Няма да си отида, докато не ми помогнеш да си прибера жената!“

Дата се приближи към него, накара го да стане. Мъж си, казва му, прилича ли ти това? Будара го моли, само дето краката не му целува, а Дата не ще и да чуе.

Погледнах през прозореца. Ония вече току под него.

— Върви и сам си оправяй живота — отрони Дата.

Хлистовете се размърдаха, отдръпнаха се от прозореца ни, приказват си, подсмиват се. Радват се, че Дата е обърнал гръб на Будара.

— Щом отказваш, сам ще ида! — заврещя изведнъж Будара и с войнишка строева стъпка тръгна към къщата на Халюткин.

Едва се изравни с хлистовете, някой го прасна по гърба и всички се нахвърлиха върху него като чакали. С колове, с юмруци, с нозе; Будара квичи, като че го колят. Изскочих да го отърва, ама ще усмириш ли тия зверове?! Мене, което си е право, никой нямаше да ме пипне, ама в тъмнината нечия пръчка — и до ден-днешен не знам чия — ми извади окото. Завих от болка. И Дата като тигър се хвърли да ме спасява. „Тук съм, Дигва, дръж се!“ Щом чуха гласа на Дата, хлистовете мигом се пръснаха; освен Будара и мен, едноокия, никой не остана. Видя Дата какво са ми направили тия поганци и съвсем излезе от кожата си, но с какво можеше да ми помогне… Нямаше време за бавене, Дата впрегна конете, намери човек, който да върне каруцата обратно, и ме откара в болницата. Страшни болки, страшни мъки преживях тогава. Дата ме гледаше, на крачка не се отделяше от мене. Тъй се свърши с гурбета ни и с дъгарския занаят.

— Не приеха доброто сърцата на Бударови — косеше се Дата.

Можеше да си помисли човек, че подлостта на Бударови му тежи повече от моето нещастие.

И след това съм се срещал с Дата Туташхиа. Лоши неща се говореха за него, ама не вярвам аз на тия приказки. Не беше от тия, дето са способни да вършат злини.